За евангелските притчи. Отношението на
Христа към природата. Притчата за сеяча. Притчата за повиканите на брачния пир.
Нечувствителността. Тайната на духовното израстване. Синаповото зърно. Тайното
става явно. С каквато мяра мерите… Който има, ще му бъде дадено… Бурята в
Тивериадското море
И пак захвана да поучава край морето; и
понеже при Него се събра много народ, Той влезе в кораба и седеше в морето, а
целият народ беше на сушата край морето. И поучаваше ги с много притчи (Марк
4:1-2).
Започвайки анализа на четвърта глава из Евангелието
от Марк, където се съдържат няколко притчи, с които Христос се обръщал към
Своите слушатели, на мен ми се иска да поставя следния въпрос: защо Христос ни
говори с притчи? Защо Той допуска мисълта, че някои хора ще чуват и
няма да слушат, ще гледат и няма да виждат? И защо в това отношение Неговите
ученици заемат особено положение? На тях като че ли всичко им се открива. Ако
те самите не са разбирали, то Спасителят им е разяснявал…
Първо трябва ясно да си кажем, че притчата не е
просто една илюстрация в книга, чрез която детето може да види онова, което не
умее да прочете. Притчата е многопластов разказ, разказ, в който има множество
оттенъци, различен смисъл; нейното съдържание може да бъде разбрано от всеки
човек в зависимост от степента на неговото внимание, разбиране, неговата
способност да улови намерението на говорещия. В това отношение разбирането на
притчите зависи от онова, което е ценно за самия тебе, от онзи опит, който се е
събрал в тебе. Древната поговорка казва: “Подобното се познава чрез подобното…”
Ако в притчата звучи някоя дума или се спомене понятие, за което ти имаш поне
някаква смутна представа, ти веднага ще уловиш смисъла на тази притча, макар и
само в конкретното отношение. Тази притча е начало на едно последващо развитие
в теб, сякаш, както се казва в притчата за сеяча (ние след малко ще я срещнем),
семето е попаднало в почвата, която е целия твой вътрешен опит – и умствен, и
сърдечен, и житейски, и започва да покълва. В това отношение притчата е много
важна.
А представете си, кой е обкръжавал Спасителя Христа.
Около Него – винаги е имало несметна тълпа народ – много пъстра, разнообразна.
Имало е хора, които вече в значителна степен били съзряли за разбиране на това,
което говорил Христос: у тях и вътрешният опит, и съзнателното разбиране за
собствения опит и живот били дълбоки. Имало е хора, в които вече бил назрял
въпрос, той бил ясен за ума им, сърцето търсело, но още не намирало в себе си
отговора; в притчата те можели да намерят този отговор. Тези хора вече били
съзряли да слушат притчата и да я разберат. Имало други хора, у които
постепенно малко по малко си пробивало път осъзнаването на някой въпрос, или
някакво вътрешно преживяване ги тревожело. Те сякаш чували, че трябва да
разберат нещо, и не можели да уловят именно какво. (Ние всичко познаваме това
състояние). А Христос разказва притча и изведнъж в тази притча те осъзнават
своя въпрос, и своето недоумение, и своето желание, и може би, намират пълен
или частичен отговор на онова, което постепенно се е формирало, но още не било
съзряло. А други хора около Христа не преживявали нищо подобно, и затова когато
станело дума за притчата или дори за пряк отговор от Христа на един или
друг поставен Му въпрос, те навярно, повдигали рамене: “Що за странен въпрос? И
що за нелеп, неразбираем отговор?” Тези хора слушали, но нищо не достигало до
тях, гледали – и все тъй не разбирали. Това се случва постоянно с нас. Ние
слушаме нечии думи, но сме толкова заети със собствените си мисли или
преживявания, че по никакъв начин не можем да схванем това, което човекът ни
говори. Или гледаме нещо, гледаме го съвършено ясно, но не искаме да виждаме,
като че ли нашето зрение е затъмнено. И, както е казано в притчата, слушайки,
ние не слушаме, гледайки, ние не виждаме. Навярно притчата е казана също така,
че ние да не я разберем: казано е така, че да разбират тези, които са съзряли,
за които разбирането е необходимост, за които разбирането ще бъде източник на
израстване, на нова стъпка навътре.
А тези, които биха могли в най-добрия случай, да
разбират, но само главното, като по никакъв начин не съотнасят
разбраното към своята дълбочина на живота, на тях не им е нужно да разбират,
защото едно подобно разбиране само разрушава. Помня, моят духовният отец ми
беше казал: “Мисли повече, отколкото чети, защото паметта винаги ще действа
по-бързо от ума ти”. Става дума именно за това, човек да не се натоварва с
някакво важно разбиране, което няма никакво отношение към вътрешния му опит.
По-добре за него е, да не разбира нищо и да недоумява или заради своята
глуповатост, затвореност на сърцето и ума, или просто заради това, че пред него
стои такава тайна, в която въобще не може да вникне, за която е нужно той да
съзре по съвършено различен начин.
Като говоря за притчите въобще, бих искал да обърна
вашето внимание върху още едно нещо: Христовата любов към природата. Това е
една много важна черта у Него. Доста голям брой от Христовите притчи са
основани върху съзерцанието на природата, на това, как Той я вижда. Ако може за
Бога, станал човек, да се употреби подобно сравнение – Той я вижда като
художник. Той улавя в нея дълбината, красотата, чистотата; а ние много често
гледаме на природата само от собствената си (утилитарна) гледна точка. Не
помня, кой беше казал, че художникът като погледне към полето, си помисля:
“Каква красота!” А християнинът поглежда към полето и казва:”Богата жътва!”
Същото може да се каже и за отношението към хората. Като гледаме един на друг,
виждаме само онова, на което сърцето е способно да се отзове. Един човек вижда
красотата на другия, неговото (или нейното) лице или целия облик – и вижда само
тази външна красота. Друг, като се вглежда в тази красота, прозрява зад нея
вътрешния ред на човека. Понякога той вижда, че зад тази красота се крие една
страшна, съблазнителна деформираност; а понякога е видно, че тази красота се
явява сияние на вътрешния свят. И ето Христос гледа по този начин на природата.
Той е човек, но човек без грях. Той гледа на природата не от гледна точка на земеделеца
и не от гледна точка на такъв, който иска да обладае природата,
като властва над нея. Той я гледа като израз на Божията премъдрост, Която е
създала такава красота, вложила е в нея толкова дълбок, тънък смисъл.
В наше време е много важно да се върнем към
Христовото отношение към природата, към нейната красота, към нейното значение
само по себе си, не само в съотношението и с нас. Като се вглеждаме в нея, е
важно да мислим не за това, каква полза можем да придобием от нея или каква
опасност се крие в нея. Ние можем да гледаме на природата като на нещо, което е
извикано от Бога към битие не само за това, за да яви съвършена красота, но
също и за това, в свое време, освобождавайки се от робството на греха, което е
наложил човек на природата, тя да може да стане част от Божественото Царство, за
да бъде Бог всичко у всички ( I Кор.15:28). Има едно място у апостол
Павел, където той говори, че всяка твар стене в очакване на прославянето на
синовете Божии (вж. Рим. 8:19-22). Стене цялата природа, цялата земя, цялото
небе, цялото мироздание, като очаква момента, когато човекът ще се върне към
Бога и ще може да доведе всичко сътворено в дълбочината Божия, когато човекът
ще съумее, ставайки сам обожено същество, т.е. същество, в което живее Бог и
което е вкоренено в Бога, да приведе цялото създание в дълбината на Божествения
живот, както пастирът води стадото. Това е нашето призвание.
В началото на Библията ни е казано, че на човека е
била връчена власт над творението, но не за това, за да го пороби, не за това, да
властва над него като тиранин, мъчител, диктатор, а за това, да сподели с
творението всички свои знания, да го доведе до пълнотата, към която то е
призвано, т.е. отново към онова, ако може така да се изрази, то да стане видима
одежда на Божието присъствие.
Това е темата за съвременната екология, една много
важна за нас тема. Ние сме длъжни да разберем, че нашето християнско призвание
се заключава между другото и в това, сами да се потопим в Божествената стихия,
като се очистим от всеки грях, от всяка нечистота, от всяка тъмнина, която ни
закрива общението с Бога. А следващата стъпка – с примера си, с любовта си, с
мъдростта си да увлечем със себе си цялото мироздание в дълбините Божии.
След тези предварителни бележки можем да пристъпим
към Христовите притчи, изложени в четвърта глава на Евангелието от Марк. Първо
идва притчата за сеяча:
Слушайте: ето, излезе сеяч да сее; и
случи се, когато сееше, едни зърна паднаха край пътя, и долетяха небесните
птици и ги изкълваха. Други паднаха на каменисто място, дето нямаше много
пръст, и скоро поникнаха, понеже пръстта не беше дълбока; а когато изгря
слънце, бидоха попарени и, понеже нямаха корен, изсъхнаха. Други паднаха в
тръни, и израснаха тръните, заглушиха семето, и то не даде плод. И други
паднаха на добра земя и почнаха да дават плод, който поникна и порасна; и
принесоха: едно трийсет, друго шейсет, а трето сто. И казваше им: който има уши
да слуша, нека слуша! А когато остана насаме, окръжаващите
Го заедно с дванайсетте Го попитаха за притчата. И казваше им: вам е дадено да
узнаете тайните на царството Божие, а на ония, външните, всичко бива в притчи;
за да гледат с очи, и да не видят; за да слушат с уши, и да не разбират; понеже
те се боят, да не би някога да се обърнат, и да им се простят греховете. И им
казва: нима не разбирате тая притча? Как тогава ще разберете всички притчи?
Сеячът сее словото. Посеяното край пътя означава ония, у които се сее словото,
но при които, след като го чуят, тозчас дохожда сатаната и грабва словото,
посято в сърцата им. Също и посеяното на каменисти места означава ония, които,
след като чуят словото, веднага с радост го приемат, ала нямат в себе си корен
и са непостоянни; после, кога настане скръб или гонение заради словото, тозчас
се съблазняват. Посеяното в тръни означава слушащите словото, но у които
грижите на тоя век, примамливото богатство и други пожелания, като влязат в
тях, заглушават словото, и то бива безплодно. А посеяното на добра земя са
ония, които слушат словото и приемат и принасят плод: едни трийсет, други шейсет,
а други сто (Марк 4:3-20).
Първият въпрос, който ведната изниква в мен от
прочетената притча е следният: дали има хора, които са обречени да не разбират,
защото самите те представляват една или друга неплодородна земя? Не са ли само
неколцина, изобразени като добро поле, плодородна земя, които могат да разбират
и така да намерят спасение? Ако е така, това би било една дълбока
несправедливост у Бога и би било голяма неправда.
Трябва да разберем едно много важно нещо: тази
притча не определя хората въобще, разделяйки ги на категории. Тази притча ни
говори за тези състояния, които се случват в нас. Всеки от нас се променя ден
след ден. Понякога човек е чувствителен и може да възприеме всяка дума в
дълбочината на душата си, а там това слово, като семе в полето, се поставя в
самата дълбочина и започва да оживява, да расте и в свое време да дава богат
плод. В други моменти ние сме безчувствени, неспособни да се отзовем не само на
притчата – неспособни сме да се отзовем даже на мъката на най-ближния ни, на
сродния ни човек, когато сме вкаменени от своите нещастия или от някаква своя
вътрешна грижа. Тогава дори ако семето падне в нас, дори ако слушаме, че
ближният ни говори нещо много важно за своите страдания : детето му е починало,
жена му го е изоставила, с него се е случило нещо, което му се струва
непоправимо – то ние не слушаме, защото всичко пада на камъка, в който се е
превърнало нашето сърце. В друго време се случва ние да се отзивчиви, но тази
отзивчивост е повърхностна, ние още сме си останали повърхностни хора, у нас я
няма тази дълбочина, която е способна да възприеме енергично това, което отвън
идва до нас. Това може да се отнася към терзанията на другия или към неговата
радост. Човек идва при нас с мъка и за кратко време – час, час и половина – ние
можем да постоим с него, ласкаво да го слушаме, да го утешим, да му стиснем
ръката. А когато той си отиде, сме готови да отблъснем всичкото му нещастие от
себе си и да се потопим в обичайния си живот, в най-простите неща. Свършили сме
си работата, “утешили” сме другия човек, взели сме участие в неговите
страдания, сега страданията са останали при него, а какво остава за мен? Сега
мога да отида и на кино, и да почета, или да отида на гости, или да се
занимавам с нещо друго, което ми е нужно… “ Ето какво показва тази притча,
когато говори за хората, които са повърхностни, в които няма корен, дълбочина.
Да, това слово е паднало и порастнало – но само временно.
Когато става дума за Божието слово,
уви, се случва същото. Пада семето на подобна почва и временно се вкоренява,
защото го приемаме с радост, с интерес, с оживление, но дълбочината у нас
я няма. Може би мъката не е разкопала нашата душа; може би земните, човешките
радости никога не са идвали до нас, ние само сме докосвали с устни, но никога
не сме пили от купата на мъката или радостта и затова ги изживяваме
недостатъчно дълбоко…
А се случва (това също е казано в тази притча)
да възприемем словото, но с толкова много грижи, с толкова много нужди в живота
ни, та кога да се замислим над чутото? Вечността? – тя е още далеч, “има
време”, а сега трябва да забогатеем, трябва да останем с приятелите, малко ли
има да се прави? И тогава се оказва, че грижите на сегашния век, както казва
притчата, заглушават словото, все някога ще се отдадем на вечността, а сега ни
занимава само временното.
У Достоевски има едно забележително място, където
той споменава за своето пристигане в Неапол. Той стои на корабната палуба и
вижда неописуема красота: синьото бездънно небе и природата, горите, градът,
морето. Той целият е погълнат от тази красота, а пристигналите заедно с него не
забелязват природата, небето. За това ще имат много време, но в момента трябва
да се занимават с багажа си, да слязат на брега възможно най-бързо, преди
другите, за да успеят да намерят файтонджии… Достоевски гледа и казва: Да,
небето е дълбоко, бездънно, но небето винаги ще пребъдва, “има достатъчно
време” да бъде съзерцавано, а сега трябва да слезем на брега…
Не живеем ли твърде често по подобен начин – не само
по отношение на Бога, но и по отношение на хората? Доста често, чувайки нещо
дълбоко, над което бихме могли да се замислим, ние го отстраняваме, защото има
нещо друго – малко, нищожно, но то “трябва” да бъде свършено сега. То може да
си отиде от нас, багажът ми може да остане на кораба или да го загубя по пътя –
но ще имам време да погледам небето.. Така се случва и с Бога. Ще “имам време”
да дойда и при Бога.
За това искам да поговоря по-подробно, като
използвам друга притча.
Един човек
приготви голяма вечеря и покани мнозина; и в часа за вечеря изпрати слугата си
да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово. И почнаха всички
като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да
отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и
отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не
мога да дойда. И като се върна, слугата обади това на господаря си… (Лук.
14:16-21).
Притчата продължава, но ще се спра на това, защото
то е единственото, което исках да ви прочета. Това е ясна картина за това,
което се случва с нас. Ние сме призвани за Царството Божие, т.е. призвани сме
да встъпим с Бога в отношения на такава близост, такава взаимна любов, че да
станем с Него най-близки приятели. Но разбира се, за това трябва да намерим
време за Него, трябва просто да намерим време да пообщуваме с Него, така както
става с приятели. Ние не наричаме приятел човека, който понякога, като ни
срещне на улицата казва: “Ах, колко се радвам да те видя!” – и след това никога
не идва в дома ни, било при нещастни, било при радостни поводи. Това е същото.
Господарят (тук се говори за Бога) поканил
приятелите си на брака на своя син. И всеки от тях започнал да му отказва.
“Купих си парче земя, сега притежавам земята, тя е моя…”
И той не разбира, че това съвсем не е вярно: защото в този момент, когато той
“притежава” земята, той е станал роб на земята. Той не може да
се освободи от нея, той не може да я остави, за да сподели радостта на
най-близкия си приятел, земята го държи в плен. Не е задължително това да е
някакво голямо богатство, това може да бъде най-нищожна привързаност. Помислете
какво ще се случи, ако вземете в ръка дори и най-малката монета, с която за
нищо на света не искате да се разделите. Сграбчете я в юмрук – какво можете да
правите сега с този юмрук? Нищо. А с тази ръка? Предмищница? Рамо? Нищо не
можете да направите, в противен случай ще изпуснете тази монета. И в крайна
сметка, затова, че сте взели в ръка някаква нищожна монетка, някакъв грош, вие
сте заробили цялото си тяло, цялото си внимание, цялото си сърце на този грош,
на тази медна монетка. Тази картина би трябвало да бъде понятна за всички нас.
Затова човекът, който казва: “Сега съм собственик на земя” – наистина е само
роб на този къс земя, поле, в което е пуснал корени и тези корени не му дават
да отиде никъде другаде.
Другият човек си купил пет чифта волове, той имал
призвание, той бил длъжен да направи нещо с тези волове: дали да обработят
земята, дали да ги впрегне в кола, за да носят някакво негово богатство. Той
също не може да се отзове на поканата на приятеля си, той “си има работа”, има
си призвание, трябва нещо да направи на земята. Когато той направи това на
земята, тогава, той може да си спомни за небето, тогава може да си спомни и
за Бога, може да си спомни за приятеля си, може да си спомни за нечии нужди,
може да си спомни за нечия радост…
Именно за радост се говори в третия пример. Третият
поканен отговаря на приятеля си (или на Бога – назовете го, както желаете): “Аз
току-що се ожених, не мога да дойда на твоя пир. Как мога да дойда в твоята
радост, като сърцето ми е препълнено с моята собствена? В сърцето ми няма място
за твоята радост. Ако дойда в твоята радост, трябва за минута да забравя
своята. Не, това няма да го направя!” Ако не точно това, не правим ли така
доста често под една или друга форма? Искам да кажа, че сърцето ни е
преизпълнено с нещо и в нас няма място, за да споделим чуждата радост или
чуждата мъка. Това е страшно да се помисли! Но ето за какво ни говори притчата.
Това е много важно да го възприемем, защото иначе ще продължим да живеем, като
пускаме корени в земята, като си мислим, че сякаш я обладаваме, когато сме и
роби. (“Земята” тук обозначава всичко онова, което може материално да ни
пороби: богатство от какъвто и да е характер).
Или имаме твърде висока представа за нашето
призвание. Трябва да свършим нещо грамадно; аз съм художник, аз съм писател, аз
съм умен човек; да кажем дори: аз съм свещеник, аз съм проповедник, аз съм
богослов. Нямам време да се занимавам с Бога, защото се занимавам по отношение
на другите хора с изложение на това, кой е Той, какво е Той, говоря им за
тайните на Царството Божие… Страшно е да се помисли за това по отношение на
нас, но и на другите!
Сега ние може би ще успеем да разберем, каква
свобода тази притча изисква от нас по отношение на това, което слушаме; свобода
– това не значи отказ, а независимост. Наистина голяма част от онова, което
наричаме любов, всъщност е поробване на другия и едновременно заробване на
самите себе си, то е такова отношение към някого, когато ние сме привързани към
този човек, както магаре е привързано към стената; това не е любов. Подобна
привързаност – то е нещо съвсем друго; това е робство. Ние сме призвани към
такава любов, която се отрича от себе си, която рязко и пламенно е обърната към
другия и е способна да вижда него или нея, а не отражение на себе си.
Вие навярно помните откъса от Посланието към
римляни, където апостол Павел казва: вярата иде от слушане, а слушането
– от слово Божие (Рим. 10:17). Вярата, макар да е зараждащо се знание
за Бога, макар да е някаква представа, идва при нас благодарение на това, че
някой ни е казал нещо. Когато това слово идва при нас не във вид на умствено
понятие, а като нещо, което докосва и възпламенява нашето сърце, тогава
мигновенно чувстваме нов живот, възторг. Но е невъзможно възторгът да продължи
дълго. Възторгът може да продължи няколко мига или няколко часа (както
влюбеният може, като в мъгла, да изживее своето преживяване в течение на
някакво време); а след това се налага да се върнем към ежедневието. И възторгът
трябва да умре в нас, както огънят умира и оставя пепел зад себе си; възторгът
трябва да се превърне в сериозна възприемчивост на чутото от нас, и във вярност
не само към чутото, но и по отношение на това, как ние сами сме се отзовали на
чутото.
Помня неиздадените стихове на един поет емигрант:
Казаха ни: идете в пустинята -
Пазете се, дръжте се о пътя.
Спаси ви незнанието; занапред
може да ви спаси само вярността…
Вярност… Ако не бъдем верни, то ние сме изменници не
само на Бога, не само по отношение на това, което сме преживяли, но ставаме
изменници на самите себе си. Затова ако сме съумели да преживеем дълбоко онова,
което ни е било открито чрез слово или на което сме станали свидетели – и го
забравим, то ние изменяме на себе си, ние сме вече недостойни за самите нас. И
затова вярността е страшно важна черта на характера. Вярността трябва да
развива решимост, да развива самовъзпитание и устойчивост. Само тогава ние
можем да възприемем словото и да изорем земята – ако тя не е дълбока, да
изчистим тази земя – ако тя е обрасла с тръни, да изгорим тези тръни върху
самата земя, дори ако с това земята изгори на повърхността. Тогава с
решителност можем да тръгнем към тази цел, която се е разкрила в душата ни – не
защото Бог е казал, не защото някой, когото уважаваме, ни го е казал, а защото
сърцето и умът ни са се отзовали, и ние сами сме отвърнали на чутото: “Колко
истинско е това! Колко е прекрасно! Заради това си струва да се живее, може да
се живее!” Както апостол Павел е казал, може и да се умре заради това, защото
то е толкова ценно, толкова дивно, толкова скъпоценно…
Вече говорих за това, че някои хора слушат и словото
не достига до тях, гледат и остават слепи. Пророк Исайя говори именно за това,
но не толкова подробно. Пророкът говори с думите Божии:
Тогава Той рече: иди и кажи на тоя
народ: с уши ще чуете, и не ще разумеете, и с очи ще гледате – и не ще видите.
Защото сърцето на тоя народ е закорявало, и с уши тежко слушат и затворили са
очите си, да не би с очи да видят, с уши да чуят и със сърце да разберат, та да
се обърнат, за да ги изцеря (Ис. 6:9-10).
Тези думи са насочени към всички нас. Пази се,
човече, пази се, защото ако заради младостта си, заради отсъствието
на зрялост, не можеш да разбереш всичко, то ти си длъжен да разбереш поне
онова, което ти е достъпно. А ако не разбираш нищо, постави си въпроса: какво
става с мен? Защо? Говорят се прости думи, думи, които всеки човек може да
разбере като думи – а те не достигат до мен. Не разбирам, това за мен нищо не
означава. Да не би сърцето ми е да станало толкова грубо, че е способно да се
отзове само на нещо грубо, земно? Или съм си закрил очите, защото не искам да
видя?…
Има едно страховито място в Евангелието в разказа за
събитията през Страстната седмица. Войниците хванали Христос, завързали Го за
стълба, закрили Му очите, започнали да Го удрят в лицето и казвали: “Нали си
пророк? Проречи ни сега, кой Те удари…” (вж. Мат. 26:68). Дали и ние не
постъпваме по този начин – не само по отношение на Бога, но и спрямо доста
хора? Закриваме си очите, за да не виждаме, удряме човека в лицето и казваме:
“Нима съм те ударил? Та аз те обичам, аз съм ти приятел.” Да си поставим
въпроса: от добра воля ли сме си закрили очите? Запушили ушите? Не оглупяваме
ли от това, че се занимаваме с всичко, освен с това, което е насъщно? (Тук
говоря не само за Божественото, но и за човешкото). Не виждам ли, че в мен има
нещо най-дълбоко и човешко: чувство за благородство, чувство за величие,
чувство за достойнство, чувство за красота, чувство за справедливост? Открит ли
съм за всичко това? Готов ли съм да чуя гласът, който ме призовава към
справедливост, честност, към жертва, към благородство? Или отвръщам слуха си и
закривам очите си?..
Притчата за сеяча е обърната към нас сурово, но
заедно с това и с толкова надежда, защото, както казах, ние не сме винаги едни
и същи. Днес аз съм камък, утре целият съм покрит с тръни, днес у мен няма
никаква дълбочина, но само ако дам възможност на Бог всеки ден да пристъпва или
непосредствено откривам своя вътрешен инстинкт, било то чрез четене на Евангелието,
или чрез ближния, който се обръща към мен – ако правя това, незабелязано в
някой ден ще стана тази добра почва, която принася плод тридесеткратно,
шестдесеткратно, стократно, която Бог възнаграждава заради Своята любов, заради
Своя кръст.
След като толкова дълго се спрях на притчата за
сеяча, преминавам към разбор на следващите стихове от четвърта глава.
И рече им: затова ли се донася светило,
за да се тури под крина или под одър? Не затова ли, за да се тури на светилник?
Понеже няма нищо тайно, което да не стане явно; и нищо не е станало, за да бъде
скрито, но за да излезе наяве. Ако някой има уши да слуша, нека слуша! И
казваше им: обърнете внимание на това, което слушате: с каквато мярка мерите, с
такова ще ви се отмери и ще се прибави вам, които слушате. Защото, който има,
нему ще се даде, а който няма, от него ще се отнеме и това, що има. И казваше:
царството Божие прилича, както кога човек хвърли семе в земята, и спи, и става
нощя и дене; а как пониква и расте семето, той не знае. Защото земята сама по
себе си ражда първом злак, после клас, след туй пълно зърно в класа; а кога
узрее плодът, незабавно изпраща сърп, защото е настанала жетва. И казваше: на
какво да оприличим царството Божие, или с каква притча да го изобразим? То е
като синапово зърно, което, кога се посее в земята, е най-малко от всички
семена земни; а кога се посее, пониква и става по-голямо от всички злакове, и
пуска големи клони, тъй че под сянката му могат да се подсланят птиците
небесни. И с много такива притчи им проповядваше словото, според както можеха
да слушат. И без притчи не им говореше, а на учениците Си разясняваше насаме
всичко. (4:21-34).
Искам да обърна вашето внимание върху цялата
поредица от моменти в този кратък откъс. За какво служи свещта? За да свети. На
кого? Разбира се, не само на този, който носи и пали свещта. Тя трябва да свети
на всички, които се намират в стаята. Тази свещичка, поставена на прозореца или
просто стояща на масата в хижата, може да се превърне в пътеводна звезда за
изгубилия се човек. Същото говори и Христос за това, което слушаме, което сме
научили, което се е разкрило и разцъфнало в душата ни, за тези слова, тези
разбирания, които вече са принесли някакъв плод в душата ни. По-рано казах, че
ни е дадено да споделяме с другите това богатство, което е попаднало на наша
земя, да даваме на другите това, което сме получили. А какво ще стане иначе?
Иначе ще загубим това, което ни е дадено. Защото може да се каже, че в крайна
сметка всичко, разбира се, е Божие дело. Апостол Павел в Посланието си до
коринтяни казва: аз посадих, Аполос полива, но възрасти Бог (1 Кор.
3:6). И трябва да помним това. С това трябва да помним: скоростта, с която
думите растат, не съответства задължително на нашето желание, всичко да се
изпълни възможно най-скоро. Както са попаднали в душата ни едни думи, картина,
разбиране, както са влезли – така понякога си остават непостижими. Духовно
събудилият се човек не става зрял човек изведнъж. Трябва да имаме търпение и
към себе си, и към другите. Напразно падаме духом понякога, не виждайки в себе
си и в другите желание за растеж – Божието семе рано или късно ще поникне.
Преди да може класът да се покаже над земята, трябва да се случи нещо неизбежно
със семето под земята: то трябва да се разложи, сякаш че изчезва. Семето престава
да бъде затворена единица, то се просмуква, пропива се с влага, повече не можеш
да го познаеш, не можеш да го различиш от земята. И само когато това семе вече
не може да се различи от почвата, в която се намира, тогава започва раждането
на плода. И този плод може да има не само драматичен, някакъв потресаващ вид,
но и най-малък, незабележим образ.
За това ни говори разказът за синаповото зърно.
Мъничкото зрънце пада на земята, задълбава се в нея, започва да се топи, като
че ли изчезва, спира да има своя обособена личност, за да се сроди, да се
срасне с почвата, в която се намира. После това малко зрънце дава плод и
израства цял храст, където могат да се скрият птиците небесни, които са огромни
в сравнение с малкото зърно. И затова трябва да помним, че не сме длъжни
обезателно да принасяме нещо огромно, да даваме някакво откровение. Понякога
едни думи казани навреме, дори казани неочаквано, може да променят живота на
човека. При това не е задължително да са Божествени думи – просто думи, която
излизат от недрата на това, което самите ние сме научили.
Навремето преподавах в Руската гимназия в Париж.
Помня, че веднъж една девойка на четиринадесет години седеше и плачеше през
целия урок. Когато тя излизаше, аз стоях пред вратата. Спрях я и и казах:
„Никога не се отчайвай!“. Тя излезе тихомълком. Не знаех, какво се
е случило с тези думи; но за мен тези думи имаха огромно значение, защото в
това отношение аз вярвам в Божията помощ. Двадесет и пет години по-късно тя ме
издири и ми написа писмо, че в онзи ден тези думи и дали сили за живот и
надежда за бъдещето; това бъдеще се разкрило пред нея като победа. В онзи
момент аз само казах едни ласкави думи на бедното плачещо момиче, но те бяха
казани от вътре, от моя собствен опит и от това, на което Христос ме беше научил.
И това значително променило нещо за нея.
По-нататък в Евангелието се казва: няма нищо
тайно, което да не стане явно; и нищо не е станало, за да бъде скрито, но за да
излезе наяве (ст. 22). Изглеждат трудни думи. Какво означават?
Във връзка с казаното в предния стих за свещта (нали затова се носи свещта, да
се постави в свещника?), това може да се разбира по следния начин. Ако в твоята
душа, в твоето съзнание, дори в плътта ти има нещо положително и нещо
отрицателно, то рано или късно ще излезе наяве. Човек, който тайно страда от
плътска страст, става различен, него го възприемат като такъв, това се предава
на другите, които или с отвращение се отвръщат от него, или се съблазняват.
Това става с човек, който е постигнало нещо духовно или друго. Той може да не
говори за това, но в него настъпва такава промяна, която се усеща около него.
Хората, които имат съприкосновение с него, виждат, чувстват, надушват, че
общуват с човек, у когото има нещо особено. Помня думите на моя духовен отец за
това, че никой не може да се откъсне от земята и да отиде в небесното, т.е. в
Царството Божие, ако не види в очите, или на лицето дори и на един човек
сиянието от вечния живот. Хората, които идвали при свети Серафим Саровски, при
Сергий Радонежки, въобще при светци, или дори просто при по-обикновени хора, но
които са живяли – и сега живеят задълбочен духовен живот, усещат, че той
съществува. И затова знайте: няма нищо тайно, което да не излезе наяве. Няма
тайни грехове, тайна вътрешна несправедливост, която да не се покаже и да не се
предаде на другите във вид на смъртна зараза. Рано или късно всичко излиза
наяве. Това вие навярно знаете от собствен опит.
И тук Христос още веднъж предупреждава: Който
има уши да слуша, нека слуша. Слушайте това, което ви казвам, обърнете внимание,
защото вие можете и да спасите, и да погубите най-близките вам хора не с това,
което вършите, не с това, което говорите, а с това, което вие самите
представлявате.
И по-нататък: С каквато мяра мерите, с
такава мяра ще ви бъде отмерено и ще се прибави вам, които слушате. С
каквато мяра мерите… В Господнята молитва „Отче наш“ ние казваме: „И прости нам
съгрешенията, както и ние прощаваме на тези, които са виновни пред нас..“ Ето
за какво става дума. Ако ние не прощаваме на другите, то и за нас няма да има
опрощение. Ако ние гледаме милосърдно, със съжаление, просто по човешки на
другите, върху нас се случва и ще се случи Божият съд. И това е извънредно
важно да го запомним. Ние често си мислим, че другите са длъжни да се
приспособяват към нас, че другите са длъжни да направят първата крачка. По
правило този, който е виновен, трудно прави първата крачка към примирението;
този, който е прав, знае, че е прав (не този, който се кичи с праведността си,
обиждайки другия и считайки, че въпреки всичко е прав, а става дума за този,
който действително, наистина е прав), може, без да унижава себе си, а от
глъбините на състраданието си към човека, който е бил наранен, да се приближи
към него и да иска прошка или да търси път за помирение. Затова запомнете: с
каквато мяра мерите, с такава ще ви се отмери, защото никой в отношението си
към вас, към мен, към когото и да било, не ще се отнася по друг начин, освен
така, както ние се отнасяме към другите.
А по-нататък идват едни много тайнствени думи: Който
има, нему ще се даде, а който няма, от него ще се отнеме и това, що има. (ст.
25). Какво означава това? Ако някой няма нищо, какво може да му се отнеме? В
Евангелието от Лука има пояснение, което ми се струва много значително, важно: Който
има, ще му се даде; а който няма, ще му се отнеме и това, що мисли, че има. (Лук.
8:18). И това е много важно. Ние много често мислим за себе си с едно чувство
за себеправедност: в нас всичко е добро, всичко е наред, всичко е хубаво. Но
след това, когато отидем пред Божия съд, ще се окаже, че не е било нищо
подобно, че ние само сме сивъобразявали… Въобразявал съм си, че съм
добър; а всъщност съм разделил някакви трохи от масата с другите, но никога не
съм споделял с тях своя хляб. Мислел съм си, че съм гостоприемен, но съм
приемал само приятелите си, и то до момента, до който са ми дотегнали, когато
ми се е поискало да се видя с някой друг, или да остана в семейния си кръг, или
просто спокойно да поседна и да си почета. И така нататък; може да се дадат
безброй такива примери. Можем да си въобразяваме, било то, че сме гостоприемни,
или дружелюбни, или щедри, дори можем да си въобразим, че сме мъдри, че
притежаваме някакво знание за живота, което можем щедро да раздаваме – и всичко
това може да се окаже просто огромна илюзия. И с това трябва да помним, че
преди да дойде съдът, преди да ни се поиска сметка за живота, трябва да се
запитаме: какво у мен е реално и какво е въображаемо? Какво е плод на някаква
фантазия, която имам аз за себе си, и какво всъщност реално има в мен?
Него ден вечерта им казва: да минем на
отсрещната страна. И като разпуснаха народа, учениците Го взеха със себе си,
както беше в кораба; имаше и други ладии с Него. И подигна се голяма буря; а
вълните прехвърляха в кораба, тъй че той вече се пълнеше с вода. А Иисус беше заспал
при кърмилото на възглавница. Будят Го и Му казват: Учителю, нима не Те е
грижа, че загиваме? И като се събуди, запрети на вятъра и каза на морето:
млъкни, престани! И вятърът утихна, и настана голяма тишина. И им рече: що сте
тъй страхливи? Как нямате вяра! И обзе ги голям страх, и казваха помежду си:
кой ли е Този, та и вятърът, и морето Му се покоряват? (4:35-41)
Картината е толкова ярка, изразителна. Христос с
учениците плава по морето. Надигнала се буря – тъй силна, че с нея не могат да
се справят професионалните рибари: Петър, Андрей, Иаков, Иоан. Водата изпълва
лодката; а Христос сякаш ги оскърбява със Своя покой, не просто спи при
кърмилото – Той спи на възглавница.. Нима не Го интересува, че те
загиват?..
Дали в тази картина не можем да си зададем един
въпрос, който толкова хора ни поставят пред нас: нима вашият Бог не е толкова
безразличен към нашата съдба? Нима можем да живеем, да умираме, а Той да
нехае?..
Христос – Богът, станал човек, спи спокойно на възглавнициата,
докато учениците Му се борят с морето, гледат да спасят живота си. И учениците
подхождат към Него не само със страх, но и с някакво негодувание: „Учителю,
нима не Те е грижа, че погиваме? Нима нехаеш, че ние сега умираме?“ А Христос
става и им отговаря: Защо сте тъй страхливи? Вяра ли нямате, какво? Нима не
вярвате, че Бог няма да ви изостави? Нима още не вярвате след всичко, което
видяхте, след всички чудеса, които извърших, че мога да ви помогна?..“ И като
се обърнал към вятъра и вълните, Той им заповядал да притихнат. Тази картина не
се отнася само за бурята в Тивериадското море, която за малко не погубила
учениците; тук става дума косвно и за нас. Ние плаваме в житейското море, т.е.
преминаваме през живота, който е изпълнен и с бури, и с усложнения, и с
проблеми. И понякога ни се иска, тези проблеми просто да се разрешат, Бог да
стане и да заповяда на проблемите да притихнат, на морето да се успокои, на
вятъра да заглъхне, и тогава би било толкова хубаво да си плаваме по лазурното
море. Но това не е нашето призвание. Нашето призвание е – с вяра, непобедима,
непоколебима вяра, да вървим напред през всички трудности, всички ужаси, които
можем да си представим. През тези ужаси вече са минали апостолите. Ако се
обърнем към апостол Павел, то ето какво казва той в посланието си до коринтяни: Понеже
сме съработници Христови, ние ви молим, да не приемате напразно благодатта
Божия. Защото казано е: “в благоприятно време те чух и в ден на спасение ти
помогнах”. Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение! (това
е откъс от 49-та глава на книгата на прор. Исайя, осми стих.) Ние
никому с нищо не туряме препънка, за да се не опорочи служението ни, но във
всичко се препоръчваме за служители Божии, с голямо постоянство, в скърби, в
нужди, в утеснение, при рани, в тъмници, в скитания, в трудове, в бдения, в
пости, с чистота, със знание, с дълготърпение, с благост, с Дух Светий, с
нелицемерна любов, със слово на истина, със сила Божия, чрез оръжията на
правдата в дясна и лява ръка, при чест и безчестие, при укори и похвали; смятат
ни за измамници, но ние сме истинни, за непознати, а сме добре познати; смятат
ни за умиращи, а ето, живи сме; наказват ни, ала не могат ни умъртви; огорчават
ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме; нямаме нищо, а
всичко притежаваме. Устата ни са отворени за вас, коринтяни, сърцето ни е
разширено. Вам не е тясно в нас, а е тясно в сърцата ви. (2 Кор.
6:1-12).
Ето какво казва апостол Павел, което не само опитно
е преживял това, но и го е изпълнил. Нищо не можело да го спре по пътя на
проповедта за това, че Бог в Христа наистина се явява Спасителя, и че ние можем
да Му се доверим, можем да преминем и през най-страшните изпитания, и без
значение на изпитанията, ние можем да победим – да победим в себе си, да
победим заради другите и да заплатим за тази чест със своите страдания, ако е
нужно – със своята кръв, уподобявайки се на Спасителя Христа.
превод от руски: Мартин Димитров
Източник: http://zadrugata.com/
Няма коментари:
Публикуване на коментар