неделя, 20 февруари 2022 г.

БЛУДНИЯТ СИН

 

Ян Верме́ен, "Блудният син в парижки ветеп"

Не се ли обръщаме така спокойно към Бога , както най-малкият син от евангелската притча за блудния син, със същата наивна жестокост, изисквайки от Бога всичко, което Той може да ни даде: здраве, физическа сила, вдъхновение, ум - всичко, което можем бъде и какво можем да имаме - да го отнесем и да го пропилеем, без да си спомним за Него?

Нима не извършваме отново и отново духовно убийство и на Бога и на ближните си – деца, родители, съпрузи, приятели и роднини, съученици,състуденти и колеги?

Нима не се държим така, сякаш Бог и човек съществуват само за да работят и да ни дават плодовете на своя живот, а дори и самия живот, и сами по себе си нямат най-висшия смисъл за нас?

Хората и дори Бог - вече не са личности, а обстоятелства и обекти. И така, взели от тях всичко, което могат да ни дадат, ние им обръщаме гръб и се оказваме на безкрайно разстояние: за нас те са безлични, не можем да срещнем погледа им. Изтривайки от живота този, който ни е дал нещо, ние ставаме самоуправни притежатели и се изключваме от тайната на любовта, защото не можем да получим нищо друго и не сме в състояние да даваме сами.

Това е същността на греха – да изключим любовта, изисквайки  от обичащия и даруващия да напусне живота ни и да се съгласи с несъществуването(небитие) и смъртта. Това метафизично убийство на любовта е грях в действие – грехът на сатаната, Адам и Каин.

Из "Духовно пътешествие. Размишления преди Великия пост"

понеделник, 24 януари 2022 г.

Изцелението на слепия Вартимей



В името на Отца и Сина и Светия Дух.

От днес встъпваме в подготвителните седмици към Великия пост. От Църквата е установено да се замислим над своите грехове не през Великия пост, а именно по време на тези подготвителни седмици: през седмиците на Поста ще бъдем съсредоточени върху силата Божия, която се извършва в немощ; но в течение на настъпващите отсега седмици Църквата обръща вниманието ни върху самите нас.

И първото, което тя поставя пред нашите очи, е образът на слепия Вартимей, който стои до йерихонските порти.

Както и той – и ние сме слепи; не виждаме славата Божия, изливаща се по цялата земя, сияеща около нас. Виждаме само сумрак, а понякога – единствено тъмнина. Не виждаме и себе си нито в доброто, нито в злото, а само в отделни минути провиждаме нещо в нас.

Когато Христос призовал Йерихонския слепец при Себе си, Той го попитал:

 - Какво искаш да ти сторя?

.. И той отвърнал: - Дай ми да прогледам!..

Той осъзнавал своята слепота, – а ние в по-голямата си част не я осъзнаваме; той осъзнавал и робството, и нещастието, и мъката, които тя съставлява, – а ние така сме свикнали с нея, че дори вече не я и усещаме.

И ето, ако Христос застане пред нас и ни каже:

 - Какво искаш?

 – дали в нас ще се намери мъжество от всички дарове на земята да поискаме именно зрение, прозрение, знаейки, че щом прозрем, ще видим не само светлината, но и тъмнината?

 Страхуваме се да прогледаме, боим се да видим себе си, каквито сме, защото встъпваме в това съзерцание без цел и без надежда.

 Без цел: защото не сме уверени, че можем да преодолеем онова, което виждаме, че можем да поправим онова, което ще се открие в нас като нещо греховно, тъмно или несъвършено: затова струва ли си да се потапяме в тази тъмнина, само за да изпаднем в отчаяние?

 В отчаяние не само заради това, че нашият живот е толкова тежък и мъчителен, а и заради това, че вътре в нас освен тъмнина и разруха, няма нищо.

 И тук трябва да си спомним и да държим в паметта си през цялото време думите на Йоан Кронщадски, който в своя дневник пише, че Бог ни открива виждането на нашите недостатъци, на нашето несъвършенство, на злото в нас, само по мярата на онази вяра и надежда, които Той вижда в нас.

 Затова всеки път, когато пред нас се разкрива някаква нова дълбочина на нашето падение, всеки път, когато чувстваме с още по-голяма сила, колко сме далеч от Бога, колко не сме примирени със своята съвест, колко ни е трудно с хората, колко далеч сме от онази слава, за която сме предназначени, ние трябва да си спомним следното: това означава, че Господ е видял в нас достатъчна мяра на вяра и надежда, за да ни го разкрие и Господ знае, че ние заедно с Него можем да победим всичко това.

И затова, встъпвайки в тази седмица, през малкото дни до следващата неделя, нека се замислим над самите себе си, нека се молим на Бога, да ни открие, да ни даде да видим всичко, което можем да видим, без да се съкрушим, без да се прекършим. Нека се вгледаме в нашите дълбини и в нашия живот, в най-повърхностното и в най-дълбокото, за да видим всичко, което трябва да бъде победено, преодоляно, покорено на Бога, с вяра, че с Него всичко е нам възможно. Нека и на Него да кажем: Господи! Дай ни да прозрем! – и дълбоко да се вгледаме във всичко, което Бог ни открива, с увереността, че дори само с това, Той вече ни дава победата. Амин.

 

превод от руски: Мартин Димитров 

източник:https://sveticarboris.net/

четвъртък, 20 януари 2022 г.

Проповед за св. Антоний Велики

 Не служим всеки ден и затова подминаваме имената на светци и ученията на светци, от които бихме могли да научим толкова много, но за които рядко някой си спомня. 

Така вчера се празнуваше паметта на основоположника на монашеския подвиг в египетската пустиня свети Антоний Велики, в чиято памет и чест са кръстени всички, които впоследствие са носили това име, включително и основоположникът на руското монашество Антоний Печорски.

Искам да обърна вашето внимание само върху едно събитие от неговия живот. Той отишъл в пустинята, пръв от всички подвижници, за да се бори със злото, което съществувало в неговото сърце. Той не бягал от света: той се отдалечил в пустинята за борба, за да се пребори лице в лице със злото – по-комплексно, по-страшно и по-разрушително от онова зло, което ни обкръжава в света.

И така в един период на страшна, разрушителна буря го нападнали изкушения от всякакъв вид; той се борил отчаяно, борил се със всички свои сили и накрая тези сили се изчерпили в него, не само душевните, но и телесните. Той легнал на голата земя, като чувствал, че повече не може да се бори. И в онзи момент пред него застанал Спасителят Христос и цялата тъмнина се осветила от Неговото присъствие, целият ужас изчезнал. Тогава Антоний, без сили дори да се изправи пред Него и да Му се поклони, възкликнал: „Господи! Къде беше, когато аз бях в такава страшна борба? Нима Ти не можеше да ми помогнеш?..“ А Спасителят му отговорил: „Аз невидимо стоях до теб, готов да ти помогна веднага, ако твоята вяра се бе поколебала..“

Тези думи на Спасителя се отнасят за всеки един от нас, всички ние сме изправени пред лицето или сме подвластни на някаква вътрешна борба: борба с тъмнината, борба със злото, борба със страха, с недоуменията, с всичко, което се съдържа в нашата паднала човешка природа. И всеки от нас постоянно се моли: Господи, ела! Господи, снеми от мен това бреме! Господи, освободи ме!..“

Толкова често чувам оплаквания, че Господ сякаш не се отзовава на този вик; а всъщност Господ стои до нас, гледайки с радост, когато ние мъжествено, с вяра, с вярност в сърцето се борим в Негово Име, като воини, които се борят за своя цар, воюват за него, дори ако в тази борба трябва да бъдат ранени, осакатени или убити.

И това е нашето човешко призвание: ако сме Христови, то ние сме изпратени от Христа в този свят, за да се борим и побеждаваме с Неговото име и в Негово име. Да си спомняме това всеки път, когато се окажем подвластни на изкушения, когато в нас се надига болка, злоба, страх, ненавист и всяка страст: на нас е дадено да се борим, и именно ни е дадено: нашата чест, нашата слава, които Бог ни поверява – на нас немощните, нищожните – те са заради борбата със злото в света. И тази борба започва не навън, не в противоборство срещу нашите близки или далечни хора, а започва вътре в нас, в победата над себе си, с това, да преодолеем всичко, да станем господари на своята душа, да владеем над душата, и над тялото, и над ума, и над сърцето, и над волята, и над живота си – и да предадем всичко в Божиите ръце, с това, да Му служим от все сърце, с цялата си душа, с цялата си сила, с целия си ум, с всичко, което сме и което имаме. Амин.

18 януари 1981 г.

източник: mitras.ru, превод: Мартин Димитров

източник: https://sveticarboris.net/

петък, 6 август 2021 г.

Личната и общата изповед

 
Въпросът за изповедта е толкова важен, че аз искам да се спра на него по-подробно и по-дълбоко.

Изповедта е два вида. Има лична, частна изповед, когато човек отива при свещеник и в негово присъствие разкрива душата си пред Бога. Има също така и обща изповед, когато се събира голяма или малка група хора и свещеникът прави изповед за всички, включвайки и себе си. Аз първо ще се спра на частната изповед и ето на какво ще обърна внимание.

Човек се изповядва на Бога. В поучението, което свещеникът произнася преди изповедта на отделния човек се казва: “Ето, чадо, Христос невидимо стои, за да приеме твоята изповед, а аз съм само свидетел”. Това е важно да се помни: ние не се изповядваме пред свещеника и не той е нашия съдия. Даже бих казал нещо повече: дори Христос в този момент не е наш Съдия, а е състрадаващият ни Спасител. Това е много, много важно, защото когато идваме на изповед, ние сме в присъствието на свидетел.

Но какъв е този свидетел и каква е ролята му?
Има различни свидетели. Например: става катастрофа. Някакъв човек стоял близо до пътя и видял какво се е случило; питат го какво е станало. На него му е все едно кой е прав и кой е виновен, той просто казва: видях това и това. Има и друг род свидетели – в съда: едни свидетелства против подсъдимия, друг – в негова полза. Това е съвсем различно положение, и на този частично съответства свещеникът, защото той стои пред Христос и казва: “Господи, той е дошъл при Теб в покаяние – приеми го! Ако на мен ми е жал за него, то разбира се, че на Теб ти е жал много повече, отколкото на мен. Аз не мога да го спася, аз мога само да споделя с него някои неща, мога с нещичко да му помогна, но Ти можеш да го преобразиш”.

А има и трети вид свидетел. Когато се извършва брак, канят най-близкия човек. Той е този, който в Евангелието е наречен “приятел на младоженеца” (в нашата практика бихме могли да го наречем и “приятел на невестата”. Това е най-близкият човек на младоженеца и невестата, който може в пълнота да сподели с тях радостта от преобразяващата среща, от съединяващото чудо.


И ето свещеникът е в това положение: той е приятел на Младоженеца, приятел Христов, той довежда каещия се при Младоженеца-Христос. Той е този, който така дълбоко е свързан с каещия се чрез любовта, че е готов да сподели с него трагедията му и да го доведе до спасението. И когато казвам “да  сподели трагедията му”, го казвам съвсем сериозно. Спомням си едни подвижник, когото веднъж попитали: “Как така всеки човек, който идва при теб и разказва за житието-битието си, даже без чувство на покаяние или съжаление, изведнъж го обхваща ужас от това колко е грешен, и започва да се кае, да се изповядва, да плаче – и се променя?” И подвижникът дава забележителен отговор. Той казва: “Когато човек идва при мен със своя грях, аз възприемам този грях като свой. Ние с този човек сме единни; тези грехове, които той е извършил с действие, аз непременно съм извършил с мисъл или желание, или попълзновение. Затова аз преживявам неговата изповед, като своя собствена, аз (както той казваше) слизам стъпало след стъпало в дълбините на неговия мрак, и когато достигна до самата дълбочина, аз свързвам неговата душа със своята и се кая с всички сили на своята душа за греховете, които той изповядва и които аз признавам за свои. И тогава той обхванат от моето покаяние не може да не се кае, и излиза освободен; а аз по нов начин съм се покаял за своите грехове, защото аз и той сме едно чрез състраданието и любовта”.

Това е пример за дълбочината, с която един свещеник може да подходи към покаянието на друг човек, как той може да бъде “приятелят на младоженеца”, как той може да бъде този, който довежда каещия се до спасението. Но за това свещеникът трябва да се научи на състрадание, трябва да се научи да се чувства и съзнава себе си като едно с каещия се.

А когато произнася думите на разрешителната молитва, преди това свещеникът или дава някакво наставление или не дава. И това изисква честност и внимание. Понякога става така, че свещеникът слушайки изповедта изведнъж, сякаш от Бога, от Св. Дух, му се открива какво да каже на каещия се. На него може да му се стори, че това дори няма връзка със самата изповед, но той трябва да послуша този Божи глас и да произнесе тези думи, да каже, че Бог ги е вложил в неговата душа, сърце и ум. И ако той постъпи така, дори когато това, като че ли не се отнася към изповедта, произнесена от каещия се, той казва това, от което каещият се нуждае.

Понякога свещеникът няма чувството, че тези думи са от Бога. Но това не означава, че думите на свещеника, са нещо, което той си е измислил; това е нещо, което той познава от личния си опит, и той споделя своя опит – опит от греховността, опит от покаянието и това, на което са го научили други хора, по-чисти и по-достойни от него самия.

А понякога и това го няма. Тогава свещеникът може да каже: “Ето какво съм чел от св. отци, от Свещ. Писание. Това мога да ти предложа, ти го вземи под внимание, помисли, и може би чрез тези думи на Божественото Писание Бог ти казва това, което аз не мога да ти кажа”.

А понякога честният свещеник трябва да каже: “Аз с цялата си душа бях причастен на твоята изповед, но не мога нищо да ти кажа за нея. Аз ще се моля за теб, но не мога да ти дам съвет.” Ние имаме пример за това. В житието на преп. Амвросий Опитнски са описани два случая за това как при него идват хора, откриват душата си, своите грижи, и той три дни не им дава отговор. И когато накрая те настояват да получат отговор, той казал: “Какво мога да отговоря? Ето вече три дни моля Божията майка да ме просвети, да ми даде отговор – и тя мълчи, как мога да говоря без нейната благодат?”

Ето какво исках да кажа за частната, личната изповед. Човек трябва да дойде и да излее душата си. Не да повтаря чужди думи, гледайки в някоя книжка, а да си зададе въпроса: ако сега бях пред лицето на Христос Спасителя и всички хора, които ме познават, за какво бих се срамувал? Какво не съм готов да открия пред всички, защото ще е прекалено страшно ако ме видят такъв, какъвто аз се виждам? Ето за какво трябва да се изповядваме. Задай си въпроса: ако моята жена, моите деца, моят най-близък приятел, моите колеги знаеха за мен това или онова, ще се срамувам ли или не? Ако се срамуваш – изповядай го. Ако едно или друго нещо те е срам да го откриеш на Бога (Който и без това го знае, но от Когото аз се старая да скрия това) или те е страх – открий го пред Бога. Защото в момента, в който ти го разкриеш, всичко излиза на светло и става светло. И тогава ти ще можеш да се изповядваш и да казваш своята си изповед, а не шаблонната, която е чужда, празна и безсмислена.

А когато става дума за децата трябва да помним, че на тях не бива да им бъде налагана изповед, която не е тяхна собствена.  Не трябва да им казваме”Запомни добре, че ме ядоса с еди-кое си, че за това ти не постъпи правилно, и се покай за него”. Трябва да дадем на детето свободата да застане пред Бога като пред приятел и да сподели с Него целия си живот и душата си – дори своята болка за родителите си, даже това, че понякога му е тежко с тях.

А сега искам да кажа нещо накратко и за общата изповед. Общата изповед може да се провежда по различни начини. Обикновено става така: народът се събира, свещеникът казва някаква встъпителна проповед и след това чете от книгата колкото се може повече грехове, които очаква да са извършени от присъстващите. Това изреждане може да бъде съвсем формално. То не е формално в този смисъл, че това, което се чете са реалните грехове на някакви хора, възможно е дори на самия свещеник, но това не е задължително да са реалните грехове на тези хора, реалните грехове са други.


Ще ви разкажа как аз провеждам общата изповед. При нас общата изповед е четири пъти в годината. Преди изповедта аз правя две беседи, които са насочени към разбирането на изповедта, какво е грях, какво е Божията правда, какво е живота в Христа. Всяка беседа трае 45 минути. Всички събрани седят, слушат, след това настъпва половин часово мълчание, в което всеки трябва да помисли върху това, което е чул, да погледне в душата си и да помисли върху своята греховност. А след това е общата изповед. Ние се събираме в средата на храма, аз си слагам епитрахила, пред нас е Евангелието и обикновено аз чета Покайния канон към Господ Иисус Христос. И под влияние на канона произнасям на глас своята собствена изповед – не за формалностите, а за това, в което ме изобличава моята съвест и каквото разкрива пред мен четения канон. Всяка изповед е различна, защото всеки път думите на този канон ме изобличават по различен начин, за различни работи, и аз се кая пред всички хора, наричам нещата с истинските им имена. Не така, че след това да ходят и да ме обвиняват конкретно за този или онзи грях, а така, че всеки грях да бъде разкрит пред хората, като мой собствен. И ако докато произнасям  изповедта не чувствам, че истински се кая, аз казвам и това като изповед: “Прости ми Господи! Ето, аз произнесох тези думи, но те не достигнаха до душата ми...” Тази изповед обикновено продължава тридесет – четиридесет минути, в зависимост от това какво изповядвам пред хората. В същото време и хората се изповядват – мълчаливо, а понякога и на глас казват: “Да, Господи! Прости ми и аз съм виновен за същото!”. Но това е моята лична изповед. И за съжаление аз съм толкова грешен и толкова приличам на всеки друг, който присъства в храма, че моите думи разкриват пред хората тяхната собствена греховност.
След това ние се молим. Четем част от покайния канон, четем молитвите преди св. Причастие (не всички, а само избрани, които се отнасят към това, за което съм говорил или съм изповядал). После всички застават на колене, и аз произнасям разрешителната молитва на всички. Ако някой счита за необходимо след това да дойде и да сподели с мен за един или друг свой грях, може спокойно да го направи. Но от опита си знам, че такава обща изповед учи хората да извършват личната си изповед. Мнозина в началото ми казваха: “Не знам какво да кажа в изповедта. Знам, че съм съгрешил срещу много Христови заповеди, направил съм много лоши неща, но не мога всичко това да го събера в покайната изповед”. А след такава обща изповед хората идват и казват: “Вече знам, научих се как да изповядвам собствената си душа, опирайки се на молитвите на Църквата, опирайки се на покайния канон, опирайки се на това, как Вие изповядахте собствената си душа и как хората около мен възприемаха и преживяваха същата тази изповед като своя собствена”. Мисля, че това е много важен момент: общата изповед да бъде урок за това как да се изповядваме лично, а не “изобщо”.

Понякога идват хора и изчета дълъг списък с грехове, които аз знам също по списък, защото и аз има същите книжки, които и те. Аз ги спирам и казвам: “Ти не изповядваш своите грехове, ти изповядваш грехове, които може да се намерят в номоканона, в молитвениците. На мен ми е необходима твоята изповед, или по-точно, на Христос му е необходимо твоето лично покаяние, не общо шаблонно покаяние. Ти не може да се почувстваш осъден от Бога на вечна мъка, защото не си си прочел вечерните молитви или не си чел канона, или не си постил правилно.”


Понякога става така, че човека се старае, например пости, а после нарушава поста и се чувства сякаш е осквернил целия пост и от неговия подвиг нищо не е останало. А всъщност Бог гледа на това с други очи. Това мога да ви го разясня с един пример от моя живот. Когато бях лекар лекувах едно бедно руско семейство. Не взимах пари от тях, защото нямаха. На в края на Великия пост, през който аз постех, ако може така да се каже “зверски”, т.е. без да нарушавам никакви уставни правила, те ме поканиха на обяд. И се оказа, че дълго време при цялата си липса на пари, те бяха отделяли и събирали дребни стотинки, за да купят едно малко пиле и да ме нагостят. Аз погледнах това пиле и видях в него края на моя постнически подвиг. Разбира се, аз изядох парченце пиле – не можех да ги обидя като им откажа, но след това отидох при своя духовен отец и му казах: “Отец Атанасий, знаете ли, с мен се случи нещастие. През целия пост аз, може да се каже, постих съвършено, а сега през Страстната седмица, изядох парченце пиле.” Отец Атанасий ме погледна и каза: “Знаеш ли, ако Бог те погледне и види, че в теб няма никакви грехове, а парченцето пиле може да те оскверни, Той щеше да те защити от това; но Той е погледнал и е видял в теб толкова греховност, че никакво пиле не е в състояние да те оскверни”. Аз мисля, че мнозина от нас могат да запомнят този пример, за да бъдат честни и правдиви хора, а не просто да се придържат към устава. Да, аз изядох парченце от това пиле, но въпросът беше в това, че аз го изядох, за да не огорча хорта. Аз го изядох не като нещо скверно, а като дар на човешката любов.

Има едно място в писанията на о. Александър Шмеман, където той казва, че всичко в света не е нищо друго освен Божия любов; и даже храната, която ние вкусваме, е Божествена любов, която е станала ядивна.



Превод Полина Спирова

Източник:  https://dveri.bg

Да се научим да се каем


  В какво се заключава покаянието? Човек, който се е отвърнал от Бога или е живял сам със себе си, изведнъж или постепенно разбира, че в този вид, в който преживява живота си, този живот не може да бъде пълен. Покаянието се състои в това, да се обърнеш с лицето си към Бога. Този момент е изначален и е решителен. Когато ние изведнъж сменяме курса и, вместо да стоим с гръб или обърнати настрана по отношение на Бога, по отношение на правдата, по отношение на собственото си призвание, вече сме извършили първото наше движение, ние вече сме се обърнали към Бога. Все още не сме се покаяли – в смисъл, че все още нищо не сме променили, само че, за да се случи това, трябва нещо да преживеем, защото ние не се отвръщаме от себе си и не се обръщаме към Бога просто когато ни хрумне. Случва се човек да живее спокойно, случва се с човека да не става нищо особено. Той като че ли „се храни” на житейското поле, пасе си тревата, не мисли, че над него е бездънното небе, не мисли за никаква опасност, добре си живее. И изведнъж нещо се случва и обръща вниманието му за това, че не всичко е толкова просто. При всеки човек това става по различен начин.

  Случва се човек да извърши една или друга, на пръв поглед незначителна постъпка, и изведнъж да забележи последствията от нея. Спомням за едно момченце, което размахвало пред сестричката си някаква кама. Размахвайки камата, то я ослепило. В този момент то изведнъж разбрало колко лекомислено, колко безотговорно е да се играе с предмет като камата. Тази жена беше останала сляпа с едното си око за цял живот, но и брат ѝ не беше могъл никога да забрави това. Помнеше го не в смисъла, че се страхуваше да се докосне до кама или до джобно ножче – той знаеше, че и най-незначителните действия могат да имат окончателно трагично значение.

  Друг път мисълта, която води човека към покаянието, не е толкова трагична – изведнъж той просто дочува, какво другите мислят за него. Сами себе си ние винаги си се представяме в добър вид. Когато ни критикуват, в нас се появява тенденцията да мислим, че човекът, който не ни вижда толкова прекрасни, каквито сами ние се виждаме, греши. Ето че, обаче, чуваме още няколко мнения на други хора за нас. Мислели сме си, че сме герои, а всички мислят, че сме страхливци. Мислели сме си, че сме безукорно правдиви, а хората ни смятат за лукави, и т. н. Ако спрем вниманието си върху това, ние вече си поставяме въпроса: кой съм аз? какво е призванието ми в живота? Нямам предвид призвание като занаят – говоря за това, какъв човек мога да стана. Нима съм доволен от този, който съм, не мога ли да надраста себе си да стана по-добър?

  Друг път се случва не гласът на един или друг наш познат, а четенето на Евангелието да обърне нашето внимание върху самите нас. Чета Евангелието и виждам какъв може да бъде човекът. Виждам образа Христов в цялата негова красота или, във всеки случай, в тази мяра на красотата, която сам съм способен да забележа. И започвам да се сравнявам – започвам да се обръщам не към самия себе си, а към друго: или към образа на Христос, или към това, което за мен мислят хората. И започва съдът над самия себе си. В момента, когато този съд започне, започва и покаянието. Това все още не е пълнота на покаянието, защото да произнесеш добър съд над себе си, това не означава да бъдеш ранен в душата от това, което си извършил, или от това, което представляваш.

  Понякога с главата си ние съзнаваме, че сме лоши, че в едно или друго отношение трябва да станем други, но не можем да преживеем това чувство. Спомням си един такъв случай. Преди много години (още в 20-те) вървеше конгрес на Студентското християнско движение. На самия конгрес присъстваше един забележителен свещеник: о. Александър Елчанинов, чийто съчинения сега се преиздават в Русия. При него беше ходил за изповед някакъв офицер, който му беше казал:

- Мога да изложа пред Вас цялата неправда на моя живот, но нея аз я съзнавам само с главата си. Сърцето ми остава съвършено недокоснато. Безразлично ми е. С главата си разбирам, че всичко това е зло, а с душата си по никакъв начин не откликвам: нито болка, нито срам.

На което о. Александър беше казал нещо потресаващо:

- Не се изповядвайте на мен. Това ще бъде напълно напразна работа. Утре, преди да започна да служа Литургията, елате при Царските двери и когато всички се съберат, кажете им това, което току-що казахте на мен, и се изповядайте пред целия събрал се конгрес.

Офицерът се беше съгласил на това, защото се беше чувствал като мъртвец – имал беше усещането, че в него няма живот, че му е останала само паметта и главата, а сърцето му е мъртво и животът в него е угаснал. Беше излязъл от свещеника с чувства на ужас – мислел, че само да започне да говори и целият конгрес ще се отвърне от него. Че всички с ужас ще го погледнат и ще кажат: „Мислехме го за порядъчен човек, а какъв негодяй е той, и не само негодяй, но и мъртвец пред Бога”. Той обаче надви този страх и този ужас, изправи се и започна да говори. И се случи най-неочакваното за него. В момента, когато разказа защо е застанал пред Царските двери, целият конгрес се обърна към него със състрадателна любов. Той почувства, че всичко му се откри, че всички отвориха обятията на сърцата си, че всички с ужас мислеха за това колко на него му е болно, колко на него му е страшно. Разплака се и в сълзите си произнесе своята изповед – така за него започна нов живот.

  И ето че тук се докосваме до най-важния момент: до покаянието. Покаянието не се заключава само в това, хладнокръвно да видим в себе си греха и да го принесем пред Бога по време на изповед, колкото в това, нещо така да ни удари в душата, че от нашите очи и от сърцето ни да рукнат сълзи. Св. Варсануфий Велики казва, че сълзите на истинното покаяние могат да очистят човека така, че дори да отпадне необходимостта да ходим на изповед: ако Бог така е простил, то на човека повече няма какво да се прощава.

  Съществува една интересна мисъл при ученика на преп. Симеон Нови Богослов – преп. Никита Ститат, който казва, че сълзите на истинното покаяние могат да върнат на човека даже изгубената телесна девственост. Покаянието трябва да бъде именно такова.

  По този начин обаче ние не можем да се каем постоянно. Не ни е по силите. Какво да правим тогава? Вероятно сте чели за това, как се извършват разкопките из древните градове или паметници. Идва археологът и започва да дращи по земята. Отначало той вижда обикновената почва, но постепенно започва да различава някакви очертания на онова, което отдавна е легнало под земята. Това е вече първото съзиране. Когато вътре в себе си забележим, дори по най-зачатъчен начин, нещо, което не е достойно нито за самите нас, нито за любовта и уважението, с които сме обкръжени, нито за любовта, която Бог проявява към нас – това вече е началото на нашето прозрение. Можем да отидем на изповед и да кажем, че под почвата, може би много дълбоко, лежи светът на греха, но че за него сме разбрали още на повърхността. Че искаме да го принесем на Бога и да кажем:

- Видях това! Ти, Господи, ми помогна да го видя! И се отричам от това зло. Все още не умея да се кая, но знам, че това не е съвместимо нито с моето приятелство с Тебе, нито с тези отношения от страна на моите близки, с които аз съм обкръжен, нито с това, което искам да стана.

  Има една стара разрешителна молитва, която завършва с думите: „И да ти прости Господ всички грехове, за които ти искрено се разкая”. Не просто това, което си разказал, а това, пред което си потреперил с душата си, от което те е обзел ужас. Тези грехове ти се прощават. Останалото е твоя нова задача. Длъжен си още по-нататък и по-нататък, все по-надълбоко и по-надълбоко да навлизаш в себе си, в тези разкопки, и да започнеш да намираш това, което не е достойно нито за теб, нито за Бога, нито за това, което за тебе мислят хората. По този начин изповедта става част от едно прогресиращо, постепенно задълбочаващо се покаяние. Постепенно пред теб се разкриват нови дълбини. Тогава ще кажеш:

- Но в какво се заключава животът? В това ли, щото да влезеш в тези дълбини и да видиш в себе си само зло, зло, зло?… Да влезеш в тъмнината? С това обаче не може да се живее!

Да, с това не може да се живее. Тъмнината обаче може да бъде разпръсната само от светлина. Ако видим в себе си нещо умно, това означава, че в новата дълбочина на нашия живот е проникнала светлина.

  Искам да приведа един пример, който привеждам на децата.

При мене идва детенце и казва:

- Вглеждам се в цялото зло, което е в мен, и не умея да го изкореня, да го изскубна от себе си.

Питам го:

- Кажи ми обаче – когато влизаш в тъмна стая, нима махаш с бяла кърпа в ръката си, с надеждата, че тъмнината ще се разпръсне, че ще се разсее?

- Не. Разбира се, че не!

- А какво правиш?

- Отварям капаците, дърпам пердетата, отварям прозорците.

- Ето на! Там, където е било тъмнина, ти хвърляш светлина. И тук е същото. Ако ти искаш истински да се покаеш, действително да се изповядаш и да се промениш, недей да се съсредоточаваш само върху това, което в тебе е лошо. Трябва да пуснеш в себе си светлина. С тази цел пък трябва да обърнеш внимание на онова, което в тебе все още е останало светло. И в името на това светло, да се бориш с цялата тъмнина, която е в теб.

- Да, но как се прави това? Нима трябва да мисля за себе си, че ето, аз съм добър в едно или в друго отношение?

- Не. Чети Евангелието и отбелязвай в него онези места, които те блъскат в душата, от които сърцето ти става трепетно, от които умът светлее и които подканват волята ти към желанието за нов живот. И знай, че в това слово, в този образ, в тази заповед, в този пример на Христос ти си открил за себе си искрица от божествената светлина. И тогава тази осквернена, потъмняла икона, която ти се явяваш, вече се е прояснила. Вече малко започваш да приличаш на Христос, в тебе малко по малко започва да се проявява Божия образ. А ако това е така, то запомни това. Ако ще грешиш, ти ще оскверняваш светинята, която вече е в тебе, която вече живее, вече действа, вече расте. Ще гасиш в себе си Божия образ, ще гасиш светлината или ще я обкръжаваш с тъмнина. Не прави това. Ако бъдеш верен на тези искрици светлина, които вече са в теб, то постепенно тъмнината около теб ще се разсейва. На първо място, там, където има светлина, тъмнината вече е разпръсната. На второ място, когато ти откриеш в себе си някаква сфера светлина, чистота, правда, когато гледаш към себе си и мислиш, че в действителност ти си истински човек, тогава и ще можеш да започнеш да се бориш с това, което настъпва към тебе като враг, който настъпва към някакъв град, затъмнявайки в тебе тази светлина. Ето, ти вече се научи да уважаваш чистотата, и изведнъж в тебе се надига мръсотията на мислите, на телесните желания, на чувствата, на чувствителността. В този момент ти можеш да си кажеш: не, аз намерих в себе си искрицата на целомъдрието, искрицата на чистотата, желанието да обикна някого без да го осквернявам дори в мислите си, да не говоря за докосване. Тези мисли аз не мога да ги допусна до себе си, няма да го направя, ще се боря против тях. За тази цел ще се обърна към Христос и ще викна към Него: „Господи, очисти ме! Господи, спаси ме! Господи, помогни ми!”. И Господ ще помогне.

  Той обаче няма да ти помогне преди ти сам да започнеш борбата. Има един разказ от Житието на преп. Антоний Велики как той отчаяно се борел с изкушенията. Борел се така, че накрая от изнемога паднал на земята и лежал без сили. Изведнъж пред него се явил Христос и, като нямал сили да се повдигне към Него, Антоний Му казал: „Господи, къде беше Ти докато аз толкова отчаяно се борех?”. А Христос му отговорил: „Аз стоях невидимо до теб, готов да вляза в боя веднага, щом се предадеш. Ти обаче не се предаде и победи”.

  И ето, аз мисля, че всеки от нас може да се научи да се кае, и всеки път да ходи на изповед с нова победа, виждайки нещо ново на полето на битката, което пред него ще се разкрива все по-широко и по-дълбоко. Ние можем да получим от Христос прошка на греховете си – за това, което сами вече сме започнали да побеждаваме в себе си, заедно с благодат – нова сила, за да победим онова, което още не сме победили.

Превод: Борис Маринов

* Антоний (Блум), митр. Сурожский „Научиться каяться” – В: Библиотека „Халкидон” (бел. прев.).

Източник: https://predanie.dveri.bg/



За Изповедта


Често ме питат: как трябва да се изповядваме?… Най-прекият, най-решителният отговор на този въпрос може да бъде такъв: изповядвай се, сякаш това е последният път на тази земя, когато ще можеш да принесеш покаяние за целия си живот, преди да встъпиш във вечността и да застанеш пред Божия съд, сякаш това е последният миг, в който ще можеш да отхвърлиш от плещите си бремето на дългия живот в неправда и грях, за да влезеш свободен в Божието царство. Ако ние мислехме за изповедта по този начин, ако ние подхождахме към нея, знаейки – не само въобразявайки си, но твърдо знаейки, че можем всеки час, всеки миг да умрем, тогава не бихме си задавали толкова празни въпроси; тогава нашата изповед би била безпощадно искрена и правдива; пряма, ние не бихме се старали да заобиколим тежките, оскърбителни, унизителни за нас думи; ние бихме ги произнасяли с цялата острота на истината. Ние не бихме се замисляли какво да кажем и какво да не кажем; ние бихме казали всичко, което осъзнаваме като неправда, като грях; всичко онова, което ме прави недостоен за моето човешко звание, за моето християнско име. В нашето сърце не би имало и помен от чувството, че трябва да запазим себе си от едни или други, резки, безпощадни думи; не бихме си задавали въпроса трябва ли да кажем това или онова, защото бихме знаели с какво можем да влезем във вечността, а с какво не можем… Ето как трябва да се изповядваме; това е просто; това е страшно просто, но ние не го правим, защото се боим от тази безпощадна, проста откритост пред Бог и пред хората.

Преди две хиляди години Христос дойде на земята. Той живя между нас, беше един от нас; Той, нашият Спасител, дойде да ни потърси, да ни даде надежда, да ни увери в Божествената любов, да ни увери, че всичко е възможно, ако само повярваме в Него и в себе си… Но сега идва време, когато Той ще застане пред нас – или в часа на нашата смърт, или в часа на последния съд – с ръце и нозе прободени от гвоздеите, с изранено от тръните чело, и ние ще Го погледнем и ще видим, че Той е разпънат, заради нашите грехове; Той е умрял, защото ние сме заслужили присъдата на смъртта; защото сме достойни за вечно осъждане от Бога. Той дойде при нас, стана един от нас, живя сред нас и умря заради нас. Какво ще кажем тогава? Съдът няма да се състои в това, че Той ще ни осъди; съдът ще бъде в това, че ние ще видим Този, Когото сме убили със своя грях и Който стои пред нас с цялата Своя любов… Ето – за да избегнем този ужас, на всяка изповед трябва да заставаме сякаш това е предсмъртният ни час, последният миг надежда преди да видим това.

Казах, че всяка изповед трябва да бъде такава, сякаш това е последната изповед в нашия живот и на нея трябва да бъде направена равносметка, защото всяка наша среща с Живия наш Бог е съд преди Съда, преди последния, окончателен, решаващ съдбата ни съд. Не може да се изправиш пред Божието лице и да не си тръгнеш оттам или оправдан, или осъден.  Възниква въпросът: как да се готвим за изповедта? Кои грехове да открием пред Господа?

На първо място, всяка изповед трябва да бъде пределно лична, моя, не някаква обща, а моя собствена, защото се решава моята собствена съдба. И затова колкото и несъвършен да е моят съд над самия мен, с него трябва да се започне; и трябва да се започне от въпроса: от какво в своя живот се срамувам? Какво искам да скрия от Божието лице и от съда на собствената си съвест, от какво се страхувам? Този въпрос не винаги е лесно да бъде решен, защото до такава степен сме привикнали да се крием от собствения си справедлив съд, че когато се вглеждаме в себе си с надежда и намерение да намерим истината, това ни се отдава страшно трудно. Но с това трябва да започнем. И дори ако на изповедта сме принесли само това, то тя вече ще бъде правдива изповед, моя, собствена.

Но има и друго. Заслужава си да се огледаме наоколо и да си спомним какво мислят хората за нас, какви са реакциите им спрямо нас, какво се случва, когато сме с тях – и ще намерим ново поле, ново основание за съд над самите нас… Ние знаем, че не винаги носим радост и мир, правда и добро в живота на хората; достатъчно е да се взрем в нашите най-близки познати, в хората, с които по един ли друг начин се срещаме и става ясно какъв е животът ни: колко от тях съм наранил, колко съм отминал, колко съм обидил, колко по някакъв начин съм съблазнил. И се възправяме пред нов съд, защото Господ ни предупреждава: това което сме направили на един от тези, малките, т.е. на един от хората, от Неговите по-малки братя, на Него сме го направили. След това да си спомним какво мислят хората за нас: често техният съд е строг и справедлив; често ние не искаме да знаем какво мислят те за нас, защото тяхното мнение е истината за нас и нашата присъда. Но се случва и друго: хората и да ни ненавиждат, и да ни обичат несправедливо. Ненавиждат ни несправедливо, както понякога се случва, защото ние постъпваме по Божията правда, а тази правда не се побира в тях. А често ни обичат несправедливо, защото ни обичат поради това, че ние твърде лесно се вписваме в неправдата на живота; обичат ни не поради добродетелите ни, а поради нашата измяна на Божията правда.

И тук отново трябва да осъдим себе си и да знаем, че понякога се налага да се каем за това, че хората се отнасят добре към нас, че ни хвалят; Христос отново ни е предупредил: Горко ви, когато всички хора заговорят добро за вас…

И накрая, ние можем да се обърнем към съда на Евангелието и да се запитаме: как би ни съдил Спасителят, ако се вгледа – както всъщност и прави – в нашия живот?

Задайте си тези въпроси и ще видите, че вашата изповед ще бъде сериозна и задълбочена и че вече няма да ви се случва да отивате на изповед с онази празнота, с онзи отдавна изживян, детски трепет, който толкова често ни се налага да изслушваме. И не въвличайте в изповедта си други хора – отишли сте да изповядвате своите грехове, а не чуждите. Обстоятелствата около извършения грях имат значение, само ако изясняват вашия грях и вашата отговорност; а разказът за това какво се е случило, защо и как, няма никакво отношение към изповедта; той само отслабва съзнанието за вината и духа на покаянието…

Вече казах как можем да изпитваме съвестта си, започвайки с това, в какво ни упреква тя и продължавайки с това, как се отнасят към нас хората. Сега ще направим една последна крачка в това изпитване на съвестта ни. Последният съд над нашата съвест принадлежи не на нас и не на хората, а на Бога; и Неговото слово, Неговият съд ясно са ни показани в Евангелието, но ние рядко успяваме да се отнесем към него задълбочено и просто. Ако ние се задълбочаваме в страниците на Евангелието със сърдечна простота, без да се стараем да извлечем от тях повече, отколкото сме способни да приемем, и още повече – отколкото можем да осъществим в живота си, ако ние се отнасяме към него просто и честно, ще видим, че казаното в Евангелието сякаш се разпада на три разряда.

Има неща, справедливостта на които е очевидна, но те не докосват душата ни – с тях ние се съгласяваме. С ума си разбираме, че е така, със сърцето си не се бунтуваме против тях, но чрез живота си не се докосваме до тях. Те се явяват очевидна, проста истина, но не се осъществяват в живота ни. Тези евангелски пасажи говорят за това, че нашият ум, нашата способност за разбиране, стоят на границата на нещо, което ние все още не можем да постигнем нито с волята си, нито със сърцето си. Такива пасажи ни осъждат в пасивност и леност, тези места изискват, без да чакаме да се сгрее сърцето ни, решително да започнем да изпълняваме Божията воля, просто затова, защото сме слуги на Господа.

Има други места: ако ние се отнесем към тях добросъвестно, ако правдиво се вгледаме в душата си, ще видим, че ние се отвръщаме от тях, не сме съгласни с Божия съд и с волята на Господа, че ако имахме печално мъжество и власт да въстанем, бихме въстанали, така както са въставали в свое време и както въстават век след век всички, на които изведнъж им стане ясно, че Божията заповед за любовта е страшна, изискваща от нас жертва, пълно отричане от всяко самолюбие и често ние искаме да я няма. Сигурно и около Христос е имало много хора, които са искали да видят от Него чудо, за да се уверят, че Христовата заповед е истинна и могат да Го последват без опасност за своята личност, за своя живот; вероятно е имало и такива, които са дошли на страшното Христово разпятие с мисълта, че ако Той не слезе от кръста, ако не се случи чудо, значи не е бил прав, значи не е бил Божи човек и могат да забравят страшните Му слова, че човек трябва да умре за себе си и да живее само за Бога и за другите. И ние често стоим около Господнята трапеза, ходим на Църква – но предпазливо: да не би Божията правда да ни уязви до смърт и да не поиска от нас последното, което имаме, да не поиска отричане от самите нас… Когато по отношение на заповедта за любовта или на една или друга конкретна заповед, в която Бог ни разяснява безкрайното разнообразие на дълбоката, творческа любов, ние открием в себе си това чувство, тогава можем да видим колко далеч сме от Божия дух, от Божията воля и да осъдим сами себе си.

И накрая има места в Евангелието, по отношение на които можем да кажем думите на пътниците към Емаус, когато Христос разговарял с тях по пътя: нима не горяха сърцата ни, когато Той говореше с нас?…

Ето тези места, дори да са малко, трябва да бъдат скъпоценни за нас, защото те говорят, че в нас има нещо, в което ние и Христос сме от един дух, с едно сърце, една воля, една мисъл, че ние в нещо вече сме се сродили с Него, в нещо вече сме Му станали свои. Тези места трябва да пазим в паметта си като скъпоценност, защото по тях ние можем да живеем не винаги борейки се със злото в себе си, а стараейки се да дадем простор на живота и победа на това, което в нас е вече божествено, живо, готово да се преобрази и да стане част от вечния живот. Ако ние по този начин, внимателно си отбелязваме всяка от тези групи събития, заповеди, думи на Христос, пред нас бързо ще се очертае собствения  ни образ, ще ни стане ясно какви сме, и когато отидем на изповед, ще ни бъде ясен не само съдът на собствената ни съвест, не само човешкият съд, но и съдът Божий; но не само като ужас, като осъждане, но като откриване на целия ни път и на всички възможности, които имаме: на възможността всеки миг да станем и непрекъснато да бъдем тези просветлени, озарени, ликуващи духом хора, каквито сме понякога и възможността да победим в себе си, заради Христос, заради Бога, заради хората, заради собственото ни спасение, онова, което е чуждо на Бога, което е мъртво, онова, което няма място в Небесното Царство. Амин.



Източник: https://pravoslaven-sviat.org

„Не откраднах, просто взех чуждото, без да попитам.” Митрополит Антоний Сурожки за грешките по време на изповед

 

    Греховете и болестите

Казват ни, че сме създадени по образ Божий. Нека сега заменим думата „изображение“ с гръцкия ѝ еквивалент, „икона“. Представете си, че гледате себе си и казвате: „Аз съм икона“. Как следва да я оценим? Аз мисля, че като много стара икона, която все още е великолепна на места, а на места е силно повредена. Съсипана от хора или лошо време. Все още има малки фрагменти, в които се е запазило първоначалното изящество на образа, но има и неумело пребоядисани части. За да реставрирате иконата, първо трябва внимателно да я разгледате и да намерите какво е останало недокоснато, и след това да се опитате да премахнете излишния слой боя, за да възстановите образа възможно най-близо до оригинала.

 Ето как трябва да постъпи човек – да намери отломките красота от Божието подобие, които все още пази в себе си, чрез всичко онова, което го доближава до Него, на което може да откликне с радост, от цялото си сърце: „Това е вярно, това е прекрасно!“ И след това да се опита да отхвърли от себе си грозното.

 Ако на лицето му се появят пъпки, човек се опитва да се отърве от тях, никой не си мисли – добре, това е моето лице, щеше да е красиво, ако не беше акнето, но това не е чак такъв проблем. Или ако боледува, той не казва: „Аз всъщност съм напълно здрав, нищо, че имам проказа, туберкулоза, рак и още няколко заболявания“. Никой не иска да има акне или да е болен, но преди всичко трябва да започнете с това да поискате да бъдете красиви и здрави. Няма никакъв смисъл да се страхувате от проказа, рак, туберкулоза и т.н., забравяйки, че имате организъм, който е пълен с живот и е в състояние да се бори с болестите.

 Ако погледнете на греха от тази страна, ще разберете, че с някои неща има смисъл вдъхновено и усърдно да се борите, а с други – не. В края на краищата, ако човек види пъпки по лицето си, той енергично започва да ги премахва, но ако не е болен от туберкулоза, тогава защо да се опитва да се отърве от нея?

 Какво се случва, когато кажете: „Евангелието учи, че трябва да съм смирен – страхотно, ще се опитам да бъда смирен“. Обаче нямате необходимия материал за това, не го осмисляте, нямате представа как да го направите. А когато почувствате, че нещо по-познато и по-разбираемо за вас ви обезобразява  – мързел, малодушие, склонност да лъжете и много други подобни неща, тогава вие можете с вдъхновение да се борите с тях, доколкото опитът ви показва, че има смисъл.

 Затова опитайте, всеки път, когато се подготвяте за изповед, първо да си зададете въпроса: какво е това в мен, от което се срамувам, какво не харесвам, какво ме обезобразява? След това се запитайте: какво в мен другите намират за неприятно и грозно? А какво харесват в мен? След това помислете дали са прави. Наистина ли съм мил и очарователен – или съм безразсъден и нечестен? После си задайте въпроса: какво в мен е Божието подобие? Колко съм подобен на Божията красота, която нося в себе си? Какво ме кара да бъда по-лош от това, което всъщност съм?

 Тогава ще се получи много интересна изповед – интересна не за свещеника, който ще ви слуша, а интересна и полезна за вас самите.

 

      „Мама съжалява!“

 Много често съм бил критикуван и всеки път, когато разбера какво мислят хората за мен, се налага да спра и да се замисля: кой от нас е прав – аз или те? Например – може да сте много любезен с хората, но да имате студено сърце. Може да демонстрирате, че сте абсолютно всичко, но тайно да знаете, че съвсем не сте такива.

 Нещо повече, когато хората критикуват някого, рядко грешат напълно. Може да грешат в една или друга степен, но ако мнозина ви смятат за свадлив, това не означава, че всички те имат труден характер и не са в състояние да се разберат с толкова приятен човек като вас.

 Можете да попитате някого за мнението му, но бъдете много внимателни, защото е възможно отговорът изобщо да не ви хареса. Ако попитате най-добрия си приятел: „Какво не е наред с мен?“ и получите неприятни отговори в замяна, съществува риск да промените мнението си за този приятел. Това би било много несправедливо, защото, както всички знаем, ние често харесваме тези, които харесват нас. Но щом открият някакъв наш недостатък, веднага започва да ни се струва, че те изобщо не са толкова прекрасни, колкото сме мислили. Въпреки това, все пак си струва да научим мнението на другите хора.

 Ще ви разкажа нещо, което се случи в една малка църква, където беше трудно човек да се изповяда, без да бъде чут от другите. Спомням си как една жена се изповядаше там – изповядва се много, много дълго. Доста време се чуваше нейното бу-бу-бу, а след това се разнесе силният и ясен глас на нашия енорийски свещеник, който беше глух: „А сега, след като се изповяда за всичките си приятели и познати, може би е добре да преминем и към твоята изповед?“

 Понякога се случва и това – идва дете и тъжно разказва за греховете си, след което аз го питам:

 – Защо съжаляваш? Не виждам никаква причина за съжаление.

 – Аз не, но мама съжалява…

 Ако замените думата „майка“ с думата „Бог“ в този отговор, ще получите описание на изповедта на много възрастни. Те признават цели списъци с греховете, защото знаят, че не трябва да се постъпва така, но истината е, че им е все едно. Знаят също, че за Бог не е все едно, затова ги изповядват от учтивост към Него.

 

„Не откраднах, само взех чуждото,                                     без да    попитам“

 Друго нещо, което никога не трябва да правите по време на изповед, е да заменяте неприятните думи с по-удобни.

 Десетки пъти съм чувал да казват: „О, отче, страхувам се, че взех нещо, което не ми принадлежи“. И „страхувам се“ не означава, че човек наистина се страхува от Божия съд, това е просто начин да представи себе си в по-малко неприятна светлина. Затова в такива случаи винаги казвам:

 – Искате да кажете, че сте крадла?

 – Отче, как можете да ме наречеш крадла, аз съм честна жена!

 Аз отговарям:

 – Е, вие сама ми казахте, че сте го откраднали.

 – Ама не, не откраднах, просто взех чуждото, без да попитам.

 – Не, това се нарича „кражба“ на който и да е език.

 Още нещо, което намирам за много досадно – когато хора с траурно изражение на лицето ми казват: „Аз, отче, съм грешен във всичко“. И се надяват, че това е достатъчно. В този случай казвам:

 – Значи прелюбодействате, макар да сте на осемдесет години?

 – Отче, как ви хрумна!

 – Значи вие, толкова честен човек, крадете?

 – Защо ме обиждате така?

 – Не почитате ли баща си и майка си?

 – Отче, вие сте се побъркали, те починаха преди четиридесет години!

 Тогава казвам: „Разбирам, че съвсем не ви интересува дали сте извършили един грях, или двадесет и два, или въобще всички грехове  – за вас няма значение. Върнете се у дома и помислете върху това.“

 Сега вече всички са се научили по време на изповед да не ми казват „грешен съм във всичко“ и днес не изпращам никого вкъщи, но в първите години на моето служение се случваше много често. Имайте го предвид и не ми казвайте: „Смирено признавам, че съм извършил всички грехове“ – така или иначе ще прегледам заедно с вас целия списък и ще разбера дали казвате истината.

 

Разговорът се проведе през април 1979 г.

 

Превод: Ралица Кръстева

Източник: pravmir.ru

Източник: https://www.pravoslavie.bg/