Во имя Отца и Сына и Святого Духа.
Искам да насоча вниманието ви към две или три
характеристики на днешната притча. Казва ни се, че един човек слезе от Ерусалим
в Ерихон. В Стария Завет, Ерусалим е мястото, където пребивава Бог: това е
място за поклонение, място за молитва. Този човек е на път за низината, от
планината на виденията, той слиза до мястото, където протича човешкия живот.
На този
път той бил нападнат, свалили дрехите му, ранили го и го изоставили на
пътя. Трима мъже, един след друг, вървели по този път. И тримата са били там,
където Бог обитава, и тримата са били в място където се служи на Бога, където
Му се покланят, в място на молитва. И двама от тях минали покрай ранения. Текстът
описва така ярко, че свещеникът просто минал покрай него: на нас дори не ни е казано, че той поне
погледнал на него. Той е бил обезпечен мъж, на него не му било до (така,
най-малко, си мислил той) до човешките нужди: той на нищо не се бил научил от
молитвите към Бога, Който е - самата Любов. След това минал следващия, един левит, човек добре
подкован в Писанията, но не познал Бога. Той дошъл и спрял се над
раненият умиращ - и продължил. Неговият ум - така му се струвало - е
погълнат от по-високи неща, отколкото от човешкия живот, човешкото страдание.
И най-накрая,
минал човек, който в очите на евреите бил презрян в самата своя същност: не
заради личните си, нравствени или други недостатъци, а просто защото той е
самарянин - отвергнат; в Индия биха го нарекли парий. Този човек се спрял
над ранения, защото е знаел какво е това - да си отхвърлен, какво е това
- да си сам, какво означава, когато покрай теб минават с презрение, а понякога
и с омраза. Той се смилил над ранения мъж, направил всичко възможно да облекчи
страданията му, завел го в спокойно място: и всичко това направил на
собствени разноски. Той не само платил на гостилничаря грижите за ранения: той
му отдал своето време, грижите си, сърцето си. Той платил по всички възможни
начини, по които можем да заплатим, обръщайки внимание на хората около нас.
Прекарахме
цялата сутрин в присъствието на Самия Бог, на мястото, където Той обитава:
чухме, как Неговия глас ни говори за любовта: ние провъзгласявахме, че ние
вярваме в този Бог, Който е - самата Любов, в Бога, Който даде Своя Единороден
Син заради това, та всеки от нас - не всички нас колективно, но всеки един от
нас лично - да може да получи спасение. Сега ние ще излезнем от този храма: до
следващата неделя или до следващото посещение в храма ние ще срещнем много
хора. Ще се окажем ли като свещеника? Или като левита? Ще тръгнем ли,
размишлявайки за това, което сме научили тук, хранейки в сърцето
изумление и радост, но подминавайки всеки срещнат, защото малките проблеми
могат да нарушати нашия покой, да отведат ума и сърцето ни от чудото на срещата
с Бога, от Неговото присъствие? Ако ние постъпим така, то малко сме разбирали
(ако въобще нещо сме разбрали) за Евангелието, за Христос, за Бога. И ако ние, подобно на младия мъж, подобно на
книжника, попитаме: "А кой е
моят ближен? Кой е този, заради
когото трябва да бъда готов да се разделя с най-дълбоките преживявния на
сърцето ми, с най-възвишените разсъждения, с най-добрите си чувства? "-
отговорът на Христос е прост и директен: Всеки! Всяко лице, което се нуждае от
теб, на всяко ниво:, на простото ниво на храната или подслона, на
съпричастността, на вниманието,на загрижеността, на приятелско отношение, на
дружелюбието.
И ако един ден (
този ден може никога да не настъпи, но той може да дойде по всяко време) от нас
ще се изиска повече, ние трябва да сме готови да обичаме ближния си, както
Христос ни учи: с готовност да положим живота си за него. "Да
положиш живота си" не означава да умреш, става въпрос за това, от ден на
ден да отдаваме нашите грижи на всички, които се нуждаят; този, който е в
скръб и се нуждае от утеха: този, който е в недоумение и се нуждае
от укрепване и подкрепа; този, който е гладен и се нужде от храна; този, който
е в неравностойно положение и, може би, се нуждае от дрехи: този, който е в
душевен смут и, може би, се нуждае от една дума, която се излива от тази същата
вяра, която ние черпим от тук и която съставлява самият ни живот.
Да се излезнем
от тук, спомняйки си за тази притча не е като едно от най-красивите неща,
говорени от Христос, но като пряк път на който Той ни призовава да застанем. Тя
ни учи да се отнасяме един към друг, да се оглеждаме наоколо с внимателно око,
помнейки, че понякога и най-малката ласка, една добра дума, едно внимателно
движение може да преобърне живота на един човек, който в самота стои сам пред
лицето на собствения си живот. Нека Бог да ни помогне да бъдем като добрия
самарянин на всички нива и по отношение на всички хора. Амин!
29 Ноември, 1987
Превод: Димитър Петров
Няма коментари:
Публикуване на коментар