сряда, 20 ноември 2013 г.

ПРИТЧАТА ЗА СЕЯЧА

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Има в Евангелието едно място, където Христос ни казва: Който има уши да слуша, нека слуша – т.е. обърнете внимание на това, как слушате словото, което стига до вас.

На нас винаги ни се струва, че слушаме, разбираме; но ето днес пред нас отново, може би, за стотен път, се чете притчата за сеяча – и какво? Тя е толкова ясна, тя е толкова привична; сякаш, не е нужно и да я чуваме отново, ние бихме могли да я повторим, да я разкажем, да я обясним. Но кой от нас може да каже, че той живее с нея колкото и да е? И ето тук думите Христови: Внимавайте как слушате словото Божие, - не са напразни. Ние слушаме и помним; слушаме с уши и помним с паметта в главите си. Но стига ли това слово до нашето сърце? А същевременно, ако живото слово не докосне сърцето ни, то само ще прозвучи в нашата мисъл и няма да принесе никакъв плод.

Нека се замислим за това. Има безкрайно количество евангелски откъси, които толкова обичаме, които са така прекрасни, които ние така добре познаваме, които бихме могли всекиму да разкажем и всекиму да обясним; но няма ли да застанат някой ден или в съдния ден пред нас като упрек? – не защото не сме разбирали, а именно защото сме ги разбирали и не сме живели с това ни най-малко…

Днешната притча говори именно за това. Има хора, чието сърце е дълбоко, то е било дълбоко разорано от страдание и състрадание, от любов, от мъка, сърце до което е стигнало съзнанието за страшната самота на човека, когато Бог не присъства в живота му. В такова сърце Божието слово пада, като семе, и се приема от добрата почва, влиза дълбоко, пуска корени, оживява с целия опит на живота на този човек: и със страданието, и с радостта – с всичко се храни, и прораства, и принася плод.

Но колко малко такива думи са донесли плод в живота на всекиго от нас: в моя живот, и вероятно, несъмнено, във вашия живот. Колко пъти сме чували живото слово Божие, което ни е разтърсило, развълнувало; и след миг, още преди да излезем от църквата, ни е отнесъл потокът празни мисли, сплетни, приказки – и ние сме опустошени; нищо не е останало. От това мъничко растенийце, което би могло да се вдигне и да принесе плод, не е останало нищо, защото самото семе е отнесено от вятъра, отнесено като от буря, от чужда празна дума и от нашето празнословие.

А понякога това слово се закрепва, сякаш е паднало в пукнатината на тоя камък, който ние носим в себе си, който наричаме наше сърце, наше съзнание. И то се задържа, и започва да покълва; но и тук не може да преживее дълго, защото не може да пусне корен в каменното, жестоко, хладно сърце. И умира това слово, Вдигнало се е, сякаш, и надежда имало, че ще принесе плод – и нищо не е останало…

А случва се и дълбоко сърце, което може да приеме това слово; и у всеки от нас има такова дълбоко сърце – само че му даваме да се вкорави, да охладнее. Това сърце се налага на живота, на хората, на Бога така да го дробят с чук, та макар и цепнатинка да се образува, та под кората на замръзналостта, на вкаменелостта да прогледа тази плодотворна земя, която може да принесе плод. Помислете за думите Христови: “Слушайте!” – и се замислете над това как слушаме: напразно ли? За съд и осъждане на себе си? Или – за вечен живот?

И колко милосърден е Христос! Той ни казва, че на някои им е дадено да разберат, онова което другите не разбират и да им разясняват, та и те да разберат; а на някои – не трябва да се разяснява, защото ако те разберат с главата си и отхвърлят със сърцето си – колко голяма отговорност ще носят!.. Иисус Христос казва: за такива се говори с притчи, та да слушат и да не чуват: та да не би заради това студено, мъртво разбиране с ум, от такава мъртва вяра в главата си, човек да не бъде осъден. Притчата се разкрива пред нас по мярата на нашата откритост и разбиране. А разбиране – в сърцето, не в главата; с житейски опит, с кръв се добива разбирането на Божиите слова…


Та нека помислим през цялата тази седмица: кои сме в тази притча? Къде пада зърното? Къде пада словото Христово? В тръни ли, които ще го заглушат, убият, задушат? На камък ли, където то ще покълне и ще умре от зноя и сушата? Или при пътя, откъдето ще го отнесе вятъра и където ще бъде разнесено от всички хищници в живота? Или в добро сърце?.. А ако сърцето ни не е такова – нека поставим пред себе си въпроса, как този камък да го раздробим, как да върнем към живот охладнялото сърце. Амин.

Няма коментари:

Публикуване на коментар