Ден след ден ние чуваме в Евангелието разкази за
хора, които са били изцелени от болест. И в Евангелието това изглежда толкова
просто и ясно: ето нужда, и Бог се отзовава на нея. И застава пред нас въпрос:
защо тогава това не се случва с всеки от нас? Всеки от нас се нуждае от
физическо изцеление или от изцеление на душата: а се изцеляват едва малцина:
защо?
Когато четем Евангелието, ние изпускаме от очи, че
Христос не изцелявал всички и всекиго: един човек от тълпата се оказвал
изцелен, а мнозина, също недъгави телом или по душа, не са били изцелени. И
това става защото, за да приемем действието на благодатта Божия за изцеление на
тялото и душата (или и на двете), ние трябва да се разкрием за Бога – не за
изцелението, а за Бога.
Ние често бихме искали, искаме да изключим болестта
от нашия жизнен опит, не само защото болестта затруднява живота, не само защото
болестта върви ръка за ръка с болката, но също или даже най-вече защото тя ни
напомня за нашата крехкост: тя като че ни казва: “Не се забравяй! Ти си
смъртен, ти си смъртна; твоето тяло сега като че се обръща към тебе и казва: Ти
нямаш власт да ме върнеш към здравето, ти нищо не можеш да направиш: аз мога,
като че да умра, да угасна; мога да овехтея и да залинея – и това ще бъде край
на земния ти живот… Не тази ли е главната причина, поради която с всички сили
се борим за оздравяване, искаме да си измолим здраве?
И ето, ако от такива препоставки молим Бога да ни
изцели, да ни върне в състоянието на цялост, това значи, че ние се молим само
за забрава, молим се да забравим за нашата смъртност, вместо, тя да ни бъде
напомняне, пробуждане, и ние да бихме осъзнали, че дните отминават, че времето
е кратко, и че ако искаме да достигнем пълният ръст, към който сме призвани на
земята, трябва да бързаме да отърсим от себе си всичко смъртоносно, което го
има в нас самите. Защото болестта и смъртта са обусловени не само от външни
причини; в нас има и злопаметство, и горчивина, и ненавист, и алчност, и
толкова други неща, които убиват в нас живостта на духа и не ни дават да живеем
сега, в сегашно време, с вечния живот: онзи вечен живот, който е просто животът
в пълния смисъл на думата, животът в неговата пълнота...
Какво тогава можем да направим? Трябва по-внимателно
да си задаваме въпроси, и когато идваме при Бога, молейки да ни изцели, ние
трябва предварително да се подготвим за изцелението. Защото да бъда изцелен
означава не само да стана цял, за да се върна към такъв живот, какъвто съм
живял преди; това означава да стана цял, за да започна нов живот, както ако сме
осъзнали, че сме умрели в изцеляващото действие Божие; че всичко, което в нас е
било вехтия човек, онова тяло на тлението, за което говори Павел апостолът, -
този вехтия човек трябва да си отиде, за да живее новият човек. Ние трябва да
бъдем готови да станем този нов човек чрез смъртта на миналото, за да започнем
да живеем отново: както Лазар, който е бил извикан от гроба не просто обратно в
предишния му живот, но след като е преживял нещо, което не се поддава на
описание с никакви човешки слова, да влезе в живота отново, на ново основание.
Способни ли сме да приемем изцелението? Готови ли
сме, съгласни ли сме да поемем върху себе си отговорността на новата цялостност
за да влезем отново, и отново в света, в който живеем, с вестта за новото, да
бъдем светлина, да бъдем сол, да бъдем радост, да бъдем надежда, да бъдем
любов, да бъдем отдаденост и за Бога и за хората?
Нека се замислим над това, защото ние всички сме
болни, така или иначе, ние всички сме крехки, ние всички сме слаби, ние всички
сме неспособни да живеем с пълнотата даже на онзи живот, който ни е дарен на
земята! Да се замислим над това, и да започнем да ставаме способни да се
открием пред Бога така, че Той да може да сътвори Своето чудо на изцелението,
да ни направи нови, но така, че да носим своето ново, в действителност Божието
ново в света, в който живеем. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар