неделя, 13 ноември 2016 г.

Възкресяването на сина на вдовицата от Наин


(Лук. 7:11-16)

Днешното Евангелие ни представя два образа на пределната човешка скръб: вдовството и лишаването от единствения син. Жената, която Христос среща при вратите на града, е изгубила човека, когото на младини така обикнала, че оставила баща и майка, и всичко, за да бъде с него; и от тяхната любов се родил син, в когото те вероятно са вложили цялата си надежда, цялата си любов, който, както им се струвало, ще бъде подкрепа в старостта им и утеха във всяка скръб…

Но ето, умрял мъжът, първата любов на тази жена, сега тя погребва и своя син. При вратите на града я среща Христос; Той е изпълнен с жалост и състрадание, и се обръща към нея с думи, които сякаш веднага вече намекват за това, че е дошъл краят на мъката: Не плачи!... Той не изрича: „Утеши се, синът ти ще възкръсне в последния ден”; Той не й говори, че това е обща съдба на хората и че на нея й се е паднал особено горчив дял, но Господ няма да я изостави. Той казва: Не плачи! – и вдовицата се спира заедно с шествието, и с властното Си слово Христос връща към живот последната й надежда, всичко, което й остава, и не само на земята, а онова, което я съединява с вечността, защото любовта събаря преградите и на смъртта, и на разстоянието, и на времето, и ни пренася във вечността.

На мнозина през последните десетилетия им се наложи да преживеят скръб, подобна на мъката на тази майка. Колко, колко мъже загинаха на война, в болести, колко деца загинаха преждевременно и колко майчини сълзи са пролети. И на всяка майка Господ казва: Не плачи, повярвай! Не търси своя син, своя мъж, своята любов някъде в миналото: в миналото е само онова, което е било; но любовта не умира, тя е по-силна от смъртта, любовта вече ни съединява и на земята, и във вечността…

Но онези хора, които не са пострадали по такъв начин: не са преживели овдовяване, не са погребали дете – и те понякога се озовават пред крушението на собствения си живот. Има случаи, когато човек е живеел с надежда, живеел е с близостта на Бога, с чувството, че животът се носи ликуващо, победоносно – и изведнъж този живот, тази надежда, тази радост рухват. Случва се някой в продължение на целия си живот да е носил в себе си, както майка под сърцето си, мечта, любов, надежда – и идва време, когато изведнъж, по някакъв необясним начин всичко се срива, всичко умира, и човекът остава, както тази наинска вдовица, както тази майка, погребваща своя син: всичко е отминало, всичко е умряло, всичко е изгубено…

Тогава и на нас, с голямо състрадание Христос ни казва: не плачи, спри, Аз съм тук!... И с властно слово Той може да възстанови в сърцата, в душите, в живота ни всичко, което сякаш е изчезнало безследно…

 Затова нека и ние да се научим от Христос с какво състрадание да се отнасяме към човешката мъка, с каква любов Той изрича думите: „Не плачи!” – за да не бъде вдовицата оскърбена, унизена, възмутена от тези думи. Ние трябва да се научим да говорим така, че нашите думи за надеждата, за вярата, за живота, за Бога да бъдат не оскърбление, не унижение, не причина за гняв, а утешение и радост; и чрез нас трябва често, често да идват при хората и утешение в земната скръб, и възраждане на вечната надежда и сила да живеят…

 Да ни даде Господ такова състрадание, такава любов, за да могат онези, на които кажем думи на вяра, надежда и утеха, да оживеят, да оживеят от вечната надежда, от всепобеждаващата вяра и да се уверят, че всичко, докрай, побеждава любовта – и Божията, и човешката. Амин.



16 октомври 1977 г.

 (Из книгата с проповеди „В името на Отца и Сина и Светия Дух”) | www.mitras.ru

Превод: Радостина Ангелова
Източник: http://www.pravoslavie.bg/