петък, 22 ноември 2013 г.

ИЗЦЕЛЕНИЕТО НА ПРЕГЪРБЕНАТА ЖЕНА, 10. Неделя след Неделя подир Въздвижение, (Евангелско четиво Лука 13:10-17)

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Изцелението в съботния ден на жената, която в продължение на осемнадесет години е била прегърбена, от Спасителя Христа, е един от многото примери за подобни изцеления именно в съботният ден, т.е. когато според старозаветния закон не се полагало да се извършват никакви дела, а трябвало да се почива. Тази почивка била установена като символ на това, че след Сътворението на света, в седмия ден , Господ Си починал от Своите дела. Тази събота*, този седми ден, бил ден, когато човек трябвало да почива: не просто да се оттегли от тези дейности, които му носят печалба или били изцяло насочени към земеделието, но да събере нови жизнени сили, сили за живот. Същото било и постановено за земята: нивата, която е била орана шест години, на седмата не бивала обработвана, давали и да си почине, и едва на осмата година, т.е. в първата година на новата седмица (цикъла от седем години), отново я изоравали. И отново: центъра на тежестта в този закон е в това, в тази година да се съберат нови жизнени сили, сили за живот, чрез които след това да има процъфтяване.

И тези изключения, отнасящи се към почивката в седмия ден, които намираме в Стария Завет, са именно същите, за които и говори  Спасителят,  насочени към главното: в съботен ден се разрешавало да отвържеш магарето си, вола си, да напоиш добитъка си, защото това бил ден, в който животът трябвало да възтържествува над труда, над усилието: не празна почивка, а събиране на нови жизнени сили, сили за живот. И Христос толкова често извършва чудо в този седми ден, сякаш за да подчертае, че в седмият ден живота  трябва да се върне, трябва да се върне цялостта, трябва да върне силата на всички, които са я загубили, всички в които тя е почнала да гасне.

Но, струва ми се,  има и още едно значение на това чудо на Христос в съботеният ден. Когато Бог Си починал от делата Си, Той не изоставил сътворената от Него земя, сътворения от Него космос, на произвола на съдбата: Той продължавал да го окръжава с грижа и любов. Но конкретно грижата за земята Той връчил на човека, който принадлежал, така да се каже, на два свята. От една страна, човекът е от земята*, той принадлежи към реда на всички живи същества, които Бог е сътворил. От друга страна, човекът принадлежи към духовния свят: той не само е създаден по образ и подобие Божие, но в него живее дух, който го прави свой и роден на Самия Бог. И призванието на човека, по думите на св. Максим Изповедник, се състояло в това, бъдейки едновременно гражданин на Царството на Духа и гражданин на земята, да съедини земята и небето така, че земята да бъде пронизана от Божественото присъствие, пронизана от диханието на живот. Седмият ден – това е цялата история начело на която е трябвало да стои човека, като водач по пътя на целия свят в Царството Божие.

Но човекът не е изпълнил призванието си: той изменил и на Бога, и на земята, и на ближния си: той предал земята под властта на тъмните сили; той извършил предателство. И земята, и нейната историческа съдба, и личната съдба на човека вече са под властта на силите на злото. И когато се родил Христос, единственият безгрешен, единственият действителен, истински Човек, Той станал съсредоточие на историята, Той станал глава на сътворения свят, Той станал неговия водач по пътя. И затова толкова чудеса се извършват от Него в съботния ден, този ден, който е символ на цялата човешка история. С тези чудеса Той говори за това, че в Него порядъка на човешката история е възстановен, и се възстановява на всякъде, където човек се отвръща от злото, престава да бъде предател и влиза в Божия труд за претворяването на земния свят в небесен. Амин.

*Шаба́т (на иврит: שַׁבָּת (шаба́т), на идиш: שאַבעס (ша́бес) от шабат — «покой, прекратил дейност») в юдаизма е седмият, последен ден от еврейската седмицата, който е съботата. На този ден евреите отбелязват седмия ден от Сътворението, на който според Тората, Бог си починал след като е сътворил света за шест дни. По тази причина евреите не работят на този ден.

*Адам (на иврит хакодеш אָדָם) възлиза към древносемитския корен דם, от който се образуват думи със значение „земя” (в смисъл на пръст, или глина), „кръв”, прилагателното „червен” и т.н. – понятия, тясно свързани с произхода на човека, какъвто го представя библейският текст.

Превод: Димитър Петров



сряда, 20 ноември 2013 г.

ИЗЦЕЛЕНИЕТО НА СЛУГАТА НА СТОТНИКА

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Днес чухме забележителен случай от човешкия живот, как човек в крайна нужда, най-близкия човек на когото бил болен, се обърнал за помощ към Христа, и Спасителят му казал: Ще дойда и ще го изцеля. И вярата на този човек била така крепка, непоколебима, че той могъл да Му отговори: Не идвай; кажи само една дума – и слугата ми ще изцелее…

Какъв дивен пример за нас е това! Това е пример, който не ни унижава, когато ни показва, че не сме способни на такава безусловна вяра, този пример ни казва: ето на какво е способен човек. Ако даже езичник е бил способен на това, то, разбира се, всеки от нас, ако задълбочено се замисли за Божията любов, за Неговата готовност да ни спасява, ще може често да постъпва така.

И втори пример има в Евангелието за човек с крепка, силна вяра, но още неузряла вяра, който също така постъпил: разказът за това, как Христос благословил големия улов на риба, и Петър, виждайки чудото, Му казал: Иди си от мен, аз съм недостоен за Твоето присъствие… Кой от нас може да каже това с такава простота на вярата, с такова съзнание на своето недостойнство и с такова възхищение от това, Кой се намира сега с него.


Нека се замислим над тези два случая и се зарадваме; именно да се зарадваме за това, че толкова силна може да бъде вярата на грешния човек, и толкова дивен е човек, че ще може да приеме от Бога благословение, без да изисква от Него нищо, само откривайки се за Неговата любов. Амин.

ИЗЦЕЛЕНИЕТО НА ДВАМАТА СЛЕПИ Неделя 7-а след Петдесетница

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Евангелието разказва, че като изцелявал болни, Спасителят питал някои от тях: “Вярвате ли, че мога стори това?” И когато болните заявяват своята вяра, те именно с това свидетелстват, че са познали, разпознали са в Господа Иисуса Христа Сина Божий, който има всяка власт на небето и на земята. Тази вяра може да бъде зачатъчна, може да бъде пълна, но във всеки случай, тази вяра е присъствала във всеки от тях, които идват при Него. Те не са вярвали просто в чудото, защото мнозина по онова време са предлагали изцеление и с магия, и с молитва, и с възлагане на ръце, или с различни обреди на Синагогата; те свидетелствали за това, Кой е Христос…

В други случаи Спасителят пита: “А искаш ли да бъдеш изцелен?” Този въпрос изглежда не само неочакван, но просто непонятен: че кой не иска да бъде изцелен? Но думата “изцеление” не означава просто телесно оздравяване; да бъдеш изцелен това значи да бъдеш като че отново сътворен, отново да станеш цял, без ущърб, в пълна хармония между Бога и себе си, хармония между съвестта и вътрешната правда, и живота.

И ето тези два въпроса Спасителят Христос поставя по един или друг начин на всекиго. Всеки от нас би бил готов да отговори: Да! Аз искам цялост! – но дали е така? Искаме ли ние цялост на цялата наша природа и ум, изцелен от всякакво помрачение, и сърце, очистено от всяка нечистота, и воля, насочена само към хармония с волята Божия, и плът, свободна от всякакви нечисти влечения, - искаме ли ние всичко това? Искаме ли така да бъдем изцелени, че в нас да не остане нищо, което да не е Божие, и което да не би било достойно за нашето човешко величие и достойнство?

Ако беше така, ние бихме били длъжни с целия си живот, и с вътрешния си устрем, и с всички наши постъпки и думи да бъдем като че подобие на Христа. В днешното Послание към римляните ясно е казано за това: ние трябва да приемаме един другиго така, както Христос ни е приел. И на друго място Апостолът говори за това, че Христос е дошъл при нас, Бог е дошъл да ни примирява със Себе си тогава, когато още сме били Негови врагове, когато в нас е живеела злоба, отчужденост един от друг, отчужденост от Бога, вътрешна разделеност, поробване на душата, на плътта, помрачение на ума, нечистота на сърцето… Именно тогава при нас е дошъл Господ, предлагайки ни изцеление, предлагайки да ни върне към онази цялост, която изначално ни е била предложена. Само с едно уточнение: по онова време, когато Господ ни е сътворил, ние сме били свободни да избираме; в този свят, в който живеем, тази свобода не ни принадлежи напълно; ние сме заобиколени от напора на злото, ние сме обкръжени с полумрак, а понякога и от дълбок мрак; борят ни изкушения и отвътре и отвън. Говорейки за изцеление, молейки за него – готови ли сме да вземем върху си кръста на безпощадната борба със самите себе си за да бъдем достойни ученици на Христа, за да станем, доколкото ни е възможно на тази земя, явление в плътта, явление в словото, в сърцето, в живота, във волята – явление на Спасителя Христа, който целия Себе си отдаде за спасението на другите.

И за това също говори днес Посланието към римляните.


Нека помислим за това: имаме ли такава вяра в Господа, че Той действително е Синът Божий, дошъл да ни спаси, че в Него единствено е онази цялост на човешкото естество, към която се стремим, че ако ние молим да станем цели, да се изцелим, ние трябва да знаем, да помним, и действено да помним, че трябва да бъдем подобни на нашия Господ и Бог Иисус Христос. Ние можем да си поставим въпроса: но в този свят, в който живеем, нима няма правда, справедливост, нима няма възмездие за злото?.. Нека си спомним, онова което Апостолът казва: Гневът човешки не върши правда Божия… Не на нас е дадено да се гневим; на нас е дадено – да отдаваме нашия живот подобно на Спасителя: Прости им, Отче, те не знаят, какво вършат!..


Това е пределът на изцелеността, това е пределът на подражанието, на уподобяването на Христа. Ако ние молим за изцеление, ние трябва да помним, на каква цена трябва да платим за него, на каква цена трябва да възблагодарим Бога за този дар на цялост по Негово подобие. Амин.

ЗА НАСИЩАНЕТО С ХЛЯБОВЕТЕ И БЛАГОДАРНОСТТА Неделя 8-я след Петдесетница

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Как благодарни и как изумени, навярно, са били хората, за които Христос преломил петте хляба и двете риби, и които Той наситил. Той ги наситил не просто със земна храна; Той ги наситил с благодарност, радост и изумление. И колко ясно става при вида на такова чудо, онова, което справедливо е казал един от нашите съвременни богослови, че всичко, което сме, и всичко, което имаме, е любов Господня, и че самите ястия, която вкусваме, е Божествена любов, превърната в храна. Би могло да се прибави, че и въздухът, който дишаме, и здравето, което имаме, и самият наш живот – е Божествената любов въплътена, веществено изразена, веществено преподавана ни. А ние толкова малко чувстваме в себе си благодарност… Нужно ни е ужасно много, та сърцето ни да трепне, да се просълзят очите ни, трепет да обхване душата ни, и ние да кажем: Господи! Благодарим!... А заедно с това бихме могли да бъдем благодарни и изумени всеки час и всеки миг от нашия живот.

Когато Господ с властно, творческо слово извикал от небитието в битие цели светове и, накрая, човека, всяка твар, която възниквала от небитието и изведнъж познавала себе си, всичко сътворено от Бога и своя Творец, в миг, - колко ли тя, сигурно, е била изумена, трепетна, как е ликувала от това чувство на битие, което Господ й е дал, от това приобщаване към чудото на Божественото битие, което й дарил Господ. А ние – живеем, сме, движим се, живи сме – и всичко това възприемаме като дължимо, като естествено, и не се изумяваме на това, че Живият Бог ни е призовал да бъдем, да стоим пред Неговото лице, да живеем живота, който Той ни дава, да ставаме Негови деца, да израстваме от мяра в мяра, от слава към слава, докато, накрая, не се извърши над нас последното чудо, докато не станем причастници на Божествената природа, деца Божии, живи членове на Христовото тяло, докато Светия Дух не ни изпълни, като ни пронизва целите и бъдем божествени по приобщение. Колко малко се изумяваме на това, което имаме, и на това, към което сме призвани; как всичко ние възприемаме като дължимо и естествено…

Така светиите не са възприемали живота; те са разбрали, че никой с нищо не им е задължен, - нито Бог, нито човек, че никакви права не притежава никой нито на любов или грижи, нито даже на справедливост, защото справедливостта произтича от любовта, а не се строи от земята. Ако само разбирахме като тях, че всичко, което ни е дадено – е милост и чудо: ние дишаме, ние ходим, ние виждаме, ние чуваме, ние сме заобиколено от свят, пълен с красота, заобиколени сме от хора, имаме съдба, нашите близки имат отношение към нас. И всичко това – е подарък за нас; никакво право нямаме на това, това е чудо на братството и любовта. Ако можехме само да бъдем благодарни за това, то ние бихме се научили да бъдем благодарни за безкрайно много неща на земята: за усмивката, за добрата дума, за това, че някой си е спомнил за нас. И биха изчезнали от душата ни горчивината, обидата, оскърбеността, които всички се раждат от това, че си въобразяваме, че имаме право на човешката любов, право на човешките грижи, право на това, че Христос се разпъва за нас всеки ден… Колко светът би бил богат на благодарни сълзи, на трепетна ответна любов, колко щастие би имало в човешките души, ако само бихме разбрали това!

А хората, които преломявали хляба и рибата, в тази чудесна вечер, когато Христос им показал, че и самата твар може да се множи и богатее за насищане на човека по Божията любов: как са били изумени и благодарни, колко щастливи – и подобно на нас: разотишли се и забравили… Колко страшно е това!

А храната, която получаваме, освен всички чудеса, за които току-що споменах, - това е Хлябът, това е Чашата с Кръвта Христова: нима това не е пределно чудо? Когато Господ взима тварта, хлябът, роден от земята и направен от човека, виното, родено то гроздовата лоза и превърнато в питие за човека, - когато Той ги взима, и вече сега, защото Църквата вече сега – е начатък на Царството Божие, ги превръща в онова, което някога ще бъдат, когато цялата твар стане Тяло на живия Бог, когато Бог ще бъде всичко във всички; нима сме благодарни? Получили веднъж такъв дар – нима не бихме могли, не бихме ли били ДЛЪЖНИ цял живот да живеем в изумление и в ликуване, всичко отдавайки Богу с нашата благодарност, всичко правейки за човека от изумление, че така много ни обича Господ?!... Ето къде е коренът на радостта, благодарността, молитвата и истинския християнски живот…


Нека помислим за това, защото то ни е дадено от час в час. Ние сме живи, имаме още време да ликуваме, да благодарим и от благодарност към Бога – да се променяме; така да се променяме, че някога Господ да може от всеки от нас да направи храм на Триединото Божество. Амин.

ОТСИЧАНЕ ГЛАВАТА НА ЙОАН ПРЕДТЕЧА

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Свикнали сме в нашия живот, за всяка нужда, при всеки случай да се обръщаме към Бога за Неговата помощ. И на всеки наш зов, на всеки вик на тъга, страдание, страх, очакваме, че Господ ще се застъпи за нас, ще ни защити, ще ни утеши; и знаем, че Той прави това постоянно, и че пределната Своя грижа за нас Той е проявил, като стана човек и умря за нас и заради нас.

Но понякога се случва в живота на нашия свят, Бог да се обръща за помощ към човека. И това е постоянно, но често е едва забележимо или минава съвсем незабелязано. Постоянно Бог се обръща към всеки от нас, молейки, просейки, уговаряйки ни да бъдем в този свят, който Той така възлюби, че живота си положи за него, - да бъдем Негово живо присъствие, да бъдем Негова жива грижа, зряща, добродействаща, внимателна. Той ни говори, че всичко добро, което и да направим, за който и да било човек, всичко това за Него сме направили; и с това именно Той ни призовава да бъдем тук като че на Негово място. А понякога Той призовава някои хора към много по-лично служение на Него. Във Ветхия Завет четем за пророците; пророк Амос казва, че пророкът – е човек, с който Бог споделя Своите мисли. Но не само мислите, но и Своите дела. Помните пророк Исайя, който във видение видял Господа, гледащ наоколо и говорещ: Кого ли да изпратя? – и пророкът станал и казал: Мене, Господи...

Но ето сред пророците, сред хората, които послужили на Бога със сърце неразделено, с всичката огромна сила на душата си, има един, чиято памет днес честваме и когото Бог нарече най-великият измежду родените на земята. Това е Иоан Кръстител. И действително, когато се замислим за неговата съдба, сякаш няма съдба по-величествена и по-трагична. Цялата му съдба е била в това, той като че да не бъде, за да може, в съзнанието и виждането на хората да възрастне Единственият, Който е – Господ.

Спомнете си първото, което се казва за него в Евангелието от Марка: «Той е гласът на викащия в пустинята». Той е само глас, той дотолкова е станал единен, дотолкова вече е неотличим от своето служение, че е станал само Божий глас, само благовестник; сякаш като човек, човек от плът и кръв, човек, който може да тъгува и страда, и да се моли, и да търси, и да стои, в крайна сметка, пред настъпващата смърт, - сякаш този човек го няма. Той и неговото призвание – са едно и също; Той е гласът Господен, звучащ, гърмящ сред хорската пустиня; онази пустиня, където душите са пусти, защото около Йоан е имало хора, а пустинята от това е стовала неизменна.

И после Сам Господ говори за него в Евангелието, че той е приятелят на Младоженеца. Приятел, който толкова силно, така здраво обича младоженецът и булката, че е способен, забравил себе си, да служи на тяхната любов, и да служи с това, никога да не се окаже излишен, никога да не бъде там и тогава, когато не е нужен. Той е приятелят, който е способен да защити любовта на младоженеца и булката и да остане навън, пазител на тайната на тази любов. Тук също има велика тайна на човека, който е способен като че да не бъде, зада може нещо по-голямо, отколкото е той, да бъде. И нататък сам Кръстителят говори за себе си по отношение към Господа: «Аз трябва да се умалявам, за да може Той да възраства.» Трябва за мен да забравят, зада помнят само за Него, трябва моите ученици да се отвърнат от мен и да си отидат, подобно на Андрей и Йоан на бреговете на Йордан река, за да последват с неразделено сърце единствено Него: ад живея само за да изчезна!

И последно – страшният образ на Йоан, когато той вече бил в тъмницата, когато около него се стягал обръчат на идващата смърт, когато нямал вече изход, когато тази колосално велика душа се заколебала. Приближавала се към него смъртта, свършвал животът, в който той нямал нищо свое, в миналото имало само подвиг на отричане от себе си, а напред мрак. И в този момент, когато се заколебал в него духът, той изпратил учиниците си да попитат Христа: Ти ли си Оня, Когото чакаме? Ако е Той, то си е струвало Йоан жив да умре още млад. Ако Той е Оня, струвало си е да се смалява от година на година, за да забравят Йоана и само образа на Идващия да възраства в очите на хората. Ако Той е Оня, тогава струвало си е и сега да се умира вече с последното умиране, защото всичко, заради което Йоан живял, било изпълнено и извършено. Но ико Той не е Оня? Тогава е изгубено всичко: и младостта, и най-великата сила на зрелите години, всичко е погубено, всичко е безмислено; и щое по-страшно е, че това се е случило, защото Бог, като че е «излъгал». Бог, който призовал Йоан в пустинята, Бог, който го отвел от хората, Бог, който го вдъхновил за подвига на самоумирането. Низма Бог е излъгал, и животът е минал напразно, и няма връщане?

И ето, изпратил учениците при Христа с въпроса: «Ти ли си Оня?», Йоан не получава пряк, утешаващ отговор. Христос не му отговаря7 «Да, Аз съм Оня, иди си с мир!» Той само дава на пророка отговора на друг пророк за това, че слепи проглеждат, хроми прохождат, мъртви възкръсват, нищи благовествуват. Той дава отговор от Исайя, но не прибавя Свои думи, освен страшното предупреждение: «Блажен е оня, който не се съблазни поради Мене. Идете и кажете на Йоан». И този отговор достигнал Йоана в неговото предсмъртно очакване: вярвай до край, вярвай, без да искаш свидетелства, нито доказателства, нито знамения. Вярвай, защото си чул вътре, в дълбините на душата си, гласа Господен, заповядал ти да вършиш делото на пророка. Пророците, понякога, в своя най-велик подвиг по някакъв начин могат да се опрат на Господа. Йоана обаче, Бог подкрепя единствено с това, че му е заповядал да бъде Предтеча и заради това да прояви пределна вяра, увереност в невидимите неща. И ето защо дъхът секва, когато мислим за него, и ето защо всеки път, когато мислим за подвиг, който няма предел, ние спомняме Йоана. Ето защо от онези, които се родили сред хората с естествено рождение и се възнасяли чудесно чрез блягодатта, той от всички е най-великият.

Днес празнуваме денят на усекновението. Празнуваме... Думата «празнувам» сме свикнали да разбираме като радост, но тя също означава «да оставаш без работа», а без работа може да оставаш, защото душата ти е захласната от радост и не мислиш за обичайните работи, а може това да се случи, защото отпускаш ръце от тъга или ужас. И ето такъв е днешният празник: с какво ще се занимаем пред лицето на онова, за което чухме днес в Евангелието?


И ето в този ден, когато пред ужаса и величието на тази съдба ръцете ни се отпускат, Църквата ни призовава да се молим за онези, коит също в ужас и трепет и недоумение, и в отчаяние понякога, са умирали на бойното поле, умирали са в затворите, умирали са със самотна смърт. След като целунете кръста, ще се помолим за всички онези, които на бойното поле са положили живота си, зада живеят други, склонили са се към земята, зада се въздигне друг. Ще поменем онези, които от хилядолетие в хилядолетие, а не само в наше време, са загивали от страшна смърт, защото са умеели да обичат, или защото, други не са умеели да обичат, ще поменем всички, защото всички ги обема Господнята любов, и за всички предстои, молейки се, великият Йоан, който преминал през цялата трагедия на жертвата до края на умирането и смъртта без една дума на утешение, а само с властното Божие повеление: «Вярвай до край, и бъди верен до край!». Амин.

РОЖДЕСТВО НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Всеки празник на Майката Божия е чиста радост; това е радост не само за любовта Божия към нас, но радост и за това, че земята – нашата проста, родна, обикновена земя – може така да отвърне на любовта Господня. В това за нас има радост особена.

Когато от Бога получаваме милост – ликува сърцето ни; но понякога ни става тъжно: с какво, с какво да въздам с любов за любовта, къде да намеря онази святост, онази ласка, онази способност да откликва с цялото си естество на Божията милост?.. И тогава, макар че знаем, че всеки от нас е слаб и немощен в любовта, можем да си помислим за Майката Божия. Тя за всички нас е отвърнала със съвършена вяра, никога не колебаеща се надежда и любов, така широка, че Тя успяла да обгърне с тази любов и небето и земята, да се открие с любов така, че се въплътил Синът Божий, и така да се открие с любов към хората, че всички, най-грешните, могат да дойдат при Нея и да получат милост. Това е отговорът на цялата земя, това е отговорът на цялата Вселена на любовта Господня.

И ето, нека се радваме и отнесем радостта днес от този храм – не само за един миг: нека я пазим ден след ден, нека се изумяваме на тази радост, нека ликуваме с тази радост и даваме тази радост на хората, та всяко сърце да възликува и се утеши и просветли с тази радост, с това, че земята може да вмести небето, че човек може да отвърне на Бога така, че Бог би станал човек.

И сега, от век във век, докато светът стои, Бог е сред нас, Христос е Същия сред нас, ден след ден. И когато бъде проявена, открита славата на земята и небето, Господ Иисус Христос, истинен Бог, но и истинен човек, ще пребивава сред нас чрез Божията Майка, Която Му е дала Своята плът с любов, вяра, святост, благоговение.

Нека пазим, закриляме, отглеждаме тази радост и живеем с нея в дни на скръб, в тъмни дни, в дни, когато ни се струва, че на нищо не сме способни, че с нищо не може земята да отвърне на любовта Божия. Отвърнала е земята, и стои този Отговор вовеки, с въздигнати ръце, молейки се за всички нас, за добрите и за злите, никога не заставайки напреко на пътя на спасението, прощавайки на всички – а Тя има какво да прости: та нали хората убиха Сина Й – и към Нея прибягваме. Защото ако Тя прости, то никой няма да ни осъди… С каква вяра идваме ние при Божията Майка, колко дълбока трябва да бъде тя, че всеки от нас, който със своите грехове и своето недостойнство участва в смъртта Господня, би могъл да каже: Майко, аз погубих Твоя Син, но, моля, Ти ми прости. И се застъпва за нас, и ни милва, и ни спасява, и възраства в пълния ръст на любовта Господня.

Слава Богу за това, слава на Майката Господня за тази Нейна любов. Амин.



ЗА ЛОЗЕТО И ЛОЗАРИТЕ Неделя 13 след Пятдесятница

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

В продължение на целия Велик Пост и всички недели, които следват след Пасха и след Петдесетница, ние четем Евангелието за това, как Господ проявил Своята милост, Своята любов и Своята спасяваща сила в човешкия род. Четем за древното, и чете за евангелското; и ето днес, като че прекъсвайки тази поредица тържествени, радостни четения, пред нас се изправя много страшно евангелско четиво: разказът за лозарите, които се оказали предатели. И тази притча изобразява цялата история на човешкия род; но в контекста на всичко, което беше прочетено преди, тя ни говори още за онази страшна, в най-силния смисъл на тази дума, страшна неблагодарност, която не само човечеството, но всички ние проявяваме по отношение на Бога. Пред лицето на всичката Негова любов, пред лицето на всички Негови чудеса, всичко онова, което Той е извършил, ние оставаме безчувствени и себелюбиви, мислим за себе си, не мислим за ближния, още по-малко мислим за Бога: неблагодарност; себелюбие; съсредоточеност върху себе си, върху онова, което на всеки от нас му се иска, и му е мило, и му изглежда нужно.

Днешното евангелско четиво ни говори, че Господ създал цял свят – прекрасен, дивен, оградил го със Своята сила и Своето провидение, всичко приготвил в него, за да бъде той място на Царството Божие, т.е. Царство на взаимната любов, Царство на радостта. И ние знаем, какво ние, хората, сме направили от този свят: място, където е страшно да се живее, където се лее кръв, където се извършват безчовечни, жестоки постъпки – и не само в широк, световен мащаб, но в мащаба на семейството, в мащаба на енорията, в мащаба на най-близките приятели.

И Господ от поколение в поколение изпращал Своите вестители: патриарси, пророци, ангели, изпращал апостоли,и проповедници, Предтечата и, накрая, Сам дошъл да ни напомни, че светът е бил създаден за любов; и също като в притчата, лозарите взели, извели вън от лозето, и убили сина.

Така и човечеството се отнесло към въплътения Син Божий. И когато и казвам “човечество”, аз говоря не за другите, а за нас самите, защото на нас е поверен животът, за да го направим тържество на любовта, братството, хармонията, вярата и радостта, и ние не правим това, защото мислим единствено за самите себе си. В отговор на всичко, което Бог е направил за нас: сътворил ни е, открил ни е Себе си, излял е върху ни всичката Своя любов, дал ни е Своя Син за живот и за смърт, ние не отвръщаме почти с нищо, освен с мигновено “Благодаря!”, и също толкова мигновено забравяне.

Ето за какво ни говори днешното Евангелие: погледнете назад към всичко, което сте чули през целия Пост, което сте видели в нощта на Възкресението Христово, което ви е било казано през всички последващи недели от всички светии, от светиите на Руската земя, от светиите на тази земя, от Евангелието за любовта и за човечеството! Погледнете всичко това и си поставете въпроса: не съм ли лозар аз, не съм ли аз от онези, които всеки път, когато Христос влиза в живота, всеки път Го отстранява: отмести се, махни се от моя път, излез от моя живот – аз искам да бъда Бог, да бъда стопанин, аз искам да се разпореждам с всичко.

Това казва всеки от нас: не така дръзко, не така богохулно, но с постъпки, но с гнила дума. Трябва да се опомним. Много пъти съм казвал, че ние сме спасени, защото сме възлюбени от Бога – но не само чрез Божията любов, а и чрез нашия отговор на тази любов! И ако искаме само да пожънем плодовете на Кръста, разпятието, страстните дни и нищо да не дадем в замяна на Богу, нищо да не дадем на ближния, за когото Бог е умрял, освен мигновено спомняне, то сме чужди на онова, което Господ е извършил за нас.

И нека застанем пред лицето на днешното Евангелие, предупреждение, напомняне, и си поставим въпроса: къде е моята благодарност? Въплъщавам ли я, не само в думи, които са толкова редки, но и в постъпки?.. Нека произнесем съд над себе си и започнем нов живот. А благодарността на Бога е в това, да бъдем за Него радост, и на ближния ни за подкрепа, спасение и радост…

Нека почнем днес да принасяме плодовете на това, което днес от Бога, чрез Христа, чухме. Амин.

ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА КРЪСТА ГОСПОДЕН

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Празниците биват различни. Има празници, когато душата е пълна с възторг и ликуване, а има празници, които изпълват душата със строга скръб. И ето празникът Въздвижение на Кръста Господен принадлежи към тези последните. Кръстът Господен бил открит в Светата Земя, той бил намерен и издигнат, та всички хора, които заобикаляли патриарха и царицата, да могат да го видят.

И какво видели хората? Те не видели украсено разпятие, те видели кръст от грубо дърво, на който не така отдавна умрял по плът Синът Божий, станал Син човешки. Не толкова отдавна паметта за кръстовете и мъченията, паметта за гоненията още била жива, още имало хора, които мъчителите осакатили, които в плътта си носели, както казва апостол Павел, недостигащите страдания Христови. И когато те гледали този Кръст, и тези, които избегнали страданията, и тези, които останали верни на Христа, разбирали, какво значи тази кръстна смърт на Сина Божий. Това бил Кръст и били гвоздеи, и бил Човек, и били дълги часове на умиране.

С какво тази смърт била така различна от нашата, че могла да се окаже спасение за света, изкупление на цялото човечество? Нима Христос телом е страдал повече от мъчениците и страдалците на всички времена? Не, но Неговата смърт действително е изключителна, защото тази смърт, с която ние умираме е “оброк на греха”, тя е следствие от нашата откъснатост от Бога. Синът Божий, пък, като станал Човек, бил недосегаем за тлението и смъртта. Той не със своя смърт умирал: Той умрял, защото пожелал да сподели с нас, хората, целия ужас на нашето отчуждение от Бога, целият ужас на човешката съдба. Той умрял с чужда смърт, не само с общата човешка смърт, но със смъртта на всеки от нас в нашата богооставеност и в нашето, понякога страшно, богоборчество, защото ние се борим с Бога всеки път когато, знаейки Неговата воля, отговаряме: “не, Господи, моята воля (да бъде)”.

Умря Христос, като се приобщи към богооставеността на обезбожилото се човечество. Умря Христос и слезе в ада, оня ад, който не беше просто място на мъчения, а беше място, където Бог го няма, и този ад Той изпълни със Своето Божествено присъствие. От този ад на окончателната, на безнадеждната богооставеност Той изведе душите на всички починали. Смъртта не тържествува, смъртта е победена, - не физическата смърт, защото на всеки от нас както преди ни се налага да преминем през теснотата и скръбта на телесното умиране, но смъртта вече не значи за нас онова, което тя е значела за Христа. Преди Христа тя е означавала край на земния живот и окончателно отлъчване. След Христа тя значи разцъфтяване на временния живот в живот вечен. Няма го онзи ад, в който е влизал Христос, Той го преизпълнил и опустошил. Няма я онази раздяла с Бога и между хората, която беше дял на дохристиянското човечество. Победи Божият Живот, победи Любовта Божествена.


И ето, когато пред лицето на Кръста Господен ние съзерцаваме смъртта, смъртта на близки, родни на нас хора, когато се вглеждаме в лицата на починалите, ние действително можем да кажем, че смъртта вече не е гибел за човека, че смъртта – е покой, покоят на онази преблагословена събота, когато по плът Христос почина от трудовете и страданията Си. Всеки от нас в свое време влиза в тази дивна, преблагословена събота Господня, в тази почивка на цялата земя, в очакване на окончателната победа над смъртта в края на времената. И затова всяка смърт по тайнствен, непостижим начин, е свързана със смъртта и възкресението Христово, не само чрез Неговата смърт, но вече чрез Неговата победа, вече чрез тържеството на опразнения гроб. Ето защо ние можем да стоим до ковчега със свещи в ръце, с пасхални свещи, ето защо ние можем да започнем нашия плач скръбен на панихида или на опело с думите: “Благословен Бог наш”. Ето защо ние можем да провъзгласяме “Блажен е пътят, по който вървиш днес, душо, защото ти е приготвено място за упокоение”. Амин.

НЕДЕЛЯ 19-а СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

От днешното Евангелско четиво с каква сила и яснота изпъква онова, което изгражда християнина, което го характеризира и кое му е чуждо.

Християнинът е човек, който от Бога се е научил да обича така, както на земята никой не може да обича. Христос ни казва: ако вие обичате онези, които вас обичат – с какво се отличавате от другите? Ако давате на онези, от които очаквате каквото и да било в отговор, - с какво се отличавате от езичниците? Обичайте враговете си, благотворете на ония, които ви ненавиждат, давайте, без да очаквате нищо в замяна, и тогава ще бъдете подобни на вашия небесен Отец, Който дава и на неблагодарните, и на злите.

Християнинът се отличава от другите не с богослужението, не с това, как външно се моли, не с каквато и да било външна форма, а с вътрешното съдържание, богоподобността на своята любов, и извън това няма християнин. Св. Ефрем Сирин казва: Не заключвай молитвата си само в думите, нека целият твой живот, всяко твое действие бъде богослужение! – т.е. прославяне на Бога и служение на Бога. Евангелието говори за същото: нека хората видят делата ви и прославят вашия Отец, Който е на небесата! Нека нашият живот бъде служение на Бога, Който стана човек, служение с посилна, непобедима, с нищо несравнима любов към хората, та в студеният, потъмнял, чужд на Бога свят отново да донесем непостижимата любов, онази любов, която човек сам в себе си не намира, но на която той може да се уподоби и към която да се приобщи.


Нека приемем тези думи Христови в сърцето си. Не благочестието прави християнина, а любовта, не едни или други постъпки правят християнина, а любовта – но любов особена, любов, подобна на Божията, любов, която е готова да отиде на всякакви жертви и на себе си, и на своето, та на другия да му стане светло и животът да влезе в неговия живот. Ако живеем така, то ще намерим път и към молитвата, и към поклонението на Бога, защото Той ще ни бъде роден, защото беседата с Него ще бъде естествена, защото ние ще бъде единни по дух с Онзи, Който е Дух животворящ, защото Сам Господ Светият Дух в нашите сърца като неизказано въздихание ще възнася нашите молитви към Бога, и ще ни направи чеда Божии в онзи смисъл, който ще ни позволи Него, Господа, да го наречем Отец, станали живи членове на Тялото Христово. Без това – отделно, разделени – ние не сме християни, без това нашето общество – не е християнско общество. А ние сме призвани да бъдем Христови, да приемаме един другиго, както ни прие Христос. А на земята сме призвани да бъдем пред всички явление на онова, което Бог може да направи с хората, които Му повярват и се отдадат в Неговите ръце, та от тях Той да направи общество, подобно на тайнственото троическо общество – Единия Бог в Света Троица. Амин.

ВЪЗКРЕСЯВАНЕТО НА СИНА НА НАИНСКАТА ВДОВИЦА Неделя 20-а след Петдесетница

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Две черти от днешното четиво искам да подчертая. Първото е възкресяването на сина на Наинската вдовица: на какво ни учи това събитие? Разбира се, най-напред, на изумлението пред властта на Господа, Който има силата да взъкресява умрелите, Който е Господ и на живота, и на смъртта.

Но не просто е станало това дело на възкресяване. Вървяла вдовица, загубила вече всичко, което само й било скъпо на земята, с изключение на единствения си син – и този син сега бил мъртъв, и след неговото погребално шествие вървяла тя сега, погребвайки последната своя радост, загубила последната своя надежда. И Господ, приближил се до нея, бил пронизан от жалост: онази жалост, която била причина за въплъщението на Сина Божий, онази жалост, която Него, Сина Божий, направила Син човешки, за да спаси хората от всичкото зло. Но Той не просто възкресил умрелия; Той се обърнал първо към неговата майка с думите: Не плачи!.. Той поискал като че от нея, тя да Му се довери до край, пред лицето на самата смърт на сина си тя да престане да плаче, отдавайки го на волята Божия. И едва тогава Христос заповядал на сина й да възкръсне.

В това се съдържа за нас дълбок урок; ние трябва да преминем през загубата на всичко онова, което обичаме, което ни привързва към земята, което ни прави роби на земята, докато си мислим, че ние я владеем. Трябва да се потопим в тази скръб на загубата, и тогава да застанем пред Бога с готовност да чуем Неговото слово: Не плачи за загубеното, чакай чудо!.. И ако действително всичко загубим, освен нашата вяра в Бога, ако сме готови да Му отдадем всичко, и себе си, даже своята мъка – всичко ще възкръсне в нас животът.

Второто, за което искам да кажа, се отнася едновременно към това четиво и към празника, който сега празнуваме, паметта на Отците на Вселенския събор. Ние можем да поставим пред себе си въпроса за това, как Господ, Който Самият трябвало да умре,е могъл да възкреси сина на майката наинска? Как могло да се случи това, - нима Той Самият не е бил под властта на смъртта? Как така Той могъл да победи смъртта, бидейки подвластен на нея? Той не бил подвластен на смъртта. Ние всички се раждаме във временния живот за да израснем чрез него в живот вечен, минавайки през дверите на смъртта. Христос пък, безсмъртният, се родил в живота, за да умре. Ние се раждаме, за да живеем, - Той се родил за кръстна смърт. Но, както казва свети Максим Изповедник, смърт в Него нямало, защото не може в едно и също същество да се съедини неразделно, неразкъсно, и неслято и Божеството и човешкото – и едновременно да присъства смъртта. Смъртта Христос. Смъртта Христос приел в Себе си по своя воля, Той не й бил подчинен. Той бил безсмъртен и в човечеството Си от момента на Своето въплъщение; Той умрял само за да се съедини с нас неразлъчно, да умре с нашата смърт и да има власт да възкреси всекиго от нас. Но тази сила на възкресението действала в Него от първия миг на Неговото въплъщение. Той бил Бог, дошъл в плът; безгрешен в Своята плът, всемогъщ в Своето Божество – Той могъл да сътвори и тогава това чудо.


Нека с благоговение помислим за тази любов, за това състрадание, което направило Бога човек, за да живее в пределите на падналия свят, да умре с нашата смърт, като я приеме върху Себе си, оставайки, обаче, чужд на нея по същество, и възкръснал, да ни отвори вратата на вечния живот. Амин.

ПРИТЧАТА ЗА СЕЯЧА

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Има в Евангелието едно място, където Христос ни казва: Който има уши да слуша, нека слуша – т.е. обърнете внимание на това, как слушате словото, което стига до вас.

На нас винаги ни се струва, че слушаме, разбираме; но ето днес пред нас отново, може би, за стотен път, се чете притчата за сеяча – и какво? Тя е толкова ясна, тя е толкова привична; сякаш, не е нужно и да я чуваме отново, ние бихме могли да я повторим, да я разкажем, да я обясним. Но кой от нас може да каже, че той живее с нея колкото и да е? И ето тук думите Христови: Внимавайте как слушате словото Божие, - не са напразни. Ние слушаме и помним; слушаме с уши и помним с паметта в главите си. Но стига ли това слово до нашето сърце? А същевременно, ако живото слово не докосне сърцето ни, то само ще прозвучи в нашата мисъл и няма да принесе никакъв плод.

Нека се замислим за това. Има безкрайно количество евангелски откъси, които толкова обичаме, които са така прекрасни, които ние така добре познаваме, които бихме могли всекиму да разкажем и всекиму да обясним; но няма ли да застанат някой ден или в съдния ден пред нас като упрек? – не защото не сме разбирали, а именно защото сме ги разбирали и не сме живели с това ни най-малко…

Днешната притча говори именно за това. Има хора, чието сърце е дълбоко, то е било дълбоко разорано от страдание и състрадание, от любов, от мъка, сърце до което е стигнало съзнанието за страшната самота на човека, когато Бог не присъства в живота му. В такова сърце Божието слово пада, като семе, и се приема от добрата почва, влиза дълбоко, пуска корени, оживява с целия опит на живота на този човек: и със страданието, и с радостта – с всичко се храни, и прораства, и принася плод.

Но колко малко такива думи са донесли плод в живота на всекиго от нас: в моя живот, и вероятно, несъмнено, във вашия живот. Колко пъти сме чували живото слово Божие, което ни е разтърсило, развълнувало; и след миг, още преди да излезем от църквата, ни е отнесъл потокът празни мисли, сплетни, приказки – и ние сме опустошени; нищо не е останало. От това мъничко растенийце, което би могло да се вдигне и да принесе плод, не е останало нищо, защото самото семе е отнесено от вятъра, отнесено като от буря, от чужда празна дума и от нашето празнословие.

А понякога това слово се закрепва, сякаш е паднало в пукнатината на тоя камък, който ние носим в себе си, който наричаме наше сърце, наше съзнание. И то се задържа, и започва да покълва; но и тук не може да преживее дълго, защото не може да пусне корен в каменното, жестоко, хладно сърце. И умира това слово, Вдигнало се е, сякаш, и надежда имало, че ще принесе плод – и нищо не е останало…

А случва се и дълбоко сърце, което може да приеме това слово; и у всеки от нас има такова дълбоко сърце – само че му даваме да се вкорави, да охладнее. Това сърце се налага на живота, на хората, на Бога така да го дробят с чук, та макар и цепнатинка да се образува, та под кората на замръзналостта, на вкаменелостта да прогледа тази плодотворна земя, която може да принесе плод. Помислете за думите Христови: “Слушайте!” – и се замислете над това как слушаме: напразно ли? За съд и осъждане на себе си? Или – за вечен живот?

И колко милосърден е Христос! Той ни казва, че на някои им е дадено да разберат, онова което другите не разбират и да им разясняват, та и те да разберат; а на някои – не трябва да се разяснява, защото ако те разберат с главата си и отхвърлят със сърцето си – колко голяма отговорност ще носят!.. Иисус Христос казва: за такива се говори с притчи, та да слушат и да не чуват: та да не би заради това студено, мъртво разбиране с ум, от такава мъртва вяра в главата си, човек да не бъде осъден. Притчата се разкрива пред нас по мярата на нашата откритост и разбиране. А разбиране – в сърцето, не в главата; с житейски опит, с кръв се добива разбирането на Божиите слова…


Та нека помислим през цялата тази седмица: кои сме в тази притча? Къде пада зърното? Къде пада словото Христово? В тръни ли, които ще го заглушат, убият, задушат? На камък ли, където то ще покълне и ще умре от зноя и сушата? Или при пътя, откъдето ще го отнесе вятъра и където ще бъде разнесено от всички хищници в живота? Или в добро сърце?.. А ако сърцето ни не е такова – нека поставим пред себе си въпроса, как този камък да го раздробим, как да върнем към живот охладнялото сърце. Амин.

ПРИТЧАТА ЗА БОГАТАША И БЕДНИЯ ЛАЗАР

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Богатият, за когото днес се говори в притчата, преживял безсмислен, опустошен и опустошаващ живот, влезнал в Царството вечно и открил, че нищо не е събрал от земята – само пустиня, само пустота. И тогава, в ужас, че онези, може би, единствените, които той е обичал на земята, вървят по същия път, като него, и ще дойдат в същото място на опустошението, в същото състояние на опустошеност, той се обърнал към Авраам с молба да изпрати свидетел от вечността, та той да предупреди и спаси неговите близки и роднини.

Отговорът на Авраам е обърнат също и към нас: имат Моисея, имат пророците, онези хора, които на земята са познавали Бога, възвестили са на всички, които имат уши да чуват, за пътищата Божии – защо тях не послушат?.. Не, това е недостатъчно, казал богаташът; но ако само би дошъл някой възкръснал, те биха могли да повярват... Христос в тази притча ни казва, че и възкръсналият не ще успее да убеди за смисъла на живота никого, ако не слушаме другите свидетели.

Тези думи са обърнати също и към нас, както били обърнати към богаташа от притчата. Зад нас са хилядолетията човешка история, свидетелите от Стария Завет, светиите от Новия Завет, и Самият Христос, възкръснал от мъртвите. И обаче, нима ние вярваме до край в тази вест на живота, който Той е донесъл на земята? Умрял и възкръснал, застанал пред нас жив, засвидетелствал за единствено ценното на земята и във вечността; а ние слушаме от ден на ден, от седмица на седмица, от година на година – и чакаме нещо друго...

Колко често чувам хора, които ми казват: Да, чел съм Евангелието, слушал съм проповеди, чел съм онова, което са писали светиите, но ако с мен би се случило чудо – бих повярвал... Не е вярно! Уви, и на чудото не умеем да вярваме; защото животът – е непрестанно чудо, животът е пълен с чудеса, животът е пълен с Божествено въздействие, с Неговото присъствие – и ние все едно не вярваме.

Ние пламваме пред най-великото чудо на земята: любовта; ние ликуваме за нея, ние й се наслаждаваме, ние се радваме – и не разбираме, обаче, че друг смисъл в земния и вечния живот няма; и запълваме своя живот с това, че постепенно разрушаваме любовта, правим самата любов плитка, нищо не остава от това дивно сияние на Божествената любов и земната любов. И това знаем, че това чудо във всеки наш живот, макар и веднъж се е случило. Ние сме били любими от роднините, когато сме били малки, или от човека, когото сме срещнали, или самите сме обикнали някого, или сме срещнали Христа макар и за миг и сме били поразени от Неговата любов. Любовта блика навсякъде, навсякъде сияе; и ние й се радваме, живеем с нея само миг – и забравяме, че когато тя се е явила, тя е запълнила всичко със себе си и само в нея има смисъл. И възкръсналият Христос не ни е убедил в това.


Затова нека не чакаме друго чудо, освен словото на Самия Бог, Който ни говори за вечността и за любовта, и за смисъла на живота, и на смъртта, и на вечността. Нека вникваме в Неговите животворни, правдиви слова; всичко да сметнем за второстепенно, да съсредоточим всичкото си внимание върху едничкото, което е потребно; и тогава и земята ще стане небе, и небето ще включи в себе си всичко скъпоценно на земята, и ще бъде животът, Божият живот сред нас. Амин.

вторник, 19 ноември 2013 г.

ВЪЗКРЕСЯВАНЕ ДЪЩЕРЯТА НА ИЯИРА

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Когато Спасителят Христос влязъл в дома на Ияира и казал на родителите на умрялото момиче: “Не плачете, тя не е умряла, а само спи”, хората започнали да Му се смеят. Както казва Евангелието, хората знаели, че тя е умряла. Струва ни се съвсем нелепо, че може на Господа да се каже: “Ти не си прав, ние по-добре знаем”. Обаче, тъкмо това е, което се случва на всяка крачка. Разболял се човек – и ние твърдо знаем, какво ще се случи с него, и като че затваряме с това пътя на Господа, не Го призоваваме да влезе в дома на отчаянието, та в този дом на отчаянието да внесе надежда. Това се случва, когато човек боледува, и роднините му се страхуват да го уплашат, и затова нито дават на човека да се причасти, нито да чуе твърдото свещеническо слово: не трябва да го тревожим, та ние нали знаем, че той е загинал!

И това се случва на всяка крачка, защото на всяка крачка в нашия живот встъпва Господ – с Евангелското слово, с гласа на нашата съвест, със съвета на близък човек, и казва: “Това не е така”, а на това ние отвръщаме: “Та нали ние знаем, че това е така”. Но заповедите Господни не могат да бъдат заобиколени… а ние някои заповеди ги отместваме настрана, защото не им вярваме. И всичко се свежда до едно: ние се изправяме в целия наш нищожен ръст пред Господа и казваме: “Ние знаем; защо тогава Ти, безумни, идваш с някакво-си там Свое слово?” И докато постъпваме така, ще бъдем в дома на плача, душата ни подобно на умрялата дъщеря на Ияир – ще лежи в безсъзнание; нашият живот ще бъде тази Ияирова дъщеря, която би могла да живее в цялата своя младост и която е обречена на смърт, защото ние “знаем” по-добре от Бога.

И ето пред какво стоим сега: не само пред дивния разказ за това, че Господ с такава любов е изцелил умрялото момиче и го е предал на родителите му, и го е върнал към живота, и е открил пред него цял един път, но и пред това, че в образа на това момиче нашият живот, нашата душа, нашите човешки отношения са мъртви и загиващи, защото ние, независимо от всичко, и през цялото време, знаем по-добре от Бога какъв е пътят. А пътят на живота го знае само Бог.

Ето над какво бих искал да се замислите. Каквото и да ни се струва – ние винаги трябва да отстъпим на правдата Божия; на каквото и да ни учи опитът, каквато и да е очевидността, ние винаги сме длъжни да кажем: “Такова е словото Божие, нека ми бъде по Твоето слово, Господи” – подобно на Дева Богородица. И тогава действително всичко ще бъде по словото Господне, и чрез веянието и действието на Светия Дух Сам Господ ще влезе в нашия живот и ще го преобрази. Амин!




ЗА ИЗЦЕЛЕНИЕТО

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Ден след ден ние чуваме в Евангелието разкази за хора, които са били изцелени от болест. И в Евангелието това изглежда толкова просто и ясно: ето нужда, и Бог се отзовава на нея. И застава пред нас въпрос: защо тогава това не се случва с всеки от нас? Всеки от нас се нуждае от физическо изцеление или от изцеление на душата: а се изцеляват едва малцина: защо?

Когато четем Евангелието, ние изпускаме от очи, че Христос не изцелявал всички и всекиго: един човек от тълпата се оказвал изцелен, а мнозина, също недъгави телом или по душа, не са били изцелени. И това става защото, за да приемем действието на благодатта Божия за изцеление на тялото и душата (или и на двете), ние трябва да се разкрием за Бога – не за изцелението, а за Бога.

Ние често бихме искали, искаме да изключим болестта от нашия жизнен опит, не само защото болестта затруднява живота, не само защото болестта върви ръка за ръка с болката, но също или даже най-вече защото тя ни напомня за нашата крехкост: тя като че ни казва: “Не се забравяй! Ти си смъртен, ти си смъртна; твоето тяло сега като че се обръща към тебе и казва: Ти нямаш власт да ме върнеш към здравето, ти нищо не можеш да направиш: аз мога, като че да умра, да угасна; мога да овехтея и да залинея – и това ще бъде край на земния ти живот… Не тази ли е главната причина, поради която с всички сили се борим за оздравяване, искаме да си измолим здраве?

И ето, ако от такива препоставки молим Бога да ни изцели, да ни върне в състоянието на цялост, това значи, че ние се молим само за забрава, молим се да забравим за нашата смъртност, вместо, тя да ни бъде напомняне, пробуждане, и ние да бихме осъзнали, че дните отминават, че времето е кратко, и че ако искаме да достигнем пълният ръст, към който сме призвани на земята, трябва да бързаме да отърсим от себе си всичко смъртоносно, което го има в нас самите. Защото болестта и смъртта са обусловени не само от външни причини; в нас има и злопаметство, и горчивина, и ненавист, и алчност, и толкова други неща, които убиват в нас живостта на духа и не ни дават да живеем сега, в сегашно време, с вечния живот: онзи вечен живот, който е просто животът в пълния смисъл на думата, животът в неговата пълнота...

Какво тогава можем да направим? Трябва по-внимателно да си задаваме въпроси, и когато идваме при Бога, молейки да ни изцели, ние трябва предварително да се подготвим за изцелението. Защото да бъда изцелен означава не само да стана цял, за да се върна към такъв живот, какъвто съм живял преди; това означава да стана цял, за да започна нов живот, както ако сме осъзнали, че сме умрели в изцеляващото действие Божие; че всичко, което в нас е било вехтия човек, онова тяло на тлението, за което говори Павел апостолът, - този вехтия човек трябва да си отиде, за да живее новият човек. Ние трябва да бъдем готови да станем този нов човек чрез смъртта на миналото, за да започнем да живеем отново: както Лазар, който е бил извикан от гроба не просто обратно в предишния му живот, но след като е преживял нещо, което не се поддава на описание с никакви човешки слова, да влезе в живота отново, на ново основание.

Способни ли сме да приемем изцелението? Готови ли сме, съгласни ли сме да поемем върху себе си отговорността на новата цялостност за да влезем отново, и отново в света, в който живеем, с вестта за новото, да бъдем светлина, да бъдем сол, да бъдем радост, да бъдем надежда, да бъдем любов, да бъдем отдаденост и за Бога и за хората?


Нека се замислим над това, защото ние всички сме болни, така или иначе, ние всички сме крехки, ние всички сме слаби, ние всички сме неспособни да живеем с пълнотата даже на онзи живот, който ни е дарен на земята! Да се замислим над това, и да започнем да ставаме способни да се открием пред Бога така, че Той да може да сътвори Своето чудо на изцелението, да ни направи нови, но така, че да носим своето ново, в действителност Божието ново в света, в който живеем. Амин.

Неделя 5-а на Великия Пост НА ПРЕПОДОБНА МАРИЯ ЕГИПЕТСКА

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа

Днес поменаваме света Мария Египетска, и от нея можем да се научим на много от това, което ни е нужно. Тя била известна на всички грешница, предмет на изкушения и съблазън за всички. Как е станала грешница – ние не знаем: живяло ли е злото в нея самата? Дали е била съблазнена, или е станала жертва на насилие? Как е станала блудница ние никога няма да узнаем. Но едно знаем достоверно: веднъж тя дошла в храма на Майката Божия, Която е образ на съвършената цялост, целомъдрие, и изведнъж почувствала, че не може да влезе в него. Не си струва да си представяме, че чудесна сила не й давала да престъпи прага; тази сила е била вероятно – сигурно! – в нея самата. Тя почувствала, че тази област е твърде свята, че личността на Майката божия е твърде свята, за да посмее да влезе в Нейното присъствие, да стои вътре в храма.

Но това било достатъчно, тя да осъзнае, че всичкото й минало е тъмно, и че да излезе от това минало може само по един начин: да отхвърли от себе си всичкото зло и да започне нов живот. Тя не отишла за съвет, тя не отишла на изповед; тя излязла от града в пустинята, в знойната пустиня, където нямало нищо, само пясък, и глад, и отчаяна самота.

Тя може да ни научи на нещо много важно. Свети Серафим Саровски не веднъж казвал на идващите при него, че цялата разлика между загиващия грешник, и грешникът, който намира своя път към спасението, е в едно: в решимостта. Благодатта Божия е винаги до нас; но ние не винаги откликваме, както откликнала Мария; както откликнала тя на ужаса, който я обхванал, когато тя осъзнала себе си и, същевременно, светостта, красотата, целостта, целомъдрието на Майката Божия, и на всичко, на всичко била тя готова, само и само да промени живота си. И така година след година, в пост, в молитва, сред изгарящата жега, в отчаяната самота сред пустинята тя се сражавала с всичкото зло, натрупало се в душата й. Защото недостатъчно е да го осъзнаеш; недостатъчно е даже да го отхвърлиш с усилие на волята: то е тук, в нашите спомени, в нашите въжделения, в нашата крехкост, в онази пораза, която донася със себе си злото. Наложило й се да се бори цял живот, но в края на живота тя победила; тя действително се подвизавала с добрия подвиг, тя се очистила от сквернотата, тя могла да влезе в областта Божия: не в храма, не “някъде си” – във вечността.

Тя на много може да ни научи. Тя може да ни научи на това, че ние все пак трябва някога да осъзнаем: онази царствена област, където ние влизаме така лесно – Църквата, пък и просто самият свят, сътворен от Бога, е останал чисто от зло, макар и да се покорил, поробил на злото заради нас. Ако бихме някога осъзнали това и почувствали, че само за нас там няма място, и в отговор бихме се покаяли, т.е. бихме се отвърнали в ужас от самите себе си, бихме се отвратили от себе си в непреклонна решимост – и ние бихме могли да последваме нейния пример.

Този пример на нейния образ ни се предлага като завършващ момент на постното време, тази пролет на живота. Преди една седмица ние чухме учението, призивът на свети Йоан Лествичник, който съставил цяла стълба на съвършенството, с помощта на която ние можем да преодолеем злото и да стигнем до истината. А днес ние виждаме пример, примерът на оная, която от самите дълбини на злото се вдигнала до висотите на светостта и ни казва, чрез думите на великия канон на Андрей Критски: Душа, Бог може прокаженото да избели и очисти, не се отчайвай, макар и да си прокажена...


Нека нейния образ бъде за нас ново вдъхновение, даже нова радост, но и предизвикателство, призив, защото напразно ние възпяваме хвала на светиите, ако на нищо не се учим от тях, не се стремим да им подражаваме. Амин.

петък, 15 ноември 2013 г.

Притчата за безумния богаташ, (проповед за Девета Неделя след Неделя подир Въздвижение)

Во имя Отца и Сына и Святого Духа.

Краят на днешното Евангелие е предупреждение за това, за което всички ние би трябвало да се досещаме през цялото време: че зад нас стои смъртта, и че много, много от това, което правим, ще загине след нас като ненужно, като тленно.

Но означава ли това, че предупреждението на Христос за смъртта, стояща зад раменете ни, трябва да ни плаши и да ни лиши от  творческите сили? Не, напротив! Отците са казвали: Имай постоянна памет за смъртта - не в смисъл, че трябва да се страхуваме от смъртта и да живеем като под  надвисналата и над нас сянка, а в този смисъл, че само съзнанието, че животът е кратък,  че той може да свърши във всеки момент, е в състояние да даде на всеки миг окончателен(завършен) смисъл, а на целия живот - съзнанието, че трябва да  бързаме да правим добро , да бързаме да живеем така, че когато ни застигне смъртта, да ни застигне  в момента на тържеството на живота.

Как бихме живели,  с каква дълбочина, с каква интензивност, ако това  съзнание е в нас постоянно, ако знаехме, че думите, които сега ви казвам, биха могли да бъдат последни: как ли бих ги изрекал, как ли бихте ги  слушали! Ако някой от нас би имал съзнанието, че човекът, с когото ние сега общуваме, след няколко минути може да умре - как ли бихме се загрижили нашите думи, нашите действия по отношение на него да биха били изпълнение на цялата ни любов,  на цялата ни загриженост и  съпричастност,  на които сме способни, така че те да биха били тържество на всичко най-велико, което е помежду ни ...

Затова живеем лошо, затова толкова много говорим  празни думи, думи развалени,  думи мъртви , затова толкова много действия извършваме, които по-късно в душата ни горят като рана, живеем така,сякаш пишем само чернова на живота, който ще живеем евентуално "някога" , по-късно, когато  ще можем да превърнем тази  чернова в окончателна повест. Но не става така, смъртта идва, черновата остава само груб проект, животът не е живян, а само е помрачен, и остава жалост за човека, който можеше да бъде велик, а се оказа такъв един малък и незначителен ...

Ето за какво говори днешното Евангелие: не затова, че ние трябва да се страхуваме от смъртта, а за това да помним, че тя може да дойде във всеки един момент, всеки миг трябва да бъде съвършен, всяка дума трябва да бъде слово на живота, от нея да диша Духа, така че тя да може да влезе във вечността, и всяко наше действие трябва да бъде, по отношение на всеки един от нас, такова, че да дава живот и да изразява цялата пълнота, цялата дълбочина,  цялата сила на любовта, благоговението, което трябва да бъде във всеки от нас по отношение на всеки и на всички.

Да вникнем в това, и ако  така живеем, тогава всяко действие, всяка дума ще придобие мащаба на вечността и ще засияе с вечност . Амин.




Превод: Димитър Петров