петък, 6 август 2021 г.

Личната и общата изповед

 
Въпросът за изповедта е толкова важен, че аз искам да се спра на него по-подробно и по-дълбоко.

Изповедта е два вида. Има лична, частна изповед, когато човек отива при свещеник и в негово присъствие разкрива душата си пред Бога. Има също така и обща изповед, когато се събира голяма или малка група хора и свещеникът прави изповед за всички, включвайки и себе си. Аз първо ще се спра на частната изповед и ето на какво ще обърна внимание.

Човек се изповядва на Бога. В поучението, което свещеникът произнася преди изповедта на отделния човек се казва: “Ето, чадо, Христос невидимо стои, за да приеме твоята изповед, а аз съм само свидетел”. Това е важно да се помни: ние не се изповядваме пред свещеника и не той е нашия съдия. Даже бих казал нещо повече: дори Христос в този момент не е наш Съдия, а е състрадаващият ни Спасител. Това е много, много важно, защото когато идваме на изповед, ние сме в присъствието на свидетел.

Но какъв е този свидетел и каква е ролята му?
Има различни свидетели. Например: става катастрофа. Някакъв човек стоял близо до пътя и видял какво се е случило; питат го какво е станало. На него му е все едно кой е прав и кой е виновен, той просто казва: видях това и това. Има и друг род свидетели – в съда: едни свидетелства против подсъдимия, друг – в негова полза. Това е съвсем различно положение, и на този частично съответства свещеникът, защото той стои пред Христос и казва: “Господи, той е дошъл при Теб в покаяние – приеми го! Ако на мен ми е жал за него, то разбира се, че на Теб ти е жал много повече, отколкото на мен. Аз не мога да го спася, аз мога само да споделя с него някои неща, мога с нещичко да му помогна, но Ти можеш да го преобразиш”.

А има и трети вид свидетел. Когато се извършва брак, канят най-близкия човек. Той е този, който в Евангелието е наречен “приятел на младоженеца” (в нашата практика бихме могли да го наречем и “приятел на невестата”. Това е най-близкият човек на младоженеца и невестата, който може в пълнота да сподели с тях радостта от преобразяващата среща, от съединяващото чудо.


И ето свещеникът е в това положение: той е приятел на Младоженеца, приятел Христов, той довежда каещия се при Младоженеца-Христос. Той е този, който така дълбоко е свързан с каещия се чрез любовта, че е готов да сподели с него трагедията му и да го доведе до спасението. И когато казвам “да  сподели трагедията му”, го казвам съвсем сериозно. Спомням си едни подвижник, когото веднъж попитали: “Как така всеки човек, който идва при теб и разказва за житието-битието си, даже без чувство на покаяние или съжаление, изведнъж го обхваща ужас от това колко е грешен, и започва да се кае, да се изповядва, да плаче – и се променя?” И подвижникът дава забележителен отговор. Той казва: “Когато човек идва при мен със своя грях, аз възприемам този грях като свой. Ние с този човек сме единни; тези грехове, които той е извършил с действие, аз непременно съм извършил с мисъл или желание, или попълзновение. Затова аз преживявам неговата изповед, като своя собствена, аз (както той казваше) слизам стъпало след стъпало в дълбините на неговия мрак, и когато достигна до самата дълбочина, аз свързвам неговата душа със своята и се кая с всички сили на своята душа за греховете, които той изповядва и които аз признавам за свои. И тогава той обхванат от моето покаяние не може да не се кае, и излиза освободен; а аз по нов начин съм се покаял за своите грехове, защото аз и той сме едно чрез състраданието и любовта”.

Това е пример за дълбочината, с която един свещеник може да подходи към покаянието на друг човек, как той може да бъде “приятелят на младоженеца”, как той може да бъде този, който довежда каещия се до спасението. Но за това свещеникът трябва да се научи на състрадание, трябва да се научи да се чувства и съзнава себе си като едно с каещия се.

А когато произнася думите на разрешителната молитва, преди това свещеникът или дава някакво наставление или не дава. И това изисква честност и внимание. Понякога става така, че свещеникът слушайки изповедта изведнъж, сякаш от Бога, от Св. Дух, му се открива какво да каже на каещия се. На него може да му се стори, че това дори няма връзка със самата изповед, но той трябва да послуша този Божи глас и да произнесе тези думи, да каже, че Бог ги е вложил в неговата душа, сърце и ум. И ако той постъпи така, дори когато това, като че ли не се отнася към изповедта, произнесена от каещия се, той казва това, от което каещият се нуждае.

Понякога свещеникът няма чувството, че тези думи са от Бога. Но това не означава, че думите на свещеника, са нещо, което той си е измислил; това е нещо, което той познава от личния си опит, и той споделя своя опит – опит от греховността, опит от покаянието и това, на което са го научили други хора, по-чисти и по-достойни от него самия.

А понякога и това го няма. Тогава свещеникът може да каже: “Ето какво съм чел от св. отци, от Свещ. Писание. Това мога да ти предложа, ти го вземи под внимание, помисли, и може би чрез тези думи на Божественото Писание Бог ти казва това, което аз не мога да ти кажа”.

А понякога честният свещеник трябва да каже: “Аз с цялата си душа бях причастен на твоята изповед, но не мога нищо да ти кажа за нея. Аз ще се моля за теб, но не мога да ти дам съвет.” Ние имаме пример за това. В житието на преп. Амвросий Опитнски са описани два случая за това как при него идват хора, откриват душата си, своите грижи, и той три дни не им дава отговор. И когато накрая те настояват да получат отговор, той казал: “Какво мога да отговоря? Ето вече три дни моля Божията майка да ме просвети, да ми даде отговор – и тя мълчи, как мога да говоря без нейната благодат?”

Ето какво исках да кажа за частната, личната изповед. Човек трябва да дойде и да излее душата си. Не да повтаря чужди думи, гледайки в някоя книжка, а да си зададе въпроса: ако сега бях пред лицето на Христос Спасителя и всички хора, които ме познават, за какво бих се срамувал? Какво не съм готов да открия пред всички, защото ще е прекалено страшно ако ме видят такъв, какъвто аз се виждам? Ето за какво трябва да се изповядваме. Задай си въпроса: ако моята жена, моите деца, моят най-близък приятел, моите колеги знаеха за мен това или онова, ще се срамувам ли или не? Ако се срамуваш – изповядай го. Ако едно или друго нещо те е срам да го откриеш на Бога (Който и без това го знае, но от Когото аз се старая да скрия това) или те е страх – открий го пред Бога. Защото в момента, в който ти го разкриеш, всичко излиза на светло и става светло. И тогава ти ще можеш да се изповядваш и да казваш своята си изповед, а не шаблонната, която е чужда, празна и безсмислена.

А когато става дума за децата трябва да помним, че на тях не бива да им бъде налагана изповед, която не е тяхна собствена.  Не трябва да им казваме”Запомни добре, че ме ядоса с еди-кое си, че за това ти не постъпи правилно, и се покай за него”. Трябва да дадем на детето свободата да застане пред Бога като пред приятел и да сподели с Него целия си живот и душата си – дори своята болка за родителите си, даже това, че понякога му е тежко с тях.

А сега искам да кажа нещо накратко и за общата изповед. Общата изповед може да се провежда по различни начини. Обикновено става така: народът се събира, свещеникът казва някаква встъпителна проповед и след това чете от книгата колкото се може повече грехове, които очаква да са извършени от присъстващите. Това изреждане може да бъде съвсем формално. То не е формално в този смисъл, че това, което се чете са реалните грехове на някакви хора, възможно е дори на самия свещеник, но това не е задължително да са реалните грехове на тези хора, реалните грехове са други.


Ще ви разкажа как аз провеждам общата изповед. При нас общата изповед е четири пъти в годината. Преди изповедта аз правя две беседи, които са насочени към разбирането на изповедта, какво е грях, какво е Божията правда, какво е живота в Христа. Всяка беседа трае 45 минути. Всички събрани седят, слушат, след това настъпва половин часово мълчание, в което всеки трябва да помисли върху това, което е чул, да погледне в душата си и да помисли върху своята греховност. А след това е общата изповед. Ние се събираме в средата на храма, аз си слагам епитрахила, пред нас е Евангелието и обикновено аз чета Покайния канон към Господ Иисус Христос. И под влияние на канона произнасям на глас своята собствена изповед – не за формалностите, а за това, в което ме изобличава моята съвест и каквото разкрива пред мен четения канон. Всяка изповед е различна, защото всеки път думите на този канон ме изобличават по различен начин, за различни работи, и аз се кая пред всички хора, наричам нещата с истинските им имена. Не така, че след това да ходят и да ме обвиняват конкретно за този или онзи грях, а така, че всеки грях да бъде разкрит пред хората, като мой собствен. И ако докато произнасям  изповедта не чувствам, че истински се кая, аз казвам и това като изповед: “Прости ми Господи! Ето, аз произнесох тези думи, но те не достигнаха до душата ми...” Тази изповед обикновено продължава тридесет – четиридесет минути, в зависимост от това какво изповядвам пред хората. В същото време и хората се изповядват – мълчаливо, а понякога и на глас казват: “Да, Господи! Прости ми и аз съм виновен за същото!”. Но това е моята лична изповед. И за съжаление аз съм толкова грешен и толкова приличам на всеки друг, който присъства в храма, че моите думи разкриват пред хората тяхната собствена греховност.
След това ние се молим. Четем част от покайния канон, четем молитвите преди св. Причастие (не всички, а само избрани, които се отнасят към това, за което съм говорил или съм изповядал). После всички застават на колене, и аз произнасям разрешителната молитва на всички. Ако някой счита за необходимо след това да дойде и да сподели с мен за един или друг свой грях, може спокойно да го направи. Но от опита си знам, че такава обща изповед учи хората да извършват личната си изповед. Мнозина в началото ми казваха: “Не знам какво да кажа в изповедта. Знам, че съм съгрешил срещу много Христови заповеди, направил съм много лоши неща, но не мога всичко това да го събера в покайната изповед”. А след такава обща изповед хората идват и казват: “Вече знам, научих се как да изповядвам собствената си душа, опирайки се на молитвите на Църквата, опирайки се на покайния канон, опирайки се на това, как Вие изповядахте собствената си душа и как хората около мен възприемаха и преживяваха същата тази изповед като своя собствена”. Мисля, че това е много важен момент: общата изповед да бъде урок за това как да се изповядваме лично, а не “изобщо”.

Понякога идват хора и изчета дълъг списък с грехове, които аз знам също по списък, защото и аз има същите книжки, които и те. Аз ги спирам и казвам: “Ти не изповядваш своите грехове, ти изповядваш грехове, които може да се намерят в номоканона, в молитвениците. На мен ми е необходима твоята изповед, или по-точно, на Христос му е необходимо твоето лично покаяние, не общо шаблонно покаяние. Ти не може да се почувстваш осъден от Бога на вечна мъка, защото не си си прочел вечерните молитви или не си чел канона, или не си постил правилно.”


Понякога става така, че човека се старае, например пости, а после нарушава поста и се чувства сякаш е осквернил целия пост и от неговия подвиг нищо не е останало. А всъщност Бог гледа на това с други очи. Това мога да ви го разясня с един пример от моя живот. Когато бях лекар лекувах едно бедно руско семейство. Не взимах пари от тях, защото нямаха. На в края на Великия пост, през който аз постех, ако може така да се каже “зверски”, т.е. без да нарушавам никакви уставни правила, те ме поканиха на обяд. И се оказа, че дълго време при цялата си липса на пари, те бяха отделяли и събирали дребни стотинки, за да купят едно малко пиле и да ме нагостят. Аз погледнах това пиле и видях в него края на моя постнически подвиг. Разбира се, аз изядох парченце пиле – не можех да ги обидя като им откажа, но след това отидох при своя духовен отец и му казах: “Отец Атанасий, знаете ли, с мен се случи нещастие. През целия пост аз, може да се каже, постих съвършено, а сега през Страстната седмица, изядох парченце пиле.” Отец Атанасий ме погледна и каза: “Знаеш ли, ако Бог те погледне и види, че в теб няма никакви грехове, а парченцето пиле може да те оскверни, Той щеше да те защити от това; но Той е погледнал и е видял в теб толкова греховност, че никакво пиле не е в състояние да те оскверни”. Аз мисля, че мнозина от нас могат да запомнят този пример, за да бъдат честни и правдиви хора, а не просто да се придържат към устава. Да, аз изядох парченце от това пиле, но въпросът беше в това, че аз го изядох, за да не огорча хорта. Аз го изядох не като нещо скверно, а като дар на човешката любов.

Има едно място в писанията на о. Александър Шмеман, където той казва, че всичко в света не е нищо друго освен Божия любов; и даже храната, която ние вкусваме, е Божествена любов, която е станала ядивна.



Превод Полина Спирова

Източник:  https://dveri.bg

Да се научим да се каем


  В какво се заключава покаянието? Човек, който се е отвърнал от Бога или е живял сам със себе си, изведнъж или постепенно разбира, че в този вид, в който преживява живота си, този живот не може да бъде пълен. Покаянието се състои в това, да се обърнеш с лицето си към Бога. Този момент е изначален и е решителен. Когато ние изведнъж сменяме курса и, вместо да стоим с гръб или обърнати настрана по отношение на Бога, по отношение на правдата, по отношение на собственото си призвание, вече сме извършили първото наше движение, ние вече сме се обърнали към Бога. Все още не сме се покаяли – в смисъл, че все още нищо не сме променили, само че, за да се случи това, трябва нещо да преживеем, защото ние не се отвръщаме от себе си и не се обръщаме към Бога просто когато ни хрумне. Случва се човек да живее спокойно, случва се с човека да не става нищо особено. Той като че ли „се храни” на житейското поле, пасе си тревата, не мисли, че над него е бездънното небе, не мисли за никаква опасност, добре си живее. И изведнъж нещо се случва и обръща вниманието му за това, че не всичко е толкова просто. При всеки човек това става по различен начин.

  Случва се човек да извърши една или друга, на пръв поглед незначителна постъпка, и изведнъж да забележи последствията от нея. Спомням за едно момченце, което размахвало пред сестричката си някаква кама. Размахвайки камата, то я ослепило. В този момент то изведнъж разбрало колко лекомислено, колко безотговорно е да се играе с предмет като камата. Тази жена беше останала сляпа с едното си око за цял живот, но и брат ѝ не беше могъл никога да забрави това. Помнеше го не в смисъла, че се страхуваше да се докосне до кама или до джобно ножче – той знаеше, че и най-незначителните действия могат да имат окончателно трагично значение.

  Друг път мисълта, която води човека към покаянието, не е толкова трагична – изведнъж той просто дочува, какво другите мислят за него. Сами себе си ние винаги си се представяме в добър вид. Когато ни критикуват, в нас се появява тенденцията да мислим, че човекът, който не ни вижда толкова прекрасни, каквито сами ние се виждаме, греши. Ето че, обаче, чуваме още няколко мнения на други хора за нас. Мислели сме си, че сме герои, а всички мислят, че сме страхливци. Мислели сме си, че сме безукорно правдиви, а хората ни смятат за лукави, и т. н. Ако спрем вниманието си върху това, ние вече си поставяме въпроса: кой съм аз? какво е призванието ми в живота? Нямам предвид призвание като занаят – говоря за това, какъв човек мога да стана. Нима съм доволен от този, който съм, не мога ли да надраста себе си да стана по-добър?

  Друг път се случва не гласът на един или друг наш познат, а четенето на Евангелието да обърне нашето внимание върху самите нас. Чета Евангелието и виждам какъв може да бъде човекът. Виждам образа Христов в цялата негова красота или, във всеки случай, в тази мяра на красотата, която сам съм способен да забележа. И започвам да се сравнявам – започвам да се обръщам не към самия себе си, а към друго: или към образа на Христос, или към това, което за мен мислят хората. И започва съдът над самия себе си. В момента, когато този съд започне, започва и покаянието. Това все още не е пълнота на покаянието, защото да произнесеш добър съд над себе си, това не означава да бъдеш ранен в душата от това, което си извършил, или от това, което представляваш.

  Понякога с главата си ние съзнаваме, че сме лоши, че в едно или друго отношение трябва да станем други, но не можем да преживеем това чувство. Спомням си един такъв случай. Преди много години (още в 20-те) вървеше конгрес на Студентското християнско движение. На самия конгрес присъстваше един забележителен свещеник: о. Александър Елчанинов, чийто съчинения сега се преиздават в Русия. При него беше ходил за изповед някакъв офицер, който му беше казал:

- Мога да изложа пред Вас цялата неправда на моя живот, но нея аз я съзнавам само с главата си. Сърцето ми остава съвършено недокоснато. Безразлично ми е. С главата си разбирам, че всичко това е зло, а с душата си по никакъв начин не откликвам: нито болка, нито срам.

На което о. Александър беше казал нещо потресаващо:

- Не се изповядвайте на мен. Това ще бъде напълно напразна работа. Утре, преди да започна да служа Литургията, елате при Царските двери и когато всички се съберат, кажете им това, което току-що казахте на мен, и се изповядайте пред целия събрал се конгрес.

Офицерът се беше съгласил на това, защото се беше чувствал като мъртвец – имал беше усещането, че в него няма живот, че му е останала само паметта и главата, а сърцето му е мъртво и животът в него е угаснал. Беше излязъл от свещеника с чувства на ужас – мислел, че само да започне да говори и целият конгрес ще се отвърне от него. Че всички с ужас ще го погледнат и ще кажат: „Мислехме го за порядъчен човек, а какъв негодяй е той, и не само негодяй, но и мъртвец пред Бога”. Той обаче надви този страх и този ужас, изправи се и започна да говори. И се случи най-неочакваното за него. В момента, когато разказа защо е застанал пред Царските двери, целият конгрес се обърна към него със състрадателна любов. Той почувства, че всичко му се откри, че всички отвориха обятията на сърцата си, че всички с ужас мислеха за това колко на него му е болно, колко на него му е страшно. Разплака се и в сълзите си произнесе своята изповед – така за него започна нов живот.

  И ето че тук се докосваме до най-важния момент: до покаянието. Покаянието не се заключава само в това, хладнокръвно да видим в себе си греха и да го принесем пред Бога по време на изповед, колкото в това, нещо така да ни удари в душата, че от нашите очи и от сърцето ни да рукнат сълзи. Св. Варсануфий Велики казва, че сълзите на истинното покаяние могат да очистят човека така, че дори да отпадне необходимостта да ходим на изповед: ако Бог така е простил, то на човека повече няма какво да се прощава.

  Съществува една интересна мисъл при ученика на преп. Симеон Нови Богослов – преп. Никита Ститат, който казва, че сълзите на истинното покаяние могат да върнат на човека даже изгубената телесна девственост. Покаянието трябва да бъде именно такова.

  По този начин обаче ние не можем да се каем постоянно. Не ни е по силите. Какво да правим тогава? Вероятно сте чели за това, как се извършват разкопките из древните градове или паметници. Идва археологът и започва да дращи по земята. Отначало той вижда обикновената почва, но постепенно започва да различава някакви очертания на онова, което отдавна е легнало под земята. Това е вече първото съзиране. Когато вътре в себе си забележим, дори по най-зачатъчен начин, нещо, което не е достойно нито за самите нас, нито за любовта и уважението, с които сме обкръжени, нито за любовта, която Бог проявява към нас – това вече е началото на нашето прозрение. Можем да отидем на изповед и да кажем, че под почвата, може би много дълбоко, лежи светът на греха, но че за него сме разбрали още на повърхността. Че искаме да го принесем на Бога и да кажем:

- Видях това! Ти, Господи, ми помогна да го видя! И се отричам от това зло. Все още не умея да се кая, но знам, че това не е съвместимо нито с моето приятелство с Тебе, нито с тези отношения от страна на моите близки, с които аз съм обкръжен, нито с това, което искам да стана.

  Има една стара разрешителна молитва, която завършва с думите: „И да ти прости Господ всички грехове, за които ти искрено се разкая”. Не просто това, което си разказал, а това, пред което си потреперил с душата си, от което те е обзел ужас. Тези грехове ти се прощават. Останалото е твоя нова задача. Длъжен си още по-нататък и по-нататък, все по-надълбоко и по-надълбоко да навлизаш в себе си, в тези разкопки, и да започнеш да намираш това, което не е достойно нито за теб, нито за Бога, нито за това, което за тебе мислят хората. По този начин изповедта става част от едно прогресиращо, постепенно задълбочаващо се покаяние. Постепенно пред теб се разкриват нови дълбини. Тогава ще кажеш:

- Но в какво се заключава животът? В това ли, щото да влезеш в тези дълбини и да видиш в себе си само зло, зло, зло?… Да влезеш в тъмнината? С това обаче не може да се живее!

Да, с това не може да се живее. Тъмнината обаче може да бъде разпръсната само от светлина. Ако видим в себе си нещо умно, това означава, че в новата дълбочина на нашия живот е проникнала светлина.

  Искам да приведа един пример, който привеждам на децата.

При мене идва детенце и казва:

- Вглеждам се в цялото зло, което е в мен, и не умея да го изкореня, да го изскубна от себе си.

Питам го:

- Кажи ми обаче – когато влизаш в тъмна стая, нима махаш с бяла кърпа в ръката си, с надеждата, че тъмнината ще се разпръсне, че ще се разсее?

- Не. Разбира се, че не!

- А какво правиш?

- Отварям капаците, дърпам пердетата, отварям прозорците.

- Ето на! Там, където е било тъмнина, ти хвърляш светлина. И тук е същото. Ако ти искаш истински да се покаеш, действително да се изповядаш и да се промениш, недей да се съсредоточаваш само върху това, което в тебе е лошо. Трябва да пуснеш в себе си светлина. С тази цел пък трябва да обърнеш внимание на онова, което в тебе все още е останало светло. И в името на това светло, да се бориш с цялата тъмнина, която е в теб.

- Да, но как се прави това? Нима трябва да мисля за себе си, че ето, аз съм добър в едно или в друго отношение?

- Не. Чети Евангелието и отбелязвай в него онези места, които те блъскат в душата, от които сърцето ти става трепетно, от които умът светлее и които подканват волята ти към желанието за нов живот. И знай, че в това слово, в този образ, в тази заповед, в този пример на Христос ти си открил за себе си искрица от божествената светлина. И тогава тази осквернена, потъмняла икона, която ти се явяваш, вече се е прояснила. Вече малко започваш да приличаш на Христос, в тебе малко по малко започва да се проявява Божия образ. А ако това е така, то запомни това. Ако ще грешиш, ти ще оскверняваш светинята, която вече е в тебе, която вече живее, вече действа, вече расте. Ще гасиш в себе си Божия образ, ще гасиш светлината или ще я обкръжаваш с тъмнина. Не прави това. Ако бъдеш верен на тези искрици светлина, които вече са в теб, то постепенно тъмнината около теб ще се разсейва. На първо място, там, където има светлина, тъмнината вече е разпръсната. На второ място, когато ти откриеш в себе си някаква сфера светлина, чистота, правда, когато гледаш към себе си и мислиш, че в действителност ти си истински човек, тогава и ще можеш да започнеш да се бориш с това, което настъпва към тебе като враг, който настъпва към някакъв град, затъмнявайки в тебе тази светлина. Ето, ти вече се научи да уважаваш чистотата, и изведнъж в тебе се надига мръсотията на мислите, на телесните желания, на чувствата, на чувствителността. В този момент ти можеш да си кажеш: не, аз намерих в себе си искрицата на целомъдрието, искрицата на чистотата, желанието да обикна някого без да го осквернявам дори в мислите си, да не говоря за докосване. Тези мисли аз не мога да ги допусна до себе си, няма да го направя, ще се боря против тях. За тази цел ще се обърна към Христос и ще викна към Него: „Господи, очисти ме! Господи, спаси ме! Господи, помогни ми!”. И Господ ще помогне.

  Той обаче няма да ти помогне преди ти сам да започнеш борбата. Има един разказ от Житието на преп. Антоний Велики как той отчаяно се борел с изкушенията. Борел се така, че накрая от изнемога паднал на земята и лежал без сили. Изведнъж пред него се явил Христос и, като нямал сили да се повдигне към Него, Антоний Му казал: „Господи, къде беше Ти докато аз толкова отчаяно се борех?”. А Христос му отговорил: „Аз стоях невидимо до теб, готов да вляза в боя веднага, щом се предадеш. Ти обаче не се предаде и победи”.

  И ето, аз мисля, че всеки от нас може да се научи да се кае, и всеки път да ходи на изповед с нова победа, виждайки нещо ново на полето на битката, което пред него ще се разкрива все по-широко и по-дълбоко. Ние можем да получим от Христос прошка на греховете си – за това, което сами вече сме започнали да побеждаваме в себе си, заедно с благодат – нова сила, за да победим онова, което още не сме победили.

Превод: Борис Маринов

* Антоний (Блум), митр. Сурожский „Научиться каяться” – В: Библиотека „Халкидон” (бел. прев.).

Източник: https://predanie.dveri.bg/



За Изповедта


Често ме питат: как трябва да се изповядваме?… Най-прекият, най-решителният отговор на този въпрос може да бъде такъв: изповядвай се, сякаш това е последният път на тази земя, когато ще можеш да принесеш покаяние за целия си живот, преди да встъпиш във вечността и да застанеш пред Божия съд, сякаш това е последният миг, в който ще можеш да отхвърлиш от плещите си бремето на дългия живот в неправда и грях, за да влезеш свободен в Божието царство. Ако ние мислехме за изповедта по този начин, ако ние подхождахме към нея, знаейки – не само въобразявайки си, но твърдо знаейки, че можем всеки час, всеки миг да умрем, тогава не бихме си задавали толкова празни въпроси; тогава нашата изповед би била безпощадно искрена и правдива; пряма, ние не бихме се старали да заобиколим тежките, оскърбителни, унизителни за нас думи; ние бихме ги произнасяли с цялата острота на истината. Ние не бихме се замисляли какво да кажем и какво да не кажем; ние бихме казали всичко, което осъзнаваме като неправда, като грях; всичко онова, което ме прави недостоен за моето човешко звание, за моето християнско име. В нашето сърце не би имало и помен от чувството, че трябва да запазим себе си от едни или други, резки, безпощадни думи; не бихме си задавали въпроса трябва ли да кажем това или онова, защото бихме знаели с какво можем да влезем във вечността, а с какво не можем… Ето как трябва да се изповядваме; това е просто; това е страшно просто, но ние не го правим, защото се боим от тази безпощадна, проста откритост пред Бог и пред хората.

Преди две хиляди години Христос дойде на земята. Той живя между нас, беше един от нас; Той, нашият Спасител, дойде да ни потърси, да ни даде надежда, да ни увери в Божествената любов, да ни увери, че всичко е възможно, ако само повярваме в Него и в себе си… Но сега идва време, когато Той ще застане пред нас – или в часа на нашата смърт, или в часа на последния съд – с ръце и нозе прободени от гвоздеите, с изранено от тръните чело, и ние ще Го погледнем и ще видим, че Той е разпънат, заради нашите грехове; Той е умрял, защото ние сме заслужили присъдата на смъртта; защото сме достойни за вечно осъждане от Бога. Той дойде при нас, стана един от нас, живя сред нас и умря заради нас. Какво ще кажем тогава? Съдът няма да се състои в това, че Той ще ни осъди; съдът ще бъде в това, че ние ще видим Този, Когото сме убили със своя грях и Който стои пред нас с цялата Своя любов… Ето – за да избегнем този ужас, на всяка изповед трябва да заставаме сякаш това е предсмъртният ни час, последният миг надежда преди да видим това.

Казах, че всяка изповед трябва да бъде такава, сякаш това е последната изповед в нашия живот и на нея трябва да бъде направена равносметка, защото всяка наша среща с Живия наш Бог е съд преди Съда, преди последния, окончателен, решаващ съдбата ни съд. Не може да се изправиш пред Божието лице и да не си тръгнеш оттам или оправдан, или осъден.  Възниква въпросът: как да се готвим за изповедта? Кои грехове да открием пред Господа?

На първо място, всяка изповед трябва да бъде пределно лична, моя, не някаква обща, а моя собствена, защото се решава моята собствена съдба. И затова колкото и несъвършен да е моят съд над самия мен, с него трябва да се започне; и трябва да се започне от въпроса: от какво в своя живот се срамувам? Какво искам да скрия от Божието лице и от съда на собствената си съвест, от какво се страхувам? Този въпрос не винаги е лесно да бъде решен, защото до такава степен сме привикнали да се крием от собствения си справедлив съд, че когато се вглеждаме в себе си с надежда и намерение да намерим истината, това ни се отдава страшно трудно. Но с това трябва да започнем. И дори ако на изповедта сме принесли само това, то тя вече ще бъде правдива изповед, моя, собствена.

Но има и друго. Заслужава си да се огледаме наоколо и да си спомним какво мислят хората за нас, какви са реакциите им спрямо нас, какво се случва, когато сме с тях – и ще намерим ново поле, ново основание за съд над самите нас… Ние знаем, че не винаги носим радост и мир, правда и добро в живота на хората; достатъчно е да се взрем в нашите най-близки познати, в хората, с които по един ли друг начин се срещаме и става ясно какъв е животът ни: колко от тях съм наранил, колко съм отминал, колко съм обидил, колко по някакъв начин съм съблазнил. И се възправяме пред нов съд, защото Господ ни предупреждава: това което сме направили на един от тези, малките, т.е. на един от хората, от Неговите по-малки братя, на Него сме го направили. След това да си спомним какво мислят хората за нас: често техният съд е строг и справедлив; често ние не искаме да знаем какво мислят те за нас, защото тяхното мнение е истината за нас и нашата присъда. Но се случва и друго: хората и да ни ненавиждат, и да ни обичат несправедливо. Ненавиждат ни несправедливо, както понякога се случва, защото ние постъпваме по Божията правда, а тази правда не се побира в тях. А често ни обичат несправедливо, защото ни обичат поради това, че ние твърде лесно се вписваме в неправдата на живота; обичат ни не поради добродетелите ни, а поради нашата измяна на Божията правда.

И тук отново трябва да осъдим себе си и да знаем, че понякога се налага да се каем за това, че хората се отнасят добре към нас, че ни хвалят; Христос отново ни е предупредил: Горко ви, когато всички хора заговорят добро за вас…

И накрая, ние можем да се обърнем към съда на Евангелието и да се запитаме: как би ни съдил Спасителят, ако се вгледа – както всъщност и прави – в нашия живот?

Задайте си тези въпроси и ще видите, че вашата изповед ще бъде сериозна и задълбочена и че вече няма да ви се случва да отивате на изповед с онази празнота, с онзи отдавна изживян, детски трепет, който толкова често ни се налага да изслушваме. И не въвличайте в изповедта си други хора – отишли сте да изповядвате своите грехове, а не чуждите. Обстоятелствата около извършения грях имат значение, само ако изясняват вашия грях и вашата отговорност; а разказът за това какво се е случило, защо и как, няма никакво отношение към изповедта; той само отслабва съзнанието за вината и духа на покаянието…

Вече казах как можем да изпитваме съвестта си, започвайки с това, в какво ни упреква тя и продължавайки с това, как се отнасят към нас хората. Сега ще направим една последна крачка в това изпитване на съвестта ни. Последният съд над нашата съвест принадлежи не на нас и не на хората, а на Бога; и Неговото слово, Неговият съд ясно са ни показани в Евангелието, но ние рядко успяваме да се отнесем към него задълбочено и просто. Ако ние се задълбочаваме в страниците на Евангелието със сърдечна простота, без да се стараем да извлечем от тях повече, отколкото сме способни да приемем, и още повече – отколкото можем да осъществим в живота си, ако ние се отнасяме към него просто и честно, ще видим, че казаното в Евангелието сякаш се разпада на три разряда.

Има неща, справедливостта на които е очевидна, но те не докосват душата ни – с тях ние се съгласяваме. С ума си разбираме, че е така, със сърцето си не се бунтуваме против тях, но чрез живота си не се докосваме до тях. Те се явяват очевидна, проста истина, но не се осъществяват в живота ни. Тези евангелски пасажи говорят за това, че нашият ум, нашата способност за разбиране, стоят на границата на нещо, което ние все още не можем да постигнем нито с волята си, нито със сърцето си. Такива пасажи ни осъждат в пасивност и леност, тези места изискват, без да чакаме да се сгрее сърцето ни, решително да започнем да изпълняваме Божията воля, просто затова, защото сме слуги на Господа.

Има други места: ако ние се отнесем към тях добросъвестно, ако правдиво се вгледаме в душата си, ще видим, че ние се отвръщаме от тях, не сме съгласни с Божия съд и с волята на Господа, че ако имахме печално мъжество и власт да въстанем, бихме въстанали, така както са въставали в свое време и както въстават век след век всички, на които изведнъж им стане ясно, че Божията заповед за любовта е страшна, изискваща от нас жертва, пълно отричане от всяко самолюбие и често ние искаме да я няма. Сигурно и около Христос е имало много хора, които са искали да видят от Него чудо, за да се уверят, че Христовата заповед е истинна и могат да Го последват без опасност за своята личност, за своя живот; вероятно е имало и такива, които са дошли на страшното Христово разпятие с мисълта, че ако Той не слезе от кръста, ако не се случи чудо, значи не е бил прав, значи не е бил Божи човек и могат да забравят страшните Му слова, че човек трябва да умре за себе си и да живее само за Бога и за другите. И ние често стоим около Господнята трапеза, ходим на Църква – но предпазливо: да не би Божията правда да ни уязви до смърт и да не поиска от нас последното, което имаме, да не поиска отричане от самите нас… Когато по отношение на заповедта за любовта или на една или друга конкретна заповед, в която Бог ни разяснява безкрайното разнообразие на дълбоката, творческа любов, ние открием в себе си това чувство, тогава можем да видим колко далеч сме от Божия дух, от Божията воля и да осъдим сами себе си.

И накрая има места в Евангелието, по отношение на които можем да кажем думите на пътниците към Емаус, когато Христос разговарял с тях по пътя: нима не горяха сърцата ни, когато Той говореше с нас?…

Ето тези места, дори да са малко, трябва да бъдат скъпоценни за нас, защото те говорят, че в нас има нещо, в което ние и Христос сме от един дух, с едно сърце, една воля, една мисъл, че ние в нещо вече сме се сродили с Него, в нещо вече сме Му станали свои. Тези места трябва да пазим в паметта си като скъпоценност, защото по тях ние можем да живеем не винаги борейки се със злото в себе си, а стараейки се да дадем простор на живота и победа на това, което в нас е вече божествено, живо, готово да се преобрази и да стане част от вечния живот. Ако ние по този начин, внимателно си отбелязваме всяка от тези групи събития, заповеди, думи на Христос, пред нас бързо ще се очертае собствения  ни образ, ще ни стане ясно какви сме, и когато отидем на изповед, ще ни бъде ясен не само съдът на собствената ни съвест, не само човешкият съд, но и съдът Божий; но не само като ужас, като осъждане, но като откриване на целия ни път и на всички възможности, които имаме: на възможността всеки миг да станем и непрекъснато да бъдем тези просветлени, озарени, ликуващи духом хора, каквито сме понякога и възможността да победим в себе си, заради Христос, заради Бога, заради хората, заради собственото ни спасение, онова, което е чуждо на Бога, което е мъртво, онова, което няма място в Небесното Царство. Амин.



Източник: https://pravoslaven-sviat.org

„Не откраднах, просто взех чуждото, без да попитам.” Митрополит Антоний Сурожки за грешките по време на изповед

 

    Греховете и болестите

Казват ни, че сме създадени по образ Божий. Нека сега заменим думата „изображение“ с гръцкия ѝ еквивалент, „икона“. Представете си, че гледате себе си и казвате: „Аз съм икона“. Как следва да я оценим? Аз мисля, че като много стара икона, която все още е великолепна на места, а на места е силно повредена. Съсипана от хора или лошо време. Все още има малки фрагменти, в които се е запазило първоначалното изящество на образа, но има и неумело пребоядисани части. За да реставрирате иконата, първо трябва внимателно да я разгледате и да намерите какво е останало недокоснато, и след това да се опитате да премахнете излишния слой боя, за да възстановите образа възможно най-близо до оригинала.

 Ето как трябва да постъпи човек – да намери отломките красота от Божието подобие, които все още пази в себе си, чрез всичко онова, което го доближава до Него, на което може да откликне с радост, от цялото си сърце: „Това е вярно, това е прекрасно!“ И след това да се опита да отхвърли от себе си грозното.

 Ако на лицето му се появят пъпки, човек се опитва да се отърве от тях, никой не си мисли – добре, това е моето лице, щеше да е красиво, ако не беше акнето, но това не е чак такъв проблем. Или ако боледува, той не казва: „Аз всъщност съм напълно здрав, нищо, че имам проказа, туберкулоза, рак и още няколко заболявания“. Никой не иска да има акне или да е болен, но преди всичко трябва да започнете с това да поискате да бъдете красиви и здрави. Няма никакъв смисъл да се страхувате от проказа, рак, туберкулоза и т.н., забравяйки, че имате организъм, който е пълен с живот и е в състояние да се бори с болестите.

 Ако погледнете на греха от тази страна, ще разберете, че с някои неща има смисъл вдъхновено и усърдно да се борите, а с други – не. В края на краищата, ако човек види пъпки по лицето си, той енергично започва да ги премахва, но ако не е болен от туберкулоза, тогава защо да се опитва да се отърве от нея?

 Какво се случва, когато кажете: „Евангелието учи, че трябва да съм смирен – страхотно, ще се опитам да бъда смирен“. Обаче нямате необходимия материал за това, не го осмисляте, нямате представа как да го направите. А когато почувствате, че нещо по-познато и по-разбираемо за вас ви обезобразява  – мързел, малодушие, склонност да лъжете и много други подобни неща, тогава вие можете с вдъхновение да се борите с тях, доколкото опитът ви показва, че има смисъл.

 Затова опитайте, всеки път, когато се подготвяте за изповед, първо да си зададете въпроса: какво е това в мен, от което се срамувам, какво не харесвам, какво ме обезобразява? След това се запитайте: какво в мен другите намират за неприятно и грозно? А какво харесват в мен? След това помислете дали са прави. Наистина ли съм мил и очарователен – или съм безразсъден и нечестен? После си задайте въпроса: какво в мен е Божието подобие? Колко съм подобен на Божията красота, която нося в себе си? Какво ме кара да бъда по-лош от това, което всъщност съм?

 Тогава ще се получи много интересна изповед – интересна не за свещеника, който ще ви слуша, а интересна и полезна за вас самите.

 

      „Мама съжалява!“

 Много често съм бил критикуван и всеки път, когато разбера какво мислят хората за мен, се налага да спра и да се замисля: кой от нас е прав – аз или те? Например – може да сте много любезен с хората, но да имате студено сърце. Може да демонстрирате, че сте абсолютно всичко, но тайно да знаете, че съвсем не сте такива.

 Нещо повече, когато хората критикуват някого, рядко грешат напълно. Може да грешат в една или друга степен, но ако мнозина ви смятат за свадлив, това не означава, че всички те имат труден характер и не са в състояние да се разберат с толкова приятен човек като вас.

 Можете да попитате някого за мнението му, но бъдете много внимателни, защото е възможно отговорът изобщо да не ви хареса. Ако попитате най-добрия си приятел: „Какво не е наред с мен?“ и получите неприятни отговори в замяна, съществува риск да промените мнението си за този приятел. Това би било много несправедливо, защото, както всички знаем, ние често харесваме тези, които харесват нас. Но щом открият някакъв наш недостатък, веднага започва да ни се струва, че те изобщо не са толкова прекрасни, колкото сме мислили. Въпреки това, все пак си струва да научим мнението на другите хора.

 Ще ви разкажа нещо, което се случи в една малка църква, където беше трудно човек да се изповяда, без да бъде чут от другите. Спомням си как една жена се изповядаше там – изповядва се много, много дълго. Доста време се чуваше нейното бу-бу-бу, а след това се разнесе силният и ясен глас на нашия енорийски свещеник, който беше глух: „А сега, след като се изповяда за всичките си приятели и познати, може би е добре да преминем и към твоята изповед?“

 Понякога се случва и това – идва дете и тъжно разказва за греховете си, след което аз го питам:

 – Защо съжаляваш? Не виждам никаква причина за съжаление.

 – Аз не, но мама съжалява…

 Ако замените думата „майка“ с думата „Бог“ в този отговор, ще получите описание на изповедта на много възрастни. Те признават цели списъци с греховете, защото знаят, че не трябва да се постъпва така, но истината е, че им е все едно. Знаят също, че за Бог не е все едно, затова ги изповядват от учтивост към Него.

 

„Не откраднах, само взех чуждото,                                     без да    попитам“

 Друго нещо, което никога не трябва да правите по време на изповед, е да заменяте неприятните думи с по-удобни.

 Десетки пъти съм чувал да казват: „О, отче, страхувам се, че взех нещо, което не ми принадлежи“. И „страхувам се“ не означава, че човек наистина се страхува от Божия съд, това е просто начин да представи себе си в по-малко неприятна светлина. Затова в такива случаи винаги казвам:

 – Искате да кажете, че сте крадла?

 – Отче, как можете да ме наречеш крадла, аз съм честна жена!

 Аз отговарям:

 – Е, вие сама ми казахте, че сте го откраднали.

 – Ама не, не откраднах, просто взех чуждото, без да попитам.

 – Не, това се нарича „кражба“ на който и да е език.

 Още нещо, което намирам за много досадно – когато хора с траурно изражение на лицето ми казват: „Аз, отче, съм грешен във всичко“. И се надяват, че това е достатъчно. В този случай казвам:

 – Значи прелюбодействате, макар да сте на осемдесет години?

 – Отче, как ви хрумна!

 – Значи вие, толкова честен човек, крадете?

 – Защо ме обиждате така?

 – Не почитате ли баща си и майка си?

 – Отче, вие сте се побъркали, те починаха преди четиридесет години!

 Тогава казвам: „Разбирам, че съвсем не ви интересува дали сте извършили един грях, или двадесет и два, или въобще всички грехове  – за вас няма значение. Върнете се у дома и помислете върху това.“

 Сега вече всички са се научили по време на изповед да не ми казват „грешен съм във всичко“ и днес не изпращам никого вкъщи, но в първите години на моето служение се случваше много често. Имайте го предвид и не ми казвайте: „Смирено признавам, че съм извършил всички грехове“ – така или иначе ще прегледам заедно с вас целия списък и ще разбера дали казвате истината.

 

Разговорът се проведе през април 1979 г.

 

Превод: Ралица Кръстева

Източник: pravmir.ru

Източник: https://www.pravoslavie.bg/

Кога сме готови да пристъпим към Кръщение


Всичко това е много важно, защото твърде често се случва човек да дойде при свещеника и да му каже: „Искам да се кръстя“. – „Защо?“ – „Повярвах в Бога“. Но ако започнеш да му задаваш по-конкретни въпроси се оказва, че от това „повярване“ в Бога животът му изобщо не се е променил. Този човек няма основание да иска да бъде кръстен. Ако възнамерявате да се кръстите, представете си какво ви предстои: ще ви доведат при Христос и ще ви бъде зададен въпросът: „Отричаш ли се от сатаната, и от всичките му дела, и от всичките му ангели, и от всичкото му служение, и от всичката му гордост?“. Можем ли да отговорим на това: „Отричам се“, само защото ни харесва това, което сме чули за Христос, и защото искаме да бъдем с Него: нека Той да ни защитава!

После се задава въпросът: „Съчета ли се с Христа?“ Ние отговаряме: „Съчетах се!“ А какво означава това? Нима означава, че искам да влея в отношението ми с Христос цялата моя греховност, цялата нечистота, цялата уродливост на моя живот – просто да ги донеса при Него и да Му кажа: „Хайде да бъдем приятели! Аз оставам същият, какъвто съм бил, а Ти ме спасявай както знаеш“. Разбира се, че не! Аз говоря преднамерено грубо, не говоря богословски, но в действителност подобно нещо непрекъснато се случва. Ние идваме при Христос с надеждата, че Той ще направи за нас това, което всъщност ние трябва да направим  и за себе си, и за Него.

При Кръщението има един момент, когато се потапяме в осветената вода. Между другото, сигурно знаете (а може да не знаете), че думата „кръщение“ не произлиза от думата „кръст“, а от славянската дума, която означава „потапяне, потъване“. Казвало се е „корабът се кръсти“, т.е. потъна, погина. И ето, ние идваме да се кръстим и се потапяме с главата в тази вода. Това е много ярък, прост и изразителен образ. Защото ако само се потопим във водата изцяло и не излезем от нея, предстои ни смърт. В действителност ние сме призвани „да потънем“ в смъртта Христова, или по-точно: да умрем за всичко, което е основният грях на човечеството и което предизвика Въплъщението на Господа Иисус Христос, стана причина за Неговото разпъване, причина за Неговата смърт, причина за Неговото слизане в ада. Ако не се отрека от това поне с волята си (разбира се, човек не става свят изведнъж), ако решително не се откажа, не се отрека с всичките сили на душата си, с цялата пламенност на душата си от онова, което убива Христос, – не съм готов да се потопя в тази вода.

Ще изляза от тази вода очистен само дотолкова, доколкото аз искрено искам и съм решен – говоря за мъжество, за храброст – да умра за всичко, което е причина за разпъването на Христос, за преследванията срещу Него, за ненавистта към Него. Ние ще излезем от тази смъртна стихия вече за нов живот, отново ще вдишаме въздух, отново ще сме живи, но вече няма да сме същите: ние сме умрели с Христос за греха, ние сме живи чрез Христос за светостта.

И отново: преди да решим да се кръстим, можем да се запитаме: всъщност искам ли да се кръстя – не сантиментално, а сериозно? Готов ли съм за кръщаване, готов ли съм да кажа на Христос: от днес Ти ще бъдеш не само мой Учител, но и мой Приятел. Нали знаете какво е дружбата? Дружбата се изразява в това да съм верен, дружбата се състои в това да съм готов, ако хулят, гонят или измъчват моя приятел, да застана и да кажа: „Аз съм с него!“. Готови ли сме за това? В добрите мигове на живота казваме: да, готов съм. Но можем ли да кажем без сериозно да се замислим, че това е нашият избор? Затова преди да се кръстим трябва да преминем през целия процес, за който говорих, и едва тогава Христос става за нас, по Неговите думи, вратата: „Аз съм врата (на овците): който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери“ (Йоан. 10:9). – Този, който мине през Мене, Вратата, той ще излезе от мястото на смъртта, ще влезе в мястото на Живота и пред него ще се разстеле пасище, т.е. цялото богатство на вечния Божествен живот.

Струва ми се, че е много важно да обмисляме добре тези неща не само преди да се кръстим (повечето от нас са кръстени в детска възраст, а някои и по-късно), но необходимо е от време на време да си задаваме въпроса: аз се реших да тръгна по този път, но имах ли право? В какво състояние се намирам в този момент? Мога ли някак да обновя в себе си обетите при Кръщението чрез преобръщане на душата, с нов подход да сложа ново начало? Ако не, трябва сериозно да размисля над това – имам ли право да се наричам християнин, имам ли право да наричам Христос свой Спасител, имам ли право да пристъпвам към Светите Тайни? Защото не съществува механично спасение. Спасението се ражда в живото съработничество между Бога и човека. И човек може и трябва да внесе в това съработничество също толкова, колкото и Бог. Бог внася своята Божествена благодат и сила, а ние трябва да внесем пълно отдаване на себе си, откритост и вярност към Него, защото вярата се състои не само в увереност, тя се състои също и във вярност.

Бих искал да изпреваря въпроса за нашето лично Кръщение, като насоча вниманието ви отново към Свещеното Писание: в Евангелието четем за три вида кръщение. Говори се за Йоаново кръщение, говори се за кръщението на Самия Спасител Иисус Христос и после, по-късно се говори за кръщаването на вярващите. Затова, иска ми се да спра вниманието ви върху всяко от тези три кръщения, защото те имат непосредствено отношение към ставащото с нас, когато се готвим за свето Кръщение и когато го приемаме.

Вероятно помните от Евангелието, че Йоановото кръщение е покайно кръщение (вж. Марк. 1:4). Свети Йоан Кръстител излиза на проповед. За него се казва, че е гласът Божи в пустинята (вж. Ис. 40:3 и Марк. 1:3). Той до такава степен се отъждествява със своето призвание, с това – кой е той и какво е той, че вече не се казва, че човек изрича думи, отнасящи се до Бога, а се казва, че самият Йоан е гласът Божи, звучащ в пустинята. Затова хората, които идват при него, са дълбоко поразени и потресени от онова, което чуват. А Йоан Кръстител проповядва, че всички сме извършили предателство спрямо Бога, всички сме се отклонили от това, което трябва да е истината на живота: покайте се, защото иначе ви чака съд. Проповедта на Йоан Кръстител е насочена към събуждане на съвестта на хората, към изправянето им пред лицето на собствения им съд, може би – също и пред съда на заобикалящите ги хора, а също и пред лицето на Божия съд.

И хората идват и се покайват, при това забележителното е, че те се покайват на глас, без да обръщат внимание на присъствието на другите хора. Тази проповед толкова дълбоко ги засяга, така разтърсва душите им, че вече им е все едно дали някой друг ще чуе за техните грехове или не. Най-важно за тях вече е да се изтръгнат от тази греховност, да я признаят пред Бога, да се отрекат от нея и да станат свободни хора, освободени чрез покаянието и чрез Божията милост. Това, разбира се, при нас вече е изчезнало в практиката на изповедта, но има случаи, когато този подход може да изиграе решаваща роля в живота на човека. Човек изведнъж се изправя пред лицето на своята съвест и му е трудно да се откъсне от миналото си, но когато сподели нещо от това свое минало пред другите хора, той изведнъж се оказва освободен и облекчен. Тук трябва да кажа, че въпросът не е в ужаса на себеизобличаването; не е в това, че човек със срам застава пред другите хора, за които той всъщност нищо не знае, но в които предполага съдници. Въпросът е – как ще бъде приета неговата изповед.

Ще ви дам един пример, за да поясня това. Някои от вас, може би мнозина вече са го чували от мен, но примерът е дотолкова показателен, че аз го съхраних в душата си. Преди много години, около 1920 г., се състоя събиране на РСХД (Руско студентско християнско движение) във Франция. Един бивш офицер отишъл на изповед при отец Александър Елчанинов (чиито „Записки“ може да прочетете – те са издадени). Той беше един от най-светлите духовници на емиграцията през ранните години. Офицерът застанал на изповед, но започнал изповедта си с думите: „Съзнавам своята греховност с ума си, но нищо не достига до сърцето ми. Знам в какво не съм прав, знам в какво съм съгрешил, знам, че не съм достоен нито за себе си, нито за Бога, нито за тези хора, които ме обичат и уважават, но не мога да го почувствам“.

И отец Александър направил нещо много смело. Той казал: „Знаеш ли, не се изповядвай пред мен. Когато утре сутринта се съберем на Литургия, излез отпред и открито пред цялото събрание на младежта разкажи това, което си извършил през живота си“. Този човек толкова силно чувствал, че му е необходима свобода, че му е необходимо да се отскубне от плена на греха, че на следващата сутрин, когато се събрали всички – и младежите, и хора не толкова млади, които са съставлявали този конгрес, той излязъл отпред и обяснил защо стои пред тях и започнал да се изповядва. И тогава бил поразен от следното: той е очаквал, че хората, като чуят неговата изповед, ще започнат да странят от него, ще реагират отрицателно, ще се затворят, ще го отхвърлят: „Как може да си такъв, как смееш да влизаш в храма, как можеш да стоиш сред нас, след като изповядваш такива страшни неща!“. Вместо това човекът усетил такова състрадание, такава жалост, такава любов, такава откритост, съпричастност… Усетил, че всички събрани, вместо да се ужасят от неговата изповед, го приели и отворили за него обятията на своите сърца. Този опит така му подействал, че той се разридал и вече покаянието му произтичало не от ума му, а от глъбините на неговото сърце. Той станал нов човек, защото бил приет от другите хора със състрадание и любов.

Тази история отчасти ми отвори очите: когато хората идват на река Йордан при Йоан Кръстител, когато слушат неговата пламенна проповед, когато чуват всъщност не Йоан, а Бога, Който говори чрез него, тогава хората забравят, че може да има срам пред другите, че може да се боят от хората и от техния съд; единственото важно за тях е да се освободят от плена на греховете. И тъй като взаимно чуват изповедите си, вероятно намират един в друг взаимния вик на душата, намират състрадание, защото всеки се е покайвал за своите грехове и не е имало място за осъждане на другия.

Ето защо говоря за всичко това. Стана дума за оглашението, за онзи период, когато хората са чули Божия призив, чули са Христовите слова чрез Евангелието, чрез проповедника и все още не са допуснати в самия храм, защото в него е можело да се влезе само по пътя на Кръщението. Тези хора са стояли в притвора, където е бил изобразен Страшният съд, стояли са пред съда Божи, пред съда на собствената си съвест и пред съда на другите хора. Това състояние ги е подготвяло за отварянето на вратите („двери, двери“), когато и те ще могат да влязат в храма. Навярно помните, че Спасителят казва за Себе Си: Аз съм вратата: който влезе през Мене… ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери (срв. Йоан. 10:9). Ето изповедта, която ние вътрешно произнасяме в притвора, когато сме още оглашени, изповедта, която ще принесем и вероятно – не само веднъж, – докато ни допуснат до Кръщение; това е именно периодът, който съответства на Йоановото кръщение. Хората изповядвали греховете си. И ние, преди да бъдем кръстени, трябва да изповядаме целия си живот, да открием цялата си душа, да не оставим нито едно скришно място или във всеки случай умишлено да не премълчаваме нищо. Разбира се, човек не може да достигне до самите дълбини, преди в тях да влезе светлината на Самия Бог и Светия Дух. Но всичко, което е достъпно за нашето съзнание, трябва да споделим по време на изповед. Това може да стане наведнъж, а може и да са необходими поредица изповеди, но без тях не бива да пристъпваме към Кръщение.

А след това какво се е случвало? Хората са се потапяли във водите на река Йордан. Какво е означавало за тях това потапяне? Мисля, че е просто и ясно. Водата отмива нечистотата, измива мръсотията, затова когато хората са влизали в Йорданските води са чувствали, от една страна, че измиват телата си от всичко, с което са били осквернени: прелюбодеяние, блудство, чревоугодие, всички грехове, които човеците извършват с плътта, или по-точно – чрез плътта си. Защото някой от отците на Църквата ясно казва, че греховете на плътта не са грехове, които самата плът извършва, а грехове, които душата на човека извършва над плътта. Защото преди да извърши който и да е плътски грях, било то чревоугодие или разпътство, човек в душата си го е пожелал и приел. Плътта сякаш е жертва на този позорен или оскверняваш порив. И така, хората са се потапяли във водите на река Йордан със съзнанието, че измиват себе си и вече ще бъдат чисти.

Но заедно с това хората са разбирали, че освен тези грехове, в които участва тялото, плътта, те имат и грехове, които по никакъв начин не се отнасят към тялото: гордост например, завист и т.н. И сякаш по аналогия са разбирали, че като се потапят в тези води и като измиват тялото си от нечистотата, те символично отмиват и от душите си онова, с което са ги осквернили. Това осъзнаване на предходното, за което току-що говорих – за предварителните изповеди преди нашето Кръщение. Кръщението е невъзможно, ако човек не премине през този акт на дълбоко духовно разтърсване, на отричане от всичко, което ни прави недостойни за самите нас, недостойни за уважението, което имат хората към нас;на отричане от всичко, което ни прави недостойни за любовта, с която ни даряват, недостойни дори за нашето съществуване, което ни прави недостойни за това, че Бог ни е сътворил, като ни е доверил живот и е повярвал, че ще бъдем верни на своето призвание. Всичко това трябва да бъде очистено и едва след това ще се отворят вратите и ние ще влезем в храма по пътя към Кръщението.

Искам тук също да спомена и кръщението на Господа, защото пред нас естествено възниква същият въпрос, който е стоял пред Йоан Кръстител: Ти ли идваш при мен да се кръстиш? (срв. Мат. 3:14). Как е възможно това?! Йоан познава в Иисус Божия Син, станал Човек. Как може Йоан да Го кръсти? Та Той няма грях, Той е Самият Бог, Който е сред нас в плът. Има едно място в 7-ма глава на пророчеството на Исайя, което се чете в навечерието на Рождество Христово, където се казва, че преди още Младенецът да се научи да отличава доброто от злото, Той ще избере доброто. Синът Божи, станал Син Човечески, никога не е паднал в грях. Но какво означава това Негово кръщение? Йоановото кръщение е покайно кръщение, а Синът Човечески идва без грях да приеме това кръщение. Това може да се обясни по следния начин (това обяснение аз получих от един протестантски пастор и намерих подобно обяснение също и у светите отци).

Христос идва, за да вземе върху Себе Си всички последствия на човешкия грях, а не греховността сама по себе си. Христос не става грешник, но Той приема всички последствия на греха, т.е. – смъртността и второ – всички страдания, които са свързани душевно и телесно с наследството на греха. Той ги приема, когато се потапя във водите на Йордан. Вие навярно сте чели в руските приказки, че има вода живителна и вода мъртва и погубваща. Водата, в която хората са се потапяли и измивали греховете си, сякаш натежавала от греховност и следователно натежавала със смъртоносната сила на греха, която оставала във водите. Христос се потапя в тази стихия на смъртоносната вода и излиза от нея, понесъл вече върху Себе Си всички последствия на човешката греховност. Сякаш всички грехове се стоварват върху Него. Спомням си, че този пастор ми казваше: случило се е същото, което става, когато потопим бял ленен плат в боя: лененият плат се потапя бял, а се изважда целият пропит с боята. Същото се случва и с Христос. Той се потапя напълно свободен от всякаква греховност и от последствията й, защото, по думите на свети Максим Изповедник, в момента на Въплъщението Неговата плът става безсмъртна: не е възможно човек да умре, когато той е неразривно и изцяло съединен с Бога. А в момента на кръщението Христос се съединява с падналото човечество в готовност да умре със смъртта на това човечество.

В Стария Завет намираме образи на принасянето на жертва. Пастирите избирали за жертвоприношение най-доброто агне, което няма недостатък. С това се напомня на хората: заради твоя грях трябва невинна твар да пострада и да умре. Точно това се случва при кръщението на Христос. Невинният приема върху Себе Си смъртността на човечеството, защото то се е откъснало, отрекло се е от Бога. Когато Христос излиза от водите на Йордан, Той остава Същият безгрешен Спасител, Който е бил при потапянето, но вече носи върху Себе Си цялата тежест на хилядолетната история на човешкия грях. Това е второто кръщение, за което се говори в Евангелието. Потапянето на Христос в Йордан очиства и водите на реката и – както се казва в църковните молитви и песнопения, – тези води стават живоносни, защото цялата мъртвост, цялата им погубваща сила остава върху Спасителя Христос. Водата на Йордан е очистена, тя става свята вода, свещена вода, която сега може да ни приобщи към чистотата и светостта на човешката плът на Въплътилия Се Бог.

По-нататък ще стане дума за нашето Кръщение. Сега ще кажа само, че когато стигнем до Кръщението, ние ще се потопим във водата, която литургически се освещава чрез благодатта на Светия Дух и се превръща в Йорданска вода, т.е. във вода, в която Христос се е потопил, очиствайки я от всяко зло, от всяка нечистота, и тази вода ще може да ни приобщи към чистота, която превишава нашата чистота и превишава чистотата на обикновената вода.



Превод: Евгения Николчева

Източник: Митрополит Антоний Сурожски „Кръстен съм, но дали съм обърнат към Бога“, изд. „Омофор“, 2018.


източник: https://renetatrifonova.wordpress.com/