ЗА ВОЙНАТА. ВЪВ ВРЪЗКА С НАХЛУВАНЕТО НА СЪВЕТСКИТЕ ВОЙСКИ В ЧЕХОСЛОВАКИЯ, Август 1968

„Никой не може да се отвърне от света и да се устреми към вечността, освен ако не види в очите или лицето на поне един човек сиянието на вечния живот.“

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Пак на нашата многоскръбна, изстрадала човешка земя чашата на гнева, чашата на скръбта, чашата на човешкото страдание стига до ръба и пак прелива. И ние не можем да останем безучастни към скръбта, която сега поглъща хиляди и хиляди, милиони хора... Нашата християнска съвест отново се изправя пред страшното, взискателно Божие слово, или по-скоро пред образа на Самия Христос, Който стана човек, Който влезе в нашия свят, Който не се приобщаваше нито със славните, нито с добродетелните, но стана брат, както на угнетените, така и на грешниците.

Солидарността на Бог с човека не разскъса Неговата солидарност с Отец; и ето пред нас е образ, който ни е толкова труден за възприемане и още по-труден за осъзнаване: образът на Този, Който искаше да бъде едно и с правите, и с виновните, Който прегърна с една любов всички, любовта на  кръстната скръб по отношение на едни, и любовта на радостта и - отново - кръстната жертва по отношение на други. Сега в съзнанието на много хора възниква образът на гнева и в този образ някои са избрани, а други са изключени, в това преживяване на правда, съчувствие и състрадание човешките сърца избират едни и проклинат други. Но това не е пътят на Христос, нито нашият път; нашият път е в това, че с една любов, в съзнанието и в преживяването на ужаса, да прегърнем и тези, и другите, да ги прегърнем - не със съчувствие, а със състрадание, не със съглашеничество, а със съзнанието за онзи ужас, пред който стои неправдата, и пред кръста, пред който стои правдата.

И аз призовавам всички вас, пред лицето на всичко това, което се случва в света сега, да погледнем отново на това, какво е нашето християнско стоене, къде е нашето място върху тази разкъсана тъкан, където се леят кръв, сълзи, ужас , и да разберем, че нашето място е на кръста, а не само под кръста... Често си мислим: какво можем да направим? Сърцето се разкъсва от любов към едни и съчувствие към други: какво можем да направим, когато сме безсилни, мълчаливи, безправни?... Можем да застанем пред Господа в молитва, в молитвата, за която говори старец Силуан, че  да се молиш за светът - това е да проливаш кръвта си... Не в онази лека молитва, която произнасяме от спокойствието си, а в молитва, която бърза към небето от безсънни нощи, в молитва, която не дава покой, в молитва, която се ражда от ужасът на състраданието, в молитва, която не ни дава вече да живеем в нищожността, дреболиите на нашия живот, в молитва, която изисква от нас най-накрая да разберем, че животът е дълбок и че ние непрекъснато бързаме недостойни за нашия живот , недостойни за себе си, недостойни за Бога, недостойни за онази скръб и онази радост, онази мъка на кръста и онази слава на Възкресението, които постоянно се редуват и преплитат на нашата земя... Недостатъчно е леко да се посъчувства, недостатъчно е да се говори за това, че "нищо не можем да направим: ако застанем в такава молитва, ако това наше състрадание би изключило от живота ни всичко това, което е твърде дребнаво, за да застанем пред лицето на ужаса на земята, тогава щяхме да станем хора, достойни за Христа, и тогава, може би, нашата молитва също щеше да се издигне като горящ и просветляващ пламък, тогава, може би, около нас нямаше да я има тази инерция, това безразличие, тази омраза, които живеят и процъфтят около нас, защото ние не сме пречка за нищо зло там, където сме ... Тук, пред лицето на това, което се прави, пред Кръста, пред смъртта, пред духовната агония на хората, ние ще произнесем присъда над дребнавостта, незначителността на живота ни - и тогава ще можем да направим нещо: с молитва, с начина на живот и може би дори с нещо по-дръзко и по-креативно ... 

Но нека помним, че Христос не избира; Христос умря, защото праведните са преследвани и защото грешниците загиват. В това двойно единство с хората около нас, в това двойно единство с праведника и с грешника, да се помолим за спасението и на единия и на другия, за Божията милост, за да прогледнат слепите, за да се въдвори правда, но не съд, а правда, която води към любовта, към тържество на единството, към победата на Бог. Амин!

Публикувано: „Антоний митрополит Сурожски. Сборник, том 1“. Практика, Москва, 2002. Стр. 1012-1014.

Изтичник:О ВОЙНАХ. В СВЯЗИ С ВТОРЖЕНИЕМ СОВЕТСКИХ ВОЙСК В ЧЕХОСЛОВАКИЮ Август 1968 г.

Превод: свещеник Димитър Петров

„Основният, фундаментален акт на справедливост се състои в това, да признаеш за другия, който и да е той, правото да бъде това, което той е, дори и това да е свързано с риск.

 Наистина справедливо - в този смисъл, в който Бог е справедлив - ние постъпваме тогава, когато приемем факта, че този, който е „не аз”, има право на радикална другост, на неизбежна несходство с мен.

 И не сме готови да приемем това лесно, защото е опасно. Това е рисковано не само тук и сега, това е дълбок риск, който заплашва нашето самосъзнание, самото наше същество.

 Да приема, че другият съществува сам по себе си, извън моето „аз“, че нямам нищо общо с неговото съществуване, че ако аз изобщо не съществувам, той, може би, не би почувствал никаква разлика. Да приема, че той има право да бъде, просто защото съществува, а не в качеството си на отражение на моето присъствие в този свят, че той има право да не се адаптира към това, което аз съм - това е фундаментална справедливост.

 И да се следва тя - е много по-скъпо и по-опасно, отколкото просто да се отнасяме към човек по определен начин. "

Митр. Антоний Сурожски

из "Хаос.Закон.Свобода.Беседи за смислите"

С панихидата ние почитаме живота ...

… Помненето на смъртта има огромно значение, но не само за хората, които са болни, които са на легло или са поразени от нелечима болест. Ако ми позволите да се изразя по-рязко – ние всички сме болни от неизлечима болест – смъртта. Всеки от нас ще умре. Възможно е в това да няма нищо трагично, а може и да има, но това е факт. И аз мисля, че е важно да съзнаваме, че нищо не е в наша власт, освен сегашният момент, че може да няма нищо след това – как тогава бихме се отнасяли един към друг? Ако знаехме, че човекът, с когото говорим, или ние самите, след миг ще умре, без да завършим разговора, няма ли да се промени гласът ни, нашите движения, нашето отношение – не бихме ли се държали по друг начин, не така, както обикновено, когато си мислим, че пред нас има много време? Сега ще си позволя за бъда нетърпелив, груб, да проявя равнодушие, неверност, да съм хладен, а по-късно всичко ще загладя. А ако го няма това време? Само съзнанието, че всеки момент, всеки настоящ момент може да е последен, ни позволява да го превърнем в пълнота, в тържество на отношенията, в победа. И аз мисля, че това е много важно за всекидневните отношения. Ние нямаме право да чакаме, докато ситуацията се превърне в трагедия, за да съжаляваме за всичко, което не е било направено, за да се питаме, гледайки назад: „Господи, защо не направих това по-рано?“…

… След смъртта на близък човек хората често се сблъскват с въпроса: какво да правя оттук нататък? Ето нещо, което много ми помага на мен и на други: ако човекът е живял и е пробудил във вас любов, благоговение, уважение, благодарност, то той ни е оставил пример. И когато човек напуска живота, ние сме призвани, докато дойде нашето време, да бъдем продължение на неговия живот, да живеем по такъв начин, че земята и нашето обкръжение да не загубят нищо с напускането на този човек, когото сме изгубили.

На мен често ми се случва да се срещам с общности от хора, които разбират това и в техния пример с изумление можем да открием истината на евангелските думи „Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“ (Иоан 12:24).

Ако всеки, който е загубил близък, помисли: „Какво означаваше за мен починалият. В какво е величието, истината, красотата, благородството, които той разкри пред мен и сподели с мен?“, тогава всеки би могъл да стане своеобразно продължение на живота на починалия...

… Когато хората се събират на панихида, те всъщност грешат като си мислят, че са се събрали, защото някой е починал: те са се събрали, защото този човек е живял; те са се събрали, защото животът му не е бил напразен; със своя живот, със своята личност той е успял да зароди в тях неугасваща любов.

За това ние свидетелстваме. Ние казваме: Господи, виж, този човек завърши земния си живот; но той пося в нашите сърца любов и вярност, които ние сега Ти принасяме – и това е негово, не е наше, това е плодът на неговото сеене, това е плодът на неговия живот…

По повод израза „неразделната църква“ (писмо от група вярващи) [1].

Откакто нашата Църква влезе в икуменическото движение, в езика ни започнаха да се появяват изрази, които често будят недоумения у вярващите. И още повече, че тези изрази влязоха в употреба и може да ги срещнем в изказванията на наши православни епископи, а смисълът им остава неясен.

Недоумение, да не кажем съблазън, предизвиква много разпространеният израз „неразделна Църква” или „древната неразделна Църква”. Защото, повтаряйки Символа на вярата ние знаем, че Църквата е Тяло Христово, неотделимо от своя Глава, и че тя е преди всичко ЕДНА. Да си припомним, нима се раздели Христос? (2 Кор. 1:13)

Наистина, не всички знаят историята на Църквата, но болшинството от хората са запознати с апостолските послания и са чели за разделението на Църквата заради лъжеучители или по други причини. Например,  апостол Павел са го изоставили „всички от Асия”(2 Тим. 1:15), апостол Юда говори за „човеци, които се отлъчват (от единството на вярата) (Юда 1:19), апостол Йоан (1 Йоан 2:19) за тези, които  „излязоха от нас, но не бяха наши” и т.н. И през цялата история на Църквата като че ли не е имало период, в който от нея да не са се отделяли групи от хора по вероизповедни причини (ереси), по въпроси, позволяващи лечение (разколи), или по дисциплинарни причини (самочиние – виж първо правило на св. Василий Велики). Имало е много такива хора, които са се отклонявали от Църквата, те дори са били болшинство (например в някои области при монофизитството и в самия Константинопол по време на иконоборчеството).

Но какъвто и да е бил броят на отпадащите и каквато и да е била причината за тяхното отпадане, никога не се е говорило за разделение на Църквата. Тя е продължавала да съзнава и изповядва себе си преди всичко като ЕДНА Църква. „Без единството на Тялото Христово – пише В. Н. Лоски [2] – което не може да бъде делимо, другите свойства на Църквата – нейната святост, съборност и апостоличност, не биха могли да съществуват” („За третото свойство на Църквата”, Вестник на руския Западно-европейски Екзахрат, Париж, 1950, №2-3,превод от френски език).

Ако признаем днес, че Църквата е „разделена”, означава ли това, че тя се е разделила при цялото това отпадане от нея и по такъв начин,  винаги е била разделена?

В какво е разликата между днешното положение и предишното? Защо говорим за древната Църква като за „неразделна”, очевидно показвайки, че в наше време тя е „разделена”?

Всички ние отхвърляме така наречената „теория за клоните” [3]. Но ако представяме Църквата на нашето време като „разделена”, то не признаваме ли ние тази същата теория за справедлива? Защото не е толкова важно, колко именно са клоните – два или дванадесет. Важно е недвусмисленото изповядване на Църквата като ЕДНА, както и нейния Глава.

  Размишления на митрополит Антоний

С дълбоко съчувствие, но също и с тревога прочетох това писмо със заглавие „Недоуменията на вярващите”. Със съчувствие, защото без съмнение болшинството православни християни се чувстват разделени, когато прочетат примирителните заявления на разни икуменически комитети –  заявления лъжливи, които говорят за единство на вярата между нас и неправославните – единство, което не съществува.  Заявления, въвеждащи в заблуждение, защото те поддържат у други християни илюзията, че заради единството, за което мечтаят икуменистите,  трябва вече си подадем ръцете, тъй като то трябва да се основава на пълна безкомпромисност, а не на подвижническата вярност на Истината.

Четох с тревога за „недоуменията” на авторите на това писмо, което ми се струва, че в голяма степен е основано на тесногръди и погрешни виждания за църковната реалност.

Преди повече от четиридесет години, когато никой още не беше говорил за икуменизма,  членовете на Патриаршеската Църква в Париж не приемаха нищо, което не произлиза от учението за безупречна чистота на вярата („не мир дойдох да донеса, а меч” (Мат. 10:34). Този меч е двуостър, защото съгласно апостол Павел „прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък” (Евр. 4:12-13).

Появи се  статия, която ни обръща внимание на отговорността,  лежаща върху нас в нашата епоха. В статията се казва, че съборите от първите векове са определили с поразителна яснота и завършеност вярата ни в Бога, нашия Господ, в Божията Майка и в какво се заключава нашето спасение и последните Божии обещания. Но съборите са изложили и в какво се състои в дълбочина природата на Църквата – те не са  определили нейните граници. През 19 в. митрополит Платон Киевски казва, че ние знаем, къде е Църквата, но не можем да кажем, къде не е, защото „нашите земни прегради не достигат до небесата” [4]. А отец Георги Флоровски, човек, който за много от нас е самият глас на Православието, в една обширна статия за Църквата  казва, че нито една от християнските конфесии не е определила окончателно границите на Църквата. И днес трябва със смирение, строгост и християнска любов, дълбоко да се замислим и проумеем тази историческа реалност,  която представлява днешният християнски свят.

Нито един православен християнин не поставя под съмнение този факт, че Църквата не само е една, но че тя се явява самото единство. Тя е тази тайна и това място, в което Бог спасява Своята твар и се съединява с нея – Тяло Христово, Храм на Светия Дух.  Тя е мястото, където Царството Божие вече е дошло в сила и е чудото, което ни превръща в деца Божии (единородният син в Единороден Син) и ни дава да станем причастници на Божествената природа. И нито един православен не се съмнява, че именно Православната Църква по един единствен и неповторим начин е тази Тайна, това Място, това Царство.

Въпреки това остава проблемът, както богословски, така и нравствен: какво място ще определим на тези, които по избор или затова, че са се родили в условия, които не са им дали възможност да се докоснат до Православието, не принадлежат към него?

Най-простото решение на въпроса е  да ги изключим от тайните на Църквата; да кажем, че те повече не могат да имат връзка с нея; да заявим, че може да бъдат или в Църквата или вън от нея; че доколкото Църквата е самото Единство, всяка пукнатина предполага изключване от нея, отсичане от нея – спонтанно или хирургическо. Тази е била и богословската позиция на митрополит Елефтерий [5], за когото всяко отклонение от православната вяра предполага пълно отчуждение с най-радикални последствия: нито благодат, нито тайнства, нито свещенство не могат да съществуват не само у еретиците, но и в схизматичните общности. Може ли да се приеме такова решение? Струва ми се, че историята на Църквата и  нейното богословие са несъвместими с такова решение, просто и… успокояващо, защото то премахва всяко колебание, всеки проблем, изискващ решение, което би било достойно за Бога.

Самото понятие за ерес и разкол предполага някакво отношение към вярата и към Църквата и продължаване на връзката, колкото и мъчителна да е тя, между нея и отделилите се от нея. Защото ние не казваме, че мюсюлманите или будистите са еретици или разколници, а те са ни просто чужди. За да станеш еретик или разколник, първо трябва да си християнин!

Тук някой може да възрази, че тези, които се намират в заблуждение, в краен случай може да се считат за християни, но не и членове на Църквата.

Но възможно ли е това? Може ли да бъдеш християнин извън Църквата? Може ли да изповядваш Христа Бога по друг начин, освен чрез Светия Дух? Не учат ли за това и апостолите Йоан и Павел (Йоан. 4:2-3; 1Кор. 12:3)? Мислимо ли и възможно ли е на практика да бъдем научени от Светия Дух, да бъдем на мястото на Неговото присъствие и да останем чужди на Църквата? Не ни ли убеждава в противното обръщането на Корнилий в книгата Деяния на апостолите (гл. 10)? Може ли човек да живее вдъхновяван от Светия Дух и да остане чужд на Христос? Но тогава как, бидейки в Христа,  е и вън от Църквата, когато извън Църквата няма спасение?

И какво да кажем или какво да правим с тези, които са се присъединили към погрешна вяра, приели са погрешно богословие, но живеят заради Христос и умират за Него? Неговите свидетели – мъченици за вярата в Господа са и католици, протестанти и други, които са живели само, за да предадат вярата в Спасителя на тези, които не са Го познавали; живели са подвижнически живот, приели са мъченическа смърт. Наистина ли те могат да бъдат признати само от Христос във вечността и трябва да бъдат отхвърлени от Неговите ученици тук, на земята? В Евангелието четем, че връщайки се веднъж при Христос, апостолите Му разказали, че срещнали човек, правещ чудеса в Негово име и му забранили. Христос им отговорил: „Не му запрещавайте, понеже никой, който извърши чудо в Мое име, не ще може наскоро да Ме злослови” (Марк. 9:39).

Какво ни учи за ересите историята на Църквата? В статиите, появили се най-малко двадесет години преди зараждането на икуменизма, митрополит Антоний Храповицки [6], когото можем да наречем фундаменталист, без да оскърбяваме неговата памет,  задава следния въпрос: защо отношението на Църквата към ересите в течение на векове се е изменило от „акривия” в „икономия”? [7]

Най-простият и циничен отговор би бил този: да признаем с чувство на тъга и срам, че догматическото съзнание на вярващите е отслабнало и те повече не са били в състояние ясно да разпознават истинното от лъжливото. Че лъжливото повече не ги е възмущавало и всички те с голяма лекота са се примирявали с грешките, че собственото им чувство за Бог и Истина се е притъпило и е станало в техните очи все по-относително… Да се съгласим с такива възгледи би означавало на практика да отречем присъствието и постоянното действие на Божия Дух в Църквата, а това значи и да отречем Църквата.

Митрополит Антоний представя за по-вярно друго обяснение, което ми се струва, че  изразява едновременно и историческата мъдрост на Православието, и догматическата мъдрост на Църквата: Църквата никога не е съсредоточавала своето внимание единствено върху злото и грешката.  Като ги е посочвала, Църквата винаги е била много положителна и отзивчива към тази част от Откровената Истина, която е останала в учението или практиката на тези, които са се отделили от нея:  „Светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” (Йоан 1:5). Църквата е имала грижа не само за чистотата на своето учение или християнски живот, но и за спасението на своите заблудени деца. Кой от духовните писатели може да каже, че в този момент, когато най-злостният еретик на глас чете на своето стадо от заблудени овци Евангелието, той  не провъзгласява словото Божие и не пребивава в Истината?

Православието с безкомпромисна строгост се отнася към първите ереси, защото те отхвърляли самите основи на вярата – Божествената природа на Иисус Христос, Неговата човешка природа, а така отричали и свидетелството Божие, и тайната на нашето спасение. Но всяка следваща ерес съхранявала, вземайки своето, православното съдържание все по-пълно, все по-способно да извърши догматически спасението на духовно обеднелите общини. Църквата, като различавала присъствието на доброто семе сред плевелите, се отнасяла към заблудилите се с все по-голямо разбиране.  Не бива да приравняваме, да поставяме на една плоскост заблужденията на римокатолиците или протестантите и заблужденията на гностиците, арианите или манихеите.

В ранната духовна литература и в житията на светиите ние намираме свидетелства, които макар и спорни от строго-историческа гледна точка, ни показват как Църквата се е отнасяла към тези неща. Ето и два примера, взети от църковното предание.

Един човек, кръстен от свещеник-еретик, се обърнал след кръщението към православен епископ. За да не сгреши, епископът извикал свещеника-еретик, за да удостовери, че именно той е извършил кръщението. Щом го видял, кръстеният възкликнал: „О, не! Този човек не ме е кръщавал! Мен ме кръсти светоносен ангел, а  докато ангелът ме кръщаваше, този два бяса го държаха вързан в ъгъла на църквата”.

Ето и друг разказ: свещеник със свят живот, на не дотам грамотен, бил увлечен в някаква срамна ерес, а дяконът му оставал верен на истинската вяра. Той се смущавал, че такъв благочестив и чист човек живее в заблуда и след много колебания, казал за това на свещеника. „Но как е възможно! – възкликнал свещеникът. Всеки път, когато аз служа литургия, с мен съслужат и два ангела, а те не биха служили с еретик! Ще ги попитам.” На другия ден, докато извършвал освещаване на Даровете, свещеникът спрял службата и попитал ангелите истина ли е, че той се заблуждава. „Да, – отговорили ангелите. „Но защо не ми казахте по-рано за това, как така сте ме оставили да бъда еретик?” Ангелите отвърнали: „Бог ни заповяда да почакаме, докато твоят дякон, заради любовта Божия и от любов към тебе, не ти каже за това; ако той не ти беше казал, ние щяхме да го направим”. „Но как тогава служите с мен?” – възкликнал бедният свещеник. – „Бог, който вижда чистотата на твоето сърце, приема твоите молитви и жертви” – отговорили ангелите.

„Много такива, които на земята се смятат за чужди на Църквата, в Съдния ден ще открият, че са били нейни членове. Има и  много такива, които се смятат за членове на Църквата, но ще разберат, че са Й били чужди” – казва блажени Августин.

И така, за да бъдеш еретик, първо трябва да бъдеш християнин или поне да искаш да бъдеш! Иначе може да бъдеш само езичник, или отстъпник.

„Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен” (Мат. 7:21) ; (Лука 13: 25-27).

Какво е това Православие и в какво се заключава „парадоксът на Църквата”? Как се разрешава това напрежение между Абсолюта, Който не може да се съгласи на никакъв компромис и „установяването” на една постепенна победа на Спасителя Бога над погиващия свят?

Веднъж в разговор отец Софроний ми каза: „Никой не може да се нарече православен в строгия, абсолютен смисъл на думата, защото да бъдеш православен, означава да познаваш Бога такъв, какъвто Той е, да Му служиш и да Му се покланяш достойно за Неговата святост” [8].  В това отношение ние всички едновременно се намираме в  in patria et in via – на пристанище и на път. Всичко е свършено за Бога и в Христа, но не всичко е завършено нито у нас, нито в света. „Църквата – това не е събрание от светци, това е тълпа от каещи се грешници”.  И „каещи се” означава „обърнати към Бога” – както Петър, който се давел по време на бурята. Няма ли да е правилно да кажем, че там, където има познание за Бога, там, където има признание,  че Христос е Господ, е Духът Светий (1 Кор. 12:3) и където е налице отдаденост на живот и смърт на Господа, там е Православието. А това значи, че там и Църквата присъства като светлина – може да е ослепителна или само мъждукаща, но е като жива вода, напояваща суха земя, като дрожди, подквасващи цялото тесто, като кръв, която пробива през наранената тъкан.

Колко е болно да видиш Светлината затъмнена, но и колко е дивно да видиш, че тъмнината не може нито да я заглуши, нито напълно да я скрие! Тържеството на Православието, което ние празнуваме в началото на Великия пост, е това тържество, тази победа Божия над нас, а не победата на православните над техните противници. И не трябва ли да ликуваме за това присъствие, неуловимо за нашите очи, но видимо за Бога, за Неговите ангели и светци? Да ликуваме за зародиша на Живота сред семената на смъртта, за здравите клетки, които продължават да живеят сред мъртвата, гниеща или ракова тъкан? И не трябва ли да са ни скъпи тези зародиши за Спасението, вместо да се възмущаваме и отвращаваме от признаците на тежката болест, която може да убие тези, за които Христос е живял и си е дал живота? Архиепископ Алексий Дюселдорфски [9] казва, че Истината, Животът, Църквата са като свещ, запалена в безкрайния свят. Тя съгрява и освещава съвсем малка част от него, но в същото време в цялото това безкрайно пространство тъмнината вече не е пълна. Откакто Христос удържа Своята победа, Духът пребивава в света – действащ, животворящ и пробуждащ към спасение; Дух зовящ и съзидаващ в сърцата на хората, които търсят Асболютното. И с каквито и имена да го наричат, образът на Живия Бог поддържа тлеещите въгленчета,  раздхува ги и ги възпламенява независимо от това, че се вихрят ереси и разколи.

Може би сега е времето да напомним за един любим образ на Л.А. Зендер от неговата смела и мъдра книга, пълна с надежда, вяра и разбиране, но подхвърлена на несправедлива критика („Vision and Action”) [10]. В този смисъл, в който апостол Павел говори за различни духове, Зендер различава  три етапа в  „разделението”: разминаване, неподвижност и сближаване. В този момент, в който две убеждения се сблъскат, две общества могат само да се отвърнат едно от друго. Те още не са скъсали, но докато стоят с гръб един към друг, обърнати към различни хоризонти, те могат само взаимно да се отричат. Но докато са все още толкова близки, те са и на безкрайно разстояние един от друг и възгледите им повече не могат да се срещнат; те не могат повече, гледайки се един друг в очите, да разкрият душите си – своята и чуждата.

Но годините на мълчание преминават, а с тях и личните обиди и остават само истинските причини за раздора, а над тези причини – волята на антагонистите остава вярна на Бога и Неговата правда. Тогава противниците могат да се обърнат един към друг и да си зададат въпроса: а какво стана с отминалите години, които сега се явяват символ на грешки и заблуждения? Какво е останало от тяхната първоначална красота? Питаме в началото с любопитство, а след това и с тревога – не  победи ли дяволът тези, които мислеха себе си за верни на Христа, колкото и тежки да са били техните заблуждения? От мъглата възникват неясни форми, неясни звуци, а езикът, който не ни е познат, го чуваме отново… (Обикновено ли е това любопитство или е по-скоро повишена загриженост към съдбата на „другия”?) И тогава, след стадия на неподвижност, обществата се раздвижват, привличат се едно към друго. Кой си ти? Какъв си станал за толкова века раздяла? На какво си се научил? Какво си разбрал? Какъв си те представям? Ти –  блудният син, тръгваш ли или си вече на обратния път? Или си още в чуждата страна? Живееш ли ти там в измамна слава и изобилие, обкръжен от лъжливи приятели? Или си сам, обеднял и угрижен? Помниш ли още Бащиния Дом? Можеш ли още да произнесеш свещеното име Отец?! Достигнал ли си до такава степен на отчаянието, когато ще можеш да признаеш своите грешки и заблуди и да направиш тази стъпка, без която не можеш отново да станеш този, който винаги си бил за твоя Отец: Синът, Погиналата Овца, но също така и Кръстните страдания?

Не се ли намират в същото състояние християнските конфесии в наши дни? О, ние сме много далеч от това единство, за което толкова много се говори! Доктриналната чувствителност в неправславния свят се е притъпила, а привързаността към концепции, несъвместими с евангелското благовестие, е силна (например, догматът за папското първенство и непогрешимост; Филиокве [11], доктриналният и духовен антипаламизъм; „теорията за клоните” в Църквата; предопределението, спасението само с вяра). Но неправославните общини започват да се учат от Православието. Трябва ли да се удивляваме на това? Щом ние сме тяхното минало, тогава как те не са нито наше „настояще”, нито наше „бъдеще”? Ние трябва да се вглеждаме в кълновете на живота, в това, че в тези изповедания има действителна истина и да не я смесваме с ереста, разкола и отстъпничеството. Нужно е да помним две неща, които често забравяме: първо, че древните и новите ереси са били осъдени справедливо, но че твърде често не е бил даван никакъв отговор на проблемите – философски, богословски и нравствени, от които те се раждат; защото нито едно заблуждение не се е родило просто от недобра воля. И второ, не трябва да се забравя, че често ние сме отделени един от друг и заради различните езици. Употребяваме думи, а често и близки изрази, които понякога са еднакви, но обозначават различни понятия, като стигат до несъвместимост, защото се опитваме да изразим духа чрез буквите.

Не бива също да се забравя никога, че ние съвсем леко и естествено приемаме нашата вяра и практика като „мярка” за Православие. В същото време толкова неща, на които ние държим са само преходни, а ние приемаме случайното човешко отражение за абсолютна реалност.

За евнуха е било достатъчно да признае Христос за свой Спасител заради това, че е бил кръстен (Деян. 8: 26-39). Не изискваме ли ние от тези, които искат да се върнат към вярата на отците си, да станат гърци, руснаци или някакви други? Не изискваме ли от тях повече, отколкото очакваме от своите единоверци по рождение? Колко православни по име живеят в суеверия, несъвместими със здравата вяра, блуждаят някъде между невежество и ерес, появяват се в църквата само на собственото си кръщение, сватба или погребение? Но те „по право” се основават на своята „православност”, за да получат тайнствата на Църквата, които ние отказваме (справедливо, и трябва да отказваме) на тези, които принадлежат към друга християнска община? И не предаваме ли ние самите Христос с начина си на живот (Рим. 2:24), не се ли отказваме всенародно  от Неговата блага вест, когато потъпкваме заповедите му: не е ли това отстъпничество на дело (1 Йоан 2:9)? Църквата е една и на земята –  това е Православната Църква, свята с Божията святост и с нейната Богочовешка природа, с нейната тайна, но носеща това, което е свято в глинен съсъд. Църква, която познава своя Бог в съзерцателното безмълвие, но „говореща” своето свидетелство от век на век с думи, които са по човешки точни,  но на които не е по силите да предадат какво е това Бог, нито какви са пътищата Му.

Апостол Павел говори за Църквата от своето време не толкова за това, че има разномислия, но за това, че те са много опасни и изкусни (1 Кор.11:18).

Църквата е неразрушима, портите адови няма да й надделеят, но пътят, който тя следва,  не е никак лесен, защото Истината, стаена в дълбините на съзерцателните души, намира своето изражение само след дълга и мъчителна борба на безмълвието със словото; на безкрайното и вечното с крайното и преходното.  Това е познанието за Бога, което си проправя път постепенно, пипнешком и неизбежно – чрез заблуждения. Това е Премъдростта Божия, която най-изкусните трябва да явят на света; и тук в послушанието и смирението, човешкият разум трябва да отстъпи на Божествения Разум; тук е мястото на подвига и отречението от себе си: внимавай и слушай Израию! (Второз. 27:9).

Дори Църквата на апостолите и мъчениците е преминала през кризи – те са били допускани, но в напрежението и разделението не е имало недостатък и въпреки това, Църквата е оставала една, и Бог е възтържествувал. Когато говорим за „неразделна Църква”, имаме пред вид тази епоха, ние мечтаем за нея: за времето, когато вместо бурни стълкновения, съвместно са се решавали проблемите и колебанията. Време, в което са формулирали Истината така, че формулировката да издържи критиката на интелекта. Време, в което е било велико и кротко пастирското смирение, умеещо да не избързва и да бъде чувствително към всичко това, за да не заглуши живите издънки. Време на пастирство, чиято задача била спасението на грешника и обръщането на блудния. Апостол Павел можел да каже, че той отначало с мляко е хранел своите духовни деца (1Кор. 3:2); че той бил всичко за всички с  надеждата по какъвто и да е начин да спаси някои (1Кор.9:22) от тези, за които Христос умря на кръста. И той можел да направи това, защото е вярвал в добрата воля на всеки човек (Рим. 2:14) и е бил готов да загине заради спасението на своя народ – Народът Божий (Рим. 9:3).

Не, Църквата не е разделена: тя е една днес, както и в миналото, нейната пълнота е в Православната вяра, която ни позволява да виждаме през човешката непрозрачност падналия свят, който непрекъснато се променя. Но нейната тайна излиза извън пределите на видимите й граници.

Невъзможно е да се говори, от една страна, за Църквата, а от друга – за християнския свят само, за да не въвеждаме инославните в  някаква илюзия. Когато  се  събудят, те ще я разберат по-добре от нас. Но и ние самите не трябва да забравяме това, че тайнствено Бог проправя Своя път в душите и общностите, отделени от Този, Който Е и завинаги пребивава. И независимо от съблазънта на всички наши търкания, те не са   изолирано място в пустинята, а Стълб, носещ теготите на света, Стълб на Истината.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: https://zadrugata.com/

––––––––––––––––––––-

Бележки:

[1] Първата публикация е във „Вестник на Руския Западно-Европейски Патриаршески Эк­зархат“ (1980-1981). № 105-108

[2] Владимир Николаевич Лоски (1903-1958) — известeн съвременен православен богослов, син на руския философ Николай Лоски

[3] Протестантски опит да се представи Църквата като едно дърво, чиито клони са различните християнски вероизповедания – православие, католицизъм, протестантство и др.

[4] Киевски митрополит Платон Городецки (+1891), – това изказване често се приписва на различни йерарси на Руската църква

[5]  Митрополит Елевферий Богоявленски (+1940) – през 1921 г. заема катедра в Литва, а от 1930 г. управлява западноевропейските енории на Московската патриаршия.

[6] Митрополит Антоний Храповицки (1863-1936) – в Русия заема катедрата на Киевски и Галицки митрополит, а в емиграция през 1921 г. възглавява енориите на РПЗЦ

[7]  „Акривия”и „икономия” – два подхода към прилагането на църковните канони. „Акривия” буквално означава изискване за точно съблюдаване на правилата. „Икономия” означава „домостроителство”, „изключение от правилото” –  смекчаване на изискването на канона или неговата отмяна. Основното значение на термина „икономия” изразява домостроителното спасение, и в този смисъл задължението да се решават частни, индивидуални въпроси от църковната дисциплина в общия контекст на Божия план за спасението на света така,  че изискването на буквата на закона да не става препятствие за спасението на човека.

[8] Архимандрит Софроний Сахаров (1896-1993) – духовен ръководител на православна община в Англия, в миналото е бил монах на Атон, ученик и биограф на св. Силуан Атонски. Основава православния манастир „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс, Англия

[9] Архиепископ Алексий ван дер Менсбрюг (1899-1980) — богослов, йерарх на Руската православна църква.

[10] Лев Александрович Зандер (1893-1964) — профессор от Православния богословски интитут в Париж, църковен деятел, чиято спомената книга е издадена през 1952 г.

[11] Filioque – (буквално: и от Сина) — особенност на вероучението на Римокатолическата църква, исповявдаща в Символа на вярата изхождането на Светия Дух както от Бог Отец, така и от Бог Син. Филиокве е добавена по-късно поправка в текста на Символа на вярата, приет от Първия (325г.) и Втория (381г.) Вселенски събори.

За значението на думата свобода

Ако помислим за значението на думата "свобода" на различните езици, пред нас се изправя нов свят на съвършено различни и по-богати понятия, които можем да съпоставим с понятието "послушание".

Латинското libertas – моето право да се разпореждам със съдбата си, с личността си и с живота си – е било юридическо понятие. Терминът означавал изначалното обществено положение на детето, родено то свободни родители, а не от роби. Но е ясно, че да се родиш с правата на свободен човек съвсем не означава да си свободен или да останеш свободен. Ако сте родени с правата на свободен човек, но сте се превърнали в роби на страстите си по какъвто и да било начин, няма как да говорим за свобода. Човек, който е станал наркоман или се е отдал на пиянство, или на която и да е друга страст, вече не е свободен. Затова свободата в този аспект е наразривно свързана с дисциплината: за да останеш свободен, след като си роден такъв, трябва да се научиш да се владееш, да бъдеш господар на себе си. Ако не съм способен да изпълнявам заповедите на своята съвест или да действам според убежденията си, значи не съм свободен човек.

Възпитаваме децата си по пътя на послушанието, но то може да се разбира по два начина:

Спомням си за двама мои връстници, които имаха много властна майка. Веднъж някой я попитал по какъв начин нейните синове, които вече са по на 30 години, веднага изпълняват заповедите й. Тя с трогателно умиление отговорила: аз имам ръце, те – бузи! ... Този вид послушание няма нищо общо с възпитаване на свободата у човека; това няма никога да доведе до свобода, то представлява заробване.

Има и друго понятие за послушание. Когато способността да се вслушваш била изпитвана от отците в египетската пустиня посредством абсурдни на пръв поглед заповеди, целта била не да се дресират хората ("каквото кажа, това прави"), но във всеки момент да забравиш собствените си съображения и да изпълниш онова, което ти е казано, като школа за вслушване в чуждата душа, в чуждия опит, в чуждото разбиране. Това послушание може да доведе до зрялост и до това, човекът да е способен да владее себе си. Ако мога да се откажа от своите мисли в дадения момент, от чувствата и емоциите си заради онова, което казва другият човек, когото ценя повече от себе си, тогава се освобождавам от себе си чрез овладяване на себе си.

Така послушанието и свободата са неразривно свързани, едното се явява условие на другото, негова школа.

Немското freiheit и английското freedom произлизат от санскритска дума, която в глаголна форма означава "да обичам" и "да бъда обичан", а като съществително – "моят любим", "моята любима". Ранната интуиция на санскритския език е определила свободата като – обичам те достатъчно, за да не те заробя, толкова те обичам, че искам ти да бъдеш самия себе си докрай, без аз да те определям, да те променям, да ти влияя. Струва ми се, че ситуацията, която откриваме в тези думи, е гениална: при това те са толкова древни, че почти говорят за раждането на мисълта от опита. Да, свободата действително е това състояние, при което двама души се обичат един другиго, отнасят се с такова уважение един към друг, така че не искат да се моделират един друг, да се променят един друг, тоест те гледат един на друг, казано вече по християнски, като на икона, като на жив Божий образ, който не бива да се докосва. Можеш да му се поклониш, да се възхитиш на красотата му, на дълбочината му, но не бива да го променяш.

И третата дума, това е руското свобода. Руският философ, Хомяков, извежда думата свобода от "да бъдеш себе си".

Действително, ние сме родени свободни в съвършения смисъл на думата. Ако аз не владея себе си, не мога да дам себе си никому, нито на Бога, нито на човек – ние можем да получим власт само чрез послушанието. Това води до взаимна връзка с Онзи, Който е казал: Недейте се нарича учители, защото един е вашият Учител – Христос (Мат. 23:5). Това е отношение на взаимна любов, при което Бог не навлиза в живота ни като нашественик, Той не ни "съблазнява" със заповеди – само ни казва: Това е пътят към вечния живот. Аз Съм пътят. Ако тръгнеш по този път, ще стигнеш до пълнотата на битието си и ще станеш самия себе си в пълния смисъл на думата, ще станеш богочовек, ще се приобщиш към Божествената природа, както говори за това св. ап. Петър (вж. 2 Петр 1:4).

Когато разсъждаваме за свободата, послушанието, дисциплината, трябва да имаме предвид тези неща, за да не превърнем свободата в анархия, а послушанието – в робство, вследствие на което бихме останали цял живот подвластни и недорасли – нещо, което се среща твърде често."

Из книгата "О встрече", беседата "О свободе и о подвиге", 1988 г.

Източник: http://www.pravoslavieto.com/