Духовност и духовничество

В началото съм длъжен да Ви помоля за прошка задето нямам текст на доклада си и се надявам само на молитвите на някои сред вас, щото днес да се получи някакъв въобще доклад.

(на катедрата пред митрополита звъни малък електронен будилник; той го взема в ръка, изключва го и настройва времето, продължавайки да говори)

Второ – с мен е този будилник, който честно ще звънне след 20 минути, така че да сте спокойни, че няма да прехвърля своето време.

Темата на моя доклад е „Духовност и духовничество” или, – ако предпочитате – духовно ръководство или душегрижие.

Бих искал…

(будилникът звъни, митрополитът го изключва и го слага в джоба си)

Бих искал отначало да определя думата духовност. Защото, както често се случва, когато говорим за духовност, ние говорим за определени религиозни изразявания на нашия духовен живот – такива, като молитвата и подвижничеството – и това е ясно от такива книги, като например книгите на Теофан Затворник.

На мен обаче ми се струва, че, говорейки за духовността, трябва да помним, че тя се заключава в това, че в нас действа Светият Дух. И това, което обикновено наричаме духовност, е проявление на това тайнствено действие на Светия Дух.

И това веднага ни поставя в много рязко очертано положение по отношение на духовността. Защото в този случай не говорим за това, човек да бъде възпитаван според някакви принципи и научен да се развива, в молитвата ли или аскетически, по някакви шаблони – не, духовничеството няма да се заключава в това. А в това, че духовникът, в каквато и степен на духовността сам да се намира, зорко ще следи, щото Дух Свети да действа над човека и в човека и ще подгрява това действие, ще го защитава от съблазни и падения, от колебанията на неверието. И в резултат от това духовническата дейност може да изглежда, от една страна, по-малко активна, а от друга – много по-значителна, отколкото често си мислим.

Предварително – преди да продължа нататък – искам да кажа няколко думи за това, че духовничество не е еднозначно понятие. Съществуват, както ми се струва, три степени или три типа духовници.

От една страна, на най-основно ниво, това е свещеникът, на когото е била дадена благодатта на свещенството, заключаваща в себе си не само правото, но и благодатната сила за извършване на тайнствата – на Евхаристията, Кръщението и Миропомазването, – но също и на тайнството Изповед, тоест на помиряването на човека с Бога.

Голямата опасност, на която е подложен младият неопитен свещеник, изпълнен с ентусиазъм и надежда, се заключава в това, че често младите хора, които излизат от духовните училища, си въобразяват, че тяхното ръкоположение им е дало и ум, и опит, и различаване на духовете, и се получава това, което в аскетическата литература наричат „младостарчество”. Тоест млади хора, които все още не притежават духовна зрелост, нито дори онова знание, което дава просто личният опит, но които си мислят, че тях са ги научили на всичко онова, което може да им помогне да хванат каещия се грешник за ръката и да го въздигнат от земята до небето.

И, за съжаление, това се случва твърде често и във всички страни: млад свещеник започва – но не затова, че е духовно опитен, не защото Бог го е привел към това, а само по силата на своето свещенство – да ръководи духовните си деца със заповеди: не прави това, а онова, недей чете такава и такава литература, ходи на църква, прави поклони…

И в резултат се получава някаква карикатура на духовния живот – жертви, които вършат всичко онова, което, вероятно, са вършили и подвижниците, но са го вършили от духовен опит, а не защото са дресирани животни. Погледнато откъм духовника пък, това е истинска катастрофа, тъй като той нахлува в област, в която няма нито правото, нито опита влезе. Настоявам върху това, тъй като за свещенството то е насъщен въпрос.

Старци можем да бъдем само по благодат Божия, това е харизматично явление, то е дар. И не можем да се научим да бъдем старци – по същия начин, както не можем и да изберем за свой житейски път гениалността. Ние всички можем да мечтаем да сме гениални, но отлично разбираме, че Бетовен или Моцарт, че Леонардо да Винчи или Рубльов, са обладавали такава гениалност, която не може да бъде научена в нито едно училище, нито дори чрез дългогодишен опит и която е Божествен дар на благодатта.

Настоявам върху това, може би, твърде дълго, тъй като, струва ми се, че темата е насъщна, при това тук тя е, може би, повече насъщна, отколкото на Запад, тъй като тук ролята на свещеника е много по-централна. И често млади – или по възрастта си, или по духовната си зрялост или незрялост – свещеници управляват своите духовни деца, вместо да ги отглеждат.

Да отглеждат – това означава те да се отнасят към тях и да постъпват с тях така, както градинар се отнася към цветята или растенията. Трябва да се познава природата на почвата, природата на растението, да се знаят условията, в които те са поставени – климатични или други – и едва тогава може да им се помогне – и това е всичко, което може да се направи – да се помогне на дадено растение да се развие така, както нему е свойствено според собствената му природа.

Не трябва да прекършиш някого, за да го направиш подобен на себе си. Един от духовните писатели на Запада беше казал, че духовното чедо може да бъде доведено единствено самò до себе си и пътят навътре – към неговия живот – понякога бива много дълъг.

Ако прочетете житията на светците ще видите как големите старци са умеели да правят това – как са умеели да бъдат себе си, но да прозрат в другия изключителните, неповторими негови свойства и да му дадат – както и на някой друг, и на някой трети – възможността също да бъде себе си, а не реплика на съответния старец или – в още по-лошия случай – негово трафаретно повторение.

Вземете пример от историята на Руската църква: срещата на Антоний Печорски и Теодосий. Теодосий бил възпитан от Антоний и все пак в техните жития няма нищо общо – в смисъл, че Антоний Печорски е бил отшелник, а Теодосий – основоположник на общежитието. И как е могъл Антоний да го подготви да прави нещо, което сам не би тръгнал да прави, и да бъде такъв, какъвто той [преподобният Антоний] не е искал да бъде и към което Бог не го е призовавал?

Струва ми се, че тук трябва особено внимателно да различаваме желанието си да направим човека подобен на себе си и това да го направим подобен на Христос.

Старчеството, както казах, е благодатен дар, духовна гениалност и затова никой от нас не трябва да си помисля да се прави на старец.

Но има и една промеждутъчна област – отцовството. И – отново – твърде често млади, и не така млади, свещеници – само защото ги назовават „отец еди-кой-си” – си въобразяват, че не са само свещеници-изповедници, а истински отци – в онзи смисъл, в който казва за себе си Павел в своето послание, че наставници у вас има много, но аз ви родих в Христос.[1] Същото, което – в своето време – е говорил и св. Серафим Саровски.

Отцовството се заключава в това, че някой човек – и той дори може и да не бъде свещеник – е родил за духовен живот друг човек. И този човек, вглеждайки се в него [в духовния отец], е видял – както казва старата поговорка – в очите му и на неговото лице сиянието на вечния живот и затова е могъл да иде при него и да го помоли да му бъде наставник и ръководител.

Второто, което отличава отеца, е това, че той е от една кръв и сякаш от един дух с ученика си и може да го води, тъй като между тях съществува истинско съзвучие – не само духовно, но и душевно. Вероятно помните, как някога египетската пустиня е била пренаселена от подвижници и наставници, но хората не са си избирали наставници по тяхната слава, не са отивали при някого, за когото се е говорело повече от най-доброто, а са намирали такъв наставник, когото са разбирали и който тях ги е разбирал.

И това е много важно, тъй като послушанието не се заключава в това да вършиш на сляпо това, което говори някой, имащ над теб материално-физическа или душевно-духовна власт. Послушанието се заключава в това, щото послушникът, избирайки си наставник, комуто да вярва безусловно, в когото да вижда това, което търси, се вслушва не само във всяка негова дума, но и в тона на гласа му и се старае, чрез всичко, в което се проявяват личността на този старец и неговият духовен опит, да надрасте самия себе си и се приобщи към този опит, да стане човек, който вече е израснал отвъд пределите на онази мяра, която би могъл да достигне със собствените си усилия.

Послушанието е преди всичко дар на слушането, при това слушане не само с ума и не само с ухото, но и с цялото същество, с открито сърце, с благоговейно съзерцаване духовната тайна на другия човек.

От страната пък на духовния отец, който, може би, ви е родил или пък – веднъж вече родени – само ви е възприел, но за вас се е превърнал в отец, трябва да съществува дълбоко благоговение към това, което у вас върши Светият Дух.

Духовният отец – също както и най-простият, обикновен и с нищо незабележим свещеник – трябва да бъде в състояние (и това понякога може да се усвои чрез усилие, замисляне, благоговейно отношение към този, който отива при него) да вижда в човека красотата на Божия образ, която не може да бъде отнета. Ако дори някой е повреден от греха, свещеникът е длъжен да види в него икона, която е пострадала – било то от условията на живота, или от човешка небрежност, или от кощунство. Да види в него тази икона и да благоговее пред онова, което е останало от нея и само заради това, само заради тази божествена красота, която е в него [в човека], да работи над това, щото да отстрани всичко, което осакатява този образ.

Отец Евграф Ковалевски, когато все още бе мирянин, ми каза нещо от типа, че когато Бог гледа човека, Той не вижда в него нито добродетелите – които в него може и да ги няма, нито успехите, които той няма, но вижда неизменната, сияещата красота на Собствения си Образ.

И ето че, ако духовникът не е способен да види в човека тази извечна красота, да види в него вече започващото да се осъществява негово призвание да стане – по образа на Христос – богочовек, то той не може и да го води. Защото човека не го изграждат, не го правят, а му помагат да порасне по мярата на собственото му призвание.

И тук думата послушание, може би, следва малко да бъде пояснена. Обикновено говорим за послушанието като за подчиняване, като за поставяне под нечия власт, а много често и като за поробване от духовника или от този, когото сме нарекли – съвсем напразно и във вреда не само на самите себе си, но и на свещеника – духовен отец или свой старец.

Послушанието се заключава в това, което казах – във вслушване с всички сили на душата. Това обаче задължава в равна степен и духовника, и послушника. И това е така, защото духовникът е длъжен да се вслушва с целия си опит, с цялото си същество и с цялата си молитва и, ще кажа повече от това – с цялото действие в него на благодатта на Всесветия Дух, в това, което извършва Духът в човека, който му се е доверил. Да умее да проследи пътя на Светия Дух в него, да благоговее пред това, което Бог извършва, а не да се старае да възпитава – било по свой образец или според това, как му се струва, че този човек трябва да се развива – жертва на духовното му водителство.

Изисква се смирение и от двете страни. Очаквано и леко смирение от страна на послушника или духовното чедо. Но колко смирение е необходимо за свещеника, за духовника, щото никога да не нахлуе в светата област, щото да се отнася към душата на човека така, както на Моисей е било заповядано от Бога да се отнесе към почвата, която вече е обкръжавала Горящата къпина. И всеки човек – потенциално или реално – вече е тази Къпина, и всичко, което го обкръжава, е тази свята почва, на която духовникът може да стъпи само след като е изул ботушите си, и никога да не стъпва по друг начин, освен като митарят, стоящ при прага на храма, който гледа към храма и знае, че това е област на Живия Бог, че е свято място и той няма право да влезе там другояче, освен ако Сам Бог иска това или Сам Бог му подскаже какво действие да извърши или каква дума да изрече.

И една от задачите на духовника се заключава в това, да възпита човека в духовна свобода, в царствената свобода на чадата Божии. Да не го държи цял живот в състояние на инфантилност, така че той винаги да прибягва до духовния си отец за дреболии – напусто и напразно, а да израсне в такава мяра, че сам да се научи да чува това, което Светият Дух говори с неизречени думи в неговото сърце.

Ако вие помислите върху това, какво означава смирението, ще ви дам две кратки определения.

(настрана) Владико, спрете ме, тъй като времето ми свърши!

На руски език смирение означава състояние на примиреност, когато човекът се е примирил с волята Божия, тоест отдал ѝ се е неограничено, напълно, радостно и казва: „Господи, прави с мен каквото Ти искаш!”. Но и – в резултат от това – се е примирил с всички обстоятелства в своя живот: всичко е дар Божи – и доброто, и страшното. Бог ни е призовал да бъдем Негови посланици на земята и Той ни праща тук, където е мрак, за да бъдем светлина, където е безнадеждно – за да бъдем надежда, където радостта е умряла – за да бъде радост. И така нататък. И нашето място не е там, където е спокойно – в храма, по време на литургията, когато сме защитени от взаимното присъствие, – а там, където стоим сами, като Христово присъствие в мрака на обезобразения свят.

От друга страна, ако помислим над латинските корени на думата, обозначаваща смирението, – humilitas – то тази дума произхожда от думата humus, която обозначава плодотворната земя. Помислете – за това пише дори Теофан Затворник – помислете за това, какво представлява земята. Лежи безмълвна, открита, беззащитна, уязвима, пред лицето на небето. От небето тя приема и зноя, и слънчевите лъчи, и дъжда, и росата. Но приема и това, което наричаме наторяване – оборския тор, всичко, което хвърляме по нея. И какво се случва? Тя принася плод. И колкото повече тя понася това, което ние в душевен смисъл наричаме унижение, оскърбление, толкова повече плод принася.

И ето, смирението се заключава в това, да се разкрием пред Бога така съвършено, че по никакъв начин да не се защитаваме против Него, против въздействието на Светия Дух или против положителния образ на Христос, на Неговото учение. Да сме уязвими в благодатта, както биваме уязвими в нашата греховност от човешките ръце, от острата дума, от жестоката постъпка, от насмешката, да се отдадем така, че Бог непосредствено според нашето собствено желание да извърши над нас това, което би пожелал. Всичко да приемаме, да се открием и тогава да дадем простор на Светия Дух да ни покори.

Струва ми се, че ако и духовникът се учи на смирение в този смисъл – в смисъла на виждането на извечната красота в човека, – той ще знае своето място (а това място е така свято, така дивно), което не е нищо друго, освен мястото на приятеля на жениха, на този, комуто тази невеста не е негова, но която той е поставен да опази до срещата ѝ с жениха – тогава духовникът може действително да бъде спътник на духовното си чедо, да върви стъпка по стъпка с него, като го предпазва и поддържа, без никога да нахлува в областта на Светия Дух.

И едва тогава духовничеството се превръща в част от онази духовност, от онова възрастване в светостта, към което всеки от нас е призован и да извършат което всеки духовник е длъжен да помогне на своите духовни деца.

Моля Преосвещения председател за прошка за това, че говорих по-дълго, но той също е виновен пред мен – нито веднъж не ме спря.

(Аплодисменти)

Превод: Борис Маринов

* Антоний (Блюм), митрополит Сурожский „Духовность и духовничество” – Пълен текст на доклада на автора пред Международна конференция при Издателския отдел на Московска Патриаршия, посветена на 1000-годишнината от Кръщението на Русия, Москва, 18 май 1987 г. Текстът, който след появата му на 18 юни 2012 г. е препечатан в стотици руски издания и в Интернет, е свален от видеозапис и подготвен за публикуване от архимандрит Тихон (Шевкунов): http://www.pravoslavie.ru/jurnal/54286.htm (бел. прев.).

[1] 1 Кор. 4:15 (бел. прев.).

Източник: http://predanie.dveri.bg/