сряда, 25 декември 2013 г.

Светът вече е друг

Нека сега със силата на въображението се върнем две хиляди години назад, и какво дивно чувство би трябвало да ни изпълни: светът вече е друг. Светът, който хилядолетия бе като изгубена овца, сега е като намерената овца, вдигната на раменете от Сина Божий, станал Син Човешки. Непреодолимата бездна, която грехът отвори между Бога и човека, сега, макар и не напълно, е преодоляна: Бог влезе в историята. Самият Бог стана Човек, Бог се облече в плът, и всичко видимо, това, което поради нашата слепота ни изглеждаше мъртва, инертна материя, сега е прославена в Неговото собствено тяло. Случи се нещо небивало досега и светът вече не е същият.

Но Въплъщението има и друга страна. Бога стана Човек, и Бог в Христос изричаше думи на решаваща истина, истина, която подобно на мая, поставена в тесто, постепенно промени света. Бог ни разкри величието на човека. Христос, ставайки човек, стана доказателство, че човекът е толкова голям, толкова дълбок, така тайнствено дълбок, че може не само да вмести в себе си Божественото присъствие, като храм, но може да се съедини с Бога, да стане причастник на Божествената природа, както казва св. ап. Петър в своето послание (2 Петр. 1:4).

Човекът е толкова голям, че колкото и далеч да отпаднем от нашето призвание, колкото и недостойни да сме за него, Бог никога няма да установи с нас отношения, които да са по-малко от Неговото бащинство и нашето родство с Него като синове и дъщери на Всевишния. Блудният син молил баща си да го приеме за наемник, защото е недостоен да се нарече негов син; но бащата не се съгласил. Когато синът започнал своята изповед, бащата го спрял още преди той да произнесе тези думи, защото Бог не иска нашето унижение; ние не сме роби и не сме наемници. Не каза ли Христос на Своите ученици: Аз вече не ви наричам слуги, защото слугата не познава своя господар, Аз ви казвам всичко (вж. Йоан 15:15).

И още: в Христос ни е разкрито и от Него е провъзгласено, че всеки отделен човек е пределна, висша ценност, че Той живее и умира за всеки от нас, че важни са не колективите, а всеки от нас. Всеки от нас, казва книгата Откровение, има у Бога свое име, и това име ще ни бъде разкрито в края на времената, но него никой не го знае, освен Бог и този, който го получава, защото това име е нашето отношение с Бога, единствено и неповторимо; всеки от нас е единствен за Него. Какво чудо! Древният свят е познавал народи и раси, познавал е роби и господари, отделни категории хора, също както и съвременният свят, който постепенно не само се осветскостява, но се връща към езичеството, той също дели хората на категории, типове и групи, само Бог познава живи личности, мъже и жени.

Христос също така донесе, или по-точно провъзгласи нова справедливост, нова праведност: не разпределящата или наказващата справедливост на закона, а праведност от друг род. Когато Христос ни казва: Нека вашата праведност бъде повече от праведността на книжниците и фарисеите (Мат. 5:21) - Той говори за това, как Бог се отнася към всеки от нас. Той приема всички нас, такива каквито сме: Той приема и добрия и лошия. Той се радва на добрия и умира заради лошия и неговото спасение.

И Бог ни призовава да помним това и ни призовава да бъдем такива не само в нашата християнска среда, но и в окръжаващия ни свят: да се отнасяме към всеки човек с такава справедливост, не съдеща и осъждаща, а виждаща във всеки човек цялата красота, с която Бог го е дарил и която ние наричаме образ Божи в човека, да се прекланяме пред тази красота, да помагаме на тази красота да възсияе в цялата й слава, разпръсквайки всичко лошо и тъмно, и да я признаваме у всеки, да дадем възможност на тази красота да стане реалност и да победи, да възтържествува.

Той ни разкрива и една любов, каквато предишният свят не познава, а съвременният, подобно на древния свят, се страхува от нея: любов, която е съгласна да бъде уязвима, безпомощна, разкриваща се, щедра, жертвена; любов, която дава без мярка; любов, която раздава не само това, което има, но и самата себе си. Ето какво донесоха в света Евангелието и Въплъщението, и това пребъдва в света. Христос казва, че светлината в мрака свети и тъмнината няма да я погълне, но няма и да я загаси. И тази светлина свети и ще свети, но тя ще победи само ако ние станем нейни  вестители и изпълнители на заповедите за истината и любовта, ако ние приемем Божията визия за света и я предадем на целия свят – нашата вяра, т.е. нашата увереност и надежда, единствената сила, която може да помогне на другите да започнат да живеят по нов начин. Но за да започнат да живеят наново, те трябва да видят това ново начало в нас. Светът зачатъчно стана нов чрез съединяването на Бога с човека, когато Словото стана плът; сега ние трябва да станем откровение за това ново начало, Божия слава и сияние в мрака или сумрака този свят.

Да ни даде Господ смелост, любов и великодушие да бъдем Негови вестители и свидетели, и да бъде благословението Господне на вас.

Заглавието е на редакцията на Двери. Оригиналното заглавие на проповедта е "После Рождества".


Превод: П. Спирова

Източник: http://dveri.bg/

За да не бъде тази нощ напразна...

Искам накратко да ви поздравя с настъпилия празник. В тези дни слушате много за Божията слава, за онази нощ, во веки благословена и единствена, за ангелските песни, за това как пастирите се отзовали с просто и цяло сърце и с ум, потопен в сърцата, на ангелския поздрав, как възприели думите: „Слава във висините Богу, на земята мир, в хората благоволение...” Чухте също и как хора, умъдрени от дълбоко знание, изследвайки природата и знаците на времената, отишли при живия и въплътил се Бог, принесли Му дарове, поклонили Му се като на свой Господ.

Но не бива да забравяме, че през онази лъчезарна тържествена нощ, която така дълбоко ни умилява, се е случило нещо наистина страшно. Бог, станал човек, Бог, сътворил небето и земята, се оказал бездомен странник на тази земя. През онази нощ Словото станало плът, Божият Син – човек, и нито едно сърце не се отворило, за да пожали младата майка, която трябвало да роди Сина на Бога. И точно това не бива никога да забравяме, защото чрез него може да измерим от една страна безкрайното Божие смирение, безкрайната Му любов към нас и снизхождение, а от друга страна – вкаменялото безчувствие на нашите сърца.

Казвам „нашите”, защото това, което се случило тогава, се случва ден след ден на нашата жестока, студена земя. В днешната нощ по цялата земя, в множество страни бедняци, странници, бездомни хора, млади и стари, загубили силите си в непосилната борба с живота ще чукат по вратите на хора, които имат покрив, които имат хляб, които имат легло, за да спят и огнище, за да се стоплят. През тази нощ, когато прославяме пришествието на Бога на земята и говорим за Неговата безкрайна любов към нас, има хора, които ще се чувстват повече от когато и да било друг път изоставени, самотни; има болни, които никой не е посетил и за които тази нощ е самотна и страшна; има хора в затвори и лагери; има хора в лудници; и има просто хора на многолюдните улици в нашите големи градове, които няма къде да положат главите си.

Колко страшно е това!... След 2000 години, през които прославяме родилия се през тази нощ Син на Бога, ние не разпознаваме във всеки бродяга, във всеки бездомник, във всеки обезправен наш брат – иконата, живия образ на Христос. Колко е страшно това и какъв съд произнася то над нас, над нашето общество, над онази мнима правда, която уж живеем.

И за това, когато се вслушваме в ликуващата радост на тези дни, нека отворим не само сърцето си, но и своето строго съзнание за сирачеството, за духовното, телесно и душевно лишение на нашия свят. Да излезем от храма с ликуваща и действена, а не само със сърдечна, умилна любов и да започнем нов живот: да нахраним гладния, да подслоним този, който няма къде да спи, да се погрижим за този, за когото никой освен Бог не си спомня.


И нека Христос, Самият Христос, който избра за свой път нищетата и лишението, нека Той да бъде по всички земни пътища спътник на онези, които остават под открито небе, в студа на самотата. Те, може би, ще погледнат към небето и ще изпеят „Слава във висините Богу...” – но да продължат с думите, че в хората се е родило благоволение, няма да могат... заради нас. Нека тази година бъде година на творческо милосърдие, на внимателна грижа, за да не бъде въплъщението на Божия Син и споменът за онази лъчезарна, но и страшна нощ напразни за тази земя, която толкова обикна Бог, в която Той така вярва и на която Той подари такава надежда...

Източник: http://dveri.bg/

Проповед за Рождество Христово

Един от съвременните ни духовници, отец Софроний, пише: „Откровението за Бога казва: Бог е любов, Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина; и колко е трудно, - пише той, – да се съгласят хората с това ..."*. Трудно е, защото и личният ни живот, и животът на окръжаващия ни свят, свидетелстват по-скоро за обратното.

Всъщност къде ли ще е тази светлина на Божията любов, ако всички ние, приближавайки се към края на своя живот, заедно с праведния Йов съзнаваме с горчивина в сърцето: „Най-добрите ми мисли, притежание на сърцето ми – са разбити; дните ми преминаха, преизподнята е мой дом" (вж. Йов 19:11-13). И след всичко това къде е моята надежда? И кой ще узнае това, което от младини тайно, но силно жадуваше сърцето ми? И ето, душата жадно търси среща с Бога, за да Му каже: „Защо ми даде живот? Преситен съм на беди, покрива ме мрак; защо скриваш лицето Си от мене? Аз зная, че Ти Си милостив, но защо, защо си толкова безучастен към моето страдание? Не мога да Те разбера"...

Не се ли издига този вик от цялата наша земя, студена, осиротяла, изпълнена със страх, горчивина и болка? И какъв отговор дава Бог та този стон, на тази мъка? ... Ето един пример за това, какво отговаря и как говори Господ от същата книга на отец Софроний за Стареца Силуан*:

„Живял на земята човек, мъж с гигантска сила на духа... Той дълго се молел с неудържим плач: „Помилвай ме"; но Бог не го чувал. Изминали много месеци в такава молитва и силите на душата му се изчерпали. Отчаян, той извикал: „Ти Си неумолим!". При тези думи в обезсилената му от отчаянието душа нещо се скъсало, и тогава изведнъж за миг той видял живия Христос; огън изпълнил сърцето и цялото му тяло с такава сила, че ако видението било продължило още миг, би умрял. След това вече никога не могъл да забрави неизразимо кроткия поглед на Христос, изпълнен с безкрайна любов и радост, и с непостижим мир. И след това дълги години, през целия си живот, той все говорил, че Бог е любов, любов безмерна и непостижима..."*.

Тази любов не е емоция, не е добро отношение на Бога към нас, тя е Самият Бог, който дойде в света в плътта на новородения Христос. Той създаде света от любов. Той сътвори света, за да сподели с него онзи ликуващ, тържествуващ живот, който се нарича любов и който достига до такава интензивност, до такава пълнота, че вече е отвъд всяка граница, отвъд всяко умаляване. Любовта отдава себе си, забравяйки всичко, освен любимия, дава, въпреки че сякаш е беззащитна и крехка, подобно на плътта на детето, което се ражда във Витлеем. И Господ зове към нас: „Откликнете!"...

Но как да се отзовем? Евангелският разказ говори за това как мъдреците идват от Изток със своите дарове. Но къде да Го търсим ние и откъде да тръгнем? Те идват от далеч, от онова място, където не беше Христос. И ние можем сега да се устремим към Христа, Който е Вездесъщ, Който възкръсна и победи всичко; да се устремим от нощта, от мрака на нашите собствени души. Колко сме много ние, които сме в мрак, които ни обзема тъмнина: ето, от тази тъмнина да отидем при светлината. А светлината е любов. От мрака на злобата да се насочим към любовта! От греха да се устремим към любовта, всеопрощаваща и изцеляваща! От студенината на живота да потърсим любовта, която стопля душата и променя всичко в живота! От сивата житейска оскъдност да се устремим към любовта, защото където има любов, там е и светлината, и радостта; там няма голяма и малко, но всичко е голямо, защото всичко може да стане знак на любовта ...

Господ ни призовава да вярваме в себе си. Да си спомним даровете на мъдреците: те донасят злато. В тъмните недра на земята се намира неговата блестяща слава, звънлива пълнозвучност, неповредима чистота. Във всеки от нас се крие тази слава, която се стреми към светлина, тази неръждаема чистота на душата, която е способна на велики дела. Стига само да й се даде свободата да обича без страх, да обича с цялата сила на могъщата душа! Златото, за което става дума, е преобразената земя. Да отворим нашите тъмни недра, в които се крие сиянието на светлината и да тръгнем към него!

Мъдреците донасят тамян, който се издига и благоухае. Да дарим и ние любов, която сияе със светлина, със своята ненакърнима чистота, която блести със слава; любов, която да се разпространи по цялата земя като благоухание с нежност, обич, топлина... Но и смирна донасят мъдреците, както се носи при покойник. Христос, Безсмъртният Бог се роди, не за да живее подобно на нас, а за да умре, подобно на нас; да живее нашия смъртен живот, за да можем ние да влезем в Неговата безсмъртна, тържествуваща, ликуваща вечност...

Който иска да върви след Мен, да се отрече от себе си, да забрави себе си, да помни само това, че хиляди наоколо се нуждаят от любов. Няма по-голяма любов от това да отдадеш живота си. А да отдадеш живота си не означава задължително да умреш, но означава всеки миг да посветиш на любовта – творческа, проницателна, умна, смела; любов, която дава; любов, която не отстоява своето; любов, която не предпазва себе си, не се затваря ... Силата Божия в немощ се проявява. Не бива да се страхуваме да обичаме. Да отдадем себе си докрай; и тогава вестта за родения днес Христос ще стане реалност не само в нашия живот, но и в живота на милиони хора – като светлина, топлина, радост, обновление на целия живот! Амин! I www.pravoslavie.ru.



*Софроний (Сахаров, архим.)/ Свети Силуан Атонски/С. 2008, с.19



Превод: Евгения Николчева

Източник : http://www.pravoslavie.bg/

вторник, 24 декември 2013 г.

Неделя след Богоявление

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Първите думи на Христовата проповед ние чухме днес в Евангелието: Покайте се, защото се приближи Царството Божие... Обикновено ние мислим за покаянието като за скръбно състояние, когато си спомняме онова зло, което сме извършили, онзи грях, с който сме живели, всичките наши собствени неправди, и със съкрушено сърце, с болка в душата се обръщаме към Бога за прошка, за изцеление.

Но не в това е покаянието, или не само в това. Покаянието се преди всичко в това, да се обърнем с лице към Бога; това е преврат в живота, това е момент, когато, преживели, може би, дълго време далеч от Бога, взирайки се на всички страни само да не Го видим, само да не срещнем с очите си Неговия взор, ние изведнъж разбираме, че само в Него можем да получим онази пълнота, която търсим. И това не значи, че всичко останало ще отмине, че останалото няма да го бъде; Господ, Който ни е казал: Търсете първом Царството Божие, прибавя: и всичко останало ще ви се придаде.

Но покаянието започва тогава, когато, след като сме блуждали във всички посоки, ние изведнъж решаваме да застанем лице в лице с Бога, да погледнем в Неговите очи и да живеем пред Него, защото се е приближило Царството Божие, защото Господ е сред нас, защото ние всички опитно знаем, че само в любовта, която гори в нашите сърца,в любовта, с която горят сърцата около нас, може да има живот и пълнота и радост.

И ето към какво покаяние ни зове Господ: Разберете, че Царството Божие, Царството на любовта е ето тук, че не трябва да чакаме, кога то ще дойде, че то е тук, ако само ние поискаме да се приобщим към него. Но затова трябва да вървим към Бога, трябва да живеем пред Неговите очи, да Го гледаме в лицето. И тогава от Него ние можем да се научим на онази любов, от която израства Царството Божие на земята. Ето Неговите първи слова: покайте се, обърнете се към Бога, погледнете Го: Той е пламенеещата, ласкава, спасяваща любов, Той е радост, която прелива; единствено в това е Царството Божие, само в това е земният живот, достоен за човека, способен да го запълни с ликуване и смисъл!


Нека започнем днес, чули словото Божие, от това, към което Той ни зове: да се обърнем с лице към Него, да узнаем, какво представлява това тържество и радост на любовта, и да дадем цялата любов на нашето сърце всекиму, и да открием нашето сърце за всекиго, че и той да може да ни обикне в отговор на предложената любов. Амин.

петък, 20 декември 2013 г.

Молитва за враговете



Близък на мене човек, мой приятел, с двадесет години по-възрастен от мен, беше отведен в концентрационен лагер по време на немската окупация. Когато се завърна, го попитах, срещайки го на улицата: - Какво донесохте със себе си от лагера? ...

 И той отговори: - Непрестанна тревога ...

А аз го погледнах и запитах: - Нима там сте загубили вярата си?

-Не – каза той – но докато бях в лагера, докато бях в страдния, под смъртна опасност, когато ме мъчеха, изтезаваха с глад и побои, аз във всяка минута можех да кажа:  „Отче, прости им, те не знаят какво вършат!” – и аз знаех, че Господ не може да не чуе молитвите ми, защото аз със своята кръв Му свидетелствах за това, че изричам тези думи сериозно, от дълбините на страднието виках за прошка на моите мъчители. А сега аз съм на свобода, а тези, които така ни мъчеха, така ни изтезаваха, така зверски с нас постъпваха, може би не са се покаяли, не са разбрали, какво са вършели. Но когато крещя към Бога, викам към Него, плача пред Него за това, Той да ги спаси по някакъв начин, не може ли Господ да ми каже: - леко е сега да се молиш за тях: ти не страдаш; с какво ще Ми докажеш своята искреност в молитвата?


Цитат от книгата "Любов всепобеждаваща. Проповеди, произнесени в Русия "

сряда, 18 декември 2013 г.

Кръщение Господне


С какво чувство на благоговение към Христа и благодарност към роднините, които са ни довели във вярата, си спомняме за своето Кръщение: как дивно е да мислим, че поради това, че нашите родители или близки са ни открили вярата в Христа, поели са отговорност за нас пред Църквата и пред Бога, ние, чрез Тайнството на Кръщението, сме станали Христови, наречени сме с Неговото име. Ние носим това име със същото благоговение и изумление, както младата невеста носи името на човека, когото е обикнала и за живот и за смърт и който и е дал своето име; как само пазим това човешко име! Как скъпо ни е то, как е свято за нас, как страшно би ни било или с постъпка, или с вида си да го предадем на хула от недоброжелатели... И именно така се съединяваме с Христа, Спасителят Христос, нашият Бог, станал Човек, ни дава да носим Неговото име. И както на земята по нашите постъпки съдят за целия род, който носи същото име, така и тук по нашите постъпки, по нашия живот съдят за Христа.

Каква отговорност само е това! Апостол Павел преди почти две хиляди години предупреждавал младата християнска Църква, че заради онези от тях, които живеят недостойно за своето призвание, се хули името Христово. Нима не е така и сега? Нима в целия свят сега милиони хора, които биха искали да намерят смисъла на живота, радостта, дълбочината в Бога, не се отстраняват от Него, гледайки нас, виждайки, че ние не сме, уви, жив образ на евангелския живот – нито лично, нито като общество?

И ето в деня на Кръщението Господне ми се иска пред Бога да кажа от свое име и да призова всички, на които е било дадено да се кръстят в името Христово, да кажа: спомнете си, че вие сега сте станали носители на това свято и божествено име, че по вас ще съдят Бога, вашият Спасител, Спасителя на всички, че ако вашият живот – моят живот! – бъде достоен за този дар Божий, то хиляди наоколо ще се спасят, а ако бъде недостоен – ще погинат: без вяра, без надежда, без радост и без смисъл. Христос дойде на Йордан безгрешен, потопи се в тези страшни йордански води, които като че бяха натегнали, умивайки греха човешки, образно станали като че мъртви води – Той се потопи в тях и се приобщи към нашата смъртност и всички последствия на човешкото падение, грях, унижение, за да ни направи способни да живеем достойно за нашето човешко призвание, достойно за самия Бог, Който ни е призвал да Му бъдем родни, деца, да Му бъдем родни и свои...


Нека се отзовем на това Божие дело, на този Божи призив! Нека разберем, колко високо, колко величествено е нашето достоинство, колко огромна е нашата отговорност, и нека встъпим в сега започналата вече година така, че да бъдем слава Божия и спасение на всеки човек, който се докосне до нашия живот! Амин!

Преподобни Антоний Велики


Ние служим не всеки ден, и затова минават покрай нас имената на светии и учението на светии, от които ние бихме могли на толкова неща да се науми, но които рядко някой помни. Така, вчера се честваше денят на основоположника на монашеския подвиг в египетската пустиня, свети Антоний Велики, в памет и в чест на когото са наречени всички, които впоследствие са носили това име, включително и основоположника на руското монашество, Антоний Печерски.

И ми се иска да обърна вашето внимание върху само едно събитие от неговия живот. Той се оттеглил в пустинята, първи от всички подвижници, за да се бори със злото, което съществувало в неговото сърце. Той не бягал от света: той отивал в пустинята на единоборство, за да се срази лице в лице със зло, много по-служно, много по-страшно и разрушително, отколкото онова зло, което ни заобикаля в света.

И ето, в някакъв период като страшна, разрушаваща буря го връхлетели изкушения от всякакъв род; и той се борил отчаяно, той се борил с всичките си сили, и накрая тези сили в него се изтощили, не само душевните, но и телесните, и той легнал на голата земя, чувствайки, че да се бори повече не може. И в този момент пред него застанал Спасителят Христос, и цялата тъма просветляла от Неговото присъствие, целият ужас се отдръпнал. И тогава, безсилен даже да застане пред Него и да Му се поклони, Антоний възкликнал: Господ! Къде беше Ти, когато бях в такова страшно борение? Нима Те не можа да ми помогнеш?.. И Спасителят му отвърнал: Аз невидимо стоях редом с тебе, готов да ти се притека на помощ, ако само се бе поколебала твоята вяра...

Тези слова на Спасителя са обърнати към всеки от нас; всички ние стоим пред лицето или се намираме във властта на вътрешната борба: борба с тъмнината, борба със злото, борба със страха, с недоуменията, със всичко, което съставя падналата човешка природа. И всеки от нас постоянно се моли: Господи, ела! Господи, свали от мене това бреме! Господи, освободи ме!..

И толкова често чувам жалби, че на този вик на душата Господ като че не отговаря; а в действителност Господ стои редом с нас, и гледа с радост, когато ние мъжествено, с вяра, с вярност в сърцето се борим в Негово име, както воините се борят за своя цар, ратуват за него, даже ако е нужно в тази борба да бъдат ранени, осакатени или убити.


И това е нашето човешко призвание: ако сме Христови, то ние сме пратени от Христа в този свят, с Неговото име и в Негово име да се борим и да побеждаваме. Нека си спомняме това всеки път, когато се окажем във властта на изкушението, когато в нас се надига горчилка, и злоба, и страх, и ненавист, и каквато и да е страст: на нас ни е дадено да се борим, именно дадено ни е: наша чест, наша слава е, че Бог ни доверява на нас – на нас немощните, нищожните – борбата със злото в света. И тази борба започва не вън, не в нашето противостояние на близки и далечни, а започва вътре в нас, в победата над себе си, в това, да преодолеем всичко, да станем стопани на своята душа, да владеем душата, и тялото, и ума, и сърцето, и волята и живота си – и всичко да отдадем в Божиите ръце, за да Му служим от все сърце, с цялата си душа, с всичките си сили, с всичкия си ума, с всичко, което ние имаме. Амин.

В предверието на Рождество Христово


Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Ето ние отново стоим в преддверието на Рождество Христово, с трепетно сърце, с дълбока и тиха радост, и в дълбоко изумление: Бог, който е непостижим в Своята святост, в Своето Божество, стана човек; Безкрайният влезе в крайния, ограничен наш свят, Вечният – с вля в нашето време, - и всичко от този миг се измени. Бог, Когото целият свят търсеше с мисъл, със сърце, с копнежа на душата си, сега е сред нас; по думите на Евангелието – «с нас е Бог». И няма нужда да Го търсим – Той ни намери; и намирайки ни, Той разкри пред нас цялото величие на Божията любов и цялото величие на човека.

Бог така възлюби света, че отдаде Своя Единороден Син на живот и на смърт, за да може този свят да бъде спасен от своята обезбоженост с това, че Бог желаният, Бог, по Когото копнее всяка човешка душа като по своята пълнота, сега е с нас. И се откри и величието на човека: ако Бог, в Христа, можа да се въплъти, значи, човекът е така дълбок, така велик, така дивен, че може да вмести в себе си тайната на Божеството, да стане Бог чрез приобщаване.
И от този ден, от тази тържествена нощ започва новото време, когато човек може да вярва не само в своите тварни творчески сили, но и в това, че той е приобщен към Божието творчество и със силата Божия може да създаде свят, в който и Бог, и човекът могат да бъдет един другиму свои, родни.

Откакто свят светува, човечеството се старае да създаде общество, държави, семейства, племена, които да бъдат място на покой, място на радост, място на щастие; и това не се удава от хилядолетие в хилядолетие, защото всеки свят, всяко обществ, създадено по човешките мерки, е твърде малко, твърде нищожно, твърде тясно за човешките дълбини. «Слава във висините Богу» пееха ангелите, като условие за това, на земята да настане мир и в човечеството да се разкрие такова благоволение, такава любов, която би обхванала всички, и на всички би дала пълнота.

И на нас ни е дадено да знаем това: на нас, вярващите, на нас, християните.

Но да знаем е малко! Трябва да приложим творчески сили – не своите, а Божиите – това да се осъществи. Нека положим отново начало на това: и в малкото и във великото да създаваме такъв живот сред хората, такъв живот на земята, че в него да бъде просторно на Бога и божествено просторно и на човека.

Амин!

Родословието на Христос


Всяка година в навечерието на Рождество Христово ние препрочитаме родословието на Христос от Евангелието по Матей. Винаги съм се питал защо, защо трябва да четем всички тези имена, които нямат почти никакво значение за нас. Впоследствие обаче започнах да схващам техния смисъл.


От една страна, това е родът, към който Господ Иисус Христос принадлежи в Своето човечество. Тези хора са Негови сродници и това би трябвало да е достатъчна причина техните имена да ни вълнуват дълбоко. Христос е от тяхната кръв, Той е от тяхното семейство. Всеки от тях, мислейки за Божията Майка, би могъл да каже: “Тя е наше дете”, а за Христос: “Той също е наше дете, въпреки че Той е нашият Бог, нашият Спасител, Вечно-Пребиваващият сред нас.” Наред с това, някои от тези имена наистина се открояват: имена на Светци, на герои на духа и имена на грешници.


От светците измежду тях можем да разберем какво означава да вярваш; не просто да притежаваш някаква убеденост, светоглед, който съвпада, доколкото това въобще е възможно, с този на Бога, а истинска вяра, пълно доверие в Бог, безгранична вярност към Него, готовност да отдадеш живота си за Неговата кауза, така както е разкрита тя в Откровението. Например помислете за Авраам, чиято вяра беше изпитана до краен предел. Колко е трудно за всеки от нас да даде на Бог нещо свое: а от Авраам е било поискано да принесе в жертва собствения си син. И той не загуби доверие в Бог. А Исаак? Той отдаде себе си без каквато и да е съпротива, подчинявайки се на волята на своя баща, а чрез това – и на волята Божия.


Можем да си спомним борбата на Яков с Ангела в тъмата – нима и на нас понякога не ни се налага да се борим за нашата вяра, за нашия интегритет, за нашата вярност; борим се в тъмата на нощта, в мрака на съмнението, в мрака, който на моменти ни обгръща от всички страни.


Но ние бихме могли да се поучим немалко и от онези, които остават в свещената история като грешници. Те са били слаби и тяхната немощ ги е победила, не са намерили сили да се противопоставят на подтиците на техните тела и души, на бурята от страсти, която бушува в човешкото сърце. И въпреки това – въпреки това, те са вярвали страстно в Бог. Един от тях е Давид, който възкликва в своите псалми: “От бездната викам към Тебе...”.От бездната на отчаянието и срама, на падението и отчуждението от Твореца; той зове Бог от глъбините на своето сърце. Не се крие от Него, не бяга от Него, напротив, търси Го – за да излее пред Него в плач своето отчаяние. Има и други подобни ярки образи, като например блудницата Рахаб.


Дали и ние, в най-мрачните мигове на нашия живот, когато сме обгърнати от мрака, който е вътре в нас, дали и ние сме способни да изречем: “Към тебе викам, Господи! Да – аз съм в мрак, но Ти си мой Бог, Който създаде светлината и мрака; Ти пребиваваш както в светлината, тъй и в мрака; Ти си в смъртта, както и в живота; Ти си в ада, както и в Небесното Царство; където и да се намирам, винаги мога да извикам към Тебе."


Има и още едно нещо, върху което бих желал да се замислите. За нас тези хора са просто имена – за неколцина от тях знаем по нещо от Библията, а другите са ни напълно неизвестни. Но всички те са били цялостни човешки личности, мъже и жени като нас, с всички наши слабости и надежди, с нашите колебания и променливи желания, с нашия копнеж за любов, който, въпреки че често бива помрачаван, продължава да свети и да ни изгаря през целия ни живот. Те са напълно реални и, когато четем техните имена, си казваме: "Да, аз не те познавам, но ти си член на семейството на Господ, ти си човешко същество като мен, през всички вътрешни и външни превратности в твоя живот ти си Му принадлежал." И ние бихме могли да се опитаме в реалността на нашия земен живот, независимо дали сме силни или слаби, всякога да бъдем Божии, да Му принадлежим.


Така че нека да се замислим върху родословието на Христос, нека следващия път, когато го чуем, да блесне искра в очите и сърцата ни; но това би било възможно, само доколкото Христос е реален за нас. Единствено в Него и чрез Него сме в състояние да познаем всички тях – реални, живи, наши сродници и сродници на Господ.


Амин


Митрополит Антоний /Блум/



Рождество 1987

Бог се отнася към човека с най-дълбоко уважение


...За обстоятелствата, при които четох Евангелието, сега няма да говоря ; но едно от първите неща, което ме порази, когато се срещнах с евангелското слово, словото, което Бог казва на човека, — това са думите, че Бог огрява със Своето слънце добрите и злите, благодарните и неблагодарните, обичащите и ненавиждащите, че за Него всички хора са Свои (Мат. 5: 44-46). Ние можем да Му бъдем чужди, но Той за нас е свой; ние можем да се отвърнем от Него и да станем предатели в най-последния смисъл на тази дума, а Той ще остане верен до край (до какъв край — тогава все още не ми беше ясно, защото това беше едва началото на евангелската повест; аз после открих какъв е краят).
И аз помня, какво откровение за мен беше това. Откровението беше ето в какво: аз съм заобиколен от хора, които винаги съм считал за родени врагове, за опасност за живота, опасност за цялостта на душата ми; и изведнъж, оказва се, че тези хора Бог ги обича, както баща обича децата си, — и мен също! Помня, първото утро след четенето излязох, гледах около себе си с изумление всички хора, които върхяха по улицата, бързаха за влака, за работа, и мислех: Какво чудо! Те, може би, не знаят, че Бог ги обича без разлика, а аз зная това, и те вече не могат да ми бъдат врагове... Каквото и да биха направили по отношение на мен или на когото и да било — нито един от тези хора никога няма да бъде за мене враг; той може да се окаже хищен звяр, той може да постъпи жестоко, той може да постъпи безумно, но аз си знам, че ние имаме един и същи Баща (Отец), че всехи от тях — всеки от нас — е еднакво любим, и че няма врагове...

Може да ви се стори, че такава реакция, такъв отговор на душата на този кратък и прост откъс от Евангелието е детскост, незрялост, — нека; но аз и сега мисля съвсем същото, след като са минали четиридесет и пет години или повече. И това е едно от най-основните открития, които могат да бъдат направени в Евангелието: да открием, че ние всички за Бога сме — деца, свои; чужди няма. Четейки нататък, аз открих втора черта. Отново, моят жизнен опит, макар и не продължителен и не много сложен, явно показваше, че малко го е грижа някой за човешкото достойнство. И изведнъж аз открих, че Бог се отнася към човека с най-дълбоко уважение, отнася се към него не както господар към роба, не както езическия бог към хората, които са му подвластни, но съвършено по различен начин, — и това ме порази в притчата за блудния син (Лука 15:11-32).

Порази ме една фраза и един образ: образът на бащата. Бащата вижда отдалеч че идва блудният син, който се е отрекъл от него; при това се е отрекъл жестоко, безпощадно, така, както ние понякога се отричаме на млади години, защото не чувстваме дълбочината на раната, която нанасяме. Та помислете само за думите на блудния син в началото на този разказ:
— Татко, дай ми сега това, което ще ми се падне, след като умреш... Такава мека, обикновена фраза, но ако я преведем на по-рязък език, то това просто значи: Старче, много се задържа; нямам време да те чакам да умреш и да наследя плода на твоите трудове; ти стоиш на пътя ми; аз искам да бъда свободен и богат. Хайде да се споразумеем, че ти за мен си мъртъв, дай ми онова, което ми се пада, и нека забравим един за друг...

И ето този син, който извършил, като че, метафизическо убийство на баща си, който просто изключил баща си от своя живот, именно този син бащата го чака. Когато го вижда, той бърза към него; пада на шията му; целува го; и после следва разговорът. През целия свой път блудният син повтарял своята изповед:

— Татко, аз съгреших против небето и пред тебе, и вече съм недостоен да се наричам твой син, приеми ме като един от наемниците си, в своя дом...
Не знам, обърнали ли сте внимание, че бащата му дава да произнесе цялото начало на тази приготвена изповед; той му позволява, на него, който го е излючил, изхвърлил от живота си, той му позволяла да го нарече татко; той му позволява да каже, че е съгрешил против небето и против него; дава му да каже, че е недостоен да се нарече негов син; и тук го прекъсва: защото недостоен, блуден син този юноша може да бъде; но да преустрои отношенията така, че да стане достоен роб — никога. Това любовта никога не ще допусне, това — е нещо невъзможно. Нека е недостоен син, но той си остава син — това не може да се отнеме, не може да се заличи.

И тук ме порази това, как Бог се отнася към нашето достойнство; порази ме, че действително, по отношение на всеки от нас Той Се държи по същия начин: каквото и да се случи в живота ни, както и да постъпваме, когато ние се връщаме при Него и казваме: нека променим нещата; вече не мога да бъда син, нека сключим някакъв договор; аз ще бъда Твой слуга, ще Ти бъда роб, ще Ти бъда наемник, — Бог казва:

— Не, не можеш: ти си Мой син.

Робът се труди от страх, наемникът — за заплата; всичко това е договор. Синът — е на други начала; любовта не може да се плати, отношенията между хората не могат да бъдат откупени с нищо, не само с пари. Онова, което трябва да идва от сърцето, не може да бъде заменено с онова, което идва от труда на твоите ръце; не можеш да кажеш на човек: ще те подсигуря с всичко, но сърцето ми вече не ти принадлежи... И тук Бог изисква от нас, изисква безпощадно, с безпощадността на любовта, която знае, че има неща, които не могат да бъдат купени или продадени, Той изисква от нас достойнство, пълно човешко достойнство; при това Той като че подчертава, че грехът, извършеното отричане не е разделило бащата от сина; синът си отишъл, — бащата останал, той останал верен до край.

И ние откриваме същата мисъл при срещата на Христа с апостол Петър при Тивериадското езеро (Иоан 21:15-17). Три пъти се отрекъл от Него Петър, три пъти го пита Христос, не за това, не го ли е срам, не съжалява ли за това, не се ли кае... Той само за едно пита:

— Обичаш ли Ме?

И когато третият път, накрая, апостолът разбира, в какво е острието на въпроса, — та този въпрос се задава пред лицето на трикратното отричане «не познавам Този Човек» (Марк 14:71), — той с тъга Му казва:

— Ти знаеш всичко, Господи, Ти знаеш, че Те обичам. Ти всичко знаеш, Ти знаеш, че се отрекох, нали Ти ме погледна, преди да излеза и да заплача горчиво вън от архиерейския двор, — но Ти също знаеш и моята любов...

И ето тук Христос се обръща, като че, пронизвайки греха, през греха, към онзи, скритият човек на сърцето (1Пет. 3:4), в който е животът, в който е синовното достойнство на любовта.

И същото се случва с жената, хваната в прелюбодейство (Иоан 8:3-11), когато Христос пита дошлите обвинители:

— Кой пръв ще хвърли камък по нея, знаейки, че сам е без грях? И когато те всички си отишли, Той казва: И Аз не те осъждам, иди си и недей греши вече...
Той не пуска грешницата обратно в света, за да се върне тя към своя предишен грях; Той пуска обратно в живота жената, която изведнъж е открила, че грехът и смъртта — са едно и също; и Той се обръща не към грешницата, която в ужас е стояла пред хората, искали да я убият с камъни, а към онзи жив човек, който в дълбочината, отвъд греха, още бил жив и способен на чистота и на живот.

И ето това тогава също ме порази: хората могат да се унижават един другиго, могат да не признават достойнството на другия човек, — Бог винаги го признава; и го изисква, и като че го извиква по някакво чудо от онези дълбини, където то е заровено, където то е потънало, като потъналия град Китеж.1 И още, ако се замислим за Христа: изумителното откритие, че ние, хората, загубили войната, загубили родината си, близките си, може би, честта си в някакво отношение, правото на човешко възхищение или уважение, — ние изведнъж се оказахме пред лицето на Христа, какъвто не сме Го преживявали преди: Христа Живия, нашия Бог, Който от любов към човека по собствено желание, свободно, без принуда слезъл в самите дълбини на онази бездна, в която ние против волята си, в отчаяние, бяхме потопени...
Оказва се, че Бог от любов към нас пожелал да стане безпомощен, уязвим, презрян, победен; изтощена е Неговата слава, Той се явил в образ на раб (Флп. 2:7), поживял сред хората в най-позорен вид, умрял, като обикновен престъпник, — и нито един човек, който потъва в дълбините на този човешки ад на поразеността, ранеността, унижението, презряността не може да се окаже по-ниско от своя Бог: още по-дълбоко от него, в този ад преди него се е спуснал Спасителят Христос.

Оказва се, че нашият Бог е такъв, че ние можем пред Него да не се срамуваме нито от безпомощността, нито от раните, нито от унижението — от нищо; Той всичко това е приел върху Себе си, Той се е приобщил към всичко това, за да има възможност и право да бъде с нас, където и да се окажем: не в греха, но във всички последствия на греха. И ако Бог може да слезе в тези дълбини, оказва се, че достойнството на човека — не е в славата, не е във величието, не е в победата, не е в успеха, не е в нито един от онези критерии, които служат за оценка на човека в обикновения живот; можеш да бъдеш измет — и да притежаваш всичкото човешко достоинство. (Когато казвам «измет», искам да кажа: в очите на хората). Христос се родил в победена, окупирана страна, презряна, стъпкана, в поробен народ, в съсловие, което с нищо не било славно, — и запазил цялото Божествено величие. Значи, можеш да запазиш човешко достойнство, където и да се окажеш, на каквато и дълбочина на това поражение и съкрушение да се окажеш. Това беше още едно нещо, което тогава ме порази, защото то се отнасяше непосредствено към живота, към онова, което ние представлявахме, към онова, как гледаха на нас хората: ние сме излишни, презряни, поразени...

И ето тук аз започнах да откривам нещо, което едва след много, много години можах да формулирам за себе си по-ясно; сега го формулирам не с онзи език, на който бих се изказал, когато бях на петнадесет-шестнадесет години. Мене ме порази тогава тази изумителна солидарност на Бога с човека; използвам думата «солидарност», защото тя не църковно, не богословски говори именно за самото нещо, което искам да изразя. Солидарност означава, че Той не се е разграничавал тогава, когато е било възможно да се срамува от нас, Той не се е отвърнал от нас, тогава, когато е било възможно с отвращение да отмести поглед, — Той е останал с нас. И при това е останал с нас в такава мяра и в такъв образ, за който ние недостатъчно мислим.

Искам да се опитам да изясня това с два или три кратки примера от събития в живота на Христа, от празниците. Сега се приближаваме към Рождеството Христово, към въплъщението на Сина Божий заради нашето спасение. Тук виждаме Божието действие като че едностранно: раждащият се Младенец като човек, в Своето човечество като че е пасивен; действа Бог: Той става човек, Той се облича в плът, Той влиза в света на смъртта и смъртността, на страданието, което ще завърши с Гетсимания и кръста. Той, единствено Той действа... И пред нас лежи Младенец човешки, Който действително, като старозаветното агънце, е само жертва, Който не е избирал кръстния път, Който е поставен на този кръстен път от Божията воля. Агнец чист, непорочен, непричастен към греха и Който се осъжда на ужаса на онова, което ние наричаме: Страстни дни, Гетсиманска нощ, Голгота и слизане в ада.
Йоан Златоуст [7] в една от своите проповеди казва, че големите празници вървят като че на двойки, чифтове: Рождество Христово и Кръщение Господне; Пасха и Троица, — че едното е завършек на другото. Би могло да се назоват и други двоици и комбинации от празници; но нека се замислим за няколко мига над онова, което се извършва в Кръщението Господне. Христос излиза при Йордан да се кръсти от Йоан, в момент, когато Той като човек е узрял и достигнал до Своята пълна човешка мяра. Тук Той ще започне Своето богочовешко дело на проповед и възлизане в Иерусалим на смърт. Всички идващи при Йоан се кръщавали във водите на Йордан, умивали в него своите грехове, излизали очистени. Родилият се във Витлеем, чист и свободен от грях идва при Йоан, който недоумява: Как да Го кръсти? Защо? Нима Той не е чист вече? Какво ще значи това умиване, извършено над Него? (Мат. 3:13-15). Аз не помня, дали отец Сергий Булгаков [8] пише за това в една от своите книги, или пък си спомням разговор с него, но му изглеждаше — и на мен ми се струва, че вярно му е изглеждало — така: Христос идва на Йордан, за да се потопи в тези води, които са умили целия човешки грях, които са натегнали от целия човешки грях; потапя се в онова, което в руските приказки се нарича «мъртви води», потапя се със Своята чистота в смъртността, греховната, убийствена смъртност на онези хора, които са умили себе си в тези води; и излиза от тях готов, да умира не със Своята невъзможна смърт, а с нашата смърт, която Той е възприел чрез потапянето в мъртвостта на тези убийствени води. В този момент вече не само Бог е действащо, решаващо лице в тайната на нашето спасение: Човекът Иисус Христос (това е формулировка на апостол Павел; Рим. 5:15) в пълно послушание и единство с волята Божия сега стъпва на пътя, на който е бил поставен витлеемският Младенец; Той по Своята свободна воля прави Свое онова призвание на Агнеца, заклан преди създанието на света, което е било възложено върху Него чрез въплъщението на Словото Божие.

Тук вече виждаме, как Христос, съгласно с целия смисъл на халкидонския догмат, Богочовешки приема върху Себе си делото на нашето спасение. Като Бог, Той се въплъщава, но като човек, като «новия Адам», послушен на Отца дори до смърт и то смърт кръстна (Флп. 2:8), Той възприема това призвание на кръста и го осъществява свободно. Никой не Ми отнима душата, Аз Сам от Себе си я давам, — казва Господ в Евангелието от Йоана (10:18).
Сега: в течение на Своя живот Спасителят във всичко се е уподобил на нас: Той е страдал от жажда, гладувал е, уморявал се е, тъгувал е, бил е заобиколен от вражда, преживял е всички човешки живи чувства, — и в края на краищата от човешката ненавист Той умира. И ни се струва, че това е толкова просто, защото сме свикнали, че всеки човек умира: кой от болест, кой от старост, кой от насилие, — но това съвсем не е просто. Това съвсем не е просто ето в какво, — и тук аз повтарям мислите на свети Максим Изповедник [9], а не свои измишления. Максим Изповедник поставя въпроса за Христовата смърт и казва, че ако действително е истинно казаното от Свещеното Писание, че смъртта е плод на греха (Рим. 5:12), то ест на откъснатост от Бога, отделеност от Него, то в момента на Своето зачатие Христос е бил по човечността си, като човек, безсмъртен, извън пределите на смъртта, защото в Него не е имало грях, защото в Него не е имало откъснатост от Бога, защото Богочовекът не може да умре; защото, както се казва в една от църковните песни на Великата Събота: О живот вечен, как Ти умираш? О светлина невечерна, как Ти угасваш?.. Как може да умре животът? Как може да угасне светлината?! И това не е църковна поезия; това не е преувеличение; това, — е строго богословие: Онзи, Който се е въплътил, Онзи, Който е бил Словото, Което станало плът — и по Своята плът е бил безсмъртен. За това ние косвено свидетелстваме с вярата си в това, че в гроба тялото Христово е останало нетленно не по някакво непостижимо чудо, а защото плътта Христова е била също така съвършено пронизана от Божеството, както и човешката Христова душа. Бог се явил на света в плът; не само влязъл в историята, но и Своето човешко тяло обожествил. Тогава застава въпросът, който Максим Изповедник поставя напрегнато: по какъв начин Той е могъл да умре? И отговорът, който дава Максим, е много страшен. Христос в течение на целия Свой живот, на Своята проповед, на Своето свидетелство пред хората неотлъчно стоял с Бога и на страната на Бога. И затова Той е бил отхвърлян от хората: Вие Ме отхвърляте, защото преди Мене вие отхвърлихте Моя Отец... Нямало за Него място в човешкото общество, в хорския град, където нямало място за Бога — не като властител, а като Жив Господ на тези хора. Но от друга страна, целият смисъл на Христовото идване, въплъщение, проповед, живот, и в свое време — смърт е бил в това, пред Божието лице да стои на страната на целия род човешки, без да се отрича от никого — нито от грешника, нито от престъпника: от никого. Той бил отхвърлен от хората, наложило Му се да умре вън от стана, в града нямало място, където Той би имал право да умре, защото градът бил символ на човешкото общество, което се отрекло от Него и Го изхвърлило. И на кръста, защото Той пожелал до край да бъде с нас заедно — солидарен, за да употребя думата, която употребих в началото, Той се оказал причастник, участник на единствената онтологическа, основна трагедия на човека, — Той загубил Бога: Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме оставил? (Мат. 27:46)...
И още: има два израза, касаещи Въкресението Христово. Ние казваме, че Той е възкръснал; ние казваме също, заедно с апостол Павел, че Бог Го възкресил от мъртвите (Кол. 2:12). И ето ако се замислим над това, което току що казах: да, Христос със Своята безкрайна солидарност с нас влезнал в старозаветната смърт, влезнал, отричайки се от Своята власт да живеее, и с любовта на Отца Той е призван да се върне към този живот вече като победител във Възкресението и Възнесението.

И пак, ако говорим за радостта, която представлява евангелското благовестие, ние можем да говорим за цялата съвкупност от онова, което току що споменах. Такъв Бог да имаме — е радост; радост, която с нищо не може да се сравни. Той не само е Творец, не само е Промислител, не само е герой-Спасител: Неговата любов е такава, че Той е станал с нас едно, дори до последната, до пределната трагедия на човешкото съществуване и ни е върнал живота. И не случайно ние пеем на Паска смертию смерт поправ (със смърт смъртта потъпка); и даже когато по това време в църквата има ковчег, все едно пеем това, и то не противоречи на истината. Да, телесно хората продължават да умират; но онази смърт, която се описва, да кажем, в шести псалом [10] като слизане в място, откъдето няма връщане и където никога няма да има среща с Бога, където няма среща на човек с човека заради пределната разединеност, — тази смърт повече я няма. О аде, де ти е победата?.. Възкресе Христос — и ни един няма мъртъв в гроба [11]. Не в смисъл, че човешките тела не умират вече, но я няма тази смърт, която единствено е страшна. Останало ни е като дял успението; плотию уснув (заспал по плът), пеем ние за Христа; и по плът заспиваме ние за земята; но няма смърт като крайна отчужденост.
Бих искал още да кажа две неща, които съставят за мен това евангелско благовестие. Първото може да се изрази с думите: Синът Божий стана Син Човечески... Бог влезе в човешката история, и Той влезе в нея веднъж и завинаги. Той не премина през нея за да ни спаси, и отново да я напусне; Той стана човек и никога няма да престане да бъде човек в Христа. И когато мислим за човешката история, тя ни се представя сега съвършено различна, отколкото историята, както бихме могли да си я представим или в категориите на езическия, или в категориите на еврейския свят.

Преди Въплъщението историята на човека преминавала пред Божието лице. Бог бил като че зрител на тази история; Той я наблюдавал; Той участвал в нея като че отвън, заповядвайки, показвайки, давайки закон, съдейки. С Въплъщението на Сина Божий човешката история и Бог са сплетени, стават единни в някакво отношение. Непостижимият Бог сега, от момента на Въплъщението е иманентен на историята, Той е в нейната вътрешност, Той е в нея; и когато мислим за човешкия род в каквото и да е отношение, било за Страшния съд или за движението на историята, едно от имената на хората, които съставят тази история на света, — е Иисус. Той е син на земята, Той е Син на Дева, Той е син на човешкия род. Бог и човекът вече не стоят един срещу друг. Бог стои в сърцевината на историческия процес. В някакво отношение (защото формулировки от такъв род винаги са относителни, недостатъчно точни, тънки, или може би, прекалено точни, за да бъдат истинни) чрез Въплъщението Бог е получил съдба, развитие2 или, по-точно, влязъл в развитието на създадения от Него свят.

И във Възнесението Господне, когато Синът Човечески седнал отдясно на Бога и Отца, ние виждаме Човек, с плът влезъл в самите недра и дълбини на Троичната тайна. Цялата, цялата история в някакъв смисъл вече е завършена с Въплъщението и Възнесението Христови. Тя е завършена с това, че Бог в историята представлява вътреисторически двигател и сила, и Човекът Иисус Христос седи на престола на славата. И в това отношение нашето положение, нашето разбиране на историята е много своеобразно: ние чакаме края на времената, ние чакаме второто пришествие Христово; ние чакаме момента, когато всичко ще бъде завършено; Духът и Църквата казват: Дойди, Господи, и дойди скоро (Откр. 22:17-20)… Но едновременно с това ние знаем — и то не по слух: ние знаем чрез това, което се нарича опит на вярата, че вече всичко е завършено. В някакъв принципен, основен смисъл всичко вече е станало.
Онези от вас, които знаят гръцки, може би се забелязвали, че в Апокалипсиса, който е написан на добър гръцки език за своето време, има една грешка, която авторът, Йоан Богослов, прави от начало до край. Думата край, която на гръцки е от среден род, той винаги употребява в мъжки род. И за това не е виновно перото на преписвача, защото всеки преписвач, който знае гръцки, би поправил грешка от този род. Тя е постоянна, защото за Йоан краят – това не е някакъв миг във времето, към който се стремим, до който достигаме и който е като че предел на историята; краят – това е Някой, краят — е Онзи, Който ще дойде. Но, от друга страна, това е целта, това е завършекът, това е Оня, Който е Омега във всички отношения, то ест край на времето, завършване на творението, явление на победата Божия. И ние знаем онова, което никой не знае: че краят не само предстои, но че краят вече е дошъл с Въплъщението Христово, с удържаната от Него победа. Краят, то ест завършекът на цялата история, е свършен в лицето на Човека Иисус Христос и в лицето на починалата и възкръснала Майка Божия; краят вече го познаваме от опит.

В това, може би, е едно от основанията, защо смъртта за християнина не е страшна; защото чрез кръщението, чрез любовта, чрез приобщеността към Христа, чрез знанието — не разсъдъчното, а чрез опитното знание — на това, че краят вече е дошъл, ние сме зад пределите не само на онази смърт, за която говорих, споменавайки слизането на Христа в ада, но ние сме зад пределите и на друга една мъртвост, незавършеност. Краят за нас не е страшен, защото той е зад нас.

И второ: когато говорим за съда, тук също има някакъв парадокс, защото ние четем в същото Евангелие, в рамките на същото благовестие — благовестието на Съда; това не е нещо, лежащо извън благата вест; онова, което наричаме Страшен съд, също е момент на благовестието. И не може ли да се каже, че една от причините, съдът Божий да е благовестие, може да се види в онова, което говорих по повод на блудния син? Ние ще бъдем съдени не по категориите на човешката нравственост или добродетел; ние ще бъдем съдени по Божията мярка. Съдът ще бъде за любовта, а не за добродетелта (Мат. 25:31-46). Съдът ще бъде за това, принадлежиш ли ти на Царството на любовта или си чужд на това Царство. Това е същото, като въпроса, който поставих по повод на блудния син: ти — си син, и само по тази мярка мможеш да бъдеш съден. Робът, наемникът, могат да бъдат съдени според заслугите им, синът – само по любовта. И в този смисъл Страшният съд също е част от това благовестие.

И накрая, бих искал да обърна вашето внимание върху още нещо, последно. Има две фрази, отнасящи се до Въплъщението. Единият израз е: Синът Божий стана Син Човечески. За това току що говорих. Но има и друг израз: Словото стана Плът (Иоан 1:14). И тук ударението е върху думата плът: пълнотата на Божеството живя сред нас плътски (Кол. 2:9). Когато говорим за Въплъщението, ние говорим за това, че човек, оказва се, е толкова дълбок, с такава вместимост, с такава «съ-образност» с Бога, че Бог може да се въплъти, без човекът да бъде унищожен. В това, отчасти, е смисълът на халкидонския догмат: две природи са в Христа; човешката природа не е погълната, не е изгорена, не е променена от човешка в друга — тя е в пълна хармония и единство с Божествената природа.

В някакъв смисъл би могло да се говори в същите категории за таинството на Евхаристията. Под вид на хляб и вино ние се причастяваме към Тялото и Кръвта; но именно в това е един от елементите на славата Божия и славата тварна, че този хляб може да стане Плът Христова и това вино — Негова Кръв, без те да бъдат унищожени като хляб и вино. Творението не се унищожава чрез приобщеността към Божеството, Божеството не се храни, като че, от тварността за Своето съществуване, когато Бог влиза в света. Спомнете си образа на неопалимата къпина: тя гори и не изгаря. Всеки веществен, земен огън се храни със своето вещество, той изгаря и изпепелява онова, което гори. Бог съобщава горението, но не се храни с веществото; Той приобщава към Своята пламенност — и запазва целостта на онова, което гори в този пламък.

Плътта Христова ни говори още и за друго: за космическото, вселенското значение на Въплъщението — защото в тялото Христово е представено всичкото вещество на света. Ако в един-единствен случай Божеството е могло да се съедини с човешко, материално същество, преобразявайки го, но не унищожавайки го, това означава, че и нашият материален свят е така съ-образен на Бога, че действително може да дойде ден, когато, по думите на апостол Павел, Бог ще бъде всичко във всички (1 Кор. 15:28), когато всичко ще бъде пронизано, озарено, осветено, преобразено чрез Божествеността.
И това поставя пред християнина — не въпрос, а задача. За християнина материалният свят не е случайност; за християнина материята е призвана също да влезе в някаква тайна на приобщеността; и може да се каже, че християнинът — е единственият последователен и сериозен материалист, човек, който вярва в материята, в нейните безкрайно-бездънни възможности.

---
1 Съществува сказание за прекрасния град Китеж, който, след като не останали в него воини, способни да държат оръжие, Бог скрил под водите на езерото, пред изумените очи на завоевателите-татари, и невидим продължава да живее в дълбините, и ще дойде време пак да изплува.

2 В оригинала: …Воплощением Бог получил судьбу, становление или, вернее, вошел в становление созданного Им мира. (бел. пр.)

понеделник, 2 декември 2013 г.

ВСИЧКИ СВЕТИИ В ЗЕМЯТА РУСКА ПРОСИЯЛИ

Во имя Отца и Сина в Святаго Духа.

Светостта се съставя от две начала: от дара Божий и от мъжеството, от верността човешка. И затова светостта не може да се измерва с постижения, а само с великодушието на човека и с безграничната милост Божия. На едни им било дадено да извършат много; на други като че, по-малко. Имената на едни са известни навсякъде, имената на някои се почитат поместно; едни сияят над целия свят, а други, като кандило, като скромна свещ горят пред лицето Божие и осветяват малцина. Светостта на едни е понятна за всички; светостта на други е тайнствена, понякога непонятна, понякога непостижима.

И всички тези хора, които са израсли в пълната мяра на онова, което е замислил за тях Господ, когато с властно слово Той ги извикал от небитието, всички те са били хора като нас: крехки, понякога колебаещи се, често грешни. Единствената разлика, по думите на Серафим Саровски, между светията, израстващ в пълната мяра на човешкия ръст и призвание, и грешника, който погива – е в решимостта. В решимостта да отстоява в самия себе си всичко най-благородно, най-високо, най-чисто и прекрасно, в решимостта, когато което и да е слово Божие докосне нашето сърце, да се отзовем на него не само с чувство, но с живот, с всичко...


Изглежда, сякаш е толкова леко. У всекиго от нас има някаква светла, прекрасна страна, у всекиго от нас има пориви на благородство, красота, величие. Ако само бихме намерили решимост от ден в ден за тези прекрасни свойства на нашата душа, то бихме израсли в мярата на такова величие и красота, за които ние нямаме и понятие! О, само ако всеки от нас, до когото се е докоснало словото Божие в някакъв момент, би се отзовал, казвайки: Боже! Как прекрасно е това! И в това обикновеното, простичкото аз мога да бъда заедно с Теб, като една душа, един живот? Боже, колко леко е това!... Ако можехме само така да се отзовем и да продължаваме така да живеем, то бихме били на Бога свои, родни, не само по Неговата любов, но по нашия отговор... Нека се замислим над това, защото този път е прост и пълен с радост, пълен със светлина, макар и да иска той и мъжество, и отричане от себе си, и, понякога, жертва. Но как прекрасно е всичко това, и как всичко това е просто, и как е постижимо! И какъв мир би бил около нас, ако само един от нас би съумял така да се отзове, и да сияе в нашата среда, да сияе с благодат, да сияе с любов, да сияе с радост и милосърдие, да сияе със строгостта на подвига, който прави човека подобен Богу. Амин.

НЕДЕЛЯТА ПРЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

След седмица, след Литургията, коленопреклонно ще молим Господа, да слезе на нас Светия Дух, така, както е слезъл на светите апостоли. И готвейки се за това, иска ми се да помислим за Неговото присъствие и Неговото действие в нас.

Светът е сътворен чрез Словото Божие: в начало беше Словото, изразът на Божествената мисъл и Божествената любов, която прозвучала и призовала, извикала към битие всичко, което съществува. Извикала към битие чрез акт на любов: Елате – Аз ви обичам, отговорете на Моята любов с вашата любов… И по цялото творение, както говори началото на Светото Писание, се разляло диханието на Светия Дух. Диханието на Светия Дух, което всичко сътворено, правело живо, което помагало на всичко творчески да расте, да се разтваря като цвете, да достига, доколкото било възможно, до съвършенство. И Светият Дух действал в целия свят, във всичко, което било създадено, и във всички хора, които били създадени и се родили. Как чудно е това, какво щастие!

Но дошло време на още по-голямо, по-дълбоко откровение на Светия Дух. Спасителят ни казал: Духът диша, където иска, и вие не знаете, откъде идва Той и накъде е устремен. И ето Светият Дух по целия свят действа, целият свят оживява, и го прави способен, с своето си време, може би, да узнае пълнотата на Божествения живот в Христа.

Но има слово в Евангелието, за което трябва да помним, което ни предупреждава, за това, колко значително е пришествието на Светия Дух, и как трябва да се отнасяме към Него. Христос е казал, че всяка хула срещу Сина Божий може да бъде простена, но хулата срещу Светия Дух няма да се прости. Как да разберем това?

Това може да бъде разбрано, само ако помислим за онези образи, които Отците на Църквата са ни давали за по-силно проумяване тайните на Светата Троица и Божието действие в творенията. Те са мислели Отца като непостижима дълбочина на Божествената мисъл, недостижима за нас в прав смисъл, но която се изразява чрез Словото, Слово въплътено, слово, достигащо до нас в Христа. Но Христос ни е говорил за това, че хората не всички могат да разберат, онова което Той казва, те не винаги могат да го Погледнат и да познаят, Кой е Той; но това няма да им се вмени в грях, защото те трябва да израстат в онази мяра, в която ще могат да проумеят онова, което днес не могат да разберат.

За Христа и за Светия Дух Отците казвали така:

Христос е подобен на светлината, която озарява всичко. Светлината ние не виждаме, но само благодарение на светлината, виждаме всичко, което е около нас. И виждаме само в мярата, в която ни е възможно да видим; ние можем да гледаме онова, което озарява тази светлина, и да не го проумеем, защото е още рано за нас, защото още не сме узряли. И това няма да ни се вмени за наказание, а само към него ще бъде прибавен призивът: растете; растете, задълбочавайте се, разширявайте сърцето и ума си, и тогава ще проумеете.

Но Светият Дух се представя на отцита на Църквата като огън, като топлина; като огън, който може всичко да възпламени с Божествен живот, и като топлина, която може да проникне в нас до самите ни дълбини.

И ето, ако помислим за тези образи, вие ще разберете, защо може да се каже, че не всичко, което е озарено от светлината, ни става разбираемо, и затова, ако не разбираме и даже отхвърляме това, ние няма да бъдем осъдени до времето, когато разберем. Но ако сме пронизани от топлина, ако вътрешно сме познали истината и я отричаме, тогава нищо не може да ни спаси, защото се отричаме от собственото знание и от собствения опит за Бога, за творението, за живота, за себе си.

И ето тук трябва да се замислим. Ние ще се молим, благодатта на Светия Дух да бъде обновена в нас. Светия Дух ни е даден в тайнството Миропомазание, но ние нещичко умеем да съхраним от благодатта, и, уви, толкова я губим. И ето, от година на година се молим: Господи обнови в нас тази благодат! Умножи я! Нека отново пламне в нас онова, което Ти си ни дал изначално.


И затова, готвейки се за приемането на Светия Дух в деня на Светата Петдесетница и в деня на Светия Дух в понеделник след това, трябва да се замислим за това, как сме се отнесли към онези дарове на Светия Дух, които са ни били дадени изначално: какво сме презряли, какво сме възприели, до какво разбиране сме достигнали, в каква степен сме верни на Светия Дух, Който в нас живее и действа, или в каква степен като че Му казваме: мълчи, не искам да Те чувам... Нека помислим за това, как сме се отнесли към онова познание за Бога, за самите себе си, за нашите ближни, за сътворения свят; как сме се отнесли към онова разбираме, което ни дава Светият Дух. И в онази мяра, в която сме презряли – да се покаем, а в онази мяра, в която още не сме им се открили, да се открием за действието на Светия Дух, и Той ще слезе в нас, и ще ни озари, освети, обнови, ще даде ново начало за нов живот. Амин.