четвъртък, 28 май 2015 г.

Из "За Божествената литургия", 1974 г.

Когато се причастяваме ние винаги мислим, че искаме да се приобщим към Христовия живот, към Христовата вечност, към Христовото възкресение, към Неговото Синовство – към всичко това, което е плод на Неговата святост, на Неговия спасителен подвиг. Но много рядко ние мислим за това, че приобщеност означава цялостния живот; животът се споделя или цялостно или изобщо не се споделя. Тези хора, които са ни приятели през слънчевите дни, а в тъмните дни ни забравят, не са ни приятели. И ако ние искаме да се причастим и да станем като частица от Христовото тяло, ако искаме да се приобщим, тоест да имаме с Него общ живот, то ние трябва да бъдем готови да се приобщим към всичко, което е Христово: не само славата на Неговото Възкресение, Неговата победа, одържана от Него в Неговото тяло, в Неговата душа, одържана на кръста – трябва да се приобщим към всичко това.
И когато пристъпваме към чашата, в която е пролятата за нас Кръв и разпнатото Тяло (възкръснало, прославено, но все пак – и разпнато, и пролята), пред нас стои въпросът: какво съм готов да сторя? Как се отнасям към това, което ми се дава? Аз се приобщавам към Агнеца, заклан за спасението на света; нима моята приобщеност е само в това, чрез Неговия кръст да достигна до моето спасение? В това ли се състои моята дружба с Христос? Кой е Той за мен? Нима Той е просто врата? Той казва за Себе Си: „Аз съм вратата” (Иоан 10:7); нима Той само път, тоест, нима аз виждам в Него само обстоятелство, предмет – или е жив човек? Жив Бог, но и жив човек, защото когато Той е умирал на кръста, умирал е човек на кръста – жив, млад, трийсет и три годишен, Който е нямало причина да умира, защото в Него не е имало грях, значи го е нямало и семето на смъртта; Който е умирал с моята смърт, и с твоята, и с вашата, и с нашата… И така, когато аз пристъпвам да се причастя – към какво искам аз да се приобщя? Нима всичко се свежда до това, че съм готов да кажа на Христос: на Тебе кръста, а на мене – възкресението?
Как трябва да се чувствам аз, ако разглеждам цялата тайна на спасението просто като мост, прехвърлен над бездната, по който аз ще премина, без да обръщам внимание на това, че този мост е жив мост?
Ето това е другата страна на причастяването, на която трябва да обърнем внимание, ако искаме да израстем в някаква степен – просто в степента на християни.


Митрополит Антоний Сурожски, "За Божествената литургия", 1974 г.

събота, 4 април 2015 г.

Неделя 6-та на Великия пост. Цветница. Вход Господен в Йерусалим

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Днес ние встъпваме в дните на страстите Господни, във времето когато тъмнината се сгъстява и когато изгрява зората на новия свят, зората на вечността, постижима само за онези, които заедно с Христос встъпват в тази тъмнина. Това е - тъмнина и сумрак, полумрак, където се смесват истината и лъжата, където се смесва с всичко, което може да се смесва: Вход Господен в Йерусалим, толкова тържествен, изпълнен с такава слава, същевременно целия изграден върху страшно недоразумение. Жителите на Йерусалим посрещат Спасителя Христос с тържество и ликуване, защото очакват, че Той ще избави Своя народ от политическото потисничество; и когато се оказва, че Спасителят е дошъл да освободи хората и целия свят от греха, лъжата, липсата на любов, омразата, тогава от Него се отвръщат с огорчение, разочарование, и тези, които толкова тържествено Го посрещнаха, се превърнаха във врагове. И през цялата седмица, през цялото време, тъмнина, мрак се редуват с проблясъци от светлина ...


И ние трябва да влезем в този полумрак. Ние трябва не само с Христос, но с всички онези, от които тогава Той е бил заобиколен, да встъпим в тези дни и да намерим истинското си място в тази тъмнина и в този сумрак... Стъпка по стъпка ние можем да следим за това, което се случва със Спасителя Христос; но в същото време трябва да си поставим въпроса: къде стоим, къде ми е мястото, лично? Какво у мене е общо с Пречистата Дева Богородица, Която вижда, как Нейния Син отива на погибел, как се сгъстява около Него омразата, как пръстенът се затяга около Него, как страх и малодушие, омраза и лъжа постепенно Му подготвят смъртта? И как не разбираме, какво може да преживява Божията Майка пред лицето на предателството на Юда, отричането на Петър, бягството на учениците, лъжесвидетелствата срещу Сина Си, несправедливят съд, подигравки, побои - и накрая, смърт на кръста на Христос Спасителя? Как ние на ще реагираме на всички това? Когато чухме за него в светото Евангелие, когато чухме новината за това църковната молитва и песен - с какво излизаме от храма? По-голямата част ще забравим, отдъхвайки с душата си, отдъхвайки с тялото си, в подготовка за следващата служба, или отивайки в светския живот. A Страстната седмица се точи от ден в ден, от час в час, от миг в миг - без прекъсване, тя, като огнена река, тече, изгарящ огън поглъщащ всичко; едно ще изгори, и нищо от него няма да остане, освен пепел и позорни спомени, а друго ще оцелее, като злато и сребро ... 
Къде ще сме ние тогава? Как да оцелеем в тези дни? С какво си тръгваме всеки път от храма, и с какво ще посрещнем светлото Христово Възкресение? То - предизвестителя на нашата среща в края на времената, срещата след смъртта ни, с Христос, Който ни възлюби до кръст и Който ни е поставил въпроса: А ти, - отзова ли се на всичко, което ти бе дадено да знаеш за Божията любов, въплътена, разпъната на кръст, възкръснала? Да си поставим въпрос за това, на кого от апостолите, ние бихме могли да приличаме? На Тома ли, който казал на своите съапостоли: Да отидем с Него и да умрем с Него, ако е необходимо? ...
На Петър, който от страх се отрекъл от Него три пъти? На Юда, който Го предаде? Къде сме ние в тази човешка тълпа? Кои сме ние? Да си поставим този въпрос всеки път, когато излизаме от богослужение, всеки път, когато отиваме на него; и тогава, може би, нещо ще се събуди в душата ни, нещо ще трепне. Може би, тогава тази Страстна седмица ще се окаже за нас, както и в миналото за толкова много хора се оказвала, начало: начало на едно ново разбиране, нови преживявания и нов живот. Амин.

Превод: Димитър Петров
Източник: mitras.ru

Господи, защо Те нямаше, когато се решаваше борбата на живот и смърт?

Стоим на прага на Страстната седмица. В тези гранични дни, когато свършва 40-дневният подготвителен пост и тръгваме по стъпките на Спасителя до Неговата Голгота, образът на Лазар и неговото възкресение вдъхват на вярващата душа голяма, велика надежда: Господ е по-силен от смъртта, Господ я е победил – не само в този непосредствен смисъл, в който победата се проявява в телесното възкресение на Лазар, но и в един друг, който ни засяга може би още по-непосредствено.

Бог е създал човека, за да Му бъде приятел; дружбата, съществуваща между нас и Него става още по-дълбока, още по-тясна в нашето Кръщение.

Всеки от нас е Божи приятел, както е бил наречен Лазар; и във всеки от нас този Божи приятел някога е живял: живял е чрез дружбата с Бога, чрез надеждата, че тази дружба ще става все по-дълбока и ще расте. Понякога в ранните години на нашето детство, понякога по-късно, в юношеските години, но във всеки от нас е живял този Христов приятел.

А след това, с течение на времето, като увяхващо цвете помръква в нас животът, надеждата, радостта, чистотата – изчерпала се е силата на този Господен приятел.

И колко често усещаме, че в нас, наистина като в гроб лежи – не може да кажем „покои се”, а именно лежи, поразен от страшна смърт – четиридневният приятел Господен, този, който бил умрял и до чийто гроб сестрите му се страхували да отидат, защото тялото му вече се разлагало...

Колко често душата ни скърби за този приятел, колко често скърбят и Марта, и Мария: онази част от нашата душа, която по своето призвание, сили и възможности е способна да мълчи в нозете Господни, слушайки всяко Негово слово, превръщайки в жива и трепетна всяка животворяща дума на Господа, както и онази част от нашата душа, която, подобно на Марта, е била способна в правда и чистота, с вдъхновение да върши Божиите дела в живота, която е можела да бъде не притеснена слугиня, не суетяща се Марта, каквито ние често ставаме по подобие на евангелската Марта, а трудолюбива, творческа, жива Марта, способна да преобразява чрез своите ръце, своята любов, своята грижда всичко, което ни заобикаля в Царството Божие, в явяването на човешката любов и Божията любов.

И така, тези две сили в нас, безплодните, стигнали до безизходица Марта и Мария, силата на съзерцанието и силата на творчеството, скърбят за смъртта на Господния приятел Лазар.

Но ето, че съвсем наблизо минава Господ и ние сме готови, като Марта да възкликнем: „Господи, защо Те нямаше тук, когато се решаваше борбата на живот и смърт, когато Лазар беше още жив – само наранен до смърт, и можеше да бъде задържан в този живот! Ако Ти беше тук, той нямаше да умре...”. И чуваме Неговото слово: „Вярваш ли, че той ще възкръсне?”. И ние също като Марта сме готови да кажем: „Да, Господи, в последния ден...”.

Но когато Марта говорела, тя изрекла това с голяма надежда: „Аз винаги съм вярвала, че Ти си Господ, и аз вярвам, че Лазар ще възкръсне в последния ден!...”. А, когато ние отговаряме, думите ни са печални и тъжни: „Да, в последния ден ще възкръсне, когато вече, както казва и Великият канон, свърши тържеството на живота, когато вече ще бъде късно за творчество на земята, ще бъде късно да се живее с вяра и надежда, с ликуването на все по-голямата любов...”.

Господ обаче и на нас ни казва, както и на нея, казва на нашата безнадеждност, както е отвърнал и на нейната съвършена надежда: „Аз съм възкресението и животът! Който вярва в Мен, и да е мъртъв, ще възкръсне...”.

Тук ни се иска да припомним още нещо: Марта не е знаела, че три дни по-рано Христос е говорил на Своите ученици, че Неговият приятел е смъртно болен, не е знаела, че Той му е позволил да умре, за да възкръсне, но вече богат с този опит, с тази Божия победа, така че нищо вече да не може да го разколебае...

Дошъл Господ и заповядал на Лазар да стане от мъртвите: ето един образ за нас. Във всеки от нас лежи той – умрелият, победеният, оплетен с нашите мрежи, безнадежден. А днешното Евангелие, на самия праг на Страстните дни ни казва: „Не се страхувайте! Аз съм възкресението и животът! Ето Господният приятел, който живееше във вас, който е във вас, който изглежда безнадеждно мъртъв, може да възкръсне само с една Моя дума – и наистина ще възкръсне!”.

И нека влезем в страстните дни с тази надежда, с увереността, че вървим към Пасхата, към прехода от временното към вечното, от смъртта към живота, от нашата поразеност от смъртта към победата Господня. Нека влезем в страстните дни с трепет за това, колко много ни е обикнал Господ и на каква цена Той ни дава живот, да влезем вече с надежда, със светлина и с радост от идващото Възкресение.


 Източник: dveri.bg

четвъртък, 26 февруари 2015 г.

ПРОЩАЛНА НЕДЕЛЯ

В името на Отца и Сина, и Светия Дух.

Преди няколко дни четохме в Евангелието притчата на Спасителя Христос за това как приятелите на един цар били поканени на сватбения пир на неговия син.

Всички се отказали от пира в последната минута; едни – защото били купили парче земя и искали да се утвърдят на него, да го усвоят, да го направят свое – и чрез това станали притежание на земята, както още във Ветхия Завет било казано: пръст си и в пръстта ще се върнеш. Още преди смъртта тези хора се сродили с праха, от който ги била извадила всемилостивата Божия сила.

Прощална неделя

Други се отказали от брачния пир, защото имали някаква работа на земята и им се струвало, че винаги могат да споделят радостта на приятеля, а да извършат своето дело на земята могат единствено сега: да бъдат творчески, да бъдат полезни. И те се отказали от дружбата заради делото, отказали се от любовта заради това да извършат някакви дела, които, макар и да изглеждали като дела на любовта, все пак били дела на себелюбието, дела, с които те утвърдили себе си, а не любовта.

А третият се отказал поради това, че се бил оженил, душата му била изпълнена с радост и в тази душа нямало място за това да сподели чуждата радост.

Всички тези поканени се оказали извън пира, защото те избрали земята, владеенето й, творчеството на нея, земната радост и се отказали да продължат нататък, да забравят за себе си и да отидат там, където ги молят да дойдат, молят ги да дойдат, за да бъде чуждата радост пълна, да прелива отвсякъде… Имало много радост, приготвена за гостите – но кой да сподели с тях тази радост? И той изпратил своите слуги по пътища и кръстопътища, за да съберат бедните, хромите, слепите, скитниците, които да дойдат и да споделят неговата радост. И те станали и с недоумение се отзовали на този призив. Тръгнали с трепет към царските палати: как да влязат в тях? Нали животът бил износил дрехите им, сандалите им били скъсани, тялото им било осквернено – как могат да влязат в царските палати?

И ето, те вървели; и онези, които вероятно, в своята нищета така често спорели един с друг, оплаквали се един от друг, съперничели си за парче хляб и заради подхвърлената им от минувачите медна монета, те, които се биели за едно топло кътче и защитна стена – всички те наистина се смирили. Всички те вероятно вървели, не мислейки за своите спорове, за своята вражда, за своето съперничество. Вървели, мислейки само за едно: как така ние, как така аз ще застана пред царя? Аз съм целият в дрипи, изхабен от живота, осквернен по душа и тяло – как ще застана пред Него? И вече нямало мисъл за това да изтласкат от пътя другия, за да заемат неговото място, да станат първи. Със сигурност всеки мислел: как да мина последен, може би незабелязан, помилван?

Така и ние сега вървим към Царството Небесно. Тези, които с цялата си душа, без остатък, са прилепнали към земята, тези, за които тяхното земно дело е по-важно от вечността и любовта, тези, които искат да запазят своята радост и на които не им е до чуждата радост – те и не мислят да отидат в Небесното Царство. И Господ призовава всички, които, така или иначе, по своята мъдрост или поради своето безумие са разбрали, че колкото и богата да е земята, колкото и ценно да е земното творчество, колкото и вълшебно-дивни да са човешките отношения – те все пак блестят с красота само поради това, че в тях вече започва вечността, и земята е прекрасна с това, че тя е призвана да се преобрази в нова земя – Небесното Царство. Такива сме ние, събраните тук, такива са милионите хора по лицето на цялата земя, милионите хора в родната Руска земя, на които тя е скъпа, които искат да отдадат всичките си сили за нейната слава и за това тя да стане място на щастие, мир и радост за всички – но които знаят, че след земната радост изгрява зората на вечния живот, че Бог е станал човек и с това е осветил всичко земно, но нас – нас, хората, Той е призовал в Своето вечно, дивно Царство.

Затова да тръгнем и ние към това Царство, към началото на това Царство – Господния Кръст и Господнето Възкресение, и да тръгнем така, както вървели тези бедни и скитници: да забравим, че някога нещо ни е разделяло – вражда, съперничество, неразбиране, нелюбов. Само да си помислим къде отиваме, пред Кого ще застанем. Да разберем, че за да застанем достойно, тоест да бъдем способни на това Господ да ни приеме, е необходимо само едно: да се приемем един друг с прошка и любов; по пътя да подкрепим слабия, да укрепим немощния, да обнадеждим отчаялия се, да помогнем на всеки да стигне.

Днес встъпваме във Великия пост. Той е като път, който ни води към Страстната седмица, в която Спасителят извършва делото на нашето възстановяване и разтваря пред нас вечните врати. Да тръгнем по този път всички заедно и да стигнем всички заедно. И тогава ще има радост: радост в Господа, радост в Божията Майка, в нашите Ангели-пазители, в светиите, които също така, както и ние, са преминали този път. И каква радост ще бъде за всички онези, бедни и онеправдани, каква радост ще ни бъде дадена, когато всички влезем в милостта, в милосърдието, в любовта и ликуването на Небесното Царство! Амин.

Източник: www.pravmir.ru.
Превод: Татяна Филева
Източник: http://www.bogonosci.com/


„Да простиш не значи да забравиш;
 да простиш означава със състрадание, с болка в душата да си кажеш:
 когато дойде денят на Страшния съд, аз ще се изправя и ще заявя:
 не го съди, Господи!"

(Митрополит Антоний Сурожский)

петък, 2 януари 2015 г.

Новината на Боговъплъщението

В седма глава от пророчеството на Исайя се говори за това, че от Дева ще се роди Младенец, Който ще спаси света. Но новината се състои не само в това, че най-накрая се изпълнява, сякаш е посято, това Божие обещание; заедно с това в света е дошло едно ново представяне на Бога – не само като Творец, а и като Промислител, като Подател на живота. Нашият Бог не е само “Бог далечен”. Наистина, като става човек, въплъщавайки се, Бог е  станал пределно близък с нас. Той е наш роднина. Той носи нашата плът, Той има родословие. Той има земна съдба, Той има име, лице. В Стария завет не бивало да се изобразява Бога; след въплъщението Си Бог получил и човешки облик, и човешко име. Той станал подобен на нас във всичко, с изключение на греха: греха като отдалеченост от Бога, като изопаченост на човешкия облик, като извратеност. И още: чрез въплъщението ние откриваме, че от Бога можем не само да се боим. Разбира се, страхът бива различен. Възможно е по робски да се боиш от наказание; може да се боиш като наемник, който не иска да загуби своята заплата или награда; може да се боиш и по синовски: за да не огорчиш любимия. Но и това е недостатъчно. Във Въплъщението на Христа се е открила сякаш още една нова черта у Бога: това е Бог, Когото ние можем да уважаваме. Това звучи странно относително и съм длъжен да го разясня.

Голяма част от хората си представят, че Бог е сътворил света, сътворил е човека, като не го е питал дали той е искал да съществува или не, че освен това го е надарил със свобода, т.е. с възможност да се погуби, а след това дали в края на нашия личен живот или в края на света, в края на времената, Бог сякаш ще ни очаква и ще  ни съди. Справедливо ли е това? Ние не сме търсили съществуването си, не сме търсили тази свобода, която Той ни е дал – тогава защо сме длъжни едностранно да отговаряме за своята съдба и за съдбата на света? Малцина поставят този въпрос с такава рязкост; но аз го поставям и намирам отговора във Въплъщението на Словото Божие, Сина Божий. Бог става човек. Той влиза в света съобразявайки се с човешките принципи, Той поема върху Себе Си не само нашата тварност, т.е. плътта, човешката душа, ум, сърце, воля, съдба, но Той поема върху Си цялата съдба на човека, който живее в паднал, извратен свят, в страшен свят, където през цялото време така или иначе действат (понякога дори тържествуват) ненавистта, страха, алчността, всички видове пороци. Той влиза в този свят и поема  всички последствия не само на първоначалния творчески акт, като извиква от небитието света и човека, – Той поема всички последствия от това, което човекът е направил в този свят. Той живее чист от всяка сквернота в света, където върху Него се сгромолясват всяка нечистота, всякакъв разврат, всичко безбожно, всичко недостойно за човека, защото Той е повикан за падналия свят. Бога, Който поема върху Себе Си такава съдба, Който е готов така да заплати за това, че ни е дал битие и свобода – да, този Бог може да бъде уважаван. Той не ни е дал живота, за да си платим заради това, Той е дошъл в този живот и заедно с нас Сам е готов да се преобрази, да се измени. За това говори цялото Евангелие и няма да се спирам сега на него. Но ако Бог така представя Себе Си, то е разбираемо защо  Бог ненапразно говори за Себе Си в Книга Откровение от устата на Иоан Богослов: Ето, всичко ново творя (вж. Откр.21:5).

И това се отнася на само до човека, не само до обществото, това се отнася и до цялото творение. Въплъщението може да се нарече космическо събитие – ето в какъв смисъл. Плътта, в която се облича Бог, човешкото тяло, каквото е било Неговото тяло, се състои от това, от което и цялата вселена. Вие навярно помните, че в началото на книга Битие ни се казва, че Бог създал Адам, човека, като взел земна пръст, т.е. най-простото, от което може да се твори. И Христос, ставайки човек, се е приобщил към самата същност, която съставя творението. Всеки атом може да се познае в атомите на Неговото тяло, всяка звезда може да види себе си, да се познае по нов начин, да види, какво атомът и всичко, което се състои от атоми, може да стане, стига само да се съедини с Бога, стига само да започне да сияе не с естествена тварна светлина, а с Божествената слава. Това е толкова дивно! Представете си, че в Христос всяка твар: и човекът, и всяко веществено творение – може да види себе си в Божията слава. Не е ли това новина? Не е ли това блага вест?

И всичко това, както силата на взрива в атома, се съдържа в две от наименованията на Христа Спасителя: Емануил, което на еврейски означава “с нас е Бог”, “Бог посред нас”, и Иисус: “Бог спасява”. Мога да ви цитирам Посланието на Павел към Тит (2:11-14): …Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци, като ни учи, да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век, и да очакваме да се сбъдне блажената надежда, и да се яви славата на великия Бог и Спасител наш Иисус Христос, Който даде Себе Си за нас, за да ни избави от всяко беззаконие и ни очисти, за да Му бъдем народ избран, ревностен към добри дела. Ето затова иде реч, ето какъв Бог имаме, и ето какъв е нашият Господ Иисус Христос.

превод: Мартин Димитров

Източник: http://sveticarboris.net/