За духовенството

Кой е духовникът и какво е духовенството? Какви трябва да бъдат взаимоотношенията на духовника с неговото духовно чедо? Кои са старците? В тази статия са представени отговорите на митрополит Антоний Сурожски на тези и на други въпроси.

Какво представлява служението на духовника? По мнението на архимандрит Софроний (Сахаров) то трябва да израства от опита на молитвата; съветите, които дава духовника трябва да бъдат не плод на неговите разсъждения, но резултат на озарение свише от Светия Дух. „Ако на хората, идващи при свещеника с надежда да чуят от него ясно Божията воля, вместо това той дава указания, изхождайки от собствените си разсъждения, и можещи и да не бъдат угодни Богу, то с това той ще ги насочи по неверен път и ще им причини вреда“.[1]Духовникът е длъжен да бъде проводник на Божията воля: той трябва да бъде това, чрез което идващите при него могат да чуят не неговия глас, но гласа на Самия Бог. Често решаваща роля изиграва не личността на духовника, а това с какво настроение идва при него един или друг човек.

„Духовникът е длъжен да бъде проводник на Божията воля: той трябва да бъде това, чрез което идващите при него могат да чуят не неговия глас, но гласа на Самия Бог“…

Владиката Антоний е говорил и писал много за духовния живот. За него духовност – това е живот в Светия Дух, живот на Светия Дух вътре в нас. Християнинът трябва да бъде не толкова сам себе си, колкото проводник  на благодатта на Духа за останалите хора.

Оттук духовничеството, пастирството – това е живот не за себе си, а за другите. Владиката Антоний сравняваше служението на свещеника с мисията на Йоан Кръстител, който проповядвал за Христос, но когато дошъл самия Христос, отстъпил встрани, за да Му отстъпи място. „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“ (Йоан, 3:30). Свещеникът трябва да води хората към Бог, а не към самия себе си; той трябва да бъде проводник на Божията благодат, а не на своите собствени идеи; трябва да събира хората около Христос, около храма и Евхаристията, а не около себе си. Мисията на духовника е да доведе човека до Христос; „когато човек срещне Христа в своята лична опитност, свещеникът трябва да отстъпи настрана и да не засенчва със себе си Господа“[2].

Митрополит Антоний определяше понятието „духовност“ във връзка с това, че обикновено когато говорим за духовността, ние говорим за определени проявления на нашия духовен живот, такива като молитвата, като подвижничеството; и това е ясно от някой книги, като например трудовете на св. Теофан Затворник. Митрополит Антоний напомняше, че духовността се заключава в това, че в нас действа Светия Дух и духовност не е това, което обикновено разбираме, а проявление на тайнственото действие на Светия Дух.

„Свещеникът трябва да води хората към Бог, а не към самия себе си“…

И това веднага ни поставя в много ясно и разбираемо положение по отношение на духовенството, доколкото вече не става дума човека да се възпитава по някакви принципи, да бъде той развиван в молитвата или аскетически по някакви шаблони. „Ролята на духовенството тогава ще се състои в това, духовникът независимо от собствената си степен на духовно развитие, зорко да следи в човека да се извършва действието на Светия Дух, да подготвя Неговото действие, да защитава това действие от съблазните и паденията, от колебанието и неверието; и в резултат дейността на духовенството ни се представя от една страна доста по-малко активна, а от друга страна доста по-значителна отколкото ние често си мислим“[3].

Понятието „духовник“ не е еднозначно. На най-основно ниво това е свещеник, на когото е дадена благодатта на свещенството, който носи в себе си не само правото, но и благодатната сила да извършва тайнства – тайнството Евхаристия, тайнството Кръщение, тайнството Миропомазание, но също така и тайнството Изповед, тоест помирението на човека с Бог. Голямата опасност, на която е изложен младия, неопитен свещеник, пълен с ентусиазъм и надежди, се състои в това, че понякога младите хора излизащи от богословските училища си въобразяват, че ръкополагането ги е надарило и с ум и с опитност и дара „да различава духовете“ и се превръщат в това, което в аскетическата литература се нарича „младостарци“; тоест без все още да притежават духовна зрялост, без да притежават тези знания, които дава личния опит, те мислят че са ги научили на всичко, което може да им помогне да хванат за ръка каещия се грешник и да го поведат от земята към небето.

„Понякога младите хора излизащи от богословските училища си въобразяват, че ръкополагането ги е надарило и с ум и с опитност и дара „да различава духовете“…

 И за съжаление това се случва прекалено често: младият свещеник от позицията на своето свещенство, но не защото той е духовно опитен и не защото Бог го е довел до това, започва да ръководи своите духовни чада със „заповеди“: това не прави, това прави; тази литература не чети; ходи на църква; прави поклони… И в резултат в неговите жертви се получава някаква карикатура на духовен живот. Те може би правят всичко, което са правили подвижниците, но подвижниците са го правели поради духовния си опит, а не защото са дресирани животни. А за духовника това е катастрофа, защото той нахлува в това пространство, в която няма нито правото нито опита да навлиза.

Старец можеш да бъдеш само по благодат Божия, това е харизматично явление, това е дар; и да се научиш да бъдеш старец е невъзможно, така както не можеш сам да избереш за свой път гениалността. „Ние всички можем да мечтаем да бъдем гениални, но ние отлично разбираме, че Бетовен или Моцарт, Леонардо да Винчи или преподобния Андрей Рубльов притежават такава гениалност, която не може да бъде научена в никое училище, и дори не може да бъде придобита от дългия опит, но която се явява Божествения дар на благодатта“[4].

Често младите свещеници – но млади или по възраст или по своята духовна зрялост или незрялост – „управляват“ своите духовни чада вместо да ги култивират. Да ги култивират означава да постъпват с тях така, както градинаря се отнася с цветята или с растенията: трябва да се познава характера на почвата, трябва да се знае природата на растенията, трябва да се познават условията, в които те са поставени, климатически или други, и само тогава можеш да помогнеш – и това е всичко, което може да се направи – да се помогне на това растение да се развие така, както е свойствено за неговата собствена природа. Да се намачкаш човека и така да го направиш подобен на себе си не е възможно. Духовното чадо може да бъде доведено само до самото себе си и пътят навътре в неговия живот понякога е много дълъг… В житията на светците можем да видим как големите старци са умеели да правят това, тъй както са умеели едновременно да бъдат самите себе си, но и да прозират в другия човек неговите изключителни, неповторими свойства и да дадат на този човек, и на втори и на трети възможността също да бъде самия себе си, а не реплика на този старец, или още по-зле, шаблонно копие[5].

Старчеството, както сочи владиката Антоний, това е благодатен дар, това е духовна гениалност, и затова никой от нас не може и да си помисли да се държи като старците. Но има още една междинна област – това е „бащинството“ или „отцовството“. И отново, прекалено често млади, и не толкова млади свещеници, само защото всички ги наричат „отец еди-кой-си“ си въобразяват, че не са просто изповядващи свещеници, а действително „отец“ в този смисъл в който Павел говори, че „ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието“; и същото говори по своето време св. Серафим Саровски. Отцовството се състои в това някой човек, и той може и да не бъде свещеник, да роди за духовен живот друг човек, който поглеждайки към него да види, както старата поговорка казва, в очите му и по лицето му сиянието на вечния живот и затова да може да го помоли да му бъде наставник и ръководител[6].

Една от задачите на духовника е да възпита човека на духовна свобода, в царствената свобода на чадата Божии и да не го задържа в състояние на незрялост през целия му живот: за да не му се налага да дотичва за всяка дреболия при своя духовен отец, а да израсне така, че сам да се научи да чува неизказаните думи, които Светия Дух шепне в сърцето му[7].

„Старец можеш да бъдеш само по благодат Божия, това е харизматично явление, това е дар; и да се научиш да бъдеш старец е невъзможно, така както не можеш сам да избереш за свой път гениалността“…

 Владиката предполагаше, че ако всеки духовник се учи на смирение – умението да виждаш в човека извечната красота, но при това да знаеш своето място – тогава той би могъл действително да бъде спътник на своето духовно чадо, да върви крачка по крачка с него, да го предпазва, да го поддържа и никога да не нахлува в пространството на Светия Дух; и тогава духовенството ще бъде част от тази духовност и това възрастване в святост, за които е призван всеки от нас и за достигането на които всеки духовник трябва да помогне на своите духовни чада[8].

Пастирският подход към човека се състои именно в това, да видиш този човек като личност, като реално съществуващо лице, което е и което не зависи от това, че наставникът съществува, нито от това как той се отнася към него[9].

Свещеникът и мирянинът могат да говорят, изхождайки от църковния опит към който са причастни, дори да не са го овладели в пълнота; защото те могат да се вслушват в опита на другите, опитът който все още не станал в пълнота техен собствен опит, но когато това е нужно за другия, те могат да кажат: това е истина, защото така казва Църквата, и аз зная повече от недрата на Църквата, отколкото зная от своя собствен опит[10].

По мнението на владиката Антоний духовникът никога не трябва да нахлува там, където не се следва и така да нарушава духовната свобода на своите чада. Работата на пастира не е да командва хората, не е да се опитва да направи от тях роби, а да се „вглежда“ в тях, „да се вглежда молитвено, да се вглежда смирено и да им помага да станат такива, каквито те са призвани да станат от Бог“, тоест да подпомага развиването на техния собствен духовен потенциал[11].

Сурожският архипастир различава в духовенството три степени: енорийски свещеник, по-опитен или старши свещеник и старец.

„Една от задачите на духовника е да възпита човека на духовна свобода, в царствената свобода на чадата Божии и да не го задържа в състояние на незрялост през целия му живот“…

Ролята на енорийския свещеник е да извършва тайнствата на Църквата. Той може и да не бъде добър проповедник, да не дава никакви съвети на изповед, да не се проявява с нищо в пастирско отношение. Достатъчно е това, че той извършва Божествена литургия, стига да помни, че с неговите ръце се извършват външни за него действия, че чудото на Божествената литургия или другите тайнства извършва Господ. В Литургията ясно е казано, че Христос е единствения Тайноизвършител и че само Светия Дух е тази Божествена сила, която може от обикновения хляб и вино да сътвори Тяло и Кръв Христови.

Освен извършването на тайнствата той може да изнася и проповеди. Той може от една страна да се учи от древни или съвременни проповедници, той може също така ако е честен и не се старае да се представи пред хората за нещо повече отколкото е, съвсем откровено и искрено да споделя с тях това, което му е на душата – не лирически бълнувания, а това което му е било дадено да преживее, когато е четял Евангелието, литургийния евангелски текст за деня. Затова младият свещеник може да сподели собствените си преживявания. Ако каже това, което е преживял по време на четенето на Евангелието, ако го е възприел задълбочено, колкото и да са прости неговите думи, те ще достигнат до духовните му чада.

„Пастирският подход към човека се състои именно в това, да видиш този човек като личност“…

 Има и друга степен. Към нея владиката отнасяше по-опитните или старши свещеници, научени и призвани да дават наставления на други хора за това как да се върви от земята към небето. Такъв свещеник трябва да бъде крайно внимателен. Когато човек отива в планината, той си избира водач, който е ходил вече там където човекът иска да отиде и се е върнал от там жив, а не е загинал по пътя. Такъв свещеник трябва да бъде духовник в пълния смисъл на думата. Той не трябва да говори нищо, което не е преживял опитно или което той не знае по някакъв начин вътре в себе си. Ние отиваме при свещеника точно затова, за да намерим водач до портите на Царството Божие. Но ако той самия не е бил там, то той нищо не може да ни даде.

Има, по думите на владиката и трето ниво. Това е старчеството – нивото на тези хора, които образно казано, са преминали почти целия път до портите на Царството Божие, може би не са влезли в него, а може и да са били допуснати в него, но след това изпратени обратно при нас, за да ни водят към това Царство. Ето това е старецът – човек който е достигнал до дълбините на своята душа, достигнал е до това място, където в него е отпечатан образът Божий и който може да говори от тези дълбини[12].

Но не можеш да направиш старец сам от себе си и ако може така да се изразим, човек не се ражда старец. Това са хора, докоснати от благодатта на Светия Дух и които са се отзовали и ще бъдат верни, верни на това на което ни учи Христос и верни на това, което говори Светия Дух в техните души. Старците са рядко явление. И когато се говори за старчество, за свещенство, за „младостарчество“, трябва да помним че не става дума за телесната възраст, за това дали брадата ти е посивяла или къдриците ти са все още руси, а за това в каква дълбочина те е увлякъл Светия Дух, на какво си се научил и какво можеш да кажеш. Не е задължително старецът да дава заповеди, той може да дава съвети, може да дава указания, но трябва да пази, да съхранява нашата свобода, защото Бог не Си търси роби, а Си търси деца, братя, сестри: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си“ (Йоан, 15, 15). Това духовникът трябва винаги да помни[13].

Взаимоотношенията на духовника с духовните му чада се състоят в това, духовникът задълбочено да се вглежда в техните души, да се вслушва в тях, да се старае да ги разбира и никога да не говори нищо, което не е докрай обмислено и което може да се окаже съблазън[14].

На въпросът как митрополит Антоний оценява Определението на Светия Синод от 29 декември 1998 г., посветено на „зачестилите случаи на злоупотреби в духовническата практика и негативното им влияние върху състоянието на църковния живот“, владиката отговори, че е трудно този документ да бъде оценен по достойнство. Но главното е, че не е достатъчно просто да се задоволяваме с призиви към безотговорните, или греховно настроените, или обезумелите от своето „величие“, породено от духовния сан – трябва да вземе конкретни мерки. „Това определение е съвършено справедливо и нужно, но аз смятам, че след него трябва да последват действия. Духовниците, които със своите постъпки разрушават църковния живот, разрушават човешки души или привнасят съблазън в средите на своите духовни чада, трябва да бъдат подложени на строги дисциплинарни мерки. Някой трябва просто да бъдат лишени от правото да изповядват, да им се остави само правото да извършват Божествена литургия; те не трябва да могат да предлагат никакво духовно наставничество на никого. В случай че нарушат и това, трябва да им бъде забранено изцяло да служат, защото тук не става въпрос просто за това как духовника си върши работата, става въпрос за това как той строи или разрушава човешки души“.

„Старецът не  е просто човек, който дълго се е занимавал с пастирска работа и е придобил някакъв навик или някаква опитност; старец в истинския смисъл е нещо съвсем различно, това е благодатно състояние“…

Затова по мнение на владиката Антоний това определение на Синода е своевременно и много важно, макар и да би могло то да бъде по-твърдо, но след него трябва да последват дисциплинарни мерки по отношение на всеки свещеник или епископ, който разрушава човешки души, независимо от неговото ниво и неговия сан. Не става дума за това, че такива духовници разрушават Църквата – Църквата е къпината, която гореше и не изгаряше, никой не може да угаси нейния пламък, но хората могат да бъдат погубени от такива духовници[15].

Владиката Антоний казваше, че трябва да отличаваме младите от старите безумци. Трябва по възможност да оценим духовната зрялост на човека, неговите способности да наставлява друг човек. Старецът не  е просто човек, който дълго се е занимавал с пастирска работа и е придобил някакъв навик или някаква опитност; старец в истинския смисъл е нещо съвсем различно, това е благодатно състояние. Старците не се „произвеждат“. Старците се раждат от силата на Светия Дух[16].

„Духовното ръководство не се състои в налагане на възгледи или каквото и да е било друг, а в това да се научи човека самостоятелно и творчески да осмисли и осъществи живота, който е в него“…

Сурожският архипастир отбелязваше, че пастирът задължително трябва да бъде смирен. Най-дълбокия вид смирение, смирението на светците, се дължи на това, че те са видели с духовния си взор Божията красота, Божията святост, Божията дивност. Те са били така поразени от тази неописуема красота, че им е оставало само едно: да паднат в свещен ужас, в любов, в изумление; и тогава не си спомняш за себе си, просто защото красотата е такава, че вече не ти е интересно да мислиш за себе си[17].

Той казваше така: „Ние лесно очакваме смирение от страна на послушниците или духовните чада; но колко смирение е нужно на свещеника, духовника, за да не нахълта в свещеното пространство, за да се отнася към душата на човека така, както Бог заповядал на Мойсей да се отнася към почвата, окръжаваща неугасващата къпина. И всеки човек – потенциално или реално – е вече тази къпина; и всичко което го окръжава е свещена почва, на която духовникът може да стъпи само след като събуе обущата си, никога не влизайки там иначе освен като митаря, стоящ в края на храма, гледащ храма и знаещ, че това е пространството на Живия Бог, свято място, и той няма право влезе там, освен ако Сам Бог му заповяда или Сам Бог му подскаже какво да направи или какво да каже“[18].

Свещеникът трябва да се грижи за своята „вкорененост“ в молитвата, в общението с Бог. Свещеникът трябва постепенно да се задълбочава в разбирането на евангелското слово, евангелските свидетелства, евангелските проповеди, и да проповядва това живо слово на Самия Бог, тоест първо да запознава хората с това слово и второ – да довежда до съзнанието на хората неговата жизненост, неговата дълбочина, неговата творческа сила. Трето – задачата на свещеника е такава: духовно ръководство, просвещение за всички, които му е поверил Бог, като при това „духовно ръководство“ съвсем не означава, че той е по-висш от останалите, по-умен от другите и ги води нанякъде.

Пътят е един – това е Христос и не съществува такъв път, по който свещеникът може да изтегли човека, държейки го за ръка, метър по метър. Всичко, което той може да направи е да помогне на този човек да влезе вътре в самия себе си и там да се научи да гледа, да вижда, да открива тези Божии дълбини които са в него. Духовното ръководство не се състои в налагане на възгледи или каквото и да е било друго, а в това да се научи човека самостоятелно и творчески да осмисли и осъществи живота, който е в него[19].

Владиката Антоний отбелязваше, че свещеникът не трябва да казва че не прилича на другите: той е също така крехък и слаб, той може да има свои си проблеми, свои вътрешни борби. Но това е човек, който поради някаква причина е познал Бога лично, бил е поразен от този опит на приближаването към Бога, почувствал че ако Бог е такъв, ако Той е пълен с любов, пълен със загриженост за хората, то и той трябва да отдаде своя живот за тези хора и да посвети живота си на тези хора, независимо какъв е той самия – умен, глупав, привлекателен или не, грешен или праведен, без значение – той е Божий, той Му е любим, роден. И целия опит на хилядолетната любов, хилядолетното разбиране на духовния път, човешки падения и възходи се намира в ръцете на този свещеник, който иска да посвети целия си живот на това, всеки човек около него да бъде приобщен към това чудо на познанието на Бога, към тази безкрайна радост, несравнима с нищо друго[20].

Пастирският опит на митрополит Антоний се отличаваше в извънредно голяма степен от тази система на духовенството, която се е наложила в днешния църковен живот. Владиката беше истински работник на Христовата Жътва, в никакъв случай не и духовник по нашето традиционно разбиране. Възниква въпросът: кой все пак работи на Жътвата Христова? Този, който със своя живот, със своите постъпки, със своите молитви, любов, болка за хората, съпреживяване, със своите думи (думи – в крайна сметка, като израз на живота) свидетелства за Христос, за това че Той е по-важен, по-добър, по-прекрасен от всичко на света, за това че Той реално влиза в нашия живот и го преобразява.

Именно такъв духовник бе самия митрополит Антоний. Подобно на Йоан Предтеча, чрез него достигаха до Христос хиляди. За него можем да кажем думите, които Христос е казал за Йоан: „Той беше светило, което гори и свети; а вие поискахте малко време да се радвате при светлината му“ (Йоан, 5, 35).

Хората намираха у владиката Антоний наставничество основано не на авторитарност, а на уважение към човека, което дава огромен творчески импулс, който реално принася и винаги ще принася добри плодове.

Автор: монах Иларион (Карандеев)

По наставления на митрополит Антоний Сурожски

Превод: Христо Георгиев, източник: http://www.bogoslov.ru/text/5232189/index.html

 източник: https://zadrugata.com/

[1] Софроний (Сахаров), архимандрит, „О молитве: сборник статей“, — Париж YMCA-PRESS, 1991, с. 101.

[2] Иларион (Алфеев), йеромонах, „Православное богословие на рубеже эпох“, Москва, „Дух и литература“, 2002, с. 191

[3] Антоний (Блум), митрополит Сурожский, „О встрече“, „Християнская жизнь“, 2004, с. 239

[4] Елена (Казимирчак-Полонская), монахиня, „О действие благодати Божией в современном мире“, Москва, Общедоступный православный университет, основанный протойереем Александром Менем, 2002, с. 290

[5] Антоний (Блум), митрополит Сурожский. О встрече. — СПб.: Сатисъ, 1994. — С. 245.

[6] Пак там, с. 246

[7] Пак там, с. 250

[8] Пак там

[9] Антоний (Блум), митрополит Сурожский, „Беседы о вере и Церкви“, Москва; Санкт Петербург, Интербук, 1991, с. 98

[10] Антоний (Блум), митрополит Сурожский. О встрече. — СПб.: Сатисъ, 1994. — С. 252.

[11] Иларион (Алфеев), иеромонах, %Православное богословие на рубеже эпох“, изд.: Дух и литера, 2002. — С. 195.

[12] Антоний (Блум), митрополит Сурожский,  „Берегитесь, братья мои, священники!“, Митрополит Сурожский Антоний о злоупотреблениях в духовнической практике, „Церковь и время“, 1999. № 2 (9). — с. 37

[13] Пак там, с. 40

[14] Пак там, с. 45

[15] Пак там, с. 34

[16] Пак там, с. 36

[17] Антоний (Блум), митрополит Сурожский, „О встрече“, Клин, 2004, с. 244.

[18] Пак там, с. 244

[19] Антоний (Блум), митрополит Сурожский, „Труды. Книга вторая“, Москва, Практика, 2007, с. 516-517

[20] Антоний (Блум), митрополит Сурожский, „Вера“, К, „Пролог“, 2004, с. 238.

Автор: монах Иларион (Карандеев)

По наставления на митрополит Антоний Сурожски

Духовност и духовничество

В началото съм длъжен да Ви помоля за прошка задето нямам текст на доклада си и се надявам само на молитвите на някои сред вас, щото днес да се получи някакъв въобще доклад.

(на катедрата пред митрополита звъни малък електронен будилник; той го взема в ръка, изключва го и настройва времето, продължавайки да говори)

Второ – с мен е този будилник, който честно ще звънне след 20 минути, така че да сте спокойни, че няма да прехвърля своето време.

Темата на моя доклад е „Духовност и духовничество” или, – ако предпочитате – духовно ръководство или душегрижие.

Бих искал…

(будилникът звъни, митрополитът го изключва и го слага в джоба си)

Бих искал отначало да определя думата духовност. Защото, както често се случва, когато говорим за духовност, ние говорим за определени религиозни изразявания на нашия духовен живот – такива, като молитвата и подвижничеството – и това е ясно от такива книги, като например книгите на Теофан Затворник.

На мен обаче ми се струва, че, говорейки за духовността, трябва да помним, че тя се заключава в това, че в нас действа Светият Дух. И това, което обикновено наричаме духовност, е проявление на това тайнствено действие на Светия Дух.

И това веднага ни поставя в много рязко очертано положение по отношение на духовността. Защото в този случай не говорим за това, човек да бъде възпитаван според някакви принципи и научен да се развива, в молитвата ли или аскетически, по някакви шаблони – не, духовничеството няма да се заключава в това. А в това, че духовникът, в каквато и степен на духовността сам да се намира, зорко ще следи, щото Дух Свети да действа над човека и в човека и ще подгрява това действие, ще го защитава от съблазни и падения, от колебанията на неверието. И в резултат от това духовническата дейност може да изглежда, от една страна, по-малко активна, а от друга – много по-значителна, отколкото често си мислим.

Предварително – преди да продължа нататък – искам да кажа няколко думи за това, че духовничество не е еднозначно понятие. Съществуват, както ми се струва, три степени или три типа духовници.

От една страна, на най-основно ниво, това е свещеникът, на когото е била дадена благодатта на свещенството, заключаваща в себе си не само правото, но и благодатната сила за извършване на тайнствата – на Евхаристията, Кръщението и Миропомазването, – но също и на тайнството Изповед, тоест на помиряването на човека с Бога.

Голямата опасност, на която е подложен младият неопитен свещеник, изпълнен с ентусиазъм и надежда, се заключава в това, че често младите хора, които излизат от духовните училища, си въобразяват, че тяхното ръкоположение им е дало и ум, и опит, и различаване на духовете, и се получава това, което в аскетическата литература наричат „младостарчество”. Тоест млади хора, които все още не притежават духовна зрелост, нито дори онова знание, което дава просто личният опит, но които си мислят, че тях са ги научили на всичко онова, което може да им помогне да хванат каещия се грешник за ръката и да го въздигнат от земята до небето.

И, за съжаление, това се случва твърде често и във всички страни: млад свещеник започва – но не затова, че е духовно опитен, не защото Бог го е привел към това, а само по силата на своето свещенство – да ръководи духовните си деца със заповеди: не прави това, а онова, недей чете такава и такава литература, ходи на църква, прави поклони…

И в резултат се получава някаква карикатура на духовния живот – жертви, които вършат всичко онова, което, вероятно, са вършили и подвижниците, но са го вършили от духовен опит, а не защото са дресирани животни. Погледнато откъм духовника пък, това е истинска катастрофа, тъй като той нахлува в област, в която няма нито правото, нито опита влезе. Настоявам върху това, тъй като за свещенството то е насъщен въпрос.

Старци можем да бъдем само по благодат Божия, това е харизматично явление, то е дар. И не можем да се научим да бъдем старци – по същия начин, както не можем и да изберем за свой житейски път гениалността. Ние всички можем да мечтаем да сме гениални, но отлично разбираме, че Бетовен или Моцарт, че Леонардо да Винчи или Рубльов, са обладавали такава гениалност, която не може да бъде научена в нито едно училище, нито дори чрез дългогодишен опит и която е Божествен дар на благодатта.

Настоявам върху това, може би, твърде дълго, тъй като, струва ми се, че темата е насъщна, при това тук тя е, може би, повече насъщна, отколкото на Запад, тъй като тук ролята на свещеника е много по-централна. И често млади – или по възрастта си, или по духовната си зрялост или незрялост – свещеници управляват своите духовни деца, вместо да ги отглеждат.

Да отглеждат – това означава те да се отнасят към тях и да постъпват с тях така, както градинар се отнася към цветята или растенията. Трябва да се познава природата на почвата, природата на растението, да се знаят условията, в които те са поставени – климатични или други – и едва тогава може да им се помогне – и това е всичко, което може да се направи – да се помогне на дадено растение да се развие така, както нему е свойствено според собствената му природа.

Не трябва да прекършиш някого, за да го направиш подобен на себе си. Един от духовните писатели на Запада беше казал, че духовното чедо може да бъде доведено единствено самò до себе си и пътят навътре – към неговия живот – понякога бива много дълъг.

Ако прочетете житията на светците ще видите как големите старци са умеели да правят това – как са умеели да бъдат себе си, но да прозрат в другия изключителните, неповторими негови свойства и да му дадат – както и на някой друг, и на някой трети – възможността също да бъде себе си, а не реплика на съответния старец или – в още по-лошия случай – негово трафаретно повторение.

Вземете пример от историята на Руската църква: срещата на Антоний Печорски и Теодосий. Теодосий бил възпитан от Антоний и все пак в техните жития няма нищо общо – в смисъл, че Антоний Печорски е бил отшелник, а Теодосий – основоположник на общежитието. И как е могъл Антоний да го подготви да прави нещо, което сам не би тръгнал да прави, и да бъде такъв, какъвто той [преподобният Антоний] не е искал да бъде и към което Бог не го е призовавал?

Струва ми се, че тук трябва особено внимателно да различаваме желанието си да направим човека подобен на себе си и това да го направим подобен на Христос.

Старчеството, както казах, е благодатен дар, духовна гениалност и затова никой от нас не трябва да си помисля да се прави на старец.

Но има и една промеждутъчна област – отцовството. И – отново – твърде често млади, и не така млади, свещеници – само защото ги назовават „отец еди-кой-си” – си въобразяват, че не са само свещеници-изповедници, а истински отци – в онзи смисъл, в който казва за себе си Павел в своето послание, че наставници у вас има много, но аз ви родих в Христос.[1] Същото, което – в своето време – е говорил и св. Серафим Саровски.

Отцовството се заключава в това, че някой човек – и той дори може и да не бъде свещеник – е родил за духовен живот друг човек. И този човек, вглеждайки се в него [в духовния отец], е видял – както казва старата поговорка – в очите му и на неговото лице сиянието на вечния живот и затова е могъл да иде при него и да го помоли да му бъде наставник и ръководител.

Второто, което отличава отеца, е това, че той е от една кръв и сякаш от един дух с ученика си и може да го води, тъй като между тях съществува истинско съзвучие – не само духовно, но и душевно. Вероятно помните, как някога египетската пустиня е била пренаселена от подвижници и наставници, но хората не са си избирали наставници по тяхната слава, не са отивали при някого, за когото се е говорело повече от най-доброто, а са намирали такъв наставник, когото са разбирали и който тях ги е разбирал.

И това е много важно, тъй като послушанието не се заключава в това да вършиш на сляпо това, което говори някой, имащ над теб материално-физическа или душевно-духовна власт. Послушанието се заключава в това, щото послушникът, избирайки си наставник, комуто да вярва безусловно, в когото да вижда това, което търси, се вслушва не само във всяка негова дума, но и в тона на гласа му и се старае, чрез всичко, в което се проявяват личността на този старец и неговият духовен опит, да надрасте самия себе си и се приобщи към този опит, да стане човек, който вече е израснал отвъд пределите на онази мяра, която би могъл да достигне със собствените си усилия.

Послушанието е преди всичко дар на слушането, при това слушане не само с ума и не само с ухото, но и с цялото същество, с открито сърце, с благоговейно съзерцаване духовната тайна на другия човек.

От страната пък на духовния отец, който, може би, ви е родил или пък – веднъж вече родени – само ви е възприел, но за вас се е превърнал в отец, трябва да съществува дълбоко благоговение към това, което у вас върши Светият Дух.

Духовният отец – също както и най-простият, обикновен и с нищо незабележим свещеник – трябва да бъде в състояние (и това понякога може да се усвои чрез усилие, замисляне, благоговейно отношение към този, който отива при него) да вижда в човека красотата на Божия образ, която не може да бъде отнета. Ако дори някой е повреден от греха, свещеникът е длъжен да види в него икона, която е пострадала – било то от условията на живота, или от човешка небрежност, или от кощунство. Да види в него тази икона и да благоговее пред онова, което е останало от нея и само заради това, само заради тази божествена красота, която е в него [в човека], да работи над това, щото да отстрани всичко, което осакатява този образ.

Отец Евграф Ковалевски, когато все още бе мирянин, ми каза нещо от типа, че когато Бог гледа човека, Той не вижда в него нито добродетелите – които в него може и да ги няма, нито успехите, които той няма, но вижда неизменната, сияещата красота на Собствения си Образ.

И ето че, ако духовникът не е способен да види в човека тази извечна красота, да види в него вече започващото да се осъществява негово призвание да стане – по образа на Христос – богочовек, то той не може и да го води. Защото човека не го изграждат, не го правят, а му помагат да порасне по мярата на собственото му призвание.

И тук думата послушание, може би, следва малко да бъде пояснена. Обикновено говорим за послушанието като за подчиняване, като за поставяне под нечия власт, а много често и като за поробване от духовника или от този, когото сме нарекли – съвсем напразно и във вреда не само на самите себе си, но и на свещеника – духовен отец или свой старец.

Послушанието се заключава в това, което казах – във вслушване с всички сили на душата. Това обаче задължава в равна степен и духовника, и послушника. И това е така, защото духовникът е длъжен да се вслушва с целия си опит, с цялото си същество и с цялата си молитва и, ще кажа повече от това – с цялото действие в него на благодатта на Всесветия Дух, в това, което извършва Духът в човека, който му се е доверил. Да умее да проследи пътя на Светия Дух в него, да благоговее пред това, което Бог извършва, а не да се старае да възпитава – било по свой образец или според това, как му се струва, че този човек трябва да се развива – жертва на духовното му водителство.

Изисква се смирение и от двете страни. Очаквано и леко смирение от страна на послушника или духовното чедо. Но колко смирение е необходимо за свещеника, за духовника, щото никога да не нахлуе в светата област, щото да се отнася към душата на човека така, както на Моисей е било заповядано от Бога да се отнесе към почвата, която вече е обкръжавала Горящата къпина. И всеки човек – потенциално или реално – вече е тази Къпина, и всичко, което го обкръжава, е тази свята почва, на която духовникът може да стъпи само след като е изул ботушите си, и никога да не стъпва по друг начин, освен като митарят, стоящ при прага на храма, който гледа към храма и знае, че това е област на Живия Бог, че е свято място и той няма право да влезе там другояче, освен ако Сам Бог иска това или Сам Бог му подскаже какво действие да извърши или каква дума да изрече.

И една от задачите на духовника се заключава в това, да възпита човека в духовна свобода, в царствената свобода на чадата Божии. Да не го държи цял живот в състояние на инфантилност, така че той винаги да прибягва до духовния си отец за дреболии – напусто и напразно, а да израсне в такава мяра, че сам да се научи да чува това, което Светият Дух говори с неизречени думи в неговото сърце.

Ако вие помислите върху това, какво означава смирението, ще ви дам две кратки определения.

(настрана) Владико, спрете ме, тъй като времето ми свърши!

На руски език смирение означава състояние на примиреност, когато човекът се е примирил с волята Божия, тоест отдал ѝ се е неограничено, напълно, радостно и казва: „Господи, прави с мен каквото Ти искаш!”. Но и – в резултат от това – се е примирил с всички обстоятелства в своя живот: всичко е дар Божи – и доброто, и страшното. Бог ни е призовал да бъдем Негови посланици на земята и Той ни праща тук, където е мрак, за да бъдем светлина, където е безнадеждно – за да бъдем надежда, където радостта е умряла – за да бъде радост. И така нататък. И нашето място не е там, където е спокойно – в храма, по време на литургията, когато сме защитени от взаимното присъствие, – а там, където стоим сами, като Христово присъствие в мрака на обезобразения свят.

От друга страна, ако помислим над латинските корени на думата, обозначаваща смирението, – humilitas – то тази дума произхожда от думата humus, която обозначава плодотворната земя. Помислете – за това пише дори Теофан Затворник – помислете за това, какво представлява земята. Лежи безмълвна, открита, беззащитна, уязвима, пред лицето на небето. От небето тя приема и зноя, и слънчевите лъчи, и дъжда, и росата. Но приема и това, което наричаме наторяване – оборския тор, всичко, което хвърляме по нея. И какво се случва? Тя принася плод. И колкото повече тя понася това, което ние в душевен смисъл наричаме унижение, оскърбление, толкова повече плод принася.

И ето, смирението се заключава в това, да се разкрием пред Бога така съвършено, че по никакъв начин да не се защитаваме против Него, против въздействието на Светия Дух или против положителния образ на Христос, на Неговото учение. Да сме уязвими в благодатта, както биваме уязвими в нашата греховност от човешките ръце, от острата дума, от жестоката постъпка, от насмешката, да се отдадем така, че Бог непосредствено според нашето собствено желание да извърши над нас това, което би пожелал. Всичко да приемаме, да се открием и тогава да дадем простор на Светия Дух да ни покори.

Струва ми се, че ако и духовникът се учи на смирение в този смисъл – в смисъла на виждането на извечната красота в човека, – той ще знае своето място (а това място е така свято, така дивно), което не е нищо друго, освен мястото на приятеля на жениха, на този, комуто тази невеста не е негова, но която той е поставен да опази до срещата ѝ с жениха – тогава духовникът може действително да бъде спътник на духовното си чедо, да върви стъпка по стъпка с него, като го предпазва и поддържа, без никога да нахлува в областта на Светия Дух.

И едва тогава духовничеството се превръща в част от онази духовност, от онова възрастване в светостта, към което всеки от нас е призован и да извършат което всеки духовник е длъжен да помогне на своите духовни деца.

Моля Преосвещения председател за прошка за това, че говорих по-дълго, но той също е виновен пред мен – нито веднъж не ме спря.

(Аплодисменти)

Превод: Борис Маринов

* Антоний (Блюм), митрополит Сурожский „Духовность и духовничество” – Пълен текст на доклада на автора пред Международна конференция при Издателския отдел на Московска Патриаршия, посветена на 1000-годишнината от Кръщението на Русия, Москва, 18 май 1987 г. Текстът, който след появата му на 18 юни 2012 г. е препечатан в стотици руски издания и в Интернет, е свален от видеозапис и подготвен за публикуване от архимандрит Тихон (Шевкунов): http://www.pravoslavie.ru/jurnal/54286.htm (бел. прев.).

[1] 1 Кор. 4:15 (бел. прев.).

Източник: http://predanie.dveri.bg/

Духовното водителство

Настоящото слово на митрополит Антоний (Сурожски) е изнесено преди 25 години (на 18 май 1987 г.) в рамките на международна конференция, посветена на честването на 1000 години от покръстването на Русия.

Бих искал първо да дефинирам думата „духовност". Обикновено когато говорим за духовност, ние имаме предвид определено религиозно изразяване на нашия духовен живот, като например молитвата и подвижничеството. Това става ясно от книгите на св. Теофан Затворник. Но мисля, че когато говорим за духовност, трябва да помним, че тя се състои в това, което извършва в нас Светият Дух. Това, което ние обикновено наричаме духовност, е проява на тайнственото действие на Светия Дух.

Това веднага ни поставя в много ясна позиция по отношение на духовното водителство. Защото въпросът е не човек да бъде възпитаван в някакви принципи и да бъде научен да израства – в молитвеност или аскетика, следвайки някакви шаблони. Това не е истинско духовно водителство...

Духовникът, независимо от степента на неговото познание, трябва внимателно да наблюдава това, което извършва Светият Дух с човека и в човека, да възгрява Неговото действие, да защитава вярващия от изкушения или падения, от колебанието на неверието. В резултат дейността на духовника може да изглежда по-малко активна – от една страна, но от друга – много по-значителна.

Духовното водителство не е еднозначно понятие. Бих определил три степени или три типа духовници. На първото ниво е свещеникът, на когото е дадена благодатта на свещенството. Тази благодат съдържа в себе си не само правото, но и силата за извършване на Тайнствата: Евхаристия, Кръщение, Миропомазване, но също така и Тайнството на Изповедта, т.е. на примирението на човека с Бога.

Младите и неопитни свещеници, изпълнени с ентусиазъм, се излагат на голяма опасност. Тя се състои в това, че често младите хора, които завършват богословски училища, мислят, че ръкоположението им дава и ум, и опит, и дарбата да различават духовете. Така те се превръщат в това, което се нарича в аскетическата литература „младостарчество". Т.е. те още нямат духовна зрялост, дори още нямат знанието, което дава личният опит; но мислят, че са научили всичко, което може да им помогне да вземат за ръка каещия се грешник и да го възведат от Земята на Небето. И за съжаление това се случва твърде често: млад свещеник (не поради това, че е духовно опитен, и не защото Бог го е привел към това, а само по силата на своето свещенство) започва да ръководи със заповеди своите духовни чеда – това не прави, това прави, такава литература недей да четеш, ходи на църква, прави поклони... И в крайна сметка духовният живот на неговите жертви се превръща в карикатура. Те правят всичко, което може би биха правили и подвижниците. Но подвижниците биха го правили от духовен опит, а не защото са като дресирани животни. За мисията на духовника това е катастрофа, защото той нахлува в област, в която няма нито право, нито опит да се намесва.

Старец се става само по Божия благодат. Това е харизматично явление, това е дарба. Невъзможно е човек да се научи да бъде старец, както е невъзможно да изберем гениалността за своя природа. Можем да мечтаем да бъдем гениални, но ние отлично разбираме, че Бетовен или Моцарт, Леонардо да Винчи или Рубльов са имали такава гениалност, която не може да се научи в никое училище, която не може да се придобие дори чрез продължителен опит и която е божествена дарба на благодатта.

Според мен това е съществен въпрос и той може би засяга повече нас отколкото западните християни, тъй като при нас ролята на свещеника е много по-централна. И често млади по възраст или по духовна зрялост (или незрялост) свещеници ръководят духовните си чеда, вместо да ги обгрижват духовно.

Грижата означава да се отнасят към тях и да постъпват с тях така, както градинарят се отнася към своите цветя и растения. Трябва да се познава естеството на почвата, да се познават спецификите на растението, както и условията, в които то е поставено да расте. И само тогава може да се помогне – но това е всичко, което може да се направи – да се помогне на растението да се развива така, както му е присъщо според природа му. Не бива обаче човекът да се прекършва, за да стане подобен на нас. Един християнски писател на Запада казва, че духовникът трябва да води духовното си чедо към самото него, но понякога пътят се оказва много дълъг.

Ако прочетете житията на светиите, ще видите, че големите старци са правили точно това: те са знаели как да бъдат себе си и как да прозрат в другия човек неговите изключителни, неповторими качества, и как да му дадат възможност (както и на всеки друг човек) също да бъде себе си, а не подобие на този старец, или в още по-лошия случай – шаблонно негово повторение. Да вземем за пример от историята на руската Църква срещата на светите Антоний Печерски и Теодосий Киево-Печерски. Теодосий е възпитан от Антоний, обаче в живота им няма почти нищо общо в смисъла на това, че Антоний е отшелник, а Теодосий е основоположник на общежитийното монашество в Русия. Изглежда Антоний трудно би могъл да го подготви за нещо, което той самият не би се наел да прави, какъвто самият той (преподобният Антоний) не е искал да бъде и към каквото Бог не го е призовал.

Струва ми се, че за тази духовна мисия трябва да сме много проницателни и да разграничаваме нашето желание да направим човека подобен на нас от това да го направим подобен на Христа.

Както споменах, старчеството е благодатен дар, то е духовна гениалност, и затова никой от нас не бива и да си помисля да се държи като старците. Но има и една междинна област – да си духовен отец. Много често се случва отново сред младите свещеници (а и сред не толкова младите) да си въобразяват, че те не са просто изповедници, а са наистина духовни отци, защото към тях се обръщат с „отец". Те приемат духовната си роля в смисъла, в който ап. Павел говори в своето послание (І Кор 4:15), че „наставници имате много, но аз ви родих в Христа". Така говори и св. Серафим Саровски.

Да си духовен отец означава (дори и да не си свещеник) да родиш за духовен живот друг човек. И тогава новороденият, когато се взре в своя духовен отец, вижда в очите му, на лицето му, сиянието на вечния живот. Затова той може да отиде при него и да го моли да бъде негов наставник и ръководител.

Второто, което отличава духовния отец, е това, че отецът и ученикът сякаш са една кръв, един дух. Отецът може да води ученика, защото между тях цари истинско не само духовно, но и душевно съзвучие.

Едно време египетската пустиня е била пренаселена от подвижници и наставници. Обаче хората не са си избирали наставник според неговата забележителна слава; те не са отивали при човека, за когото са чували най-много хубави неща, а са търсили наставник, когото са разбирали и който е разбирал тях. И това е нещо много съществено. Защото послушанието не се състои в това да изпълнявате сляпо всичко, което някой ви казва, поради това, че той има над вас или материално-физическа, или душевно-духовна власт. Послушанието се състои в това, че послушникът си избира наставник, на когото безусловно вярва, в когото вижда онова, което винаги е търсил. И се вслушва не само във всяка негова дума, но и в тона на гласа му. Чрез всичко това той се старае да надрасне самия себе си, да се приобщи към духовния опит на своя старец и да се превърне в човека, вече израснал отвъд пределите на границата, която той би могъл да достигне със своите собствени усилия.

Послушанието е преди всичко дар на слушане; и не само слушане с ума, с ушите, но с цялото същество, с отворено сърце, чрез благоговейно съзерцание на духовната тайна на другия човек. А духовният отец, който може би ви е родил, или който ви е възприел вече родени, но е станал ваш отец, трябва да има дълбоко благоговение към това, което извършва във вас Светият Дух.

Духовният отец, както и най-обикновеният и с нищо незабележим свещеник, трябва да е в състояние да види в човека неотделимата красота на Божия образ (това понякога изисква усилия, внимание, благоговеене пред този, който идва при него). Дори и човекът да е повреден от греха, свещеникът трябва да вижда в него икона, която е пострадала или от условията на живот, или от човешка небрежност, или от кощунство; и да благоговее пред това, което е останало от тази икона. И само заради това, заради онази божествена красота, която е в него (в човека), да работи, за да отстрани всичко, което обезобразява този образ Божи.

Още преди да стане свещеник, отец Евграф Ковалевски ми каза, че когато Бог гледа някого, Той не вижда в него нито добродетелите, които този човек може и да не притежава, нито успехите, които той не е постигнал. Но Бог вижда в него ненакърнимата сияеща красота на Своя Образ. И така, духовникът не може да води човека, ако той не е в състояние да види в него тази предвечна красота, ако не може да види започналото осъществяване на неговото призвание – да стане подобен на Христа. Защото човек не бива да бъде моделиран, на него може само да му се помогне да израсне до мярата на собственото си призвание.

И тук трябва да се изясни думата „послушание". Обикновено влагаме в тази дума значението на подчиненост, подвластност, а много често и на заробване от духовника или от онзи, когото сме нарекли духовен отец или свой старец (съвсем напразно и в ущърб не само на самите нас, но и на духовника).

Послушанието се състои именно в това, което споменах – в способността да слушаме с цялата си душа. Но това в еднаква степен задължава и духовника, и послушника. Защото духовникът трябва да се вслушва в опита си с цялото си същество и с цялата си молитвеност, и свръх това – с цялото действие на благодатта на Светия Дух, което се извършва в него и в човека, който му се е доверил. Той трябва да може да проследи действията на Светия Дух в него, той трябва да благоговее пред това, което извършва Бог, а не да превърне своя довереник в жертва на духовното си водителство или в следовник на неговата лична представа за духовно развитие.

Изисква се смирение и от двете страни. Очаквано и лесно е смирението от страна на послушника. Но колко голямо смирение е нужно на духовника, за да се отнася към душата на другия така, както Бог заповядва на Моисей да се отнася към земята, окръжаваща Неопалимата къпина?! Потенциално или реално всеки човек е тази къпина. Всичко, което го заобикаля, е свята земя, на която духовникът може да стъпи само след като е събул обувките си. Духовникът трябва да пристъпва на това свято място както митаря, който стои на входа на храма, взира се навътре и знае, че това е територия на Живия Бог, че няма право да влезе в това свято място, освен по заповед на Самия Бог.

Една от задачите на духовника се състои в това да възпита човека в духовна свобода, в царствената свобода на чедата Божии. Не да го държи цял живот в състояние на инфантилност, та той винаги да дотичва при своя духовен отец за дреболии, напразно, без нужда. Духовното чедо трябва да израсне до такава степен, че само да се научи да чува това, което Светият Дух говори с неизказани слова в неговото сърце.

Ако се замислим, какво означава смирението, имам две кратки определения. Смирението на руски език (и на български – бeл. прев.) е състояние на мир, при което човек се е примирил с Божията воля, т.е. отдал й се е неограничено, изцяло, радостно и казва: „Господи, прави с мен каквото искаш!" Вследствие на това човек се примирява с всички обстоятелства на своя живот: всичко е дар от Бога – и доброто, и страшното. Бог ни е призовал да бъдем Негови пратеници на Земята. Той ни изпраща там, където е тъмнина, за да бъдем светлина; където е безнадеждност, за да бъдем надежда; където радостта е умряла, за да бъдем радост. Мястото ни не е само там, където е удобно – в храма, когато се служи литургия, когато се чувстваме защитени от взаимното си присъствие. Мястото ни е там, където сме сами като Христово присъствие в мрака на обезобразения свят.

Ако пък се замислим за латинския корен на думата „смирение" – humilitas, той произлиза от humus – „плодотворна земя". За това пише свети Теофан Затворник. Помислете, какво е земята. Тя стои безмълвна, открита, беззащитна, уязвима пред лицето на небето, тя приема от него и пек, и дъжд, и роса. Но тя приема и всичко, което хвърляме в нея. И какво се случва? Тя дава плод. И колкото повече земята понася това, което ние душевно наричаме унижение, обида, толкова повече плодове принася.

Смирението се състои в това напълно да се разкрием пред Бога, така че да не слагаме никакви бариери пред Него, пред въздействието на Светия Дух или пред Христовото учение. Това означава да сме уязвими в благодатта, както понякога сме уязвими в греховността си от човешка ръка, от остра дума, от груба постъпка, от подигравка. Да се отдадем на Бога така, че по наше желание Той да има право да направи с нас каквото поиска. Да приемаме всичко, да се открием и така да дадем простор на Светия Дух да ни покори.

Струва ми се, че ако духовникът се учи смирение, възприемайки го по този начин – да вижда предвечната красота в човека – той ще знае своето място (а то е толкова свято, толкова чудно), а именно мястото на другаря на жениха, комуто невестата не му е невеста, но на когото е отредено да опази срещата между жениха и невестата. Тогава духовникът може да бъде наистина спътник на своето духовно чедо; да върви стъпка по стъпка с него, като го пази и поддържа, но никога не нахлува в областта на Светия Дух.

Тогава духовното водителство ще бъде част от онази духовност и от онова израстване в святост, към което е призван всеки от нас и което всеки духовник трябва да помогне на своите духовни чеда да постигнат. І www.pravoslavie.ru

(Словото е публикувано с незначителни съкращения.)

Превод: Евгения Николчева

Източник: http://www.pravoslavie.bg/