.jpg)
Во
имя Отца и Сина и Светаго Духа.
Две черти от днешното четиво искам да подчертая.
Първото е възкресяването на сина на Наинската вдовица: на какво ни учи това
събитие? Разбира се, най-напред, на изумлението пред властта на Господа, Който
има силата да взъкресява умрелите, Който е Господ и на живота, и на смъртта.
Но не просто е станало това дело на възкресяване.
Вървяла вдовица, загубила вече всичко, което само й било скъпо на земята, с
изключение на единствения си син – и този син сега бил мъртъв, и след неговото
погребално шествие вървяла тя сега, погребвайки последната своя радост,
загубила последната своя надежда. И Господ, приближил се до нея, бил пронизан
от жалост: онази жалост, която била причина за въплъщението на Сина Божий,
онази жалост, която Него, Сина Божий, направила Син човешки, за да спаси хората
от всичкото зло. Но Той не просто възкресил умрелия; Той се обърнал първо към
неговата майка с думите: Не плачи!.. Той поискал като че от нея, тя да Му се
довери до край, пред лицето на самата смърт на сина си тя да престане да плаче,
отдавайки го на волята Божия. И едва тогава Христос заповядал на сина й да
възкръсне.
В това се съдържа за нас дълбок урок; ние трябва да
преминем през загубата на всичко онова, което обичаме, което ни привързва към
земята, което ни прави роби на земята, докато си мислим, че ние я владеем.
Трябва да се потопим в тази скръб на загубата, и тогава да застанем пред Бога с
готовност да чуем Неговото слово: Не плачи за загубеното, чакай чудо!.. И ако
действително всичко загубим, освен нашата вяра в Бога, ако сме готови да Му
отдадем всичко, и себе си, даже своята мъка – всичко ще възкръсне в нас
животът.
Второто, за което искам да кажа, се отнася
едновременно към това четиво и към празника, който сега празнуваме, паметта на
Отците на Вселенския събор. Ние можем да поставим пред себе си въпроса за това,
как Господ, Който Самият трябвало да умре,е могъл да възкреси сина на майката
наинска? Как могло да се случи това, - нима Той Самият не е бил под властта на
смъртта? Как така Той могъл да победи смъртта, бидейки подвластен на нея? Той
не бил подвластен на смъртта. Ние всички се раждаме във временния живот за да
израснем чрез него в живот вечен, минавайки през дверите на смъртта. Христос
пък, безсмъртният, се родил в живота, за да умре. Ние се раждаме, за да живеем,
- Той се родил за кръстна смърт. Но, както казва свети Максим Изповедник, смърт
в Него нямало, защото не може в едно и също същество да се съедини неразделно,
неразкъсно, и неслято и Божеството и човешкото – и едновременно да присъства
смъртта. Смъртта Христос. Смъртта Христос приел в Себе си по своя воля, Той не
й бил подчинен. Той бил безсмъртен и в човечеството Си от момента на Своето
въплъщение; Той умрял само за да се съедини с нас неразлъчно, да умре с нашата
смърт и да има власт да възкреси всекиго от нас. Но тази сила на възкресението
действала в Него от първия миг на Неговото въплъщение. Той бил Бог, дошъл в
плът; безгрешен в Своята плът, всемогъщ в Своето Божество – Той могъл да
сътвори и тогава това чудо.
Нека с благоговение помислим за тази любов, за това
състрадание, което направило Бога човек, за да живее в пределите на падналия
свят, да умре с нашата смърт, като я приеме върху Себе си, оставайки, обаче,
чужд на нея по същество, и възкръснал, да ни отвори вратата на вечния живот.
Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар