неделя, 18 август 2013 г.

Осма Неделя след Петдесетница - насищането на народа с пет хляба


Година след година, поколение след поколение, ние четем Евангелието в нови контексти и пред лицето на нови обстоятелства – исторически или лични. И всеки път един или друг откъс може да отекне в душата ни по нов начин.

Днес четем за насищането на народа от Христос. У отците на Църквата и у духовните писатели четем преди всичко за тяхното чувство на изумление пред  милосърдието и властта на Бога, Който може да нахрани толкова народ с толкова малко, Който може да твори чудеса в един толкова чужд Нему свят, стига само една искра на вярата, само една пукнатина в бронята на неверието ни да Му позволи да действа.

При четенето на този евангелски откъс, по нов начин ме поразиха думите на Христа. Учениците се обръщат към Него, за да отпусне тълпата, защото денят си отива, най-близките селища са далече, хората ще изнемощеят от умора и нощния сумрак, ако останат още малко: а ето, те не били яли цял ден, слушайки животворящото Христово слово. И Христос казва на учениците: „Не, на тях не им е необходимо да си ходят – дайте им вие да ядат.“ Но как те биха могли да нахранят такава тълпа, мъже, жени и деца, при положение, че имали пет хляба и две рибки? И тук идва Христовият призив към учениците, и към нас. Да – в някакъв смисъл само един Бог може да направи това чудо; но само ако ние съдействаме на това чудо с откритостта на нашето сърце и с откритостта на ръцете си, влагайки в чудото всичко, което имаме. Христос не казал на учениците: запазете това, от което имате нужда, а каквото остане – раздайте на другите; Той казал: вземете всичко, което имате и раздайте всичко...

Не говори ли Господ и на нас, особено подчертано сега, когато сме толкова обезпечени, толкова богати, толкова благополучни и когато ден след ден чуваме за глада, нищетата и за гладната смърт на хиляди и хиляди хора? А Господ ни говори съвсем просто: „раздайте всичко, което имате и Ми дайте да действам по-нататък: не просете от Мен за чудо, когато вие можете да направите това, което е нужно...“

Апостолите можели да направят малко: можели само да разделят петте хляба и двете риби, а ние можем да споделим толкова много! Ако нашите сърца бяха открити и ако Бог направи каменните ни сърца – сърца от плът, ако се научим  макар и малко – дори и само на капка! - деятелна любов към ближния, то не би имало глад в света.

И днешното Евангелие ни казва: огледай се наоколо, огледай се за всеки човек, който е гладен, всеки човек, който е бездомен, всеки човек, който е в нужда и помни, че всеки един от тези хора е твоя отговорност, че всичкият им глад, бездомност, беднота в крайна сметка е резултат от твоето благополучие, удобство, обезпеченост и от твоя отказ да разделиш, да споделиш, да дадеш. Не да дадеш повече от това, което имаш, а просто да дадеш.

Само да си спомним какво е казал един светец, че изяждайки залък повече от нужното му, придобивайки или задържайки нещо повече от строгите си нужди, той е откраднал това от гладния, от бездомния, от измръзващия – той ставал крадец!... Не се ли отнася това и към нас още по-остро в сравнение с този подвижник?

Длъжни сме да се замислим над това, защото се държим като лоши, нечестни управници; защото съществува такова нещо като управлението, като отговорността за богатството – интелектуално, емоционално, нравствено, материално. Вероятно си спомняте разказа за недостойния, неверния управник, който мамел и крадял от своя стопанин; и когато стопанинът узнал за неговата нечестност и дошло време за разчет, тогава управникът извикал тези, на които бил длъжен стопанинът, и отписал, намалил дълга им. Това е нещо, от което може да се научим. Той се обърнал към хората и им помогнал, колкото може: ние не правим това.

Да се замислим над тези Христови думи: "няма нужда хората да си отидат от Моето присъствие, за да се нахранят, дайте им вие това, което е необходимо.." И ако се огледаме около себе си – не някъде в далечния хоризонт, а просто около себе си – за нуждите на хората, които са гладни, бездомни, лишени от права, или просто за нуждите на съседа, на ближния, който понякога е толкова самотен, има нужда от подкрепа, от приятелство, солидарност, тогава бихме започнали да изпълняваме този Христов завет.

Но да не се залъгваме; няма да изпълним това нито с добри думи, нито с ласкави жестове; Христос е казал: раздайте всичко, което имате... А на нас, имайки впредвид слабостта на вярата ни, ограничеността и жестокостта на сърцата ни, Той казва: „Дайте това, което в ежедневието ви е излишно, ненужно – но справедливо се замислете, какво е това „излишък“, какво пазите за себе си, дори и да не получавате от това нито радост, нито удоволствие, нито изгода. Раздайте всичко, а след това оставете Бог да възпълни дара ви и да направи останалото."


Това е Божий съд над мен; а също и призив, с който Бог се обръща към всеки един от вас. Амин!


превод: Мартин Димитров
Източник: http://sveticarboris.net/

Седма Неделя след Петдесетница - изцеляването на двамата слепци и немия




В името на Отца и Сина и Светия Дух.
Отново и отново четем и в Евангелието, и в Стария Завет за чудесата, и наистина можем да ги видим в продължение на векове и в живота на Църквата: чудеса на изцеление, на обновление на човешкия живот чрез Божията сила. И понякога хората – всички ние – си задаваме въпроса: какво е чудото? Означава ли то, че в момента на извършването му Бог насилва собственото си творение, нарушава неговите закони, пречупва нещо, което е извикано от Самия Него към живот? Не: ако това е така, чудото би било магическо действие, това би означавало, че Бог е сломил непослушното, че е подчинил със сила онова, което е по-слабо в сравнение с Него, Който е силен.
Чудото е нещо съвършено различно, чудото – това е момент, когато се възстановява хармонията нарушена от човешкия грях. То може да бъде моментно просветление, може да бъде начало на един цял нов живот: живот на хармония между Бога и човека, хармония на тварния свят с Твореца му. В чудото се възстановява това, което трябва да бъде винаги; чудото не означава нещо нечувано, неестествено, противно на цялата материална природа, но обратното – то е такъв момент, в който Бог влиза в Своето творение и бива приет от него. И когато Той е приет, тогава може да действа в Своето творение свободно, суверенно.
Пример за такова чудо виждаме в разказа за това, което се е случило в Кана Галилейска, когато Божията Майка се обърнала към Христа и на онзи беден селски празник Му казала: "Вино нямат!.." Сърцата на хората жадували за още човешка радост, а веществото на радостта се изчерпило. И Христос се обръща към Нея: "Какво има между Мен и Тебе, защо Ми казваш това?.." И Тя не Му отговаря пряко; Тя се обръща към слугите и казва: "Каквото ви каже – това правете..." Тя отговаря на Христовия въпрос с акт на съвършена вяра; Тя вярва неограничено в Неговата мъдрост и любов, в Неговата Божественост. В онзи миг, понеже вярата на един човек разтваря вратите за всекиго, който изпълнява това, което му е казано, Царството Божие настъпва, в света влиза едно ново измерение на вечността и бездънната дълбочина, и онова, което иначе е невъзможно, става реалност.
Тук сме поставени пред лицето на тези необходими условия, които правят възможна тази възстановена хармония. Преди всичко трябва да има някаква нужда, реална нужда; не задължително трагична, тя може да бъде и скромна, но трябва да бъде истинска. Радост и скръб, болести и притеснения еднакво се нуждаят от това да бъдат превърнати в нещо по-голямо от земята, в нещо тъй просторно и дълбоко като Божествената любов и Божествената хармония.
Трябва да има също и безпомощност: ако си мислим, че можем сами да направим нещо, ние не оставяме път за Бога. Спомням си думите на един западен светия, който казвал: когато имаме нужда, трябва да предадем всяка грижа на Бога, защото тогава Той трябва да направи нещо, за да спаси честта Си... Да, ако си въобразяваме дори и отчати, че сме господари на положението, ако казваме: „Мога сам, Ти помогни само малко“ – няма да получим помощ, защото тази помощ трябва да премахне всички човешки средства.
И нататък – това Божествено състрадание, за което слушаме толкова често в Евангелието: „смили се Господ“... Христос състрадава, Христос жалее и това означава, че Той е погледнал към тези хора, които са в нужда, които с нищо не могат да облекчат своята нужда и изпитал болка в Своето Божествено сърце, защото това са хора, чиито живот е трябвало да бъде изживян в пълнота и тържествена радост – а те са измъчени от нуждата. Понякога от глада, друг път от болест, понякога от грях, смърт, самота: каквото и да е, но Божията любов не може да бъде нищо друго освен ликуваща, тържествуваща радост или раздираща болка.
И ето, когато всички тези елементи са налице, тогава се установява тайнствената хармония между Божията скръб и човешката нужда, човешката безпомощност и Божията сила, Божията любов, която се изразява във всичко: и в голямото, и в малкото.
Затова нека се научим на тази сърдечна чистота, на тази чистота на ума, които ни правят способни да се обръщаме към Бога с нашите нужди, като не скриваме от Него лицето си: или, ако сме недостойни да пристъпим към Него, тогава да пристъпим, падайки на колене в нозете Му и да кажем: "Господи! Аз съм недостоен! Недостоен съм да стоя пред Тебе, не съм достоен за Твоята любов, недостоен съм за Твоето милосърдие, но заедно с това знам, че Твоята любов е по-голяма от моето недостойнство; и ето, пристъпвам към Теб, защото Ти си любовта и победата, защото в живота и в смъртта на Твоя Единороден Син Ти си ми показал колко скъпо Ме цениш: моята цена е целият Негов живот, всичкото страдание, смърт, слизането в ада и ужаса му, само заради това аз да бъда спасен..."
Да започнем да се учим на тази творческа безпомощност, която се състои в това, да оставим всяка надежда за човешка победа заради увереното знание, че Бог може това, което ние не можем. Нека нашата безпомощност да бъде прозрачност, гъвкавост, всецяло внимание и връчване на нашите нужди на Бога; нуждите за вечен живот, но и скромните нужди на нашата човешка крехкост: нуждата от помощ, утеха, милост. И Бог винаги отговаря: ако поне малко можеш да повярваш, то всичко е възможно. Амин.
17 август 1986 г.
превод: Мартин Димитров


Източник: http://sveticarboris.net/






Единствената заповед на Божията майка


Отбелязваме днес нашия престолен празник; всички ние стоим пред единствения Престол, който съществува – престола, на който седи нашият Бог. Но, както е казано в Свещеното писание, Бог си почива в светците: не само в светите места, но и в сърцето и в ума на пречистените чрез подвиг и благодат, в живота и в самата плът на светците.


И днес отбелязваме деня на Успението на най-святата от всички светии – Божията майка. Тя е напуснала земния живот, но както е била жива до самите дълбини на Своето естество, така и е останала тя жива – с жива душа, възнесла се към престола Божи, с живото си и възкръснало тяло, с което тя сега предстои и се моли за нас. Истина е, че тя е престолът на благодатта, в нея се е вселил Живият Бог, в нейната утроба е бил Той, както на престола на славата Си. И с каква благодарност, с какво изумление мислим за нея: Извор на живот, Живоносен източник, както я нарича Църквата, прославяйки я в една от иконите – Живоносният източник, Богородица завършва земния Си път, обгърната от трепетната любов на всички.


Но какво ни е завещала тя? Само една заповед и един чуден пример. Заповедта й – това са онези думи, които тя е казала на слугите в Кана Галилейска: "Каквото ви каже, сторете!" И те са сторили; и водите от умиването се превърнали в доброто вино на Царството Божие. Тази заповед тя оставя на всеки от нас: разбери, за всеки от нас е Словото Христово, вслушай се в него и не бъди само негов слушател, ами го изпълнявай, и тогава всичко земно ще стане небесно, вечно, преобразено и прославено...


И тя ни остави пример: за Нея се говори в Евангелието, че всяка дума е за Христа, и разбира се, всяко слово Христово тя скътвала в сърцето си като съкровище, като най-свидното, което тя е притежавала...


Нека и ние започнем да слушаме така, както се слуша с цялата си любов и цялото си благоговение, да се вслушаме във всяка дума на Спасителя. В Евангелието са казани много неща; но сърцето на всеки от нас откликва на едно или друго, и онова, което е докоснало моето или твоето сърце – това са думите на Спасителя, казани лично на тебе и лично на мене... И това слово трябва някак си да съхраним като точка на съприкосновение между нас и Бога, като признак на нашето родство и близостта с Него.


И ако живеем така, и така слушаме, и така скътваме в сърцето си словото Христово, както се засява семе в изорана земя, тогава и с нас ще се случи онова, което Елисавета е казала на Божията майка, когато Тя е дошла при нея: Блажена е, която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното й от Господа... Нека и с нас се случи това; нека Божията майка бъде пример за нас, нека приемем нейната единствена заповед, и само тогава прославянето й от нас в този свети храм, който й е даден за жилище, ще бъде истинно, понеже ние ще се поклоним на Бога в нея и чрез нея и духом и в истината. Амин.



Превод: Анна Георгиева

Източник : http://dveri.bg/