Притчата за митаря и фарисея

Тази притча ни поставя пред лицето на човешкия и на Божия съд. Фарисеят влиза в храма и застава пред Бога. Уверен е, че има право на това, защото поведението му до всяка подробност съответства на закона, който Сам Бог е дал на Своя народ, – като не говорим за безбройните правила, които стареите народни и фарисеите са създали въз основа на този закон, превръщайки ги в пробен камък за благочестие.

Божията власт му е присъща по рождение, той принадлежи към нея, той отстоява Бога и Бог го защитава. Божието Царство – това е властта на закона и който се подчинява на закона, който го отстоява, е безусловно праведен. Фарисеят е изцяло във властта на формалното старозаветно понятие за нещата, при което изпълняването на закона може да направи човека праведен. Но законът не може едно нещо: не може да даде вечен живот. Защото Живот вечен е да познаваш Единия Истинен Бог и пратения от Него Иисус Христос (вж. Йоан 17:3), да Го знаеш не с външно знание, каквото е знанието на фарисея – като всевластен Законодател, – а със знание на близки лични отношения, на общ живот (вие сте в Мене, и Аз във вас – Йоан 14:20).

Фарисеят знае всичко за това как да постъпва, но не знае какъв трябва да бъде. През целия си праведен живот той нито веднъж не се е сблъсквал с едно нещо: никога не е разбрал, че между Бога и него би могло да има отношения на взаимна любов. Той никога не я е търсил, нито веднъж не е срещнал Бога на Исайя, Който е толкова свят, че пред Него цялата наша праведност е като нечиста дреха…

Той е уверен, че между Твореца и Неговото творение съществуват неизменни, веднъж завинаги установени застинали отношения

Той не вижда в Свещеното Писание историята на любовта на Бога към света, който Бог е сътворил и така Го е възлюбил, че е отдал Своя Единороден Син заради неговото спасение. Фарисеят живее в рамките на Завета, разбиран като сделка, извън всякакви лични отношения. Той вижда в Бога Закон, а не Личност. Той не вижда основания да осъди себе си; той е праведен, хладен, мъртъв.

Дали няма да разпознаем себе си в този образ, и не само себе си, а цели групи хора? По този повод прекрасно е казано в следните стихове:

Само ние сме избраници Господни,

остатъкът проклет навеки,

му стига място в преизподнята,

тълпата му не ни е нужна в рая.

А митарят знае, че е неправеден, за което свидетелства и Божият закон, и човешкото осъждане. Той нарушава Божия закон и го използва за своите интереси. С лъжа или нахалство, според обстоятелствата, той престъпва човешките закони и ги обръща в своя полза, затова хората го ненавиждат и презират. И ето, идвайки в храма, той не се осмелява да пристъпи прага, защото храмът – това е място на Присъствието, а той няма право да влезе в Божието Присъствие. Бои се от тази среща. Спира се и вижда пред себе си свещеното пространство, сякаш открояващо неизмеримото величие на Бога и безкрайното разстояние между него и светостта. Храмът е велик, както и самото Божие Присъствие; той изпада в трепет, изпълнен с трагизъм и самоосъждане, предизвикани от срещата очи в очи между греха и светостта. И тогава, предизвикана от безпощадния жесток опит на човешкия живот, от него се изтръгва неизмеримо дълбока и искрена молитва: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“

Какво е неговото знание за живота? Митарят знае, че законът, прилаган в пълна сила, поражда страдание, че при неограничената власт на закона няма място за милосърдие, от този закон той се е възползвал и е злоупотребявал, за да излови длъжниците си, за да притисне жертвата в ъгъла; съумявал е да надхитри и да остане прав пред закона, пращайки в затвора разорилите се длъжници. Винаги е разчитал на защитата на този закон, при все че безжалостно и немилосърдно е трупал незаслужено богатство.

А същевременно житейският му опит го е научил и на още нещо, което няма логично обяснение и е в разрез със собствените му представи. Той знае, че и в личния му живот, и в живота на подобните нему безсърдечни и жестоки събирачи на налози, е имало моменти, когато, прилагайки цялата сила на закона, той се е сблъсквал с мъката и ужаса, които е стоварвал върху нещастно семейство, с терзанията на майката, сълзите на детето; и в този момент, когато всичко е в негова власт, той, слисвайки сътрудниците си и противно на безжалостната им логика, въпреки закона и обичайното си поведение, изведнъж се е спирал и поглеждайки с жалостива или даже с мека усмивка, е казвал: „Хайде, оставете ги“.

Митарят знае, че неведнъж е бил спасяван от разорение и гибел, от затвор и безчестие благодарение на нелеп и безотговорен порив на другарството, на великодушието или съжалението; и тези постъпки са слагали преграда пред страшния „закон на джунглата“ на неговия свят… Нещо в него ще да е прехвърлило границата на суровата непреклонност; в света на злото единственото, на което можеш да се надяваш, това са подобни пориви на състрадание или солидарност.

И ето, митарят стои на прага на храма, в който не може да влезе, защото там цари Законът и господства справедливостта, защото всеки камък вика, зове за неговото осъждане. Той стои на прага и моли за милост. Той не проси справедливост. Би било потъпкване на справедливостта. Великият подвижник от Седми век св. Исаак Сириец пише: „Никога не наричай Бога справедлив. Ако Той би бил справедлив, ти отдавна да си в ада. Надявай се само на Неговата несправедливост, която е пълна с милосърдие, любов и прошка.“

Ето положението на митаря и ето какво е разбрал той за живота.

На много неща можем да се научим от него.

Защо ли и ние не застанем като него на прага, смирено и търпеливо, със смътно или с ясно съзнание за своята греховност? Можем ли да претендираме за правото да срещнем Бога лице в Лице? Можем ли, такива каквито сме, да разчитаме на място в Неговото Царство? Ако Той реши да се яви пред нас, както се е явил във Въплъщението, в дните на Неговия живот по плът, и в протежение на човешката история като наш Спасител и Изкупител, – ще трябва да припаднем пред нозете Му в изумление и благодарение! А дотогава нека стоим пред дверите и да зовем и молим: „Ако Ти, Господи, би забелязвал беззаконията ни, кой би устоял? Господи, приеми ме в Своята власт на милостта, а не на справедливостта и възмездието“.

Но на нас не ни харесва проявата на милост, ние се обръщаме към закона и ставаме фарисеи – не с това, че подражаваме на неговата сурова и скъпо струваща му вярност към закона, а с това, че споделяме неговия начин на мислене, в който липсва надеждата и любовта. Фарисеят все пак е бил праведен според понятията на закона; ние не можем да се похвалим даже и с това, обаче си представяме, че сме достойни да застанем пред Бога. Ако само бихме се спрели до прага и смирено и плахо бихме почукали, очаквайки отговор с покана да влезем, с изумление щяхме да дочуем, че от другата страна Някой също почуква: Ето, стоя пред вратата и хлопам… (Откр. 3:20) – казва Господ. И щяхме да видим, че от Неговата страна вратата не е заключена; тя е заключена от нашата страна, нашите сърца са запечатани; нашето сърце е тесногръдо, ние се страхуваме да дръзнем, да се осмелим да отхвърлим закона и да встъпим във владението на любовта, където всичко е тъй крехко, нежно и непобедимо като самата любов, като самия живот.

Бог не престава да чука на вратата с надежда, настойчиво и търпеливо; Той зове през хората, през обстоятелствата, през тихия, слабия глас на нашата съвест

Както нищият похлопва на вратата на богаташа, понеже, избирайки нищетата, Той очаква нашата любов и милост да Му открие дълбините на човешкото сърце. За да може Той да влезе и да вечеря с нас, ние трябва да изхвърлим от телата си нашите каменни сърца и да ги заменим със сърца от плът (Йезекиил 11:19). В замяна Той ни предлага прошка и свобода. Бог Сам търси срещата с нас. В опита на християнството тази тема за срещата е централна; тя лежи в основата на цялата история на спасението. Тя е в сърцевината на новозаветното благовестие.

В Стария Завет да видиш Бога е означавало да умреш; в Новия Завет срещата с Бога означава живот. Съвременният християнски свят все по-ясно осъзнава, че цялото Евангелие може да се възприема чрез мисълта, опита, чрез живота като непрестанно възобновяваща се среща, в която се съдържа спасението. Дълго преди събитията от Новия Завет първото Божие творческо действие – това е вече срещата, срещата, която Бог е възжелал и извикал в реалността. Целият тварен свят произлиза от небитието и с чувство на първозданно удивление открива и Твореца, Живия Бог, Подателя на живота, и всяко друго Негово създание, дело на Неговите ръце. Каква дивност! Какво чудо! Каква радост!.. Така започва процесът на „ставането“, който някога ще ни приведе към онзи преизобилен живот, който апостол Павел описва, казвайки: Бог ще бъде всичко във всичко, когато, по думите на апостол Петър, човекът стане причастник на Божието естество, когато ще получи участие в Божествената природа.

Това е първата среща, първата крачка по пътя, който ще ни отведе към окончателната среща, не просто срещата лице в Лице, а към приобщеност, към общността на живота – към съвършеното и чудесно единение, което е и нашата пълнота. А когато човекът се е отвърнал от своя Творец, когато се е озовал сам и сиротен в света и сам е предал Бога, изменяйки Му, и се е отказал от своето призвание – въпреки всичко това, онази тайнствена среща продължава, но вече по друг начин: Бог изпраща своите пророци, светци, вестители и съдии, за да напомня за пътя, който да ни върне обратно към Него и към самите себе си. А когато вече всичко е приготвено, предстои най-главната среща, срещата par excellence, среща в пълния смисъл на думата, – най-великата Среща във Въплъщението, когато Син Божий става Син Човешки, Словото става плът, пълнотата на Божеството се разкрива чрез самата материя. Всеобемаща, космическа среща, в която потенциално намират пълнота и човешката история, и целият космос. Бог става човек, обитава сред нас. Можело е да Го виждат, да Го възприемат с чувствата си, да Го докосват. Сторил е изцеления. Думите, които ние днес четем и повтаряме, са били произнесени от Него и са давали живот на хората – нов живот, вечен живот. И хората около Него – мъже, жени, деца – се срещали другояче едни с други; това е била среща, каквато никога по-рано не са изпитвали, за каквато даже не са мечтали. И по-рано са се виждали, но в присъствието на Живия Бог те провиждали едни в други нещо, което преди не са виждали. Тази среща, която е и спасение, и съд продължава от век на век.

Както в самото начало, ние се намираме в Присъствието на нашия Бог. Както във времето на Иисус Христос ние стоим лице в Лице с Бога, Който е благоволил да стане Човек; както и преди, ден след ден хората, узнаващи в Иисуса от Назарет Сина Божий и чрез Него виждащи Отца, се срещат едни с други по съвършено нов начин. Тази среща продължава през цялото време, но нашето съзнание е толкова помрачено, затъмнено, че ние отминаваме мимоходом нейното значение, нейните безкрайни възможности, но мимоходом и край онова, което тя изисква от нас.

Същинската среща се случва крайно рядко. Човешките пътища се пресичат, хората се сблъскват едни с други – колко много хора минават край нас през само един ден, без изобщо да ни забележат! Повечето от тях гледаме с невиждащи очи, без да им отделим ни един поглед, ни една дума, ни усмивка! А всеки от тези хора е Присъствие, образ на Живия Бог; може би Бог да ни ги е пратил с някаква вест, или обратно – чрез нас те би трябвало да получат вест от Бога, – слово, жест, поглед на признание или съчувствие и разбиране. Да се срещнеш с човек на улицата, или в живота по волята на случайността – това още не е среща. Ние трябва да се научим да гледаме и да виждаме – внимателно, вдълбочено, взирайки се в чертите на лицето, в изражението му, в съдържанието на това изражение, в излъчването на очите, на погледа. Всеки от нас трябва да се научи издълбоко да вижда другия, търпеливо да се вглежда, за да разбере кой стои пред него. Това се отнася и за цели човешки групи – обществени, политически, етнически, национални.

Ние всички принадлежим към човешки общества, които векове са живели в разделение или вражда. Понякога цели столетия сме се отвръщали, не желаейки да се погледнем едни други в очите, разминавали сме се все по-отчуждено. После сме се спирали и оглеждали, та накрая да съзрем онзи, който е бил наш събрат, а ни е станал чужденец, даже враг. Но сме били още твърде далечни и отстранени и не сме могли да разгледаме лицето му, да не говорим за Божия образ в него.

Ето така фарисеят е гледал на митаря. Така гледат едни на други цели нации, класи, църкви, отделни хора

Трябва да се впуснем в истинско и дълго поклонническо пътешествие. Вече сме достатъчно близки, за да се погледнем едни други в очите, да проникнем в глъбините на живото сърце, да разберем душата, да оценим постъпките, за да постигнем отново придобито знание, задълбочени и извисени изводи за помислите, намеренията и стремленията на другия човек, който не по-малко от нас е искал да разбере и изпълни Божията воля. Всичко това изисква огромна добра воля. Да виждаш в другия отблъскващото, отчуждаващото е лесно, също тъй лесно, както да виждаш само привлекателните черти в този, който споделя нашите възгледи.

Но много трудно е да бъдем справедливи. Свикнали сме да мислим за справедливостта с понятията на наградата или въздаянието – всекиму според заслугите; но справедливостта отива по-далеч и изисква от нас много повече.

Справедливостта започва в онзи момент, когато видя между себе си и ближния (отделната личност или колектив) различие, понякога непреодолимо, и призная пълното му право да бъде такъв, и да приема като факт, че той не е длъжен да бъде мое отражение

Той също е създание Божие, както и аз съм, създание не по моя образ, а по образа Божий. Призван е да бъде подобие на Бога, а не на мен. И ако той ми се стори не твърде подобен на Бога, чужд Нему, ако представлява отвратителна карикатура, а не е богообразен, – той няма ли достатъчно основания и мен да види по същия начин? Всички ние сме твърде отвратителни, но и много жалки, затова трябва да се гледаме взаимно с голямо състрадание.

Но утвърждаването на този основополагащ акт на справедливост е свързано с риск и опасност. На първо място физическата опасност. Да приемем този, който ни обича със собственическа обич и да не бъдем вътрешно сломени, е доста трудно. Но да приемем врага, който ни отрича, отблъсква, който би се радвал да ни изтрие от лицето на земята – това вече е много скъпо струващ акт на справедливост. Обаче той трябва да бъде извършен; и може да се направи само в любовта и милосърдието (нека напомня, че думата милосърдие е синонимна с „добросърдечие“ и няма нищо общо с неохотната благотворителност), получили върховен израз след Тайната вечеря, Гетсиманската градина и Христовия кръст. Да признаеш правото на другия човек да бъде самия себе си, а не мое отражение – това е основополагащият акт на справедливост. Само това ни позволява да гледаме на човека без претенция да видим и признаем в него себе си. А признавайки го, и свръх това – в дълбината му да разпознаем образа Божий. Но това е още по-рисковано, отколкото си представяме: подобно признание може да изложи на опасност нашето съществуване или цялост.

Ще дам пример. През време на руската революция млада жена попада в затвора. Зареждат се дни в изолирана килия и нощни разпити. В една от тези нощи тя усеща, че силите ѝ се свършват; в сърцето ѝ се надига ненавист и озлобление. Иска ѝ се да погледне следователя и да хвърли в очите му цялата си ненавист, дори това да ѝ струва живота. Поглежда го мълком; срещу себе си вижда смъртно бледен, изнурен човек, толкова измъчен, колкото и тя, със също такова изражение на отчаяние и страдание. В миг помисля, че всъщност те не са врагове. Да, те седят от противоположните страни на масата, между тях има непреодолимо противостояние, но същевременно те са жертви на една историческа трагедия; водовъртежът на историята ги е засмукал и захвърлил в различни страни; и двамата са несвободни, и двамата се жертви. В този момент тя осъзнава, че онзи е също човек, а не просто длъжностно лице. Не враг, а също тъй нещастен, не по-различен от нея – жертва на трагедията. И се усмихнала, макар през болка… Това е акт на признание, акт на висша справедливост.

Но не е достатъчно само да гледаш, за да видиш, трябва да се научиш и да слушаш, за да чуеш. Колко често в разговор, когато мненията се разминават или се сблъскват, докато събеседникът ни се опитва да ни докаже своите възгледи и ни разкрива сърцето си, допускайки ни понякога до тайниците на душата си, ние вместо да го изслушаме, изваждаме от думите му подходящ откъс и щом той направи пауза, му възразяваме. Това погрешно наричаме диалог: единият говори, другият не чува. После събеседниците сменят ролите си и накрая всеки се е изговорил, но никой не е изслушал другия.

Да слушаш е изкуство, на което човек се учи. Не само да слушаме думите и по тях да съдим;

трябва да слушаме с такава задълбоченост, че зад думите, често неточни, да уловим мигновения проблясък на истината, мисълта, която се стреми да се изрази, правдата на сърцето, което се сили да доведе до съзнанието ни своите съкровища и своята борба

Но уви! Ние сме доволни от думите и на тях отговаряме. Ако бихме се вслушали в интонацията на гласа, бихме открили, че и най-обикновените думи са пълни с тревога; тогава ще ни се наложи да откликнем на тревогата със състрадание, любов, съучастие. Но нали, ще ни струва усилие! – И предпочитаме да изслушаме само думите, без да отреагираме на останалото; оставаме глухи към духа, макар да знаем,че буквата убива, а Духът животвори.

Какво да правим, ако искаме да се научим да виждаме и чуваме? Първото условие вече бе изложено: да признаем и приемем инаквостта на другия; той е различен от мен и това е негово право; аз не съм прав да се възмущавам или да очаквам той да бъде като мен; аз трябва да се доближа достатъчно, за да различа всичко, което трябва да се види, но не толкова, че заради дървото да не се види гората. Ето пример: когато гледаме скулптура, статуя, отдалечаваме се на известно разстояние. То не е еднакво за всички – някои са късогледи, някои далекогледи, трябва да се намери мястото, от което да се види най-добре цялото и всеки по-значителен детайл. Ако сме твърде далеч, ще видим не скулптура, а каменен къс, по-безформен, ако още се отдалечим. И обратно, ако се приближим твърде много, ще изчезнат и детайлите и ще виждаме само фактурата на камъка. И в единия, и в другия случай няма да имаме истинско впечатление от творбата.

По подобен начин трябва да се гледаме едни други – от разстояние, което да ни позволи да се освободим от нелепи егоистични реакции, предубеждения, погрешни съждения, поради емоционално объркване; но и в близост, при която да е осезаемо лично отношение, отговорност, съпричастност. За това се изисква усилие на волята и истинско себеотрицание. Със статуята е лесно. Но не е лесно да се отдалечиш от обичания човек, или пък да се сближиш с неприятния ти. За да преодолееш и страха, и себе си, трябва да се освободиш от своята самосъщност и да престанеш да гледаш на всичко така, сякаш ти си център на вселената. Трябва да виждаме всичко обективно, като факти, които да приемем и да изучаваме, без да се питаме предварително какво може да стори този човек или това събитие на мен лично, на благополучието ми, на безопасността ми, на съществуването ми.

Трябва достатъчно безпристрастност, за да може през външната обвивка и въпреки очевидното да съумеем да проникнем в глъбина, както е умеел това Иисус Христос – да си спомним призоваването на Матей, презрения събирач на данъци. – Колко далеч е този Христов подход от нашата ужасна склонност през ясните или полупрозрачни слоеве светлина да забелязваме двойствения сумрак на човешкото несъвършенство, или тъмата на още непросветления, но толкова богат на възможности вътрешен хаос. Вместо на всекиго да вярваме, на всичко да се надяваме, ние не само съдим по постъпките, отхвърляйки „презумпцията за невиновност“; ние поставяме под въпрос и подбудите, и намеренията на хората.

Трябва безмилостно да се борим с навика да съдим за всичко от нашата дребнава камбанария

Отречи се от себе си – така Иисус Христос определя първата крачка по пътя към Царството. Може да се изразим и по-рязко: когато забележим, че вместо да видим и чуем някого, сме погълнати от себе си, трябва да се върнем към онова „аз“, което като препятствие стои на пътя ни, и гневно да му викнем: „Махни се от мене, сатана, (на еврейски сатана значи съперник, неприятел, враг), ти мислиш не за това, което е Божие! Махни се от пътя ми, омръзна ми!“

Митарят е знаел, че е лош в очите на Бога. И според човешкия съд инстинктивно е привикнал да се отвращава от себе си, защото взирането в собствените ти безобразия не те радва. Фарисеят затова е самодоволен, защото в собствените му очи личността му напълно отговаря на образец за праведност, той счита живота си за съвършено отражение на Божия закон. Затова и откровено се възхищава на това си мнение, на съзерцаването на това съвършено осъществяване на божествената мъдрост. За такъв фарисеят счита себе си.

Благочестиви читателю, не бързай да му се присмееш или справедливо да възнегодуваш! Запитай себе си – ти, добрият християнин, законопослушният гражданин, изпълнителният член на нашето пълно с условности общество – ти много по-различен ли си от него?

За да видиш своето „аз“ като противник, като препятствието, което стои на Божия път – до подобно разбиране се достига с мъжествена и напрегната борба. „Пролей кръв и ще приемеш Дух“, е казал някой от пустинните подвижници. Именно така е постъпил Бог спрямо нас. По своя воля ни е привел в битие, сътворил ни е в цялата лъчезарна невинност и чистота. А когато ние сме предали и Него, и целия тварен свят, когато сме изменили на призванието си, отрекли сме се от Бога и вероломно сме предали творението във властта на княза на този свят – Той е приел новата ситуация, приел ни е такива, каквито сме станали, приел и света в неговото извратено от нас състояние. Станал е Човек, Разпнатия Иисус Христос, отхвърлен от хората, защото е останал верен на Бога; и е понесъл страшната Богооставеност на Кръста, защото е останал верен на човека.

Така Бог е отговорил на предизвикателството на човека; приел ни е в акта на справедливостта, който е безкрайно далеч от нашите понятия за отплата. Той е утвърдил правото ни да бъдем самите себе си, но знаейки колко безумно сме избрали смърт вместо живот, сатаната вместо Него, нашия Бог, решил е да стане Човек сред хората, та ние да получим обожение, за да ни привие, да ни присади към живата лоза, живата маслина (вж. Рим. гл. 2).

Освен това Той умее да слуша.

В Евангелието виждаме как Иисус Христос слуша, как вижда, забелязва и отделя из тълпата човека, който Му е нужен и който е готов да се отзове на Неговия призив

Колко пълно Той се отдава и се потопява в ужаса на Разпятието, в ужаса на нашата смърт. В същото време Той е свободен, самовластен, независимо от бури, изпитания, опасност, риск и тяхната цена; и без страх предявява абсолютното Божие изискване: ние трябва да живеем и да влезем във Вечния Живот.

Така че да не пренебрегваме факта: Христос знае всекиго от нас и ни приема такива, каквито сме, и плаща за нашите дела, за да ни отвори вратата на Вечния Живот. На Тайната вечеря казва на учениците Си: Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих (Йоан 13:15). – Нима не трябва с това да започнем? Нима не призовава и нас Апостолът: приемайте се един другиго, както и Христос прие вас.

Поглеждайки митаря в Божието присъствие и виждайки собственото си осъждане, фарисеят би могъл да открие в човека, толкова презиран от него, свой брат. Но той минава безучастно покрай срещата с Бога. И как би могъл да стои в благоговение, как би могъл да види другия, да признае в него своя ближен, да види Божия образ в него, когато той не е видял Първообраза – Самия Бог?

Понякога, в момент на откровение, в скръб или в радост ние се виждаме и се разпознаваме един другиго; но ето и ние, като фарисея, преминаваме през прага и способността ни за дълбоко прозрение угасва; и когато срещнем брата или сестрата, които до неотдавна сме познавали, ние отново ги виждаме като непознати, и гасим надеждата. И колко по-различно звучат думите на апостол Павел: че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце (Рим. 9:2).

Превод: Венета Дякова

| Pravmir.ru

Източник: pravoslavie.bg

Притчата за Страшния съд

Притчата, която четохме днес, е така добре известна на всички, че на пръв поглед няма какво да говорим за нея; заедно с това обаче в нея има няколко момента, върху които бих искал да насоча вашето внимание.

Първият е, че когато подсъдимите – тоест всички ние – застават пред Божия съд, Господ не започва да ги пита за нищо, отнасящо се до вярата, до светогледа, а ги пита само за едно, и то директно: Бяхте ли човечни на земята? Когато пред вас стоеше скръб – помислихте ли как да утешите? Когато имаше глад, и студ, и мъка, и изоставеност, и затвореност в тъмница, и болест – какво направихте: пожалихте ли или не?…

И хората, които проявиха милост, Господ ги прие, без да пита за нищо друго, защото те са умеели да обичат на земята – със земна, реална любов, ето защо били отворени да вместят и божествената любов на бъдещия век. Но тези хора, извършили делата на любовта, не разбирали какво е видял в тях Господ. Как Господ отнася към Себе Си онова, което те са направили за другите? Да постъпват според повелите на любовта за тях било дотолкова естествено, че са постъпвали по този начин без да се замислят… Ние няма да се спасим чрез това, че с усилия на сърцето, с мъчително принуждаване на себе си, помнейки Божиите заповеди, ще ги изпълняваме; те трябва да влязат в нашите плът и кръв така дълбоко, така съвършено, за да станат естествено движение на душата, а не обикновено послушание към закона, даден ни отвън. И затова, ако някой от нас мисли, че постъпва милосърдно, грижи се за болни, посещава лишени от свобода, храни гладни и облича бедни – нека да постави пред себе си въпроса: от сърце ли прави това или защото чувства, че такъв е неговият дълг и че ще даде отговор за своите постъпки? Ако е само по дълг, то Боже, колко сме далече от това да бъдем деца на небесното Царство!…

Но обърнете внимание и на хората, които не са извършили нито едно от изброените дела на човешката любов. Когато Христос ги пита, те дори не Го разбират: Кога, Господи, сме Те видели? Кога не сме Те посетили в болницата или в затвора? Кога не сме Те облекли или нахранили? Кога не сме Те утешили в скръбта?… Те никога не са забелязвали никого около себе си, иначе не биха задали въпроса: трябва или не трябва. Бог ли ще получи, макар и косвено, дара на нашата любов, или само този човек?… Те са преживели целия си живот единствено за себе си, пресметливо, разумно, тоест в крайна сметка, напълно безумно…

И ето, пред нас стои същият въпрос: как ние постъпваме по отношение на ближния? Често хората казват: “Не зная как да обичам Бога, търся Го в тъмното, не мога да се добера до Него!…” Много е просто: чрез човека! Апостол Йоан е казал: ако някой говори, че обича Бога, но не обича ближния си с реална, творческа любов, той лъже, защото никой не може да обича невидимия Бог, ако преди това не се е научил да обича конкретния, живия, животрептящ човек пред него… И затова, преди да мислим как да достигнем Бога, нека да се запитаме: как се отнасяме към ближния? Ако сърцето ни е затворено и хладно, ако се плашим само при едната мисъл, че ближният може да поиска сърцето и живота ни ─ НЯМА ЗА КАКВО да говорим, няма защо да търсим Божията близост: най-напред трябва да се научим да имаме топло, живо и внимателно сърце към ближния, и тогава то ще се отвори, и като чисто сърце, ще види Бога. Амин. 

(Из книгата с проповеди „В името на Отца и Сина и Светия Дух“)

Превод: Радостина Ангелова

Източник: www.pravoslavie.bg

Притчата за богаташа и бедния Лазар

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Искам да обърна вниманието ви върху два момента от днешното евангелско четиво. 

Първо, върху заключителните слова на Спасителя: ако не сме съумели да послушаме Моисей и пророците, т.е. толкова много свидетели, които от началото на времената са ни говорили за Бога и Неговата правда, то и Възкръсналият няма да ни убеди в нищо... За тези, които са слушали тогава, тези думи се оказали толкова неразбираеми – но нима тези думи тук не са ясни за нас? Христос възкръсна, яви Своето Божество в слава и Своето човечество в цялата му красота и величие – и въпреки това ние, християните, чуваме Неговите думи, удивляваме се на Неговото учение, покланяме Му се, и все така оставаме далече от онова, което ни е учил. Дали някой може да познае в нас Христови ученици, такива каквито е било възможно да бъдат познати в лицето на ранните Негови ученици и апостоли? Тогава чрез печата на апостолството, печата на християнството, любовта на християните един към друг и тяхната кръстна любов, жертвена към целия свят, се оказала непостижима за земята; те били готови да отдадат целия си живот, щото другият човек, който им е чужд, често ненавиждащ ги, да може да повярва в Христовото благовестие и да заживее нов живот. Колко далече от това е всичко, което хората могат видят у нас!

И това ме довежда до второто, което исках да кажа. Един от древните е казал: Няма по-страшно място на отстъпление от онова място, където има неверни християни... Когато четем тази притча, ние винаги си мислим за Лазар и богаташа, мислим за другите: но ако тази притча е обърната към нас? Дали не приличаме на този богат човек? Какво несметно богатство на духовно ръководство имаме! Ние знаем за Бога; познали сме Христа: открито ни е Неговото учение; дадени са ни Неговите тайнства:  в нас обитава Неговата благодат, Светият Дух вее в Църквата – а ние въпреки това си оставаме самодостатъчни, затворени и се стараем да живеем по волята си, обезпечени от тези богатства, които Господ ни дава. До нас са хиляди и хиляди изгладнели хора, които са готови да се нахранят с трохите, които постоянно падат от нашата маса – но ние не им даваме: Православието принадлежи на нас, вярата принадлежи на нас, всичко  принадлежи на нас!.. А другите хората на прага, на стълбите, пред вратата ни, гладуват, умират от глад и не получават понякога ни една от тези животворящи думи, с които могат да оживеят...

Ние знаем достатъчно много, достатъчно сме богати; древните светии са били „невежи“, нямайки достъп до това множество книги, които можем да четем, но понякога са чували една евангелска дума и върху нея са построявали целия си живот. А ние четем, четем, слушаме, молим се – и светостта не израства сред нас, защото сме скъперници като този богаташ, които искал да запази всичко за себе си и който не състрадавал на другия човек.

И ето, Евангелието ни казва, че е умрял беднякът – може би, просто защото е изгладнял пред вратите на богаташа, - и ангелите го занесли в лоното Авраамово, в Божия рай. Умрял и богаташът – но нито един от ангелите не дошъл при него: погребали го подобните на него алчни и богати хора, погребали го в сърцето на земята; той умрял, и се оказал пред лицето на съда. И не защото бил богат, а Лазар беден, не просто заради всичко, което получил през хубавия си живот, а заради нещо толкова жалко: защото всичко хубаво, което имал, той алчно пазел и не споделял с никого: сега и беднякът – тъй богат сега във вечността – не можел да сподели с него нищо...

Да се замислим за нашето Православие, да се замислим за нашето богатство, да се замислим за този глад сред инославните, сред невярващите, сред безбожниците, сред търсещите и нетърсещите – и нека не останем подобни на този богаташ, за да не произнесе и Господ Своя съд над нас: Аз възкръснах – а вие не Ми повярвахте!.. Но каква радост ще бъде за Спасителя, и за ангелите Божии, и за нашия Отец Небесен, и за нашата Майка, Богородица, и за светиите, и за грешниците, ако станем простодушни и щедри, и ако започнем да раздаваме цялото наше богатство: да раздаваме, като се стараем нищо да не запазваме – защото човек е толкова богат с това, което той е дарил от любов. И тогава и сред нас, и в нашите души ще се открие Царството Божие, Царството на тържествуващата, всепобеждаваща любов. Амин.

превод: Мартин Димитров

Източник: http://sveticarboris.net/

Пред лицето на Бога

Проповед за втората подготвителна седмица за Великия пост – на Блудния син

Колко самотно, и страшно, и студено е било на Вартимей слепеца, докато покрай него не минал Христос и не го призовал за живот. И колко страшно е било за човешкия взор на Закхей – любопитен, изпитателен, понякога даже жесток, да срещне Христос, каквото и да му коствало това. Помните, как митарят стоял до прага на храма, гледал пред очите си мястото, където живее Господ, свято място, където не бива да има никаква неправда, нищо нечисто, и пред лицето на собствената си съвест видял себе си – как стои и не смее да престъпи прага на църквата, удрял се в гърдите и само възкликвал: Господи, бъди милостив към мене грешника!... Но тези думи отразяват не само съзнанието за собствената греховност, но и една надежда ‒ надежда, че над справедливостта, над правдата, над неумолимата правда, е състраданието, милосърдието, любовта и опрощението. Митарят вече знаел това, вероятно дори от опита на беззаконния си живот. Навярно много пъти виждал как човек може да бъде погубен от закона – безсърдечният, студен човешки закон, и как изведнъж у хората се събужда жалостта. И тогава има надежда за спасение, тогава всичко наоколо се осветява, всичко изглежда възможно. И така, митарят стои,с надежда за невъзможното чудо, че той, който е постъпвал винаги лошо и в очите на хората, и пред лицето на собствената си съвест, и пред Божия съд, все пак ще бъде помилван, опростен, дори приласкан.

И днес срещаме друг образ – образа на блудния син, където виждаме съвсем ясно какво се случва с някого, който се е покаял, върнал се е вкъщи в дълбок размисъл за това какъв е животът му пред лицето на Божествената святост. Ние виждаме човек, който е посрещнат от Бога. Сигурно сте обърнали внимание на думите от Евангелието, където се казва, че когато блудният син бил все още далеч от бащиния дом, бащата го видял и побързал да го посрещне и се хвърлил в обятията му, и го целувал, и прегръщал, и го милвал.

В разказа за Закхей виждаме себе си, изправени пред съда на хората; в разказа за митаря виждаме отново себе си, но пред съда на собствената си съвест; а сега нека погледнем съдбата си, изправени пред лицето на Бога. Ние всички сме в положението на блудния син; всичко сме получили от Бога – и живота, и природните сили на нашия ум, сърце, воля, здравето на нашето тяло; получили сме и дружбата, и семейството, и всичко, с което сме богати. И всичко това обаче, като блудния син, сме получили от Бога и сме го занесли в далечна страна, там, където можем да го използваме безотчетно, там, където можем да се скрием от лицето Божие, и всичко, ако ни харесва, да попилеем за собствено удоволствие, без да даваме отчет пред никого.

Нима ние всички не сме такива? Нима не вземаме постоянно това, което е Божие и свято и не го използваме за собствено удоволствие, за собствения живот? Онова, което хората ни дават, онази любов, която ни се дава – нима я пазим като светиня?... Всички отиваме в далечна страна, където можем всичко да разпилеем без Бог и без човешкия съд.

Но идва един момент, в който и нас ни застига гладът, не само материалният, но и гладът за ласка, която не е купена, глад за любов, която да е чист дар, глад за онези отношения, които не зависят от нищо, освен от това, че сме скъпи на някого и сме обичани. И тогава трябва да си спомним тази притча Христова. В тази притча се разказва, че един юноша, който отдавна си е отишъл и е отписал Бог, отписал е собствения си баща, изведнъж си спомня, че има баща. Първата дума, с която се обръща към него е: Отче!... С какво може да дойде той при него? Не с оправдание – защото няма оправдание за него, но той може да дойде, знаейки, че ако той е блуден, недостоен син-предател, то баща му е останал верен и любящ. И ето, той бърза с тази мисъл към дома си, там, където е бащата, към бащиния дом. И се готви за изповед. Той е готов на всичко, само да го допуснат до дома, готов е да стане роб, наемен работник… Но бащата не се съгласява на такива сделки, баща му си остава баща, колкото и недостоен да е синът, и когато синът признава, че не е бил достоен, бащата го приема като син, възкръснал от смъртта греховна, нов, завърнал се – и наоколо цари радост и ликуване.

Всичко това се случва в нас  стъпка по стъпка и от една страна ни изправя пред собствената ни слепота, и пред човешкия съд, и пред съда на нашата съвест, но едновременно ни напомня и за това колко сме скъпи на Бог. Както е казано в днешното послание, ние сме купени на висока цена: на Божията любов, на живота и смъртта на Христос… Ето цената, която ни дава Бог, ето какво значим за Него… Нима след това не можем да дойдем при Бог с надежда, вяра, с радост, че ще бъдем приети, защото сме толкова скъпи?

Следващия път пред нас ще се разкрие картината на Страшния съд. Нека си зададем въпроса как е възможно Бог, Отецът, който ни обича безпределно, с безгранична любов, да е за нас «Страшен съд»? Какво страшно има в тоя съд? Нима е наказанието, нима е срамът? Няма нищо по-страшно от поруганата любов… Помислете за това как сега Господ ни призовава за среща, но и за това какво ще Му дадете насреща? Любов – или след като се взра в Божествената любов, като погледна в бездънните очи на Божественото състрадание, ще разбера, че съм загубил единственото на земята ‒ любовта. Амин.

Източник: Електронна библиотека „Митрополит Сурожский Антоний”

Превод: Анна Фуцкова

Източник: http://dveri.bg/

ЗА БЛУДНИЯ СИН

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Как самотно и страшно, и студено му било на Вартимей слепеца преди да мине край него Христос и да го призове към живот. И как страшно му било на Закхей от човешкия поглед, любопитен, изпитателен, често жесток, когато той се решил да срещне Христа, каквото и да му струва това. И вие помните, как стоял митаря на църковния праг, когато видял пред себе си храма, мястото, където живее Господ, място свято, където никаква неправда, никаква нечистота не трябва да има достъп, и видял себе си пред лицето на собствената си съвест, -как стоял той, не смеейки да престъпи църковния праг, удряйки се в гърдите и само възклицавайки: Господи, бъди милостив към мен, грешния!.. Но в тези думи се разкривло не само съзнанието му за своята греховност, но и надеждата, - надежда за това, че над справедливостта, над правдата, неумолимата правда, има състрадание, милосърдие, любов и прошка. На това той се научил, вероятно, даже в своя беззаконен живот. Много пъти, навярно, той се срещал с това, че човек може да бъде погубен от закона, бессърдечния, студен закон човешки, и че изведнъж сред хората се събужда жалост, и тогава има надежда за спасение, тогава всичко наоколо светлее, тогава всичко става възможно. И така той стоял в надежда за невъзможно чудо, за това, че той, който във всичко е лош и в очите на хората, и пред лицето на собствената съвест, и пред Божия съд, все пак може да бъде помилван, простен, даже приласкан.

И днес ние срещаме друг образ – образът на блудния син, където виждаме с очите си, какво става с човека, който се е покаял, върнал се у дома в дълбок размисъл за това, какъв е неговият живот пред лицето на Божествената святост. Ние виждаме човек, който е посрещнат от Бога. Вие, вероятно, сте обърнали внимание върху думите на днешното Евангелие, където се казва, че когато блудният син бил още далеч от бащиния дом, баща му го видял и побързал да го срещне, и паднал на гърдите му, и го целувал, и го милвал, и го жалел.

В разказа за Закхей виждаме себе си пред съда на хората; в разказа за митаря ние виждаме себе си пред съда на собствената съвест; а сега нека погледнем съдбата си пред лицето Божие. Ние всички сме в положението на блудния син; всички сме получили всичко от Бога – и живота, и природните наши сили на ума, на сърцето, на волята, телесното здраве; получили сме и дружба, и семейство, и всичко, с което сме богати. И всичко това, обаче, като блудния син, ние сме получили от Бога и сме го отнесли в далечната страна, там, където можем да се ползваме от това безотчетно, там, където можем да се скрием от Божието лице, и всичко, ако ни се хареса, да изхарчим за свое удоволствие, без да се отчитаме пред никого.

Нима не сме такива всички ние? Нима не взимаме постоянно онова, което е Божие и свято, за да го използваме за свое удоволствие, за своя си живот? Онова, което хората ни дават, онази любов, която ни се дава – нима я пазим, като светиня?.. Ние всички отиваме “на страну далече”, в далечната страна, където можем без Бога и без човешки съд всичко да разпилеем.

Но идва някакъв момент, когато и до нас стига гладът, не само веществения глад, но гладът за ласка, която би била не купена, глад за любов, която би била чист дар, глад по онези отношения, които не зависят от нищо, освен от това, че сме скъпи за някого и любими от някого. И тогава ни е дадено да си спомним тази притча Христова. В тази притча се изобразява, че юношата, отишъл си отдавна, като че зачертал Бога, зачерта своя баща, изведнъж си спомня, че той има баща. Първата дума, с която той се обръща към него е: Татко!.. С какво той може да се върне при него? Не с оправдание – защото няма за него оправдание, но може да се върне, знаейки, че дори той да е блуден, недостоен син-предател, то бащата е останал верен, любящ баща. И ето с това той бърза към дома, там, където е баща му, където е бащиният дом. И той подготвя изповед. Той е готов на всичко, само и само да го пуснат вкъщи, готов е да бъде роб, готов е да бъде наемник! Но бащата не отива на такива сделки, баща му си остава баща, колкото и да е недостоен синът, и когато синът признава своето недостойнство, бащата го приема като син, възкръснал от греховната смърт, нов, завърнал се, - и радост и ликуване е наоколо.

Всичко това преминава в нас стъпка след стъпка и, от една страна, ни поставя пред лицето и на нашата слепота, и пред човешкия съд, и пред съда на нашата съвест, но едновременно ни напомня и за това, колко сме скъпи на Бога. Както беше казано в днешното Послание, ние сме скъпо купени: с цялата любов Божия, с целия живот и смърт на Христа... Ето цената, която ни дава Бог, ето какво означаваме за Него... Нима след всичко това не можем да дойдем при Бога с надежда, с вяра, с радост за това, че ще бъдем приети, защото сме толкова скъпи?

Следващият път пред нас ще застане картината на Страшния Съд. Нека си поставим въпроса за това, по какъв начин е възможно Бог, Отец, който ни обича с безпределна, безгранична любов, да бъде за нас “страшен съд”? Какво страшно има в този съд? Нима наказанието, нима срамът? Няма нищо по-страшно от поруганата любов... Помислете за това, как ни зове Господ на среща, но и за това, с какво ще Го срещна аз? С любов – или, погледнал лика на Божествената любов, погледнал в бездънните очи на Божието състрадание, ще разбера, че съм загубил единственото на земята – любовта. Амин.

----

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

ЗА ЛОЗЕТО И ЛОЗАРИТЕ Неделя 13 след Пятдесятница

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

В продължение на целия Велик Пост и всички недели, които следват след Пасха и след Петдесетница, ние четем Евангелието за това, как Господ проявил Своята милост, Своята любов и Своята спасяваща сила в човешкия род. Четем за древното, и чете за евангелското; и ето днес, като че прекъсвайки тази поредица тържествени, радостни четения, пред нас се изправя много страшно евангелско четиво: разказът за лозарите, които се оказали предатели. И тази притча изобразява цялата история на човешкия род; но в контекста на всичко, което беше прочетено преди, тя ни говори още за онази страшна, в най-силния смисъл на тази дума, страшна неблагодарност, която не само човечеството, но всички ние проявяваме по отношение на Бога. Пред лицето на всичката Негова любов, пред лицето на всички Негови чудеса, всичко онова, което Той е извършил, ние оставаме безчувствени и себелюбиви, мислим за себе си, не мислим за ближния, още по-малко мислим за Бога: неблагодарност; себелюбие; съсредоточеност върху себе си, върху онова, което на всеки от нас му се иска, и му е мило, и му изглежда нужно.

Днешното евангелско четиво ни говори, че Господ създал цял свят – прекрасен, дивен, оградил го със Своята сила и Своето провидение, всичко приготвил в него, за да бъде той място на Царството Божие, т.е. Царство на взаимната любов, Царство на радостта. И ние знаем, какво ние, хората, сме направили от този свят: място, където е страшно да се живее, където се лее кръв, където се извършват безчовечни, жестоки постъпки – и не само в широк, световен мащаб, но в мащаба на семейството, в мащаба на енорията, в мащаба на най-близките приятели.

И Господ от поколение в поколение изпращал Своите вестители: патриарси, пророци, ангели, изпращал апостоли,и проповедници, Предтечата и, накрая, Сам дошъл да ни напомни, че светът е бил създаден за любов; и също като в притчата, лозарите взели, извели вън от лозето, и убили сина.

Така и човечеството се отнесло към въплътения Син Божий. И когато и казвам “човечество”, аз говоря не за другите, а за нас самите, защото на нас е поверен животът, за да го направим тържество на любовта, братството, хармонията, вярата и радостта, и ние не правим това, защото мислим единствено за самите себе си. В отговор на всичко, което Бог е направил за нас: сътворил ни е, открил ни е Себе си, излял е върху ни всичката Своя любов, дал ни е Своя Син за живот и за смърт, ние не отвръщаме почти с нищо, освен с мигновено “Благодаря!”, и също толкова мигновено забравяне.

Ето за какво ни говори днешното Евангелие: погледнете назад към всичко, което сте чули през целия Пост, което сте видели в нощта на Възкресението Христово, което ви е било казано през всички последващи недели от всички светии, от светиите на Руската земя, от светиите на тази земя, от Евангелието за любовта и за човечеството! Погледнете всичко това и си поставете въпроса: не съм ли лозар аз, не съм ли аз от онези, които всеки път, когато Христос влиза в живота, всеки път Го отстранява: отмести се, махни се от моя път, излез от моя живот – аз искам да бъда Бог, да бъда стопанин, аз искам да се разпореждам с всичко.

Това казва всеки от нас: не така дръзко, не така богохулно, но с постъпки, но с гнила дума. Трябва да се опомним. Много пъти съм казвал, че ние сме спасени, защото сме възлюбени от Бога – но не само чрез Божията любов, а и чрез нашия отговор на тази любов! И ако искаме само да пожънем плодовете на Кръста, разпятието, страстните дни и нищо да не дадем в замяна на Богу, нищо да не дадем на ближния, за когото Бог е умрял, освен мигновено спомняне, то сме чужди на онова, което Господ е извършил за нас.

И нека застанем пред лицето на днешното Евангелие, предупреждение, напомняне, и си поставим въпроса: къде е моята благодарност? Въплъщавам ли я, не само в думи, които са толкова редки, но и в постъпки?.. Нека произнесем съд над себе си и започнем нов живот. А благодарността на Бога е в това, да бъдем за Него радост, и на ближния ни за подкрепа, спасение и радост…

Нека почнем днес да принасяме плодовете на това, което днес от Бога, чрез Христа, чухме. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

ПРИТЧАТА ЗА СЕЯЧА

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Има в Евангелието едно място, където Христос ни казва: Който има уши да слуша, нека слуша – т.е. обърнете внимание на това, как слушате словото, което стига до вас.

На нас винаги ни се струва, че слушаме, разбираме; но ето днес пред нас отново, може би, за стотен път, се чете притчата за сеяча – и какво? Тя е толкова ясна, тя е толкова привична; сякаш, не е нужно и да я чуваме отново, ние бихме могли да я повторим, да я разкажем, да я обясним. Но кой от нас може да каже, че той живее с нея колкото и да е? И ето тук думите Христови: Внимавайте как слушате словото Божие, - не са напразни. Ние слушаме и помним; слушаме с уши и помним с паметта в главите си. Но стига ли това слово до нашето сърце? А същевременно, ако живото слово не докосне сърцето ни, то само ще прозвучи в нашата мисъл и няма да принесе никакъв плод.

Нека се замислим за това. Има безкрайно количество евангелски откъси, които толкова обичаме, които са така прекрасни, които ние така добре познаваме, които бихме могли всекиму да разкажем и всекиму да обясним; но няма ли да застанат някой ден или в съдния ден пред нас като упрек? – не защото не сме разбирали, а именно защото сме ги разбирали и не сме живели с това ни най-малко…

Днешната притча говори именно за това. Има хора, чието сърце е дълбоко, то е било дълбоко разорано от страдание и състрадание, от любов, от мъка, сърце до което е стигнало съзнанието за страшната самота на човека, когато Бог не присъства в живота му. В такова сърце Божието слово пада, като семе, и се приема от добрата почва, влиза дълбоко, пуска корени, оживява с целия опит на живота на този човек: и със страданието, и с радостта – с всичко се храни, и прораства, и принася плод.

Но колко малко такива думи са донесли плод в живота на всекиго от нас: в моя живот, и вероятно, несъмнено, във вашия живот. Колко пъти сме чували живото слово Божие, което ни е разтърсило, развълнувало; и след миг, още преди да излезем от църквата, ни е отнесъл потокът празни мисли, сплетни, приказки – и ние сме опустошени; нищо не е останало. От това мъничко растенийце, което би могло да се вдигне и да принесе плод, не е останало нищо, защото самото семе е отнесено от вятъра, отнесено като от буря, от чужда празна дума и от нашето празнословие.

А понякога това слово се закрепва, сякаш е паднало в пукнатината на тоя камък, който ние носим в себе си, който наричаме наше сърце, наше съзнание. И то се задържа, и започва да покълва; но и тук не може да преживее дълго, защото не може да пусне корен в каменното, жестоко, хладно сърце. И умира това слово, Вдигнало се е, сякаш, и надежда имало, че ще принесе плод – и нищо не е останало…

А случва се и дълбоко сърце, което може да приеме това слово; и у всеки от нас има такова дълбоко сърце – само че му даваме да се вкорави, да охладнее. Това сърце се налага на живота, на хората, на Бога така да го дробят с чук, та макар и цепнатинка да се образува, та под кората на замръзналостта, на вкаменелостта да прогледа тази плодотворна земя, която може да принесе плод. Помислете за думите Христови: “Слушайте!” – и се замислете над това как слушаме: напразно ли? За съд и осъждане на себе си? Или – за вечен живот?

И колко милосърден е Христос! Той ни казва, че на някои им е дадено да разберат, онова което другите не разбират и да им разясняват, та и те да разберат; а на някои – не трябва да се разяснява, защото ако те разберат с главата си и отхвърлят със сърцето си – колко голяма отговорност ще носят!.. Иисус Христос казва: за такива се говори с притчи, та да слушат и да не чуват: та да не би заради това студено, мъртво разбиране с ум, от такава мъртва вяра в главата си, човек да не бъде осъден. Притчата се разкрива пред нас по мярата на нашата откритост и разбиране. А разбиране – в сърцето, не в главата; с житейски опит, с кръв се добива разбирането на Божиите слова…

Та нека помислим през цялата тази седмица: кои сме в тази притча? Къде пада зърното? Къде пада словото Христово? В тръни ли, които ще го заглушат, убият, задушат? На камък ли, където то ще покълне и ще умре от зноя и сушата? Или при пътя, откъдето ще го отнесе вятъра и където ще бъде разнесено от всички хищници в живота? Или в добро сърце?.. А ако сърцето ни не е такова – нека поставим пред себе си въпроса, как този камък да го раздробим, как да върнем към живот охладнялото сърце. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

ПРИТЧАТА ЗА БОГАТАША И БЕДНИЯ ЛАЗАР

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Богатият, за когото днес се говори в притчата, преживял безсмислен, опустошен и опустошаващ живот, влезнал в Царството вечно и открил, че нищо не е събрал от земята – само пустиня, само пустота. И тогава, в ужас, че онези, може би, единствените, които той е обичал на земята, вървят по същия път, като него, и ще дойдат в същото място на опустошението, в същото състояние на опустошеност, той се обърнал към Авраам с молба да изпрати свидетел от вечността, та той да предупреди и спаси неговите близки и роднини.

Отговорът на Авраам е обърнат също и към нас: имат Моисея, имат пророците, онези хора, които на земята са познавали Бога, възвестили са на всички, които имат уши да чуват, за пътищата Божии – защо тях не послушат?.. Не, това е недостатъчно, казал богаташът; но ако само би дошъл някой възкръснал, те биха могли да повярват... Христос в тази притча ни казва, че и възкръсналият не ще успее да убеди за смисъла на живота никого, ако не слушаме другите свидетели.

Тези думи са обърнати също и към нас, както били обърнати към богаташа от притчата. Зад нас са хилядолетията човешка история, свидетелите от Стария Завет, светиите от Новия Завет, и Самият Христос, възкръснал от мъртвите. И обаче, нима ние вярваме до край в тази вест на живота, който Той е донесъл на земята? Умрял и възкръснал, застанал пред нас жив, засвидетелствал за единствено ценното на земята и във вечността; а ние слушаме от ден на ден, от седмица на седмица, от година на година – и чакаме нещо друго...

Колко често чувам хора, които ми казват: Да, чел съм Евангелието, слушал съм проповеди, чел съм онова, което са писали светиите, но ако с мен би се случило чудо – бих повярвал... Не е вярно! Уви, и на чудото не умеем да вярваме; защото животът – е непрестанно чудо, животът е пълен с чудеса, животът е пълен с Божествено въздействие, с Неговото присъствие – и ние все едно не вярваме.

Ние пламваме пред най-великото чудо на земята: любовта; ние ликуваме за нея, ние й се наслаждаваме, ние се радваме – и не разбираме, обаче, че друг смисъл в земния и вечния живот няма; и запълваме своя живот с това, че постепенно разрушаваме любовта, правим самата любов плитка, нищо не остава от това дивно сияние на Божествената любов и земната любов. И това знаем, че това чудо във всеки наш живот, макар и веднъж се е случило. Ние сме били любими от роднините, когато сме били малки, или от човека, когото сме срещнали, или самите сме обикнали някого, или сме срещнали Христа макар и за миг и сме били поразени от Неговата любов. Любовта блика навсякъде, навсякъде сияе; и ние й се радваме, живеем с нея само миг – и забравяме, че когато тя се е явила, тя е запълнила всичко със себе си и само в нея има смисъл. И възкръсналият Христос не ни е убедил в това.

Затова нека не чакаме друго чудо, освен словото на Самия Бог, Който ни говори за вечността и за любовта, и за смисъла на живота, и на смъртта, и на вечността. Нека вникваме в Неговите животворни, правдиви слова; всичко да сметнем за второстепенно, да съсредоточим всичкото си внимание върху едничкото, което е потребно; и тогава и земята ще стане небе, и небето ще включи в себе си всичко скъпоценно на земята, и ще бъде животът, Божият живот сред нас. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

Притчата за безумния богаташ, (проповед за Девета Неделя след Неделя подир Въздвижение)

Во имя Отца и Сына и Святого Духа.

Краят на днешното Евангелие е предупреждение за това, за което всички ние би трябвало да се досещаме през цялото време: че зад нас стои смъртта, и че много, много от това, което правим, ще загине след нас като ненужно, като тленно.

Но означава ли това, че предупреждението на Христос за смъртта, стояща зад раменете ни, трябва да ни плаши и да ни лиши от  творческите сили? Не, напротив! Отците са казвали: Имай постоянна памет за смъртта - не в смисъл, че трябва да се страхуваме от смъртта и да живеем като под  надвисналата и над нас сянка, а в този смисъл, че само съзнанието, че животът е кратък,  че той може да свърши във всеки момент, е в състояние да даде на всеки миг окончателен(завършен) смисъл, а на целия живот - съзнанието, че трябва да  бързаме да правим добро , да бързаме да живеем така, че когато ни застигне смъртта, да ни застигне  в момента на тържеството на живота.

Как бихме живели,  с каква дълбочина, с каква интензивност, ако това  съзнание е в нас постоянно, ако знаехме, че думите, които сега ви казвам, биха могли да бъдат последни: как ли бих ги изрекал, как ли бихте ги  слушали! Ако някой от нас би имал съзнанието, че човекът, с когото ние сега общуваме, след няколко минути може да умре - как ли бихме се загрижили нашите думи, нашите действия по отношение на него да биха били изпълнение на цялата ни любов,  на цялата ни загриженост и  съпричастност,  на които сме способни, така че те да биха били тържество на всичко най-велико, което е помежду ни ...

Затова живеем лошо, затова толкова много говорим  празни думи, думи развалени,  думи мъртви , затова толкова много действия извършваме, които по-късно в душата ни горят като рана, живеем така,сякаш пишем само чернова на живота, който ще живеем евентуално "някога" , по-късно, когато  ще можем да превърнем тази  чернова в окончателна повест. Но не става така, смъртта идва, черновата остава само груб проект, животът не е живян, а само е помрачен, и остава жалост за човека, който можеше да бъде велик, а се оказа такъв един малък и незначителен ...

Ето за какво говори днешното Евангелие: не затова, че ние трябва да се страхуваме от смъртта, а за това да помним, че тя може да дойде във всеки един момент, всеки миг трябва да бъде съвършен, всяка дума трябва да бъде слово на живота, от нея да диша Духа, така че тя да може да влезе във вечността, и всяко наше действие трябва да бъде, по отношение на всеки един от нас, такова, че да дава живот и да изразява цялата пълнота, цялата дълбочина,  цялата сила на любовта, благоговението, което трябва да бъде във всеки от нас по отношение на всеки и на всички.

Да вникнем в това, и ако  така живеем, тогава всяко действие, всяка дума ще придобие мащаба на вечността и ще засияе с вечност . Амин.

Превод: Димитър Петров