Диалог на вярващия с атеиста

Разговор на Анатолий Голдберг с митрополит Антоний Сурожки

Анатолий Голдберг: Митрополит Антоний, познавам хора, които станаха религиозни, защото ги измъчваше въпросът за възникване на злото; едновременно с това познавам хора, разочаровали се от религията по същата причина. Първите усещали или достигали до убеждението, че понятията добро и зло не могат да възникнат от самосебе си, че имат своето начало от висша сила. С каква цел съществува доброто, разбира се, на хората им било ясно, а на въпроса: защо съществува злото – те се надявали да получат отговор чрез религията. Вторите, онези, които се разочаровали от нея, достигнали до убеждението, че тя не дава отговор на въпроса: как да съчетаем съществуването на всемогъщия Бог, олицетворяващ доброто и справедливостта, с онова, което се върши на земята – не само в областта на човешките взаимоотношения, но и в природата, където властват хаос, борба и жестокост. Какъв отговор бихте дали на този въпрос?

Митрополит Антоний: Въпросът е много сложен поради факта, че действително от еднакви предпоставки можем да достигнем както до вярата, така и до съмнението. Мисля, че християните биха дали приблизително следния отговор: Да, Бог е всемогъщ, но Той е създал човека свободен; и тази свобода по естествен начин носи със себе си възможността за извършване и на добро, и на зло; възможност за отклонение от закона на живота, или напротив, участие в него. Въпросът за свободата се явява централен, струва ми се, когато говорим за доброто и злото. Ако Бог ни бе сътворил неспособни да извършваме отклонения, ние не бихме били способни да извършим и нищо положително. Да кажем, любовта е немислима без категорията свобода – не можем да отдадем себе си, когато не можем да откажем себеотдаване; не можем да обичаме, ако това е чисто механично действие... Ако не съществуваше свободата на отказа, отричането, ако не съществуваше, в крайна сметка, възможността за злото, то любовта би била просто притегателна сила; сила, която свързва всички единици, но която не поражда между тях нравствено отношение.

Анатолий Голдберг: Защо? Означава ли това, че злото съществува в качеството на контраст – тоест, за да се открои доброто?

Митрополит Антоний: Не, не мисля, че то съществува заради това, но където има възможност за едното, неминуемо остава възможност и за другото. Разбира се, ако бяхме съвършени същества, които не могат да направят погрешен избор – злото би било изчерпано, но въпреки всичко то би съществувало като възможност.

Анатолий Голдберг: А Вие допускате ли, че Бог, всемогъщият Бог се грижи за хората, следи за съдбата на човечеството, помага злото на земята да не възтържествува?

Митрополит Антоний: Да, в това съм дълбоко убеден. Освен това, от моята християнска гледна точка си представям Създателя не като безотговорен Бог, Който ни е сътворил, надарил ни е с тази ужасна свобода, която може всичко да разори и всичко да разруши, а след това – нека употребя образа на Иван Карамазов – „очаква” в края на времената момента, когато ще ни съди за това, че не използваме по правилния начин свободата си. Това не е моята представа за Бога. Представям си Го като отговорен Бог, Който е сътворил човека и живота, но Който не само очаква в края на времената равносметката. И най-големият предел на тази отговорност, която Той поема за живота и за Своите постъпки, за Своя творчески акт – това е Въплъщението, фактът, че Бог става човек, влиза в историята и се потапя докрай в нейния трагизъм, като в някаква степен разрешава този трагизъм.

Анатолий Голдберг: Как Господ разрешава този трагизъм?

Митрополит Антоний: Той не го разрешава външно, тъй като на земята болестите, страданието и смъртта продължават да покосяват хората. Но отношението на човек към човека може да стане качествено различно; отношението към собственото страдание и към страданието на другия – също.

Анатолий Голдберг: Това означава, че Вие като християнин отричате тезата на Волтер, изхождаща от предпоставката, че Бог е създал човека, дарил го е с всичко необходимо, на първо място – разум, и след това е сметнал задачата Си за изпълнена: ако хората се ръководят от разума си, всичко ще бъде добре, ако не – си е тяхна работа. Подобно обяснение е съвсем логично, но като съдя по това, което току-що казахте, Вие категорично го отричате.

Митрополит Антоний: Да, не мога да си представя такъв Бог, защото това би било нравствено безотговорна постъпка, която ще е основание и причина за всяко зло. Наричам я „безотговорна”, понеже с какво право такъв Бог ще ни създава, щом нищо не Го засяга по-нататък, да прибавим и твърдението, че някога някъде ще ни съди... Що за Бог е това?

Анатолий Голдберг: Волтер не казва, че Бог ще съди; той казва, че Бог е надарил човека с всичко необходимо, че Творецът е създал изумителен механизъм, структурата на човека и най-главното – разума. Защо това е безотговорно, защо би било престъпно?

Митрополит Антоний: Анатолий Максимович, ако този Бог беше създал такъв забележителен механизъм, то въпросният механизъм не би се повредил така безнадеждно; тогава значи Бог, Който конструира този механизъм, е ужасно лош механик, който за нищо не става. Ако нашият Бог е такъв, че дори един приличен механизъм не може да създаде, няма за какво да говорим.

Анатолий Голдберг: Но как обяснявате факта, че от една страна, Бог се грижи за хората, а от друга страна, откакто човечеството съществува несправедливостта като цяло взема превес над справедливостта? Първоначално обяснявали това с идеята, че щом човек е сполетян от някакво зло – той сам си е виновен за него, злото е наказание за греховете му. След време, изглежда, подобна теза повече не удовлетворявала хората и тогава те започнали да казват, че Бог изпитва човека, изпитва вярата му – например Йов; а когато и тази теза повече не ги удовлетворявала, идва християнството, което ни убеждава, че страданието е нещо възвишено. Съгласен ли сте с така изразената, макар и в някаква степен опростена характеристика на развитието на човешката мисъл в тази посока?

Митрополит Антоний: Съгласен съм; само че горните обяснения, които Вие отпращате в миналото като изживени, аз намирам за не докрай изживени. Твърде много зло, страдания и човешки мъки възникват от греха, в смисъл, че ако човек е зъл – той причинява зло и страдание, и освен това той сам поврежда себе си, става жесток и губи човешкия си облик.

Анатолий Голдберг: Това е абсолютно ясно. Става дума, че несправедливостта взема връх над справедливостта, казано по друг начин: злото нерядко спохожда онези, които не са отявлени грешници, а в много случаи сполетява дори праведници.

Митрополит Антоний: Смятам, че справедливостта в този смисъл би била твърде непривлекателна. Ако щастието, благополучието се явяваха незабавна награда за доброто, то доброто като нравствена категория щеше да бъде обезценено, щеше да се превърне в чиста разплата. Мисля, че доброто става добро именно когато човек може да устои против неправдата, против страданието и въпреки тях да не се откаже от своето добро, от онова, което му се струва – или обективно се явява – добро. Ако, да речем, човек е щедър и бъде излъган, и опитвайки веднъж-два пъти да прояви щедростта си, стигне до заключението, че това не бива да се прави, тогава щедростта му е съвсем нищожна. Въпросът е в това, каква е неговата отзивчивост. Във всички отношения, струва ми се, доброто бива изпитвано, изпробва се именно чрез сблъсъка си със злото. Не казвам, че това е хубаво, но безспорно човек израства в напълно ново измерение, в напълно ново величие, когато той е способен да се срещне лице в лице със страданието, с ненавистта, със скръбта, с ужаса на войната и да остане човечен докрай; освен това, да достигне до по-висока степен на състрадание, разбиране, мъжество, способност да отдаде и да пожертва себе си.

Анатолий Голдберг: Въпреки всичко, това е сложен процес. Абсолютно съм съгласен, че крайният резултат е желателен, но пътят за неговото осъществяване е твърде трънлив; и е някак трудно да си представим, че целта не би могла да бъде постигната по-лесно. Но кажете: грижи ли се Бог за съдбата на човечеството? Ако да, как си обяснявате такова чудовищно явление като Хитлер, когото аз лично смятам за изключително явление, защото в този случай дори не са били направени опити да се оправдаят злодеянията с някакви висши, макар и мними, етични съображения, а е било казано просто и ясно: ние искаме да вършим зло. Как ще обясните появата на подобно явление, ако изхождате от тезата, че Бог се грижи за съдбата на човечеството?

Митрополит Антоний: Първо: да, убеден съм, че Господ се грижи за съдбата на човечеството. Второ: мисля, че ако човек притежава свободата, дадена му от Бога, то Бог вече няма правото да застане на пътя му и да отнеме тази свобода. В крайна сметка би се получило следното: Бог ви създава свободни; в момента, когато вие употребите тази свобода не по начин, който Му харесва – Той ще ви срази и вече няма да съществувате. В резултат от това на земята може би ще има по-малко зло, тоест злодеите биха били по-малко; Хитлер не би съществувал, този не би съществувал, онзи не би съществувал, – и накрая най-големият от всички злодеи ще се окаже същият Този Бог, Който ми дава свобода, а в момента, когато сгреша по пътя си или се отклоня от него поради някакво безумие, Той ме убива, унищожава... Нравственият проблем би се оказал още по-страшен от първия. Представяте ли си тогава живота на човека? Той ще живее, знаейки, че ако постъпи лошо – Бог ще го унищожи.

Следващият етап: тъй като Всевишният знае и може да предвиди хода на събитията, то само щом се породи зла мисъл в съзнанието ви, Той може да ви убие. Това би било по-жестоко от концентрационен лагер! Непрестанно щяхме да живеем под дамоклев меч: ще ме убие, няма да ме убие... Благодаря за такъв Бог!

Анатолий Голдберг: Повторете още веднъж...

Митрополит Антоний: Ако действително Бог е сътворил човека свободен, тоест способен да взема отговорни решения, които се въплъщават в конкретни постъпки, то Той вече няма право да се намесва насилствено в тази свобода. Той може да влезе в живота, но равнопоставено; както Христос става човек и умира на Кръста: да, аз разбирам това. Ако Бог се намесваше в живота с цялото Си всемогъщество, всезнание и т. н., би се получило така, че земният злодей, надарен от Твореца със свобода, в момента, когато той погрешно, не по най-добрия начин се възползва от тази свобода – би станал жертва на Божия гняв, тоест би бил просто унищожен, убит. А още по-лошо: само да успее да замисли някаква несправедлива постъпка, Бог тутакси ще го унищожи, защото знае какво ще се случи в бъдеще. И цялото човечество би живяло, надарено с тази проклета свобода, под вечен страх: ох, мярна ми се зла мисъл – сега наказанието ще ме застигне... Ох, прииска ми се нещо нередно – какво ще стане сега?... Това би било чудовище, а не Бог, Той би бил злодей на злодеите.

Анатолий Голдберг: Тогава, в какво се изразява Божествената намеса в съдбата на хората?

Митрополит Антоний: Първо: в това, че Бог е заложил в нас закона на живота, тоест стремеж към пълнотата на тържествуващия живот, на ликуващата любов. Второ: Бог ни е дал съзнанието за добро и зло – ние не сме го измислили, то не е чисто социологическо явление, защото социологическите форми се променят непрекъснато, а понятието за добро и зло присъства навсякъде.

Анатолий Голдберг: Напълно съм съгласен с това твърдение.

Митрополит Антоний: По-нататък: Бог, чрез хората, които са Му верни, които Го познават опитно и молитвено в своя живот, изрича словото Си, посочва нравствените норми, показва нравствените пътища. Защото човешката съвест е нещо относително, повече или по-малко ясна, колебаеща се... Всевишният даде на човека закон, Той даде правилата на живота. И главното, Сам Бог влезе в историята чрез Въплъщението на Иисуса Христа, стана човек и ни показа на дело, че може да премине през целия ужас на живота, страданието и никога да не се поколебае нито в любовта, нито в истината, нито в чистотата; и че такава Личност – дори да бъде исторически унищожена, разбита – не е победена! Христос достигна пълната мяра на своята човешкост – а това е действително много по-голяма победа над злото, отколкото ако злото не съществуваше.

Анатолий Голдберг: Това повдига цял ред въпроси, за които се надявам да поговорим следващия път...

***

Анатолий Голдберг: Митрополит Антоний, в предишната ни беседа Ви поставих въпрос за Божествената намеса в живота на хората, и в отговор на това Вие споменахте за намесата в етиката, за това, че Бог ни дава сили за борба със злото, че ни е дал закон, според който сме длъжни да живеем, – това, разбира се, ми е ясно. Но смятам, че то не изчерпва същността на въпроса; става дума и за друго: за намесата Му във всекидневния ни живот. По този начин, според мен, разбират Божията намеса мнозина вярващи и тук възниква въпросът за молитвата. Думата молитва произлиза от глагола моля се, тоест – прося; същото е и на други езици. Молитвата е молба: за какво се молят хората? Понякога за неща, които ги поставят в твърде унизително положение. В катедралата „Парижката Света Богородица” видях бележка с надпис: „Благодарност към Божията Майка за това, че синът ми издържа зрелостния си изпит”. Мога да си представя какво се е случвало в това семейство: не много старателен син и много вълнуваща се майка... Това, естествено, е изключителен случай. Повечето бележки бяха благодарност за оздравяването на някой член от семейството, което е много по-благородно чувство. Но и в това има твърде малко логика: защо, за да се случи оздравяването, е необходимо да се молим на Бога? Защо Той Сам не мисли за това, че един или друг човек трябва да се излекува? Защо някои хора умират преждевременно, в разцвета на силите си? Откривате ли в това Божествена мъдрост?

Митрополит Антоний: Първо: за молитвата. Наистина, думата молитва произлиза от моля се и у нас това е свързано с понятието умолявам, домогвам се до нещо, уговарям се и т. н. Но ако говорим за молитвата не от гледната точка на еснафи, а от позицията на хора, които в човешката история биха могли да бъдат наречени молитвеници; хора на голямата, силна, дълбока молитва (както, да речем, ако искаме да определим литературата, ние говорим не за третостепенни писатели, а за големите имена; по същия начин и в музиката, в изкуството или в науката), то можем да кажем, че най-главното в молитвата за човека, който се моли, съвсем не е това: да получи нещо от Бога. Първото и основното е отношението на взаимна любов, взаимно уважение, което човек намира в молитвата или посредством молитвата. Това, струва ми се, е най-важният фундамент...

Анатолий Голдберг: Взаимно уважение – извинявайте, че Ви прекъсвам: какво разбирате под това?

Митрополит Антоний: Имам предвид следното: че Бог, Когото презираш, ти няма да молиш за нищо, така както няма да молиш за нищо човек, когото не уважаваш. Затова от страна на човека отношението трябва да бъде не раболепно и пресметливо, а достойно за неговото човешко звание. А отношението на Бога към нас е в категориите на онова, което говорихме миналия път: Господ, Който ни е сътворил свободни, изисква от нас да бъдем истински хора, а не роби или наемници, живеещи за подаяние. Бог също се отнася към нас с уважение, съобразявайки се с човешкото ни достойнство. Ето, между Бога, Когото човек уважава, и човека, към когото Бог се отнася като към ценност, можем да се изразим, като към равен, могат да бъдат изградени отношения, основаващи се не върху просия, не върху раболепие, а върху общение, което ние наричаме молитва. Блажени Августин [2] казва: докато се обръщаш към Бога, защото Той ти е нужен – не си въобразявай, че Го обичаш; можеш да кажеш, че обичаш Господа, когато Той не ти е необходим от гледна точка на милостиня, сбъдване на желания и т. н., а просто съществува като ценност, радост, красота... Това е истинската молитва.

Анатолий Голдберг: Тоест, общение с Бога, откровен разговор с Бога или, ако искате, със самия себе си, със собствената съвест...

Митрополит Антоний: Не съм съгласен.

Анатолий Голдберг: Не сте съгласен?

Митрополет Антоний: Откровен разговор с Бога – да; разговор, който сякаш преминава през мен, през моето съзнание, моите чувства, моята съвест, но който е насочен към Бога, а не е просто монолог със самия мен, когато предполагам, че Бог съществува някъде, но аз говоря със себе си, а Той подслушва...

Анатолий Голдберг: Не, нямам предвид монолог, а диалог със самия себе си в етичен план, диалог със съвестта...

Митрополит Антоний: Което означава, че за Вас съвестта в конкретния смисъл е нещо като равносилна на Бога?

Анатолий Голдберг: Напълно вярно. Между впрочем, именно по този начин възприемат Бога мнозинството невярващи, които не са войнстващи атеисти, а се опитват да разберат защо съществува религията; защо хората вярват в Бога; защо това е необходимо; защо религията играе огромна роля като морално-етичен фактор. Чели ли сте книгата на един италиански писател за свещеника Дон Камило [3] (М. А.: Чел съм я.), който понякога разговаря с Христос, – той разговаря със самия себе си, разговаря откровено, и това, според мен, би трябвало да съответства на Вашата представа. Което съвсем не означава, че човек разговаря със съвестта си, а Бог някъде подслушва!

Митрополит Антоний: Ако го разбираме по този начин – да; донякъде съм съгласен с Вас, че това е диалог със собствената съвест; казано по друг начин, изправянето пред пределната истина, на която си способен, сверяването на себе си с тази истина, вслушването в истината, звучаща вътре в теб, е в някаква степен отзвук на Божия глас; в истината, заложена в нас – звучи Божията правда. Но според мен, когато човек се моли (да речем, светиите или дори най-обикновените хора в някои моменти от живота си), той навлиза по-дълбоко, отколкото в собствената си съвест... Защото не винаги става дума за нравствено съждение, не винаги пред нас стои въпросът как да постъпим в една или друга ситуация, тоест процесът протича не в плана на действието, а в плана на самото битие. И някъде там се извършва среща; в този процес молитвата не винаги се явява самата среща, но е търсене на тази среща.

Анатолий Голдберг: Като свещенослужител смятате ли, че вярващите имат право да се обръщат към Бога за помощ във всекидневните си дела? Да оставим зрелостния изпит настрана, но смятате ли, че вярващите могат да се обръщат към Бога с молба за оздравяването на свои близки?

Митрополит Антоний: Мисля, че да – поради две причини. Първата: ако нашият Бог не е „отвъден” Бог, Който стои зад облаците, Който не може да ни чуе, а Жив, близък Бог – защо да не говорим с Него с тази простота и искреност, с която бихме разговаряли с най-близкия си човек, най-сърдечния, най-отзивчивия... А от друга страна, струва ми се, че преди да достигнем до момента, когато можем да не молим Бога за нищо, а просто да Му се радваме, трябва да преминем през период, когато вярата ни е достатъчна, за да кажем: „Ти можеш да ми помогнеш – помогни, защото онова, което търся, е Твоята правда; онова, към което се стремя, което желая, се побира в границите на Твоите пътища и Твоя закон”.

Анатолий Голдберг: Тоест, оздравяването на някой наш близък се вмества в рамките на този закон?

Митрополит Антоний: Не виждам защо да не се вмества...

Анатолий Голдберг: Разбирам, разбирам, само искам да уточня какво имате предвид?

Митрополит Антоний: Това имам предвид, при условие, че – струва ми се много важно – човек разбере, че ако Бог му помогне да си възвърне живота и здравето, той следва да ги използва по нов начин, вече не както ги е употребявал по-рано: отчасти себелюбиво, отчасти небрежно, но ако ги получи сега като дар, той е длъжен да се отнася към тях като към скъпоценен капитал, за който носи отговорност.

Анатолий Голдберг: Според мен Вие не сте съвсем последователен, митрополит Антоний. Преди малко казахте, че този период на молитвата, когато хората искат нещо от Бога, се явява преходен период. С други думи, чрез него можем да стигнем дотам, да бъдем способни да се радваме на Бога – така Ви разбрах...

Митрополит Антоний: Да.

Анатолий Голдберг: Ако това е единствено преходен период, то вероятно по-добре би било изобщо да го няма. Това някаква печална необходимост ли е?

Митрополит Антоний: Не, не точно. Например, да си зрял мъж е по-добре, отколкото да си момче. Но да кажем, че младостта е нещастие и че би било по-удачно да се родиш четиридесетгодишен мъж – едва ли можем.

Анатолий Голдберг: Да се родиш четиридесетгодишен мъж би било, разбира се, твърде печално, съгласен съм с това; необходимо е да извършиш цял ред глупости. Но искам да Ви попитам: за глупостта ли става дума?

Митрополит Антоний: Нямам предвид глупостта, а зрелостта. Става дума за това, че идва момент, когато ти дотолкова познаваш Бога, дотолкова си уверен в Него, че можеш да кажеш: няма да моля за нищо, защото съм готов доверчиво да отдам себе си в Неговите ръце и да върша Неговото дело – а за останалото Той Сам ще се погрижи; другото не е важно. Ще моля за сили, мъжество, разум, за всичко необходимо, за да мога в настоящия живот да бъда човек в пълния, най-дълбокия смисъл на думата. И може би дори за това няма да моля, а ще живея с увереността, че Бог ще даде, и само ще общувам с Него на онази дълбина, която се нарича истинско общение.

Анатолий Голдберг: Добре. След това Вие казахте, че ако Господ се смили и даде на човека онова, за което Го моли – това ще стане единствено при условие, че човек ще се възползва от полученото по нов начин, че ще го употреби за добро. Тук отново възниква въпросът за наградата и изпитанието, за всичко онова, чрез което хората са се опитвали да обяснят хаоса, случващ се на земята... Излиза, че можем да молим, нужно е да молим, тъй като при известни условия Бог може да ни даде желаното. Това не хармонира напълно със зрялата постановка, която току-що изложихте. Но в заключение искам да Ви задам един съвсем обикновен въпрос: намесва ли се Бог в живота на хората, когато се касае за обикновени дейности? Взема ли Той определени решения вследствие на нечия молитва?

Митрополит Антоний: В началото ще се хвана за един Ваш израз: Вие казахте „при условие”...

Анатолий Голдберг: Това бяха Ваши думи!

Митрополит Антоний: Мои думи? Извинете! Не исках да кажа, че Бог дава или не дава „при условие”, не тази беше мисълта ми. Исках да кажа, че ако човек моли и получава, той вече е задължен да се отнесе по различен начин към полученото. Всевишният може и да даде – от щедрост, но човек няма право просто да вземе желаното и да го отнесе в гората. Що се отнася до намесата в ежедневния живот – да, уверен съм, че Бог се намесва! – макар че не харесвам този израз, защото думата намеса винаги съдържа в себе си своеобразен оттенък на насилие или на нещо непоискано. Бог съучаства, живее с нас. Той е нашата жизнена сила.

Анатолий Голдберг: Разбирам, че Той е жизнена сила, но взема ли Господ определени решения в конкретни случаи в резултат на една или друга молитва?

Митрополит Антоний: Според мен – да! Не непременно, но мисля, че съм виждал случаи, когато на молитвата е даден такъв поразителен отговор, заради което не мога да повярвам, че случилото се няма никаква връзка с нея.

Анатолий Голдберг: Тогава, защо Бог взема такива решения само в отделни случаи?

Митрополит Антоний: Ето на този въпрос не мога да Ви отговоря – просто не знам; и тук действително за вярващия проблемът опира до неговото доверие в Бога: не принципно, а лично. Можем да се доверим на Бога или въобще, казано елементарно, че Бог все едно ще бъде прав и винаги е прав – затова не бива да спорим с Него; или познавайки Го в някаква степен, според вътрешния си опит, ние, дори когато се случва нещо непонятно, можем да кажем: познавам Бога, мога да Му се доверя докрай, въпреки че не разбирам.

Анатолий Голдберг: Много Ви благодаря, митрополит Антоний!

(Из книгата „Беседи за вярата и Църквата”)

http://mitras.ru/

Бележки

Текстът е от цикъл беседи, прозвучал по религиозната програма на радио Би Би Си на руски език през 1972 г. Анатолий Максимович Голдберг (1910-1982) – сътрудник на руската секция на Би Би Си. (Тук и по-нататък бележките са на съставителя.).

[2] Блажени Августин (354-430) – епископ Ипонски (Северна Африка), учител на Църквата, забележителен богослов и писател на християнския Запад.

[3] Персонаж от разказите на италианския писател Дж. Гуарески (1908-1968).

Превод от руски: Радостина Ангелова

Източник: http://www.pravoslavie.bg/

Диалог за атеизма и последния съд

Мисля, че атеизмът като „опитно знание" е недоразумение. Идеологическият атеизъм, да речем, философията на атеизма може просто да съответства на възпитанието, което сте получили, но когато човек казва: „Не зная нищо за Бога, и затова не може да Го има" – това е твърде примитивен подход.

Аз бих могъл да съм глух или сляп, да не познавам музиката или видимия свят, но това не доказва, че те не съществуват. Този проблем може да бъде усложнен от факта, че хора със зла воля, заслепени (има и други причини: ще ви дам много любопитен пример), закриват пътя на останалите към вярата, като сякаш се опитват да умъртвят способността да се вярва, свеждайки вярата до някакво религиозно положение тогава, когато тя трябва да обхваща много по-голяма област.

Но понякога човек става атеист, защото това е единствената негова защита против съвестта. Сега си спомням разказа на много умен, изтънчен и образован свещеник в Париж. Някога той бил „безбожник", тоест живеел без Бога, защото смятал себе си за твърде културен и развит, за да може дори да си помисли да бъде вярващ. Веднъж той разговарял с един свещеник. Селският свещеник без особено образование, който бил емигрант от Русия, го слушал дълго и накрая му казал две неща: „Първо, Саша, не е толкова важно, че не вярваш в Бога – Той не страда от това – а забележителното е, че Бог вярва в тебе. И второ, щом се върнеш вкъщи, си помисли: кога и защо изгуби вярата си, в кой момент за тебе се оказа необходимо да няма Бог".

Саша се прибрал вкъщи и започнал да мисли; той бил озадачен от такава постановка на въпроса: очаквал мисионерска реч и указания да чете някакви трактати, а вместо това – отиди и се изясни. И той, както сам разказа после, първоначално търсел причините в образованието, което получил в Богословския институт в Париж, след това в университета в Москва преди Революцията, след това още еди-къде си, но не открил нищо, и стигнал до шестгодишната си възраст. Живеел в един от градовете на Русия, бил мило момче, ходел на църква всяка неделя и го смятали за много благочестив: идвал, прекръствал се, заставал пред всички в храма и се молел на Бога. Всяка неделя му давали по една копейка, която трябвало да постави в шапката на беден слепец; той я слагал и отивал в църквата с чувството, че е извършил добро дело, оказал е любов, внимание – и сега може да се изправи пред Бога с чиста съвест. Веднъж, преди Рождество, разхождайки се с майка си из града, той видял магазин, в който било изложено чудно дървено конче, струващо шест копейки. Момчето помолило майка си да му го купи, тя отказала; и то се прибрало твърде огорчено. А следващата неделя, когато отивало в храма и стигнало до слепия, си помислило, че ако шест пъти не даде тази копейка, ще успее да си купи кончето, – и не я дало. Постъпило така четири пъти, а на петия път си казало: ако взема от него една копейка, ще мога две седмици по-рано да си купя това конче. И откраднало от слепия една копейка. След това малчуганът влязъл в храма и почувствал, че не може да стои отпред: изведнъж Бог ще го забележи – и се скрил в някакъв ъгъл. Бавачката се върнала с него вкъщи, разказала на родителите, които изпаднали във възторг: до този момент той бил малък, заставал пред Бога; а сега влязъл вътре в себе си, неговият духовен живот ставал по-потаен, той търсел уединено място, където би могъл да пребивава в съзерцание пред Господа (каква оптимистично настроена майка!). А Саша усещал, че постъпката му е много лоша и че трябва да се скрие от Бога. Веднага след това от университета се върнал по-големият му брат, който там бързо усвоил безбожни теории и започнал да му доказва, че Бог не съществува. И Саша ми каза: „Аз се хванах за това. Ако няма Бог, абсолютно неважно е, че съм откраднал тази копейка и не съм сложил петте". Именно от тази случка започнало неговото „безбожие": идеята за това, че Бог не съществува той възприел като единственото спасение против укорите на собствената му съвест.

Така че когато човек казва: „Аз не съм вярващ" или казва: „Няма Бог", не винаги следва да се подхожда от философска гледна точка, понякога може да се постави въпросът: „Откъде идва това?" Не всеки път можем да го направим така, както отец Василий попитал Саша, но ако действително искаме да стигнем до някакъв резултат, трябва да задаваме въпрос след въпрос, за да разберем; без да разберем нищо – ще пропускаме целта.

В някакъв смисъл безбожието е научно недоразумение, отказ от изследване на цялата реалност; това е също толкова ненаучно, както ако кажем: за мен музиката я няма, и затова не съществува... Не бива да формулираме въпроса към невярващия по този начин, защото, естествено, съществува твърде богат материал, за да започне той да се отбранява. Но всъщност атеизмът представлява нежеланието да приемем свидетелството дори на историята или на отделни хора, които казват: „Аз зная". Такива има много и сред учените: Павлов, например.

Но добросъвестният учен, виждайки тайната на реалността, няма непременно да различи в нея тайната на Самия Бог. Невярващият човек също може да почувства нещо...

Вижте, ако ученият се задълбочи в своето изследване и осмисли това, за което говорих, – че областта на вярата не е ограничено поле само за религиозните хора, а подход към живота, то, разбира се, в научната си работа той ще разкрива тайната на тварния свят, но това може да отвори за него възможност да постави пред себе си други въпроси. Мисля, че хората, които казват, че откривайки дълбината на тайните на света, са стигнали до заключението, че трябва да има Бог, стоят до известна степен на нестабилни основи, защото едно е да кажеш, че си станал вярващ, когато си се докоснал до реалността на Бога – или непосредствено, или чрез хората, но просто по пътя на логиката не можеш да достигнеш до подобни изводи. Познавах млад човек, много надарен; той бил възпитан в безбожие. Когато постъпил в университет, наел стая при един умен и образован, вярващ човек. Между двамата започнали безкрайни спорове. Юношата бил млад и неподготвен, неговият хазяин бил умен и опитен и разбил убежденията му. От това, че е диалектически разбит, юношата направил заключението: значи, аз трябва да стана вярващ. И заявил себе си като вярващ, кръстил се, учил богословие; очаквали от него велики неща, но в някакъв момент той изведнъж разбира, че не е преживял никакъв род религиозен опит, че е стигнал до логически изводи заради факта, че е сринал убежденията му човек много по-умен, опитен и образован от самия него.

Тук възниква сложен проблем, понеже винаги съществува област, където дори духовникът не е уверен докрай в каква степен конкретният човек притежава или не притежава собствен опит. Но въпреки всичко, докато не открием в човека (докато той сам не може да открие в себе си) в някакво обективно отношение, че познава Бога лично, а не от слухове, не бива да избързваме с кръщението или приемането му в православието. На Запад ние задържаме хората дълго именно защото убеждението ми е такова: необходимо е личността да знае, че има вечен живот, някъде в пределите на собствения си опит.

Но нали кръщението може да спомогне за това?

То може да спомогне, но не може да замени всичко. Зная редица случаи, когато англикански или католически свещеници казвали на невярващи хора, които се опитват на намерят път в духовните си търсения: „Кръсти се, и ще ти бъде дадена вяра". Това е катастрофа, защото вяра не се дава по този начин; тя се дава, но не просто за това, че над човека е извършен обредът на кръщението. Познавах двама такива хора и ги приех в православието, но ми се наложи да работя десетки години с тях, за да преодолеят отчаянието си и разочарованието, че Бог ги е излъгал. Свещеникът от името на Бога им обещавал: „Ще те потопя в светената вода, и ще получиш вяра"; потопили ги – и не се случило нищо. С единия човек положението беше още по-лошо: той страдаше от психично разстройство, и му била обещана не само вяра, но и изцеление; обаче не последвало нито едното, нито другото.

Не бива да се подхожда по този начин; не бива да обещаваме, че тайнствата ще подействат на човека автоматично. Това не е инжекция с морфин, не е лекарство, което ще подейства, който и да си ти. В православното учение съществува понятие за действителността на тайнствата, тоест, че тайнството, извършено законно от поставен свещеник и преподадено на човека, е реално. Да речем, Евхаристията: Това е Тялото Христово, и това – Христовата Кръв, – не зависи от вярата или неверието на приемащия ги. Но тук има и друга страна: тайнството е действително, но може би е недействено, защото няма почва, която би го възприела. Когато св. ап. Павел казва: „Пазете се да не ядете от хляба и да не пиете от чашата за свое осъждане" (вж. 1 Кор. 11:29) – става дума точно за това: не бива да приемаме тайнството с надежда, че автоматично ще се случи нещо. За да се осъществи промяна, е необходимо личността да усеща глад по Бога; тогава чрез тайнствата може да се случи онова, което не може да се роди по пътя на диалектиката, спора и т. н.

Въпреки всичко атеизмът е свързан с много дълбока реалистичност в отношението му към света. Това е твърде сериозно в атеизма, както и фактът, че той не може да оправдае самия себе си. Струва ми се, че отношението към атеизма от страна на християнството трябва да бъде много внимателно...

Професор Франк, мисля, в една от своите рецензии казва, че единственият истински материализъм – това е християнството, понеже ние вярваме в материята, тоест вярваме, че тя има абсолютна и окончателна реалност, вярваме във Възкресението, вярваме в новото небе и новата земя, не в смисъл, че всичко сегашно ще бъде унищожено докрай, а че всичко ще стане ново; тогава, когато атеистът не вярва в съдбата на материята, за него тя е преходно явление. Не в значението, в което я разглеждат будистът или индусът: като майа, като покривало, което ще се разпадне, но като пребиваваща реалност, която сякаш унищожава своите форми: ще живея тук, след това ще се разпадна на елементи; елементите ще продължават да съществуват, мен няма да ме има; но съдбата в някакъв аспект, посоката на движение на материята не е видна, няма изход.

От друга страна, у нас не е разработено или твърде слабо е разработено богословието на материята. Това е богословие, което би осмислило докрай материята, а не само историята. Например, учението за Въплъщението: Синът Божи става Син Човешки – и тук идва историческият ред, нашето изкупление и т. н. Но струва ми се, ние говорим твърде малко за това, чеСловото стана плът (Йоан. 1:14) и че в някакъв исторически момент Сам Господ се съедини с материята на този свят в образа на живо човешко тяло, което всъщност ни казва, че материята е способна не само да бъде духоносна, но и богоносна. По този повод у нас почти няма теологични изследвания и това се отразява пагубно на богословието на тайнствата. Защото в него утвърждаваме реализмът на събитието (това е Тялото Христово, и това – Христовата Кръв), но материята, участваща в тайнството, ние разглеждаме като нещо мъртво. Забравяме, че Христовото Въплъщение ни доказва: цялата материя на този свят е способна да се съедини с Бога и това, което се извършва сега с тези хляб и вино – е есхатологично събитие, тоест събитие, принадлежащо на бъдещия век. Това не е магическо насилие над материята, което я изопачава; това е възвеждане на материята в състояние, към което е призвана космическата материя. Когато св. ап. Павел казва: „Ще дойде време, когато Бог ще бъде всичко у всички" (вж. 1 Кор. 15:28), струва ми се, той говори, че всичко материално ще бъде пронизано от Божеството.

За съжаление, спор между материализма в най-пределния му вид и християнството не се осъществява, липсва разговор. Има хора, които пишат книги, но твърде малко са срещите и общуването между нас. Съществуват редица теми, където бихме могли да се срещнем – не в смисъл, че бихме се съгласили едни с други, а в смисъл, че можем да говорим за едно и също. Да речем, първата точка на съприкосновение е човекът.

Теоретично именно той стои в центъра на мировъзрението или грижата на материализма, както и в центъра на християнския светоглед. Какъв е човекът – ето тема на диалога. Второто нещо: обществото, способно да променя индивида. Ние вярваме, че Църквата – не като социологическо явление, а като Тяло Христово – ни прави участници в божественото естество (вж. 2 Петр. 1:4). Значи, ето още една възможна тема. Фойербах казва: „Човек се превръща в това, което яде..." Ние вярваме, че чрез причастяването със светите Христови Тайни ставаме това, което е Христос. Все пак това е тема, по която бихме могли да разговаряме, вместо да се смеем едни на други и да се упрекваме взаимно. Вероятно съществуват и други теми, по които по-малко съм мислил. За съжаление, липсва истински диалог; но има атеисти, които не че са склонни на компромис, но подхождат с известна симпатия и интерес.

Диалогът по необходимост протича в нашата душа, защото ние (говоря не само за себе си) познаваме атеизма от непосредствено преживяване...

Знаете ли, въпросът за атеизма е много дискутиран сред християните, сред богословите. Вероятно сте чували за тезата „смърт на Бога". В най-примитивен смисъл тя започва от думите на Ницше: „Бог умря". Но теорията „смърт на Бога" стигна далеч от тази точка. В Америка беше направена анкета: колко хора вярват сериозно в Бога и за колко хора Бог като че „отпада" от техния светоглед. После идеята беше подхваната от редица богослови, и всички подхождат към нея по различен начин. Познавам един от тези богослови, срещнахме се на конгрес в Женева. Темата беше богопочитанието; в групата от осем човека, където бях аз, започнаха да обсъждат нещо и видяха, че при нас и подходът, и опитът, и мирогледът са толкова различни, че не можем да разговаряме помежду си: няма какво да кажем, сякаш говорим на различни езици, „вавилонската кула". Тогава решихме да посветим цял ден на това да се запознаем един с друг: разкажи за себе си, какъв си – не в смисъл „дай ми автобиографична справка", а сподели какъв е твоят религиозен опит, какви са твоите възгледи... И аз попитах един от тях, ван Бурен, който беше най-непонятен за мен: „Как се самоопределяте?" Той казва: „Определям себе си като християнски безбожник..." Какво означават тези думи? След достатъчно дълъг, сложен разговор ние доплувахме до следната фраза: „Опитно не зная нищо за Възкресението – не съм възкръсвал. Мога да вярвам, че Христос възкръсна, но това не достига до мен. Когато мисля къде се намирам, в най-добрия случай стоя на онази точка от траекторията, където Христос казва: "Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?" Там, където Христос сякаш изгубва Бога..." „Но разбирате ли, когато пишете: „Аз съм християнски безбожник" – това навежда на мисълта, че Вие отричате Бога; това съвсем не говори, че сте на онази трагична граница, където участвате в опита на Христос и още не сте умрели, и още не сте възкръснали..." Така че в тази теория има тема, намираща израз в съзнанието, че още нищо не знам зад пределите на Кръста.

Други казваха: „Аз стоя от отсамната страна на Гетсиманската градина; мога да приема Христа, цялата евангелска история до Гетсимания, но не съм изпитал нищо отнасящо се до Гетсимания, значи съм чужд на това, все още съм от тази страна..." И е забележително, че човек може честно да изрази опита си, защото иначе лесно мислим, че сме се сблъскали с нещо, без да сме го преживели по друг начин, освен във въображението си.

Още нещо. Това е моя теза, представям ви я както умея; мога да кажа само, че хора, напълно православни, с които съм разговарял за това, не са ме обвинили в ерес и не отказват да общуват с мен, но въпреки всичко това е непривичен, необичаен подход. Струва ми се, можем да кажем, че за да умре от нашата смърт, тоест от смъртта, която е значима за нас, има реални, съществени последствия за нас, Христос е трябвало да се приобщи към единствената причина за смърт – отделянето от Бога. Не може да умреш, без да изгубиш Бога, и викът на Спасителя: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? (Марк. 15:34) – е вик на съвършения Човек, Който свободно, от любов се приобщава към основната човешка трагедия: към нашата откъснатост от Бога, към това, че сме изгубили Бога. Но ако приемем това, можем да кажем, че Христос е изпитал безбожието (нямам предвид идеологическото безбожие, а неговата реалност), обезбожеността, както нито един атеист на света не го е изпитал, и че няма нито един човек – нито атеист, нито вярващ – който в този смисъл е вън от опита на Христос; че Христос обгръща и вярващия, и безбожника, макар че, разбира се, идеологическият безбожник или човекът, за когото св. ап. Павел казва: техният бог е коремът (Филип. 3:19) – е безбожен по съвсем различен начин от Христос в онзи момент. Той изгубва Бога заради това да бъде единен с нас в единствената, последна трагедия за човечеството. Както св. Атанасий Велики казва: „Това, към което Той не се е приобщил, него не е спасил". Божият Син не би ни спасил от смъртта, ако не беше се приобщил към нея. Той не би могъл просто да се приобщи към смъртта, умирайки доброволно, защото този акт не би Го направил съпричастен към главната трагедия за човечеството, тоест към загубата на Бога, от което умират хората.

И в този смисъл съм дълбоко уверен (сега говоря теоретично, не говоря за конкретен безбожник или за уродливостта на случващото се), че именно Христос държи в Себе Си всичко, и че затова спасението е много по-тайнствено, по-непонятно явление за нас, отколкото следната представа: ето, вярвай в Христа, живей почтено – и ще се спасиш; че съществува тема за атеиста, която се разрешава в Христос, а не извън Него.

Не зная ужасява ли ви такъв подход, но съм достигнал до него постепенно, посредством много силно преживяване – доколкото умея да преживявам....

Да Ви разбираме ли, че когато Христос преживява тази пълна богооставеност, Той преживява в най-пределния смисъл Своята човешкост?

Не, не бих казал така, защото човекът, какъвто Бог го е замислил и сътворил, не е бил откъснат от Него. Отделеността е плод на нашата греховност. Но Спасителят не влиза в областта на нашия грях, тоест Той се приобщава не към греха, а към неговите последствия. Струва ми се, че Христос, от една страна, избира абсолютната солидарност (ако можем да употребим този небогословски термин) с човека и трябва заедно с цялото човечество да изпита богооставеността и загубата на Бога, и да умре заради това; а от друга страна, понеже Христос избира безкомпромисната солидарност с Бога, Той е отхвърлен от човешкото общество и бил длъжен да умре извън стените, тоест вън от човешкия град, на Голгота.

В тази посока ние намираме, може би, картина, реализация на онова, за което говори Йов: „Къде е онзи, който би застанал между мен и моя Съдия, който би сложил ръка на моето рамо и на Неговото рамо? Къде е онзи, който би застанал в точно в центъра, в сърцевината на трагедията, разделяща Бога и човека?" (вж. Йов. 9:33). И Бог Слово влиза в тази сърцевина напълно, телесно и душевно, съвместявайки вътре в Себе Си отделянето и помирението. Той е докрай Човек и докрай Бог; и онова, което се случва между Бога и човека и протича като явление между две лица, чрез Него е съсредоточено в едно Лице, и в едно Лице този проблем се разрешава. Но исторически, тоест физически проблемът се разрешава чрез отхвърлянето от човешкото общество и богооставеността.

Имам вдъхновяващата надежда, че атеизмът може да бъде осмислен – нямам предвид във всички негови елементи, – но че съществуват някакви търсения, които трябва да бъдат осъществени. Дори не говоря за това, че твърде много аспекти от безбожието са родени не от отрицанието на Бога, Какъвто Той е, а на Бога, Какъвто си Го представяме. Ако вземем историята на християнския свят, можем да извърнем глава. Толкова често – и в нашата отечествена история, и на Запад – сме си представяли Бога в такъв вид, че бихме могли да кажем: не мога да припозная в Него своя идеал.

Веднъж прочетох лекция на тема: „Богът, Когото мога да уважавам". Ако не бих могъл да уважавам Бога, независимо дали съществува или не, не бих Го избрал за свой Господар. Мога да почитам Бога именно заради Въплъщението и онова, което се е случило. А Бога, от Когото се страхуват, пред Когото раболепничат – не, човек не е съгласен да приеме, защото и Сам Бог не е съгласен да се отнасят по подобен начин към Него; Той не може да ни приеме като роби.

Четох поредица от лекции в Кеймбриджския университет на тема: „Бог, Когото познавам". Избрах тази тема, защото тя ми позволяваше да говоря единствено за това, в което съм уверен, без някой да има правото да ми каже: да, но вие не осветихте тези и тези страни... – за които аз поради необразованост, може би, нямам представа, не съм чувал. Тогава се опитах да покажа, че Богът, достоен за нашето уважение, не е само Бог, пред Когото се прекланяме заради Неговата божественост, но такъв Бог, за Когото можем да отдадем своя живот.

Твърде често теодицеята е слабо аргументирана, защото хората се стараят да „оправдаят" Бога на такава плоскост, където Го претворяват по образа на човека и не остава нищо от Бога в Неговото величие. Разбира се, Бог не изисква от нас и не очаква от нас само поклонение. Когато св. ап. Павел казва: „Ние станахме свои на Бога" (вж. Еф. 2:19); когато Христос казва: „Иди при братята Ми и им кажи" (вж. Йоан. 20:17), – това означава, че ние сме Му станали дотолкова свои и родни, че трябва да Го познаваме достатъчно; и поради тази причина сме длъжни да осмисляме това, което знаем за Него, да поставяме въпроси пред себе си. Въпреки всичко, ние грешим против Бога, когато възниква въпрос и го решаваме против Бога без размишления, по същия начин както и атеистът, понеже в нас има известна доза неопитност, липса на опитно знание. Но не смятам, че Бог би се разгневил, когато Му казваме: „Не Те разбирам..." Ние лесно „оправдаваме" Бога: но аз съм недостоен... От само себе си се разбира, че наистина нерядко сме недостойни, но можем да сложим това в скоби и да изразим терзанията си за Бога или пред Бога в молитва: „Господи, не мога да Те разбера, и това неразбиране стои между Теб и мен – помогни ми!..." Ние бихме могли да сгрешим в някои наши решения, но докато нашата грешка се заключава в това, че ние опипом търсим истински отговор, не попадаме под осъждане; осъждането започва тогава, когато просто заради удобството или заради каквото и да е друго, се отказваме от истината, тъй като струва прекалено скъпо да я търсим. | www.metropolit-anthony.orc.ru

Беседа, изнесена в Ленинград (1982), допълнена с фрагмент от беседа,изнесена в Москва (1974). Из  „Човекът пред Бога", част І

Превод: Радостина Ангелова

Източник: pravoslavie.bg