Во
имя Отца и Сина и Светаго Духа.
Празниците биват различни. Има празници, когато
душата е пълна с възторг и ликуване, а има празници, които изпълват душата със
строга скръб. И ето празникът Въздвижение на Кръста Господен принадлежи към
тези последните. Кръстът Господен бил открит в Светата Земя, той бил намерен и
издигнат, та всички хора, които заобикаляли патриарха и царицата, да могат да
го видят.
И какво видели хората? Те не видели украсено
разпятие, те видели кръст от грубо дърво, на който не така отдавна умрял по
плът Синът Божий, станал Син човешки. Не толкова отдавна паметта за кръстовете
и мъченията, паметта за гоненията още била жива, още имало хора, които
мъчителите осакатили, които в плътта си носели, както казва апостол Павел,
недостигащите страдания Христови. И когато те гледали този Кръст, и тези, които
избегнали страданията, и тези, които останали верни на Христа, разбирали, какво
значи тази кръстна смърт на Сина Божий. Това бил Кръст и били гвоздеи, и бил
Човек, и били дълги часове на умиране.
С какво тази смърт била така различна от нашата, че
могла да се окаже спасение за света, изкупление на цялото човечество? Нима
Христос телом е страдал повече от мъчениците и страдалците на всички времена?
Не, но Неговата смърт действително е изключителна, защото тази смърт, с която
ние умираме е “оброк на греха”, тя е следствие от нашата откъснатост от Бога.
Синът Божий, пък, като станал Човек, бил недосегаем за тлението и смъртта. Той
не със своя смърт умирал: Той умрял, защото пожелал да сподели с нас, хората,
целия ужас на нашето отчуждение от Бога, целият ужас на човешката съдба. Той
умрял с чужда смърт, не само с общата човешка смърт, но със смъртта на всеки от
нас в нашата богооставеност и в нашето, понякога страшно, богоборчество, защото
ние се борим с Бога всеки път когато, знаейки Неговата воля, отговаряме: “не,
Господи, моята воля (да бъде)”.
Умря Христос, като се приобщи към богооставеността
на обезбожилото се човечество. Умря Христос и слезе в ада, оня ад, който не
беше просто място на мъчения, а беше място, където Бог го няма, и този ад Той
изпълни със Своето Божествено присъствие. От този ад на окончателната, на
безнадеждната богооставеност Той изведе душите на всички починали. Смъртта не
тържествува, смъртта е победена, - не физическата смърт, защото на всеки от нас
както преди ни се налага да преминем през теснотата и скръбта на телесното
умиране, но смъртта вече не значи за нас онова, което тя е значела за Христа.
Преди Христа тя е означавала край на земния живот и окончателно отлъчване. След
Христа тя значи разцъфтяване на временния живот в живот вечен. Няма го онзи ад,
в който е влизал Христос, Той го преизпълнил и опустошил. Няма я онази раздяла
с Бога и между хората, която беше дял на дохристиянското човечество. Победи
Божият Живот, победи Любовта Божествена.
И ето, когато пред лицето на Кръста Господен ние
съзерцаваме смъртта, смъртта на близки, родни на нас хора, когато се вглеждаме
в лицата на починалите, ние действително можем да кажем, че смъртта вече не е
гибел за човека, че смъртта – е покой, покоят на онази преблагословена събота,
когато по плът Христос почина от трудовете и страданията Си. Всеки от нас в
свое време влиза в тази дивна, преблагословена събота Господня, в тази почивка
на цялата земя, в очакване на окончателната победа над смъртта в края на
времената. И затова всяка смърт по тайнствен, непостижим начин, е свързана със
смъртта и възкресението Христово, не само чрез Неговата смърт, но вече чрез
Неговата победа, вече чрез тържеството на опразнения гроб. Ето защо ние можем
да стоим до ковчега със свещи в ръце, с пасхални свещи, ето защо ние можем да
започнем нашия плач скръбен на панихида или на опело с думите: “Благословен Бог
наш”. Ето защо ние можем да провъзгласяме “Блажен е пътят, по който вървиш
днес, душо, защото ти е приготвено място за упокоение”. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар