петък, 29 август 2014 г.

Неделя 12 след Петдесетница - Притча за богатия момък (Ев. Мат. 19:16-26)

Во имя Отца и Сина и Святого Духа.

Искам да ви обърна внимание на две или три черти от днешното евангелски четиво. Момъкът се доближава до Христос и Му казва: Учителю благий. И Спасителят го поставя пред действителност, за която той, може би, не е мислил. Момъкът се обърнал към Христос като към мъдър наставник: „Добри наставниче, какво да правя?” А Христос му отговорил: Никой не е благ, освен един Бог ... И тук Той го поставил пред лицето на това, че ако иска да получи окончателен, съвършен отговор на своя въпрос, той трябва да го чуе от устата Божии, т.е. от Спасителя Христос, Синът Божий, станал син човечески. Той трябва да чуе тези слова, признавайки безусловността на правото на Христос да възвестява тези слова.

И действително, ако говорим за вечния живот, - кой може да говори за него, освен Самият Бог, Който е и  Живот Вечен? Напразен е въпросът на момъка, ако той се обръща само към мъдрия, макар и свят, човек: на този въпрос може да отговори само Бог: и отговорът на това е само един: Приобщи се към Моята святост, приобщи се към Моята вечност – и ти ще бъдеш съвършен, и ще влезнеш във вечността Божия ...

Но Христос се обръща към своя събеседник на това равнище на което другия говори; Той му казва: пази заповедите, - нали заповедите също са дадени от Бога: какво повече ти е нужно?! – Кои? – пита момъкът, мислейки, че трябва да спазва някакви нови заповеди, че трябва да направи нещо такова, за което той досега от никого не е чувал. И действително, тук той слуша Този, Който може да му каже последно, съвършено слово. И Христос му указва на шест заповеди, но само последната - е от Второзаконие. Той не упоменава ни една заповед за поклонение на Бога; защо? Защото е така леко и на този момък и на нас да кажем: „Аз вярвам в Бога! Аз обичам Бога!” – и веднага да нарушим тези заповеди, които се отнасят до човека ... Изглежда, че всеки от нас може да каже от сърце, че той вярва в Бога, че той обича Бога – но това не е така. Ако вярвахме в Бога, не бихме поставяли под въпрос обстоятелствата в нашия живот, не бихме Го упреквали за това, че всичко което с нас се случва горчиво и мъчително – е Негова отговорност. Ние не винаги казваме, че Той е отговорен непосредствено, но че Той не ние съхранил, не ни е оградил, не ни е защитил – ние казваме постоянно. Ако бихме Го обичали, ако бихме вярвали в Неговата любов, то ние бихме възприемали всичко от Неговата ръка, като дар на любовта. Затова да говорим за това, че ние обичаме Бога и вярваме в Него, е нужно внимание, предпазливост. Но даже ако ние можем да кажем това, то апостол Йоан Богослов ни указва: когато ти казваш, че обичаш Бога, а хората около себе си не обичаш – ти си лъжец! ... Затова Христос не поставя на богатия момък въпрос за това, обича ли Бога, - той би се отзовал с положителен отговор, а пита: как ти се отнасяш с хората около теб? Обичаш ли хората, както обичаш самия себе си? Желаеш ли на хората всичкото това добро, което желаеш на себе си? Готов ли си да се отречеш от всичко, което е твое, за това, да обогатиш другият с любов, но конкретна любов; не на думи, а с дела на любов? ... Ето защо Христос казва на момъка: Пази заповедите.

Това ни напомня разказа за Страшния съд, който ние четем в Евнгелието според Матей преди Поста, за това, как Господ разделя овцете от козите. Ние винаги мислим за тази притча в асоциация със съда; но в какво е съда, за какво пита Христос-Съдията застаналите пред Него? Той пита само за това, оказали ли са се те в течение на своя живот човечни, достойни за името човек: Нахранихте ли гладния? Облякохте ли голия? Дадохте ли покрив на този, който е бил бездомен? Посетихте ли болния, дори ако ви е страх от неговата зараза? Засрамихте ли се или не от това, че вашият приятел се намира опозорен в затвора? ... Ето за какво пита Съдията, - за това, какви сме били по отношение към човека. Иначе казано: били ли сте вие достойни за званието човек? Ако вие сте недостойни даже за званието човек, - не мислете за това, да се приобщите към Божествената святост, да се приобщите към Божествената природа, да се приобщите към вечността Господня.

И това е отправено към момъка, който е богат: с какво е богат? Той е богат не само с материални богатства; той е богат с това, че чувства себе си за праведник: той е изпълнил всички Божии заповеди, той е направил всичко, каквото може да поиска от него Бог, - какво повече да се изисква от него? Да възлюби ближния, като себе си. Това не е една от Десетте заповеди; тази заповед ние намираме на друго място в Стария завет (Лев. 19:18) и я слушаме повтаряна от Христос; тя означава: да се отречеш от себе си, да забравиш за себе си! Нека цялото твое внимание да бъде обърнато към другия, към неговата нужда: нека твоето сърце да бъде пълно само с любов към другия, каквото и да ти струва това! ... И ето тук момъка се спъва в своето материално богатство: той е готов да обича хората, но само от положението на своята материална обезпеченост. А Христос му говори: Отдай всичко: и когато у тебе няма нищо, не остане нищо, тогава обичай хората свободно, и Ме следвай, където и да отида ... И ние знаем, къде Христос е: отрече се от Себе Си до край и даде живота Си.

Тази заповед се отнася отчасти към всички нас. От материалното богатство не сме задължително длъжни да се лишим, пък и често не го притежаваме, но ние сме богати с това, което ни прави горди, самодоволни, - ето от какво трябва на първо място да се откажем: да забравим за себе си, и да обърнем внимание на ближния. И тогава ще чуем от Христа слово на утешение, слово на утвърждение. Да, – със собствени сили човек не може да направи това, но, по думите на Спасителя към апостол Павел, силата Му се в немощ напълно проявява. Ние можем да действаме със Божията сила; и както е казано в днешното Евангелско четиво, това което е невъзможно за човека, е възможно за Бога. И отново с думите на апостол Павел: Всичко ми е възможно в укрепващата ме сила на Господ нашего Иисуса Христа. Амин.

Превод: Димитър Петров
Източник: http://www.mitras.ru/

петък, 22 август 2014 г.

Любовта Христова


Да любите един другиго така, както Аз ви възлюбих... Тези думи достигат сърцето ни и радват душата ни, в същото време ни се струва изключително труден подвиг, когато трябва да ги изпълним, да ги въплътим в живота. За любовта може да се говори на различни плоскости; има обичайна проява на любовта, както се обичат членовете на едно семейство, както бащата и майката обичат своите деца, както децата отговарят на тази любов, както радостната светла любов съединява младоженеца и булката; това е радостта, светлината, която пронизва тъмата на обичайния живот. Но в нея има крехкост и несъвършенство. Сигурно знаете как децата са обичани от родителите, но са безсилни да отговорят на тази любов; в определени моменти - да, но не постоянно. Вие знаете, че между брятата и сестрите има естествена обич, но в същото време тя не ги изпълва изцяло. Затова не бива да се твърди, че тази естествена човешка любов е изпълнение на Христовата заповед, че тя представлява Царството Божие на земята дошло в сила.


За какво тогава става дума? Христос ни казва, че трябва да любим един другиго; Той не прави никакви разлики; какво иска да ни каже с това? Че трябва да ценим всеки човек, всеки срещнат, познат и непознат, чужд, привлекателен или не, като човек с вечна съдба. Това е човек, когото Бог е призовал от небитие към живот, за да направи своя неповторим принос в живота на човечеството. По човешки той може да не ни харесва, да ни е чужд, непонятен за нас - но той е извикан от Бога и поставен в света, за да внесе в него нещо, което ние не сме в състояние да внесем. И още повече: той е поставен на моя жизнен път, за да ми се открие нещо. Най-напред, за да ми се открие, моята неспособност да виждам всеки човек като икона; умеем ли да се гледаме един другиго по този начин? Боя се, че не умеем, че има хора, които са ни близки, скъпи, а другите, в най-добрия случай, са ни просто чужди.


На тези „чужди” хора трябва да обърнем особено внимание, защото те поставят пред нас въпроса: ти с Христа ли си, или без Него? Защото този човек, когото Христос възлюби до смърт кръстна, ти не щеш да го знаеш. Той ти е чужд, той ти е непонятен, не ти влиза в работата; ако го нямаше на света, би ти било също така просто и хубаво. Нима това е християнска любов? Трябва да се научим, когато срещаме някой човек да го погледнем и да кажем: това е икона Христова, това е образ Божий, този човек е пратеник Божий. Той е изпратен, за да ме научи на нещо, за да ми донесе нещо, за да постави пред мен въпрос, изискване Божие. Понякога ние можем да направим това след време; а понякога не успяваме, докато не стане късно.


Спомням си разговор с един руски свещеник от ранната емиграция, който е бил воин в Бялата армия, който всички години на емигрантския си живот беше посветил на борбата с болшевизма, който с цялата си душа отхвърляше Сталин. И в един момент той разбра, че Сталин е умрял. И в този момент с него се случило нещо, което той не очаквал; той помислил: ами ако Бог съди Сталин така, както аз го съдех и досега не мога да престана да го съдя?! Аз го ненавиждах; нима Бог, когато той застане пред Него, ще го срещне с ненавист, с отхвърляне, и то не временно, а навеки!? И аз си спомням, че той ми каза как изпаднал в такъв ужас за себе си, че се втурнал в олтара, хвърлил се на колене и казал: Господи, прости ми за ненавистта, която имах към този човек! Той сега е пред страшния съд; Господи, не приемай моето осъждане против него... Това е крайност; това е такова положение, в което никой от нас не се намира, и дай Боже, да не попада; но кой знае? Колко хора има, които ние не обичаме, не приемаме, отхвърляме, макар и не в такава степен...


Та нека помислим за това, на какво ниво на любовта се намираме. Намираме ли се на нивото на любовта на децата към родителите, на булката и младоженеца един към друг, на неразделните приятели, на които никога не им се е налагало да се сблъскат с болката и отрицателните качества на любимия? Или се намираме в положението на тези хора, които са заобиколени от чужди, за които моят ближен не съществува - обичам го, доколкото той не ми пречи да живея, отхвърлям го в момента, когато той застане на пътя ми... Ако можем да мислим така за когото и да било (и аз съм сигурен, че ние можем да мислим така за мнозина около нас), то ние още не сме се научили какво значат Христовите думи: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих... Той възлюби всекиго от нас не за неговата добродетел, не за неговата красота, не за това, че той е толкова добър, а заради това, че му е толкова нужна любов, за да стане човек, заради това - да може той да се опомни, за да стане нова твар, за да влезе в него живот...


И ето, да се погледнем един другиго, макар и в нашия храм, макар и сред нашите познати, и да се запитаме: обичам ли аз този човек с такава любов? А ако не, то аз още не съм започнал да обичам с Христовата любов. И колко е страшно това, колко страшно е да си помислиш: когато застана пред Бога, около мене ще има хора, които съм познавал цял живот, и ще кажа: тези хора никога не съм обичал, не ги обичам и не желая да ги зная. Искам да вляза в Твоя рай, Господи, там няма място за тях, както няма за тях място и в моето сърце на земята!.. Да помислим, защото тази заповед Христова: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих - не е обикновена заповед; тя изисква от нас съвършено нов обрат в живота. Да помислим, да помислим даже просто за този човек, който стои сега до нас: той свой ли ни е, или чужд? Той съществува ли за мене, или не съществува? А ако съществува, то в каква степен? Как?


Да помислим за това, защото рано или късно ще застанем пред Христос, Който ще ни каже: Аз заради този човек дойдох на света, заради този човек умрях на Кръста. И ако ти го отхвърляш, то отхвърляш и целия Мой подвиг на любовта; ти по свой избор ставаш чужд на Мене. Амин!


Превод Теменужка ВИТАНОВА  

Неделя 11-та след Петдесетница. Притчата за немилосърдния длъжник

Снимка от филма "Венецианският търговец"
В името на Отца и Сина и Святого Духа.

Днешната притча е толкова ясна, толкова проста, но аз бих искал да ви обърна внимание на едно или две неща в нея. От притчата е ясно, че ако не прощаваме един на друг това малкото, с което съгрешаваме един на друг, Бог не може да ни прости това великото, с което ние сме Му длъжни. И това е вярно; но аз искам да се замисля за нещо друго.

Ние сме длъжни един на друг толкова малко: ние се раняваме един друг със и в самолюбие или гордост; ние разрушаваме надеждите един на друг, ние убиваме радостта един на друг: и също, много често, с това, как се обръщаме един с друг, ние помрачаваме, опорочаваме Божия образ в себе си и в другите хора. И ето когато иде реч за човешки взаимоотношения, за болката, която ние си причиняваме един на друг, нашият дълг може да бъде простен, защото жертвата на нашия грях, даже ако тя ни е предизвикала да грешим, или ако тази жертва е непорочна, получава в този момент власт да прости, истинска божествена власт да премахне злото, което ние сме извършили, и с думите на Христос „Прости им Отче, те не знаят какво вършат” да отпусне обиждащият, да зачеркне злото, да пусне на свобода този, който е свързал себе си с връзките на ненавистта, презрението или множество други неща.

Но има в тази притча и друга страна; в какво е работата, защо Христос казва, че ние сме длъжни един на друг сто монети, а на Бога - десет хиляди монети: толкова много, толкова много? Означава ли това, че когато ние съгрешаваме против Него, грехът като че ли се умножава от това, че Бог е велик, и да Го оскърбяваш – винаги е по-голямо престъпление, отколкото да оскърбиш ближния? Мисля, че такава представа за Бога би била чудовищна; мисля, това означава, че когато постъпваме зле, не слушайки Божия призив, не следвайки Неговите слова и Неговия пример, това помрачава Неговия образ в нас, разрушава тази красота, която Той е насадил в нас, която той е начертал в нас, с която Той ние запечатал, като със собствен печат. И ето това е непоправимо, ако само Бог не обнови, това което е овехтяло, повехнало, не върне загубената от нас красота.

В този смисъл ние сме длъжни да бъдем много внимателни, предпазливи, в нашите отношения с Бога. Простъпките един срещу друг да се изправят е лесно, защото те са малки, те са повърхностни; една дума на прошка е достатъчна.Но това, което ние извършваме над собствената си душа, над самите себе си, когато постъпваме против Божиите заповеди, Божия зов, против надеждата, която Бог възлага на нас, ние не можем да изправим, просто казвайки: „Аз постъпих лошо, прости!” Целият живот на Христа, цялото Негово страдание и смърт на кръста – това е цената, която възстановява това, което ние сме разрушили и изкривили, вместо да го направим право и прекрасно.

Да се замислим над това, защото да кажеш на Бога „Прости” означава много повече, от това да кажеш „Не ни вменявай това зло, което сме направили, тази неправда, която сме извършили”. Това означава да кажеш: „Обнови това, което не може да бъде възродено с човешки усилия”. Така че действително съществува несъразмерност, за която Хритос говори в притчата, между това, когато ние постъпваме неправо на Божиите пътища и когато постъпваме неправо в нашите взаимоотношения един с друг. Затова дайте да започнем с тези отношения един с друг, да започнем да се отнасяме към всеки човек, както бихме се отнесли към свята икона, повредена от времето, небрежността, злобата. Да се отнасяме един с друг с благоговение, с ласка: тогава при нашето обръщане към Бога, и Той ще постъпи така с нас.

Да ни благослови Бог да израстем в тази красота, която Той е насадил в нас и към която Той ни призовава, и да бъде благословението на Господа Иисуса Христа, и любовта Божия и причастие Светаго Духа са нас во веки! Амин.



Превод: Димитър Петров

Източник: http://www.mitras.ru/

събота, 16 август 2014 г.

Неделя 10-та след Петдесетница, Изцеление на бесноватия юноша

В името на Отца и Сина и Светаго Духа

В днешното Евангелие ние още веднъж виждаме отчаяна човеческа нужда и неспособността на учениците Христови да изцелят човек. Неодавна ние четохме в Евангелието за това, че те са чувствали, че не са в състояние да нахранят народа окръжавал Христос; и Го попитали: Защо? Защо са така безсилни? Защо не могат да помогнат на тези, които идват при тях с такава надежда?

И Спасителят им казал две неща. Първо, преди тяхното питане, Той казал: Доведете болното дете при Мен ... Това е първото, което всеки от нас е в състояние да извърши. Когато пред нас виждаме нужда, болка, отчаяние и объркване, ние така често се стараем да помогнем със своя си ум; и понякога, в някаква степен, ние можем да направим това. Но в края на краищата пълната, пределната хармония, цялостността на човека може да бъде възстановена само от Самия Бог. И затова сме длъжни да помним, че сме изпратени в този свят за това, да приведем всеки нуждаещ се до Самия Христос, да станем толкова прозрачни, толкова незабележими, че хората да влезнат в общение с Христа, затова, че ние сме ги привели до Него за ръката – но само толкова.

Вторият въпрос бил поставен конкретно от учениците: Защо ние не можахме да го изцелим?.. – Защото не е стигала вярата. Не вярата в това, че у тях има сила да го извършат, а вяра в това, че Бог може да сътвори това, и че ролята на ученика е в това, да разтвори колкото се може по-широко вратите за Бога, за да може Той да влезне в живота и да сътвори чудо.

Но затова, да могат да бъдат способни  да постъпват така, както Спасителят им казал, трябва да се мине през молитвата и поста. Не постта в този смисъл, в който ние говорим за него така често: въздържание от храна: а постта в този основен смисъл, в който светите отци разбират тази дума: отказ – или, по-скоро, свобода – от всичко това, което ни поробва; свобода от всичко това, което ни съблазнява, царствена независимост, при която ние можем до край да принадлежим на Бога и да бъдем способни да се обърнем към Него и да слушаме, в глъбините на нашето битие, Неговото животворящо слово.

В това се заключава, в крайна сметка, молитвата: в това, отърсили от себе си всички връзки, забравили за земята, за небето и за себе си, да застанем пред Бога в дълбоко мълчание, слушайки, вслушвайки се с цялото си същество в Неговото присъствие, в Неговото мъчание, в Неговото животворящо слово, и отговаряйки Му понякога само с едно слово: Амин! Да Господи, приемам, да!..

И не напразно в края на този откъс Христос ни говори за това, че след няколко дни Той следва да бъде предаден в ръцете на хора, които са загрижени само за земята, и че те ще Го убият, защото такъв свидетел на свободата в Бога е непоносим за тях. Това е предела на това, към което Той зове учениците: да се отрекат от себе си до край! Влезте в Бога до край – тогава вие ще станете, вероятно, чужди на тези, за които Бог е чужд, в които не живее истинска жалост и любов. Следвайте Моя пример; вземете кръста си и Ме последвайте – но без страх! Защото Аз  няма да ви поведа по път, който Сам не съм минал, и този път, през кръстта, води към Възкресение. Амин!
12 август 1990г.

Превод: Димитър Петров

Източник: http://mitras.ru

Слово за Десета неделя след Петдесетница

“Когато дойдоха при народа, приближи се до Него един човек, който падна на колене пред Него и рече: Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс и зле страда, водих го при учениците Ти, ала не можаха да го изцерят. А Иисус отговори и рече: о, роде неверен и Развратен! Докога ще ви търпя? Доведете Ми тука. И запрети Иисус на беса, и той излезе из момчето; и то от оня час оздравя" (Мат.17:14-18).

Година след година в неделя ние слушаме едни и същи откъси от Евенгелието. И понякога хората питат: защо те се повтарят и повтарят? Не затова ли, че ние слушаме, но не изпълняваме това, което сме чули? Не се ли налага на Господ да ни повтаря същите тези заповеди, да слушаме за същите тези събития от живота на Христа с надежда, че рано или късно те ще достигнат до нашите сърца и ще променят живота ни?

Един от отците на Църквата е казал, че можем да разберем Евангелието само в тази мяра, в каквато ние ставаме творци на това, което говори Господ, и Негови последователи, само когато вършим това, което сме чули.

В житията на светиите ние срещаме примери, как понякога една фраза от Евангелието е обърнала живота на човека в съвършено друго измерение; кой от нас може да каже, че той е чул Господа, обърнал се със слово лично към него, че се е отзовал с цялото си същество на Божия призив, казвайки: Да, Господи! Това е истина, и аз ще живея по тази истина.

И ето днешното свето Евангелие – един от тези откъси, които се четат всяка година. Господ слиза със Своите ученици от планината на Преображението, където всичко засияла Божията слава и всичко наоколо било обхванато от тази слава. Това бил моментът, когато любовта горяла като пожар: този момент, когато Христос беседвал с Мойсей и Илия за Своето разпятие; моментът, когато Той им говорил за Своята жертва, т.е. за съвършената пълнота, за пределната интензивност на Своята любов към човека и към Бога.. В този миг всичко, което е било в Него: Неговото божество, Неговата човешка душа, Неговата човешка плът, които се принасяли в жертва, били самопожертвани – всичко достигнало върха на любовта: и тогава станало така, че не само Христовото лице, или ръце, или тялото Му просияли, но и самите Му одежди станали бели като светлина, защото те били обхванати и включени в тази тайна на спасяващата любов.

И ето след това Христос с учениците Си се оказва в низината на смъртната сянка, в долината на сълзите, където те срещат човек обзет от сърдечна мъка: синът му бил болен. Той се обръщал за помощ към Христовите ученици, но нищо не се случило. Христос се обръща към тях и им казва: Нищо не е се е получило, защото нямате вяра...

Но имало ли у бащата на бесноватия юноша такава вяра, която може да премества планини? Всичко, което той смогнал да събере от дълбините на своето отчаяние, било доверието, доверието в Христовото състрадание, доверие в Христовата любов и доверието в това, че Този, Който може така дълбоко да бъде ранен от нуждата на другия човек, има и силата да му помогне...

Ако можеш да повярваш, макар и малко, казва му Христос, твоето дете ще бъде изцелено...  И отговорът на бащата е:"Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!"


Братя и сестри, ние се страхуваме да повярваме; ние не се решаваме да се доверим изцяло на Бога, не се решаваме да изкажем от дълбочина душераздиращото състрадание, което ни съединява със страдалеца, което прави физическото или душевното страдание на човека непоносимо за нас – ние не сме способни да кажем: Аз мога да направя нещо, и ще го направя...

В това е нашата главна трагедия; ние се боим, че ако кажем:"Ще се помолим на Господа, и Той ще помогне" – то нищо не ще се случи, и ние ще бъдем посрамени, а заради нас ще бъде посрамен и Господ. Но трябва да знаем, че любовта Божия е такава, че Той се отзовава и на най-недостойната молитва, ако тази молитва е искрена, ако се ражда от дълбоко състрадание, от цялата любов, която ние можем да съберем, колкото и оскъдна да е тя.

Ние не можем да достигнем това ниво на вяра, че да можем болни да изцеряваме и бесове да изгонваме, но ние можем да направим макар и само това, което Господ Иисус Христос заповядал на Своите ученици: "Доведете Ми го!"


Ако ние не можем нищо да направим, ако нямаме вяра, ако нямаме мъжество, ако нямаме надежда, ако не изпитваме състрадание, ако нашата любов се колебае – да доведем нуждаещия се от помощ при Господа...  И това ние можем да направим по отношение на всеки, който около нас се намира в нужда, който страда душевно или телесно и животът му е в опасност. Да го доведем при Христа, за да застане той пред лицето Господне в цялото свое страдание. И колкото по-голямо е отчаянието, колкото по-безнадеждно е положението, толкова по-голяма ще бъде способността му да срещне Бога, ако ние сме също такива предвестници на Христа, какъвто бил св. Иоан Предтеча, или каквито са били апостолите: такива предвестници, които откриват пътя към Христа, за да дадат възможност на Бог да действа. Амин.

Източник: http://www.pravmladeji.org