четвъртък, 28 май 2020 г.

Възнесение Господне


Икона — Л.А. Успенски
В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Преди много години отец Сергий Булгаков нарече една от своите проповеди за Възнесение „Радостта от раздялата“. И в действителност, когато се замислим над тези думи, които съпътстват в Евангелието предупреждението на Христос за това, че Той трябва да умре в определеното Му време, да се раздели със Своите ученици и да бъде за тях извън всяка досегаемост, и за това, че идва време, когато Той ще отиде окончателно при Бога и Отца, ние може да бъдем изумени от това, че Христос, молейки се за учениците на Небесния Отец,  се моли за това, те да имат пълнотата на Неговата радост в себе си ... Как е възможно, когато сме отделени от Спасителя, да можем, въпреки това, да се радваме с Неговата радост и не за Него, а заедно с Него, за себе си, за целия свят?

Тази радост не се дава лесно; за това, да преживее тази радост Христова, човек трябва да се откъсне от привързаността към земния, родния, привичен Христос. Вероятно си спомняте в Евангелието разказите за явяването на Христос на Неговите ученици след Възкресението; Спасителят застанал пред лицето на св. Мария Магдалина на самия гроб, и тя беше толкова потопена в мъката си, че не Го позна; тя цялата беше се потопила в себе си - и Го изгуби. И когато Спасителят я нарече по име, и тази дума „Мария“ достигна до дълбочината на сърцето и душата си, тя падна в краката Му и искаше, някак си, да Го задържи, държейки се за възкресената плът. И Той й каза: Не ме докосва сега; Все още не съм се възнесъл при Моя Отец и  вашия Отец, към Моя Бог и вашия Бог ... Тя все още беше ... във времето на Христовия живот на земята; тя искаше да се върне в онези дни на радост около Него, но тази радост беше отминала. Между тези дни на земния живот и настоящия Христос, Когото познаваме, премина меч, премина смърт, кръст; слизането в ада, краткотрайно, за толкова страшна в своята изглеждаща безнадеждност раздяла.

И сега Христос се възнесе; Христос, Какъвто Го виждаме в Евангелието, ние вече не можем да уловим, защото Той ни се разкри като Бог и като съвършен човек; онази проста близост, която беше между Него и Неговите ученици, земното приятелство някак изведнъж се оттегли на заден план и сега, както казва апостол Павел, ние вече не познаваме Христос по плът, но Го познаваме по дух.

Отивайки Си от учениците Си, Спасителят им казал: Няма да ви оставя сираци; Ще ви изпратя Духа, Утешителя, Който изхожда от Отца - Той ще ви съобщи всичко ...

И в деня на Петдесетница Божият Дух почива на Църквата, изпълни я със Своето присъствие и разкри на Църквата бездънните дълбочини на новото знание и на Самия Христос, не просто учител, не просто наставник, не просто приятел, не просто Божий помазаник, пророк, чудотворец; Христос беше разкрит чрез откровението на Духа като човек, но не като един от хората, а като пълнотата на проявлението на това, което човек е. И Той ни се откри като Бог. Това го предчустваха, това го усещаха учениците Му, но сега го знаем, виждаме го, познали сме го от опит; Той е наш Господ и Той е наш Бог.

И дарът на Светия Дух, силата Божия, ни дава възможност да се приобщаваме към това, което не принадлежи на никого друго, освен на Сина Божий, станал Син Човешки. Неговото Възкресение беше като чудо в Неговата Богочовешка съдба; но нашата приобщеност с Него, чрез дара на Светия Дух, това, че причастието с Тайните, чрез кръщението, ние ставаме Негова плът и кръв, Него Самия, като че, правейки всичко това, което Той беше, възможно за нас. Човек в пълния смисъл на тази дума, човек, който е достигнал пълната мярка на своята човечност - не е земен човек, а небесен човек; човек само тогава става напълно себе си, когато така се е съединил с Бога, че той е - в Бога и Бог в него, когато е станал човек, какъв е бил Христос: Син Божий, не по рождение, а чрез дара, чрез общение.

И ето, къде е нашата радост: възнасяки се от нас на небето, Той със Себе Си, в дълбините на Света Троица, отнесе тази плът, която човечеството, земята,  Божията Майка Му бе подарила. Сега тайната на човека е в дълбините и недрата на тайната на Бога; не се разделихме с Него, защото със Святия Дух станахме неразделни от Него; и виждайки какво се е случило с Него, причастявайки се на случилото се с Него, ние се причастяваме в Неговата радост, радоста за това, че светът е спасен, радоста за това, че  е победено всичко, което прави човека малък, чужд на Бога - сега ние сме свои На Него, родни. Сега можем да се радваме с Христовата радост: не само за Неговата победа, но и за това, че пред нас се открива ново Божие познание, ново разбиране за човека, и толкова голямо призвание, толкова дивно, за което човек не е мислил преди Христос: да станем синове и дъщери на Бог , приобщавайки се във всичко, което е Христово - включително вечната Божествена слава.
Амин.

Източник:https://antsur.ru/
Превод: Димитър Петров


четвъртък, 9 април 2020 г.

За Творението и Спасението

Ние можем донякъде да си представим изумлението на тварите, възникващи от небитието и срещащи Божията любов, ако си припомним гл. 9 на Евангелието от св. Йоан за Слепородения.

Човекът бил сляп, така се родил. За него не съществувало нищо освен вътрешната тъмнина и мъката, че е чужд на непостижимия за него свят. И ето, Господ Иисус Христос пристъпва към него и го пита желае ли изцерение… Как копнеел той за това, да стане жива частица от прекрасния живот! И Христос го изцерява! За какво се отворили очите на Слепородения? Какво срещнал погледът му? Лика на въплътения Бог, Христос Спасителя, Живия Бог, станал Богочовек. И какво прочел прогледналият върху това лице? Безкрайно милосърдие, състрадание, ласка, любов Божия в погледа, срещнал неговия поглед.


Това се е случило във вече падналия, изроден свят; как ли се е чувствала всяка твар, възникваща от небитието, навлизаща в ненарушената с нищо хармония на създадения свят, срещайки се лице в лице с Живия Бог и с непорочната, съвършена, още сияеща невинност и красота на творението?…
В известен смисъл и ние се раждаме така. Той очаква всекиго от нас, във всекиго от нас вярва, на всекиго от нас възлага Своята надежда. Всеки от нас се ражда, защото преди това Бог го е обикнал, оценил, видял е смисъл в това и той да стане част от мирозданието. Има мигове, когато ние на зрели години улавяме нещо от великото чудо на срещата лице в Лице. Това става в моменти, когато някой внезапно забележи и води не това, което улавя плъзгащият се по лицето поглед, който после отминава, а по-истинското; когато види загрижен, любящ взор, който сам му се открива като разбиране, като любов, като признание на нашето същество, разбиране и признание за ценността на другия. Това се случва, когато някой обикне с онази изключителна любов, която понякога свързва двама души. Случва се често – о, вихър на мигновението! – двама души ненадейно да се познаят един другиго, хора, които до този момент са си били съвършено чужди, не са се забелязвали, изведнъж се намират с поглед, откриват със собствените си очи, че и друг може да надникне в глъбините на душата им, а и те самите могат да прозрат другата душа. Това се случва в трагични моменти от живота. Колко често е ставало така във време на война, когато съвършено чужд човек се склони над ранен, над умиращ. В един миг войната е забравена, изчезват националност, интереси, политика, остава единствено човекът, с неговия почти неосъзнат човешки порив: не умирай, о, как бих дал и душата си, за да те върна към живота!…

Затова и на нас е познато чудото на Срещата, която е първият миг на мирозданието. И ние сме длъжни да се научим да продължаваме това чудо, да го продължаваме през целия си живот по отношение на всички хора, до които се докосваме. Длъжни сме да се научим да виждаме човека, да го разбираме. Длъжни сме да се научим да го виждаме не по отношение на себе си и да чуваме думите му не отнасящи се до нас, а по отношение на самия него, да признаем неговото право на самобитност, на лично, независимо от нас, драматично и славно съществуване. Колко рядко всъщност ние успяваме да се чуем, а това е безценен дар от Бога – да срещнеш човек, способен да забравя грижите си, човек, който не напомня непрекъснато за себе си, не бърза за никъде, не се затваря в своите мисли, благоговейно и трепетно слуша. Слуша и откривайки душата си за говорещия, откривайки душата си пред Бога, такъв човек става сякаш отворена врата, чрез която общуваме с вечността, с Бога, с онази любов, която превишава всички човешки възможности. Това не е така лесно, защото трябва да се научим да чуваме човешката душа. А не го правим, защото ни е страх от онова, което ще видим, или ни е страх от това, което ще чуем.

Толкова е просто да си повърхностно свързан с човека и толкова лесно е да разрушиш такава връзка, а така страшно е да се обвържеш с чуждата мъка навеки. Ако веднъж само чуехме измъчената душа, ако веднъж само погледнехме в човешките очи, където живее цялата човешка мъка, надеждата, цялата радост от живота, всичко – вече не ще можем да се оттеглим, а ние се боим от това. Боим се да приемем другия безрезервно и завинаги, да откликнем изцяло на неговата душа, дори ако той ни е измъчил и с болката си е разстроил душата и живота ни. Това е духовен подвиг, защото трябва да подтиснем у себе си всичко онова, което служи като преграда между нас и брата, ближния, човека. Мъчително е, защото има моменти, когато ни се иска с все сила да се изтръгнем от неговия плен, но трябва да останем верни, да продължим да бъдем верни. В началото ни спасява незнанието, после само верността може да ни спаси.

Ако трябва да определим някаква основна черта на християнския Бог, то можем да кажем, както Той Сам е казал за Себе Си чрез Своите пророци, че е верен – верен до край, верен до кръстна смърт. Извиквайки от небитието всеки един то нас, Той ни даде свобода, защото без нея любовта не би съществувала. Човек трябва да е свободен да отхвърли или да приеме, да се открие за ближния, а чрез него и за Бога, или да се затвори в себе си.


И ето че Бог, Който е живата Любов, Който отдава Себе Си за нас, ни казва: Все пак, ти си свободен да не Ме приемеш. Той не постъпва като нас, хората. Огорчени и обидени, ние се отдръпваме, но не и Бог. Той остава верен. Бог създал мирозданието, където властвала абсолютната хармония, но то рухнало – рухнало заради ангелския грях, рухнало заради човешкия грях – и какво? Бог не произнесъл съд, не се отвърнал, само Неговата любов – ликуваща радост – се превърнала в кръстно страдание. Това е същата любов, само че сега по тялото на въплътения Бог личат следи от гвоздеи, копие, трънен венец, сега Той е с кръст върху раменете.

Източник: www.pravoslavie.bg

Възкресение и кръст


„Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини – Божия сила и Божия премъдрост; защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците.” (1 Кор. 1 22-25)

„Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата? Възкръсна Христос и ти биде повален! Възкръсна Христос и паднаха демоните! Възкръсна Христос и се радват ангелите! Възкръсна Христос и живот се въдвори! Възкръсна Христос, и нито един мъртвец няма в гроба, защото Христос, Който възкръсна из мъртвите, „за умрелите стана начатък“ (1 Кор. 15:20).

“Той пръв възкръсна като Глава, а подир Него в свое време ще възкръснем всички ние, Неговите членове! Нему слава и царство во веки веков! Амин!”

    Не трябва нито за миг да забавяме, че краят и целта на нашето пътешествие е среща с възкръсналия Христос. Някои хора са готови да признаят колко важно място заема Възкресението в опита на апостолите, но не са в състояние да разберат, по какъв начин този апостолски опит може да има централно значение и за нас. Но наистина ли е достатъчно да вярваме на словото на другите и да основаваме своята вяра на нещо съвършено недоказано? Бих подчертал този факт, че от всички световни събития Възкресение Христово принадлежи еднакво към миналото и към реалността на днешния ден.  Христос, Който умря на Кръста в определения ден, Христос, Който възкръсна от гроба в Своята прославена човешка плът в определения ден, принадлежи към миналото като исторически факт; но възкръсналият Христос живее вечно в славата на Отца Си, принадлежи на историята всеки ден, всеки момент, защото съгласно Неговото обещание, Той оживя и пребивава с нас сега и във всички векове. От тази гледна точка християнският опит в самата си същност е свързан със събитието на Възкресението, защото това е единственото евангелско събитие, което може да стане част от нашия личен опит. Всичко останало ние възприемаме от писменото или устно предание: описанието на Страстите, различните събития, за които разказва Свещ. Писание. Но Възкресението ние познаваме лично, защото в противен случай на нас не ни е познат изначален, основополагаш факт от живота на Църквата и християнската вяра. Св. Симеон Нови Богослов казва: „ Как може този, който не познава Възкресението в този живот, да се надява да го открие и да му се наслади след смъртта?” Само опитът на Възкресението и Вечния Живот може да превърне смъртта на тялото в сън, а самата смърт във врата към Живота. Ако такова ясно и прозрачно твърдение предизвиква въпроси, ако в отговор се налага да се питате живеете ли в същността на християнския опит – това е прекрасно! Този опит е най-важният, без него няма християни и християнство; без него нашата вяра не е вяра, а лековерие, неувереност в невидимото и способност  да се приемат чуждите недоказани свидетелства, основани единствено на това, че някой е казал нещо като невероятно, но ние въпреки това, по причини също неоснователни, сме готови да приемем.

    Да се обърнем сега към самото събитие на Възкресението и да се запитаме защо то е толкова централно, защо апостол Павел може да каже: „ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра.” (1 Кор. 15:14). Действително, ако Христос не беше възкръснал, то цялата наша вяра, цялата наша убеденост, нашият вътрешен живот, нашата надежда – всичко ще почива на лъжи, ще се основата на нещо си, което никога не е било и което не може да служи за основа на каквото и да било.

    А сега да помислим отделно за апостол Павел и за дванадесетте апостоли. Апостол Павел, евреин на евреите, ученик, който изключително се е нуждаел от наставник, човек на пламенната вяра, дълбоко вкоренена в Свещ. Писание, ревностен поборник за преданието на отците; апостол Павел, който можеше да срещне Христа и който безусловно се е сблъсквал с учениците на Христос и не пропуснал нито една възможност да узнае, да разбере за този нов Пророк и да си състави за Него мнение. Апостол Павел, съпоставяйки всичко, което му е станало известно за Христос с това, което знаел от Свещ. Писание и от свидетелствата на иудейската община – отхвърлил Христос. При цялата своя вяра в идването на Месия, той не успял да познае Месията, когато дошъл. С намерение да изкорени първите кълнове на християнската вяра, Савел тръгнал от Йерусалим за Дамаск; и именно там, по този път той, гонителят се сблъскал лице в лице с Христовото Възкресение. Тази среща придава абсолютно значение и ценност на всичко това, което Павел преди отхвърлял. Срещайки Възкръсналия Христос, той разбрал с непосредствената и ослепяваща убедителност, че Този, Който умря на кръста, в Когото той отказал да признае Месията, бил наистина Този, Когото чакал Израил.  Защото Христос стоял пред него жив след реалната смърт, Павел  могъл да признае, че всичко, което Христос говорил за Себе Си и всички тайнствени и скрити указания за произхода на Месия са истина и се отнасят към галилейския Пророк. Само в светлината на Възкресението за него и за много други станало възможно да приемат с вяра цялото Евангелие. Само в светлината на Възкресението станало възможно да видят Божия Син в Този, Който умрял на кръста и могли да приемат с убеденост и увереност целия евангелски разказ, започвайки от Благовещение, раждането от Дева, чудесата и свидетелствата на Христос за Себе Си, потвърдени от свидетелството на Бога за Своя Помазаник. Може би  това е достатъчно, за да можем и ние да проумеем един от съществените аспекти на Възкресението и цялото му значение; но ако се обърнем сега към дванадесетте апостоли, ще видим, че Възкресението означава още нещо, дори повече – ако това е възможно. В опита на дванадесетте апостоли смъртта на Христос на кръста била събитие още по-голямо и значително, отколкото смъртта на приятел, наставник и учител. Те не просто оплаквали загубата на любимия Приятел, поражението на своя Водач, в Чиято победа били уверени. Ако внимателно четем Евангелието ще разберем какви отношения са имали  апостолите с Господа и ще видим, как малко по малко расте близостта между Учителя и учениците. Те дошли при Него кой с вяра, кой скептично („От Назарет може ли да излезе нещо добро?”); преминали през много колебания и съмнения и били съвършено пленени не само от това, което проповядвал Христос, но и от цялата Негова личност. Преди разпъването можем да ги разглеждаме действително като обособена от останалия свят група хора, в пълния смисъл на думата „избрани и изкупени”. Христос станал абсолютен център на техния живот. Когато Христос се обърнал към Своите ученици и ги попитал искат ли да си отидат, Петър отвърнал: „Господи, при кого да идем? Ти имаш думи за вечен живот…” (Йоан 6:67-68). Виждаме група  хора, събрани около Този, Който е Вечният Живот, дошъл сред преходния, земен свят, в който човешкият грях води към смъртта и тлението. И тази група хора не може да съществува извън своята връзка с Христос, не защото ги свързват връзките на любовта, дружбата и лоялността, а защото в Него те вече преживели опита на Вечния Живот, новото измерение – измерението не на личните отношения, а онтологическото, същностното. И това е не просто по-пълен, по-богат, по-хубав живот,  това е друго битие, което Христос им дарил. И когато Христос умрял на кръста, отхвърлен и предаден на тези, които били извън кръга на любовта, извън тази Божествена, тайна, същностна, въплътена, действена, преобразяваща любов, ставало въпрос не само за смърт на приятел и наставник, а за много по-дълбока трагедия. Ако Христос в цялата пълнота на това, че Той представлявал  Себе Си, могъл да умре на кръста, значи, че човешката ненавист е по-силна от Божествената Любов. Тази ненавист извела Христос извън града, отхвърлила Го и Го убила на Голгота. И заедно с тази смърт Божествената Любов била отхвърлена, изгубен бил също и Вечния Живот от човечеството, защото Той бил отхвърлен. Божествената Любов така била предложена на човека, че била едновременно и упрек и най-велика надежда, но тази Любов също била отхвърлена. Какво му остава тогава на човека? Само това, което винаги е било у него: тъмнината, където се води борба в отделеността ни от Христа, здрач, който съдържа малко добро, малко ненавист и прекомерно много безразличие; здрачът, в който хората са чужди един на друг и в който отношенията на непорочност и привързаност са крехки и постоянно се губят…Но какво се е случило с тези хора, които били единни с Христос, които опитно преживяли присъствието на Живия Бог в своята среда? Всичко, което им останало било търпеливо да носят, да влачат своето съществувание, но животът им не бил същият. Тъй като те вкусили вече от Вечния Живот, призрачното временно битие, което завършва с тление и смърт и което завършва с  бъдещото поражение, обещава само връщане в прахта; това битите следва да се нарича не живот, а преддверие към смъртта. Затова когато Писанието, образно или направо свежда до нашето съзнание, че в смъртта на Христос ние всички умираме в тази мяра, в която и се уподобяваме на Него и ставаме с Него единни, и че в Неговото Възкресение ние се връщаме към Живота заедно с Него,  това е абсолютно конкретно и реално. Но има едно нещо, което ние не можем да разберем със същия трагизъм –  пълния мрак, който обгърнал апостолите. Това ни е непонятно по една съвсем проста и очевидна причина: в Страстния петък, както и да се настройваме да тъжим изцяло към тази трагедия, ние твърдо знаем, че ще минат три дни и ще пеем на Възкресение. Ние не можем да заличим от паметта си Христовото Възкресение, и не само защото от година на година ние отново и отново  го преживяваме и не е по силите ни да го забравим, а защото като членове на Тялото Христово, като християни, включени в тайната на Всецелия Христос – в Църквата, ние носим в себе си този Вечен Живот, свидетелстващ за това, че тъмнината на Страстния петък е вече преодоляна. Преодоляна е вече в нас самите, в нашите дълбини вече гори светлината, вече присъства животът; победата е вече отчасти удържана. И дори в сърцевината на Страстния петък ние не можем да не помним идващото Възкресение. Но за апостолите Велики петък е бил последният ден от седмицата и последният ден от живота, който те познали. На следващият ден, денят преди Възкресение, тъмнината била толкова плътна, гъста и непроницаема, както и в деня на Разпятието, и ако не се било случило Възкресението, всички останали дни от годината и всички дни от техния живот биха били дни на абсолютна тъмнина. Дните,  в които Бог бил мъртъв, били победени, когато Бог се оказал окончателно и безвъзвратно изгонен от човешкото общество. И ако помним това единство, което постепенно се образувало между Христос и Неговите ученици, така, че техният живот станал Негов живот и те действали, виждали, чувствали и възприемали всичко в Него и чрез Него, ще разберем, че Неговата смърт била не само тази пълна и непрогледна тъмнина на Велики петък (за тях бил последният ден от историята), но това била също така и тяхната собствена смърт, защото им отнели живота. Те не могли повече да живеят, оставало им само да съществуват. Тогава ще разберем, защо за апостолите Възкресението е било решаващо събитие. Когато на третия ден Христос им се явил при затворени врати, първата им мисъл била, че това е халюцинация, видение. В това и при всички други Свои явявания след Възкресението, за които се говори в Евангелието, Христос подчертава, че Той не е дух, не е призрак, че Той е истинско телесно явление. Той дели храната  с учениците Си. Първите думи на Христос били думи на утешение: „Мир вам!” Той им носел мира, отнет с Неговата смърт, която била и тяхна смърт; Той ги освободил от абсолютно безпросветното  объркване, в което те се потопили, от сумрака, в който било невъзможно да различат Живота; освободил ги от този преходен живот, от който била отнета Вечността. Христос им дал мир, който само Той можел да им даде, мир, който превишава всеки ум; мир, който води към Живота извън пределите на всяко съмнение. Всяко колебание отстъпило място на твърда увереност и хората, бидейки живи, не можели да се съмняват повече в бъдещия живот, защото той вече дошъл благодарение на Възкресението Христово и дара на Светия Дух.

    Ние също трябва опитно да познаем радостта от Възкресението, но това е възможно само, ако отначало познаем трагедията на Кръста. За да се възродим, ние трябва да умрем – да умрем за обвързващата ни самост, за нашите страхове, да умрем за всичко това, което прави света толкова ограничен, хладен, беден, жесток. Да умрем, за да живее нашата душа, да може да се радва, да може да открие пролетта на живота. В такъв случай Възкресение Христово  и неговата радост ще дойде и до нас. Но без смъртта на Кръста няма Възкресение и радостта от него е радост от възраждането на живота, която никой повече не може да ни отнеме!  Тази радост е от живот, който като буен поток се устремява отвисоко и носи със себе си само Небето, отразяващо се в неговите бляскави води. Възкресението на Христа е такава историческа реалност, както и Неговата смърт на Кръста. Именно заради това, че то принадлежи на историята, ние вярваме в него. Не само със сърцето, но и с цялото си същество ние познаваме възкръсналия Христос. Можем да Го познаем всеки ден, както са Го познали и апостолите. Не Христа в плът, не Христа, какъвто с изумление са видели обкръжаващите Го хора в дните на Неговия земен живот, а вечно живия, безсмъртен Христос, Христос, който както казва апостол Павел, ние познаваме по дух; възкръсналия Христос, Който принадлежи на времето и вечността. Защото веднъж умрял на Кръста, Той живее вечно. Възкресението на Христос е единственото неповторимо събитие, което принадлежи по равно на миналото и настоящето. На миналото, защото се е случило в определен ден, на определено място, в определен момент; защото са го видели и познали като събитие в живота си тези, които са познавали Христос. Но то също така принадлежи и на всеки ден, защото Христос, веднъж възкръснал, живее вечно и всеки от нас може да Го познае лично; и докато ние не се запознаем лично с Него, няма да разберем какво означава да бъдеш християнин. Но да се върнем към Велики петък, когато Христос умря на Кръста, за да можем ние да живеем. В православното песнопение се казва: „ О, вечний Животе, как Ти умираш?! О, Светлина невечерна, как Ти угасваш?!”

   Действително, струва ни се Самият Живот Вечен е слязъл в гроба, сякаш Самата Предвечна Светлина, слава Божия ни се открива в Неговия Син, Който е угаснал и завинаги си е отишъл от нас. За да разберем смисъла, значението на Велики петък и спасителната смърт на Христос, ние трябва да разберем смисъла на Въплъщението. Всеки от нас се ражда във временния свят от небитието. Ние идваме в мимолетен, несигурен свят, за да възрастем в непоколебимия Живот Вечен. От небитието с творческо слово Божие, ние се раждаме във времето, но и в рамките на времето можем да намерим вечността.  Но тя не е просто безкраен поток от време. Вечността не е нещо, тя е Някой. Вечността е Самият Бог, Който ние можем да срещнем в това преходно време и чрез тази среща, благодарение на общението в благодатта и любовта, което Бог ни предлага и взаимната свобода, ние можем също да встъпим във вечността и да разделим нашия с Божия живот, да станем по смелите думи на апостол Павел причастници на Божественото естество. Но раждането на Сина Божий не прилича на нашето. Той не встъпва от небитие във време. Неговото раждане не е начало на предстоящ живот; то е ограничение на онази пълнота, която Той има преди началото на света. Той обладава вечната слава на Отца преди всички векове и идва в нашия тленен свят, в който човекът е донесъл греха, страданието и смъртта. Рождението на Христос не се явява за Него начало на живота, а начало на смъртта. Той приема всичко, което представлява нашето битие, и първият Негов ден от живота на земята е първият Негов ден на Кръста. В Неговата смърт има нещо, което принадлежи на Самия Него. Ние сме спасени от смъртта на Христос не затова, защото тя е била необичайно жестока. В продължение на векове много мъже, жени и деца са претърпели не по-малки страдания. Мнозина са изгорели, много са замръзнали, други са умирали, изтерзани от мъчителна болест,  други пък са претърпели  мъчения  и затвор в концлагери, преживели са ужасите на войната. Но смъртта на Христос е единствена с това, че Иисус от Назарет не можел да умре. И не Неговото Възкресение е невероятно чудо, а Неговата смърт. Ние знаем какво пише  апостол Павел, а и според църковната вяра смъртта е следствие от греха, отпадане от общението ни с Бога. А Христос – Самият въплътен Бог, неотделим от Неговото Божество, Неговото човечество, истинското Негово човешко естество, е извън смъртта.  Въплътеният Син Божи в самата Своя плът, самата Своя човешка природа не е подвластен на тление и смърт. Обаче, Той умира и в това е парадоксът и трагедията, която няма равна на себе си. Един православен светец казва, че във Въплъщението на Христос се събрали две събития. От една страна, Той става човек и открива, явява ни истинското човечество, в което ние сме призвани – човечество, живеещо в самия Божествен живот, неотделимо от Бога, неподвластно на смъртта. Но за да стане един от нас, истински да раздели нашите страдания и отпадналост, Христос взема върху Себе Си цялото тежко бреме на човешкото състояние, всички ограничения, които са по същество чужди на Неговата прославена човешка природа: болката и изтощението, гладът и жаждата, самата възможност за смърт. И когато Неговият час идва, Той умира на Кръста с нашата смърт, но със  смърт по-страшна от нашата. Ние умираме, защото изчезваме, тялото ни изсъхва и не ни е необходимо, ние не можем повече да живеем в човешката си обвивка. Но ако в продължение на нашия преходен живот ние достигнем до познанието за Бога и до общ живот с Него, тогава умирането за нас вече няма да е поражение, а ново начало и пълнота на живота; или  както  апостол Павел  пише, че смъртта за него означава не изгубване на живота, а одежда за вечен живот. И въпреки това смъртта е винаги трагедия за нас; тялото и душата се разделят, целостта на човешкото съществуване се нарушава и ние трябва да чакаме възкресението на телата и победата на Вечния Живот, за да станем наистина и в пълнота тези, които сме призвани да бъдем. Но при смъртта на Христос става и нещо друго. Той умира, макар да не може да умре; Той умира, макар да е безсмъртен в самото Свое човешко естество, неразделно съединено с Божественото. Неговата душа, която е неразлъчна от Бога, е изтръгната от Неговото тяло, без значение на това, че и душата и тялото Му остават в единство с Бога. Той ще бъде в гроба нетленен до третия ден, защото Неговото Тяло не може да бъде засегнато от тлението. То е изпълнено с Божествено Присъствие  така, както ковящият се меч е обхваната от огъня в пещта и душата Христова слиза в ада със сиянието и славата на Неговото Божество. В смъртта си Христос е с безсмъртното тяло е с безсмъртна душа; и тялото Му не може да умре така, както и душата Му е жива и остава жива завинаги. Това прави смъртта на Христос трагедия, която е извън нашето въображение, тя е извън всяко страдание, което ние можем по човешки да си представим или да преживеем. Смъртта на Христос е акт на висша любов; Той казал истината, говорейки: „Никой не отнема Моят живот от Мене, но Аз Сам го давам…” Никой не може да убие Него – Безсмъртния; никой не може да угаси тази Светлина, която е сияние на славата Божия. Той отдал Своя живот, приел невъзможна смърт, за да раздели с нас цялата трагедия на нашето човешко положение.

   Господ Сам взел на своите плещи първия Кръст, най-тежкия, най-ужасния, но след Него хиляди мъже, жени и деца, взели върху себе си своя кръст. Често и този кръст е несравнимо по-лек, отколкото Кръстът Христов, който изглежда толкова страшен. Много хора с любов и послушно са преминали Христовия път – дълъг, трагичен път, който им показал Господ. Да, пътят е трагичен, но води от земята към самия престол Божий, в Божието Царство. Ето, вече две хиляди години идват, носейки своите кръстове хора, вярващи в Христа. Други пък Го следват като тълпа от зрители, които по пътя си виждат безчислени кръстове, на които са разпънати учениците Христови. Кръст до кръста, накъдето и да погледнеш – все кръстове. Ние виждаме мъченици, понесли телесни страдания, виждаме подвижници, съвсем обикновени, незабележими хора, но народ Божий, доброволно взели върху себе си кръста Христов. Няма край това шествие. Те вървят от век към век, знаейки, че Христос е предупреждавал за това, че на земята ще имат скърби, но че Царството Божие им принадлежи. Те идват с тежки кръстове, отхвърлени, ненавиждани и гонени за истината, за името Христово. Те идват, идват, чисти жертви Богу, стари и млади, деца и възрастни. А къде сме ние? Или ние само стоим и гледаме, как шества покрай нас тази безкрайна редица,  този сонм от хора със сияещ поглед, с неугасима надежда, с непоколебима любов, с неизказана радост в сърцето? Няма ли да се присъединим към това вечно шествие, към тълпата, на която е печатът на жертвата, но и печатът на деца на Царството? Няма ли ние да вземем своя кръст и да последваме Христос? Той ни заповяда да Го следваме. Той ни призова на пир в Своето Царство, Той Сам е първи в този ред. По-скоро, Той е до всеки, който върви по този път. Или може би това е кошмар за нас? Как може кръвта и плътта да понесе тази трагедия, зрелището на всички тези мъченици, нови и предишни? Това е възможно, защото Христос възкръсна, защото ние виждаме Господа, Който шества пред нас, а не само победеният Пророк от Галилея, какъвто са Го видели Неговите мъчители и гонители. Ние Го познахме в славата на Възкресението. Ние знаем, че всяко Негово слово е истинско. Ние знаем, че Царството Божие принадлежи на нас, ако само Го последваме.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: https://zadrugata.com/


Адът не е страшен за нас, защото Христос възкръсна


Слушали сте убеденото, вдъхновено от Христовото Възкресение слово на свети Йоан Златоуст и с каква сила и истина то звучи! Но пред нас се повдига един въпрос: как така Христос е потъпкал, победил, унищожил смъртта, а около нас смъртта покосява хората? Той победил ада, но изглежда понякога, че от неговите дълбини се надига все нова и нова, все по-страшна мъгла.. Как да вярваме на това свидетелство, къде е истината?

Христос умря; със Своята смърт той слезе в тези дълбини на ада, където няма нито светлина, нито радост, нито надежда. Той стана човек и като човек умря, но не със Своята, а с нашата смърт. Грехът убива, без-божието, отсъствието, загубата на Бога убиват. Христос е Самият жив Бог. Той не е могъл да умре от естествената за нас смърт, но Той ни е възлюбил толкова, че е станал един от нас; и всичко, цялата трагедия, целият ужас на човешкото битие е легнало на Него, включвайки и тази страшна загуба на Бога, от която ние всички повяхваме и умираме.

Не каза ли Той последните страшни думи на Кръста: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? Той се приобщил с нашата богооставеност и загубвайки Бога, умрял като нас. Но Той слязъл в ада в слава, в славата на Своето Божество. Адът широко се отворил, за да плени, победи, удържи накрая Този, Който разрушил на земята неговото царство. Както казва Иоан Златоуст, адът, който покосявал тялото, бил поразен от Божеството; мракът засиял с Божието присъствие; смъртта, която царяла там, била победена, животът се възцарил…

А смъртта на земята за нас вече не била страшна, тя е сън, тя е успение, тя е очакване на нашето възкресение от мъртвите… И адът не е страшен за нас, колкото и да е жесток и безпощаден, колкото и проявата му на земята да е ужасна, безсърдечна… Той не е страшен за нас, защото ние, християните, вярващите, не се боим вече от никой, който може да ни отнеме земния живот; защото ние принадлежим на Христа и чрез Христа имаме живот вечен. За това свидетелстват днес милиони мъченици от древността до наши дни – те са посрещали смъртта и са победили смъртта с вяра и любов… Същият път може би престои и на нас. Те ни призовават безстрашно, с любов, тържествуващи да посрещнем ада лице в лице, знаейки, че светлината в тъмнината свети и дори тъмнината да не я приема, не може да я победи; вратата адова няма да победи  Църквата, няма да победи Царството Божие, Царството на живота и Царството на любовта. Амин!

Христос възкръсна! Христос възкръсна! Христос възкръсна!


Проповед на Пасха, 1976 г



„Основният, фундаментален акт на справедливост се състои в това, да признаеш за другия, който и да е той, правото да бъде това, което той е, дори и това да е свързано с риск.



 Наистина справедливо - в този смисъл, в който Бог е справедлив - ние постъпваме тогава, когато приемем факта, че този, който е „не аз”, има право на радикална другост, на неизбежна несходство с мен.
 И не сме готови да приемем това лесно, защото е опасно. Това е рисковано не само тук и сега, това е дълбок риск, който заплашва нашето самосъзнание, самото наше същество.
 Да приема, че другият съществува сам по себе си, извън моето „аз“, че нямам нищо общо с неговото съществуване, че ако аз изобщо не съществувам, той, може би, не би почувствал никаква разлика. Да приема, че той има право да бъде, просто защото съществува, а не в качеството си на отражение на моето присъствие в този свят, че той има право да не се адаптира към това, което аз съм - това е фундаментална справедливост.
 И да се следва тя - е много по-скъпо и по-опасно, отколкото просто да се отнасяме към човек по определен начин. "

Митр. Антоний Сурожски
из "Хаос.Закон.Свобода.Беседи за смислите"

понеделник, 9 декември 2019 г.

Уроците на Стария Завет


Изгонване на Исмаил и неговата майка Агар ,
от 
Густав Доре.
Агар е предобраз на Стария Завет
 според
Посланието на св.ап. Павел
 до Галатяни 4:21-31.
Тази поредица от беседи ние ще посветим на теми от Стария Завет, а именно – на отделни личности, на отделни проблеми и на онези житейски ситуации, в които те са се намирали, а също така и на проблемите, които понякога самите те представляват.

Мнозина от вас са чували името на Адам. Адам, това е човекът – такъв, какъвто Бог го е сътворил изначално. Разказът от първите глави на Стария Завет е в определена мяра символичен – в този смисъл, че говори за събития, случили се в един свят, който ние вече не познаваме, света преди грехопадението, свят, който е живял, съществувал е, действал е, расъл е до момента, когато Бог и човекът са се отдалечили, сякаш са се изгубили един другиго. И затова, говорейки за Адам, говорейки за някои други личности след него, се налага да вземем под внимание, че езикът на тези повествования, това е езикът на нашето време, докато самите събития за нас са непостижими. Ние не знаем какво е изведнъж да бъдеш извикан от небитие към битие, при това не чрез акт на насилие, не просто по Божия воля, а поради Божията любов, говореща ни: Ела, изправи се от небитието! Ела – Аз ти се отдавам с цялата Си любов, с цялата си ласка, грижа, но заедно с това те оставям и свободен. Можеш да избереш Мене, можеш и да Ме отхвърлиш. Давам ти възможността да бъдеш и възможността да живееш, но как ще живееш, какъв ще бъдеш – това зависи само от твоето решение. От твоето безумие или от твоята мъдрост…

Думата Адам означава „глина“, „земя“, „почва“. Бог сякаш създава Адам от самата същност на творението. В историята на Стария Завет Адам е някакъв завършек на всички твари, които са съществували или които са били създадени преди него. Не – създавайки Адам Бог се завръща към самите основи на веществото и от него сътворява човека, който, благодарение на това, изцяло принадлежи на всичко тварно, на най-последното стръкче трева, на най-дребната песъчинка – или на най-лъчезарната звезда. Адам е създаден, той е призван да живее чрез Божията любов, която му се открива. И точно тук, по думите на Московския митр. Филарет, той стои сякаш на кристален мост между две бездни: едната, бездната на небитието, откъдето го е извикало творческото Божие слово, от другата пък страна – над него се шири, до ужас се разкрива бездната на божествения живот. И Адам може да падне, но никога няма да успее да се върне към небитието – ще бъде в състояние на някакво безкрайно падане, или, обратно – може да се довери, да рискува с това, което вече е, за да придобие всичко, което Бог може да му даде.

И такова е положението на всеки човек на земята. Всеки от нас стои пред избор: или да надрасте себе си, но за тази цел трябва да се откаже от това, което има сега, което вече притежава, или да каже – не, ще си запазя всичко това, ще се държа за всичко това… Ала това завършва с разпада, смъртта го настига и от него не остава нищо, освен прах, мъртви кости. Всеки човек може да познае Адам в себе си и всеки човек стои пред именно този избор: героично да надрасте самия себе си, за да достигне до това приобщаване към Бога, за да може божественият живот в него да ликува, да действа, да го преобразява, или пък да се откаже от това, но затова пък рано или късно да се разпадне на прах.

Какво обаче се случва с Адам? Ако се зачетем в Стария Завет – в първата глава на кн. Битие, там неговата съдба е изложена в образи. Адам живее в градината – образът на цялото мироздание, в която има две дървета, представляващи образи на две паралелни възможности: дървото на живота и дървото на познаването на добро и зло. На Адам е казано: не докосвай плодовете на дървото, което ще ти даде познание за добро и зло, тъй като злото представлява унищожение, злото е това, което е несъществуването, то е зееща бездна. Можеш да познаеш доброто и да израстеш над ръста си, но не може да познаеш злото и това да не те разруши. Старият Завет ни казва, че Адам е повикан при това дърво от змията. От гледна точка на примитивните народи змията, разбира се, e опасност. Това е същество, което пълзи, което никога не ходи изправено, което е приземено докрай и, в добавка към това, езикът му е смъртоносен за всеки, когото то ухапе. Змията е образ на смъртта. Освен това обаче в редица древни религии тя представлява изначалната бездна на небитието. И затова въпросът пред Адам стои по следния начин: ако се докоснеш до това познание за злото, което представлява посилното завръщане към небитието, ти ще потънеш в някакво изначално съществуване на земното битие, но в него ще затънеш и вече няма да бъдеш човек, няма да бъдеш жива сила, там ще трябва да погинеш.

Приобщаването към дървото на живота – това е приобщаването към Бога. При св. ап. Павел има едно място, където той казва: Придобивайте ум Христов (1 Кор. 2:16). Значи ние сме длъжни по такъв начин да бъдем в единение с Бога, че нашите мисли и нашето възприятие, нашето разбиране и нашето познание за вещите да бъдат Божието знание и Божието възприятие. Тогава е възможно, сякаш ашладисани към Бога, съединили се с Него, сродили се с Него, вече да започнем да разбираме и това, което е вън от Бога и вън от нас, но да го разбираме вече някак изотвътре на Божията мъдрост, на Божията реалност. Да разберем какво означава небитие можем само от контраста, постигайки пълнотата на битието в Бога, как може да се израства, как може вечно да се расте, вечно да се храним с тържествуващия живот и да знаем, че вчера или по-рано тази пълнота не я е имало, а значи в някакъв друг момент това изобщо не го е имало – било е или смърт, или небитие. И само изотвътре на приобщеността към Бога можем да разберем що е това добро и що е зло.

И Адам е направил грешка – решил е по тварен начин да разбере какво е това добро и какво е това зло. Решил е вън от Бога да се потопи в материалния свят и да види: може ли да се живее в него или не може? И това е опитът на хиляди хора, които са обърнали гръб на Бога или са загубили Бога, или на които Господ никога не е бил открит – поради обстоятелствата или поради злата воля на хората. Такива хора са потопени в материята и трябва да бъдат извадени от нея, за да могат да погледнат към нея и да я познаят като изумителна красота, която постепенно се разкрива, расте, разцъфва. Това може да бъде видяно сякаш само отвън. Ако обаче човек сам се спусне по-ниско от корените, той няма никога да види нито израстъка, нито цвета, нито плода.

Според учението на някои от отците на Църквата, което, впрочем, съвпада с определени научни изследвания, първият човек е бил създаден така, че е съдържал в себе си всички възможности и на мъжкото, и на женското битие. Не че е бил хермафродит, в смисъл че не е бил и мъж, и жена, а е бил съвкупност от всички тези възможности, които след това са могли да разцъфнат в пълнотата и на женствеността, и на мъжкото състояние. Много е интересно да се види в Библията как Адам е бил създаден, живял е и в даден момент – а не изначално – Бог е довел при него всички съществуващи животни и Адам е видял, че той е единственото същество, което си няма другар. Че той е самичък, докато при всички други същества има женски и мъжки пол. И изведнъж Адам се е осъзнал като самотен. В този момент Бог рекъл (изразявам се с думите на Библията, но, разбира се, Бог така не е „говорил“): „… не е добро за човека да бъде сам“ (Бит. 2:18). И, както се казва в нашите преводи, Бог дал на човека дълбок сън.

Този израз не винаги е удовлетворителен и по-точно – мене не ме удовлетворява. Гръцкият текст употребява далеч по-интересен израз: казва, че Адам влязъл в състояние на екстаз, на изстъпление. Може би ще ме попитате каква е разликата? Грамадна е. Ето в какво е разликата. Да заспиш, това е да загубиш съзнание и да бъдеш сякаш по-ниско от самия себе си. Изстъплението пък, екстазът е състояние, когато човекът губи себе си, защото надраства себе си; то е състояние на възторг, сравнено със състоянието на униние.

И ето че в това състояние на възторга от него някак си се ражда Ева. Тяхната първа среща е забележителна. Те се срещат лице в лице. Адам гледа Ева и казва: Това е плът от плътта ми и кост от костите ми; това съм аз и това е тя… Еврейският текст в този смисъл е далеч по-поразителен с това, че там са употребени думите „иш“ и „иша“ – мъжката и женската форма на същата тази дума. На руски, когато ние казваме „мъж“ и „жена“, ние употребяваме много различни думи. Да, Адам изведнъж осъзнава, вижда, че Ева – това е той в женски род, а Ева го гледа и вижда, че това е тя в мъжки род, и те заедно съставят всечовека, и това се нарича среща.

Мене много ме поразява думата среща. Руската дума на нас ни е известна – двама души, които са били на разни страни или никога не са стояли лице в лице, изведнъж са се срещнали. В сръбския език думата „среща“ означава „радост“, и ето че срещата – това е ликуваща радост. Затова, защото всеки съзира себе си в другия, и едновременно с това съзнава тази двойственост: не е той и е той; би могло да се каже – „той“ и „тя“. А тяхното съотнасяне – това е единството на двамата. Един немски писател е казвал, че състоянието им, тяхното взаимно отношение, това е една личност в две лица. Те гледат един към друг и виждат един в другиго пълната красота, и самите себе си като красота, като явяване на вечната красота, която сега се пробужда и е в състояние да израсте до пълната мяра на приобщаването към божествената красота.

Ако срещата на Адам и Ева се явява ликуващо тържество, завършек на творението – в какво тогава се заключава падението? По какъв начин двамата изведнъж са се оказали на разни страни? Ако сега си спомним какво казах за това как човекът – вместо да търси разбирането на всичко създадено в Бога, в божествения разум, в Божията мъдрост – се е опитал да познае сътворения свят някак изотвътре, потапяйки се в него, то ще разберете, че в момента, когато човек е изгубил Бога, когато е изгубил пълното общение с Него, той вече е изгубил своята цялостност. И тогава става съвсем ясно все пак, че Адам и Ева, които са стояли един пред другия като той и тя, са погледнали един към друг и са забелязали не единството си, а съществуващото между тях различие. В Стария Завет това е показано с думите, че след грехопадението те са погледнали един към другия и са се засрамили от своята голота. Да се засрамиш от голотата си – това е възможно само в случай че те гледат чужди очи. Когато си сам, ти не се срамуваш от своята голота. А тук изведнъж се случва нещо страшно. Вместо да се видят един другиго в пълната си слава, те изведнъж видели, всеки от тях видял в другаря си – другия, чуждия, различния от него. И тяхната двойка се разбила.

Ето в какво се заключава страшното начало на това, което продължава да се случва с хилядолетия – на това, което е създало и в Стария Завет, и в Новия Завет, и в Църквата, и в секуларното безбожно общество тези странни, понякога уродливи отношения, които съществуват между мъжете и жените. Сега аз не говоря за половите отношения – говоря за това, което е изразено и в Стария Завет. За това, че внезапно мъжът взема властта над жената. Той владее силата, а жената се прилепва към него, защото без него не може, ала, от друга страна, завоюва пред него и своя авторитет – с ласка, с убеждение. И взаимното отношение, което е могло да бъде безответно отдаване себе си на другия, да е ликуваща любов, се превръща, от едната страна, в притежаване, а от друга – в защита или друг начин на властване. Виждаме това с особена сила в разказа за жената, погубила Самсон, която е взела властта над него и го е лишила от призванието му, за да го привърже към себе си.

И ето че това, което е било двоица, сега вече се е превърнало в две особи: не две лица, които именно като лица се гледат и се виждат един другиго, а особи, които са обособени един от друг. В това се и заключава и падението, и разтрогването на чудото на взаимната любов – чудото на виждането в другия на съвършената красота, която Бог е вложил във всекиго от тях и във всеки от нас.

Мнозина мислят, сякаш грехопадението се е състояло в това, че Адам е познал Ева чрез брачната любов и че в резултат от това се е случила някаква катастрофа, тъй като те не са били предназначени за такава любов, но това не е вярно. Това определено не е така по библейския разказ. Този разказ съвършено ясно ни показа, че Адам е познал Ева едва след грехопадението, а поради това и техният физически, телесен брачен съюз не е могъл и не може по никакъв начин да бъде разглеждан като грях сам по себе си. Физическото общение между мъжете и жените не е греховно – греховно е пожелаването, греховна е безчувствената жажда. В идеала бракът или взаимното общение, което води към него, се започват с това, че човекът обича другия, дотолкова го обича със сърцето си, че те двамата стават единни в духа, единни по душа – и е съвършено естествено тази любов да обхване целия човек, включвайки и неговото тяло. Наистина изумителна е мисълта, че и нашата телесност участва в тайната на любовта – не на обладаването, не на пожелаването, а на тази именно любов, която прави от двамата едно.

В един евангелски ръкопис, който не е влязъл в състава на каноническите книги, има едно място, където четем следното: Попитали Христос – кога ще настъпи Царството Божие? А Той отговорил: Царството Божие вече е настъпило, когато двама са престанали да бъдат двама и са станали едно… Както в Стария, така и в Новия Завет се говори, че в брака двамата стават една плът, ще рече едно живо същество, една личност в две лица – и, разбира се, по същество в това не може да има грях. Грехът, разбира се, може и да се промъкне. И той постоянно се промъква – постоянно сякаш очаква сгоден случай, за да се появи: с властването на единия над другия, с физическия глад, който заменя любовта и ласката, с егоизма и безчувствието. Разбира се, нито в християнски, нито в старозаветен смисъл няма никакъв брак, ако съединението на двамата – на мъжа и жената – започва с плътта, а не с душевната любов или взаимното единство. Ала не в брака е грехът. Той не е в съединението на двамата, а в това именно, че в такива случаи няма съединение; в това, че когато няма любов, правеща от двамата едно, единно същество, тогава това е просто общение на двама отделни, изключващи се един другиго – на две непризнаващи се една друга докрай особи. Това е грехът, това е прелюбодеянието, това е нечистотата.

Що се отнася до греха на Адам и Ева, или просто до греха на човека – на всечовека, – на мене ми се струва, че от Библията става абсолютно ясно, дето той се извършва в онзи момент, когато човекът реши самостоятелно да опознае всичко тварно, цялата тварност, всичко съществуващо не през Бога, Който знае всичко до последните глъбини, а по пътя на изследването със своя собствен ум и опит. В този момент човекът като че ли обръща гръб на Бога, за да се обърне с лицето си към обкръжаващия го свят. Както е казал още преди войната един протестантски пастор във Франция, за човека, който се е отвърнал от Бога и стои с гръб към Него – за такъв човек няма Бог, а тъй като единственият източник на живота, това е Бог, то на такъв човек му остава само да умре. Ето в това е и грехът, в това са следствията от греха – не като наказание, а като неизбежно следствие: ние не можем да се откъснем от Живота и да останем живи.

Според библейския разказ Каин е първият син на Адам и Ева, а Авел – е неговият брат. Разказът за тях изглежда сякаш съвсем несложен, а заедно с това той е в значителна степен непонятен. Казано ни е, че Каин е бил земеделец, а Авел – пастир. Авел принася на Бога жертва, която Бог приема, докато Каин принася жертва, която е отхвърлена от Бога. Тогава разгневеният, обзет от завист Каин убива своя брат (Бит. 4:3-8). Този разказ може да изглежда съвсем непонятен. Защо земеделието не е било угодно на Бога и защо на Него повече Му е харесало пастирството?

Ако се замислим, то навярно ще е възможно да се намери отговор, който да бъде удовлетворителен за всеки от нас. В какво се е заключавало пастирството – занятието на Авел? В това, че той е бил свободен от привързване. Не е бил прикован към земята, бил е странник – в добрия смисъл на тази дума, т. е. не е бил сраснат със земята. Той не е бил бродяга, тъй като е имал съвсем истински грижи – за семейството си, за добитъка, своята привързаност към родителите, към брат си. И все пак той е бил свободен. Ако помислим за Каин, то него можем лесно да си го обясним чрез притчите на Спасителя Христос – с евангелския разказ за тримата поканени на брачен пир (Лука 14:16-24). Първият отказал, казвайки: купих парче земя, трябва добре да го огледам… Той си мислел, че вече е станал собственик на тази земя, че тя вече му принадлежи, докато в действителност сам той бил сега принадлежност на тази земя, от която не можел вече да се откъсне – бил е до такава степен привързан към нея, че изобщо не му е било до това, че неговият приятел се жени. Вторият, комуто било предложено да отиде на брака, отказал с думите: купих пет чифта волове, трябва да отида, за да ги изпробвам… Нима описаното не е картината на онова, което се случва и с всеки от нас? Ние казваме: нямам време за тебе, имам си моя работа, длъжен съм да свърша своята работа, имам такова и такова призвание и съм длъжен да го изпълня… Третият пък отговорил: сам аз се ожених и не мога да дойда на твоя брак… Което може да се претълкува като: моето сърце е препълнено от моята радост, каква ми е работата с твоята радост!… И на мене ми се струва, че ако пренесем тази картина към Каин, то ще можем да си представим следното: земята е била неговият дял, за нея той се е държал, само че и тя го е държала. Всички негови грижи, неговият труд над земята, неговите семейни отношения го били приковали, той бил пленник и когато се обърнал към Бога, той се обърнал като пленник на земята, а съвсем не като свободен син, който е сътворен от Бога за връзка с Него, за приятелство, за любов.

И на мене ми се струва, че от това можем също да извлечем урок. Разбира се, кой от нас не е „странник“? Кой от нас не е свързан по един или друг начин със земята? Само че да бъдеш свързан като пленник, да бъдеш прикован към своето дело, това е едно, а да вършиш своето дело като свободен човек, като такъв, който върши онова, което върши, по творчески начин – това е нещо съвсем друго. И всеки от нас може да се научи от Авел на тази свобода на духа, която позволява, от една страна, да вършим своето дело, да сме човеци до дълбините на душите си, най-реални образи, да обичаме своите роднини, да се грижим за това, което ни е поръчано, да бъдем нещо – и заедно с това да не сме в плен на нищо, да бъдем в състояние да гледаме около себе си, да се дивим на красотата, да преживяваме всичко онова дълбоко, което могат да ни предоставят природата, животът, хората. И, от друга страна, можем, подобно на Каин, да бъдем свързани, да се свързваме със земята, към която сме се приковали, чрез делото, което за нас е станало по-важно от любовта, от приятелството, от близките хора, от когото и да било. И на нас ни се струва, че ние „трябва“ да вършим това дело – готови сме да бъдем пленници на нашето малко, може би, щастие, на нашата малка радост, но тя да е наша, от нея да се храним до края, а че у другите човеци може да има радост, мъка, нужда – това не е наша работа… Ето на какво може да ни научи разказът за Каин и Авел.

… Бяха ми поставени два въпроса. Първият въпрос: защо Каин е убил Авел? Защо него толкова много е могло да го възмути това, че Бог е приел жертвата на неговия брат, а е отхвърлил собствената му жертва – до такава степен че да стигне до убийството?

Знаете ли, това, което се е случило с Каин, се случва всекидневно в целия свят, но не задължително във формата на физическо убийство, а в друга форма. Каин се е оказал пред лицето на своя брат, който за него е бил сякаш въплъщение на Божието осъждане. Гледайки към своя брат Авел, Каин е виждал, че съществува човек, когото Бог приема, докато самият той остава неприет. И той постъпил така, както в древността хората често постъпвали, и както понякога постъпват и някои от нас. Имал е усещането, че ако Авел го няма всичко ще бъде както трябва – няма да има места за сравнение, всичко ще бъде просто, ще бъде единият само Каин. И той решил да убие Авел, да се отърве от него, да го отстрани, за да бъдат само той и Бог, само той и животът.


Може би ще кажете: Е, слава Богу, такова нещо никой от нас никога не е правил… Грешка! Колко често, когато някой човек стои на пътя ни, в един или друг вид – било то политически, било то житейски – ние си мислим: Ех, само да можеше да го няма! Колко свободно щеше да се диша, колко хубаво щеше да бъде! Ех, само да го нямаше!… А това е изключително страшна мисъл, защото това е каинова мисъл. Ние не стигаме до там да убием човека – не. По един или друг начин обаче стигаме до това да го отстраним, да го изключим от своя живот, а за него понякога това е толкова мъчително, толкова страшно и толкова болно. Ето го първият въпрос, който ми беше поставен, и ето го и моя отговор, доколкото съм в състояние да отговоря на този въпрос.

Вторият въпрос: защо, по какъв начин жертвата на единия от двамата се е оказала приемлива, докато жертвата на другия е била отхвърлена? Става дума, разбира се, не за това, че Бог с по-голяма готовност е приемал един род пожертвования в сравнение с друг. Бог е гледал не към жертвата, която сама по себе си не е можела да изрази нищо особено по отношение на човека – човекът е давал онова, което е могъл да дава, давал е, може би, всичко материално, което е могъл. Бог обаче е гледал в сърцето на човека. От една страна, имало е човек, който от цялото си сърце, радостно – сякаш приемайки в себе си цялата красота на мирозданието, целия смисъл на мирозданието – е връщал на Бога във вида на дар, с любов, ликувайки, онова, което му е било дадено от Самия Бог. От другата страна е бил човекът, който целият е бил привързан към това, което е имал и от което е отделял – толкова, колкото трябва, – за да изрази своята преданост към Бога, своята почит, своята посилна вяра, но който човек е искал да запази земята за себе си, отдавайки на Бога само полагащата Му се част. От едната страна е била налице откритост на сърцето и откритост на ръцете, а от другата страна – затвореност на сърцето, едно собственичество, и от това собственичество – някакво „подаяние“ към Бога. Ето кое се явява – както на мен, в моето ограничено разбиране ми се струва – обяснението на тази постъпка и на този откъс от Стария Завет.

Преди да преминем към по-ведрите разкази за подвижниците на вярата в Стария Завет искам да спра вниманието върху още един мрачен човек – Ламех. За него ние знаем изключително малко. Едно единствено нещо знаем ясно – на своите жени кой е казал, че ако за Каин „се отмъстява седемкратно“, то за него ще се отмъщава „седемдесет пъти по седем“ (Бит. 4:24). И ето за какво аз искам да ви поговоря сега – за мъстта. Ламех е бил от нещо, от някого обиден. Ние не знаем от кого, не знаем от какво – за нас е важно как той е откликнал на обидата. За него обидата не се измервала с това, което му били сторили, с което му били досадили. Тя се е измервала само с това, че са досадили на него – центъра на всичко, и не е важно голяма ли е обидата или малка: важното е, че някой е посмял да докосне него – неговия покой, неговия живот, неговото достояние (ние не знаем какво именно достояние). И отговорът му на това е била мъстта. При това не мъстта, за която се говори по-късно в Стария Завет – „око за око, зъб за зъб“ (Изх. 21:24), ще рече ако тебе са те ранили в окото, не смей да наказваш ранилия те повече, отколкото и сам ти си бил от него ранен. Ако на тебе са ти направили нещо и ти пожелаеш по някакъв начин да се „отплатиш“, отплащай се, но не добавяй нищо, никаква мъст към това, което на тебе са ти направили. Всичко това, разбира се, в Евангелието е вече превъзмогнато със заповедта за прошката, но в примитивното общество то е имало огромното значение на сдържаща сила. Ламех е пред нас като образ на човека, който не само не може да прости, но е дори и неспособен да е справедлив, тъй като справедливостта, съдебната справедливост може да поиска, щото провинилият се да бъде наказан наравно с провинението си и дори не с повече, а по-скоро с по-малко – по по-лек начин. Затова, защото целта на наказанието е да го доведе в съзнание, а не да го застави да страда точно толкова или дори още повече отколкото сам той е накарал да страда другия.


Тук искам да прокарам един паралел. Имах приятел, който прекара цели четири години в концентрационен лагер в Германия. Той беше сътрудник на майка Мария (Скобцова), за която мнозина вероятно знаят. Беше по-възрастен от мене с двадесет и пет години – строг, твърд, понякога суров човек, преминал през Първата световна война и преживял наистина целия кръстен, тежък живот в емиграция. След завръщането му го срещнах на улицата, хвърлих се към него и го попитах:

- Какво донесохте обратно от концентрационния лагер?

- Безнадеждна тревога!…

- Нима изгубихте вярата?

- Не, но докато бях в лагера, докато бях терзан, мъчен, гладен, докато над мен вися възможността на мъченията и смъртта, аз можех във всяка минута да се обърна към Бога и да кажа думите на Христос: Господи, прости им – не знаят какво вършат!… А сега съм на свобода, но не знам преродили ли са се тези хора, които нас така зверски ни мъчеха, престанали ли са те да бъдат тези, които тогава са били, разкаяли ли са се те, принесли ли са своето покаяние, станали ли са нови хора? И когато отново се обръщам към Бога с молитва за тяхното спасение, в мене винаги има едно такова чувство – че изведнъж Бог ще каже: А с какво ти ще докажеш искреността си? Сега ти живееш свободно, спокойно, не страдаш от нищо – лесно ти е сега да се молиш за тях…

Ето какво не е успял да направи Ламех. Не е успял да погледне към този, който го бил обидил или дълбоко наранил, или онеправдал, и да помисли: Какъв нещастен човек е този! Само да можеше да се разкае, само да можеше да разбере – той би бил нова твар и тогава ние двамата бихме могли да бъдем братя, да се прегърнем един другиго и един другиго да наречем „братко!“.

Авраам е живял в това, което сега може да бъде наречено езическа страна. Сам той в онова време е бил това, което днес ние наричаме езичник, но той е бил праведен човек, стремящ се с цялата си душа, с цялото си същество да почита Бога, да познава Бога, да Му служи и да бъде верен – заради Бога – и на човеците. И ето че една нощ той чул глас, назоваващ го по име: Аврааме… Той разбрал на Кого е този глас. Дали този глас е звучал в ушите му или в неговото сърце – това ние никога няма да разберем, но ние знаем едно: когато той е чул този глас, той е познал веднага, с вътрешното си чуване, че с него говори Живият Бог. И той попитал този свой Бог, какво Той очаква от Него, и Бог му отговорил. Заповядал му да излезе из своя народ, да напусне племето си, да се отдели от своите най-близки хора и да отиде там, където Бог ще го поведе. В някакъв смисъл това е нещо като завръщане към състоянието на Авел – нещо като: „Бъди свободен от всичко онова, което те свързва, което те поробва, приковава те към земята, и върви, и Аз ще те водя. Води се от вътрешното си чуване, води се от обстоятелствата на твоя живот, върви там, където Аз искам в крайна сметка да те заведа“. И Авраам станал, събрал семейството си и тръгнал. Тръгнал, ако можем така да се изразим, „където му видят очите“, без да знае къде отива – знаейки само едно: че Бог е верен, че Бог не лъже и че Бог го е призовал да върви натам с някаква цел. И доверието му в Бога било дотолкова силно и обикновено, че на Бога той не поставил нито един въпрос, не попитал „къде?“ и „защо?“, а просто тръгнал, като по вдъхновение, след като веднъж чул този призив. И пристигнал в земята, която нарекъл „обетована“ (в християнската ера ние я наричаме Светата земя), и там се установил.

Това е първата черта, която ние откриваме във вярата: способността да повярваш на Бога, способността да бъдеш уверен в това, което превъзхожда петте ни чувства. Така определя вярата Посланието до евреите (11:1) – като увереност в невидимите неща. Бог не е давал на Авраам никакви външни знаци, а му е говорил като че ли от сърце в сърце, от ум в ума, от душа в душата – и съзвучието между неговата душа и Божия глас се е оказало дотолкова съвършено, че Авраам се е отзовал незабавно и изцяло, и е тръгнал в посоката, в която Бог му е определил да се движи. Това е първата черта на вярата: способността да бъдеш уверен в онова, което се извършва в твоето сърце, в твоя ум – при това, не защото съществуват някакви доказателства, а защото имаш вътрешна увереност в това. Казаното се отнася не само за вярата в Бога. По същия начин, например, се отнасяме към опита от любовта. Уверени сме, че сме обикнали този човек не защото притежава едни или други свойства, а затова, защото това е той, това е тя. Същото се отнася и към начина, по който възприемаме красотата. Ние възкликваме: Колко прекрасно! И не можем да го обясним, не можем да разложим красотата на съставните ѝ части. Ние сме уверени в нея преди да успеем да я разберем и да я обясним.

И така, през нощта Авраам изведнъж чува глас (не е задължително това да е било отвън – може гласът да е звучал и вътре в него), който го призовава, и в този глас познава Божия зов. Изправя се, изоставя всичко и тръгва натам, накъдето ще го заведе Господ. С което е повярвал и на самия себе си – повярвал е, че този опит, който той е преживял, е автентичен, действителен опит, че това не е било нито илюзия, нито сън, нито някакви излъгани чувства; че в него действително нещо е прозвучало, и, в случай че той е искал да остане честен със себе си докрай, на него не му е оставал никакъв друг изход, освен да последва този зов.

Същото става и с нас. И ние понякога чуваме вътре в себе си глас, който наричаме съвест. Това може да е откровение от самите ни дълбини, глас Божи, който ни повелява едно или друго, или ни зове нанякъде, и ние не можем да останем докрай нераздвоени, здрави хора, ако не последваме този глас. Понякога това изисква много голямо мъжество и голяма смелост, и, разбира се, ние не трябва да следваме този глас лековерно. Авраам обаче не се е отнесъл към това лековерно, а едва след като се е убедил, че действително това не е мечта, не е фантазия, а нещо, дошло при него по някакъв начин не отвън, а от самите дълбини на битието – едва тогава той се е покорил на тази воля и я е изпълнил. И в този опит той не просто е чул Божията воля, а по някакъв начин от самите дълбини на битието си (простете, че отново употребявам тази дума) е познал Бога, разпознал Го е. Сега той вече е знаел с какъв глас говори съвестта, с какъв глас говори правдата, с какъв глас говори истината. И е тръгнал. А следващата му стъпка е била обусловена именно от това, че той е имал увереност в Бога, а не просто че бил слушал за Него или че е чул нещо от Него.

Чрез друго Божие откровение му е било казано, че ще му се роди син, който ще бъде зачатък на цял голям народ. Синът се ражда и е наречен Исаак – и изведнъж същият този глас Божи говори на Авраам: Вземи сина си, изкачи се на планината и Ми го принеси в жертва, т. е. убий го (Бит. 22:1-13). Всеки от нас би се обърнал към Бога, към звука от гласа, и би Му казал: „Но помилуй, Господи, та Ти сам на Себе си противоречиш! Ти Сам ми обеща, че това момче ще бъде начало на цяло безбройно племе!“… Авраам обаче бил повярвал на Бога повече, отколкото можел да повярва на чувани думи, повече, отколкото е можел да повярва на самия себе си. Той взел Исаак и се изкачил на планината, с което показал не само че е способен да вярва, т. е. да бъде съвършено уверен, че с него говори Бог. С това показал, че в общението, в близостта си с Бога е израснал до такава степен, че да може да Му вярва без остатък, да Му се довери даже против всякаква логика, против всяка очевидност. Просто затова, защото говори Бог, на Когото той вярва, Когото познава – само затова Той успял да Му повярва и да постъпи по изисквания от Него начин. И Бог не излъгал Авраам. Изпитал го докрай, но когато нещата стигнали до самото убийство, до смъртта на това момче, тогава Бог спрял ръката му и на мястото на момчето, на своя син, Авраам принесъл в жертва Богу овена, който междувременно се бил заплел с рогата си в храстите.

Ето го тук и вторият вид вяра – отначало е била увереността, след това все повече увеличаващото се общение с Бога и познаването на Бога, което е завършило с пълното доверие, пълната готовност да не се съмняваш в Него, каквото и да би ти казал Той. Тази вяра е в увереността, че Бог е Бог на мъдростта и Бог на любовта.

Можем да поставим пред себе си въпроса: а защо за Бога е било нужно да изпитва Авраам, да изисква от него да принесе собствения си син в жертва? Струва ми се – и това вече е взето не от Светото Писание, а просто от живота, от опита, – че само тогава мога да кажа, че стоя абсолютно твърдо на убежденията си, че съм уверен в това, което върша, или че се доверявам докрай на този, на когото аз съм подчинен, когато пред мене стои изпитанието на смъртта. В древност са казвали: „помни смъртта“… Когато кажеш нещо подобно на съвременния човек, той отговаря: та нима съм длъжен да помня за смъртта през цялото време, нима сянката на смъртта трябва да лежи върху всяка радост, върху цялото ми щастие, нима тя трябва да закрива за мен цялата красота на вселената, моите приятелства, моята любов, моята радост? Та нали така не може да се живее!… В древност обаче съвсем не са говорили за това. Тези думи са означавали: ако твоята вяра, ако твоите убеждения, ако твоята вярност са неспособни да устоят през опасността и изпитанието на смъртта, тогава по-добре не говори за тях. Един френски писател писал на един свой приятел: готов съм да стоя зад убежденията си чак до бесилото – изключително… Което означава, че той не е бил готов да стои зад тях.

Бог действително изпитал Авраам с най-страшно изпитание, тъй като да изпиташ някого чрез неговата собствена смърт – това е грамадно изпитание, но то не е последното. Изпитването на човека с опасност или смърт за любимия му човек, на съществото, което му е най-скъпо, – ето това явява пълната мяра на неговото величие. И тук Бог наистина е измервал не само доверието на Авраам, не само неговата вяра, не само готовността му да Му се покорява, а и неговото човешко величие. Доколко той е велик? Достоен ли е да се нарича човек или той просто е – да, добре, човек каквито всички ние биваме: живеем, трудим се, при което не винаги сме достойни не само за Бога, но и за самите себе си?… И ето че на мене ми се струва, че това изпитание чрез смъртта е много важно. Преживял съм го, да речем, във времето на войната, когато всички в армията бяхме пред опасността от смъртта и когато всеки изведнъж показваше себе си в пълната мяра на своето величие или на своята низост. Някои хора, съвършено незабележими във всекидневния живот, изведнъж израстваха в грамадна мяра на величието, а имаше и такива, които изглеждаха уж като герои, но пред лицето на смъртта оставаха без сили. Ето защо, струва ми се, това изпитание на Авраам със смъртта е особено важно – особено важно е то и в собствения ни живот.

Помня една възрастна жена, чието внуче си отиваше. Тогава аз бях техен лекар. Тя ми каза: ако момчето ми умре, аз ще се отрека от Бога, тъй като Той постъпва с мене с неимоверна жестокост… Тогава аз ѝ казах: Елена Александровна, та нали досега хиляди деца са умирали и Вие никога не сте се усъмнявали в Бога – каква е работата? Тогава тя ми отговори с като че ли най-страшните думи, които някога бях чувал: „Да, но това не са били мои внуци, не съм имала нищо общо с тях!“…

Ето къде е острието на меча. Ето къде пред нас се поставя въпросът какво е сторил Бог. Той действително е изпитвал Авраам с последното възможно изпитание, а Авраам е излязъл от него победоносно, в цялото величие на човешкия ръст.

За Авраам искам да кажа още две неща. Вие, вероятно, помните, че характерната черта в личността на Авраам и в неговото отношение с Бога е било това, че зовящият го глас не го вика някъде в неизвестното, а определено зове към бъдещето. И второ – че при всички обстоятелства той е оставал верен на онова, което Бог му е повелявал. Пример за това ние вече видяхме в разказа за жертвоприношението на Исаак – как Авраам не се е противопоставил нито с дума на казаното му от Бога, а просто е предоставил на Бога да решава неразрешимия за самия него проблем. И Бог е разрешил този проблем. От това отношение на пълно доверие и на съвършена увереност в Него, – в което се и заключава вярата, – израства ново отношение между Бога и Авраам. Разбира се, Бог изначално знае и разбира Авраам в дълбочина, но от това, което се случва, и Авраам започва да разбира и да познава Бога. Той не Му противоречи, но, заедно с това, в разказа за това как Бог е решил да унищожи Содом и Гомор – два града, които са били преизпълнени със зло, – Авраам се обръща към Бога с молба Той да пожали техните жители. Нима може да се каже, че Авраам е имал повече състрадание към грешниците в сравнение с Бога? Разбира се, че не. Ако можехме да кажем това, щяхме да сме длъжни да кажем и че Бог – в своя нравствен облик – е по-ниско от Авраам. Не, но работата е в това, че Авраам така се е бил сродил с Бога, толкова дълбоко Го е бил разбрал, толкова силно е преживявал онова, което се явява същност на Бога – Неговата любов, Неговата състрадателна, кръстна любов, – че когато пред грешниците се е надигал Божият съд, той се е изправил в тяхна защита – не против Бога, а сякаш заедно с Бога съпреживявайки ужаса от възможната им гибел. Ако се намерят поне петдесет човека праведници, нима Ти ще погубиш този град? – Не, казва Бог – няма да го погубя. – А ако са само тридесет? или двадесет? или десет? – Не… Не се намерили обаче и десетима. Сега аз поставям ударението не върху броя на грешниците, а върху това, че Авраам е могъл да говори с Бога така – затова, защото заедно с Него той е преживявал болката, острата болка задето тези хора не ще могат да продължат своето съществуване на земята – не защото те опорочават земята, а защото това е собствената им погибел и за тях е по-добре да не живеят, отколкото да продължават да грешат така, както те са грешели.

Това може да ни напомни разказа за потопа – за това как Бог е казал: тези хора не трябва да живеят повече, те станаха плът, дух в тях вече не остана и те се съсредоточиха единствено върху земното, върху вещественото; в тях не остана нищо, което да може да ги сроди с Мене и да бъде за тях път към вечността… Ето го първият пример за това как вярата на Авраам и неговото доверие към Бога са го сродили с Бога до такава степен, че той да говори на Бога онова, което е лежало на сърцето и на Самия Творец и Спасител.

… Искам да кажа нещо и за Моисей – като предобраз на Спасителя Христос. Това не е нова тема. Отците на Църквата са говорили и писали по нея.

Моисей се явява освободител. И Христос е Освободител на човешкия род. Разбира се, този паралел все още не е достатъчен, но ако вземем разказа от живота на Моисей и по някакъв начин го прехвърлим в епохата на Христос, то ние ще можем да забележим следното: еврейският народ е пристигнал в Египет свободен; няколко столетия след това този народ се е озовал в робство на местните жители и евреите са копнеели по времето, по деня, когато Бог ще ги пусне на свобода, т. е. ще им даде възможност да бъдат самите себе си, да не бъдат поробени; и ето че един ден изсред този народ се изправил Моисей – човек, който бил един от тях, но който израснал в някаква нова мяра на своето съзнание – в такава мяра, че да може да познае Бога така, както никой от неговите съвременници сред евреите не е познавал; за това говори разказът за неизгарящата къпина (Изх. 3:2 сл.) – намирайки се в пустинята, Моисей изведнъж видял храст, който горял, но не изгарял, а когато приближил към храста, един глас му казал да си събуе обувките, защото земята, по която ходи, е свещена… свещена е с това, че в сърцевината на това пространство гори храст с божествен огън; храстът си оставал храст, и заедно с това горял като огън, и това е било първото откровение на Моисей по отношение на онова, което Бог представлява – Бог е пламък, огън, който всичко може да превърне в това, което Сам Той представлява; много столетия по-късно св. ап. Петър е говорил за това, че всички ние сме призвани да станем причастници на божествената природа (2 Петр. 1:4), че всички ние сме призовани да станем също като неизгарящата къпина – всеки от нас поотделно и всички ние заедно; и, след като е познал Бога такъв, какъвто Моисей вече Го е виждал – като огън, който не изгаря, а преобразява своята твар, – той се завърнал при своя народ, погледнал към това, което се случва, и чул Божия глас да казва: изведи този народ… и Моисей извел еврейския народ от плена…

Защо Бог е избрал именно Моисей? Той го призовал, казал му: трябва да вървиш, ти си този, който трябва да изведеш народа… Моисей дори се съпротивлявал, казвал: аз не мога, аз заеквам, не е за мене да вървя… Не искал да отиде и тръгнал без да го е желал. Защо Бог го е избрал и защо Моисей все пак е послушал?

Тук, струва ми се, се открива една много важна черта на цялата история на Стария Завет, на Новия Завет, бих казал дори – на цялото човечество. Научните открития, литературните произведения – всичко това е плод на човешкия гений и надареност, но решаващото действие много често се извършва от хора, сякаш обикновени, които не се отличават с нищо, но сърцето им гори, в тях има непреклонна воля и те вярват в нещо, което е по-голямо от онова, с което живеят всички обкръжаващи ги. Ако вие помислите върху различните преобразувания, които са се случвали в течение на цялата история на човечеството, то ще видите, че тези преобразувания не са извършвани задължително от гении, а от хора с чисто сърце и чист начин на мислене.

И ето че Моисей се оказал точно такъв човек, при което притежавал тези именно свойства, които привидно го правели неспособен за това – гласът му бил гъгнив, т. е. той заеквал, с нищо особено не се отличавал измежду останалите. Той обаче бил този, който срещнал с Бога лице в лице. И, като хвърлил поглед към своите съплеменници, видял в тях това, което самите те представлявали: народ, призван към свобода, към творчество – народ, на когото е било предначертано да бъде почвата, от която да се роди бъдещето на човечеството. И Моисей намерил в себе си – не, не сили, а послушливост, и отдал своята воля на Бога. И когато между Бога и Моисей се обсъждало това, че той трябва да изведе евреите от плена, той знаменателно говори на Бога: но Ти ще дойдеш ли с нас? ако Ти не дойдеш с нас, няма защо да тръгваме… Той е знаел, че това, за което е ставало дума, не е да се освободят от плена и да създадат нова гражданска родина, а да станат народ Божи, да създадат такова Царство, където да би царувал Бог, където всички да биха били Божии слуги, Божии свещеници, богопочитатели. И това е нещото, което прави Моисей велик.

И ако дотук говорихме все пак за паралели, които св. отци са установявали между Моисей и Спасителя, то има и определени сходства: на земята Спасителят не е бил цар, не е бил велможа, не е бил властител – бил е неизвестен Човек от Назарет и зад това от гледна точка на хората не е стояло нищо. Да, Той е бил Бог, станал Човек, само че в очите на Своите съвременници Той е бил един от тях и затова съвсем естествена е реакцията на св. ап. Натанаил, който – когато учениците му съобщават, че в лицето на Иисус Христос са открили Спасителя, Христос, Месията – възразява: та може ли да излезе нещо добро от Назарет?… Кана Галилейска, където е живял той, се намира на разстояние от няколко километра от Назарет. Вие какво бихте казали, ако някой ви заяви, че един млад човек, живеещ на разстояние от няколко километра от вас, когото вие познавате едва ли не от детството ви, се оказва Въплътеният Син Божи?…

И ето в това е налице още един паралел. Станало е невъзможното – избран е бил такъв човек, който да би бил послушен на Бога докрай, а не да се откроява с каквито и да било земни особености; всеки, който го е виждал, е можел да познае себе си в него; никой не е можел да каже: е, да, за тебе добре – ти си велможа, ти си богат, знатен си!… Всеки би могъл да каже: та нали Той е един от нас, нали Той е като всички нас, и виж какво ни говори – казва ни, че ние сме призвани да бъдем свободни! Подир такъв човек може да се тръгне.
Запис на цикъл радиобеседи
(Лондон, 27.8.1989 – 29.4.1990 г.)

Превод: Борис Маринов
* Антоний (Блум), митр. Сурожский „Уроки Ветхого Завета“ – В: Библиотека „Халкидон“ (бел. прев.).

източник: dveri.bg