петък, 31 май 2013 г.

В НЕДЕЛЯТА НА САМАРЯНКАТА

Во имя Отца и Сина и Святиго Духа.

Когато самарянката бързешком се върнала в своето градче и започнала да вика съседите да отидат и да видят Христа, та казвала: Елате да видите! Ето човек, който ми каза всичко, което съм направила!.. И народът се събрал и слушал онова, което Христос имал да им каже.

И ние понякога мислим: колко просто е било тогава! Колко леко тази жена могла да повярва, и колко просто било за нея от току-що преживения потресаващ опит да се обърне към другите и да им каже: «Елате да чуем човека, който говори, както никой друг никога не е говорил, човека, който без нито една моя дума погледна и прозря дълбините на моето сърце, мракът на моя живот, видя и разбра всичко!»

Но нима това не се случва и с всеки от нас? Христос не й казал нищо особено забележително, Той само й казал, коя е тя, какъв е нейния живот, каква я вижда Бог. Но това Той може да ни го каже всеки ден от нашия живот, и не в каквото и да е мистическо преживяване, както се е случвало с някои светии, но по най-обикновен начин.

Ако се обърнем към Евангелието и го четем всеки ден, или го прочетем от време на време с такава откритост, която не винаги ни е достъпна, ние можем да си помислим, че Христос държи пред очите ни огледало, в което ние виждаме себе си, каквито сме: или радвайки се за това, което виждаме, или пък обратно, потресени, доколко се отличаваме от онова, което изглеждаме, или от нашите собствени илюзии за себе си. Христос казал на тази жена: Повикай мъжа си! – и тя отвърнала: Аз нямам мъж. И Христос тогава й отговорил: Правилно каза: имала си петима мъже, а оня, който е сега е твой мъж, не ти е повече мъж, отколкото останалите...

Някои духовни писатели коментирали този откъс, че Христос като че й казал: Да, ти си била в брак с всичко, които твоите пет чувства са могли да ти дадат, и си видяла, че пълнота, удовлетворение не можеш да намериш нито в едно от тях; а сега ти имаш само себе си: твоето тяло, твоят ум, и те не повече, отколкото твоите пет чувства, могат да те наситят, да ти дадат онази пълнота, без която не можеш да живееш...

Не това ли ни казва Христос, когато четем Евангелието, когато Той ни поставя пред лицето на онова, което бихме могли да бъдем, когато Той ни зове към величието, към което сме призвани? Онова величие, което Павел описва, призовавайки ни да достигнем пълнотата на мярата на Христовата възраст: да бъдем човечни, като Него, подобно на това, както Той е истински човек, достигнал всецяла пълнота, окончателна, пълна приобщеност, общност с Бога.

Ето, нека се научим от тази жена, че и ние – всички ние – сме се обръщали на всички страни, където да получим храната на този свят и да се наситим, и всички ние сме открили, че да ни насити не може нищо, защото човекът е твърде дълбок за материалността, твърде дълбок и твърде просторен за психологичността, - само Бог може да напълни този простор и тази дълбина. И ако само можехме да разберем това, ние бихме се оказали точно в положението на тази жена. Ние не трябва да срещаме Христа при кладенеца; кладенецът – е Евангелието, мястото, от което може да избликне водата на живота, но това не е материален кладенец. Този кладенец е символ, водата, която трябва да пием е друга вода.

Нека започнем да подражаваме на тази жена. Нека да дойдем на себе си, да разберем, че всичко, с което сме били впрегнати, като в брак, не е станало наше напълване, и да си поставим въпроса: «Кой съм аз в онова измерение, в което ме вижда Бог?» И тогава ще можем да отидем при другите и да кажем: Аз срещнах човек, който постави огледало пред очите ми, и аз се видях такъв, какъвто съм. Той ми каза всичко за мен, - ела, виж! Ела, чуй!.. И хората ще дойдат, те ще се заслушат, и ще се обърнат и ще кажат: сега вече не по твоето свидетелство вярвам, - ние видяхме сами, ние чухме сами, и сега сами знаем, и сами вярваме. Амин.

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ! - ВОИСТИНУ ВОСКРЕСЕ!


----

понеделник, 27 май 2013 г.

Въпроси за брака и семейството

Енцикликата на Римския Папа Павел VІ „Humanae vitae” 2, обнародвана през 1968г., беше отговор на отдавна назрялата необходимост в католическата Църква да се изясни въпросът за „контрола върху раждаемостта” – употребата на противозачатъчни средства, и да се потвърди съществуващата от по-рано категорична забрана за католиците да използват такива средства, съпроводена и с препоръка да се възползват от естествените възможности за тази цел.

Енцикликата предизвика бурни реакции, които засегнаха и други въпроси, като например папския авторитет и целибата на духовенството. Представената по-долу беседа предлага възгледа на владика Антоний по тези въпроси. (бележка на руския редактор.)

Мисля, че по отношение на енцикликата трябва да се поставят редица въпроси. Най-напред отправната Ј точка – твърдението, че целта на брака е раждането на деца – е не само спорна, но дори неприемлива за православното богословие. Целта на брака е самият брак. Децата са негова съставна част, но човек не встъпва в брак, за да има деца. Хората се събират в семейство, за да изживеят живот във взаимна любов, т.е. в преодоляване на индивидуалната изолираност, в разширяване границите на личността, което един немски автор нарича „живот на една личност в две лица”.

Това е първият и извънредно важен момент, защото, ако действително бракът се осмисля от детерождението, това, струва ми се, руши цялата енциклика, тъй като проблемът за предотвратяването на зачатието изобщо не е въпрос за използваните методи. Ако целта на брака е раждането на деца, то всяко действие против това е посегателство против брака в неговата основна цел. Следователно всякакви противозачатъчни методи изкуствени или естествени, и дори съпружеското въздържание, имащо за цел изключване на възможността за зачеване – са грях, посегателство срещу основната цел на брака. Този момент в енцикликата е лишен от логически смисъл и не издържа на критика.

Един от проблемите, които възникват, е оценката на телесните отношения между две човешки същества в брака. На базата на енцикликата като цяло се създава впечатлението, че телесният живот в брака се разглежда като плътски сношения в онзи отрицателен смисъл, който аскезата придава на този израз. Има някакво раздвоение на съзнанието: от една страна, бракът според определението си е насочен към детерождение, а, от друга страна, физическите отношения са заклеймени като уродливи и дефективни. Съвсем ясно се чувства, че за идеал тук се приема монашеският живот, животът във въздържание. Съвършено друга е обаче гледната точка на Православието. При нас съществува богословие на материята, богословие на тялото, основаващо се на това, че Бог е създал човека като същество не просто духовно и душевно, но и материално, свързано със съвкупността от цялото видимо и невидимо творение – богословие, основаващо се преди всичко на Въплъщението. Въплъщението не е само Божествен акт, в който Бог става човек; то е такова Божествено действие, в което Бог приема върху Себе Си видимото и осезаемо вещество на създадения от Него свят. Той се съединява не само с човечеството, но също така и с космическата реалност на материята, и нашето отношение към материята е доста по-различно от толкова често срещаното монофизитско отношение към нея.

Третият момент е развитие на току-що казаното, а именно– нашето отношение към половото въздържание в брака. Думата „целомъдрие”, която се среща няколко пъти в последованието на венчанието, често се схваща като отнасяща се до плътта, до аскезата. Но в действителност целомъдрието е нещо доста по-широко в пълния смисъл на този израз – то обхваща едновременно духа, тялото и душата на човека. Това проличава съвсем ясно в последованието, където молим Господ да дари встъпващите в брак, в целомъдрие и радост да видят „децата на децата си”. Целомъдрието не е нещо несъвместимо с детерождението. То е вътрешно състояние, което се определя не с физически категории, а чрез отношение: духовно отношение, отношение на душата и отношение на тялото.

Апостол Павел, когото често обвиняват в неразбиране на взаимоотношенията между мъжа и жената, има редица изрази, на които е уместно да се спрем. Един от тях е влязъл в англиканската служба на венчанието. Там се казва, че бракът е „лек против блудния грях”, но начинът, по който се тълкува тази фраза и тази мисъл, ми се струва доста погрешен. Тълкуването, много разпространено в умовете и приказките на хората, се състои в това, че ако човек е в брак, той няма основание да търси нечистота някъде другаде – „да върви след чужда плът”, както казва Свещеното Писание. Всъщност в богословието на неразделената Църква ясно се вижда, че работата съвсем не е там. Един от древните автори казва, че докато юношата не е обикнал, той е заобиколен от мъже и жени; но когато в сърцето му се е родила любов към някого, към личността на някого, тогава редом с него е единствено любимата, а наоколо има вече само хора. Казано по друг начин, единственото основание за истинско целомъдрие, т.е. за вътрешното и външно състояние, при което човек не се стреми към нещо извън онези отношения, които представляват тази единствена любов – това е любовта, уникалността на любовта, фактът, че можеш да обичаш истински само един човек, а всички други хора – всеки един и всички заедно – влизат в една неутрална категория. Те вече не са мъже и жени, а същества, които не притежават пол. Но любимият човек също не е онова нещо, което на съвременен език се нарича „сексуално същество”. Той е лице от противоположен пол, но и тук понятието „пол” излиза далеч извън рамките на физическия пол. То се определя със значенията на мъжественост и женственост, обхваща и характеризира човека във всеки детайл на неговата същност, а не просто от гледна точка на възможността за продъл­жение на рода. Освен това, апостол Павел ясно посочва, че в това единствено, незаменимо отношение на брак разкриването на единия човек за другия винаги става в дълбок духовен аспект – иначе не може да се говори за брак. И в тези отношения тялото на единия напълно принадлежи на другия не в смисъл, че той може да се разпорежда с него насилствено, без благоговение, без уважение, а в смисъл, че тъй като тези две тела вече са едно, то и животът на двойката е единен и няма негова страна или израз, който да принадлежи на единия или на другия поотделно.

От друга страна обаче, апостол Павел утвърждава също така, че двамата съпрузи могат да се отделят един от друг. Не да си отказват близост един другиму, а всеки от тях да позволи на другия да се отдръпне временно заради духовния им живот. Има време за молитва, за дълбоко духовно вглъбяване, време, когато човешкото същество се съединява с Бога по особен начин, когато благодатта и опитното познание завладяват не само духа, но психологическото и умственото „аз”, дори и тялото. Има моменти, когато всякакви физически отношения, и дори обикновеното докосване, са невъзможни, както се вижда от житията на светиите, защото благодатта като пламък е обхванала това същество и вече няма място за нищо друго, до момента в който тази дарена и приета благодат не стане едно с човека толкова дълбоко, че да стане общо достояние. Струва ми се ясно, че тук въздържанието не е акт на отхвърляне, при който единият от съпрузите се отвръща от другия и му отказва близост, а положение, при което взаимоотношенията им биват видени в друг план.

В книга Битие, първа глава, сътворението на човека е поставено редом със сътворението на всички живи същества и именно в този ред живи същества човекът получава благословението да се плоди и преумножава, дадено на всичко живо. А в друга глава, в съвсем друг контекст, е установен бракът. Във втора глава виждаме, че човекът, поставен пред лицето на всички земни същества, Човекът с главна буква, взет от пръстта, открива, че е самотен, че няма спътник и Бог го избавя от тази самота като сътворява Ева. Този акт няма никакво отношение към детерождението. Той стои в съвсем друга светлина, в друг контекст. Тук пред нас е съвсем нова ситуация. Бракът е свързан именно с нея – ситуацията на човека, достигнал до такава зрялост, че повече не може да съществува в самота. Тогава му е предложен изход от нея, който обаче от самото начало има двойствен характер. Тази двойственост произтича от това, че и тук се съхранява в пълнота уважението към човешката свобода, така че и самото преодоляване на проблема може да бъде според нея истинско или лъжливо. Без да се задълбочавам в подробности, ще посоча само текст от Библията: когато Адам се изправя лице в лице рещу Ева, той я познава и казва, че тя е плът от неговата плът и кост от неговата кост. Какво означава това негово признание? Пред него, както и пред Ева, има два пътя: или да познае себе си в нея, а тя да познае в него себе си; да вижда само себе си във външно отражение, да вижда в другия продължение на самия себе си и напълно да забрави за съществуването на другия. Или напротив – да види в това преминаване отвъд себе си, освобождаване от самия себе си, от собствената си ограниченост. За това говори Методий Патарски в своята книга: той използва игра на думи и разсъждавайки за падението, казва, че докато Адам и Ева се обичали един друг, те можели да се гледат и да си казват един за друг – това е моят „алтер его”, другият – това съм аз. В момента на падението те виждат, че са голи, защото виждайки другия, всеки си казва: аз съм си аз, а той си е той. Тук има пукнатина, разлом. И при него се появява елементът на влечението, пожеланието, смесват се двете перспективи – перспективата на природата (за която се говори в първа глава), перспективата на човечеството и трансцендирането на личността в свръхличен живот.

Връщайки се обратно към енцикликата, виждаме онова основополагащо объркване, което, струва ми се, почти винаги, присъства в католическата литература: смесването на плътта с тялото. За да поясня различието между тях, ще ви припомня прекрасния израз на о. Сергий Булгаков: „Борбата с плътта е борба за тялото”. Тъй се подчертава разликата между тялото и плътта, телесността и плътското състояние. Като резултат от недоверчивото отношение към плътта, която се бърка с тялото, се появява тази, бих я нарекъл, игра на криеница по отношение на детерождението. В енцикликата и при целия този начин на разсъждаване изглежда се поставя въпросът за това как да се съчетаят забраната за избягване на детерождението и възможността то все пак да се избегне, когато е ясно, че би могло да се обърне в трагедия. Тук енцикликата повтаря Талмуда, където вече е разяснено, че Бог по Своето милосърдие, знаейки нашата слабост и склонност към зло, е допуснал съществуването на периоди на безплодие, за да може и да се утоли въжделението, и да се избегне опасността от зачеване. Но и от православна, а и просто от човешка гледна точка това ми се струва безнравствено, радикално безнравствено…

В какво се състои особеността на семейните отношения?

Апостол Павел казва, че семейството е малка Църква, т.е. че в семейството присъстват всички или основните характерни черти на църковната любов. Древен ръкопис на Евангелието, намиращ се в Кеймбридж, Англия, съдържа няколко откъса, невлезли в познатите ни Евангелски текстове. Според един от тези откъси, когато попитали Христа: „Кога ще дойде Царството Божие?”, Той отговорил: „Царството Божие вече е дошло там, където двама не са вече двама, а едно…” Разбира се, това започва в семейството, защото никъде няма да намерим такова единство, такава любов, каквато има в едно семейство, въпреки всички трудности и нашата греховност. И тази тайна на единството трябва да се разширява все повече по образа на семейството, а не по някакъв теоретичен образ. Съобщество от човеци, които са се съгласили да се обединят по някакъв повод или цел, не могат да достигнат такава пълнота на единството, каквато е семейството. Обаче нито семейството, нито обществото достигат пълнотата, за която мечтаем; това се подразбира. Свети ап. Павел прави паралел между семейството и Църквата не само с думите, че семейството е една малка Църква. В шеста глава на посланието до Ефесяни, която се чете при венчаването, той казва, че мъжът е длъжен да заеме мястото на Христа спрямо Църквата, а жената – мястото на Църквата спрямо Христа. Младите мъже твърде често игнорират това – жената наистина зависи от мъжа, но предпоставка за тази зависимост е, че мъжът е призван да бъде готов за саможертва заради жената с една изцяло всеотдайна любов, както това направи Христос за Църквата. Тази препратка, разширена до Църквата, ни дава още една аналогия и в същото време ни разкрива, разбира се, известна разлика. Както това взаимоотношение се осъществява между мъжа и жената по образа на Църквата, така и осъществяването на тази любов (между Христос и Църквата) става по образа на семейството.

Голяма част от църковната литература, издавана днес, се отнася до отделната човешка личност; нещо повече, най-вече до приелите монашество. Какво ще кажете вие за християнското семейство?

Възможно е казаното от мен да звучи езически, но аз мисля, че християнското семейство най-напред трябва да бъде щастливо. Това не значи, че съпрузите трябва да си угаждат един на друг във всичко. Но ако християнското семейство представлява нещастно съчетание на трима или четирима души, то всеки невярващ или полувярващ, виждайки тази картина, ще си каже: „Ако това е всичко, което Бог може да направи!…” Или още по-лошо: „Ако намесата на Бога в отношението между двама души дава такива плодове, то по-добре без Него…” И ми се струва, (аз не говоря за щастието въобще или за съгласие в злото, а за сериозното отношение към Бога), че в центъра на семейството трябва да бъде любовта, радостта, а не постоянното мъчение в името на някакъв идеал, често измислен. Нерядко християнското семейство може да бъде най-убедителният довод за това, че ако Бог идва при някаква група хора, Той внася нещо, което не съществува никъде другаде и което може да се нарече щастие, а не разединение. Затова говоря за щастието като първо и много важно условие. Щастието, разбира се, трябва да бъде нравствено издържано, т.е. между мъжа и жената трябва да има истинска християнска любов. И когато казвам „християнска”, нямам предвид нещо екзотично и странно, а просто отношение, с което аз почитам, обичам другия, съобразявам се с него, считам, че той или тя (това се отнася и за двамата) с радост ще пожертва нещо желано заради мен. Децата също се възпитават в правда, в любов, двамата родители се стараят да им внушат, че доброто носи радост, а не е само нещо, което се върши пряко сили. Струва ми се, че щастливото семейство е убедително доказателство за това, че когато Бог дойде в човешка обстановка, тя може да разцъфти така, както не е възможно в никой друг случай.

Може понякога – но това трябва да бъде направено от всички, с общи усилия – да се пожертват твърде много от нещата, които съставляват обикновеното житейско щастие, заради по-възвишени неща. Спомнете си св. Иоан Кронщадски, който казва на жена си, че те ще служат на Бога, а за щастието ще успеят – нека другите по-първо бъдат щастливи! Ако това е взаимно, ако двамата или цялото семейство са готови да се откажат от някои свои радости заради другите хора – това е нещо различно. Но аз протестирам срещу идеята, че единият има право да погуби радостта, да я отнеме на другия, за да я отнесе някъде настрана – да иде да утешава някого на другия край на града, докато собственото му семейство остава без радост и без утешение.

В наше време разводът стана факт от ежедневието, хората се отнасят към този въпрос много леко. Църквата гледа иначе…

Разводът е една от най-големите трагедии, които могат да постигнат човека. Той представлява не само край на любовта, която е обусловила брака, но и край на надеждите за един цялостен живот, пълен с радост и дълбочина. Именно в това отношение разводът трябва да се разглежда много, много внимателно. Защо хората се разминават? Как може да се случи двама души, обичали се съвсем доскоро, изведнъж да открият, че помежду им няма любов и че им остава само да се разделят? Първата причина, струва ми се, е в това, че твърде много бракове се сключват между недостатъчно зрели хора, които си въобразяват, че радостта им, когато се срещат, общуват и вършат нещо съвместно, ще продължава безкрайно, че те самите не са длъжни нито да я защитават, нито да се грижат за нея. Втората причина е, че понякога любовта, която в началото е изглеждала истинска, се оказва по-повърхностна, отколкото сме очаквали, а обстоятелствата на живота биват толкова тежки и неочаквани, че рушат единството, което би могло да устои при голяма, истинска и много силна любов.

На Запад голяма част от християнските църкви не приемат развода. В Православната Църква той е приет. Защо? Как е възможно това? Хората от Запада се позовават на това, че в Евангелието Господ казва как Моисей е разрешил да се дава разводно писмо само поради жестокосърдечието на хората. Но отначало не е било така. Бих казал следното: християните на Запад мислят, че това изречение на Христа се отнася само за Неговото време и че сега ние сме свободни от тази сърдечна жестокост и затова при нас не може да има развод. Всъщност знаем колко безчувствено, тесновато и хладно е понякога човешкото сърце; колко е лесно, когато човек мисли, че обича другия, изведнъж да охладнее, защото любимият човек в нещо се е оказал (както му се струва) недостоен за тази любов или го е наранил в област, която е твърде болезнена и скъпа. Ето защо ние, православните, отчитайки че човешкото сърце бива сурово, кораво, твърдо и неустойчиво, считаме, че разводът е възможен, въпреки че го възприемаме като една от най-големите трагедии в живота. Нещо повече – приемаме това върху себе си, защото отговорни за развода са не само мъжът и жената – отговорност за разводите носи и цялата Църква. Та ние венчаваме безразборно всеки човек, който може да докаже, че е кръстен. Нима това е основание? Или става дума за съединяването на двама души „по право”? Не, християнският брак трябва да бъде образ на взаимните отношения между Христос и Църквата – съвършено отдаване един другиму и готовност с целия си живот, до смърт да обичаш човека до теб, просто защото той е любимото същество. Уви, това се среща рядко. На практика, голяма част от идващите да се венчават търсят радостта от взаимните срещи, но не мислят за носенето на кръста. Затова, когато се сблъскат с трудности във взаимоотношенията и се оказва, че не са готови за труден съвместен живот – те се разделят. Докато венчаваме формални „християни” и незрели хора, разводите у нас ще продължават.

Ще кажете: трябва ли тогава да прекратим венчавките? Не, но трябва да възпитаваме хората! При това не с думи и проповеди, а с пример! Как, откъде млад човек, млада девойка да научат, да знаят, че може да се съединят истински само в ликуващата любов на кръста, когато дори в християнските общества това не се среща? Затова считам, че отговорността за разводите лежи върху цялата Църква, върху цялото християнско общество. Църквата допуска развода, защото самата тя е виновна в лицето на своите служители и членове: родители, свещеници, обкръжаващата среда, цялата общност. Но разводът си остава една трагедия – може би най-голямата – защото това е момент, при който двама души, били макар и в едва зародило се единство, изведнъж престават да бъдат единни и стават отново чужди един на друг.

Не приемаме развода на свещеници, защото свещеникът е длъжен да бъде пример, образец за своите пасоми, но с милосърдие, с любов и дълбока болка допускаме развода сред миряните. Това не е норма, не е една от възможностите, стояща пред хората, когато те решат да се венчаят; това е катастрофа… Затова в древността дълго време след развода, понякога до седем години, Църквата не допускала до следващ брак развелите се, считайки ги незрели да встъпят в нов брак. Те са били длъжни да преминат цяла школа за духовно възпитание – не образование, а именно възпитание, израстване – за да могат да встъпят в брак по нов различен начин, вече като зрели хора.

Как да осъществява своя християнски живот вярващият, който е самотен в атеистичната среда, в своето собствено семейство?

Аз нямам личен опит как се живее християнски в атеистично семейство, но познавам такива семейства. И макар че мога да съдя само отвън, ще кажа следното. Бог ни е пратил в света, за да бъдем в този свят светлина, за да бъдем солта, предотвратяваща гниенето, за да бъдем глас на истината и правдата, да бъдем за хората явление от такова измерение, което те не познават, и такъв род хора, каквито не съществуват извън Бога. Затова да се живее в атеистично семейство е също толкова сложно или просто, колкото и да се живее в атеистичен свят. Като цяло, целият ни свят е безбожен. Задачата ни е в такова семейство да живеем с цялата правдивост, с всичката душевна чистота, да живеем с цялата истина, които имаме; но без да използваме истината, правдата, красотата, благородството, на които сме се научили от Бога, за да унижаваме, оскърбяваме или дразним околните. Всичко това трябва да използваме по такъв начин, че, гледайки ни, хората да се питат: Какво е това, което има в този човек, а липсва у мене? Какво е това сияние в него? Каква е тази тишина в него? Каква е тази дълбочина? Как може да ме обича, когато постоянно го оскърбявам? Как може да вярва в мене, когато аз сам не мога да си вярвам? Как успява да ме защити от всичкото зло, което – както много добре разбирам сам – действа в мен и ме привлича, при това без да ме унижава, без да ме оскърбява, без да ме упреква, а само изправяйки се между мен и злото в мен и страдайки от това?... Ако се гледа на нещата така, бих казал: не бива да се напуска такова семейство, защото нашата роля е да бъдем светлина, а не да отидем там, където е светло и без нас.

Когато християнското семейство се събира за молитва, тази молитва може да бъде повече или по-малко внимателна, повече или по-малко дълбока; тук се проявява не само грехът на отделния човек, но и някаква духовна разделеност…

Аз нямам опита на семейната молитва, затова не мога да говоря от свое име, но съм убеден в едно: за да можем да се молим заедно, необходимо е също и малко молитва поотделно. Всеки има свой ритъм: едни хора се молят бавно, други бързо; ако се молим заедно, длъжни сме да търсим някаква среда. Ако всеки член от семейството отделя 5-10 минути, за да бъде с Бога и поговори с Него или със свои думи, или с думите на светиите, но в свое темпо – после може всички да се слеят в една молитва. Но ако хората се стараят да се молят само заедно, то ритъмът става такъв, че не принадлежи на никого и е далеч по-трудно да се влезе в задълбочено общуване с Бога.

Второто, струва ми се, е че трябва да се научим да мълчим в Божието присъствие. И да започнеш молитвата си само тогава, когато у теб настане нужната тишина, защото можеш да се молиш само от дълбочината на тишината, на безмълвието. От суета може само да се изговарят думи на молитва. Разбира се, Бог може да извърши чудо, но не за това говоря. Трябва да използваш своя ум и опит за това да прилагаш наставления, дадени в пустинята, към обкръжаващата те градска пустиня. Понякога е много по-пустинно сред хората, отколкото когато наоколо няма никой…

 Как да се разглежда практиката на абортите?

Въпросът за допустимостта на аборта говори за изумителното безчувствие на човека – и на човечеството въобще – към живота на отделния индивид. Диво, нечовешко е да се мисли и говори за святост на самия човешкия живот и в същото време  да се разрешава, да се узаконява убийството, наречено аборт! Струва ми се, че в страна, където абортът е узаконен, никой – започвайки от правителството и свършвайки с обикновения жител – няма право да говори, че човешкият живот е светиня, защото абортът е убийство.

Разбира се, има случаи, когато абортът е неизбежен, но това са случаи само от компетентността на медицината. Когато е заченато дете, което не може да се роди, което ще бъде чудовище – да, в такъв случай абортът е допустим. Но когато абортът се извършва от двойка или от жена, допуснала да зачене нежелано от нея дете и искаща да се отърве от него – това си е престъпление, предумишлено убийство.

Да казваме, че може да се извърши аборт в някакъв момент преди зародишът видимо да е приел образ на дете, също не е изход от положението, във всеки случай за вярващия. Можем ли да кажем, че когато Божията Майка е заченала Спасителя Христа, до някакъв определен момент, до 14-та, 18-та, 28-та седмица Той не е бил човек и раждащ се Бог? Не, от момента на самото зачатие детето вече представлява човек и неговото унищожение е убийство. Това трябва да се разглежда директно и сериозно, тук няма извинения. Абортът е резултат или на човешка разпуснатост при хора, които не са взели никакви мерки против зачеването, или говори за съвършено безчувствие към човешкия живот. От гледна точка на Църквата и Евангелието – та и просто от гледна точка на здравия разум на човечеството – това е престъпление. Това е, което може да се каже по тази тема.

Жените, които правят аборт, не знаят какви ще са по­следствията – и психични, и физиологични. Има немалко случаи, когато жена, направила аборт, не може да има повече деца. Тогава тя действително изпада в отчаяние, оказва се лишена от радостта на майчинството, от която се е отказала в даден момент и за която сега мечтае абсолютно безполезно.

Освен това, психологически рано или късно се случва двойката или отделният човек да се опомни; те изведнъж разбират какво са направили, че извършеното от тях вече е непоправимо. Живо същество, тяхното мечтано дете е било унищожено от тях, лишено от живота, който те самите толкова ценят и обичат.

Мисля, че към това за вярващия може да се прибави още нещо. Случва се човек да извърши грях и този грях трябва така или иначе да бъде поправен. С човека, с когото сме се скарали, може да се помирим. Злото, което сме сторили другиму, може да бъде изгладено. Но да отнемеш живота на живо същество – това е непоправима загуба. Единственото, което можем да направим, е да молим Бог да даде вечен покой на тази душа, на която ние не сме дали възможност да се осъществи и бъде жив човек. Аз мисля, че в това има мъничко надежда, че действително пред Бога всяко заченато същество е живо; трябва да му дадем име, трябва да се молим за него, трябва до края на живота си да се каем, че това живо същество (поради лекомислие, нецеломъдрие, поради някаква телесна или душевна алчност) е било лишено от живот. Това е дело на непрестанно покаяние. Но покаянието е безсмислено, ако не принася плод; и когато казват, че се случват повторни аборти, това значи, че човекът още не е осмислил, не е разбрал извършеното от него. Плод, резултат от покаянието трябва да бъде съзнанието, че човек не би могъл да извърши такова престъпление повторно.

Превод Олга Иванова и София Ангелова

 ______________________________________

1 Текстът е от книгата: „Човекът пред Бога”, Москва, Център по изучаване на религиите, 1995 („God and man”, Darton, Longman and Todd, L., 1971). – Б. ред.

2 Енциклика за човешкия живот (humanae vitae); на папа Павел VІ, Католическа апостолическа екзархия, С., 1996. – Б. ред.

Из книгата "Бракът като подвижничество", Митрополит Антоний Сурожки


ИК Омофор, 2003

Източник: http://www.pravoslavie.bg/

неделя, 26 май 2013 г.

За Неделя на разслабения и нашето безсилие

(Йоан 5:1-15)

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Отново чуваме така добре познатия ни евангелски откъс за изцелението на разслабения и ни се иска пак и пак да обърнем внимание на въпроса, поставен от Христос: „Искаш ли да оздравееш?" На пръв поглед няма друг отговор, освен този, който дава разслабеният: „Да, Господи, искам!"

Но така ли е всъщност? Неотдавна при мен дойде един страдащ мъж, който се оплакваше от болестта си, от тежестта на живота, от изискванията, които животът издига пред всеки от нас. И в течение на разговора попитах човека: „А бихте ли желали болестта Ви да изчезне, така че у Вас да не остане никаква телесна немощ и да можете с всички сили, с цялата отговорност да влезете в живота?" Този мъж не само не се замисли, но сякаш с вик ми отговори: „Не!", – а после сам се учуди как изтръгна такъв безумен отговор пряко от душата си. Когато зададох този въпрос и поразсъждавахме върху него, отговорът беше следният: болестта, немощта, безсилието, така явни за всички, се оказват за мен единственото спасение от отговорност, от необходимостта да живея твърдо, смело, активно.

Затова Христовият въпрос, насочен към разслабения, не е така лесно разрешим. Във всекиго от нас има доза слепота, разслабеност, ние „куцаме на две колена", както казва пророкът (3 Царств. 18:21) – колко има у нас от онова, което може да мине под общото название немощ, което означава „не мога"; безсилие, което означава „нямам сили да направя това" и което ни спасява от необходимостта да живеем живота си отговорно и творчески. Нека да се замислим върху този проблем.

Разслабеният дълго лежал в тези притвори, все се надявал, че ще го споходи чудо отвън. Ние с вас също често се надяваме на това, но очакваме чудото винаги в двойствен смисъл: не само да ни бъде дадено изцеление, но заедно с него от живота ни да си отидат всички трудности, всички страхове, всички задачи; животът ни да стане лек и да вървим по него безпрепятствено и безгрижно. Понякога ни се струва, че можем да бъдем освободени от всичко, да ни бъде дадено всичко – но това не се случва. И единственото, което ни остава, е да се обърнем към Христос, лично към Него и към никой друг – и да кажем: „Господи, искам да взема живота си в ръце, както се взема кръст, както се поема трудна и отговорна задача. Готов съм да платя с живота си, за да живея с цялото си сърце, разум, сила и немощ". Тогава Христос ще ни възложи тежестта на живота като дар, и ще ни даде сили да живеем този живот.

Затова нека всеки от нас да се замисли: не се ли крия зад немощта си, зад безсилието си, зад тези „не мога", „не е възможно" и „нямам сили" тогава, когато ми липсва мъжество, вдъхновение, вяра в живота? И да се помолим на Бога не за чудо, което да ни избави от всички несгоди, а да влее Той крепкост в нашето тяло, в нашата душа, в нашия ум, в нашата воля, в цялото ни естество, и да можем заедно с Христос да повдигнем тежестта на земния живот и да я понесем, тоест всичко онова, което съставлява нашето съществуване, всеки човек, всяко събитие – до царството Божие. Амин. I www.metropolit-anthony.orc.ru.



Превод: Радостина Ангелова
Източник: pravoslavie.bg

вторник, 21 май 2013 г.

Неделя на Разслабения - четвърта след Пасха


В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Искам да насоча вниманието ви към три особености на днешното евангелско четиво. Първо: колко страшно е да чуеш, че този човек 38 години е бил в крайна, изключителна нужда, с разбито от  болестта тяло, сломен, и че не се е намерило нито един човек, който би му помогнал ... И това, което се е случило с този човек, в този момент се случва с милиони други: защото ние сме със студени сърца, защото не ни е до това, че другите гладуват, страдат от болести, намират се в душевно отчаяние, търсят и не могат да намерят своят път в живота, в края на краищата, да намерят Живия Бог - защото ние сме толкова студени, милиони хора остават на тъмно и студено, в самота и ужас.

Втората особеност на Евангелието днес е именно тази: кой от нас може да каже, че когато той искал нещо, мечтал е за нещо, търсил е нещо и е стоял редом до друг човек, който е бил в същата нужда, но по-дълго, в същата нужда, но по-голяма, - кой от нас е пожертвал себе си, отстъпил е встрани и е казал: ти иди първи, ти бъди първата, аз ще почакам ... В отговор на такова действие, Господ би могъл да даде на такъв човек (на всеки от нас, ако само ние бихме в съумели да го направим)такъв душевен мир, такава светлина, която би направила излишно, ненужно, нещото, към което така отчаяно се стремим.

Накрая, Христос казва на този човек: Гледай, пази се,  не съгрешавай повече, в противен случай  ще бъде още по-лошо от това, което си преживял ... Грехът, разбира се, се изразява с думи, мисли, действия, израз на волята; но в сърцевината си, грехът - това е отделяне от Бога, защото Бог се явява като ключ за нашата пълнота, цялостност. Ако се отделим от Него, тогава ние губим самата възможност да бъдем цялостни. И ние се отделяме всеки път, когато ние не постъпваме по отношение на другия човек така,  като би постъпил Спасителят Христос. Той ни показа, какво означава да си истински човек - цялостен,  носещ в себе си Божествен мир и Божествена слава. Той ни показа пътя; Той ни предупреди, че това, което не сме направили  на когото и да е от нашите ближни, не сме го направили и на Него; и обратното, ако сме направили нещо за ближния си, ние сме го направили на Него, защото, когато нещо добро е направено за любим човек, то любимия никога няма да го забрави.

Нека помислим върху това, което днес четохме, в тези нотки на разбирането, които аз се опитах да доведа до вашето съзнание. Ето, доведете ги до съзнанието си,  доведете ги до сърцето си, да волята си, и нека всичко това да разцъфти в живи, творчески актове. Амин.

28. Април  1991г.

Превод: Димитър Петров
Източник: http://www.mitras.ru/


понеделник, 20 май 2013 г.

Неделя на Разслабения


Отново и отново, година след година, в църквата се четат едни и същи евангелски откъси. И когато се повтарят, пред мен застава въпросът – какво направи ти, за да не останат тези откъси от Евангелието напразно прозвучали думи; казани и нечути от теб? Днешното евангелие разказва за парализиран човек, който дълги години не е намирал изцеление, защото никога през тези години не се е намерил нито един човек, който да го спусне в изцеляващите води на къпалнята. И ето че пред мен, а вероятно и пред вас, се изправят два въпроса. Първият въпрос е: Кой съм аз? От една страна - аз съм този човек, който е безсилен, неспособен със свои сили да намери изцеление. Колко вцепенение в душата, колко безсилие на волята, колко безчувствие в сърцето, колко мътилка има в разума на всеки от нас. И ето, година след година, все някога идва въпросът: можеш ли да се излекуваш? И отговорът е: не, не мога. Нямам сили, не мога да полетя с душа към Бога, не мога да събера сили; аз съм парализиран във всяко отношение.

И вторият въпрос, вече двуяк: нима няма около мен никой , който би могъл да ми помогне да оживея? Не да ме спусне в някаква лечебна вода, разбира се, а да ми каже животворна дума? Може би, ако не мога да ходя сам, да ми помогне да направя поне няколко стъпки; нима няма никой?! Ако се запитаме - колко гласове, колко приятелства, колко ободряващи думи са обърнати от Самия Спасител Христос лично към мен и към всеки от нас, към теб; думи, които биха могли да докоснат душата така, че тя да трепне и да оживее... И другата страна на този втори въпрос: колко са около мен хората с парализирана воля, сърце и душа, на които бих могъл да помогна да оживеят, да станат, да тръгнат... А на мен не ми се занимава, нямам време, забравям. (Когато казвам „аз”, говоря по съвест за себе си; но вероятно така е и с много от вас, които ме слушате сега?) И какво да направим тогава? Нима отново да чакаме една година, за да прозвучат същите думи; Христос отново да ни каже това, а ние да помислим – „ мина годината и все едно и също се повтаря в църквата“. Повтаря се, наистина! Както и в нашия живот. Ако бяхме оживели от първата дума, нямаше да се налага да го слушаме отново и отново. Бихме въплътили тази дума в себе си; бихме я пренесли през живота си като факел и душите около нас биха се разгорели; и хората около нас биха оживели. И също като нас биха понесли благата животворяща вест.

Ето, нека в седмицата, която започва с това четиво, да поставим пред себе си въпроса: в какво се състои моята немощ? От какво съм парализиран; и каква част от душата ми? Какво е внесло тази парализа, това вцепенение в душата ми? И нека да се отървем от това с помощта на Христа, с помощта на хората, които ни обичат, и на всички свои сили. Нека се попитаме също: кой около мен се нуждае от такава помощ, за която аз самият мечтая и без която не мога да живея? И без да очакваме нищо, без да очакваме самите ние да се съживим, да опитаме да дадем на другия тази помощ, която ще му помогне да оживее. Амин!

превод: Илиана Александрова

Източник: http://www.pravoslavie.bg/

В НЕДЕЛЯТА НА РАЗСЛАБЕНИЯ


Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Когато Христос попитал разслабения, защо толкова години лежи болен, неизцелен до купелта, която дава изцеление чрез благодатта на Светия Дух, болният Му отговорил: Нямам си човек, който да ме пусне в тези целителни води, всеки път, когато водата се раздвижи, друг преди мене успява да се потопи в купелта…

Ето един образ, който така болезнено се отнася към целия ни живот. Колко много хора сега могат да кажат: Нямам си човек! Хора – много, а човек няма; хората около нас са много, цяла тълпа, а няма да се намери човек, който би ме погледнал човешки, би се отнесъл с отзивчивост, дълбоко уважение и съчувствие. И това е едно от най-страшните свойства не само на света въобще, но и на нашия християнски свят. Тълпа – но няма човек… В другите области на живота все още може някак да се примирм с това, че не достига любов, че хората се грижат за себе си и са заети със себе си, че отминават, отминават, заобикалят встрани от всяка нужда. Но в Църквата не бива да се примирим с това, защото Църквата, както я определя св. Игнатий Богоносец, е въплътена любов, и където тази любов я няма – няма я и Църквата, има само привидност, лъжа, която отблъсква хората.

Ето защо са празни нашите храмове, отпада младежта, отиват си хората от всеки род, - защото не намират те любов сред нас. В това единствено място, където тя трябва да бъде, където трябва да прелива, където трябва да може да я намери всеки, всеки човек, който прекрачва прага на нашия храм, или даже случайно влезъл в кръга на нашия живот – точно там нея я няма. Преди много години когато владика Василий пътувал за пръв път в Росия, той видял близо до себе си сред молещите се един обикновен работник и после го попитал, защо той ходи в църквата? Всичко ли разбира от църковните молитви? – Не, отговорил той. – Е какво тогава ви привлича? – А онзи отвърнал: Това е единственото място, където никога не чуваш за нещо друго освен за любовта, и където се отнасят към тебе с любов…

И върху това се крепи Руската Църква, върху това се създава вселенската Църква. Когато апостолите излезли на проповед, те пренесли благата, животворящата вест за това, че всички са скъпи на Бога и всички са обичани от Него. Те били живи свидетели на това, че има такова общество от хора, които заедно с Бога са възлюбили сътворения от Него свят, без остатък,всички и близки и далечни, приятели и врагове, и обичащи и ненавиждащи. Всички поравно, защото всички са родни, всички са скъпи на Бога.

Ето пред какво ни поставя днешното Евангелие. Хора има много, а човек няма; и това се отнася не само за «чуждите хора», случайно влезли в нашия храм, но и към всеки от нас. Нима можем да разчитаме един на дру така, както първите християни са разчитали на всеки човек, стоящ до тях? Не, обеднели сме от любов, затворили сме се, охладнели сме и зато около нас е пустота – причина за това сме самите ние. Да обичаме със сърце, да обичаме радостно, се дава постепенно; но да обичаме със съзнание, да обичаме с вяра, да обичаме убедено, с всяко действие, с всяко усилие, с всяка своя мисъл е дадено на всички. Христос ни е заповядал да опазим Неговите заповеди, ако Го обичаме, и е обещал, че при този, който изпълни заповедите Му, Той ще дойде заедно с Отца и Духа и ще го направи храм на Светата Троица. Тогава човекът ще запламти със сърцето и ума си и с цялото свое естество от животворна любов. А дотогава макар с жалост, макар със състрадание и разбиране нека живеем и се превръщаме в църковна общност, братство от хора, което, може би, някога ще израстне в славен образ на въплътената Божествена Любов, любов, въплътена във всеки от нас за радост, утешение и спасение на всички и всеки. Помогни ни Господи, да станем Църква, а не само привидност на Църква. Амин.

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ! - ВОИСТИНУ ВОСКРЕСЕ!

Неделята на разслабения


Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Току що чухме разказа за разслабения, който години лежал до водата, където би могъл да получи изцеление мигновено, но бил парализиран, сам не можел да помръдне от мястото, където лежал, и никой години и години наред не го погледнал и не го пожалил. Онези, които били парализирани, сами се стремели към изцелението, но техните приятели, роднините им, единствено за тях мислели. А този излишен човек – нека си остане парализиран: кой го е грижа. Това не е наша работа, той – не е наш, той – не е мой, той – не ни е свой. И този човек би лежал, ако един Човек не бе се приближил до него, - Онзи, Когото апостол Павел нарича Човекът Иисус Христос, Бог, Който стана Човек от жал, от състрадание, с готовност живота Си да даде и Който действително го даде, подари ни Своята смърт, само да можем да повярваме в Неговата любов към нас. Христос го спасил, но това не снема от другите хора отговорността.

И ние сме заобиколени не от парализирани телесно хора, но от хора, които душевно, психически, всячески са парализирани, то ест които са безсилни да живеят с пълнотата на живота. Едните се страхуват да живеят, защото детството им било такова страшно, самотно, жестоко, други ги е страх да живеят, защото младостта им е преминала в обстоятелства на жестокост, безсърдечие. Мнозина останали неспособни да живеят, защото са видели твърде много ужас във войната или около войната или даже просто сред роднините, които успели да възненавидят и да разрушават един другиго години наред, които ги е страх да живеят, които не могат да намерят сила в себе си ръка да повдигнат. Има толкова, толкова разновидности на тази парализираност на душата, на това безсилие да се живее около нас, и ние нямаме право да чакаме от небесата да слезе Христос и да свърши работата, която Той е поверил на нас, - защото Той на нас е поверил на земята да бъдем Негово присъствие, Той ни е заповядал, нашите действия да бъдат Негови действия.

Нека погледнем един другиго в нашите семейства, сред нашите приятели, и в нашата енория, и навсякъде около нас по улицата, където и да било, нека погледнем, нека се вгледаме. Погледнал си лицето на човек, надникнал си в душата му чрез неговите очи, понякога такива уплашени, такива отчаяни, такива пълни с болка или такива мърти, защото човек е загубил всяка надежда, и тогава нека се вгледаме в нашия ближен, който и да било ближен, който и да е човек, който ни е случайно срещнат, и нека си поставим въпроса, каква е неговата нужда, какво мога аз да направя? Аз мога да влезна в негоия живот, аз мога да му докажа, че той не е сам, че той не е презрян, че той не е излишен, че някой го е видял с очи и е откликнал със сърце? Нека се погледнем един другиго с такива очи, и тогава ще дойде изцеление за мнозина.

То ще дойде чрез Христа, да, защото, както е казал отец Сергий Булгаков преди много години, ние всички сме като че въплътеното присъствие на Самия Христос. Кръщавайки се, ние ставаме едно с Него, получавайки миропомазание, ние се изпълваме със Светия Дух, причастявайки се със Светите Тайни, ние ставаме едно с Него. Помислете само: всеки от нас в някакъв смисъл е жива, макар и често такава не творческа, но жива икона на Христа! Нашата отговорност един за друг е огромна – не само за онези, които обичаме, които ни харесват, които са ни близки, но за всекиго, който е парализиран от страх, болка, ужас, парализиран от своето минало или от своята отчаяна самота. Нека се погледнем един друг с нови очи и започнем да се учим, как може да видим отчаянието в другия човек, неговото безсилие. И да поставим пред себе си въпроса: какво мога да направя за този човек и за всички приятели около мен? не непременно с думи, но често става така: когато човек е в отчаяние, когато е самотен, когато си няма никого, - и изведнъж някой го погледне с такива виждащи очи, че той разбира, че е видян, и че не е сам, и че той може да се усмихне на другия човек, и онзи ще отвърне. И тук ще започне изцелението и новият живот.

Нека започнем този нов живот сега, днес, тук и нека бъде благословение Господне на вас, Того благодатию и человеколюбием, всегда, нине и присно и во веки веков. Аминь.

----
Христос воскресе!

събота, 18 май 2013 г.

В Неделята на Жените - Мироносици

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Ние сега още сме осияни от радостта на Възкресението Христово, и на моменти ни се струва така странно, че не всичко наоколо сияе с тази радост: сияе храмът, сияят, светят сърцата ни, а наоколо, когато се огледаш, сякаш все още е предутринен мрак, а понякога е и тъмна нощ. И ето, когато се обръщаме с поглед към всичко заобикалящо ни, трябва да помним, какво се е случило, когато Христос в действителност възкръснал.
Рано сутринта, още преди съмване, жените-мироносици дошли на гроба, и сияещ със светлината на Възкресението ангел, им казал, че е напразно да търсят сред мъртвите живия, напразно е сред хората да търсят Бога, който е възстанал от Своя гроб. А наоколо все още царяла предутринната тъмнина, и обаче тази светлина на Христовото Възкресение, този започващ ден говорели за това, че тъмнината е победена, победена е окончателно и безвъзвратно. Възможно би било още тогава да бъде предвкусван смисълът на думите на един от древните пророци: нощта се приближава към края си, вече съмва! И този ден свети оттогава, Жените-мироносици дошли, когато прозвучала едва първата вест за Христовото възкресение, когато само ангелите на небесата, само спасените от тъмнината на ада хора, я възпявали – а оттогава колко хиляди сърца са запалени с тази радост и с тази светлина,колко мисли са просветени с това сияние!
И ето на нас също ни надлежи да влезем в труда и подвига на онези, благодарение на които вестта за Кръста Господен се е оказала не вест за крайното поражение на Бога, истината, доброто, живота, и да се присъединим към онези, които през целия свят пренесли вестта за това, че Кръстът се оказал победа, а не поражение, - вестта за Възкресението. Когато за пръв път Христос застанал пред Своите ученици, той им дал мир, мир, от който те така страшно се нуждаели. Току що си отишъл страшният Велик петък, но те били още погълнати от неговия ужас и неговия мрак. И Христос, като се явил, им дал мир, който вече никой и нищо не можел да им отнеме, мир, който се основавал на увереността в победата и великата радост, вече сливаща се с небесната радост.
А второто Негово слово е: “Както Отец Ме прати, така и Аз ви пращам”. Бог изпратил Своя Син да свиделества за истината, да ражда и разширява любовта. Христос пратил Своите ученици да примирят света с Бога, ако е нужно – с цената на собствения си живот. Те направили това, и ние сега чрез техния подвиг сме живи: поради това, че те не пожалили своя живот, ние можем да възпяваме Възкресението да се радваме с вечна радост.
И словото, казано им тогава, днес се говори от този храм, където възпявахме Възкресението: ние сме длъжни да влезем в света, в неговия предутринен мрак, с вестта за Божествената любов, с вестта за истината, и да свидетелстваме, че всичко това е Христовата правда. Ето с какво трябва да влезем в увереността, която ни дава Възкресението, в радостта, и в любовта, която тя трябва да всели в нашите сърца. Ако ние не сторим това, ние няма да влезем нито в апостолския труд, нито в замисъла Господен, а ако го сторим, ние също ще станем благовестници и ще донесем радостта на спасението и смисълът на живота до хората, все още намиращи се в предутринна мъгла, а понякога и в смъртна сянка. Амин.

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ! - ВОИСТИНУ ВОСКРЕСЕ!

Източник: http://sveticarboris.net/

Неделя на св. Жени-Мироносици - Трета неделя след Пасха

В името на Отца и Сина и Светият Дух.

Днес  ние честваме светите жени-мироносици, Йосиф от Ариматея и Никодим. Те почти не се споменават в Евангелието до страстните дни, когато Христос е бил предаден, заловен, изоставени, разпнат, убит, но в този момент те внезапно се появяват. При Кръста - апостоли е нямало; Юда се е обесил; и само Йоан стоял заедно с Божията Майка: защото той е бил апостол на любовта, тъй както и Богородица е била въплътена любов, израз на любовта на цялата земя към Бога и на цялата любов на Бог към нас, хората. И когато  по всичко изглеждало, че злото удържа победа над Христос, когато Той е бил предаден и разпънат, когато Той умира, сякаш безвъзвратно поразен, тогава се появяват Йосиф и Никодим, които се оказали верни на Него, не само през времето, когато  Той проповядвал, но и в дните на Неговото поражение: неистинско, но очевидно поражение, в което никой не би могъл да се съмнява, и което биха могли  да победят само любовта и верността до края.

И възниква въпрос пред всеки от нас: ние знаем, че Христос е спечелил победата, не можем да се уподобим нито на жените - мироносици, нито на Йосиф Ариматейски, нито на Никодим в този смисъл, че не можем да се върнем даже във въображението си към страшните дни на това неистинско поражение на Спасителя. И Той ни е казал, каквото сте направили на най-малкият, най-незначителен човек, направили сте го на Мен ... И ние всички, без изключение,  постоянно биваме побеждавани; ние сме устремени към доброто - и  отпадаме от доброто; вярваме в доброто - и изневеряваме на доброто; стремим се  с всички сили  към това, да бъдем достойни за човешкото си звание - и  не ни  се отдава .
И ето в тези моменти - а те се случват постоянно с нас, и с цялото човечество - ние трябва да си спомним за жените-мироносици, да си спомним за Йосиф Ариматейски, за Никодим, и да стоим твърдо като скала, подкрепяйки се един друг. Един на друг теготите си носете и така ще изпълните закона Христов - казва апостол Павел. Ако ние не носим взаимно бремената си, ако с всички сили  не се подкрепяме взаимно, ако  постоянно, милостиво, внимателно, щедро не се отнасяме един към друг точно в тези моменти, когато ни се струва, че ближният ни, нашият приятел не достоен нито за себе си, нито за приятелството ни, не ще изпълним закон  Христов.
 Мислейки за себе си, и за всеки човек, който е около нас, за най-близките ни - и случайно срещнатите; да помислим за, и да помним винаги за, крехкостта  човеческа, за това, колко  е лесно да се подхлъзнеш и да паднеш; и в момента на поражението ще съумеем да останем верни до края, на любящото ни сърце няма да изневерим , и от страх - няма да се отвърнем. И тогава наистина, носейки един на друг теготите, ние ще изпълним закон Христов; тогава ще влезем в снома на тези жени- мироносици, ще се съединим с Йосиф и Никодим, и ще останем с Този, Който през цялата история на човечеството не се срамуваше от победените, не се отвръщаше от падналите, и беше Божията любов и Божието провидение. Амин.
21 април 1991г.
Източник: http://www.mitras.ru/
Превод: Димитър Петров и приятели

сряда, 15 май 2013 г.

Де­те­то ид­ва в све­та, в се­мейс­т­во­то, в Цър­к­ва­та


-  Мо­же ли да се пос­та­ви въп­ро­сът за съв­мес­т­но­то въз­пи­та­ние на ро­ди­те­ли­те и де­ца­та в хрис­ти­ян­с­т­во­то, ако са­ми­те ро­ди­те­ли не са въз­пи­та­ни в не­го от дет­с­т­во­то?
-  За въз­пи­та­ни­е­то на ро­ди­те­ли­те, за то­ва как те тряб­ва пос­те­пен­но да опоз­на­ват сво­я­та вя­ра, да из­рас­т­ват и да бъ­дат спо­соб­ни да я пре­да­дат на де­ца­та си, мис­ля, че е не­об­хо­ди­мо да го­во­рим от­дел­но. Но вед­на­га ми се ис­ка да ка­жа, че ду­хов­ни­ят жи­вот на де­те­то за­поч­ва от мо­мен­та на не­го­во­то за­ча­тие. Се­га чес­то се спо­ри ко­га за­ро­ди­шът ста­ва чо­век в пъл­ният сми­съл на ду­ма­та. На то­ва ще от­го­во­ря, мо­же би мал­ко ряз­ко, с от­ве­тен въп­рос: ко­га за­поч­ва жи­во­тът на Си­на Бо­жий, ста­нал Син Чо­веш­ки? Ко­га­то ан­ге­лът до­не­съл бла­го­вес­ти­е­то на св. Де­ва Ма­рия и тя от­вър­на­ла: „Ето ра­би­ня­та Гос­под­ня; не­ка ми бъ­де по ду­ма­та ти” (Лк.1:38)? Или по-къс­но?.. Да, в он­зи мо­мент, ко­га­то Бо­жи­я­та Май­ка въз­п­ри­е­ла в себе си Си­на Бо­жий, ста­нал плът, ве­че за­поч­ва Не­го­ви­ят жи­вот ка­то Чо­век.

Съ­що­то мо­же да се ка­же за вся­ко де­те. Жи­во­тът на де­те­то, с ко­е­то ние пос­ле мо­же би ще се за­ни­ма­ва­ме в не­дел­но­то учи­ли­ще, за­поч­ва от ми­га, в кой­то то е за­че­на­то. Раз­би­ра се, то­га­ва на не­го все още не мо­же да му се влияе ни­то ум­с­т­ве­но, ни­то в ня­ка­къв не­пос­ред­с­т­вен сми­съл. Но ця­ло­то му би­тие, ця­ло­то му съ­щес­т­ву­ва­не е на­пъл­но преп­ле­те­но с жи­во­та на май­ка­та. Всич­ко, ко­е­то се случ­ва с нея, влияе на пос­те­пен­но офор­мя­щия се в ут­ро­ба­та й плод. Ней­на­та съд­ба, от­но­ше­ни­я­та със съп­ру­га й, с хо­ра­та око­ло нея, ре­ак­ци­и­те й на ра­дост­та, лю­бов­та, гне­ва, за­вист­та не мо­гат да не му се от­ра­зят, за­що­то май­ка­та и де­те­то са ед­но ця­ло. И за­то­ва же­на­та тряб­ва да за­дъл­бо­чи ду­хов­ния си жи­вот, за да не мо­же ни­то ед­но гре­хов­но пре­жи­вя­ва­не да се от­ра­зи на за­раж­да­що­то се съ­щес­т­во. Чес­то съ­вет­вам же­ни­те: от мо­мен­та, в кой­то раз­бе­ре­те, че сте бре­мен­ни, че­те­те Еван­ге­ли­е­то по нов на­чин, с но­ви очи, с очи­те на май­ка­та, ко­я­то се учи от Хрис­тос как да бъ­де дъ­ще­ря на Жи­вия Бог и как да на­у­чи де­те­то си още се­га, и осо­бе­но в бъ­де­ще - да бъ­де де­те в Цар­с­т­во­то Бо­жие; съ­вет­вам ги съ­що да за­дъл­бо­чат мо­лит­ве­ния си жи­вот.

И ко­га­то го­во­ря за мо­лит­вен жи­вот, ня­мам пред­вид май­ка­та, в до­бав­ка към  ве­чер­ни­те или сут­реш­ни­те мо­лит­ви, да че­те по­ве­че ака­тис­ти и т. н., го­во­ря не за мо­лит­вос­ло­вие, а за мо­лит­ва­та в ней­на­та същ­ност, за пред­с­тоенето пред Бо­га и за сре­ща­та с Бо­га.

Важ­на е съ­що из­по­вед­та на бре­мен­на­та же­на, и учас­ти­е­то й в Све­ти­те Тай­ни. Из­по­вед­та не тряб­ва да бъ­де фор­мал­на, а да бъ­де пос­те­пен­но очис­т­ва­не от всич­ко, ко­е­то мо­же да на­ра­ни за­че­на­то­то де­те. Смя­там, че бре­мен­на­та же­на тряб­ва да се при­час­тя­ва чес­то, но не прос­то ме­ха­нич­но, не за­то­ва, че е не­де­ля или праз­ни­чен ден. Тя тряб­ва да се при­час­тя­ва вни­ма­тел­но, та­ка че все­ки път, ко­га­то прис­тъ­пи към Ев­ха­рис­ти­я­та, то­ва да бъ­де ма­кар и не­го­ля­ма крач­ка в ду­хов­ния й път към очис­т­ва­не на сър­це­то, ума и пре­диш­ния й жи­вот.

- Раж­да се де­те. Ос­вен ра­дост­та, око­ло не­го въз­ник­ват гри­жи от най-раз­лич­но ес­тес­т­во. Как­ва тряб­ва да бъ­де гри­жа­та на Цър­к­ва­та, за да мо­же младе­не­цът още от сво­е­то по­я­вя­ва­не да бъ­де част от нея?

- Мис­ля, че тук имат зна­че­ние ня­кол­ко не­ща. Пър­во, се­мейс­т­во­то се явя­ва мал­ка Цър­к­ва, и то­ва, ко­е­то се случ­ва в не­го, е от­ра­же­ние на оно­ва, ко­е­то се случ­ва в Цър­к­ва­та Хрис­то­ва, в Тя­ло­то Хрис­то­во. Раз­би­ра се, тряб­ва да про­дъл­жи вът­реш­ният мо­лит­вен жи­вот на май­ка­та и ба­ща­та и на хо­ра­та, ко­и­то об­к­ръ­жа­ват де­те­то. Оно­ва, ко­е­то е за­поч­на­ло още в ут­ро­ба­та, се­га тряб­ва да про­дъл­жи с осо­бе­на си­ла. Стру­ва ми се, че е мно­го важ­но, нап­ри­мер, чрез май­ка­та до де­те­то да дос­ти­гат цър­ков­ни пес­но­пе­ния, за да мо­же та­зи хар­мо­нич­на нас­т­ро­е­ност в Хрис­та, ко­я­то се явя­ва същ­ност­та на бо­гос­лу­же­ни­е­то, да об­х­ва­не май­ка­та и да дос­тиг­не до дъл­би­ни­те на ней­но­то съ­щес­т­ву­ва­не, то­ест до де­те­то, ко­е­то но­си. И след ка­то то се ро­ди, е ху­ба­во над не­го да се че­тат на глас ти­хо, спо­кой­но цър­ков­ни мо­лит­ви, да се пе­ят та­ки­ва цър­ков­ни пес­но­пе­ния, ко­и­то до­кос­ват ду­ша­та на май­ка­та. До­ри да не пее доб­ре, ако вла­га сър­це в те­зи ду­ми и ме­ло­дии, не­що от тях ще дос­тиг­не до не­го. То­ва след вре­ме мо­же да се ока­же важ­но. И съ­вър­шен­с­т­во­то на хо­ро­во­то пе­е­не мо­же да ока­же сво­е­то въз­дейс­т­вие, нас­т­рой­вай­ки вът­реш­ни­те стру­ни в ду­ша­та на де­те­то. Ето как­во ме ка­ра да го­во­ря за то­ва: от пе­е­не­то, из­вър­ше­но с чув­с­т­во, и от слу­ша­не­то на съ­вър­ше­на­та му­зи­кал­ност, в ду­ша­та му те­зи стру­ни мо­гат да се нас­т­ро­ят та­ка, че в ня­ка­къв мо­мент са­ми да заз­ву­чат с та­къв акорд, от кой­то би въз­ли­ку­вал Са­ми­ят Бог.

- Ско­ро след раж­да­не­то на де­те­то му се да­ва име. Как­ва ро­ля мо­же да изиг­рае то в не­го­во­то въз­пи­та­ние?

- В по­ве­че­то слу­чаи, уви, то не иг­рае ни­как­ва ро­ля – в то­зи сми­съл, че ро­ди­те­ли­те обик­но­ве­но из­би­рат име, ко­е­то да е бла­гоз­вуч­но, и ряд­ко се за­мис­лят над то­ва, че те са по­ве­ри­ли де­те­то си на он­зи све­тия, чи­е­то име но­си, че то ста­ва ка­то храм, как­то има храм на све­ти Три­фон, на пре­по­доб­ни Сер­гий и т. н. То­ва е ог­ром­на, да­же тра­гич­на греш­ка, за­що­то де­те­то тряб­ва да бъ­де пос­ве­те­но, по-вяр­но е да се ка­же, връ­че­но за съх­ра­не­ние, за­щи­та и мо­лит­ви на све­ти­я­та, чи­е­то име му се да­ва. Ро­ди­те­ли­те тряб­ва да из­би­рат име на све­тец, кой­то оз­на­ча­ва не­що за тях, то­ест жи­ти­е­то на ко­го­то с не­що ги е впе­чат­ли­ло или с ко­го­то по ня­ка­къв на­чин е свър­за­но за­че­ва­не­то или раж­да­не­то на то­ва де­те. В древ­на Ру­сия (ве­ро­ят­но и се­га то­ва все още се случ­ва) кръ­ща­ва­ли де­те­то на име­то на све­ти­я­та, в чий­то ден се из­вър­ш­ва­ло све­то­то Кръ­ще­ние. В то­ва има сми­съл при ус­ло­вие, пак каз­вам, че то­ва ще бъ­де не проз­ви­ще, а сво­е­об­раз­но ос­ве­ща­ва­не на нов храм на име­то на да­де­ния све­тия.

Тук тряб­ва, раз­би­ра се, да въз­пи­та­ва­ме не де­ца­та, а ро­ди­те­ли­те. Тряб­ва да ка­жем: ето, вие ще кръс­ти­те де­те­то, ис­ка­те да го на­зо­ве­те с име, ко­е­то ха­рес­ва­те; а как­во стои зад то­ва име? Кой стои? Как­во очак­ва­те от не­го? Кои не­го­ви чер­ти мо­гат да имат зна­че­ние и вли­я­ние вър­ху жи­во­та на де­те­то ви?.. За­що­то, как­то май­ка­та и ба­ща­та въз­пи­та­ват сво­е­то де­те, та­ка и све­ти­я­та, на ко­го­то то е по­ве­ре­но, съ­що оказ­ва ня­как­во въз­дейс­т­вие вър­ху не­го.

По­ня­ко­га де­те­то се чув­с­т­ва не­щас­т­но през най-крех­ки­те си го­ди­ни, по­ра­ди то­ва, че са му да­ли име, ко­е­то об­к­ръ­жа­ва­щи­те го въз­п­ри­е­мат ка­то смеш­но или ги оза­да­ча­ва. Мис­ля, че е мно­го важ­но ро­ди­те­ли­те да при­е­мат то­ва се­ри­оз­но. То­ва не оз­на­ча­ва да се ог­ра­ни­чим са­мо с ед­но име, в сми­съл, че ако ро­ди­те­ли­те са мно­го при­вър­за­ни към па­мет­та на един или друг све­тия, мо­гат на­ред с на­зо­ва­ва­не­то на де­те­то с по-оби­чай­но име, в бъ­де­ще да го за­поз­на­ят с лич­ност­та, с жи­ти­е­то на он­зи све­тец, чи­е­то име не са му да­ли, за­що­то е труд­но за про­из­на­ся­не.

- Как­ва е ро­ля­та на ро­ди­те­ли­те след кръ­ще­ни­е­то на де­те­то?

- Го­во­рей­ки за кръ­ще­ни­е­то изоб­що, ня­кои ро­ди­те­ли смя­тат, че то е об­ред, кой­то при­об­ща­ва де­те­то към чо­веш­кия род. Пом­ня един свой раз­го­вор с отец Все­во­лод Шпи­лер. Той ми раз­каз­ва­ше как ед­ни хо­ра до­ве­ли де­те, за да бъ­де кръс­те­но и той по­пи­тал кръс­т­ни­ка: “Вие вяр­ващ ли сте?” – “Не, аз съм без­бож­ник.” – “Зна­чи, вие не сте кръс­тен?” – “Как да не съм кръс­тен? Аз да не съм ку­че!..”

Ние (хо­ра­та от Цър­к­ва­та – бел. пр.) обос­но­ва­ва­ме кръ­ще­ни­е­то на де­ца­та с фак­та, че вся­ка чо­веш­ка ду­ша мо­же да се срещ­не с Бо­га и да се съ­е­ди­ни с Не­го, и чрез та­зи сре­ща да бъ­де очис­те­на и об­но­ве­на - но то­ва не е ма­гия, а тайн­с­т­во. Отец Ге­ор­гий Фло­ров­с­ки ми бе­ше ка­зал, че ко­га­то кръ­ща­ваш де­те­то, ти вла­гаш в не­го се­ме­то на веч­ния жи­вот, но то­ва се­ме тряб­ва да бъ­де па­зе­но и да из­рас­те, т. е. да да­де плод. Над то­ва тряб­ва да се пот­ру­дят ро­ди­те­ли­те. Не каз­вам, че бла­го­дат­та не вър­ши ни­що. Тя, от ед­на стра­на, е про­я­ва на пос­то­ян­но­то дейс­т­вие Бо­жие. Но, от дру­га, все­ки път, ко­га­то у де­те­то се от­к­ри­ва, раз­ви­ва но­во ка­чес­т­во на ума, во­ля­та, сър­це­то и т. н., то тряб­ва да бъ­де осъз­на­то, да бъ­де по­то­пе­но в тай­на­та на при­об­ще­ност­та към Бо­га. Ко­га­то у де­те­то се по­ро­дят ня­как­ви чув­с­т­ва към Бо­га или към хо­ра­та, те­зи чув­с­т­ва тряб­ва да се офор­мят, да се из­пъл­нят с по-дъл­бо­ко съ­дър­жа­ние, а не да бъ­дат са­мо обик­но­ве­на емо­ция. Ог­ром­но зна­че­ние има и въз­пи­та­ни­е­то на во­ля­та, за­що­то до­ри мал­ко­то де­те при­те­жа­ва во­ля. То­ва мо­же да е сво­е­во­лие, мо­же да е кап­риз­ност, мо­же да е спо­соб­ност да се вър­ши доб­ро или зло - всич­ки те­зи ка­чес­т­ва се въз­пи­та­ват пос­те­пен­но от ро­ди­те­ли­те.


- Мо­гат ли ро­ди­те­ли-ате­ис­ти, не го­во­ря за кръс­т­ни­ци ате­ис­ти, да прис­тъп­ват към кръ­ще­ние на де­ца­та си?

-  Ако ро­ди­те­ли­те ча­кат да съз­ре­ят на­пъл­но и да ста­нат та­ки­ва хрис­ти­я­ни, как­ви­то са би­ли апос­то­ли­те, раз­би­ра се, те ни­ко­га не би­ха мог­ли да прис­тъ­пят към кръ­ще­ние на сво­и­те де­ца. Та­ка че не ста­ва ду­ма ро­ди­те­ли­те да са дос­тиг­на­ли съ­вър­шен­с­т­во. Не­об­хо­ди­мо е да имат ос­нов­ни поз­на­ния, да имат ня­ка­къв вът­ре­шен опит и, от дру­га стра­на, ус­т­ре­ме­ност към цел­та. Ако ро­ди­те­ли­те, до­ри да са при­ми­тив­ни във вя­ра­та, до­ри да не раз­би­рат мно­го, ос­вен ос­нов­но­то, със сър­це­то, ума и во­ля­та си - то­ест с жи­во­та, кой­то во­дят – се стре­мят към Бо­га и към съ­вър­шен­с­т­во­то, де­те­то ще на­у­чи от тях  всич­ко,  ко­е­то тряб­ва да  на­у­чи. То­ва е вид­но от жи­ти­я­та на све­ти­и­те, за­що­то поч­ти не се сре­щат та­ки­ва, чи­и­то ро­ди­те­ли да са би­ли свя­ти и да са ги въз­пи­та­ва­ли  в свя­тост. Да, мо­жем да да­дем при­мер със св. Сер­гий Ра­до­неж­ки и не­го­во­то се­мейс­т­во, има и ред дру­ги све­тии. Но по-го­ля­ма­та част от ро­ди­те­ли­те на све­ти­и­те са би­ли хо­ра с прос­та, пъл­но­цен­на вя­ра, със здра­ва нрав­с­т­ве­ност, ко­и­то са въз­пи­та­ва­ли де­ца­та си в бла­го­чес­тие, в лю­бов към Бо­га и на та­зи ос­но­ва мом­че­то, юно­ша­та или де­вой­ка­та са въз­рас­т­ва­ли в свя­тост.

- Да ка­жем, ро­ди­те­ли­те не при­те­жа­ват нуж­ни­те ка­чес­т­ва, ма­кар и в тях да има зрън­це вя­ра и да са кръс­те­ни. Мо­гат ли да въз­ло­жат то­ва въз­пи­та­ние на кръс­т­ни­ци­те?

- Кръс­т­ни­ци­те съ­щес­т­ву­ват, за да за­пъл­нят оно­ва, ко­е­то не дос­ти­га у ро­ди­те­ли­те. Пър­во, при смърт на ро­ди­те­ли­те вър­ху тях ле­жи от­го­вор­ност­та  да по­ма­гат на де­те­то и ма­те­ри­ал­но, и ду­хов­но. Но от дру­га стра­на, те се явя­ват ро­ди­те­ли по Бо­жие бла­гос­ло­ве­ние, чрез из­бо­ра на ро­ди­те­ли­те и чрез тях­но­то соб­с­т­ве­но съг­ла­сие, и те тряб­ва не са­мо да за­пъл­ват лип­с­ва­щи­те зна­ния, но по­ня­ко­га са длъж­ни да ка­жат на ро­ди­те­ли­те: ето, вие смя­та­те, че сте вяр­ва­щи, но виж­те – пос­тъп­ки­те ви, по­ве­де­ни­е­то ви в един или друг слу­чай по­каз­ват, че вя­ра­та ви е мър­т­ва. Де­те­то, гле­дай­ки то­ва,  ще мис­ли, че мо­же да из­по­вяд­ва вя­ра­та си на ду­ми, а ще жи­вее, как­то му се ис­ка... В то­ва от­но­ше­ние ро­ля­та на кръс­т­ни­ци­те мо­же да бъ­де ре­ша­ва­ща.

За­то­ва ро­ди­те­ли­те тряб­ва да из­би­рат кръс­т­ни­ци мно­го вни­ма­тел­но, то­ест да из­би­рат хо­ра, ко­и­то ува­жа­ват, към ко­и­то сър­це­то им е от­к­ри­то, от ко­и­то са го­то­ви да чу­ят, ако е нуж­но, ис­ти­на­та за се­бе си, а не прос­то хо­ра, ко­и­то мо­гат да по­да­рят не­що на де­те­то в де­ня на не­го­во­то Кръ­ще­ние и да се гри­жат за не­го ма­те­ри­ал­но.

Тряб­ва да си да­ва­ме смет­ка, че кръс­т­ни­ци­те са не са­мо хо­ра, ко­и­то би­ха мог­ли да за­ме­нят ро­ди­те­ли­те в слу­чай на не­об­хо­ди­мост, - те се явя­ват ка­то сви­де­те­ли пред об­щи­на­та, то­ест пред Цър­к­ва­та, че де­те­то и ро­ди­те­ли­те му мо­гат да бъдат при­е­ти в хрис­ти­ян­с­ко­то об­щес­т­во. До­ри да не са съ­вър­ше­ни, до­ри да се дви­жат опи­пом към Бо­га, ако те мо­гат да ка­жат: Вяр­вам, Гос­по­ди, по­мог­ни на не­ве­ри­е­то ми! – по­ня­ко­га и то­ва е дос­та­тъч­но, как­то виж­да­ме от Еван­ге­ли­е­то.

- Де­те­то се е ро­ди­ло, да­ли са му име, кръс­ти­ли са го, жи­вее в оп­ре­де­ле­на сре­да. Как­во тряб­ва да виж­да око­ло се­бе си?

- В идеал­ния слу­чай, раз­би­ра се, тряб­ва да виж­да обич, мир и ра­дост меж­ду ро­ди­те­ли­те. Ако де­те­то виж­да, че те се оби­чат, че из­пит­ват ра­дост един от друг, че ра­дос­т­но го прег­ръ­щат, то­га­ва то мо­же да раз­цъф­ти. Дру­га важ­на част от въз­пи­та­ни­е­то му е да го на­у­чат да се вла­дее, да не се под­да­ва на все­ки свой по­рив. А за да ста­не то­ва, ро­ди­те­ли­те тряб­ва да са дос­той­ни за под­ра­жа­ние. Мис­ля, че всич­ко се свеж­да до то­ва, ко­е­то от­дав­на е ка­за­но в Пос­ла­ни­е­то на апос­тол Иаков: по­ка­жи ми вя­ра­та си без тво­и­те де­ла, и аз ще ти по­ка­жа вя­ра­та си от мо­и­те де­ла(Иак. 2:18). Де­те­то виж­да, то пре­жи­вя­ва случ­ва­що­то се око­ло не­го. Ако ро­ди­те­ли­те му да­ват доб­ри съ­ве­ти, но не ги при­ла­гат в  соб­с­т­ве­ния си жи­вот, то за­поч­ва да свик­ва с то­ва, че е дос­та­тъч­но да се го­во­ри, а мо­же да се жи­вее по друг на­чин... И то­ва е мно­го раз­ру­ши­тел­но, за­що­то ос­но­ви­те, ко­и­то се вло­жат в де­те­то, ще слу­жат за ця­лос­т­но­то му бъ­де­що из­г­раж­да­не.

- А мо­же ли с дет­с­ко­то си раз­би­ра­не и въз­п­ри­е­ма­не на оно­ва, ко­е­то го за­о­би­ка­ля, то да обу­ча­ва ро­ди­те­ли­те си? 

- Де­те­то мно­го чес­то раз­би­ра оно­ва, ко­е­то не раз­би­рат ро­ди­те­ли­те. Раз­би­ра се, че те мо­гат да се на­у­чат на сър­деч­на чис­то­та от сво­и­те де­ца. Пом­ня де­те, ко­е­то на Въз­к­ре­се­ние Хрис­то­во зас­та­на пред ико­на­та на Спа­си­те­ля и пов­та­ря­ше тро­па­ра: Хрис­тос въз­к­ръс­на от мър­т­ви­те, със смърт­та Си смърт­та по­бе­ди, и на те­зи, ко­и­то са в гро­бо­ве­те, жи­вот да­ри. Май­ка му го спря след тре­тия път, каз­вай­ки: Не би­ва да пов­та­ряш тол­ко­ва пъ­ти та­зи мо­лит­ва. „Мом­че­то я пог­лед­на учу­де­но, до­ри с не­го­ду­ва­ние, и  ка­за: ”Ти ни­що не раз­би­раш, на Не­го Му е мно­го при­ят­но!”

Пом­ня и друг слу­чай. Ста­ва ду­ма за ед­но стро­го се­мейс­т­во, ко­е­то ка­ра­ше ве­чер де­те­то си да про­чи­та куп мо­лит­ви.  То ги про­чи­та­ло ня­как (то­га­ва бе­ше на шест-се­дем го­ди­ни), пос­ле пог­леж­да­ло май­ка си и й каз­ва­ло: “До­се­га мо­лит­вос­ло­вих­ме, дай се­га мал­ко да се по­мо­лим.” То усе­ща­ло, че то­ва, ко­е­то го ка­рат да пра­ви, би­ло уп­раж­не­ние по дис­цип­ли­на, а на не­го мо­же би му се ис­кало да ка­же: “Зна­еш, че Те оби­чам, Гос­по­ди!” Или да ка­же: “Гос­по­ди, оби­чам ма­ма и та­те, но тат­ко е в ко­ман­ди­ров­ка, па­зи го!” Или: “Бо­же, по­мог­ни на ма­ма да се ус­по­кои, за­що­то днес ми е сър­ди­та!” У де­ца­та въз­п­ри­ем­чи­вост­та и от­зив­чи­вост­та са мно­го по-чув­с­т­ви­тел­ни, от­кол­ко­то у ро­ди­те­ли­те; те са не­пос­ред­с­т­ве­ни, в тях ня­ма прес­мет­ли­вост. Мис­ля, че тряб­ва да им да­ва­ме въз­мож­ност­та да из­ра­зя­ват от­но­ше­ни­е­то си към Бо­га по-сво­бод­но. Ро­ди­те­ли­те тряб­ва да на­соч­ват ду­хов­ния жи­вот на де­ца­та си, но да го за­ко­ва­ват във фор­ми, ко­и­то въз­рас­т­ни­те са из­ра­бот­ва­ли поч­ти две хи­ля­до­ле­тия, не тряб­ва.   

- То­ва са, от ед­на стра­на, “фор­мал­ни­те” мо­лит­ви. А как­во да пра­вим, ко­га­то де­те­то им­ро­ви­зи­ра, то­ест по-дет­с­ки бръ­що­ле­ви пред Бо­га?

- Де­те­то тряб­ва да се на­у­чи да раз­го­ва­ря с Бо­га. Как­то ве­че ка­зах, тряб­ва да го въз­пи­та­ва­ме та­ка, че да го­во­ри с Бо­га ка­то с лю­бим чо­век, но с дъл­бо­ка по­чит, ува­же­ние, бла­го­го­ве­ние, и да знае, че мо­же да ка­же на Бо­га всич­ко, но не би­ва да Го мо­ли за ни­що ло­шо или не­дос­той­но, ако ис­ка да бъ­де дос­той­но за Не­го­ва­та лю­бов.

- Ние го­во­рим за до­маш­на­та мо­лит­ва, за­то­ва не­ка да ка­жем не­що и за до­маш­ни­те ико­ни...

- Ху­ба­во е, ако в пра­вос­лав­ния дом има по­не ед­на или ня­кол­ко ико­ни. Ико­на­та по­ма­га ду­хов­но да се свър­жем с Бо­га. Мо­жем да обяс­ним на де­те­то от­но­ше­ни­е­то към ико­ни­те, срав­ня­вай­ки го с от­но­ше­ни­е­то към сним­ка­та на лю­бим чо­век, с кой­то ряд­ко се виж­да­ме. То­ва не е са­ми­ят лю­бим чо­век, но ко­га­то го пог­лед­нем – всич­ко, ко­е­то зна­ем за не­го, се на­ди­га в ду­ша­та ни ка­то спо­мен, ка­то опит, ка­то зна­ние. Ико­на­та из­вик­ва в нас всич­ко, ко­е­то ве­че сме на­у­чи­ли за Бо­га, за Бо­жи­я­та Май­ка и за све­ти­и­те. И как­то цър­ков­но­то пе­е­не мо­же да ока­же въз­дейс­т­вие вър­ху де­те­то, та­ка и ико­ни­те мо­гат да имат вли­я­ние и зна­че­ние. При ус­ло­вие, че не са прос­то кра­си­ви кар­ти­ни, а дейс­т­ви­тел­но ико­ни, ко­и­то изоб­ра­зя­ват лич­ност­та, жи­ти­е­то, същ­ност­та на све­ти­и­те, до­кол­ко­то ги поз­на­ва­ме и до­кол­ко­то мо­же да се из­ра­зи в ли­нии и цве­то­ве оно­ва, ко­е­то, ка­то ця­ло, е не­из­ра­зи­мо.

- Ако ро­ди­те­ли­те в бук­вал­ния сми­съл се стра­ху­ват от Бо­га и ка­рат де­те­то си да пре­жи­вя­ва по­до­бен страх, но в съ­що­то вре­ме не съз­да­ват она­зи по­ло­жи­тел­на, твор­чес­ка ат­мос­фе­ра на лю­бов, за ко­я­то го­во­рим...

- Смя­там, че тряб­ва ви­на­ги да пом­ним оно­ва, ко­е­то от­ци­те на Цър­к­ва­та са ка­за­ли, че съ­щес­т­ву­ват три ви­да страх:роб­с­ки страх – ако не пос­тъ­пя та­ка, как­то ми е ка­за­но, ще бъ­да су­ро­во на­ка­зан; на­ем­ни­чес­ки страх – ще нап­ра­вя всич­ко въз­мож­но, за да си свър­ша ра­бо­та­та и да бъ­да наг­ра­ден, ще се боя да не би гос­по­да­рят да раз­бе­ре, че не съм свър­шил не­що, как­то ми е би­ло по­ръ­ча­но; и тре­ти­ят вид страх – си­нов­ни­ят страх. То­ва е стра­хът по ня­ка­къв на­чин да не огор­чиш, да не на­раниш лю­би­мо съ­щес­т­во.  В от­но­ше­ни­е­то ни към Бо­га роб­с­ки­ят или на­ем­ни­чес­ки­ят страх ня­мат ни­как­во мяс­то. Те мо­гат да се прок­рад­ват по­ня­ко­га в нас, пред­вид на­ша­та гре­хов­ност, но по съ­щес­т­во, тряб­ва да има­ме в се­бе си са­мо он­зи тре­пе­тен страх - да не огор­чим Бо­га, Кой­то та­ка ни оби­ча, да не се ока­жем не­вер­ни при­я­те­ли за Не­го... Ко­га­то го­во­рим за стра­ха Бо­жий, тряб­ва да нас­то­я­ва­ме имен­но за то­ва, а не, че “Бог ще на­ка­же”. Зна­е­те как се случ­ва обик­но­ве­но в жи­во­та на де­те­то – пос­тъ­пи­ло е зле, на­ка­за­ли са го и то смя­та: „Ето, се­га сме квит, то­ва е всич­ко...”  А по­ня­ко­га си мис­ли: “ Нап­ра­вих мал­ка глу­пост, а ме на­ка­за­ха мно­го по­ве­че, от­кол­ко­то зас­лу­жа­вам...” Ако съз­да­ва­ме по­доб­на пси­хо­ло­ги­чес­ка наг­ла­са у де­те­то, то ня­ма да нап­ра­ви за Бо­га ни­що от сър­це, а ще бъ­де ка­то из­п­ла­шен прес­тъп­ник, кой­то се чу­ди да­ли не са го на­ка­за­ли нап­раз­но са­мо за­що­то имат власт над не­го.

- Как­ви кни­ги пре­по­ръч­ва­те на ро­ди­телите да че­тат на мал­ки­те си де­ца и как­ви ще пре­по­ръ­ча­те на по-го­ле­ми­те? 

- Въп­ро­сът не е в то­ва да се на­ме­ри та­ка­ва ли­те­ра­ту­ра, ко­я­то да е по­у­чи­тел­на, а та­ка­ва, ко­я­то да зав­ла­дя­ва въ­об­ра­же­ни­е­то и сър­це­то. Мо­га да спо­ме­на за се­бе си. По­ра­ди об­с­то­я­тел­с­т­ва­та в жи­во­та си аз се на­у­чих да че­та дос­та къс­но, но пом­ня, че мо­я­та ба­ба ми че­те­ше на глас. Пър­во, тя из­би­ра­ше та­ки­ва раз­ка­зи и кни­ги, ко­и­то ме вдъх­но­вя­ва­ха та­ка, че ко­га­то свър­ше­ше да че­те, аз, иг­ра­ей­ки, про­дъл­жа­вах да жи­вея с про­че­те­но­то, пра­вех за се­бе си ин­с­це­ни­ров­ки, по­доб­ни на оно­ва, ко­е­то че­те­ше. Вто­ро, тя че­те­ше без да бър­за и спи­ра­ше на мес­та­та, над ко­и­то би ис­ка­ла да се за­мис­ля. Ако ре­а­ги­рах, за­поч­вах­ме ня­ка­къв  раз­го­вор; ако не – тя из­каз­ва­ше ня­как­ва за­бе­леж­ка, ко­я­то ме ка­ра­ше да от­ре­а­ги­рам на фра­за, кар­ти­на или об­раз, пред­с­та­ве­ни в кни­га­та. Вто­ро, стру­ва ми се, че тряб­ва да се че­тат та­ки­ва кни­ги, ко­и­то под­буж­дат към бла­го­род­с­т­во, прав­до­лю­бие, мъ­жес­т­во, са­мо­об­ла­да­ние, за да мо­же чрез че­те­не­то и чрез об­ра­зи­те, пред­с­та­ве­ни в не­го, да раз­ви­ва­ме лю­бов към те­зи и по­доб­ни на тях ка­чес­т­ва.

И още не­що. Осо­бе­но мяс­то за­е­ма че­те­не­то на Еван­ге­ли­е­то. Стру­ва ми се, че де­ца­та мо­гат да го че­тат и да въз­п­ри­е­мат ня­кои от­къ­си, а дру­ги – не. Но от опи­та в за­ни­ма­ни­я­та ми с де­ца (а аз дос­та­тъч­но мно­го съм се за­ни­ма­вал с де­ца), зная, че е най-доб­ре, ако пре­по­да­ва­те­лят или ро­ди­те­ли­те взе­мат ня­кой от­къс от Еван­ге­ли­е­то и със свои ду­ми, кол­ко­то се мо­же по-жи­во, по-из­ра­зи­тел­но, го раз­ка­жат. При то­ва, без да се от­к­ло­ня­ват от тек­с­та, без да го пра­вят “по-ин­те­ре­сен”, а прос­то да из­ра­зят на ези­ка на де­те­то и съв­ре­мен­ност­та оно­ва, ко­е­то е ка­за­но там. И ко­га­то свър­шат раз­ка­за си, да по­го­во­рят с де­те­то за не­го: “Ха­рес­ва ли ти то­ва? Как мис­лиш: Хрис­тос ли е бил прав, или он­зи чо­век? Ти би ли пос­тъ­пил по-друг на­чин?..” След то­ва да ка­жат: “Се­га ще про­че­та то­зи от­къс та­ка, как­то е бил на­пи­сан пре­ди поч­ти две хи­ля­ди го­ди­ни, за да си го спом­ниш, ко­га­то го чу­еш в хра­ма.”  

Из ра­ди­о­бе­се­ди­те на мит­ро­по­лит Ан­то­ний Су­рож­ки, 1995-1996 г.
(Тек­с­тът е пре­ве­ден с нез­на­чи­тел­ни сък­ра­ще­ния)

превод Ра­дос­ти­на Ангелова

Източник: http://dveri.bg/