Личната и общата изповед

 

Въпросът за изповедта е толкова важен, че аз искам да се спра на него по-подробно и по-дълбоко.

Изповедта е два вида. Има лична, частна изповед, когато човек отива при свещеник и в негово присъствие разкрива душата си пред Бога. Има също така и обща изповед, когато се събира голяма или малка група хора и свещеникът прави изповед за всички, включвайки и себе си. Аз първо ще се спра на частната изповед и ето на какво ще обърна внимание.

Човек се изповядва на Бога. В поучението, което свещеникът произнася преди изповедта на отделния човек се казва: “Ето, чадо, Христос невидимо стои, за да приеме твоята изповед, а аз съм само свидетел”. Това е важно да се помни: ние не се изповядваме пред свещеника и не той е нашия съдия. Даже бих казал нещо повече: дори Христос в този момент не е наш Съдия, а е състрадаващият ни Спасител. Това е много, много важно, защото когато идваме на изповед, ние сме в присъствието на свидетел.

Но какъв е този свидетел и каква е ролята му?

Има различни свидетели. Например: става катастрофа. Някакъв човек стоял близо до пътя и видял какво се е случило; питат го какво е станало. На него му е все едно кой е прав и кой е виновен, той просто казва: видях това и това. Има и друг род свидетели – в съда: едни свидетелства против подсъдимия, друг – в негова полза. Това е съвсем различно положение, и на този частично съответства свещеникът, защото той стои пред Христос и казва: “Господи, той е дошъл при Теб в покаяние – приеми го! Ако на мен ми е жал за него, то разбира се, че на Теб ти е жал много повече, отколкото на мен. Аз не мога да го спася, аз мога само да споделя с него някои неща, мога с нещичко да му помогна, но Ти можеш да го преобразиш”.

А има и трети вид свидетел. Когато се извършва брак, канят най-близкия човек. Той е този, който в Евангелието е наречен “приятел на младоженеца” (в нашата практика бихме могли да го наречем и “приятел на невестата”. Това е най-близкият човек на младоженеца и невестата, който може в пълнота да сподели с тях радостта от преобразяващата среща, от съединяващото чудо.

И ето свещеникът е в това положение: той е приятел на Младоженеца, приятел Христов, той довежда каещия се при Младоженеца-Христос. Той е този, който така дълбоко е свързан с каещия се чрез любовта, че е готов да сподели с него трагедията му и да го доведе до спасението. И когато казвам “да  сподели трагедията му”, го казвам съвсем сериозно. Спомням си едни подвижник, когото веднъж попитали: “Как така всеки човек, който идва при теб и разказва за житието-битието си, даже без чувство на покаяние или съжаление, изведнъж го обхваща ужас от това колко е грешен, и започва да се кае, да се изповядва, да плаче – и се променя?” И подвижникът дава забележителен отговор. Той казва: “Когато човек идва при мен със своя грях, аз възприемам този грях като свой. Ние с този човек сме единни; тези грехове, които той е извършил с действие, аз непременно съм извършил с мисъл или желание, или попълзновение. Затова аз преживявам неговата изповед, като своя собствена, аз (както той казваше) слизам стъпало след стъпало в дълбините на неговия мрак, и когато достигна до самата дълбочина, аз свързвам неговата душа със своята и се кая с всички сили на своята душа за греховете, които той изповядва и които аз признавам за свои. И тогава той обхванат от моето покаяние не може да не се кае, и излиза освободен; а аз по нов начин съм се покаял за своите грехове, защото аз и той сме едно чрез състраданието и любовта”.

Това е пример за дълбочината, с която един свещеник може да подходи към покаянието на друг човек, как той може да бъде “приятелят на младоженеца”, как той може да бъде този, който довежда каещия се до спасението. Но за това свещеникът трябва да се научи на състрадание, трябва да се научи да се чувства и съзнава себе си като едно с каещия се.

А когато произнася думите на разрешителната молитва, преди това свещеникът или дава някакво наставление или не дава. И това изисква честност и внимание. Понякога става така, че свещеникът слушайки изповедта изведнъж, сякаш от Бога, от Св. Дух, му се открива какво да каже на каещия се. На него може да му се стори, че това дори няма връзка със самата изповед, но той трябва да послуша този Божи глас и да произнесе тези думи, да каже, че Бог ги е вложил в неговата душа, сърце и ум. И ако той постъпи така, дори когато това, като че ли не се отнася към изповедта, произнесена от каещия се, той казва това, от което каещият се нуждае.

Понякога свещеникът няма чувството, че тези думи са от Бога. Но това не означава, че думите на свещеника, са нещо, което той си е измислил; това е нещо, което той познава от личния си опит, и той споделя своя опит – опит от греховността, опит от покаянието и това, на което са го научили други хора, по-чисти и по-достойни от него самия.

А понякога и това го няма. Тогава свещеникът може да каже: “Ето какво съм чел от св. отци, от Свещ. Писание. Това мога да ти предложа, ти го вземи под внимание, помисли, и може би чрез тези думи на Божественото Писание Бог ти казва това, което аз не мога да ти кажа”.

А понякога честният свещеник трябва да каже: “Аз с цялата си душа бях причастен на твоята изповед, но не мога нищо да ти кажа за нея. Аз ще се моля за теб, но не мога да ти дам съвет.” Ние имаме пример за това. В житието на преп. Амвросий Опитнски са описани два случая за това как при него идват хора, откриват душата си, своите грижи, и той три дни не им дава отговор. И когато накрая те настояват да получат отговор, той казал: “Какво мога да отговоря? Ето вече три дни моля Божията майка да ме просвети, да ми даде отговор – и тя мълчи, как мога да говоря без нейната благодат?”

Ето какво исках да кажа за частната, личната изповед. Човек трябва да дойде и да излее душата си. Не да повтаря чужди думи, гледайки в някоя книжка, а да си зададе въпроса: ако сега бях пред лицето на Христос Спасителя и всички хора, които ме познават, за какво бих се срамувал? Какво не съм готов да открия пред всички, защото ще е прекалено страшно ако ме видят такъв, какъвто аз се виждам? Ето за какво трябва да се изповядваме. Задай си въпроса: ако моята жена, моите деца, моят най-близък приятел, моите колеги знаеха за мен това или онова, ще се срамувам ли или не? Ако се срамуваш – изповядай го. Ако едно или друго нещо те е срам да го откриеш на Бога (Който и без това го знае, но от Когото аз се старая да скрия това) или те е страх – открий го пред Бога. Защото в момента, в който ти го разкриеш, всичко излиза на светло и става светло. И тогава ти ще можеш да се изповядваш и да казваш своята си изповед, а не шаблонната, която е чужда, празна и безсмислена.

А когато става дума за децата трябва да помним, че на тях не бива да им бъде налагана изповед, която не е тяхна собствена.  Не трябва да им казваме”Запомни добре, че ме ядоса с еди-кое си, че за това ти не постъпи правилно, и се покай за него”. Трябва да дадем на детето свободата да застане пред Бога като пред приятел и да сподели с Него целия си живот и душата си – дори своята болка за родителите си, даже това, че понякога му е тежко с тях.

А сега искам да кажа нещо накратко и за общата изповед. Общата изповед може да се провежда по различни начини. Обикновено става така: народът се събира, свещеникът казва някаква встъпителна проповед и след това чете от книгата колкото се може повече грехове, които очаква да са извършени от присъстващите. Това изреждане може да бъде съвсем формално. То не е формално в този смисъл, че това, което се чете са реалните грехове на някакви хора, възможно е дори на самия свещеник, но това не е задължително да са реалните грехове на тези хора, реалните грехове са други.

Ще ви разкажа как аз провеждам общата изповед. При нас общата изповед е четири пъти в годината. Преди изповедта аз правя две беседи, които са насочени към разбирането на изповедта, какво е грях, какво е Божията правда, какво е живота в Христа. Всяка беседа трае 45 минути. Всички събрани седят, слушат, след това настъпва половин часово мълчание, в което всеки трябва да помисли върху това, което е чул, да погледне в душата си и да помисли върху своята греховност. А след това е общата изповед. Ние се събираме в средата на храма, аз си слагам епитрахила, пред нас е Евангелието и обикновено аз чета Покайния канон към Господ Иисус Христос. И под влияние на канона произнасям на глас своята собствена изповед – не за формалностите, а за това, в което ме изобличава моята съвест и каквото разкрива пред мен четения канон. Всяка изповед е различна, защото всеки път думите на този канон ме изобличават по различен начин, за различни работи, и аз се кая пред всички хора, наричам нещата с истинските им имена. Не така, че след това да ходят и да ме обвиняват конкретно за този или онзи грях, а така, че всеки грях да бъде разкрит пред хората, като мой собствен. И ако докато произнасям  изповедта не чувствам, че истински се кая, аз казвам и това като изповед: “Прости ми Господи! Ето, аз произнесох тези думи, но те не достигнаха до душата ми...” Тази изповед обикновено продължава тридесет – четиридесет минути, в зависимост от това какво изповядвам пред хората. В същото време и хората се изповядват – мълчаливо, а понякога и на глас казват: “Да, Господи! Прости ми и аз съм виновен за същото!”. Но това е моята лична изповед. И за съжаление аз съм толкова грешен и толкова приличам на всеки друг, който присъства в храма, че моите думи разкриват пред хората тяхната собствена греховност.

След това ние се молим. Четем част от покайния канон, четем молитвите преди св. Причастие (не всички, а само избрани, които се отнасят към това, за което съм говорил или съм изповядал). После всички застават на колене, и аз произнасям разрешителната молитва на всички. Ако някой счита за необходимо след това да дойде и да сподели с мен за един или друг свой грях, може спокойно да го направи. Но от опита си знам, че такава обща изповед учи хората да извършват личната си изповед. Мнозина в началото ми казваха: “Не знам какво да кажа в изповедта. Знам, че съм съгрешил срещу много Христови заповеди, направил съм много лоши неща, но не мога всичко това да го събера в покайната изповед”. А след такава обща изповед хората идват и казват: “Вече знам, научих се как да изповядвам собствената си душа, опирайки се на молитвите на Църквата, опирайки се на покайния канон, опирайки се на това, как Вие изповядахте собствената си душа и как хората около мен възприемаха и преживяваха същата тази изповед като своя собствена”. Мисля, че това е много важен момент: общата изповед да бъде урок за това как да се изповядваме лично, а не “изобщо”.

Понякога идват хора и изчета дълъг списък с грехове, които аз знам също по списък, защото и аз има същите книжки, които и те. Аз ги спирам и казвам: “Ти не изповядваш своите грехове, ти изповядваш грехове, които може да се намерят в номоканона, в молитвениците. На мен ми е необходима твоята изповед, или по-точно, на Христос му е необходимо твоето лично покаяние, не общо шаблонно покаяние. Ти не може да се почувстваш осъден от Бога на вечна мъка, защото не си си прочел вечерните молитви или не си чел канона, или не си постил правилно.”

Понякога става така, че човека се старае, например пости, а после нарушава поста и се чувства сякаш е осквернил целия пост и от неговия подвиг нищо не е останало. А всъщност Бог гледа на това с други очи. Това мога да ви го разясня с един пример от моя живот. Когато бях лекар лекувах едно бедно руско семейство. Не взимах пари от тях, защото нямаха. На в края на Великия пост, през който аз постех, ако може така да се каже “зверски”, т.е. без да нарушавам никакви уставни правила, те ме поканиха на обяд. И се оказа, че дълго време при цялата си липса на пари, те бяха отделяли и събирали дребни стотинки, за да купят едно малко пиле и да ме нагостят. Аз погледнах това пиле и видях в него края на моя постнически подвиг. Разбира се, аз изядох парченце пиле – не можех да ги обидя като им откажа, но след това отидох при своя духовен отец и му казах: “Отец Атанасий, знаете ли, с мен се случи нещастие. През целия пост аз, може да се каже, постих съвършено, а сега през Страстната седмица, изядох парченце пиле.” Отец Атанасий ме погледна и каза: “Знаеш ли, ако Бог те погледне и види, че в теб няма никакви грехове, а парченцето пиле може да те оскверни, Той щеше да те защити от това; но Той е погледнал и е видял в теб толкова греховност, че никакво пиле не е в състояние да те оскверни”. Аз мисля, че мнозина от нас могат да запомнят този пример, за да бъдат честни и правдиви хора, а не просто да се придържат към устава. Да, аз изядох парченце от това пиле, но въпросът беше в това, че аз го изядох, за да не огорча хорта. Аз го изядох не като нещо скверно, а като дар на човешката любов.

Има едно място в писанията на о. Александър Шмеман, където той казва, че всичко в света не е нищо друго освен Божия любов; и даже храната, която ние вкусваме, е Божествена любов, която е станала ядивна.

Превод Полина Спирова

Източник:  https://dveri.bg

Да се научим да се каем

  В какво се заключава покаянието? Човек, който се е отвърнал от Бога или е живял сам със себе си, изведнъж или постепенно разбира, че в този вид, в който преживява живота си, този живот не може да бъде пълен. Покаянието се състои в това, да се обърнеш с лицето си към Бога. Този момент е изначален и е решителен. Когато ние изведнъж сменяме курса и, вместо да стоим с гръб или обърнати настрана по отношение на Бога, по отношение на правдата, по отношение на собственото си призвание, вече сме извършили първото наше движение, ние вече сме се обърнали към Бога. Все още не сме се покаяли – в смисъл, че все още нищо не сме променили, само че, за да се случи това, трябва нещо да преживеем, защото ние не се отвръщаме от себе си и не се обръщаме към Бога просто когато ни хрумне. Случва се човек да живее спокойно, случва се с човека да не става нищо особено. Той като че ли „се храни” на житейското поле, пасе си тревата, не мисли, че над него е бездънното небе, не мисли за никаква опасност, добре си живее. И изведнъж нещо се случва и обръща вниманието му за това, че не всичко е толкова просто. При всеки човек това става по различен начин.

  Случва се човек да извърши една или друга, на пръв поглед незначителна постъпка, и изведнъж да забележи последствията от нея. Спомням за едно момченце, което размахвало пред сестричката си някаква кама. Размахвайки камата, то я ослепило. В този момент то изведнъж разбрало колко лекомислено, колко безотговорно е да се играе с предмет като камата. Тази жена беше останала сляпа с едното си око за цял живот, но и брат ѝ не беше могъл никога да забрави това. Помнеше го не в смисъла, че се страхуваше да се докосне до кама или до джобно ножче – той знаеше, че и най-незначителните действия могат да имат окончателно трагично значение.

  Друг път мисълта, която води човека към покаянието, не е толкова трагична – изведнъж той просто дочува, какво другите мислят за него. Сами себе си ние винаги си се представяме в добър вид. Когато ни критикуват, в нас се появява тенденцията да мислим, че човекът, който не ни вижда толкова прекрасни, каквито сами ние се виждаме, греши. Ето че, обаче, чуваме още няколко мнения на други хора за нас. Мислели сме си, че сме герои, а всички мислят, че сме страхливци. Мислели сме си, че сме безукорно правдиви, а хората ни смятат за лукави, и т. н. Ако спрем вниманието си върху това, ние вече си поставяме въпроса: кой съм аз? какво е призванието ми в живота? Нямам предвид призвание като занаят – говоря за това, какъв човек мога да стана. Нима съм доволен от този, който съм, не мога ли да надраста себе си да стана по-добър?

  Друг път се случва не гласът на един или друг наш познат, а четенето на Евангелието да обърне нашето внимание върху самите нас. Чета Евангелието и виждам какъв може да бъде човекът. Виждам образа Христов в цялата негова красота или, във всеки случай, в тази мяра на красотата, която сам съм способен да забележа. И започвам да се сравнявам – започвам да се обръщам не към самия себе си, а към друго: или към образа на Христос, или към това, което за мен мислят хората. И започва съдът над самия себе си. В момента, когато този съд започне, започва и покаянието. Това все още не е пълнота на покаянието, защото да произнесеш добър съд над себе си, това не означава да бъдеш ранен в душата от това, което си извършил, или от това, което представляваш.

  Понякога с главата си ние съзнаваме, че сме лоши, че в едно или друго отношение трябва да станем други, но не можем да преживеем това чувство. Спомням си един такъв случай. Преди много години (още в 20-те) вървеше конгрес на Студентското християнско движение. На самия конгрес присъстваше един забележителен свещеник: о. Александър Елчанинов, чийто съчинения сега се преиздават в Русия. При него беше ходил за изповед някакъв офицер, който му беше казал:

- Мога да изложа пред Вас цялата неправда на моя живот, но нея аз я съзнавам само с главата си. Сърцето ми остава съвършено недокоснато. Безразлично ми е. С главата си разбирам, че всичко това е зло, а с душата си по никакъв начин не откликвам: нито болка, нито срам.

На което о. Александър беше казал нещо потресаващо:

- Не се изповядвайте на мен. Това ще бъде напълно напразна работа. Утре, преди да започна да служа Литургията, елате при Царските двери и когато всички се съберат, кажете им това, което току-що казахте на мен, и се изповядайте пред целия събрал се конгрес.

Офицерът се беше съгласил на това, защото се беше чувствал като мъртвец – имал беше усещането, че в него няма живот, че му е останала само паметта и главата, а сърцето му е мъртво и животът в него е угаснал. Беше излязъл от свещеника с чувства на ужас – мислел, че само да започне да говори и целият конгрес ще се отвърне от него. Че всички с ужас ще го погледнат и ще кажат: „Мислехме го за порядъчен човек, а какъв негодяй е той, и не само негодяй, но и мъртвец пред Бога”. Той обаче надви този страх и този ужас, изправи се и започна да говори. И се случи най-неочакваното за него. В момента, когато разказа защо е застанал пред Царските двери, целият конгрес се обърна към него със състрадателна любов. Той почувства, че всичко му се откри, че всички отвориха обятията на сърцата си, че всички с ужас мислеха за това колко на него му е болно, колко на него му е страшно. Разплака се и в сълзите си произнесе своята изповед – така за него започна нов живот.

  И ето че тук се докосваме до най-важния момент: до покаянието. Покаянието не се заключава само в това, хладнокръвно да видим в себе си греха и да го принесем пред Бога по време на изповед, колкото в това, нещо така да ни удари в душата, че от нашите очи и от сърцето ни да рукнат сълзи. Св. Варсануфий Велики казва, че сълзите на истинното покаяние могат да очистят човека така, че дори да отпадне необходимостта да ходим на изповед: ако Бог така е простил, то на човека повече няма какво да се прощава.

  Съществува една интересна мисъл при ученика на преп. Симеон Нови Богослов – преп. Никита Ститат, който казва, че сълзите на истинното покаяние могат да върнат на човека даже изгубената телесна девственост. Покаянието трябва да бъде именно такова.

  По този начин обаче ние не можем да се каем постоянно. Не ни е по силите. Какво да правим тогава? Вероятно сте чели за това, как се извършват разкопките из древните градове или паметници. Идва археологът и започва да дращи по земята. Отначало той вижда обикновената почва, но постепенно започва да различава някакви очертания на онова, което отдавна е легнало под земята. Това е вече първото съзиране. Когато вътре в себе си забележим, дори по най-зачатъчен начин, нещо, което не е достойно нито за самите нас, нито за любовта и уважението, с които сме обкръжени, нито за любовта, която Бог проявява към нас – това вече е началото на нашето прозрение. Можем да отидем на изповед и да кажем, че под почвата, може би много дълбоко, лежи светът на греха, но че за него сме разбрали още на повърхността. Че искаме да го принесем на Бога и да кажем:

- Видях това! Ти, Господи, ми помогна да го видя! И се отричам от това зло. Все още не умея да се кая, но знам, че това не е съвместимо нито с моето приятелство с Тебе, нито с тези отношения от страна на моите близки, с които аз съм обкръжен, нито с това, което искам да стана.

  Има една стара разрешителна молитва, която завършва с думите: „И да ти прости Господ всички грехове, за които ти искрено се разкая”. Не просто това, което си разказал, а това, пред което си потреперил с душата си, от което те е обзел ужас. Тези грехове ти се прощават. Останалото е твоя нова задача. Длъжен си още по-нататък и по-нататък, все по-надълбоко и по-надълбоко да навлизаш в себе си, в тези разкопки, и да започнеш да намираш това, което не е достойно нито за теб, нито за Бога, нито за това, което за тебе мислят хората. По този начин изповедта става част от едно прогресиращо, постепенно задълбочаващо се покаяние. Постепенно пред теб се разкриват нови дълбини. Тогава ще кажеш:

- Но в какво се заключава животът? В това ли, щото да влезеш в тези дълбини и да видиш в себе си само зло, зло, зло?… Да влезеш в тъмнината? С това обаче не може да се живее!

Да, с това не може да се живее. Тъмнината обаче може да бъде разпръсната само от светлина. Ако видим в себе си нещо умно, това означава, че в новата дълбочина на нашия живот е проникнала светлина.

  Искам да приведа един пример, който привеждам на децата.

При мене идва детенце и казва:

- Вглеждам се в цялото зло, което е в мен, и не умея да го изкореня, да го изскубна от себе си.

Питам го:

- Кажи ми обаче – когато влизаш в тъмна стая, нима махаш с бяла кърпа в ръката си, с надеждата, че тъмнината ще се разпръсне, че ще се разсее?

- Не. Разбира се, че не!

- А какво правиш?

- Отварям капаците, дърпам пердетата, отварям прозорците.

- Ето на! Там, където е било тъмнина, ти хвърляш светлина. И тук е същото. Ако ти искаш истински да се покаеш, действително да се изповядаш и да се промениш, недей да се съсредоточаваш само върху това, което в тебе е лошо. Трябва да пуснеш в себе си светлина. С тази цел пък трябва да обърнеш внимание на онова, което в тебе все още е останало светло. И в името на това светло, да се бориш с цялата тъмнина, която е в теб.

- Да, но как се прави това? Нима трябва да мисля за себе си, че ето, аз съм добър в едно или в друго отношение?

- Не. Чети Евангелието и отбелязвай в него онези места, които те блъскат в душата, от които сърцето ти става трепетно, от които умът светлее и които подканват волята ти към желанието за нов живот. И знай, че в това слово, в този образ, в тази заповед, в този пример на Христос ти си открил за себе си искрица от божествената светлина. И тогава тази осквернена, потъмняла икона, която ти се явяваш, вече се е прояснила. Вече малко започваш да приличаш на Христос, в тебе малко по малко започва да се проявява Божия образ. А ако това е така, то запомни това. Ако ще грешиш, ти ще оскверняваш светинята, която вече е в тебе, която вече живее, вече действа, вече расте. Ще гасиш в себе си Божия образ, ще гасиш светлината или ще я обкръжаваш с тъмнина. Не прави това. Ако бъдеш верен на тези искрици светлина, които вече са в теб, то постепенно тъмнината около теб ще се разсейва. На първо място, там, където има светлина, тъмнината вече е разпръсната. На второ място, когато ти откриеш в себе си някаква сфера светлина, чистота, правда, когато гледаш към себе си и мислиш, че в действителност ти си истински човек, тогава и ще можеш да започнеш да се бориш с това, което настъпва към тебе като враг, който настъпва към някакъв град, затъмнявайки в тебе тази светлина. Ето, ти вече се научи да уважаваш чистотата, и изведнъж в тебе се надига мръсотията на мислите, на телесните желания, на чувствата, на чувствителността. В този момент ти можеш да си кажеш: не, аз намерих в себе си искрицата на целомъдрието, искрицата на чистотата, желанието да обикна някого без да го осквернявам дори в мислите си, да не говоря за докосване. Тези мисли аз не мога да ги допусна до себе си, няма да го направя, ще се боря против тях. За тази цел ще се обърна към Христос и ще викна към Него: „Господи, очисти ме! Господи, спаси ме! Господи, помогни ми!”. И Господ ще помогне.

  Той обаче няма да ти помогне преди ти сам да започнеш борбата. Има един разказ от Житието на преп. Антоний Велики как той отчаяно се борел с изкушенията. Борел се така, че накрая от изнемога паднал на земята и лежал без сили. Изведнъж пред него се явил Христос и, като нямал сили да се повдигне към Него, Антоний Му казал: „Господи, къде беше Ти докато аз толкова отчаяно се борех?”. А Христос му отговорил: „Аз стоях невидимо до теб, готов да вляза в боя веднага, щом се предадеш. Ти обаче не се предаде и победи”.

  И ето, аз мисля, че всеки от нас може да се научи да се кае, и всеки път да ходи на изповед с нова победа, виждайки нещо ново на полето на битката, което пред него ще се разкрива все по-широко и по-дълбоко. Ние можем да получим от Христос прошка на греховете си – за това, което сами вече сме започнали да побеждаваме в себе си, заедно с благодат – нова сила, за да победим онова, което още не сме победили.

Превод: Борис Маринов

* Антоний (Блум), митр. Сурожский „Научиться каяться” – В: Библиотека „Халкидон” (бел. прев.).

Източник: https://predanie.dveri.bg/

За Изповедта

Често ме питат: как трябва да се изповядваме?… Най-прекият, най-решителният отговор на този въпрос може да бъде такъв: изповядвай се, сякаш това е последният път на тази земя, когато ще можеш да принесеш покаяние за целия си живот, преди да встъпиш във вечността и да застанеш пред Божия съд, сякаш това е последният миг, в който ще можеш да отхвърлиш от плещите си бремето на дългия живот в неправда и грях, за да влезеш свободен в Божието царство. Ако ние мислехме за изповедта по този начин, ако ние подхождахме към нея, знаейки – не само въобразявайки си, но твърдо знаейки, че можем всеки час, всеки миг да умрем, тогава не бихме си задавали толкова празни въпроси; тогава нашата изповед би била безпощадно искрена и правдива; пряма, ние не бихме се старали да заобиколим тежките, оскърбителни, унизителни за нас думи; ние бихме ги произнасяли с цялата острота на истината. Ние не бихме се замисляли какво да кажем и какво да не кажем; ние бихме казали всичко, което осъзнаваме като неправда, като грях; всичко онова, което ме прави недостоен за моето човешко звание, за моето християнско име. В нашето сърце не би имало и помен от чувството, че трябва да запазим себе си от едни или други, резки, безпощадни думи; не бихме си задавали въпроса трябва ли да кажем това или онова, защото бихме знаели с какво можем да влезем във вечността, а с какво не можем… Ето как трябва да се изповядваме; това е просто; това е страшно просто, но ние не го правим, защото се боим от тази безпощадна, проста откритост пред Бог и пред хората.

Преди две хиляди години Христос дойде на земята. Той живя между нас, беше един от нас; Той, нашият Спасител, дойде да ни потърси, да ни даде надежда, да ни увери в Божествената любов, да ни увери, че всичко е възможно, ако само повярваме в Него и в себе си… Но сега идва време, когато Той ще застане пред нас – или в часа на нашата смърт, или в часа на последния съд – с ръце и нозе прободени от гвоздеите, с изранено от тръните чело, и ние ще Го погледнем и ще видим, че Той е разпънат, заради нашите грехове; Той е умрял, защото ние сме заслужили присъдата на смъртта; защото сме достойни за вечно осъждане от Бога. Той дойде при нас, стана един от нас, живя сред нас и умря заради нас. Какво ще кажем тогава? Съдът няма да се състои в това, че Той ще ни осъди; съдът ще бъде в това, че ние ще видим Този, Когото сме убили със своя грях и Който стои пред нас с цялата Своя любов… Ето – за да избегнем този ужас, на всяка изповед трябва да заставаме сякаш това е предсмъртният ни час, последният миг надежда преди да видим това.

Казах, че всяка изповед трябва да бъде такава, сякаш това е последната изповед в нашия живот и на нея трябва да бъде направена равносметка, защото всяка наша среща с Живия наш Бог е съд преди Съда, преди последния, окончателен, решаващ съдбата ни съд. Не може да се изправиш пред Божието лице и да не си тръгнеш оттам или оправдан, или осъден.  Възниква въпросът: как да се готвим за изповедта? Кои грехове да открием пред Господа?

На първо място, всяка изповед трябва да бъде пределно лична, моя, не някаква обща, а моя собствена, защото се решава моята собствена съдба. И затова колкото и несъвършен да е моят съд над самия мен, с него трябва да се започне; и трябва да се започне от въпроса: от какво в своя живот се срамувам? Какво искам да скрия от Божието лице и от съда на собствената си съвест, от какво се страхувам? Този въпрос не винаги е лесно да бъде решен, защото до такава степен сме привикнали да се крием от собствения си справедлив съд, че когато се вглеждаме в себе си с надежда и намерение да намерим истината, това ни се отдава страшно трудно. Но с това трябва да започнем. И дори ако на изповедта сме принесли само това, то тя вече ще бъде правдива изповед, моя, собствена.

Но има и друго. Заслужава си да се огледаме наоколо и да си спомним какво мислят хората за нас, какви са реакциите им спрямо нас, какво се случва, когато сме с тях – и ще намерим ново поле, ново основание за съд над самите нас… Ние знаем, че не винаги носим радост и мир, правда и добро в живота на хората; достатъчно е да се взрем в нашите най-близки познати, в хората, с които по един ли друг начин се срещаме и става ясно какъв е животът ни: колко от тях съм наранил, колко съм отминал, колко съм обидил, колко по някакъв начин съм съблазнил. И се възправяме пред нов съд, защото Господ ни предупреждава: това което сме направили на един от тези, малките, т.е. на един от хората, от Неговите по-малки братя, на Него сме го направили. След това да си спомним какво мислят хората за нас: често техният съд е строг и справедлив; често ние не искаме да знаем какво мислят те за нас, защото тяхното мнение е истината за нас и нашата присъда. Но се случва и друго: хората и да ни ненавиждат, и да ни обичат несправедливо. Ненавиждат ни несправедливо, както понякога се случва, защото ние постъпваме по Божията правда, а тази правда не се побира в тях. А често ни обичат несправедливо, защото ни обичат поради това, че ние твърде лесно се вписваме в неправдата на живота; обичат ни не поради добродетелите ни, а поради нашата измяна на Божията правда.

И тук отново трябва да осъдим себе си и да знаем, че понякога се налага да се каем за това, че хората се отнасят добре към нас, че ни хвалят; Христос отново ни е предупредил: Горко ви, когато всички хора заговорят добро за вас…

И накрая, ние можем да се обърнем към съда на Евангелието и да се запитаме: как би ни съдил Спасителят, ако се вгледа – както всъщност и прави – в нашия живот?

Задайте си тези въпроси и ще видите, че вашата изповед ще бъде сериозна и задълбочена и че вече няма да ви се случва да отивате на изповед с онази празнота, с онзи отдавна изживян, детски трепет, който толкова често ни се налага да изслушваме. И не въвличайте в изповедта си други хора – отишли сте да изповядвате своите грехове, а не чуждите. Обстоятелствата около извършения грях имат значение, само ако изясняват вашия грях и вашата отговорност; а разказът за това какво се е случило, защо и как, няма никакво отношение към изповедта; той само отслабва съзнанието за вината и духа на покаянието…

Вече казах как можем да изпитваме съвестта си, започвайки с това, в какво ни упреква тя и продължавайки с това, как се отнасят към нас хората. Сега ще направим една последна крачка в това изпитване на съвестта ни. Последният съд над нашата съвест принадлежи не на нас и не на хората, а на Бога; и Неговото слово, Неговият съд ясно са ни показани в Евангелието, но ние рядко успяваме да се отнесем към него задълбочено и просто. Ако ние се задълбочаваме в страниците на Евангелието със сърдечна простота, без да се стараем да извлечем от тях повече, отколкото сме способни да приемем, и още повече – отколкото можем да осъществим в живота си, ако ние се отнасяме към него просто и честно, ще видим, че казаното в Евангелието сякаш се разпада на три разряда.

Има неща, справедливостта на които е очевидна, но те не докосват душата ни – с тях ние се съгласяваме. С ума си разбираме, че е така, със сърцето си не се бунтуваме против тях, но чрез живота си не се докосваме до тях. Те се явяват очевидна, проста истина, но не се осъществяват в живота ни. Тези евангелски пасажи говорят за това, че нашият ум, нашата способност за разбиране, стоят на границата на нещо, което ние все още не можем да постигнем нито с волята си, нито със сърцето си. Такива пасажи ни осъждат в пасивност и леност, тези места изискват, без да чакаме да се сгрее сърцето ни, решително да започнем да изпълняваме Божията воля, просто затова, защото сме слуги на Господа.

Има други места: ако ние се отнесем към тях добросъвестно, ако правдиво се вгледаме в душата си, ще видим, че ние се отвръщаме от тях, не сме съгласни с Божия съд и с волята на Господа, че ако имахме печално мъжество и власт да въстанем, бихме въстанали, така както са въставали в свое време и както въстават век след век всички, на които изведнъж им стане ясно, че Божията заповед за любовта е страшна, изискваща от нас жертва, пълно отричане от всяко самолюбие и често ние искаме да я няма. Сигурно и около Христос е имало много хора, които са искали да видят от Него чудо, за да се уверят, че Христовата заповед е истинна и могат да Го последват без опасност за своята личност, за своя живот; вероятно е имало и такива, които са дошли на страшното Христово разпятие с мисълта, че ако Той не слезе от кръста, ако не се случи чудо, значи не е бил прав, значи не е бил Божи човек и могат да забравят страшните Му слова, че човек трябва да умре за себе си и да живее само за Бога и за другите. И ние често стоим около Господнята трапеза, ходим на Църква – но предпазливо: да не би Божията правда да ни уязви до смърт и да не поиска от нас последното, което имаме, да не поиска отричане от самите нас… Когато по отношение на заповедта за любовта или на една или друга конкретна заповед, в която Бог ни разяснява безкрайното разнообразие на дълбоката, творческа любов, ние открием в себе си това чувство, тогава можем да видим колко далеч сме от Божия дух, от Божията воля и да осъдим сами себе си.

И накрая има места в Евангелието, по отношение на които можем да кажем думите на пътниците към Емаус, когато Христос разговарял с тях по пътя: нима не горяха сърцата ни, когато Той говореше с нас?…

Ето тези места, дори да са малко, трябва да бъдат скъпоценни за нас, защото те говорят, че в нас има нещо, в което ние и Христос сме от един дух, с едно сърце, една воля, една мисъл, че ние в нещо вече сме се сродили с Него, в нещо вече сме Му станали свои. Тези места трябва да пазим в паметта си като скъпоценност, защото по тях ние можем да живеем не винаги борейки се със злото в себе си, а стараейки се да дадем простор на живота и победа на това, което в нас е вече божествено, живо, готово да се преобрази и да стане част от вечния живот. Ако ние по този начин, внимателно си отбелязваме всяка от тези групи събития, заповеди, думи на Христос, пред нас бързо ще се очертае собствения  ни образ, ще ни стане ясно какви сме, и когато отидем на изповед, ще ни бъде ясен не само съдът на собствената ни съвест, не само човешкият съд, но и съдът Божий; но не само като ужас, като осъждане, но като откриване на целия ни път и на всички възможности, които имаме: на възможността всеки миг да станем и непрекъснато да бъдем тези просветлени, озарени, ликуващи духом хора, каквито сме понякога и възможността да победим в себе си, заради Христос, заради Бога, заради хората, заради собственото ни спасение, онова, което е чуждо на Бога, което е мъртво, онова, което няма място в Небесното Царство. Амин.

Източник: https://pravoslaven-sviat.org

Неделя след Богоявление

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Първите думи на Христовата проповед ние чухме днес в Евангелието: Покайте се, защото се приближи Царството Божие... Обикновено ние мислим за покаянието като за скръбно състояние, когато си спомняме онова зло, което сме извършили, онзи грях, с който сме живели, всичките наши собствени неправди, и със съкрушено сърце, с болка в душата се обръщаме към Бога за прошка, за изцеление.

Но не в това е покаянието, или не само в това. Покаянието се преди всичко в това, да се обърнем с лице към Бога; това е преврат в живота, това е момент, когато, преживели, може би, дълго време далеч от Бога, взирайки се на всички страни само да не Го видим, само да не срещнем с очите си Неговия взор, ние изведнъж разбираме, че само в Него можем да получим онази пълнота, която търсим. И това не значи, че всичко останало ще отмине, че останалото няма да го бъде; Господ, Който ни е казал: Търсете първом Царството Божие, прибавя: и всичко останало ще ви се придаде.

Но покаянието започва тогава, когато, след като сме блуждали във всички посоки, ние изведнъж решаваме да застанем лице в лице с Бога, да погледнем в Неговите очи и да живеем пред Него, защото се е приближило Царството Божие, защото Господ е сред нас, защото ние всички опитно знаем, че само в любовта, която гори в нашите сърца,в любовта, с която горят сърцата около нас, може да има живот и пълнота и радост.

И ето към какво покаяние ни зове Господ: Разберете, че Царството Божие, Царството на любовта е ето тук, че не трябва да чакаме, кога то ще дойде, че то е тук, ако само ние поискаме да се приобщим към него. Но затова трябва да вървим към Бога, трябва да живеем пред Неговите очи, да Го гледаме в лицето. И тогава от Него ние можем да се научим на онази любов, от която израства Царството Божие на земята. Ето Неговите първи слова: покайте се, обърнете се към Бога, погледнете Го: Той е пламенеещата, ласкава, спасяваща любов, Той е радост, която прелива; единствено в това е Царството Божие, само в това е земният живот, достоен за човека, способен да го запълни с ликуване и смисъл!

Нека започнем днес, чули словото Божие, от това, към което Той ни зове: да се обърнем с лице към Него, да узнаем, какво представлява това тържество и радост на любовта, и да дадем цялата любов на нашето сърце всекиму, и да открием нашето сърце за всекиго, че и той да може да ни обикне в отговор на предложената любов. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

На кого Господ е казал „Покайте се”?

Откакто в Галилея и приморския район на Светата земя възсияла светлината на рождението, живота, проповедта, смъртта и Възкресението и Възнесението на Иисус Христос, евангелската вест се разнесла по целия свят, но била възприета по толкова различни начини.

За някои тя се оказала нов живот, вечен живот, постигнат от тях още тук, на земята. Но за повечето хора – и да си кажем честно: за повечето от нас! – тази вест, която е вечният живот за цялата земя, за цялата вселена, е станала за нас строен, приемлив, вдъхновяващ, но уви, не преобразяващ ни до край мироглед.

Както още през ХІХ в. е казал един от руските писатели Лесков, нашата страна е била кръстена, но не била просветена…. И всички ние сме в това състояние, като нашата родна Русия, като земите на Запада, в които днес живеем: вестта е достигнала до нас, сърцето ни е трепнало, поразила ни е стройността и красотата на Христовото учение, чудната Му личност, и ние сме влезли в потока на тайнствения живот. Но, толкова често този поток ни носи сякаш ние сме чуждо тяло, цепленка; ние не ставаме това, което са тези животворни води от потока на вечния живот.

И както тогава, когато Спасителят, тръгвайки на проповед, се обръщал не към хората, седящи в мрака и смъртната сянка, а към този народ, който вече столетия наред пазел живото предание и животворното слово Божие, с призива: Покайте се! – така  и сега, думите за покаянието, първите думи от Христовата проповед, са обърнати към нас, към тези от нас, които се наричат и се считат за вярващи, към тези от нас, които носят Христовото име, към тези от нас, по които хората, седящи в мрака и смъртната сянка съдят за Бога, за Неговата победа и Неговото поражение. Защото ако те не виждат в нас никакви плодове от Неговата проповед, никакви плодове от Неговия живот и смърт, никакви плодове от тайнствата на Църквата – как могат тогава хората, които са чужди на Христос, които са чужди на Бога, да Му повярват, да станат вярващи?

И ето, към нас са насочени тези думи: „Покайте се! Покайте се не значи: плачете за себе си, това не значи: тъгувайте за своето бедствено, наистина бедствено състояние, защото ние сме бедни – не в земно отношение, това не е нищо! – но бедни по отношение на Царството Божие, лишени от това, от което то се състои. Не, не става дума да оплакваме нашата бедност и да тъгуваме, а говори за това с душата си, с цялата си мисъл, с всичката си сила, с цялото си същество, с цялото си сърце да се обърнем към живота – но не към този дребен, жалък, полумъртъв живот, който ние живеем, а към този поток на живота, който е вечността, Бог.

За нас се отнасят тези думи, и ние ще отговаряме рано или късно за това, че земята около нас така страшно прилича на смъртна сянка, на страната на мрака.

Светлината възсия и ние сме длъжни да сме нейни носители. Сияем ли в мрака? Разкриваме ли чрез себе си славата на новия живот? ...Да се покаем; да се обърнем с лице към Бога, да се обърнем с лице към ближния, с любов, с благоговение да изпълним завета Христов, завета на любовта, завета на загрижеността, завета на състраданието, завета на радостта, и да принесем в този свят, в който ние живеем, светлина, живот и радост. Тогава ще се окаже, че сме принесли плодове на покаяние.

За нас се отнасят тези думи: покайте се! Да се покаем и тогава ще стане светло около нас. Амин.

Превод: П. Спирова

Източник:

  http://dveri.bg/

Слово за покаянието

Митрополит Антоний Сурожски

Когато постъпваме лошо, когато говорим непотребни неща, когато тъмни мисли се роят в главата ни или на сърцето ни падне помрачение, то ние, ако поне малко се проясним, почваме да чувстваме угризения на съвестта. Но угризенията на съвестта още не са покаяние; може цял живот да се самоупрекваме за лоши постъпки, за зли думи, за тъмни мисли и чувства – и да не се поправим. Угризението на съвестта действително може да превърне земния ни живот в ад, но то не ни отваря Царството Небесно. Към него трябва да се прибави нещо друго: това, което съставя самата сърцевина на покаянието, а именно – обръщане към Бога с надежда, с увереност, че Богу ще достигне и любов към нас, за да ни прости, и сила да ни промени.

Покаянието – това е онзи поврат в живота, обрат в мислите, промяна на сърцето, които ни обръщат с лице към Бога в радостна и трепетна надежда, в увереност, че макар да не заслужаваме милостта Божия, но Господ е дошъл на земята не да ни съди, а да ни спаси, дошъл е на земята не при праведните, а при грешните.

Но да се обърнем с лице към Бога с надежда, да Го призоваваме на помощ –това още не е всичко, защото в живота ни много неща зависят от нас самите. Колко често казваме: "Господи, помогни! Господи, дай ми търпение, дай ми целомъдрие, дай ми сърдечна чистота, дай ми правдиво слово!.." А когато ни се предостави възможност да постъпим според собствената си молитва, според влечението на собственото ни сърце – тогава не ни достига мъжество, не достига решителност на дело да пристъпим към това, което просим от Бога. И тогава покаянието ни, въздигането на душата ни остава безплодно.

Покаянието трябва да почне именно от тая надежда на Божията любов и заедно с това – от подвиг, мъжествен подвиг, когато се самопринуждаваме да живеем както трябва, а не както сме живели дотогава. Без това и Бог няма да ни спаси, защото, както говори Христос, не всеки, който казва: Господи, Господи! ще влезе в Царството Божие, а онзи, който принесе плодовете на това Царство. Тези плодове са ни познати: мир, радост, любов, търпение, кротост, въздържание, смирение – всички тия дивни плодове, които биха могли да превърнат земята ни още сега в рай, само ако можехме като плодоносно дърво да ги принесем...

И така, покаянието почва с това, че изведнъж нещо ни удря в душата, съвестта заговаря, Бог ни стресва строго: Къде отиваш? Към смъртта? Това ли желаеш?... И когато отвърнем: Не, Господи, прости, помилвай, спаси ни! – и се обърнем към Него, Христос ни казва: Аз ти прощавам! А ти, от благодарност за такава любов, не поради страх, не за да избавиш себе си от мъки, а понеже в отговор на Моята любов си способен на любов – почни да живееш иначе...

И после какво?

Първото, на което трябва да се научим, това е да приемаме изцяло целия си живота: всичките му обстоятелства, всички хора, които са влезли в него – понякога толкова мъчително – да ги приемаме, а не да ги отхвърлим. Докато не приемем живота си, цялото му без остатък съдържание като идващо от ръката Божия, ние не ще можем да се освободим от вътрешната тревога, от вътрешния плен и от вътрешния протест. Както и да говорим на Господа: Боже, искам да върша волята Ти! – от дълбините ни ще се надига вик: Но не и в това! Не и в онова!... Да, готов съм да приема ближния – ноне този ближен! Готов съм да приема всичко, което ми изпратиш – но не това, което в действителност Ти ми пращаш... Колко често в минути на някакво просветление ние говорим: Господи, сега всичко разбирам! Спаси ме, на всяка цена ме спаси!...

Ако в такъв момент пред нас изведнъж застанеше Спасителят или изпратеше Свой Ангел или Светец, който със страшни думи да ни укори, да изиска от нас покаяние и изменение на живота – то ние, може би, щяхме да приемем това. Но когато вместо ангел, вместо светия, вместо Сам да дойде, Христос ни изпраща ближен, и то такъв, когото не уважаваме, не обичаме, който ни изпитва и ни поставя вече в живия живот въпроса: Твоето покаяние на думи ли е или на дело? – тогава забравяме думите си, чувствата си, покаянието си и казваме: Махай се далеч от мене! Не от тебе ще получавам аз Божието наказание или наставление, не си ти човекът, който да ми разкрие новия живот... И така отминаваме и тоя случай, и тоя човек, когото Господ ни е пратил да ни изцели, та със смирение да влезем в Царството Божие, да понесем последиците от греховността си с търпение и с готовност всичко(както сами преди това говорехме) да приемем от Божията ръка. Ако не приемем от Божията ръка живота си, ако всичко, което е в него, не приемем, като от Самия Бог, тогава животът ни няма да е път към вечността; ние през цялото време ще търсим някакъв друг път, докато единственият Път е Господ Иисус Христос.

Бел. Мисълта на Владика Антоний е ясна, но поради слабостта на превода ни си позволяваме пояснение: да приемем живота си изцяло с обстоятелствата и хората не означава – ако сме в греха, да си седим там, например ако сме попаднали в "приятелска" компания, която ни съблазнява към празнословие, осъждане, пиянство, или в прелюбодейна връзка и пр. Светите Отци съветват да бягаме от изкушението и от хората и ситуациите, които могат да го предизвикат, като разбира се, не осъждаме тия ближни, не се превъзнасяме над тях.

Но това още не е достатъчно.

Ние сме окръжени от хора, с които отношенията ни понякога биват тежки. Колко често очакваме другият да дойде да се кае, да моли за прошка, да се унижи пред нас. Може би ние бихме простили, ако почувстваме, че ближният се е унижил дотолкова, че да ни е лесно да му простим. Но да прощаваме трябва не на тогова, който заслужава прошка – нима ние сами можем да очакваме от Бога заслужена прошка? Нима, когато отиваме при Бога и казваме: Господи, спаси ме! Господи, прости! Господи, помилуй! – ние можем да добавим: "защото съм го заслужил"? Никога! Ние очакваме прошка от Бога поради чистата жертвена, кръстна Христова любов... Същото очаква от нас и Господ по отношение на всеки ближен: не затова трябва да прощаваме на ближните, че са го заслужили, а защото сме Христови, защото ни е дадено в името на Самия Жив Бог и разпънатия Христа да прощаваме.

Но често ни се струва – ако можех само да забравя обидата, тогава бих простил, обаче не мога да забравя. Господи, дай ми забрава!... – Това не е прошка; да забравиш не значи да простиш. Да простиш означава да гледаш на човека такъв, какъвто е, в греха му, в непоносимите му черти, човек, който в живота е тежест за нас – и да кажеш: Аз ще те нося като кръст; ще те донеса до Царството Божие, независимо дали желаеш това или не. Добър или зъл – ще те взема на плещите си и ще те отнеса при Господа, и ще кажа: Господи, аз носих тоя човек цял живот, защото ми беше жал да не погине! Сега Ти му прости, заради моята прошка!..

Колко хубаво би било, ако можехме така да носим един другиму тежестите, ако можехме един други да носим и поддържаме; не да се стараем да забравим, а да помним. Да помним кой каква слабост има, кой какъв грях, у кого какво не е наред, за да не го изкушаваме в това, да го пазим, та да не се подложи на съблазън именно в това, което може да го погуби... Ако можехме така да се отнасяме един към друг! Ако, когато човек е слаб, го окръжавахме с грижлива, ласкава любов, колко хора биха се опомнили, колко хора биха станали достойни за прошката, която им е дадена даром...

Ето това е пътят на покаянието: да влезем в себе си, да застанем пред Бога, да се видим осъдени, не заслужаващи нито прошка, ни милост, и вместо като Каин да бягаме от лицето на Бога, да се обърнем към него и да Му кажем:Вярвам, Господи, в Твоята любов, вярвам в Кръста на Твоя Син – вярвам, помогни на моето неверие!...

А после да вървим по пътя Христов, както сега говорих: всичко да приемаме от Божията ръка, от всичко да извличаме плод на покаяние и плод на любов, а най-първо да простим на брата си, без да чакаме неговото изправление, да го понасяме, като кръст, да се разпънем, ако трябва, за да имаме власткато Христа да кажем: Прости им, Отче, те не знаят какво вършат...

И тогава Сам Господ, Който ни рече: С каквато мяра мерите, с такава ще ви се отмери... прощавайте, както прощава Небесният ваш Отец – Той не ще остане длъжен: ще ни прости, ще ни изправи, ще ни спаси и още на земята ще ни даде, като на светии, радост небесна.

Нека бъде така, нека в живота на всеки от нас днес поне мъничко да започне този път на покаянието, защото това вече е начало на Царството Божие. Амин.

Източник: http://www.pravoslavieto.com/