Възнесение Господне

Икона — Л.А. Успенски

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Преди много години отец Сергий Булгаков нарече една от своите проповеди за Възнесение „Радостта от раздялата“. И в действителност, когато се замислим над тези думи, които съпътстват в Евангелието предупреждението на Христос за това, че Той трябва да умре в определеното Му време, да се раздели със Своите ученици и да бъде за тях извън всяка досегаемост, и за това, че идва време, когато Той ще отиде окончателно при Бога и Отца, ние може да бъдем изумени от това, че Христос, молейки се за учениците на Небесния Отец,  се моли за това, те да имат пълнотата на Неговата радост в себе си ... Как е възможно, когато сме отделени от Спасителя, да можем, въпреки това, да се радваме с Неговата радост и не за Него, а заедно с Него, за себе си, за целия свят?

Тази радост не се дава лесно; за това, да преживее тази радост Христова, човек трябва да се откъсне от привързаността към земния, родния, привичен Христос. Вероятно си спомняте в Евангелието разказите за явяването на Христос на Неговите ученици след Възкресението; Спасителят застанал пред лицето на св. Мария Магдалина на самия гроб, и тя беше толкова потопена в мъката си, че не Го позна; тя цялата беше се потопила в себе си - и Го изгуби. И когато Спасителят я нарече по име, и тази дума „Мария“ достигна до дълбочината на сърцето и душата си, тя падна в краката Му и искаше, някак си, да Го задържи, държейки се за възкресената плът. И Той й каза: Не ме докосва сега; Все още не съм се възнесъл при Моя Отец и  вашия Отец, към Моя Бог и вашия Бог ... Тя все още беше ... във времето на Христовия живот на земята; тя искаше да се върне в онези дни на радост около Него, но тази радост беше отминала. Между тези дни на земния живот и настоящия Христос, Когото познаваме, премина меч, премина смърт, кръст; слизането в ада, краткотрайно, за толкова страшна в своята изглеждаща безнадеждност раздяла.

И сега Христос се възнесе; Христос, Какъвто Го виждаме в Евангелието, ние вече не можем да уловим, защото Той ни се разкри като Бог и като съвършен човек; онази проста близост, която беше между Него и Неговите ученици, земното приятелство някак изведнъж се оттегли на заден план и сега, както казва апостол Павел, ние вече не познаваме Христос по плът, но Го познаваме по дух.

Отивайки Си от учениците Си, Спасителят им казал: Няма да ви оставя сираци; Ще ви изпратя Духа, Утешителя, Който изхожда от Отца - Той ще ви съобщи всичко ...

И в деня на Петдесетница Божият Дух почива на Църквата, изпълни я със Своето присъствие и разкри на Църквата бездънните дълбочини на новото знание и на Самия Христос, не просто учител, не просто наставник, не просто приятел, не просто Божий помазаник, пророк, чудотворец; Христос беше разкрит чрез откровението на Духа като човек, но не като един от хората, а като пълнотата на проявлението на това, което човек е. И Той ни се откри като Бог. Това го предчустваха, това го усещаха учениците Му, но сега го знаем, виждаме го, познали сме го от опит; Той е наш Господ и Той е наш Бог.

И дарът на Светия Дух, силата Божия, ни дава възможност да се приобщаваме към това, което не принадлежи на никого друго, освен на Сина Божий, станал Син Човешки. Неговото Възкресение беше като чудо в Неговата Богочовешка съдба; но нашата приобщеност с Него, чрез дара на Светия Дух, това, че причастието с Тайните, чрез кръщението, ние ставаме Негова плът и кръв, Него Самия, като че, правейки всичко това, което Той беше, възможно за нас. Човек в пълния смисъл на тази дума, човек, който е достигнал пълната мярка на своята човечност - не е земен човек, а небесен човек; човек само тогава става напълно себе си, когато така се е съединил с Бога, че той е - в Бога и Бог в него, когато е станал човек, какъв е бил Христос: Син Божий, не по рождение, а чрез дара, чрез общение.

И ето, къде е нашата радост: възнасяки се от нас на небето, Той със Себе Си, в дълбините на Света Троица, отнесе тази плът, която човечеството, земята,  Божията Майка Му бе подарила. Сега тайната на човека е в дълбините и недрата на тайната на Бога; не се разделихме с Него, защото със Святия Дух станахме неразделни от Него; и виждайки какво се е случило с Него, причастявайки се на случилото се с Него, ние се причастяваме в Неговата радост, радоста за това, че светът е спасен, радоста за това, че  е победено всичко, което прави човека малък, чужд на Бога - сега ние сме свои На Него, родни. Сега можем да се радваме с Христовата радост: не само за Неговата победа, но и за това, че пред нас се открива ново Божие познание, ново разбиране за човека, и толкова голямо призвание, толкова дивно, за което човек не е мислил преди Христос: да станем синове и дъщери на Бог , приобщавайки се във всичко, което е Христово - включително вечната Божествена слава.

Амин.

Източник:https://antsur.ru/

Превод: Димитър Петров

За Творението и Спасението

Ние можем донякъде да си представим изумлението на тварите, възникващи от небитието и срещащи Божията любов, ако си припомним гл. 9 на Евангелието от св. Йоан за Слепородения.

Човекът бил сляп, така се родил. За него не съществувало нищо освен вътрешната тъмнина и мъката, че е чужд на непостижимия за него свят. И ето, Господ Иисус Христос пристъпва към него и го пита желае ли изцерение… Как копнеел той за това, да стане жива частица от прекрасния живот! И Христос го изцерява! За какво се отворили очите на Слепородения? Какво срещнал погледът му? Лика на въплътения Бог, Христос Спасителя, Живия Бог, станал Богочовек. И какво прочел прогледналият върху това лице? Безкрайно милосърдие, състрадание, ласка, любов Божия в погледа, срещнал неговия поглед.

Това се е случило във вече падналия, изроден свят; как ли се е чувствала всяка твар, възникваща от небитието, навлизаща в ненарушената с нищо хармония на създадения свят, срещайки се лице в лице с Живия Бог и с непорочната, съвършена, още сияеща невинност и красота на творението?…

В известен смисъл и ние се раждаме така. Той очаква всекиго от нас, във всекиго от нас вярва, на всекиго от нас възлага Своята надежда. Всеки от нас се ражда, защото преди това Бог го е обикнал, оценил, видял е смисъл в това и той да стане част от мирозданието. Има мигове, когато ние на зрели години улавяме нещо от великото чудо на срещата лице в Лице. Това става в моменти, когато някой внезапно забележи и води не това, което улавя плъзгащият се по лицето поглед, който после отминава, а по-истинското; когато види загрижен, любящ взор, който сам му се открива като разбиране, като любов, като признание на нашето същество, разбиране и признание за ценността на другия. Това се случва, когато някой обикне с онази изключителна любов, която понякога свързва двама души. Случва се често – о, вихър на мигновението! – двама души ненадейно да се познаят един другиго, хора, които до този момент са си били съвършено чужди, не са се забелязвали, изведнъж се намират с поглед, откриват със собствените си очи, че и друг може да надникне в глъбините на душата им, а и те самите могат да прозрат другата душа. Това се случва в трагични моменти от живота. Колко често е ставало така във време на война, когато съвършено чужд човек се склони над ранен, над умиращ. В един миг войната е забравена, изчезват националност, интереси, политика, остава единствено човекът, с неговия почти неосъзнат човешки порив: не умирай, о, как бих дал и душата си, за да те върна към живота!…

Затова и на нас е познато чудото на Срещата, която е първият миг на мирозданието. И ние сме длъжни да се научим да продължаваме това чудо, да го продължаваме през целия си живот по отношение на всички хора, до които се докосваме. Длъжни сме да се научим да виждаме човека, да го разбираме. Длъжни сме да се научим да го виждаме не по отношение на себе си и да чуваме думите му не отнасящи се до нас, а по отношение на самия него, да признаем неговото право на самобитност, на лично, независимо от нас, драматично и славно съществуване. Колко рядко всъщност ние успяваме да се чуем, а това е безценен дар от Бога – да срещнеш човек, способен да забравя грижите си, човек, който не напомня непрекъснато за себе си, не бърза за никъде, не се затваря в своите мисли, благоговейно и трепетно слуша. Слуша и откривайки душата си за говорещия, откривайки душата си пред Бога, такъв човек става сякаш отворена врата, чрез която общуваме с вечността, с Бога, с онази любов, която превишава всички човешки възможности. Това не е така лесно, защото трябва да се научим да чуваме човешката душа. А не го правим, защото ни е страх от онова, което ще видим, или ни е страх от това, което ще чуем.

Толкова е просто да си повърхностно свързан с човека и толкова лесно е да разрушиш такава връзка, а така страшно е да се обвържеш с чуждата мъка навеки. Ако веднъж само чуехме измъчената душа, ако веднъж само погледнехме в човешките очи, където живее цялата човешка мъка, надеждата, цялата радост от живота, всичко – вече не ще можем да се оттеглим, а ние се боим от това. Боим се да приемем другия безрезервно и завинаги, да откликнем изцяло на неговата душа, дори ако той ни е измъчил и с болката си е разстроил душата и живота ни. Това е духовен подвиг, защото трябва да подтиснем у себе си всичко онова, което служи като преграда между нас и брата, ближния, човека. Мъчително е, защото има моменти, когато ни се иска с все сила да се изтръгнем от неговия плен, но трябва да останем верни, да продължим да бъдем верни. В началото ни спасява незнанието, после само верността може да ни спаси.

Ако трябва да определим някаква основна черта на християнския Бог, то можем да кажем, както Той Сам е казал за Себе Си чрез Своите пророци, че е верен – верен до край, верен до кръстна смърт. Извиквайки от небитието всеки един то нас, Той ни даде свобода, защото без нея любовта не би съществувала. Човек трябва да е свободен да отхвърли или да приеме, да се открие за ближния, а чрез него и за Бога, или да се затвори в себе си.

И ето че Бог, Който е живата Любов, Който отдава Себе Си за нас, ни казва: Все пак, ти си свободен да не Ме приемеш. Той не постъпва като нас, хората. Огорчени и обидени, ние се отдръпваме, но не и Бог. Той остава верен. Бог създал мирозданието, където властвала абсолютната хармония, но то рухнало – рухнало заради ангелския грях, рухнало заради човешкия грях – и какво? Бог не произнесъл съд, не се отвърнал, само Неговата любов – ликуваща радост – се превърнала в кръстно страдание. Това е същата любов, само че сега по тялото на въплътения Бог личат следи от гвоздеи, копие, трънен венец, сега Той е с кръст върху раменете.

Източник: www.pravoslavie.bg

Възкресение и кръст

„Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини – Божия сила и Божия премъдрост; защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците.” (1 Кор. 1 22-25)

„Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата? Възкръсна Христос и ти биде повален! Възкръсна Христос и паднаха демоните! Възкръсна Христос и се радват ангелите! Възкръсна Христос и живот се въдвори! Възкръсна Христос, и нито един мъртвец няма в гроба, защото Христос, Който възкръсна из мъртвите, „за умрелите стана начатък“ (1 Кор. 15:20).

“Той пръв възкръсна като Глава, а подир Него в свое време ще възкръснем всички ние, Неговите членове! Нему слава и царство во веки веков! Амин!”

    Не трябва нито за миг да забавяме, че краят и целта на нашето пътешествие е среща с възкръсналия Христос. Някои хора са готови да признаят колко важно място заема Възкресението в опита на апостолите, но не са в състояние да разберат, по какъв начин този апостолски опит може да има централно значение и за нас. Но наистина ли е достатъчно да вярваме на словото на другите и да основаваме своята вяра на нещо съвършено недоказано? Бих подчертал този факт, че от всички световни събития Възкресение Христово принадлежи еднакво към миналото и към реалността на днешния ден.  Христос, Който умря на Кръста в определения ден, Христос, Който възкръсна от гроба в Своята прославена човешка плът в определения ден, принадлежи към миналото като исторически факт; но възкръсналият Христос живее вечно в славата на Отца Си, принадлежи на историята всеки ден, всеки момент, защото съгласно Неговото обещание, Той оживя и пребивава с нас сега и във всички векове. От тази гледна точка християнският опит в самата си същност е свързан със събитието на Възкресението, защото това е единственото евангелско събитие, което може да стане част от нашия личен опит. Всичко останало ние възприемаме от писменото или устно предание: описанието на Страстите, различните събития, за които разказва Свещ. Писание. Но Възкресението ние познаваме лично, защото в противен случай на нас не ни е познат изначален, основополагаш факт от живота на Църквата и християнската вяра. Св. Симеон Нови Богослов казва: „ Как може този, който не познава Възкресението в този живот, да се надява да го открие и да му се наслади след смъртта?” Само опитът на Възкресението и Вечния Живот може да превърне смъртта на тялото в сън, а самата смърт във врата към Живота. Ако такова ясно и прозрачно твърдение предизвиква въпроси, ако в отговор се налага да се питате живеете ли в същността на християнския опит – това е прекрасно! Този опит е най-важният, без него няма християни и християнство; без него нашата вяра не е вяра, а лековерие, неувереност в невидимото и способност  да се приемат чуждите недоказани свидетелства, основани единствено на това, че някой е казал нещо като невероятно, но ние въпреки това, по причини също неоснователни, сме готови да приемем.

    Да се обърнем сега към самото събитие на Възкресението и да се запитаме защо то е толкова централно, защо апостол Павел може да каже: „ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра.” (1 Кор. 15:14). Действително, ако Христос не беше възкръснал, то цялата наша вяра, цялата наша убеденост, нашият вътрешен живот, нашата надежда – всичко ще почива на лъжи, ще се основата на нещо си, което никога не е било и което не може да служи за основа на каквото и да било.

    А сега да помислим отделно за апостол Павел и за дванадесетте апостоли. Апостол Павел, евреин на евреите, ученик, който изключително се е нуждаел от наставник, човек на пламенната вяра, дълбоко вкоренена в Свещ. Писание, ревностен поборник за преданието на отците; апостол Павел, който можеше да срещне Христа и който безусловно се е сблъсквал с учениците на Христос и не пропуснал нито една възможност да узнае, да разбере за този нов Пророк и да си състави за Него мнение. Апостол Павел, съпоставяйки всичко, което му е станало известно за Христос с това, което знаел от Свещ. Писание и от свидетелствата на иудейската община – отхвърлил Христос. При цялата своя вяра в идването на Месия, той не успял да познае Месията, когато дошъл. С намерение да изкорени първите кълнове на християнската вяра, Савел тръгнал от Йерусалим за Дамаск; и именно там, по този път той, гонителят се сблъскал лице в лице с Христовото Възкресение. Тази среща придава абсолютно значение и ценност на всичко това, което Павел преди отхвърлял. Срещайки Възкръсналия Христос, той разбрал с непосредствената и ослепяваща убедителност, че Този, Който умря на кръста, в Когото той отказал да признае Месията, бил наистина Този, Когото чакал Израил.  Защото Христос стоял пред него жив след реалната смърт, Павел  могъл да признае, че всичко, което Христос говорил за Себе Си и всички тайнствени и скрити указания за произхода на Месия са истина и се отнасят към галилейския Пророк. Само в светлината на Възкресението за него и за много други станало възможно да приемат с вяра цялото Евангелие. Само в светлината на Възкресението станало възможно да видят Божия Син в Този, Който умрял на кръста и могли да приемат с убеденост и увереност целия евангелски разказ, започвайки от Благовещение, раждането от Дева, чудесата и свидетелствата на Христос за Себе Си, потвърдени от свидетелството на Бога за Своя Помазаник. Може би  това е достатъчно, за да можем и ние да проумеем един от съществените аспекти на Възкресението и цялото му значение; но ако се обърнем сега към дванадесетте апостоли, ще видим, че Възкресението означава още нещо, дори повече – ако това е възможно. В опита на дванадесетте апостоли смъртта на Христос на кръста била събитие още по-голямо и значително, отколкото смъртта на приятел, наставник и учител. Те не просто оплаквали загубата на любимия Приятел, поражението на своя Водач, в Чиято победа били уверени. Ако внимателно четем Евангелието ще разберем какви отношения са имали  апостолите с Господа и ще видим, как малко по малко расте близостта между Учителя и учениците. Те дошли при Него кой с вяра, кой скептично („От Назарет може ли да излезе нещо добро?”); преминали през много колебания и съмнения и били съвършено пленени не само от това, което проповядвал Христос, но и от цялата Негова личност. Преди разпъването можем да ги разглеждаме действително като обособена от останалия свят група хора, в пълния смисъл на думата „избрани и изкупени”. Христос станал абсолютен център на техния живот. Когато Христос се обърнал към Своите ученици и ги попитал искат ли да си отидат, Петър отвърнал: „Господи, при кого да идем? Ти имаш думи за вечен живот…” (Йоан 6:67-68). Виждаме група  хора, събрани около Този, Който е Вечният Живот, дошъл сред преходния, земен свят, в който човешкият грях води към смъртта и тлението. И тази група хора не може да съществува извън своята връзка с Христос, не защото ги свързват връзките на любовта, дружбата и лоялността, а защото в Него те вече преживели опита на Вечния Живот, новото измерение – измерението не на личните отношения, а онтологическото, същностното. И това е не просто по-пълен, по-богат, по-хубав живот,  това е друго битие, което Христос им дарил. И когато Христос умрял на кръста, отхвърлен и предаден на тези, които били извън кръга на любовта, извън тази Божествена, тайна, същностна, въплътена, действена, преобразяваща любов, ставало въпрос не само за смърт на приятел и наставник, а за много по-дълбока трагедия. Ако Христос в цялата пълнота на това, че Той представлявал  Себе Си, могъл да умре на кръста, значи, че човешката ненавист е по-силна от Божествената Любов. Тази ненавист извела Христос извън града, отхвърлила Го и Го убила на Голгота. И заедно с тази смърт Божествената Любов била отхвърлена, изгубен бил също и Вечния Живот от човечеството, защото Той бил отхвърлен. Божествената Любов така била предложена на човека, че била едновременно и упрек и най-велика надежда, но тази Любов също била отхвърлена. Какво му остава тогава на човека? Само това, което винаги е било у него: тъмнината, където се води борба в отделеността ни от Христа, здрач, който съдържа малко добро, малко ненавист и прекомерно много безразличие; здрачът, в който хората са чужди един на друг и в който отношенията на непорочност и привързаност са крехки и постоянно се губят…Но какво се е случило с тези хора, които били единни с Христос, които опитно преживяли присъствието на Живия Бог в своята среда? Всичко, което им останало било търпеливо да носят, да влачат своето съществувание, но животът им не бил същият. Тъй като те вкусили вече от Вечния Живот, призрачното временно битие, което завършва с тление и смърт и което завършва с  бъдещото поражение, обещава само връщане в прахта; това битите следва да се нарича не живот, а преддверие към смъртта. Затова когато Писанието, образно или направо свежда до нашето съзнание, че в смъртта на Христос ние всички умираме в тази мяра, в която и се уподобяваме на Него и ставаме с Него единни, и че в Неговото Възкресение ние се връщаме към Живота заедно с Него,  това е абсолютно конкретно и реално. Но има едно нещо, което ние не можем да разберем със същия трагизъм –  пълния мрак, който обгърнал апостолите. Това ни е непонятно по една съвсем проста и очевидна причина: в Страстния петък, както и да се настройваме да тъжим изцяло към тази трагедия, ние твърдо знаем, че ще минат три дни и ще пеем на Възкресение. Ние не можем да заличим от паметта си Христовото Възкресение, и не само защото от година на година ние отново и отново  го преживяваме и не е по силите ни да го забравим, а защото като членове на Тялото Христово, като християни, включени в тайната на Всецелия Христос – в Църквата, ние носим в себе си този Вечен Живот, свидетелстващ за това, че тъмнината на Страстния петък е вече преодоляна. Преодоляна е вече в нас самите, в нашите дълбини вече гори светлината, вече присъства животът; победата е вече отчасти удържана. И дори в сърцевината на Страстния петък ние не можем да не помним идващото Възкресение. Но за апостолите Велики петък е бил последният ден от седмицата и последният ден от живота, който те познали. На следващият ден, денят преди Възкресение, тъмнината била толкова плътна, гъста и непроницаема, както и в деня на Разпятието, и ако не се било случило Възкресението, всички останали дни от годината и всички дни от техния живот биха били дни на абсолютна тъмнина. Дните,  в които Бог бил мъртъв, били победени, когато Бог се оказал окончателно и безвъзвратно изгонен от човешкото общество. И ако помним това единство, което постепенно се образувало между Христос и Неговите ученици, така, че техният живот станал Негов живот и те действали, виждали, чувствали и възприемали всичко в Него и чрез Него, ще разберем, че Неговата смърт била не само тази пълна и непрогледна тъмнина на Велики петък (за тях бил последният ден от историята), но това била също така и тяхната собствена смърт, защото им отнели живота. Те не могли повече да живеят, оставало им само да съществуват. Тогава ще разберем, защо за апостолите Възкресението е било решаващо събитие. Когато на третия ден Христос им се явил при затворени врати, първата им мисъл била, че това е халюцинация, видение. В това и при всички други Свои явявания след Възкресението, за които се говори в Евангелието, Христос подчертава, че Той не е дух, не е призрак, че Той е истинско телесно явление. Той дели храната  с учениците Си. Първите думи на Христос били думи на утешение: „Мир вам!” Той им носел мира, отнет с Неговата смърт, която била и тяхна смърт; Той ги освободил от абсолютно безпросветното  объркване, в което те се потопили, от сумрака, в който било невъзможно да различат Живота; освободил ги от този преходен живот, от който била отнета Вечността. Христос им дал мир, който само Той можел да им даде, мир, който превишава всеки ум; мир, който води към Живота извън пределите на всяко съмнение. Всяко колебание отстъпило място на твърда увереност и хората, бидейки живи, не можели да се съмняват повече в бъдещия живот, защото той вече дошъл благодарение на Възкресението Христово и дара на Светия Дух.

    Ние също трябва опитно да познаем радостта от Възкресението, но това е възможно само, ако отначало познаем трагедията на Кръста. За да се възродим, ние трябва да умрем – да умрем за обвързващата ни самост, за нашите страхове, да умрем за всичко това, което прави света толкова ограничен, хладен, беден, жесток. Да умрем, за да живее нашата душа, да може да се радва, да може да открие пролетта на живота. В такъв случай Възкресение Христово  и неговата радост ще дойде и до нас. Но без смъртта на Кръста няма Възкресение и радостта от него е радост от възраждането на живота, която никой повече не може да ни отнеме!  Тази радост е от живот, който като буен поток се устремява отвисоко и носи със себе си само Небето, отразяващо се в неговите бляскави води. Възкресението на Христа е такава историческа реалност, както и Неговата смърт на Кръста. Именно заради това, че то принадлежи на историята, ние вярваме в него. Не само със сърцето, но и с цялото си същество ние познаваме възкръсналия Христос. Можем да Го познаем всеки ден, както са Го познали и апостолите. Не Христа в плът, не Христа, какъвто с изумление са видели обкръжаващите Го хора в дните на Неговия земен живот, а вечно живия, безсмъртен Христос, Христос, който както казва апостол Павел, ние познаваме по дух; възкръсналия Христос, Който принадлежи на времето и вечността. Защото веднъж умрял на Кръста, Той живее вечно. Възкресението на Христос е единственото неповторимо събитие, което принадлежи по равно на миналото и настоящето. На миналото, защото се е случило в определен ден, на определено място, в определен момент; защото са го видели и познали като събитие в живота си тези, които са познавали Христос. Но то също така принадлежи и на всеки ден, защото Христос, веднъж възкръснал, живее вечно и всеки от нас може да Го познае лично; и докато ние не се запознаем лично с Него, няма да разберем какво означава да бъдеш християнин. Но да се върнем към Велики петък, когато Христос умря на Кръста, за да можем ние да живеем. В православното песнопение се казва: „ О, вечний Животе, как Ти умираш?! О, Светлина невечерна, как Ти угасваш?!”

   Действително, струва ни се Самият Живот Вечен е слязъл в гроба, сякаш Самата Предвечна Светлина, слава Божия ни се открива в Неговия Син, Който е угаснал и завинаги си е отишъл от нас. За да разберем смисъла, значението на Велики петък и спасителната смърт на Христос, ние трябва да разберем смисъла на Въплъщението. Всеки от нас се ражда във временния свят от небитието. Ние идваме в мимолетен, несигурен свят, за да възрастем в непоколебимия Живот Вечен. От небитието с творческо слово Божие, ние се раждаме във времето, но и в рамките на времето можем да намерим вечността.  Но тя не е просто безкраен поток от време. Вечността не е нещо, тя е Някой. Вечността е Самият Бог, Който ние можем да срещнем в това преходно време и чрез тази среща, благодарение на общението в благодатта и любовта, което Бог ни предлага и взаимната свобода, ние можем също да встъпим във вечността и да разделим нашия с Божия живот, да станем по смелите думи на апостол Павел причастници на Божественото естество. Но раждането на Сина Божий не прилича на нашето. Той не встъпва от небитие във време. Неговото раждане не е начало на предстоящ живот; то е ограничение на онази пълнота, която Той има преди началото на света. Той обладава вечната слава на Отца преди всички векове и идва в нашия тленен свят, в който човекът е донесъл греха, страданието и смъртта. Рождението на Христос не се явява за Него начало на живота, а начало на смъртта. Той приема всичко, което представлява нашето битие, и първият Негов ден от живота на земята е първият Негов ден на Кръста. В Неговата смърт има нещо, което принадлежи на Самия Него. Ние сме спасени от смъртта на Христос не затова, защото тя е била необичайно жестока. В продължение на векове много мъже, жени и деца са претърпели не по-малки страдания. Мнозина са изгорели, много са замръзнали, други са умирали, изтерзани от мъчителна болест,  други пък са претърпели  мъчения  и затвор в концлагери, преживели са ужасите на войната. Но смъртта на Христос е единствена с това, че Иисус от Назарет не можел да умре. И не Неговото Възкресение е невероятно чудо, а Неговата смърт. Ние знаем какво пише  апостол Павел, а и според църковната вяра смъртта е следствие от греха, отпадане от общението ни с Бога. А Христос – Самият въплътен Бог, неотделим от Неговото Божество, Неговото човечество, истинското Негово човешко естество, е извън смъртта.  Въплътеният Син Божи в самата Своя плът, самата Своя човешка природа не е подвластен на тление и смърт. Обаче, Той умира и в това е парадоксът и трагедията, която няма равна на себе си. Един православен светец казва, че във Въплъщението на Христос се събрали две събития. От една страна, Той става човек и открива, явява ни истинското човечество, в което ние сме призвани – човечество, живеещо в самия Божествен живот, неотделимо от Бога, неподвластно на смъртта. Но за да стане един от нас, истински да раздели нашите страдания и отпадналост, Христос взема върху Себе Си цялото тежко бреме на човешкото състояние, всички ограничения, които са по същество чужди на Неговата прославена човешка природа: болката и изтощението, гладът и жаждата, самата възможност за смърт. И когато Неговият час идва, Той умира на Кръста с нашата смърт, но със  смърт по-страшна от нашата. Ние умираме, защото изчезваме, тялото ни изсъхва и не ни е необходимо, ние не можем повече да живеем в човешката си обвивка. Но ако в продължение на нашия преходен живот ние достигнем до познанието за Бога и до общ живот с Него, тогава умирането за нас вече няма да е поражение, а ново начало и пълнота на живота; или  както  апостол Павел  пише, че смъртта за него означава не изгубване на живота, а одежда за вечен живот. И въпреки това смъртта е винаги трагедия за нас; тялото и душата се разделят, целостта на човешкото съществуване се нарушава и ние трябва да чакаме възкресението на телата и победата на Вечния Живот, за да станем наистина и в пълнота тези, които сме призвани да бъдем. Но при смъртта на Христос става и нещо друго. Той умира, макар да не може да умре; Той умира, макар да е безсмъртен в самото Свое човешко естество, неразделно съединено с Божественото. Неговата душа, която е неразлъчна от Бога, е изтръгната от Неговото тяло, без значение на това, че и душата и тялото Му остават в единство с Бога. Той ще бъде в гроба нетленен до третия ден, защото Неговото Тяло не може да бъде засегнато от тлението. То е изпълнено с Божествено Присъствие  така, както ковящият се меч е обхваната от огъня в пещта и душата Христова слиза в ада със сиянието и славата на Неговото Божество. В смъртта си Христос е с безсмъртното тяло е с безсмъртна душа; и тялото Му не може да умре така, както и душата Му е жива и остава жива завинаги. Това прави смъртта на Христос трагедия, която е извън нашето въображение, тя е извън всяко страдание, което ние можем по човешки да си представим или да преживеем. Смъртта на Христос е акт на висша любов; Той казал истината, говорейки: „Никой не отнема Моят живот от Мене, но Аз Сам го давам…” Никой не може да убие Него – Безсмъртния; никой не може да угаси тази Светлина, която е сияние на славата Божия. Той отдал Своя живот, приел невъзможна смърт, за да раздели с нас цялата трагедия на нашето човешко положение.

   Господ Сам взел на своите плещи първия Кръст, най-тежкия, най-ужасния, но след Него хиляди мъже, жени и деца, взели върху себе си своя кръст. Често и този кръст е несравнимо по-лек, отколкото Кръстът Христов, който изглежда толкова страшен. Много хора с любов и послушно са преминали Христовия път – дълъг, трагичен път, който им показал Господ. Да, пътят е трагичен, но води от земята към самия престол Божий, в Божието Царство. Ето, вече две хиляди години идват, носейки своите кръстове хора, вярващи в Христа. Други пък Го следват като тълпа от зрители, които по пътя си виждат безчислени кръстове, на които са разпънати учениците Христови. Кръст до кръста, накъдето и да погледнеш – все кръстове. Ние виждаме мъченици, понесли телесни страдания, виждаме подвижници, съвсем обикновени, незабележими хора, но народ Божий, доброволно взели върху себе си кръста Христов. Няма край това шествие. Те вървят от век към век, знаейки, че Христос е предупреждавал за това, че на земята ще имат скърби, но че Царството Божие им принадлежи. Те идват с тежки кръстове, отхвърлени, ненавиждани и гонени за истината, за името Христово. Те идват, идват, чисти жертви Богу, стари и млади, деца и възрастни. А къде сме ние? Или ние само стоим и гледаме, как шества покрай нас тази безкрайна редица,  този сонм от хора със сияещ поглед, с неугасима надежда, с непоколебима любов, с неизказана радост в сърцето? Няма ли да се присъединим към това вечно шествие, към тълпата, на която е печатът на жертвата, но и печатът на деца на Царството? Няма ли ние да вземем своя кръст и да последваме Христос? Той ни заповяда да Го следваме. Той ни призова на пир в Своето Царство, Той Сам е първи в този ред. По-скоро, Той е до всеки, който върви по този път. Или може би това е кошмар за нас? Как може кръвта и плътта да понесе тази трагедия, зрелището на всички тези мъченици, нови и предишни? Това е възможно, защото Христос възкръсна, защото ние виждаме Господа, Който шества пред нас, а не само победеният Пророк от Галилея, какъвто са Го видели Неговите мъчители и гонители. Ние Го познахме в славата на Възкресението. Ние знаем, че всяко Негово слово е истинско. Ние знаем, че Царството Божие принадлежи на нас, ако само Го последваме.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: https://zadrugata.com/

Адът не е страшен за нас, защото Христос възкръсна

Слушали сте убеденото, вдъхновено от Христовото Възкресение слово на свети Йоан Златоуст и с каква сила и истина то звучи! Но пред нас се повдига един въпрос: как така Христос е потъпкал, победил, унищожил смъртта, а около нас смъртта покосява хората? Той победил ада, но изглежда понякога, че от неговите дълбини се надига все нова и нова, все по-страшна мъгла.. Как да вярваме на това свидетелство, къде е истината?

Христос умря; със Своята смърт той слезе в тези дълбини на ада, където няма нито светлина, нито радост, нито надежда. Той стана човек и като човек умря, но не със Своята, а с нашата смърт. Грехът убива, без-божието, отсъствието, загубата на Бога убиват. Христос е Самият жив Бог. Той не е могъл да умре от естествената за нас смърт, но Той ни е възлюбил толкова, че е станал един от нас; и всичко, цялата трагедия, целият ужас на човешкото битие е легнало на Него, включвайки и тази страшна загуба на Бога, от която ние всички повяхваме и умираме.

Не каза ли Той последните страшни думи на Кръста: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? Той се приобщил с нашата богооставеност и загубвайки Бога, умрял като нас. Но Той слязъл в ада в слава, в славата на Своето Божество. Адът широко се отворил, за да плени, победи, удържи накрая Този, Който разрушил на земята неговото царство. Както казва Иоан Златоуст, адът, който покосявал тялото, бил поразен от Божеството; мракът засиял с Божието присъствие; смъртта, която царяла там, била победена, животът се възцарил…

А смъртта на земята за нас вече не била страшна, тя е сън, тя е успение, тя е очакване на нашето възкресение от мъртвите… И адът не е страшен за нас, колкото и да е жесток и безпощаден, колкото и проявата му на земята да е ужасна, безсърдечна… Той не е страшен за нас, защото ние, християните, вярващите, не се боим вече от никой, който може да ни отнеме земния живот; защото ние принадлежим на Христа и чрез Христа имаме живот вечен. За това свидетелстват днес милиони мъченици от древността до наши дни – те са посрещали смъртта и са победили смъртта с вяра и любов… Същият път може би престои и на нас. Те ни призовават безстрашно, с любов, тържествуващи да посрещнем ада лице в лице, знаейки, че светлината в тъмнината свети и дори тъмнината да не я приема, не може да я победи; вратата адова няма да победи  Църквата, няма да победи Царството Божие, Царството на живота и Царството на любовта. Амин!

Христос възкръсна! Христос възкръсна! Христос възкръсна!

Проповед на Пасха, 1976 г

„Основният, фундаментален акт на справедливост се състои в това, да признаеш за другия, който и да е той, правото да бъде това, което той е, дори и това да е свързано с риск.

 Наистина справедливо - в този смисъл, в който Бог е справедлив - ние постъпваме тогава, когато приемем факта, че този, който е „не аз”, има право на радикална другост, на неизбежна несходство с мен.

 И не сме готови да приемем това лесно, защото е опасно. Това е рисковано не само тук и сега, това е дълбок риск, който заплашва нашето самосъзнание, самото наше същество.

 Да приема, че другият съществува сам по себе си, извън моето „аз“, че нямам нищо общо с неговото съществуване, че ако аз изобщо не съществувам, той, може би, не би почувствал никаква разлика. Да приема, че той има право да бъде, просто защото съществува, а не в качеството си на отражение на моето присъствие в този свят, че той има право да не се адаптира към това, което аз съм - това е фундаментална справедливост.

 И да се следва тя - е много по-скъпо и по-опасно, отколкото просто да се отнасяме към човек по определен начин. "

Митр. Антоний Сурожски

из "Хаос.Закон.Свобода.Беседи за смислите"