Православната философия на материята

Твърде често, по навик, по инерция, поради леността на нашия ум, ние, не само невярващите, но и вярващите, мислим за материята, сякаш че тя е инертна, че е мъртва. От гледната точка на нашия субективен опит това действително е така. От гледна точка обаче на философията на материята, от гледната точна на нейното отношение с Твореца, Който с могъщото Си слово я е призовал от небитие към битие – от тази именно гледна точка всичко има живот: в някакъв смисъл всичко, сътворено от Бога, може да участва радостно и ликуващо в хармонията на творението. В противен случай, ако материята бе просто инертна и мъртва, то всяко Божие въздействие върху нея би било като че ли нещо магическо, би било насилие, материята не би била послушна Нему и тези чудеса, които са описани във Ветхия или в Новия Завет, не биха били чудеса, т. е. дело на послушание и на възстановяване на изгубената хармония. В противен случай това биха били властни действия на Бога, против които материята, сътворена от Бога, не би могла нищо. А това не е така. Всичко сътворено живее, на всяко равнище на тварния живот, със собствената си особена тварност. И ако ние умеехме в нашия много често хладен, тежък и потъмнял свят да уловим това състояние на материята, което ни е недостъпно, защото я виждаме не с Божиите очи и не изотвътре на духовния опит, ние бихме видели, че Бог и всичко, което е сътворено от Него, са свързани с жива връзка.

Това е нещо, което е особено важно за нашето религиозно съзнание, тъй като върху него е основано твърде много не само в нашата религиозна вяра, но и в религиозния ни опит. В нашата религиозна вяра с това нещо е свързано понятието за чудесата, с него е свързана и самата възможност и значимост на Въплъщението, т. е. на това, че Бог се е облякъл в плът, съединявайки със Себе си материята на този свят. С това нещо е свързана и мисълта за това, че в Своето Възнесение тази наша плът – отново същата тази материя, от Него създадена – Господ е отнесъл със Себе си в дълбините на тайната на Троичността.

От друга страна, когато ние говорим за преображението на цялото творение, което очаква вярващото човечество, ние говорим все за това – не за това, мъртвата материя да засияе с мъртъв блясък, а за това, щото тя да засияе изотвътре, обновена и възродена с жизненост, щото в отговор на Божието съприкосновение, на приобщаването си към Божията благодат, тя ликуващо да започне да живее. И в това също е – и това е особено важно за нас – дълбочината и значението на тайнствата. Тайнствата, това не са празни откъм съдържание обреди. Това са събития, в които човекът чрез своята вяра, т. е. чрез своята увереност, че Бог съществува, чрез доверието си към Него, чрез любовта си към Него отдава на Бога и въвежда в областта на небесното, освобождава материята, връща я към нейната първична или към нейната последна слава и свобода. И материята, която е осветена от това освобождаване, от тази пронизаност от божествената благодат, на свой ред се завръща към нас и чрез съприкосновението си с нас, чрез приобщаването си към нас ни обновява в тази мяра, в която ние сме способни да възприемем и да вместим това. А че това е така, това ние виждаме от религиозния опит: именно чрез нашата плът, чрез нашата вещественост Бог може да ни въздейства. Непонятно, но безусловно.

Лондон, 1974 г.

Превод: Борис Маринов

* Антоний (Блум), митр. Сурожский „Православная философия материи” – В: Библиотека „Халкидон” (бел. прев.).

Източник: https://predanie.dveri.bg/

Притчата за Страшния съд

Притчата, която четохме днес, е така добре известна на всички, че на пръв поглед няма какво да говорим за нея; заедно с това обаче в нея има няколко момента, върху които бих искал да насоча вашето внимание.

Първият е, че когато подсъдимите – тоест всички ние – застават пред Божия съд, Господ не започва да ги пита за нищо, отнасящо се до вярата, до светогледа, а ги пита само за едно, и то директно: Бяхте ли човечни на земята? Когато пред вас стоеше скръб – помислихте ли как да утешите? Когато имаше глад, и студ, и мъка, и изоставеност, и затвореност в тъмница, и болест – какво направихте: пожалихте ли или не?…

И хората, които проявиха милост, Господ ги прие, без да пита за нищо друго, защото те са умеели да обичат на земята – със земна, реална любов, ето защо били отворени да вместят и божествената любов на бъдещия век. Но тези хора, извършили делата на любовта, не разбирали какво е видял в тях Господ. Как Господ отнася към Себе Си онова, което те са направили за другите? Да постъпват според повелите на любовта за тях било дотолкова естествено, че са постъпвали по този начин без да се замислят… Ние няма да се спасим чрез това, че с усилия на сърцето, с мъчително принуждаване на себе си, помнейки Божиите заповеди, ще ги изпълняваме; те трябва да влязат в нашите плът и кръв така дълбоко, така съвършено, за да станат естествено движение на душата, а не обикновено послушание към закона, даден ни отвън. И затова, ако някой от нас мисли, че постъпва милосърдно, грижи се за болни, посещава лишени от свобода, храни гладни и облича бедни – нека да постави пред себе си въпроса: от сърце ли прави това или защото чувства, че такъв е неговият дълг и че ще даде отговор за своите постъпки? Ако е само по дълг, то Боже, колко сме далече от това да бъдем деца на небесното Царство!…

Но обърнете внимание и на хората, които не са извършили нито едно от изброените дела на човешката любов. Когато Христос ги пита, те дори не Го разбират: Кога, Господи, сме Те видели? Кога не сме Те посетили в болницата или в затвора? Кога не сме Те облекли или нахранили? Кога не сме Те утешили в скръбта?… Те никога не са забелязвали никого около себе си, иначе не биха задали въпроса: трябва или не трябва. Бог ли ще получи, макар и косвено, дара на нашата любов, или само този човек?… Те са преживели целия си живот единствено за себе си, пресметливо, разумно, тоест в крайна сметка, напълно безумно…

И ето, пред нас стои същият въпрос: как ние постъпваме по отношение на ближния? Често хората казват: “Не зная как да обичам Бога, търся Го в тъмното, не мога да се добера до Него!…” Много е просто: чрез човека! Апостол Йоан е казал: ако някой говори, че обича Бога, но не обича ближния си с реална, творческа любов, той лъже, защото никой не може да обича невидимия Бог, ако преди това не се е научил да обича конкретния, живия, животрептящ човек пред него… И затова, преди да мислим как да достигнем Бога, нека да се запитаме: как се отнасяме към ближния? Ако сърцето ни е затворено и хладно, ако се плашим само при едната мисъл, че ближният може да поиска сърцето и живота ни ─ НЯМА ЗА КАКВО да говорим, няма защо да търсим Божията близост: най-напред трябва да се научим да имаме топло, живо и внимателно сърце към ближния, и тогава то ще се отвори, и като чисто сърце, ще види Бога. Амин. 

(Из книгата с проповеди „В името на Отца и Сина и Светия Дух“)

Превод: Радостина Ангелова

Източник: www.pravoslavie.bg

Небесната светлина слезе на земята

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

В една нощ, съвсем обикновена като днешната, преди около две хиляди години Бог станал Човек. Това чудо забелязали само Майката Дева и Йосиф Обручник; за това чудо Ангелите Господни възвестили на хората, чисти по сърце – на пастирите, които пазели стадата си през нощта; за тази тайна узнали и хората, които били проникнали дълбоко в тайните на природата и били познали онова, което небето и земята могат да кажат за вечността. Никой друг не забелязал, че всичко в творението се е изменило, че на земята е блеснала искра от небесната светлина.

Господ казва, че светлината свети в мрака и че този мрак не я приема и не може да я угаси. И така, за нас на земята изгряла небесна светлина, Бог станал Човек и съдбата на нашата земя изцяло се променила. Вече няма разделение между земно и небесно, Бог е влязъл не само в човешката съдба, но и в цялата наша човешка история, Той се е облякъл в плът и се е съединил със самото вещество на сътворения свят. И сега всичко съществуващо във вселената – и човешката съдба, и сътворението на света, и всичко до последния предел на нашия необятен свят, на още неопознатата и непостигната Вселена – по някакъв тайнствен начин е съединено и сродено с Живия Бог.

Светът наистина вече не е този, който е бил преди това, сътворен от великото творческо Божие слово: той стоял лице с лице пред своя Творец, призоваван и създаващ се, върху него въздействал Бог, но въпреки това между Бога и света съществувало някакво непостижимо разстояние. Сега това разстояние се е стопило, Бог остава все така непостижим, дивен, безмерно дълбок; и в същото време Той е близък на нас – не само на нас, но и на всичко съществуващо във Вселената.

В Рождеството на Господа Бог влиза в света, облича се в неговата тъкан, в неговата плът, в неговата материална същност. А във Възнесението на Господа този свят бива възнесен от Него с Неговата плът в дълбините на Самия Бог. Сега Бог и светът са тайнствено съединени. Почти можем да кажем, че светът вече е влязъл в Божествената вечност, а Бог е придобил временна и трагична съдба – и в този свят Христос е живял и проповядвал.

Ние, вярващите, изразяваме това посредством думите на Писанието: че човек е призван да стане причастник на Сина, на самата Божествена природа в Христос, да стане Единороден Син Божи; а други говорят за това колко дивен е човекът и колко много може да постигне, какъв може да стане… Но това слово за човека е станало реалност, влязло е в човешката мисъл и човешкия опит посредством Христос и Неговата проповед.

Ето защо Христос с такава спокойна увереност ни е говорил за това, че ние, които познаваме Божиите пътища, сме призвани да бъдем като квас, сложен в тесто, и да заквасим целия свят, та от безквасен и мъртъв, той да стане жив, трепетен, непостижимо различен и непостижимо близък на Самия Бог – и това се осъществява. Осъществява се чрез словото на евангелската проповед, осъществява се и сред онези, които отдавна са я забравили или са я отхвърлили, защото нищо друго освен тази проповед не е родило онова човешко съзнание, с което сега живеят всички.

Апостол Павел видял в Атина жертвеник, посветен на неизвестен Бог. Не можем ли ние, християните, да кажем, че този неизвестен Бог е човек; но че само НИЕ знаем колко високо, колко непостижимо е Неговото призвание, и че онези, които не вярват в Бога и мислят, че вярват в човек, безкрайно Го унижават, правят Го малък, стесняват Го до пределите на тази наша земя, или Го разширяват в пространството „до небесата”.

А ние знаем, че човешката дълбина може да се срещне само с Божиите дълбини. Само ние, християните, знаем това, защото вярваме, че Бог е станал човек, и сме убедени, че човекът е призван да бъде бог по благодат. Само ние вярваме в човека в пълна, победоносна мяра, и поради това в целия свят ще проповядваме достойнството на човека, чиято мяра е Въплътеният Бог Христос. Да проповядваме това не с думи, а със своето отношение към човека. Да покажем на света какво значи нашата вяра във Въплъщението, нашата вяра в този тайнствен Бог, Който е станал Човек и ни е показал нашата мяра. „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!” – ето какво трябва да проповядваме не само на тясната, бедна, обезбожена Вселена, която по този начин се обезчовечава, а на Вселената, простираща се до Божествената безпределност, в която човекът става човек само тогава, когато вярва, че наистина е призван да бъде бог. Амин.

Превод: Татяна Филева

Източник: www.pravoslavie.bg

Бурята

(Мат. 14:22-34)

Днешното четиво следва именно след онзи откъс, който чухте миналата неделя: как Христос нахрани пет хиляди души с пет хляба и две риби. И ето първото, което се набива на очи, което отначало може да ни учуди, само ако не си спомним за нас самите, за това как възприемаме и как реагираме на откриващото ни се в живота: изглежда толкова странно, че апостолите, току-що преживели подобно чудо, могат така лесно да се разколебаят във вярата.

Това обаче трябва да ни напомни, че сме заобиколени от чудеса, че целият ни живот е пронизан от Божиите действия − или непосредствени: в тайнствата, в молитвата, в миговете на дълбоко тихо озарение на душата − или посредством хората: чрез любовта, която понякога ни спасява от отчаяние, от смърт, от скръб, повдига завесата на непоносимото в живота. Въпреки всичко, ние също, преживявайки днес, току-що, чудото на живота, след по-малко от час, когато излезем от вратите на храма и се озовем на улицата – изведнъж се оказваме чужди на собствения си опит: забравили сме!... Към живота се отнасяме така, сякаш не сме преживявали нищо: всичко е по старому; излезли сме от областта на чудото и сме влезли в обичайността – и вече сме станали обикновени. Някъде в паметта можем да намерим случилото се; но животът ни не се е променил от това, душата ни не е докосната дълбоко, съзнанието ни не се е изменило достатъчно, за да живее с този опит. Това е първото; и затова нека не се учудваме на епизода с апостолите; да, те са преживели велико чудо и в следващия момент са изгубили това усещане за чудотворното, животворно Божие присъствие.

Второто – Петър и другите апостоли плават, тях ги застига буря; удрят ги и вятърът, и вълните; смъртта ги е обкръжила, смъртта притиска лодката; и ето, сякаш в сърцевината на тази смърт, обгърнат от разярените ветрове, върви по разбушувалите се вълни Христос. Апостолите Го мислят за призрак: това не може да е Христос; ако Той беше тук, би отминала опасността, би отминал ужасът, смъртта би се отдалечила безкрайно. Нали Христос е Спасител, Той е Княз на мира! Той е Онзи, Който дава тишина, покой, живот – как може Той да бъде в центъра на тази смъртоносна буря?

Ние също говорим това непрестанно. Само да ни споходи някаква скръб – лична, семейна, обществена, всенародна – ние си задаваме въпроса: къде е Бог? Какво прави Той? Нима спи? Нима Неговото присъствие, което понякога изведнъж ни се привижда посред бурята, не е нищо друго освен призрак, тоест измама и химера? Не! И в бурята е Господ, и в тишината е Господ; защото в центъра на бурята се издига страшната Голгота, защото в сърцето на бурята се намира Гетсиманската градина. В Гетсиманската градина, на смъртоносната Голгота стои въплътеният Син Божий…

И сега, когато ни обхваща ужас, когато сме в оковите на страха, смъртта, болестта, гоненията, ненавистта, то сред тази буря – е Сам Господ. Ние можем да преминем през бурята, няма защо да се отскубваме от нея, достатъчно е да напуснем тази крехка лодка, която защитава така ненадеждно учениците, да влезем в самата буря беззащитно – и да тръгнем към Христос. И ще поемем по водите, и няма да ни отнесат ветровете, стига само да вървим към Христос, там, където е Той, а не да мислим какво ще стане с нас. Нас може да ни потопи единствено мисълта: какво ще стане с мен? Забрави това – и никаква буря вече няма власт върху живота ни. Петър се усъмни; той си спомни за себе си, започна да потъва, но и в онзи момент, когато викна: Господи, спаси ме! – Спасителят протегна ръка, и изведнъж затихна бурята, и изведнъж апостолите се оказаха на брега, към който се стремяха и бяха изгубили от поглед…

И третото: Петър се усъмни, и точно неговото съмнение, неговото колебание разкри на останалите ученици още веднъж Божественото величие на Христа. Те не тръгнаха в бурята; в тях липсваше дори този порив; но случката с Петър, дори неговата слабост, както и неговото спасение от Бога, ги застави да се преклонят пред Христос и да Го признаят за Син Божи.

Така се случва и с нас; затова нека да се замислим върху този разказ, той ни носи много уроци за живота. Но да се замислим така, че тези уроци да не бъдат преживени единствено сега, в този миг, а да ги отнесем със себе си и да ги положим не само в основата на светогледа, но и на живота си. Амин. | www.mitras.ru

(Из книгата „В името на Отца и Сина и Светия Дух“)

Превод: Радостина Ангелова

Източник: www.pravoslavie.bg

Явилият се във Витлеемските ясли Бог не е измислен от човек

Днес празнуваме Рождество Христово. Какво означава за нас тази сияйна и тайнствена нощ, в която Божиите ангели възвестяват на простосърдечните хора с чисти души раждането на Спасителя? В тази нощ Бог се разкрива такъв, какъвто не е бил познат досега. Той ни се открива така, както човек не би могъл да си Го представи, да Го измисли. От незапомнени времена хората се стремят да си изградят представа за това какъв е техният Бог. От дълбока древност понякога израстват грандиозни образи на Бога, които силно затрогват душата – образи на Бога такъв, какъвто си Го представя човек. В тях е въплътено всичко най-високо, заветно и чудно, за което мечтае човешката душа. Човек би могъл да си представи, да измисли Този Бог – велик, всемогъщ, тържествуващ. Но човек не би могъл да измисли Бога, който се явява във Витлеемските ясли; този Бог не е мечта, а трагична реалност; Бог беден, гонен, опозорен пред лицето на всички хора; Бог, от Когото някои се срамуват, защото в Него сякаш няма „красота и величие” – по думите на пророк Исаия. Такъв Бог човек не би измислил, този Бог може единствено да се яви, да се открие пред хората.

Точно този Бог ние посрещаме сега в тази тайнствена, трепетна, кристално-ясна зимна нощ. Бог, Който е непостижим в Своето величие; Бог, Чието сияние заслепява очите, се ражда сред хората от Дева, от младата крехка Отроковица, която има такава вяра, която така се е възвисила в божествените тайни, че Божието Слово става реалност на земята…

Бог се ражда, става човек, за да бъде подобен във всичко на нас, за да понесе върху Себе Си цялата тежест на човешкия живот, всички последствия на човешкото отстъпление от Бога, всички следствия от човешката нелюбов, взаимна отчужденост и ненавист. На плещите Му се стоварва цялата мъка на този свят; Той става един от нас, именно за да понесе всичко това. Раждането Му във Витлеемската пещера всъщност е начало на кръстния Му път. Безсмъртният влиза в мястото на смъртта и отдава Себе Си във властта на смъртта; Той се ражда в смърт и заради нея. Всесилният и всепобеждаващ Бог, Който не е ограничен от нищо, влиза в условията на нашата ограниченост, приема върху Себе Си цялата човешка крехкост и беззащитност. Той се ражда в света, където – крехък и слаб – ще бъде посрещнат от грубата и безпощадна сила. Бог става човек, защото така възлюби създадения от Него свят, че жертва Себе Си, за да се върне този свят към радостта. Бог е любов, която става плът, за да бъде посрещнат отначало с хладно безразличие, после – с нарастващо отчуждение и омраза; Който ще бъде отхвърлен, изгонен, убит, когато страшната проповед на любовта започне да звучи твърде отчетливо и твърде неумолимо; когато хората разберат, че това, което Той безкомпромисно изисква, е те да се отрекат от себе си, да умрат за своя егоизъм, себелюбие и страсти, да се откажат от всичко, което им се струва тяхно богатство и достояние; за да възлюбят другия, да обикнат всеки друг с целия си живот, с цялата си смърт. Когато хората, на които Христос проповядва, разбират това, те изпадат в страх и ужас от тази любов и отказват да я понесат. А Онзи, Който им донася вестта за нея, те извеждат от стана, от града, изгонват от човешкото общество и Го осъждат на смърт наред със злодеи – с онези, които потъпкват любовта; наред с престъпниците, които живеят с насилие и омраза и самите пораждат страх и са непреодолима опасност за хората.

Ето такъв Бог ни се явява и този Бог наистина не може да е измислен от човек, защото човек не би могъл да си пожелае такъв Бог. Защото Господ не само Себе Си явява такъв, но и изисква от нас да станем точно такива чрез любовта, която ни прави свободни от нас самите, за да станем докрай уязвими, беззащитни – като повярваме безумно в свободата на любовта. Това е било страшно за хората от онова време, страшно е и сега. Защото във всяко общество има хора на насилието и хора, които взимат върху себе си игото Христово и се наричат с името Христово.

Но там, където насилието става безпощадно, където то е насочено към унищожаване и разрушаване на самото Христово достояние, там винаги възниква страшно изкушение: да противостоиш на силата със сила, на насилието – с бунт, да влезеш в света, за да воюваш със средствата, с които се бори светът и да извоюваш с оръжията на света победа за Христос. Това изкушение е по-гибелно за Църквата от всяко изпитание, идващо отвън, защото в него се съдържа отричане от най-святото, разкрито в тази тайнствена нощ, в която Бог се явява не в сила, а в немощ, не победоносен, а сякаш победен… А колко трябва да се пазим от това! Да помним, че сме пратени като овци сред вълци: не за да бягаме от опасността, не за да се облечем в мнима сила и да я противопоставим на силата на света или на ада. Ние сме изпратени в Богоприемна немощ да влезем в този свят, както влиза Христос, да влезем в света с немощта, в която е скрита цялата сила на божествената победа, защото Господ казва: силата Ми в немощ се проявява (виж 2 Кор. 12:9). Ако не следваме този път, то ние не вървим по Христовия път; и колкото и да е страшно да се каже: ако не вървим по Христовия път, то вървим по антихристовия.

Страшно е дори да го помислим … Но ние трябва да осъзнаем, че в живота няма два пътя. Има път на истинския живот, който е Самият Христос, а извън него е пътят на смъртта. Затова ако сме Христови, сме длъжни да станем като Него и да живеем като Него. Тайната на Рождественската нощ ни разкрива, че това е възможно за нас; защото всяко откровение за Бога е откровение и за творението. Бог става човек, и защото човекът е достатъчно велик, за да се съедини с Бога, да стане с Него едно, така че да израсне до мярата на богочовечеството. Ние можем да станем подобни на Христос. Това е може би най-чудното и най-скъпоценното откровение за човека. Човекът в очите на невярващите е жалко същество; в него може да има свобода и сила, но той не притежава величието, което виждаме в човека, който израства в Бог, израства до подобие на Твореца. Нашата представа за човека е твърде висока, за да бъде вместен в тесните и жалки рамки на неверието. Човекът е човек, само когато израства до мярата на въплътилото се Слово Божие.

С такава вяра ние влизаме в следващата година, която ни дава Господ. Ние влизаме с вярата, че можем с труд и молитва, с единение, с безсилието си, изпълнено с благодатта Божия, да претворим този свят, който понякога е толкова страшен – да го претворим в свят, достоен за човека и достоен за Самия Бог. Ето какво донасяме в света, който Бог така възлюби, че даде Своя Единороден Син за спасението на всички ни. Ние влизаме в този свят с Божията любов към света, с готовността да живеем и да умрем за света. На целия свят – вярващ и невярващ – сега ние свидетелстваме за любовта на Господа, за явяването на този Бог, когото човек не е предполагал, че ще намери; за това, че и сега по всички краища на земята има хора, които докрай, с цялото си сърце, с цялата си сила, с целия си ум, с цялото си вдъхновение вярват в любовта и са готови заради тази любов да живеят и да умрат. Амин.

Превод: Евгения Николчева

Източник: www.pravoslavie.bg

Нашата молитва за починалите

Ако вярваме, че молитвата помага на живите, защо да не смятаме, че е възможно да се молим и за покойниците? Животът е единен и цялостен, защото, както казва евангелист Лука, Той не е Бог на мъртви, а на живи (20:38). Смъртта не е край, а определен стадий в човешката съдба, а тази съдба не застива като камък в момента на смъртта. Любовта, която изразяват нашите молитви, не може да бъде напразна; ако любовта има власт на земята, но няма власт след смъртта, това трагично противоречи на словото на Писанието, в което се казва, че любовта е силна като смърт (Пс. 8:6). Опитът на Църквата свидетелства, че любовта е по-силна от смъртта, защото Христос е победил смъртта чрез Своята любов към човешкия род. Неправилно мислят някои, че връзката на човека със земния живот завършва в момента на неговата смърт. През целия си живот човек сее семена. Тези семена израстват в душите на други хора, влияят на тяхната съдба и плодът, родил се от тези семена, в действителност принадлежи не само на този, който го е отгледал, но и на този, който е сял. Написаните или произнесените думи, които променят живота на човека или съдбините на човечеството – думите на проповедници, на философи, на поети или на политически дейци – остават на отговорността на тези, на които принадлежат, отговорност както за лошите, така и за добрите последствия. Участта на тези хора неминуемо ще зависи от влиянието, което техните думи са оказали върху живеещите след тях.

Влиянието на живота на всеки човек продължава до Страшния съд и вечната, окончателната участ на човека се определя не само от краткото време, което той живее на земята, а и от резултатите на неговия живот, от неговите добри или лоши последствия. Тези, които като плодородна земя са приели посятото семе, могат да окажат влияние и на участта на мъртвите, като молитвено просят от Бога да благослови човека, преобразил или променил техния живот, дал смисъл на тяхното съществуване. Като се обръщат към Бога в акта на неизтощимата любов, вярност и благодарност, те встъпват във вечното Царство, за което няма граници във времената, и могат да влияят върху участта и състоянието на мъртвия. Не несправедливост измолваме от Бога; ние Го молим не просто да опрости човека, независимо от всичко лошо, което той е свършил, а да го благослови за онова добро, което той е извършил и за което свидетелстват съдбите на други хора.

Нашата молитва е израз на благодарност и любов дотолкова, доколкото нашият живот е продължение на онова, с което е живял другият човек. Ние не молим Бога да бъде несправедлив и не си въобразяваме, че ние притежаваме по-голямо състрадание и любов от Него; ние не молим Бога да бъде по-милосърден, отколкото Той е и без нашата молба, но принасяме пред Божия съд едно ново свидетелство и молим това свидетелство да бъде прието, та Божието благословение обилно да се излее върху онзи покоен, който е имал толкова голямо значение за нашия живот. Това е важно да се разбере: целта на такава молитва е не да убедим Бога в нещо определено, а да принесем свидетелство, че този човек не е живял безплодно, а е обичал и е бил обичан. Всеки, който по някакъв начин е бил извор на любов, има силна защита пред Божия съд; но върху останалите лежи дългът да принесат свидетелство за това, което той е сторил за тях. И тук отново въпросът не е просто в доброжелателството или в емоциите. Св. Исаак Сириец казва: не свеждай молитвата си само до думите, а направи самия свой живот молитва към Бога. Затова ако искаме да се молим за своите покойници, нашият живот трябва да потвърждава молитвата ни. Не е достатъчно само от време на време да пробуждаме в себе си определени чувства към мъртвите и тогава да молим Бога да направи нещо за тях. Важно е всяко семе на доброто, правдата, светостта, посято от тях, да принася чрез нас плод, защото само тогава можем да застанем пред Бога и да кажем: той пося добро, той имаше добри качества, които ме подбуждат да живея праведно, и тази частица добро не е моя, а негова; в известен смисъл нека тя да бъде негова слава и негово изкупление.

Православната църква има точно определени възгледи за смъртта и погребението. Погребалната служба започва с думите “Благословен Бог наш…” Трябва да си даваме сметка колко много означава това, защото тези слова се произнасят въпреки смъртта, въпреки тежката загуба, въпреки страданието. Службата е построена въз основа на утринната служба и славословия; близките стоят със запалени свещи в ръце, символ на възкресението. Основната мисъл на погребалната служба е в това, че ние действително стоим пред лицето на смъртта, но смъртта вече не ни плаши, след като гледаме на нея през Христовото Възкресение.

Погребалната служба изразява двойствения характер на смъртта, нейните две страни. Да се приеме смъртта е невъзможно, тя е чудовищна; ние сме създадени, за да живеем. И все пак, смъртта именно е единственият изход в този свят, който поради човешкия грях е станал чудовищен. Ако нашият свят на греха беше неотменен и вечен, той щеше да бъде истински ад; смъртта, заедно със страданието и греха, е единственото, което позволява на земния живот да се изтръгне от този ад.

Църквата вижда и двете страни. Св. Йоан Дамаскин е писал за това с пределно ясен реализъм, така че християнинът не може да изпада в романтизъм, когато става дума за смъртта. Да умреш значи да умреш; и в този смисъл, говорейки за кръста, ние трябва да помним, че кръстът е бил оръдие на смъртта. Смъртта е смърт с цялото й трагично уродство и чудовищност, и все пак, в крайна сметка смъртта е единственото, което ни дава надежда. От една страна, ние жадуваме да живеем; от друга страна, в каквато мяра жадуваме да сме живи, в такава жадуваме и да умрем, защото в този ограничен свят пълнота на живота е невъзможна. Без съмнение смъртта е тление, но тление, което в съчетание с Божията благодат ни води към такава мяра на живота, която ние иначе никога не бихме имали. Смъртта е придобивка – казва св. ап. Павел (Фил. 1:21), защото докато живеем телесно, ние сме разлъчени от Христос. Когато се изпълни известна мяра на живота ни, независимо от преживяното време, по-дълго или по-кратко, ние трябва да захвърлим този ограничен живот и да влезем в безпределния живот.

Православното опело е съсредоточено около отворения гроб, защото Църквата продължава да вижда човека в неговата цялост като тяло и душа, за които тя еднакво се грижи. Тялото е приготвено за погребение; тялото не е като износена дреха, захвърлена защото се е освободила от душата, както обичат да казват някои привидно благочестиви хора. За християнина тялото е нещо много повече; с душата не може да се случи нищо, в което да не е участвало и тялото. Възприемането на този свят – и не само на този, но и на божествения свят, става отчасти и чрез тялото. Всяко тайнство е дар Божи, който се предава на душата посредством обредните действия; кръщелната вода, маслото за миропомазване, хлябът и виното за причастие – всичко това е взето от материалния свят. Ние не можем да направим нищо добро или лошо иначе, освен в съюз с тялото. Тялото ни съществува не само за да се роди душата в него, да съзрее и след това да си отиде, като го напусне; от първия до последния ден тялото е съработник на душата във всичко и заедно с душата съставя целостта на човека. То завинаги остава като че ли белязано с печата на душата и на общия живот, който те са преминали заедно. Свързано с душата, чрез тайнствата тялото се свързва и със Самия Иисус Христос. Ние се причастяваме с Неговата Кръв и Тяло и по такъв начин тялото ни по право се съединява с божествения свят, с който то влиза в съприкосновение.

Тялото без душа е просто труп и няма отношение към това, за което по-горе става дума, а душата без тялото, даже душата на светец, устремена „право към небето”, все още не изпитва блаженството, за което е призван човекът в края на времената, когато Божията слава ще възсияе в душите и телата.

Както казва св. Исаак Сириец, даже и към вечно блаженство не можеш да принудиш човека без съгласието на тялото. Това изказване на св. Исаак за важността на тялото е особено поразително, защото той е един от най-великите подвижници, един от тези, за които някои биха казали, че през целия си живот са умъртвявали тялото си. Но, по думите на св. ап. Павел, подвижниците умъртвяват греховното тяло (Рим. 6:6), за да пожънат от тлението вечност, а не убиват тялото си, за да освободят душата от плен.

Затова мъртвото тяло е предмет на грижата на Църквата, даже ако е тяло на грешник; и цялото внимание, което му отделяме приживе, не може да се сравни с благоговението, проявявано в погребалната служба.

Именно така тялото е свързано с душата и в молитвения живот. Всяко извращение, всяко излишество, всяка вулгарност, на които сами подхвърляме тялото си, унижават единия от членовете на тази съобщност така, че нанасят поражение и на другия. Или да обобщим: униженията, на които сме подложени отвън, може да се преодолеят с молитва; униженията, на които ние сами се подлагаме, разрушават молитвата…

Превод: Венета Дякова

Из книгата на митрополит Антоний (Сурожки) “Молитвата и животът”, ИК “Омофор” 2005

Източник: www.pravoslavie.bg

За духовенството

Кой е духовникът и какво е духовенството? Какви трябва да бъдат взаимоотношенията на духовника с неговото духовно чедо? Кои са старците? В тази статия са представени отговорите на митрополит Антоний Сурожски на тези и на други въпроси.

Какво представлява служението на духовника? По мнението на архимандрит Софроний (Сахаров) то трябва да израства от опита на молитвата; съветите, които дава духовника трябва да бъдат не плод на неговите разсъждения, но резултат на озарение свише от Светия Дух. „Ако на хората, идващи при свещеника с надежда да чуят от него ясно Божията воля, вместо това той дава указания, изхождайки от собствените си разсъждения, и можещи и да не бъдат угодни Богу, то с това той ще ги насочи по неверен път и ще им причини вреда“.[1]Духовникът е длъжен да бъде проводник на Божията воля: той трябва да бъде това, чрез което идващите при него могат да чуят не неговия глас, но гласа на Самия Бог. Често решаваща роля изиграва не личността на духовника, а това с какво настроение идва при него един или друг човек.

„Духовникът е длъжен да бъде проводник на Божията воля: той трябва да бъде това, чрез което идващите при него могат да чуят не неговия глас, но гласа на Самия Бог“…

Владиката Антоний е говорил и писал много за духовния живот. За него духовност – това е живот в Светия Дух, живот на Светия Дух вътре в нас. Християнинът трябва да бъде не толкова сам себе си, колкото проводник  на благодатта на Духа за останалите хора.

Оттук духовничеството, пастирството – това е живот не за себе си, а за другите. Владиката Антоний сравняваше служението на свещеника с мисията на Йоан Кръстител, който проповядвал за Христос, но когато дошъл самия Христос, отстъпил встрани, за да Му отстъпи място. „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“ (Йоан, 3:30). Свещеникът трябва да води хората към Бог, а не към самия себе си; той трябва да бъде проводник на Божията благодат, а не на своите собствени идеи; трябва да събира хората около Христос, около храма и Евхаристията, а не около себе си. Мисията на духовника е да доведе човека до Христос; „когато човек срещне Христа в своята лична опитност, свещеникът трябва да отстъпи настрана и да не засенчва със себе си Господа“[2].

Митрополит Антоний определяше понятието „духовност“ във връзка с това, че обикновено когато говорим за духовността, ние говорим за определени проявления на нашия духовен живот, такива като молитвата, като подвижничеството; и това е ясно от някой книги, като например трудовете на св. Теофан Затворник. Митрополит Антоний напомняше, че духовността се заключава в това, че в нас действа Светия Дух и духовност не е това, което обикновено разбираме, а проявление на тайнственото действие на Светия Дух.

„Свещеникът трябва да води хората към Бог, а не към самия себе си“…

И това веднага ни поставя в много ясно и разбираемо положение по отношение на духовенството, доколкото вече не става дума човека да се възпитава по някакви принципи, да бъде той развиван в молитвата или аскетически по някакви шаблони. „Ролята на духовенството тогава ще се състои в това, духовникът независимо от собствената си степен на духовно развитие, зорко да следи в човека да се извършва действието на Светия Дух, да подготвя Неговото действие, да защитава това действие от съблазните и паденията, от колебанието и неверието; и в резултат дейността на духовенството ни се представя от една страна доста по-малко активна, а от друга страна доста по-значителна отколкото ние често си мислим“[3].

Понятието „духовник“ не е еднозначно. На най-основно ниво това е свещеник, на когото е дадена благодатта на свещенството, който носи в себе си не само правото, но и благодатната сила да извършва тайнства – тайнството Евхаристия, тайнството Кръщение, тайнството Миропомазание, но също така и тайнството Изповед, тоест помирението на човека с Бог. Голямата опасност, на която е изложен младия, неопитен свещеник, пълен с ентусиазъм и надежди, се състои в това, че понякога младите хора излизащи от богословските училища си въобразяват, че ръкополагането ги е надарило и с ум и с опитност и дара „да различава духовете“ и се превръщат в това, което в аскетическата литература се нарича „младостарци“; тоест без все още да притежават духовна зрялост, без да притежават тези знания, които дава личния опит, те мислят че са ги научили на всичко, което може да им помогне да хванат за ръка каещия се грешник и да го поведат от земята към небето.

„Понякога младите хора излизащи от богословските училища си въобразяват, че ръкополагането ги е надарило и с ум и с опитност и дара „да различава духовете“…

 И за съжаление това се случва прекалено често: младият свещеник от позицията на своето свещенство, но не защото той е духовно опитен и не защото Бог го е довел до това, започва да ръководи своите духовни чада със „заповеди“: това не прави, това прави; тази литература не чети; ходи на църква; прави поклони… И в резултат в неговите жертви се получава някаква карикатура на духовен живот. Те може би правят всичко, което са правили подвижниците, но подвижниците са го правели поради духовния си опит, а не защото са дресирани животни. А за духовника това е катастрофа, защото той нахлува в това пространство, в която няма нито правото нито опита да навлиза.

Старец можеш да бъдеш само по благодат Божия, това е харизматично явление, това е дар; и да се научиш да бъдеш старец е невъзможно, така както не можеш сам да избереш за свой път гениалността. „Ние всички можем да мечтаем да бъдем гениални, но ние отлично разбираме, че Бетовен или Моцарт, Леонардо да Винчи или преподобния Андрей Рубльов притежават такава гениалност, която не може да бъде научена в никое училище, и дори не може да бъде придобита от дългия опит, но която се явява Божествения дар на благодатта“[4].

Често младите свещеници – но млади или по възраст или по своята духовна зрялост или незрялост – „управляват“ своите духовни чада вместо да ги култивират. Да ги култивират означава да постъпват с тях така, както градинаря се отнася с цветята или с растенията: трябва да се познава характера на почвата, трябва да се знае природата на растенията, трябва да се познават условията, в които те са поставени, климатически или други, и само тогава можеш да помогнеш – и това е всичко, което може да се направи – да се помогне на това растение да се развие така, както е свойствено за неговата собствена природа. Да се намачкаш човека и така да го направиш подобен на себе си не е възможно. Духовното чадо може да бъде доведено само до самото себе си и пътят навътре в неговия живот понякога е много дълъг… В житията на светците можем да видим как големите старци са умеели да правят това, тъй както са умеели едновременно да бъдат самите себе си, но и да прозират в другия човек неговите изключителни, неповторими свойства и да дадат на този човек, и на втори и на трети възможността също да бъде самия себе си, а не реплика на този старец, или още по-зле, шаблонно копие[5].

Старчеството, както сочи владиката Антоний, това е благодатен дар, това е духовна гениалност, и затова никой от нас не може и да си помисли да се държи като старците. Но има още една междинна област – това е „бащинството“ или „отцовството“. И отново, прекалено често млади, и не толкова млади свещеници, само защото всички ги наричат „отец еди-кой-си“ си въобразяват, че не са просто изповядващи свещеници, а действително „отец“ в този смисъл в който Павел говори, че „ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието“; и същото говори по своето време св. Серафим Саровски. Отцовството се състои в това някой човек, и той може и да не бъде свещеник, да роди за духовен живот друг човек, който поглеждайки към него да види, както старата поговорка казва, в очите му и по лицето му сиянието на вечния живот и затова да може да го помоли да му бъде наставник и ръководител[6].

Една от задачите на духовника е да възпита човека на духовна свобода, в царствената свобода на чадата Божии и да не го задържа в състояние на незрялост през целия му живот: за да не му се налага да дотичва за всяка дреболия при своя духовен отец, а да израсне така, че сам да се научи да чува неизказаните думи, които Светия Дух шепне в сърцето му[7].

„Старец можеш да бъдеш само по благодат Божия, това е харизматично явление, това е дар; и да се научиш да бъдеш старец е невъзможно, така както не можеш сам да избереш за свой път гениалността“…

 Владиката предполагаше, че ако всеки духовник се учи на смирение – умението да виждаш в човека извечната красота, но при това да знаеш своето място – тогава той би могъл действително да бъде спътник на своето духовно чадо, да върви крачка по крачка с него, да го предпазва, да го поддържа и никога да не нахлува в пространството на Светия Дух; и тогава духовенството ще бъде част от тази духовност и това възрастване в святост, за които е призван всеки от нас и за достигането на които всеки духовник трябва да помогне на своите духовни чада[8].

Пастирският подход към човека се състои именно в това, да видиш този човек като личност, като реално съществуващо лице, което е и което не зависи от това, че наставникът съществува, нито от това как той се отнася към него[9].

Свещеникът и мирянинът могат да говорят, изхождайки от църковния опит към който са причастни, дори да не са го овладели в пълнота; защото те могат да се вслушват в опита на другите, опитът който все още не станал в пълнота техен собствен опит, но когато това е нужно за другия, те могат да кажат: това е истина, защото така казва Църквата, и аз зная повече от недрата на Църквата, отколкото зная от своя собствен опит[10].

По мнението на владиката Антоний духовникът никога не трябва да нахлува там, където не се следва и така да нарушава духовната свобода на своите чада. Работата на пастира не е да командва хората, не е да се опитва да направи от тях роби, а да се „вглежда“ в тях, „да се вглежда молитвено, да се вглежда смирено и да им помага да станат такива, каквито те са призвани да станат от Бог“, тоест да подпомага развиването на техния собствен духовен потенциал[11].

Сурожският архипастир различава в духовенството три степени: енорийски свещеник, по-опитен или старши свещеник и старец.

„Една от задачите на духовника е да възпита човека на духовна свобода, в царствената свобода на чадата Божии и да не го задържа в състояние на незрялост през целия му живот“…

Ролята на енорийския свещеник е да извършва тайнствата на Църквата. Той може и да не бъде добър проповедник, да не дава никакви съвети на изповед, да не се проявява с нищо в пастирско отношение. Достатъчно е това, че той извършва Божествена литургия, стига да помни, че с неговите ръце се извършват външни за него действия, че чудото на Божествената литургия или другите тайнства извършва Господ. В Литургията ясно е казано, че Христос е единствения Тайноизвършител и че само Светия Дух е тази Божествена сила, която може от обикновения хляб и вино да сътвори Тяло и Кръв Христови.

Освен извършването на тайнствата той може да изнася и проповеди. Той може от една страна да се учи от древни или съвременни проповедници, той може също така ако е честен и не се старае да се представи пред хората за нещо повече отколкото е, съвсем откровено и искрено да споделя с тях това, което му е на душата – не лирически бълнувания, а това което му е било дадено да преживее, когато е четял Евангелието, литургийния евангелски текст за деня. Затова младият свещеник може да сподели собствените си преживявания. Ако каже това, което е преживял по време на четенето на Евангелието, ако го е възприел задълбочено, колкото и да са прости неговите думи, те ще достигнат до духовните му чада.

„Пастирският подход към човека се състои именно в това, да видиш този човек като личност“…

 Има и друга степен. Към нея владиката отнасяше по-опитните или старши свещеници, научени и призвани да дават наставления на други хора за това как да се върви от земята към небето. Такъв свещеник трябва да бъде крайно внимателен. Когато човек отива в планината, той си избира водач, който е ходил вече там където човекът иска да отиде и се е върнал от там жив, а не е загинал по пътя. Такъв свещеник трябва да бъде духовник в пълния смисъл на думата. Той не трябва да говори нищо, което не е преживял опитно или което той не знае по някакъв начин вътре в себе си. Ние отиваме при свещеника точно затова, за да намерим водач до портите на Царството Божие. Но ако той самия не е бил там, то той нищо не може да ни даде.

Има, по думите на владиката и трето ниво. Това е старчеството – нивото на тези хора, които образно казано, са преминали почти целия път до портите на Царството Божие, може би не са влезли в него, а може и да са били допуснати в него, но след това изпратени обратно при нас, за да ни водят към това Царство. Ето това е старецът – човек който е достигнал до дълбините на своята душа, достигнал е до това място, където в него е отпечатан образът Божий и който може да говори от тези дълбини[12].

Но не можеш да направиш старец сам от себе си и ако може така да се изразим, човек не се ражда старец. Това са хора, докоснати от благодатта на Светия Дух и които са се отзовали и ще бъдат верни, верни на това на което ни учи Христос и верни на това, което говори Светия Дух в техните души. Старците са рядко явление. И когато се говори за старчество, за свещенство, за „младостарчество“, трябва да помним че не става дума за телесната възраст, за това дали брадата ти е посивяла или къдриците ти са все още руси, а за това в каква дълбочина те е увлякъл Светия Дух, на какво си се научил и какво можеш да кажеш. Не е задължително старецът да дава заповеди, той може да дава съвети, може да дава указания, но трябва да пази, да съхранява нашата свобода, защото Бог не Си търси роби, а Си търси деца, братя, сестри: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си“ (Йоан, 15, 15). Това духовникът трябва винаги да помни[13].

Взаимоотношенията на духовника с духовните му чада се състоят в това, духовникът задълбочено да се вглежда в техните души, да се вслушва в тях, да се старае да ги разбира и никога да не говори нищо, което не е докрай обмислено и което може да се окаже съблазън[14].

На въпросът как митрополит Антоний оценява Определението на Светия Синод от 29 декември 1998 г., посветено на „зачестилите случаи на злоупотреби в духовническата практика и негативното им влияние върху състоянието на църковния живот“, владиката отговори, че е трудно този документ да бъде оценен по достойнство. Но главното е, че не е достатъчно просто да се задоволяваме с призиви към безотговорните, или греховно настроените, или обезумелите от своето „величие“, породено от духовния сан – трябва да вземе конкретни мерки. „Това определение е съвършено справедливо и нужно, но аз смятам, че след него трябва да последват действия. Духовниците, които със своите постъпки разрушават църковния живот, разрушават човешки души или привнасят съблазън в средите на своите духовни чада, трябва да бъдат подложени на строги дисциплинарни мерки. Някой трябва просто да бъдат лишени от правото да изповядват, да им се остави само правото да извършват Божествена литургия; те не трябва да могат да предлагат никакво духовно наставничество на никого. В случай че нарушат и това, трябва да им бъде забранено изцяло да служат, защото тук не става въпрос просто за това как духовника си върши работата, става въпрос за това как той строи или разрушава човешки души“.

„Старецът не  е просто човек, който дълго се е занимавал с пастирска работа и е придобил някакъв навик или някаква опитност; старец в истинския смисъл е нещо съвсем различно, това е благодатно състояние“…

Затова по мнение на владиката Антоний това определение на Синода е своевременно и много важно, макар и да би могло то да бъде по-твърдо, но след него трябва да последват дисциплинарни мерки по отношение на всеки свещеник или епископ, който разрушава човешки души, независимо от неговото ниво и неговия сан. Не става дума за това, че такива духовници разрушават Църквата – Църквата е къпината, която гореше и не изгаряше, никой не може да угаси нейния пламък, но хората могат да бъдат погубени от такива духовници[15].

Владиката Антоний казваше, че трябва да отличаваме младите от старите безумци. Трябва по възможност да оценим духовната зрялост на човека, неговите способности да наставлява друг човек. Старецът не  е просто човек, който дълго се е занимавал с пастирска работа и е придобил някакъв навик или някаква опитност; старец в истинския смисъл е нещо съвсем различно, това е благодатно състояние. Старците не се „произвеждат“. Старците се раждат от силата на Светия Дух[16].

„Духовното ръководство не се състои в налагане на възгледи или каквото и да е било друг, а в това да се научи човека самостоятелно и творчески да осмисли и осъществи живота, който е в него“…

Сурожският архипастир отбелязваше, че пастирът задължително трябва да бъде смирен. Най-дълбокия вид смирение, смирението на светците, се дължи на това, че те са видели с духовния си взор Божията красота, Божията святост, Божията дивност. Те са били така поразени от тази неописуема красота, че им е оставало само едно: да паднат в свещен ужас, в любов, в изумление; и тогава не си спомняш за себе си, просто защото красотата е такава, че вече не ти е интересно да мислиш за себе си[17].

Той казваше така: „Ние лесно очакваме смирение от страна на послушниците или духовните чада; но колко смирение е нужно на свещеника, духовника, за да не нахълта в свещеното пространство, за да се отнася към душата на човека така, както Бог заповядал на Мойсей да се отнася към почвата, окръжаваща неугасващата къпина. И всеки човек – потенциално или реално – е вече тази къпина; и всичко което го окръжава е свещена почва, на която духовникът може да стъпи само след като събуе обущата си, никога не влизайки там иначе освен като митаря, стоящ в края на храма, гледащ храма и знаещ, че това е пространството на Живия Бог, свято място, и той няма право влезе там, освен ако Сам Бог му заповяда или Сам Бог му подскаже какво да направи или какво да каже“[18].

Свещеникът трябва да се грижи за своята „вкорененост“ в молитвата, в общението с Бог. Свещеникът трябва постепенно да се задълбочава в разбирането на евангелското слово, евангелските свидетелства, евангелските проповеди, и да проповядва това живо слово на Самия Бог, тоест първо да запознава хората с това слово и второ – да довежда до съзнанието на хората неговата жизненост, неговата дълбочина, неговата творческа сила. Трето – задачата на свещеника е такава: духовно ръководство, просвещение за всички, които му е поверил Бог, като при това „духовно ръководство“ съвсем не означава, че той е по-висш от останалите, по-умен от другите и ги води нанякъде.

Пътят е един – това е Христос и не съществува такъв път, по който свещеникът може да изтегли човека, държейки го за ръка, метър по метър. Всичко, което той може да направи е да помогне на този човек да влезе вътре в самия себе си и там да се научи да гледа, да вижда, да открива тези Божии дълбини които са в него. Духовното ръководство не се състои в налагане на възгледи или каквото и да е било друго, а в това да се научи човека самостоятелно и творчески да осмисли и осъществи живота, който е в него[19].

Владиката Антоний отбелязваше, че свещеникът не трябва да казва че не прилича на другите: той е също така крехък и слаб, той може да има свои си проблеми, свои вътрешни борби. Но това е човек, който поради някаква причина е познал Бога лично, бил е поразен от този опит на приближаването към Бога, почувствал че ако Бог е такъв, ако Той е пълен с любов, пълен със загриженост за хората, то и той трябва да отдаде своя живот за тези хора и да посвети живота си на тези хора, независимо какъв е той самия – умен, глупав, привлекателен или не, грешен или праведен, без значение – той е Божий, той Му е любим, роден. И целия опит на хилядолетната любов, хилядолетното разбиране на духовния път, човешки падения и възходи се намира в ръцете на този свещеник, който иска да посвети целия си живот на това, всеки човек около него да бъде приобщен към това чудо на познанието на Бога, към тази безкрайна радост, несравнима с нищо друго[20].

Пастирският опит на митрополит Антоний се отличаваше в извънредно голяма степен от тази система на духовенството, която се е наложила в днешния църковен живот. Владиката беше истински работник на Христовата Жътва, в никакъв случай не и духовник по нашето традиционно разбиране. Възниква въпросът: кой все пак работи на Жътвата Христова? Този, който със своя живот, със своите постъпки, със своите молитви, любов, болка за хората, съпреживяване, със своите думи (думи – в крайна сметка, като израз на живота) свидетелства за Христос, за това че Той е по-важен, по-добър, по-прекрасен от всичко на света, за това че Той реално влиза в нашия живот и го преобразява.

Именно такъв духовник бе самия митрополит Антоний. Подобно на Йоан Предтеча, чрез него достигаха до Христос хиляди. За него можем да кажем думите, които Христос е казал за Йоан: „Той беше светило, което гори и свети; а вие поискахте малко време да се радвате при светлината му“ (Йоан, 5, 35).

Хората намираха у владиката Антоний наставничество основано не на авторитарност, а на уважение към човека, което дава огромен творчески импулс, който реално принася и винаги ще принася добри плодове.

Автор: монах Иларион (Карандеев)

По наставления на митрополит Антоний Сурожски

Превод: Христо Георгиев, източник: http://www.bogoslov.ru/text/5232189/index.html

 източник: https://zadrugata.com/

[1] Софроний (Сахаров), архимандрит, „О молитве: сборник статей“, — Париж YMCA-PRESS, 1991, с. 101.

[2] Иларион (Алфеев), йеромонах, „Православное богословие на рубеже эпох“, Москва, „Дух и литература“, 2002, с. 191

[3] Антоний (Блум), митрополит Сурожский, „О встрече“, „Християнская жизнь“, 2004, с. 239

[4] Елена (Казимирчак-Полонская), монахиня, „О действие благодати Божией в современном мире“, Москва, Общедоступный православный университет, основанный протойереем Александром Менем, 2002, с. 290

[5] Антоний (Блум), митрополит Сурожский. О встрече. — СПб.: Сатисъ, 1994. — С. 245.

[6] Пак там, с. 246

[7] Пак там, с. 250

[8] Пак там

[9] Антоний (Блум), митрополит Сурожский, „Беседы о вере и Церкви“, Москва; Санкт Петербург, Интербук, 1991, с. 98

[10] Антоний (Блум), митрополит Сурожский. О встрече. — СПб.: Сатисъ, 1994. — С. 252.

[11] Иларион (Алфеев), иеромонах, %Православное богословие на рубеже эпох“, изд.: Дух и литера, 2002. — С. 195.

[12] Антоний (Блум), митрополит Сурожский,  „Берегитесь, братья мои, священники!“, Митрополит Сурожский Антоний о злоупотреблениях в духовнической практике, „Церковь и время“, 1999. № 2 (9). — с. 37

[13] Пак там, с. 40

[14] Пак там, с. 45

[15] Пак там, с. 34

[16] Пак там, с. 36

[17] Антоний (Блум), митрополит Сурожский, „О встрече“, Клин, 2004, с. 244.

[18] Пак там, с. 244

[19] Антоний (Блум), митрополит Сурожский, „Труды. Книга вторая“, Москва, Практика, 2007, с. 516-517

[20] Антоний (Блум), митрополит Сурожский, „Вера“, К, „Пролог“, 2004, с. 238.

Автор: монах Иларион (Карандеев)

По наставления на митрополит Антоний Сурожски

Беседа за смъртта

Аз имам своеобразно отношение към смъртта и ми се иска да обясня защо се отнасям към смъртта не само спокойно, но и с желание, с надежда и тъга по нея.

Моето първо ярко впечатление за смъртта е от един разговор с моя баща, който веднъж ми каза: „Ти трябва така да живееш, че да се научиш да очакваш смъртта си, както жених очаква невестата си: да я чакаш, да я жадуваш, да се радваш предварително на срещата, и да я срещнеш благоговейно и нежно“.

Второто впечатление (то беше много след това) беше от смъртта на моя баща. Той почина внезапно. Аз отидох при него в бедната стаичка на последния етаж на френската къща, където имаше легло, маса, табуретка и няколко книги. Влязох в стаята му, затворих вратата и застанах прав. И ме обгърна такава тишина, такава дълбока тишина, че помня как възкликнах на глас: „И хората казват, че има смърт!... Каква лъжа!“. Защото тази стая беше изпълнена с живот, при това с такава пълнота на живота, каквато навън, на улицата, в двора, никога не бях срещал. Ето защо имам такова отношение към смъртта и защо с такава сила преживявам думите на апостол Павел: „За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Фил.1:21). Но апостолът после казва още нещо, което мен също много ме порази. Цитатът не е точен, но ето какво казва: той иска да умре и да се съедини с Христос, но добавя: „Но за вас е необходимо аз да остана жив, и аз ще продължа да живея“. Това е последната жертва, която може да принесе: всичко, към което се стреми, на което се надява, което прави, той е готов да отложи само защото е нужен на другите.

Аз съм видял много смърт. Петнадесет години работих като лекар, пет от тях – във войната и във френската съпротива. След това 46 години бях свещеник и постепенно погребах цялото поколение на нашата ранна емиграция; така че съм видял много смърт. Това което ме поразява е, че руснаците умират спокойно; западните хора по-често със страх. Руснаците вярват в живота и отиват в живота. И ето едно от нещата, които всеки свещеник и всеки човек трябва да повтаря на себе си и на другите: трябва да се готвим не за смърт, трябва да се готвим за вечния живот.

Ние нищо не знаем за смъртта. Не знаем какво става с нас в момента на умирането, но макар и частично знаем какво е вечният живот. Всеки от нас знае от опит, че има моменти, когато той живее не във времето, а с такава пълнота на живота, с такова ликуване, което не принадлежи само на земята. Затова първото, на което трябва да учим себе си и другите, е да се готвят не за смъртта, а за живота. А ако говорим за смъртта, то да говорим за нея като за врата, която ще се разтвори широко и ще ни даде да влезем във вечния живот.

Но да се умре не е толкова лесно. Каквото и да мислим за смъртта, за вечния живот, ние нищо не знаем за самата смърт, за умирането. Искам да ви дам един пример от моя опит от времето на войната.

Бях младши хирург във военната болница. При нас умираше едно младо войниче, на 25 години, на моята възраст. Отидох при него вечерта, седнах на леглото и му казвам: „Е, как се чувстваш?“ Той ме погледна и каза: „Тази нощ ще умра“. „А страх ли те е да умреш?“ „Не ме е страх да умра, но ми е тежко да се разделя с всичко, което обичам: с младата си жена, със селото, с родителите; а от едно нещо наистина много ме е страх: да умра в самота“. Аз му казах: „Няма да умреш сам“. „Как така?“ „Аз ще остана с тебе“. „Вие не можете цяла нощ да останете с мене…“ Аз отговорих: “Разбира се, че мога!“ Той помисли и каза: „Дори вие да останете с мен, в някакъв момент аз вече няма да съм в съзнание, и тогава ще отида в тъмнината и ще умра сам“. Аз му казвам: „Не, няма да е така. Аз ще седна до тебе и ние ще си говорим. Ти ще ми разказваш за всичко, което искаш: за селото, за семейството си , за детството си, за жена си, за всичко, което помниш, което ти е на душата, което обичаш. Аз ще те държа за ръката. Постепенно ще се умориш да говориш, тогава аз ще започна да говоря повече отколкото ти. А после, като видя, че ти започваш да се унасяш, ще започна да говоря по-тихо. Ти ще затвориш очи, аз ще спра да говоря, но ще те държа за ръка, и периодично ще ми стискаш ръката, ще знаеш, че съм тук. Постепенно твоята ръка, макар и да усеща моята, няма да може да стиска, тогава аз ще стискам твоята ръка. И в някакъв момент тебе вече няма да те има сред нас, но ти няма да си отидеш сам. Ние ще изминем целия път заедно“. И така час след час ние прекарахме тази нощ. В някакъв момент той наистина престана да стиска ръката ми, аз започнах да стискам ръката му, за да знае, че аз съм тук. После ръката му започна да изстива, после се отпусна и той вече не беше с нас. И това е много важен момент: много е важно човек да не е сам, когато отива във вечността.

Но има и други случаи. Понякога човек боледува дълго, и ако тогава е обграден с любов и грижа - му е леко да умре, макар и болезнено (за това ще кажа по-късно). Но е много страшно, когато човек е обграден от хора, които с нетърпение чакат той да умре, сякаш казват: докато той е болен, ние сме пленници на неговата болест, не можем да мръднем от леглото му, не можем да се върнем към нашия си живот, не можем да се радваме на нашите радости, той е като тъмен облак, надвиснал над нас; дано умре по-скоро… И умиращият чувства това. Това може да продължи месеци. Роднините идват и хладно питат: „Е, как си? Добре ли си? Нещо трябва ли ти? Нищо ли не ти трябва? Добре, знаеш, че имам работа, пак ще дойда при тебе“. И дори гласът да не звучи жестоко, човекът знае, че са го посетили, само защото трябва да го посетят, и че очакват смъртта му с нетърпение.

А има и такива случаи. Човек умира, умира дълго, но е обичан и скъп; и самият той е готов да жертва щастието да пребивава с любимия човек, защото това може да донесе радост или да помогне на някой друг. Сега ще си позволя да разкажа нещо лично.

Моята майка в продължение на три години умираше рак. Аз се грижех за нея. Ние бяхме много близки, бяхме си скъпи един на друг. Но аз си имах своята работа – бях единственият свещеник на лондонската енория и освен това веднъж месечно трябваше да пътувам до Париж за събранието на Епархийския съвет. Нямах пари, за да се обаждам по телефона, затова, връщайки се, си мислех: ще заваря ли мама жива или не?... Тя беше жива, каква радост! Каква среща!... Постепенно тя започна да гасне. Имаше моменти, когато тя звъни със звънчето, аз идвам, и тя ми казва: „Тъжно ми е без тебе, да постоим заедно“. А имаше моменти, когато аз изнемогвах. Качвах се при нея, оставяйки работата си, и казвах: „Мъчно ми е без тебе“. И тя ме утешаваше в своето умиране и в своята смърт. И така постепенно ние заедно си отивахме във вечността, защото когато тя умря, отнесе със себе си цялата ми любов към нея, всичко, което беше между нас. А между нас имаше толкова много! Ние преживяхме почти целия си живот заедно, само през първите години на емиграцията живяхме разделени, защото нямаше къде да живеем заедно. Но после бяхме заедно, и тя ме познаваше в дълбочина. Веднъж ми каза: „Колко странно: колкото повече те опознавам, толкова по-малко неща мога да кажа за тебе, защото всяка дума, която ще кажа, ще трябва да я поправям с някакви допълнителни черти“. Да, ние достигнахме момента, когато се познавахме толкова дълбоко, че не можехме да кажем нищо един за друг, но да се приобщим към живота, умирането и смъртта – можехме.

И ето, ние трябва да помним, че всеки умиращ е в такова състояние, че всяка коравосърдечност, безразличие или желание „накрая това да свърши“ са непоносими. Човек чувства това, знае го и ние сме длъжни да се научим да преодоляваме в себе си всички тъмни, мрачни, скверни чувства, и забравяйки за себе си, дълбоко да се замислим, да се вгледаме и да се вживеем в другия човек. И тогава смъртта ще стане победа: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?" (1Кор. 15:55).

Искам да кажа още нещо за смъртта, защото това, което вече казах беше много лично. Смъртта е около нас през цялото време, смъртта е съдбата на цялото човечество. Сега се водят войни, хора умират в ужасни страдания, и ние трябва да се научим да бъдем спокойни по отношение на собствената си смърт, защото в нея ние виждаме живот, зараждащия се вечен живот. Победата над смъртта, над страха от смъртта е в това, да живеем все по-дълбоко с вечността и да приобщаваме и другите към тази пълнота на живота.

Превод: Полина Спирова

Източник: dveri.bg

„Научете се да бъдете”. Духовни въпроси на зрялата възраст

Струва ми се, че мога да говоря с вас не от обективна гледна точка, а просто като стар човек (вече съм в осмата десетица и съм в правото си да се смятам за стар) и човек с почти петдесетгодишен опит като лекар и свещеник.

Проблемите, с които човек се среща в зрялата си възраст, се коренят в неговото минало, настояще и бъдеще, и аз бих желал да кажа по няколко думи за всяка от тези три ситуации. На първо място, на всички възрастни и остаряващи хора неизбежно им се налага да се сблъскат с необходимостта да застанат пред лицето на своето минало. И това се отнася в равна степен както до отделните хора, така и до цели народи. Струва ми се, Солженицин, в една от своите книги, бе писал, че народ, който не се е примирил със своето минало, няма да може да разреши нито един проблем на своето бъдеще. И в действителност това има отношение към всеки от нас – докато ние обръщаме гръб на миналото си, докато затваряме за него очите си, докато не желаем да помним за него, ние няма да сме способни да разрешим проблемите нито на нашето настояще, нито на нашето бъдеще. Ето защо, първото нещо, което възрастният човек е длъжен да направи, е да си постави задачата да не бяга от своето минало, да бъде готов, – в случай че то се изправи пред него във вид на спомени или на човек от далечното, отдавна забравеното време и му напомни за някакъв неразрешен проблем, – да посрещне това лице в лице. Това може да се случва по различни начини и аз бих искал да приведа два примера.

Преди няколко години при мен дойде една възрастна енориашка и ми каза: „Не знам какво да правя – не мога да спя нощем, измъчват ме мисли, образи от миналото, моменти от преминатия живот. Обърнах се за помощ към лекар – даде ми сънотворно, но и то не помага – това, което беше спомени и мисли, се превърна в нощен кошмар и аз не мога нищо да направя с това”. И аз ѝ посочих същото онова нещо, в което и сам с времето се убеждавам все повече: че на нас ни се дава да живеем и преживяваме отново своето минало дотогава, докато не разрешим всички изправящи се пред нас проблеми. Докато не се срещнем с дадената ситуация от миналото ни лице в лице (а във време на безизходица в паметта изплува само нередното), докато не решим тоя или оня въпрос, той настойчиво ще се завръща във вид на спомени, на нощни кошмари или на образи.

Ето защо аз предложих на жената да приеме това, че миналото толкова дълбоко я тревожи, като Божия милост – ако се случи така, че да влезе във вечността с всичките тези нерешени проблеми, на нея така или иначе ще ѝ се наложи да ги решава, но вече не тогава, когато самите обстоятелства ѝ помагат. Тя ме попита какво да направи и аз я посъветвах, когато си спомня за някое събитие, да се постарае да върне в себе си онези обстоятелства, които са били в онова време и да преживее въпросното събитие отново, но да го преживее въз основа на новия си опит, на опита от изминалите дълги години. След което да си постави въпроса: „Бог ме върна обратно в тази ситуация. Същото ли ще сторя и сега, ще кажа ли същите тези думи, които и преди петдесет, седемдесет или четиридесет години?”. И да си поставя този въпрос дотогава, докато ще може да каже от цялото си същество – не само от страх, но на основание на целия си житейски опит, на цялата си придобита зрялост – не, оказвайки се в предходната ситуация, вече не бих постъпила така; с целия си ум и с цялото си сърце, с цялата си воля и плът се отричам от това, предишната моя „аз” умря.

И знаете ли – това съзнание, това чувство, че ти си умрял по отношение на своето минало, е в известен смисъл съвършено реално. Спомням си един човек, който отишъл при свещеника и казал: „Имам такъв и такъв проблем: преди много години постъпих недобре в това и това. Мога да разкажа за своя грях или простъпка, но не мога да се кая за него – не защото не го признавам за грях, а защото имам абсолютно ясното чувство, че човекът, който го е извършил преди двадесет или двадесет и пет години, това вече не съм аз. Вече не съм този човек – този човек умря; аз мога да опиша неговите действия, но не мога от свое лице да принеса за тях покаяние, защото аз не съм онзи”. Именно тази мисъл се опитах да доведа и до възрастната енориашка – че на нас ни се дава да живеем и да преживяваме отново и отново, и неизбежно да се завръщаме към всички недобри, болезнени, уродливи ситуации от нашето минало, за да може така, с отвътре придобитата си зрялост, да ги разрешим, да се развържем от тях – по същия начин, по който се развързват и възли, и развързаният бива пуснат на свобода.

Вторият пример, който бих искал да приведа, е подобен, само че се разреши по друг начин. При мен дойде човек, който беше над осемдесет, и помоли за съвет. Когато бил на двадесет, в Русия била гражданската война и той служил като офицер в Бялата армия. Бил влюбен в медицинска сестра от своето поделение. И тя дълбоко го обичала, и те се канели да се оженят. Всичко било изпълнено с надежди и радост, но веднъж, по време на престрелка, тя неочаквано изскочила отнякъде и той я застрелял. И с това той по никакъв начин не може да се примири.

Говореше ми така: „Аз убих девойката, която обичах. Убих девойката, която ме обичаше. Прекъснах живот, който едва започваше да разцъфтява – живот, изпълнен с възможности и с бъдеще. Какво да правя?”. Попитах го: „А какво Вие правихте досега – та нали това се е случило пред шестдесет години?”. А той рече: „Следвах всички съвети, които ми даваха. Молех за опрощение, но не намирах в сърцето си покой; изповядвах се, плаках за това, което сторих, получавах разрешителни молитви, ала не се случваше нищо; в нейна памет вършех добри дела, колкото можех, но в сърцето ми отново нищо не се изменяше; причастявах се, вършех всичко, което благочестивите хора, свещеници и приятели ме съветваха”.

И тогава… знаете ли, на мен често ми се струва, че моята небесна покровителка е валаамовата ослица, която пробляла нещо полезно, когато пророк Валаам не съгледал препречилия пътя му ангел. Затова и аз се вслушвам в своята валаамова ослица и блея по нейно наставление. Та ето какво казах: „Вие сте молил за опрощение Бога, Когото не сте убивал; просили сте свещеника, на когото не сте нанесъл никаква вреда, да разреши греховете Ви. А молили ли сте Вашата Маша, която сте убил, тя да Ви прости?”. „Но тя е мъртва” – каза той. „Да, мъртва, в смисъл, че физически Вашият куршум е прекъснал живота ѝ. Нима обаче Вие не вярвате, че Бог е Бог не на мъртви, а Бог на живи?” (Марк 12:27). „Вярвам” – каза той. „Значи тя е жива. Ето защо след вечерните молитви седнете в креслото си и поговорете с нея. Помолете се на Бога, тя да може да чуе това, което Ви е на душата. Разкажете ѝ за своето разкаяние, за всичко това, което Ви се е наложило да преживеете, за Вашата болка и Вашето отчаяние, помолете я да Ви прости и помолете Бога, – ако тя може от цялото си сърце да Ви пости – Той да Ви изпрати мир”. И това се случи.

Това е другият подход към разрешаването на проблемите на миналото, ако ние действително вярваме, че Бог е Бог на живи и че в Него и за Него всички са живи. Една ситуация не винаги е възможно да бъде изправена, ако си се променил само ти самият, защото в нея може да са въвлечени и други. Не трябва просто да казваш: „Примирих се със злото, което причиних на другите хора”, но може да се примириш с обстоятелства и към това ще се върна още веднъж, когато ще говоря за проблемите на настоящето.

Такова е нашето положение по отношение на миналото – миналото присъства в нас по двояк начин. Това може да бъдат събития, които са се случили с нас, повлияли са ни, но след това са изгубили значението си, разтворили са се – така, както и храната, която ядем: от нея се изгражда нашето тяло, но щом влезе в състава на нашата плът, на кръвта ни, на мишците ни и на живота ни, ние преставаме да я забелязваме. Миналото обаче също присъства в нас – във вида на неразрешените ни проблеми, и е необходимо да помним, че Бог ни дава шанс, като се завръщаме настойчиво към тях в сънищата си, в нощните си кошмари, в спомените си и в нашите срещи от един или от друг род, а понякога и в четенето на романи, където неочаквано се натъкваме на описание на наши собствени обстоятелства и се ужасяваме, задето ни се налага да ги преживяваме отново. Ние не сме длъжни да се отвръщаме от миналото; необходимо е да го гледаме право в лицето и да си поставим въпроса: „Същия този човек ли съм аз, който така е постъпил, или не съм? Ако съм останал предишния, то това не е минало, а е самото мое настояще и то трябва да бъде изживяно по един или по друг начин”. Ето какво исках накратко да кажа за проблема с миналото.

Съществува още и проблемът с нашето настояще. Когато старостта отнесе от нас всичко онова, което е било съдържание на нашите млади и зрели години, тогава пред нас ще се възправят определени проблеми. Докато обаче това все още не се е случило, може да настъпи период, когато времето на зрелостта все още няма да е завършило, но ние вече чувстваме, че то постепенно се отдалечава – физическите ни сили отслабват, умствените способности вече не са същите… И често възрастните отчаяно се вкопчват в това, което си отива и което, колкото и са се старали, не са могли да удържат. Колкото и да напрягаме физическите си сили, на седемдесет вече няма да успеем да сме такива, каквито сме били на четиридесет или на тридесет. Колкото и да тренираме ума си, има неща, на които сме способни на двадесет и пет, но които не можем на осемдесет и т. н. И какво да направим? Мнозинството от хората за някое време се опитват да раздухват въглените, с надеждата, че ще успеят да предизвикат пламъче, та поне за миг отново да станат такива, каквито са били преди. Мисля, че това е грешка – колкото по-старателно ние ще раздухваме въглените, толкова по-бързо те ще се превръщат в пепел. Вярното решение, струва ми се, е дадено в дивните редове от стихотворението на Виктор Юго.

Този, който от преходните дни към вечността е устремен,

Той към първоизточника се завръща.

Огън във младежките очи гори,

Ала от старческо око спокойна светлина се лее.

Трябва да осъзнаем, че има време да пламенеем, а има и време да светим. Тихата светлина, спокойна и уравновесена, светеща в тъмнината, може да допринесе на хората повече полза от обгарящите ги пламъци.

В своето единствено наистина религиозно стихотворение Ницше говори:

Всичко, що улавям аз, е светлина,

а всичко, що отпускам – пепел.

Пламък – пламък съм аз.

За стария човек опасността се заключава в това, че, докосвайки се до вещите, той ги превръща в пепел, защото повече не е способен да поддържа сияещия пламък. Той е способен да изпепелява, но да не подхранва живия огън, който е предал на вещите. Ето защо, в нас трябва да се извърши една изключително важна промяна – необходимо е да се научим да приемаме това, че повече не сме способни да горим с жаркия пламък, но пък можем да сияем с тиха светлина. За тези около нас ние можем да служим като средоточие на вътрешен мир, на покой и на примирение – вместо да произвеждаме онази запалваща енергия, която подбужда хората към действие, към движение. И всеки от нас трябва да се смири с този процес, защото никой не може да бъде със сила заставен да се промени – ако обаче някой упорства и продължава да пламти, такъв рано или късно ще изгори, и тогава вече ще е твърде късно да преобразява пламъка в сияние и огъня – в светлина.

Другият труден момент в стареенето е това, че много неща стават недостъпни. И по-точно, не е лесно да осъзнаеш, че преставаш да влияеш на събитията. Има обаче две различни състояния – на пасивност и на съзерцателност. Най-често възрастният човек със страх се готви за това, че веднага, щом престане да влияе върху събитията, ще му се наложи да живее пасивно и да приема ударите на съдбата. Вместо това, той би могъл да се научи на съзерцателност, т. е. на способността спокойно да се вглежда в събитията без да бърза, с целия свой житейски опит, с цялото безстрастие (което се дава, ако не се хвърляш да действаш, чупейки си главата) и едва подир това да произнася слово, което да зазвучи из дълбините на покоя или, ако щете – на вътрешното мълчание и което ще бъде слово на истината, защото то ще изразява това, което се намира в сърцевината на мълчанието, отвъд пределите на думите.

Има обаче неща, на които човекът не е способен, независимо от възрастта си. Та нали не само старците не се справят с едно или друго нещо. Затова всеки възрастен или стареещ човек трябва да седне и да размисли: „На какво съм способен?” – не в смисъла на някаква кипяща активност, защото, като правило, сама по себе си тя представлява твърде печална гледка, а по смисъла на предела на моите способности, на физическото ми състояние, на моето зрение, слух, разбиране. Понякога на възрастния човек може да му се помогне да открие в себе си нещо много важно – кой е той, даже ако сам той не е в състояние да направи това; с какво той или тя са се справяли отлично в миналото.

Ще ви приведа пример. Моята баба почина, когато беше на деветдесет и пет. Но дълго преди деветдесет и петте – още четиридесет-петдесет годишна – тя вече не могла да върши това, което забележително ѝ се удавало, когато била по-млада. Веднъж след един обяд тя настоятелно пожела да измие съдовете. Чуваше се как ги мие, а на финала се разнесе ужасен грохот. Тя влезе в стаята ми и каза: „Строших всички съдове. Измих ги чисто, а след това ги бутнах с лакът на пода и от тях не остана нищо. И защо Бог ми позволява да живея, когато вече за нищо не ставам, когато едни съдове дори не мога да измия?”. А аз и казах: „Мога да назова две причини”. Тя наостри уши, защото две, това е много. „На първо място на небесата е пълно със старици. Мислиш ли, че Бог може да Си позволи да Се сдобие с още една?”. Тя се обиди и каза: „Ти с всичко се шегуваш, а аз говоря сериозно”. Казах ѝ: „Да, но има и втора причина. Има едно нещо, което още от момента на сътворяването на света и до Страшния съд, че и след него нито една Божия твар, с изключение на тебе, не е могла да направи”. Тя ме погледна с интерес и попита: „Какво е това нещо?”. А аз ѝ отвърнах: „От сътворението на света и до момента, когато пред нас ще се разтвори вечността, никой друг, освен теб, не е успял да бъде моя баба”.

„Да бъде моя баба” не означава просто да роди майка ми, така щото тя, в крайна сметка да роди мен. Да бъде моя баба включва в себе си цялата пълнота на ситуацията, цялата пълнота на отношенията. И, знаете ли, за нея това прозвуча убедително. Затова, когато си имаме работа с възрастни хора, които смятат себе си за безполезни, може да им се каже: „Не, има едно нещо, което ти можеш да правиш така, както никой друг. Ти си моя майка, моя баба, мой приятел, едно или друго”, така че човекът да разбере, че в това е неговата абсолютна, неизменна, несъмнена, вечна ценност, и вие ще видите какъв заряд на надежда и радост може да даде това на човека.

Има и още един момент, който се отнася към настоящето: с възрастта ние все по-често започваме да зависим от другите хора, тъй като зрението ни започва да отслабва, паметта ни отказва, силите ни ни оставят или пък защото се разболяваме сериозно. И често възрастните хора казват: „Защо не умра? Не желая да бъда тежест за околните”.

Подобни думи никога не трябва да остават без отговор, защото това е ситуация на безнадеждност. Ако си убеден, че си в тежест, на тебе не ти остава нищо друго, освен да свършиш със себе си или сам да се постараеш да се приближиш до своята кончина. Ти обаче никога няма да бъдеш в тежест, ако – и тук съществуват две „ако”. Първото е: ако околните те обичат, тогава за тях ти не си тежест. Да се грижат ласкаво, загрижено, съсредоточено за този, когото са обичали през целия си живот – за хората това е радост и привилегия и, в действителност, отплатата (макар и самата тази дума да е уродлива), е отплата за всичко онова, което той е направил за тях. Майката с години се е грижила за децата и сега е тяхна привилегия, и аз настоявам на това – на това, че за децата това е привилегия, да се погрижат за майка си. Но не и безусловно, и тук идва второто „ако”.

Ако си станал зависим от ласките, от любовта, от предаността на околните, твоя задача е да направиш ситуацията по-проста и по-лека. Необходимо е да се научиш да приемаш с благодарност това, което ти се дава, и да превърнеш взаимоотношенията си с околните в празник, а не в наказание за себе си и за тях. И знаете ли, да се научиш да приемаш великодушно, с благодарност, радостно – това е едно изкуство, което не всеки владее. Даже в периодите на кратка болест човек не винаги е способен на това, а когато пред него е дългата старост, той трябва да се учи и да се учи на това, без да отлага. Необходимо е сами да си напомняме, че и ние можем да се окажем обект на грижи и че това може да стане опустошителен или, обратно, изключително плодотворен опит. В един от псалмите се казва така: „Какво да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене?”. Отговорът пък е: „Чашата на спасението ще приема и името Господне ще призова” (Пс. 115:3-4).

Да приемаш дара радостно, с открито сърце и със сияещи очи, отговаряйки на ласката с ласка – това е не просто най-добрият, но и единственият начин да направиш така, че даването да бъде леко и възможно. И обратно: ако приемаш със стеснено сърце и целият ти вид показва, че, ако зависеше от тебе, ти нищо не би приел, че ако не беше ревматизмът, болестта или старостта, аз нямаше да завися от тебе, че какво нещастие е, колко ми е жал за тебе, а още повече ме е жал за мене самия, то това, разбира се, може да превърне отношенията на любов в нещо, изпълнено с горчивина. Това е наука, която всички стареещи хора са длъжни да овладеят, но и на която самите себе си ние трябва научим колкото може по-рано, защото всички зависят от любовта на околните – деца и възрастни, семейни и самотни, и остарели. Във всяка възраст ние трябва да се учим да приемаме с благодарност, да приемаме великодушно, да приемаме така, че да дават, за нашите близки да бъде нещо радостно и нова дълбочина на отношенията.

Има още една страна, на която за кратко ще се спра: възрастният човек от време на време размишлява за своята смърт, при което в едни моменти тя му изглежда като освобождение, а в други – като ужас. Докато все още не е надвиснала над нас смъртта изглежда като освобождение. Докато тя все още е далеч, ние можем да разсъждаваме в подобни категории, но тогава, когато тя е съвсем наблизо, когато в тялото ни вече се чувства мъртвостта, тогава може да ни нападне страх. Затова е изключително важно да започнем да изработваме в себе си здраво отношение към смъртта не тогава, когато ще се боим от нея, а значително по-рано – в детството, в младостта, в зряла възраст трябва да се учим да гледаме на смъртта творчески.

Най-рано от всичко, струва ми се, трябва да разберем разликата между процеса на умирането и смъртта като такава, защото мнозина не биха се страхували от смъртта, ако не се страхуваха от това, че им се е налагало да наблюдават умирането на близките си – отслабващото сърцебиене, затрудненото дишане, страданията, които съпровождат някои заболявания и т. н. Това обаче още не е смъртта и при съвременното състояние на медицината то не представлява онзи проблем, който е било по-рано.

Веднъж С. Сондърс, една от най-добрите специалистки по полагане на грижи за умиращи, ми каза, че в наше време вече не съществуват причини, поради които болен от рак човек да трябва да изпитва страдания или да изпада в състояние на безсъзнание. Съществуват достатъчно препарати, които при умело използване позволяват това да се предотврати. Ето защо в мнозинството от случаите на хората може да им се обясни, че умирането – това не е кошмар, както на тях може да им се струва от нещо видяно или чуто в миналото. От друга страна, с мисълта за смъртта или с надеждата, която тя дава, може да се свикне. Това обаче, което никога не трябва да правим, когато беседваме за смъртта със стари или болни хора, това е да говорим така, сякаш сме в състояние да ги подготвим за нея. Не е възможно да подготвим никого за нещо, което сами не сме вече изпитали, и затова винаги, когато хора, и особено млади свещеници, говорят на някой умиращ о, но не се вълнувайте, ще видите, колко е просто, колко е прекрасно – това винаги звучи неубедително.

Какво обаче да направим? Може да бъде направено много, но има нещо, което е абсолютно основоположно: това, което ние сме длъжни, е да подготввяме човека не за смъртта, а за вечния живот. Само в тази мяра, в която човекът сега, докато е още в плът, преживява опита от вечния живот, само в нея ще бъде той в състояние да погледне и в лицето на физическата смърт, която разделя душата от тялото, и ще погледне не само със самообладание, но и с надежда, както и апостол Павел, който е можел да каже, че за него да умре означава не да отхвърли от себе си временния живот, а да се облече във вечността. Ние можем да поддържаме духовно умиращия човек само ако му помагаме постепенно да враства във вечността.

Ще завърша с един пример, който ми направи изключително силно впечатление – когато бях млад свещеник, аз имах приятел, по-голям от мен, чийто живот се нареди много трудно. На деветнадесет той попадна в съветски концентрационен лагер, заболя от гангрена, ампутираха му крака до бедрото и го изхвърлиха от лагера, защото стана негоден за нищо. Не беше малко това, което му се наложи да преживее.

В някакъв момент заболя от жълтеница, попадна в болница, където докторите го изследваха и откриха не подлежащ на операция тумор, който се беше разпространил върху черния дроб. На него нищо не му казаха, но казаха на мен и на неговата сестра, и аз отидох да го навестя. Лежеше на койката – силен, висок, красив човек – и роптаеше: „Колко не на време! Толкова работа имам и ето ме в постелята, и даже не могат да ми кажат колко дълго ще продължи това!”. Казах му: „Колко пъти Вие ми говорихте как Ви се иска да спрете времето, за да не се налага да вършите нищо, а само да бъдете. Вие никога не осъществихте това”. „Не” – отвърна ми. „Е, какво – Бог е сторил това за Вас. Вие не можете нищо да вършите. Научете се да бъдете”. Той ме погледна и ми каза: „Да, действително, само че как? Да бъдеш – означава по някакъв начин да пребиваваш във вечността. Не може „просто да бъдеш” в пустота, окачен между небето и земята”. А аз му казах: „Много е просто. На първо място, трябва да се примирите с всичко това, което се е случило във Вашия живот, със собствената си съвест, с обкръжаващите Ви хора, с всички тези, които ви се е налагало да срещате, с всички обстоятелства в живота, с всички думи и постъпки, и с Бога. Дайте да се заемем с това. Помислете за Вашето непосредствено обкръжение – за Вашите родственици, приятели, познати, и пред себе си задайте въпроса: примирих ли се с всеки от тях? Ако не – търсете помирение”. А той каза: „Да, но някои от тях вече не са живи”. И тогава му приведох примера, който и на вас – примера с човека, който беше застрелял своята възлюбена. Така ние прегледахме цялото негово обкръжение. Това беше борба и не беше просто, ала в неговото сърце се въдворяваше мир и ние продължавахме още по-напред и по-напред, откривайки слой след слой.

Един руски светец казва, че да извършиш съд над съвестта си – това е нещо като да чистиш луковица: отначало сваляш сухата кожа, тя се отделя без труд, а подир това започваш да снемаш от слоевете, в които се е съхранявал сокът, и тогава лееш сълзи, и плачеш, и плачеш – докато не стигнеш до самата сърцевина и не откриеш, че е сладка.

С това се занимавахме и ние двамата. Занимавахме се с него три месеца, в които той постепенно гаснеше. И когато вече умираше, седмица или две преди смъртта му – когато от него вече не оставаше нищо друго, освен болните сияещи очи, твърде слаб, за да държи лъжица, той ми каза: „Знаете ли, тялото ми почти е умряло, но аз никога не съм се чувствал толкова интензивно жив, колкото сега”. И, след като откри, че животът зависи не от физическото му състояние, а от онази цялостност, която беше получил, от преизобилстващия живот, в който той се беше потопил, той успя да погледне смъртта така, както нямаше да може да я погледне, ако бе се изправил пред нея с целия товар на своето минало, с цялата горчивина, болка, неудовлетвореност и отчуждение.

С това ще завърша своята беседа, която и така се оказа твърде дълга.

Превод: Борис Маринов

* Антоний, митр. Сурожский „Научитесь быть. Духовные вопросы пожилого возраста” – В: Электронная библиотека „Митрополит Антоний Сурожский” (бел. прев.).

Източник: https://predanie.dveri.bg/