ИЗЦЕЛЕНИЕТО НА ГЕРГЕСИНСКИТЕ БЕСНОВАТИ

В името на Отца и Сина и Светия Дух! 

В едно от Евангелията този откъс, който се чете днес за изцелението на двамата бесновати в Гергесинската страна, се предшества от краткия разказ за това как Христос заедно с учениците прекосявал Галилейско море. По пътя ги застигнала буря. И в Евангелието се казва, че Христос спокойно спял, положил глава на възглавница. И апостолите завикали - не с молитва, а възмутено: „Нима не те e грижа, че загиваме?” Христос станал, с печал ги погледнал и казал: „О, маловерци!” После се обърнал към бурята и й заповядал да стихне.

Не се ли случва често така и с нас? Ние чувстваме, че сме в опасност, в нужда, ние се обръщаме към Бога, нуждаем се от Неговото внимание, искаме всичко да става по наша воля - и отговор няма. Бог като че ли спи и ни се струва, че Му е безразлично, че Той, подобно на Христос в лодката, спокойно почива, докато ние, Неговите създания, зовем и стенем в беда.

Не следва ли на нещо да се научим? Да, ние не сме в морето, не сме в лодка, около нас няма физическа буря. Но бурите бушуват около нас и вътре в нас, и ние се обръщаме към Бога, защото искаме Той да разреши нашия проблем., А Христос отдавна вече е казал, че ако имаме вяра, макар колкото синапено зърно, ние бихме могли планини да преместваме. Значи ли това, че нямаме вяра даже, колкото синапено зърно? Няма вяра и, следователно, няма ни мъжество, ни разбиране: няма мъжество, за да противостоим на бурята, няма разбиране, за да видим в бурята Божиите пътища. Нали Господ е казал на Исаия: Моите пътища - не са ваши пътища, и Моите мисли - не са ваши мисли. Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и Моите мисли по-високо от вашите мисли… Нима на нищо не сме се научили от Евангелието, от нашия живот в това удивително общество, което наричаме Църква, където Бог и човек пребивават заедно? Нима не разбираме, че с Божията сила, която ни укрепява, можем да противостоим на бурята, че за това не е нужно чудо, иска се само да имаме вяра? Това е първото.

А в днешното Евангелие ние виждаме още друг образ. Христос дошъл в земята на тези бесновати. Тук Той не останал бездеен, пасивен, Той не ги избягнал: Той действа, Той изцелява бесноватите. И какво се случва, как реагират на това жителите? Те са в ужас, защото видели такава проява на Божията сила, от която изпадат в страх, а не в благоговение. И те молят Христос да се отдалечи: Остави ни, иди си!.. Това, че Христос е извършил Своето дело, изцелил, спасил тези хора, не е важно, за тях е важно на каква цена е станало това: те са се лишили от своите свине…

Не става ли така отново и с нас? Ние молим Бога да влезе в нашия живот и внезапно откриваме, че Бог влиза не така, както би ни се искало! Той не влиза в нашия живот просто, за да внесе в него порядък така, както нас ни се иска. Той обръща мъртвата порядъчност на нашия живот в хаос, но такъв хаос, който носи в себе си много възможности, но ние не искаме това! Ние се държим за това, което е било: спокоен живот без проблеми, без велики събития, главното, без всякакви трагични събития!

Преди седмица четохме разказа за стотника, на когото Христос е казал: „Ще дойда и ще излекувам твоя слуга”. И той отговорил: Не, Господи, няма нужда да идваш, аз вярвам, че е достатъчно само да кажеш една дума - и всичко ще е наред… Не е нужно Христос Сам да дойде: цялото Евангелие е слово Христово, отправено към нас, цялото Евангелие се състои от думи, които носят вечен живот. Вие, навярно, помните този случай, когато думите на Христос се оказали трудноразбираеми за тези, които Го заобикаляли и мнозина си тръгнали от Него. Христос се обърнал към дванадесетте най-близки ученици и попитал: „Не искате ли и вие да си тръгнете?” и Петър отговорил: „Къде да отидем? Ти имаш думи за вечен живот!” Христос никога не говорил за вечния живот, не го описвал; Неговите думи за вечен живот се изразявали в това, че пробуждали вечен живот в тези, които го слушали, които имали уши да слушат. „Кажи само дума и слугата ми ще оздравее!” Христос казва думата, а защо ние, Неговите слуги, не се изцеляваме? Защото не искаме да слушаме.

В друг случай, по-рано, Петър казал на Христос: „Иди си от мене, аз съм грешен човек”. Той казал това, когато видял чудесния улов на риба в Галилейското море. „Аз съм недостоен. Аз съм грешник…” Произнасяли ли сме ние някога такива думи? Чувствали ли сме, че сме недостойни да приемем Христос, че не може Той да влезе под нашия покрив, да стане близък на нас, да бъде с нас, да прави за нас всичко, от което се нуждаем? Да бъде за нас, наистина слуга, изпълняващ това, от което се нуждаем…

Така ли се отзоваваме на Евангелието? Да си спомним за Петър, за неговия благоговеен страх, защото той видял делата Божии; да си спомним и за тези хора, които също видели делата Божии. Те също казали: „Иди си, Господи!” — но наистина по-иначе. На кого от тях приличаме: на Петър или на жителите-гергесинци?

И още: ние страдаме, ние сме в нужда, достига ли ни вяра да кажем: „Със силата Христова, която ме укрепява, аз мога да посрещна моето страдание, моята нужда”; или ние се обръщаме към Бога и казваме: „Спаси ме - Ти Самият! Аз не съм готов да търпя това изпитание!”

Да се замислим за това. Всяко Божие слово е спасение за нас, ако го слушаме, ако се отзоваваме на него. Нека слушаме, да препрочитаме тези места, да се замисляме над тях, намирайки в тях това, което не сме разгледали. И нека всички, според степента на нашето разбиране и на нашите сили, да живеем в духа и силата Христови, да живеем съгласно Неговото слово. Амин.

Превод: Протойерей Йоан Карамихалев

Източник: http://www.pravmladeji.org/

УКРОТЯВАНЕ НА БУРЯТА. ЗА ДУМИТЕ ХРИСТОВИ - Неделя 9-та след Петдесетница

В името на Отца и Сина и Светия Дух! 

Иска ми се да насоча вашето внимание към две неща: всеки път, когато ние четем Евангелието, или за себе си, или в църква, даваме ли си сметка за това, че ние понякога повтаряме тези същите думи, които Христос е произнесъл на земята?... Не на този език, на който Той е говорил, не с този глас, с който Той е говорил; но това са думите, които е произнесъл Сам Бог на земята с човешки глас, на човешки език. И тези думи правят самата човешка реч свята; тези думи ги е произнасял Христос, и те са звучали с човешки глас – а са били думи на Самия Жив Бог, станал човек; и тези думи слушала Вселената: негръмки, тихи, дълбоки тези думи звучали в целия свят...

И когато ние четем Евангелието на глас, така страшно е да се мисли, че цялата Вселена внимава в него с благоговение, в свещен ужас се изумява от това, че невидимият, непостижим Бог, Самият наш Бог говори на нашия тварен език; и колко тъжно е да се мисли, че единствените, до които тези слова често не достигат са хората; хората, за които са били казани, на чийто език са били произнесени, хората, заради които Христос Бог е станал човек...

Колко благоговейно би трябвало да слушаме, просто да слушаме! Ако даже не сме в състояние да разберем дълбочината, ако даже не е по силите ни да понесем тежестта и да отговорим на понякога страшния за нас призив на тези думи – колко благоговейно би трябвало да ги слушаме, знаейки, че това са собствените думи на Бога на човешки език, достигащи до нас, звучащи в целия свят!

Свети Йоан Златоуст казва, че когато ние искаме да прочетем страница от Евангелието, би трябвало да се помолим Господ да очисти нашия ум, нашето сърце, да изправи нашата воля – би трябвало да измием ръцете си, с които докосваме тази свещена книга! – и да слушаме с цялото си естество... Преподобни Серафим /Саровски/ казвал, че Евангелието трябва да го четем на колене, защото Бог говори. Ако Живият Бог осезаемо би ни говорил – ние даже не бихме стояли, бихме се отпуснали на колене, бихме затворили очи и бихме отворили ума и сърцето си... А нима така слушаме Евангелието?

И ето днес четохме за бурята в морето. Това не е само разказ за това, че някога, по време на земния живот на Христос, се случила буря; това говори за всяка буря: за бурите на историята, за семейните, разрушаващи, плашещи ни бури, и за тази буря, която често е в нашето сърце, в нашия ум, която се изразява с резки думи, която понякога ни завихря във водовъртеж...

И ето, когато се случи такава буря, не трябва да се плашим от нея, а да знаем, че в самото й сърце, най-страшното й място, там, където всички сили на злото се срещат, за да разрушат всичко, стои Христос, и че всички тези сили се разбиват о Христа, като о скала, на дребни парчета...

Ние не виждаме Христос в бурята, защото не гледаме, не слушаме гласа Му във ветровете и в шума на бурята, защото не слушаме... И когато усещаме, че някъде в тази буря е Той, ние не казваме като Петър: „Господи, дай ми да изоставя поне малка част от уевереността, защитеността, спокойствието, която ми е дадена, дай ми да влеза в тази буря, дай ми да премина от край до край – да се окажа редом с Тебе!...”

Ние бихме могли тогава да вървим по разярените вълни, ние бихме могли да устояваме против биещите ни ветрове. А ако на половината път се изплашим, изгубили Христа от поглед, загубили надежда в себе си, ние винаги можем, като Петър, за когото днес се говори, да закрещим с целия страх на душата си, с цялата си изгубеност: „Господи, помогни!...” И Христос в тази буря ще ни хване за ръка и ще ни приведе отначало в ладията, която ни е служила като слаба защита, а после и на твърдия бряг.

Христос и по-рано, и сега, во веки веков е Същият, и което се говори за това как Той е живял на земята, се отнася и към това, как ние живеем с Христа, защото Той е с нас до свършека на века. Амин.

Превод: прот. Йоан Карамихалев

Източник: http://www.pravmladeji.org/

НЕДЕЛЯ 7-МА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. ИЗЦЕЛЕНИЕТО НА ДВАМАТА СЛЕПЦИ И НЕМИЯ

В името на Отца и Сина и Светия Дух! 

Ден след ден ние четем и в Евангелието, и във Ветхия Завет за чудеса и, наистина, можем да ги видим в продължение на векове в живота на Църквата: чудеса на изцеления, чудеса на обновления в човешкия живот с Божията сила. И понякога всички хора си задаваме въпроса: какво е чудото? Означава ли това, че в този момент Бог насилва собственото Си творение, нарушава неговите закони, разрушава нещо, което от Него Самия е извикано към живот? Не: ако е така, то това би било магическо действие, това би значело, че Бог е сломил непослушното, подчинил със сила това, което е слабо в сравнение с Него, Който е силен.

Чудото е нещо съвършено друго; чудото – това е моментът, когато се възстановява хармонията, нарушена от човешкия грях. Това може да стане внезапно за един миг, това може да бъде начало на цял нов живот: живот в хармония между Бога и човека, хармония на тварния свят със своя Творец. В чудото се възстановява това, което трябва да бъде винаги; чудо не означава нещо нечувано, неестествено, противно на природата на нещата, но напротив, такъв миг, когато Бог встъпва в Своето творение и бива приет от него. И когато Той е приет, Той може да действа в Своето творение свободно, величествено.

Пример за такова чудо ние виждаме в разказа за това, което се случило в Кана Галилейска, когато Божията Майка се обърнала към Христос и на този беден селски празник казала: Свърши им се виното!... Сърцата на хората още жадували човешката радост, а веществото на радостта пресъхнало. И Христос се обръща към нея: Какво имаш ти с Мене, защо Ми казваш това?.. И тя не Му отговаря направо; тя се обръща към слугите и казва: Каквото ви каже, това направете... Тя се отзовава на въпроса на Христос с действието на съвършената вяра; тя неограничено вярва в Неговата мъдрост и в Неговата любов, и в Неговата Божественост. В този миг, защото вярата на един човек е разтворила врати за всекиго, който изпълнява това, което му е казано, Царството Божие се въдворява, в света встъпва новото измерение на вечността и бездънна дълбина, и това, което било иначе невъзможно, става реалност.

Тук ние сме поставени пред лицето на тези необходими условия, които правят възможна тази възстановена хармония. Преди всичко, трябва да има нужда, нужда реална; не непременно трагична, тя може да бъде и обикновена, тя трябва да бъде истинска. Радост и мъка, болест и потиснатост в равна степен се нуждаят да бъдат приведени в нещо повече, в нещо така просторно и дълбоко, като Божествената любов и Божествената хармония.

Трябва също така се усетим безпомощни: докато мислим, че можем нещо да направим сами, ние не даваме път на Бога. Спомням си думите на един западен светец, който казвал: когато сме в нужда, трябва да предадем цялата грижа на Бога, защото тогава Той е длъжен да направи нещо, за да спаси Своята чест... Да, докато си въобразяваме макар отчасти, че сме господари на положението, докато казваме: „Аз сам ще се справя, Ти само малко помогни” ние не ще получим помощ, защото тази помощ трябва да разпръсне всички човешки уловки.

Трябва да се научим на такава чистота на сърцето, на такава чистота на ума, която да ни направи способни да се обръщаме към Бога с нашата нужда, без да скриваме лицето си от Него;: или, ако сме недостойни да пристъпим към него, да пристъпим, припадайки в нозете Му и да кажем: Господи! Аз съм недостоен, аз съм недостойна! Аз съм недостоен да стоя пред Тебе, аз съм недостоен за Твоята любов, недостоен за Твоето милосърдие, но, заедно с това, аз познавам Твоята любов още повече, отколкото познавам своето недостойнство; и ето, аз идвам при Тебе, защото Ти си любов и победа, защото, в живота и в смъртта на Твоя Единороден Син, Ти ми показа колко скъпо ме цениш: цената за мен е целия Му живот, цялото страдание, цялата смърт, слизането в ада и неговия ужас, само, за да бъда аз спасен...

Да започнем да се учим на тази творческа безпомощност, която се заключава в това: да оставим всяка надежда за човешка победа заради увереното знание, че Бог може това, което ние не можем. Нека нашата безпомощност бъде с прозрачност, гъвкавост, с всецяло внимание и възлагане на Бога нашите нужди; нужди във вечния живот, но и обикновените нужди на нашата човешка крехкост: нужди от поддръжка, нужди от утешение, нужда от милост. И винаги Бог отговаря: ако макар и малко можеш да повярваш, то всичко е възможно. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев

Източник: http://www.pravmladeji.org/

НЕДЕЛЯ 18-ТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. ЧУДЕСНИЯТ УЛОВ НА РИБА

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

 Слушайки днешния евангелски разказ за улова на риба и за ужаса на апостол Петър, когато той изведнъж узнал Кой се намира редом с него в крехката му лодка, ние изпитваме или, по-точно, трябва да изпитваме страх за тази лекота, с която се приближаваме към Бога, очаквайки от Него среща лице в лице.

Към Бога ние трябва да се приближаваме и да отиваме към Него винаги, но да отиваме със съкрушен дух, със смирено сърце, да отиваме, съзнавайки, че нямаме никакво право на тази среща и че ако тя се случи, това е само по безграничната, неразбираема Божия милост.

Но обикновено ние не отиваме така към Бога. Ние заставаме на молитва – и направо очакваме дълбоки религиозни преживявания; ние идваме в храма – и сякаш искаме от Бога Той да ни даде молитвено настроение. Ние живеем, от ден на ден забравяйки Неговото присъствие, но в тези моменти, когато ние изведнъж си спомняме за това присъствие, ние като че ли искаме от Бога Той веднага да се отзове на нашата молба, на нашия зов, на нашето желание.

Често Бог не се приближава към нас, защото ако ние в такъв дух се обръщаме към Него, то срещата с Него би била за нас съд, пред който не бихме могли да устоим. Той би застанал пред нас и би казал: „Ти Ме повика – с какво ти заставаш пред Мене?...” И ние бихме останали безмълвни, разтреперани и осъдени. Затова, когато молим Бога по-забележимо да се отзове на нашия вопъл или просто на нашето желание за среща, ние правим грешка: ние трябва да търсим Бога, но да чакаме трепетно този момент, когато Той ще пожелае да ни се яви.

Но и тогава, колкото и да сме богати духом, бихме ли били способни да преживеем тази среща, както я преживял Петър, който осъзнал Кой е с него, паднал пред нозете Му и казал: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!... Ние често се молим, въобразявайки си, че вече се намираме в Царството Божие, че вече принадлежим към Божието семейство, че вече сме сред тези, които могат да ликуват в Негово присъствие. Колко често би трябвало да си даваме сметка, че с целия си живот ние сме излезли от това Царство, че в нашия живот Бог не е Цар, Той не е Господар, Той не е Стопанин, Той даже не е Приятел, който във всяка минута може да потропа и заради когото сме способни да забравим всичко.

Ако бихме стояли така отвън и хлопали по вратата, ако бихме съзнавали колко сме чужди още на всичко това, което обозначава Царството Божие, тогава не бихме се опитвали, като много често правим това, да имаме някакви осезаеми религиозни преживявания или непосредствено Божие откровение за Неговото присъствие. Бихме стояли кротко, тихо, смирено, знаейки, че за нас по право няма места там, където Той се намира, но знаейки също, че Неговата любов се простира до краищата на земята, до пределите на бездната.

Нека си спомняме по-често тези дивни Петрови думи: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!” – и когато пристъпваме към молитва, в този дух да пристъпваме, кротко стоейки пред вратата, хлопайки с трепетна ръка – ще ни отвори ли Господ?... Но ако не ни отвори, нека за нас бъде достатъчна радостта от това, че ние Го познаваме, обичаме, че се стремим към Него и да Му покажем правдата на нашата любов, истинността на нашата вяра, честност, здравината на нашите стремежи към такъв живот, която би направила за нас възможно да се срещнем с Господа лице в лице и да чуем от Него радостен глас, а не скръбен. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев

Източник: http://www.pravmladeji.org/

СЛЕПИЯТ ВАРТИМЕЙ

Слепият човек, който седял край вратите на Йерихон, знаел, че е сляп. Ние също сме слепи - и ние не знаем това. Той знаел, че е сляп, защото всички около него могли да свидетелстват, че те виждат, а той не вижда, могли да му опишат какво те виждат и той могъл да разбере от какво е лишен.

Ние сме слепи и, ако ни сравняват със светиите – те са също като нас хора, но които са просветлели душевно, прозрели са със сърцето, с ума, - ще стане ясно колко много ние не виждаме. Но първата ни беда е в това, че така редки са сред нас хората със зрение, а още по-страшно е това, че ние вярваме, че състоянието на мнозинството е нормално състояние, а ако някой вижда, слуша, чува, разбира, преживява нещо необичайно, то той е извън нормата, той не се явява задължително мярка за нас и съд над нашата слепота, неотзивчивост, безжизненост. В тези времена на тези места, където се проявявали светите, с тях постъпвали, също така, както хората постъпили с Христос: слушали недоверчиво, възприемали думите им насмешливо, не се вслушвали в техните съвети, не следвали техния път. Понякога се удивлявали на това, което им е дадено, но считали това дотолкова необичайно, дотолкова неестествено, че нямало и смисъл да се стремят към това. Така и сега ние сме слепи, ние не виждаме, не чуваме. И трябва поставим пред себе си въпроса: какво не виждаме, за какво сме слепи? Тогава, може би, ще ни дойде на ум мисълта да се вслушаме и да се опитаме да разберем.

Слепи сме за това, че Бог е посред нас; в храма, вън от храма – навсякъде присъства Господ; а ние живеем, сякаш Него Го няма. Той е редом с нас, ние чрез Него дишаме, движим се, съществуваме - и не си даваме сметка за това, приписваме на себе си живот, сила, ум, преживявания, дарования, успех; обаче преминаваме покрай Този, Който е източник на всичко. Ние сме слепи в това отношение: сред нас е Господ - а ние сме обзети от празни помисли, отдадени сме на безсмислени преживявания, водим помежду си празнодумни и покваряващи разговори. А Той стои безмълвно, както бедняк стои пред вратата: ще погледне ли някой към Него, ще обърне ли някой внимание, ще усети ли някой Неговото присъствие, ще промени ли Неговото присъствие нещо в сърцата, в мислите, в думите на хората?

И ние не виждаме; и сме така много, невиждащите, че за нас това не е и странно: всички сме слепи - значи, това е норма! Колко е страшно това. Всеки човек е образ Божи, икона, подобие; а ние нищо подобно не виждаме в него. Дори, разбира се, тази икона да е обезобразена - но нима ние към иконата, обезобразена от човешката грубост, се отнасяме така, както се отнасяме към човека? Ако ние намерим иконата стъпкана, осквернена - с какво благоговение, с каква сърдечна болка ние ще я вдигнем, ще я притиснем към сърцето си, ще я вземем със себе си, ще я почистим, ще я поставим, като мъченица, на свято място и ще разглеждаме това, което я е обезобразило като рани, и ще благоговеем пред нея, защото ще видим образа на това, което се случило с Бога, когато Той станал Човек: как хората Го били, блъскали, как Го оплювали, как се надсмивали над Него – това ние можем да видим в иконата, изписана с краски и пострадала.

А когато пред нас е неръкотворният образ - човека, ние виждаме в него - не зная какво, само не образа Божи, и се отнасяме към него, разбира се, не така, както бихме се отнесли към иконата, за която сега ви казах... Нима не ни се разкъсва сърцето от уродството на човека – че той е зъл, че той е завистлив и т. н.? Не! Не ни е болно за това, противно ни е! И на другия е също така противно да ни гледа, защото ние сме същите като този, когото осъждаме... И ето слепият в мрака бие слепия, и никой от тях не признава, че самият той е сляп и че това е ужас...

И още: всичко е в ръката Господня; Божиите пътища са неизповедими: те биват страшни; те биват така светозарни, че ослепяват очите; те биват така скромни, незабележими, че е нужно цялото ни внимание, за да уловим действието Божие. И целият ни живот, животът на всеки отделен човек, всеки от нас е в ръката Господня. И всичко, без изключение, което става в нея, има смисъл, ако само прозрем и поставим въпроса: Къде ни води Господ? Какво значи това?-— а не да крещим: Неудобно ми е! Болно ми е! Това ме дразни! Не искам това! Махни се, Господи, с Твоите блаженства, които говорят за глад, и за плач, и за гонения, и за самота... Не искам това!

И ние сме слепи: слепи в своя живот, слепи в сложния, богат живот на другите, които с нас са свързани; слепи в разбирането на Божите пътища в историята, слепи по отношение на отделните лица и към целите групи хора - вярващи, невярващи, свои, чужди; към своите сме също така слепи, както към чуждите... Нима не е ясно това, ако само помислим?

А ние седим в прахта край портите на Йерихон и си въобразяваме, че сме зрящи. Преминава Христос и ние глас не ще повишим, не ще викнем за помощ; няма нужда, защото са ни казвали: „Мълчи, не тревожи Учителя”... Какво ми е нужно от Него? Аз всичко знам... Какво може Той да ми даде? Аз съм зрящ, аз съм жив... Не е истина! - и сляп, и мъртъв! И само Той може да даде проглеждане, и само Той може да даде живот. Но ето, ние не виждаме това и не искаме — а Той преминава; нещо повече: спира се, хлопа по вратата на ума, на сърцето, на живота с всички събития, с всички хора, с всички преживявания, с всичко без изключения, с което е пълен моя личен живот, и животът на всеки наоколо, и на всички, и на целия свят и на вселената. А ние не чуваме даже хлопането, даже гласа Господен, и не отваряме...

Да препрочетем този разказ. Христос пита: Какво искаш от Мене?... Ние бихме отговорили: Нищо не ми е нужно, Господи; всичко си имам... Или, обратното, какво ли само не ни е нужно - богатство, слава, дружба, хиляди неща, само не Него и не Неговото Царство. И затова и не чуваме или чуваме така рядко: „Прогледай! Ти вярваш, ти повярва! Ти си на границата на проглеждането, така че прогледай, това е в твоите ръце!” Не чуваме това, не защото имаме някаква теоретическа вяра, която е безсилна, а защото нищо не ни е нужно, ние сме „зрящи”. Колко страшно е това!

Да се замислим над всичко това внимателно, докато още може да прогледнем и да видим колко богат със слава е животът, колко близко е Господ, как сияе Той със славата на вечността, колко е безгранично смирен, кротък, близък до нас, как това Господне сияние лежи върху всяко лице, както върху икона, животът бурно кипи във всяко събитие, във всеки човек, зове ни: Разкрий се! Отвори очи, отвори сърцето, разкрий се! Нека твоята воля бъде гъвкава, свободна! Нека твоето тяло бъде като богата земя пред Господния посев и тогава ще има живот! Ражда се животът в човека и около него се разширява като светлина, като топлина, като радост, като вечност. Всичко ни е дадено и колко малко вземаме от това... Да ни даде Господ мъжество да бъдем правдиви, и да ни даде Господ радост – радостта да прогледаме! Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев

Източник: http://www.pravmladeji.org/

ЧУДОТО С ПЕТТЕ ХЛЯБА И ДВЕТЕ РИБИ

   Ние четем в светото Евангелие за Христовите чудеса и поставяме пред себе си въпроса: защо в тези времена това е било възможно, а толкова малко чудеса виждаме в наши дни?.. И на мен ми се струва, че на това може да се отговори с три неща.

Първото е, че ние не виждаме тези чудеса, които ни заобикалят; ние приемаме всичко като дължимо, като естествено. Приемаме всичко добро от Божията ръка, като нещо, което така и трябва да бъде. И не виждаме, че животът е дивно, радостно чудо, че Бог е поискал да ни сътвори, че Той ни е призовал от небитие към битие, открил е пред нас цялото чудо на съществуването. И Той не се ограничил с това: Той ни е призовал во веки веков да бъдем Негови приятели, во веки веков да живеем вечен, божествен живот. А на земята Той не само ни е дал съществувание и живот: Той ни е открил Себе Си; ние знаем, че Той е, ние Го познаваме в Христос като Бог с такава любов, която не се спира и пред собствената смърт, за да спаси любимия.

А какво да кажем за тези чудеса, още по-малко забележими за нас, като здравето, като мирът, като дружбата, като любовта? Всичко това е непрестанно чудо! Да ги купим – не можем; да принудим някого да ни даде своето сърце е невъзможно; а толкова сърца са открити едно за друго и толкова любов, толкова дружба има около нас! А нашето телесно съществуване, което ние приемаме така естествено – нима то не е чудо? И ето това е първото, към което ми се иска насоча вашето внимание: че целият живот е чудо. О, аз зная, че в него има твърде много болка, твърде много е страшното – много! Но редом с това, в тъмнината, в тъмата сияе толкова тиха и заедно с това неколеблива светлина; ако само бихме, както казва Христос, вярвали в светлината, бихме станали чада на светлината, деца на светлината, носители на светлината!..

И още две неща ми се иска да кажа: днес ние четохме как хората били в нужда, тази нужда забелязали апостолите, насочили към нея вниманието Господне, и Господ им казал: Вие трябва да посрещнете тази нужда, да нахраните тези гладни хора!.. С какво? Имаме всичко две риби, пет хляба – нима ще стигнат за такава тълпа?.. И Христос благословил тези хлябове и тази риба, и те стигнали за тълпата. Ето какво се очаква от нас, за да може Бог свободно, със Своята величествена власт да сътвори на земята небесни чудеса: да забележим чуждата нужда. Колко често минаваме покрай нея, не отваряме вратата пред Бога, за да влезе Той и да направи това, което за нас е невъзможно. Да отворим очи, за да видим нуждата на хората около нас: материална, душевна, духовна, мъка и самота, и толкова други нужди.

И друго, към което призовава Господ Своите ученици: Дайте всичко, което имате, и ние ще нахраним всички... Учениците не отделили за себе си хляб или риба: те всичко дали на Господа. И защото те отдали всичко, се въдворило Царството на любовта, Царството, където Бог може да действа неограничено, свободно и всички се наситили. И към нас е отправен този призив: когато ние виждаме нуждата – да отдадем всичко и всичко ще бъде добре...

И последното, от Евангелието от миналата неделя: виждайки вярата на околните, Господ изцелил болния. Ние можем да принесем на Бога тази вяра, която не достига у заобикалящите ни хора, да ги понесем на нашата вяра като на носилки. Но вярата не е достатъчна; в това събитие на изцелението на разслабения имало не само вяра, че Господ може да изцели болния: към него имало грижовна любов. Ако около нас, сред нас имаше такава любов, тогава началото на Царството Божие би било вече въдворено в нашата среда и Бог би могъл да действа свободно.

Да помислим за това, защото всяко чудо Божие е било предизвестено и сякаш обусловено от съучастието на човека: от нас зависи да се въдвори на земята това Царство, за което ние молим, мечтаем, но което сме призвани да строим с Бога и в името Божие. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев

Източник: http://www.pravmladeji.org/

От момента на зачатието зародишът вече е човек

- Владико, какво е мнението ти относно узаконяването  на абортите?

- Поставянето на въпроса за извършването на аборти разкрива изумителната безчувственост на човека, на цялото човечество към човешкия живот. Немислимо е да се говори за светостта на човешкия живот и едновременно с това да се разрешава и да се узаконява аборта. Мисля, че в държава, в която абортът е узаконен, никой – започвайки от правителството и завършвайки с обикновения гражданин - няма право да говори за това, че човешкият живот е свещен, защото абортът е убийство.

Разбира се, има случаи, когато абортът е неизбежен, но тези случаи са от компетентността на медицината. Когато с заченато дете, което няма да може да се роди, което ще бъде урод, което ще бъде чудовище – да, в такъв случай абортът е допустим. Но когато абортът се прави от някоя двойка или от жена, която е допуснала да зачене нежелано дете и иска да се отърве от него, това си е просто престъпление.

Да се говори за това, че може да се прави аборт на даден етап, преди който зародишът видимо още не прилича на дете, също не е изход от положението, поне не за вярващия. Можем ли да кажем, че когато Божията Майка е заченала Спасителя Христос, до някакъв момент – до 14-та, 18-та, до 28 –а седмица – Той не е бил човек, не е бил раждащ се Бог? Не, от момента на зачатието зародишът на детето вече е човек, неговото унищожаване е убийство на човек. На това трябва да се гледа директно и сериозно, в това отношение няма никакво извинение. Абортът е резултат или от безхаберието на хората, които не взимат никакви мерки, за да не заченат дете, или става дума за пълна безчувственост към човешкия живот.  От гледна точка на Църквата, от гледна точка на Евангелието, та дори от гледна точка на здравия човешки разум това е престъпление. Това е единственото, което може да се каже.

Жените, които правят аборт, не знаят какви ще са последствията от това, и психологическите, и физиологичните. Много често се случва така, че жената, която е направила аборт, впоследствие не може да има други деца; и тогава изпада в отчаяние, тя се оказва лишена от радостта на майчинството, от която тя се е отказала в някакъв момент и за която тя сега напразно мечтае.

Освен това чисто психологически става така, че рано или късно двойката или отделният човек, изведнъж се опомнят; изведнъж разбират какво са направили, осъзнават, че това, което са извършили е непоправимо; едно живо същество е било унищожено от тях, било е лишено от живота, който те самите така ценят и обичат.

Аз мисля, че за вярващия към това може да се прибави още едно нещо. Става така, че човек извършва грях и този грях трябва да бъде поправен, така или иначе.  С човек, с когото сме се скарали, можем да се сдобрим. Злото, което сме направили на някого, по някакъв начин може да се поправи. Но да отнемеш живота на живо същество – това е непоправима загуба. Единственото, което може да се направи е да се моли на Бога да даде вечен покой на тази душа, на която ние не сме дали възможност да се въплъти и да стане жив човек. Аз мисля, че тук има зачатък на надежда, че наистина, пред Бога всяко заченато същество е живо същество; на него трябва да му се даде име, трябва за него да се молим и трябва до края на живота си да се каем за това, че това живо същество е било лишено от живот – поради лекомислие, поради липса на целомъдрие или поради някаква телесна или душевна алчност. Това е въпрос на покаяние. Но покаянието е безсмислено, ако не принася плод; и когато говорим за това, че има и повторни аборти, това означава, че човекът не е осмислил и още не е разбрал какво е извършил. Плодът, резултатът от покаянието е съзнанието, че човек никога повече няма да направи това нещо.  

- Владико, обикновено въпросът за аборта се поставя „ретроспективно”, когато жената идва на изповед и се кае за извършеното. Но какво ще посъветваш жена, ако дойде при теб и иска съвет, а може би и благословение, да направи аборт поради медицинско предписание?

- Аз мисля, че този случай е много по-сложен, отколкото им се струва на хората, които само четат църковните правила.  В поучителното наставление за духовника преди изповед ясно е посочено, че абортът е убийство и след извършването му следва наказание от запрещение за причастяване за минимум 20 години. От тази гледна точка е ясно, че Църквата е гледала на  аборта толкова строго, колкото на убийството.

Веднъж много ме порази изказването на един мирянин в разговор с жена, която имаше намерение да направи аборт. Той я попита: „Как мислите, животът, който се зачева във вас, кога става човешки живот? Или вие си мислите, че до някакъв момент от вас ще бъде изваден не-човек?” Тя отговори: „Мисля, че може би след няколко седмици зародишът приема човешки образ, но не и по-рано.” Събеседникът й каза: „А как мислите, зачатието на Христос кога се е случило, в момента на благовещението или след 24 седмици?” Това страшно ме порази. Защото действително Христос, Синът Божи, е приел плът в този момент, а не по-късно.

Затова си мисля, че Църквата, наистина не изразява нещата по този начин, но разглежда проблема в същите тези категории: в момента, в който двете клетки, женската и мъжката, се съединяват и започва развитието на новото същество, това същество вече е човек. Затова да се каже, че извършването на аборт до някакъв определен момент е разрешено, а след това – не е – медицински е допустимо, но нравствено – не е. Мисля, че има случаи, когато абортът по медицински причини е допустим: когато детето няма да се роди живо или може майката да умре при раждането. Това не  е обществен въпрос, това не е и въпрос на вяра или неверие. Това е чисто медицински въпрос, за това дали заченатото същество ще живее, или ще умре при раждането, дали това същество при раждането няма да погуби по медицински причини майка си или себе си. 

Има още един пролем: децата, които ще се родят с физически или психически  увреждания… Този въпрос вече е много сложен. Някои жени толкова много желаят дете, че са готови да родят и дете, което със сигурност ще страда физически и психически. Те са готови на това само защото „искат да имат дете”.

На мен ми се струва, че това е чисто егоистичен подход; тези майки не мислят за детето. Те мислят за своето майчинство, за това как ще излеят върху това дете цялата си любов и нежност. Но много от тези майки не знаят дали са способни да проявят любов и нежност към дете, което ще предизвиква физическо отвращение и ужас.

- Но така или иначе, дори уродът е човек, а човек не бива да се убива. Как да се подходи в такъв случай?

- Честно казано, не знам как да се подходи. Мисля, че има случаи, когато е по-добре детето да не се роди, отколкото да се роди страшно увредено физически или психически. Като си помислиш: ето, роди се дете…Докато е още съвсем мъничко, увреждането е едва забележимо, но този човек расте, става на 20, на 30 и още толкова години, и в течение на целия си живот няма да види нищо друго освен физическо или психическо страдание. Имаме ли право за осъждаме някого на десетилетия психическо и физическо страдание само защото искаме това дете да се роди и да бъде мой син или моя дъщеря.

Не знам как може това да се оправдае канонически, но от медицинска гледна точка това е много сериозен въпрос, който лекарят, дори и вярващият, може да реши. Виждал съм такива деца, които са се раждали и са били увредени за цял живот; виждал съм какво се случваше в резултат на това с психиката на майките и бащите им и какво ставаше с взаимоотношенията им.

А понякога е налице чисто безнравствен подход. Например, наскоро четох за една семейна двойка, в която жената е носител на хемофилия, но настоява да им се раждат деца, макар да знае, че те ще умират, но – „ние искаме деца”. В този случай, разбира се, абортът не е изход, а въздържанието, противозачатъчните средства – тези, които не предизвикват увреждания.

- Владико, защо говориш такива неща? От какво са продиктувани, от жал към човека или може да се каже, че това е истинският християнски подход?

- Ти ми поставяш много труден въпрос, в смисъл, че аз не мога да кажа, че съм зрял и съвършен християнин, който може да отговори от името на Христос. Мога само да кажа от позицията на вече дългия ми живот, че става дума не за това да се преразглеждат съществуващите църковни правила; но трябва да се замислим, при какви условия са били създадени, какво са знаели тогава хората за живота, за смъртта, за зачатието, тогава, във времето, когато тези и други такива правила, са били създадени. Това, в което съм сигурен, е че някои правила са приложими в тази област в степента, която съответства на знанието. Но когато се появява ново знание, ново разбиране, не се налага да се променят каноните, а да се замислим над това, в каква степен и в каква пълнота можем да ги приложим и имаме ли право да ги прилагаме.

Ние правим това постоянно. Когато човек идва на изповед, например, ние никога не прилагаме съществуващите правила за отлъчване от Църквата, за лишаване от причастие за десетки години. И това е така не защото сме безразлични към случващото се, а защото целта на всеки закон и на всяко прилагане на закона е спасението на човека, да му се помогне. Аз не мога да отделя в себе си човека, християнина, епископа, лекаря. Има ситуации, в които бих поел отговорност да постъпя така или иначе, защото в изкривения свят, в който живеем, е нереално да прилагаме идеални правила. Трябва да разглеждаме тези правила като идеална мярка, спрямо която да се прилага всичко, което е възможно, и то в такава степен, в която то да съответства на ръста, спасението и живота – в най-силния смисъл на тази дума.

-Как вярващият човек, а и невярващият, трябва да се отнася към изкуственото оплождане?

-Ако някоя жена няма възможност да зачене по естествен път, то може да се вземе семе от нейния мъж и с него да я заплодят. Това ми се струва съвсем законно, защото понякога се случва така, че заради определено здравословно състояние мъжът не може да оплоди жена си. Но ако жената не може да получи семе от своя мъж и приеме да бъде заплодена със семе, което идва от друг, то в този случай мисля, че има голяма вероятност да се стигне (дори не на съзнателно ниво, а на подсъзнателно)  до отчуждение между мъжа и детето на жената: това не е негово дете, това е синът или дъщерята на неговата жена, но той няма нищо общо. И това положение е по-лошо, отколкото положението на мъж, оженил се за жена, която има деца от предишен брак. В този случай той знае с какво се захваща – познава възлюбената си, познава децата й, знае с кого се е разделила и е готов да приеме всичко това; докато в споменатия случай той се оказва лице в лице с непознато същество.

- Значи вече говорим за тайнството на брака, за основния елемент на съпружеския живот…?

-Да, защото ако говорим за вярващи хора, то, разбира се, не можем да заобиколим този подход. Бракът не е само начин за размножаване. Бракът в основата си е връх на взаимоотношенията на две същества, които са съединени от любов. Забележително е това, което казва един от отците на Църквата. Според него телесното съединение на мъжа и жената може да се сравни само със съединяването на вярващия с Христа при причастяването със Светите Тайни. Ето това е нивото. И затова за вярващия въпросът е поставен, може да се каже, по-сурово. Когато мъжът и жената не могат да имат деца поради физиологичното си състояние, това може да се приеме като Божия воля. Не е задължително с всички средства да се стремят да преодолеят този проблем; това положение трябва да се приеме с мъдрост. Може би Господ иска да прекъсне този род, може би Той иска да създаде между този мъж и тази жена такива отношения, които, не бих казал са по-висши, но са напълно различни, отколкото тези, които биха имали при наличието на деца.

Превод Полина СПИРОВА

Източник: http://dveri.bg/

Митрополит Антъни Блум - Коледно интервю

Първа публикация:
www.glasove.com