Во
имя Отца и Сина и Светаго Духа.
Свикнали сме в нашия живот, за всяка нужда, при
всеки случай да се обръщаме към Бога за Неговата помощ. И на всеки наш зов, на
всеки вик на тъга, страдание, страх, очакваме, че Господ ще се застъпи за нас,
ще ни защити, ще ни утеши; и знаем, че Той прави това постоянно, и че
пределната Своя грижа за нас Той е проявил, като стана човек и умря за нас и
заради нас.
Но понякога се случва в живота на нашия свят, Бог да
се обръща за помощ към човека. И това е постоянно, но често е едва забележимо
или минава съвсем незабелязано. Постоянно Бог се обръща към всеки от нас,
молейки, просейки, уговаряйки ни да бъдем в този свят, който Той така възлюби,
че живота си положи за него, - да бъдем Негово живо присъствие, да бъдем Негова
жива грижа, зряща, добродействаща, внимателна. Той ни говори, че всичко добро,
което и да направим, за който и да било човек, всичко това за Него сме
направили; и с това именно Той ни призовава да бъдем тук като че на Негово
място. А понякога Той призовава някои хора към много по-лично служение на Него.
Във Ветхия Завет четем за пророците; пророк Амос казва, че пророкът – е човек,
с който Бог споделя Своите мисли. Но не само мислите, но и Своите дела. Помните
пророк Исайя, който във видение видял Господа, гледащ наоколо и говорещ: Кого
ли да изпратя? – и пророкът станал и казал: Мене, Господи...
Но ето сред пророците, сред хората, които послужили
на Бога със сърце неразделено, с всичката огромна сила на душата си, има един,
чиято памет днес честваме и когото Бог нарече най-великият измежду родените на
земята. Това е Иоан Кръстител. И действително, когато се замислим за неговата
съдба, сякаш няма съдба по-величествена и по-трагична. Цялата му съдба е била в
това, той като че да не бъде, за да може, в съзнанието и виждането на хората да
възрастне Единственият, Който е – Господ.
Спомнете си първото, което се казва за него в
Евангелието от Марка: «Той е гласът на викащия в пустинята». Той е само глас,
той дотолкова е станал единен, дотолкова вече е неотличим от своето служение,
че е станал само Божий глас, само благовестник; сякаш като човек, човек от плът
и кръв, човек, който може да тъгува и страда, и да се моли, и да търси, и да
стои, в крайна сметка, пред настъпващата смърт, - сякаш този човек го няма. Той
и неговото призвание – са едно и също; Той е гласът Господен, звучащ, гърмящ
сред хорската пустиня; онази пустиня, където душите са пусти, защото около Йоан
е имало хора, а пустинята от това е стовала неизменна.
И после Сам Господ говори за него в Евангелието, че
той е приятелят на Младоженеца. Приятел, който толкова силно, така здраво обича
младоженецът и булката, че е способен, забравил себе си, да служи на тяхната
любов, и да служи с това, никога да не се окаже излишен, никога да не бъде там
и тогава, когато не е нужен. Той е приятелят, който е способен да защити
любовта на младоженеца и булката и да остане навън, пазител на тайната на тази
любов. Тук също има велика тайна на човека, който е способен като че да не
бъде, зада може нещо по-голямо, отколкото е той, да бъде. И нататък сам
Кръстителят говори за себе си по отношение към Господа: «Аз трябва да се
умалявам, за да може Той да възраства.» Трябва за мен да забравят, зада помнят
само за Него, трябва моите ученици да се отвърнат от мен и да си отидат,
подобно на Андрей и Йоан на бреговете на Йордан река, за да последват с
неразделено сърце единствено Него: ад живея само за да изчезна!
И последно – страшният образ на Йоан, когато той
вече бил в тъмницата, когато около него се стягал обръчат на идващата смърт,
когато нямал вече изход, когато тази колосално велика душа се заколебала.
Приближавала се към него смъртта, свършвал животът, в който той нямал нищо
свое, в миналото имало само подвиг на отричане от себе си, а напред мрак. И в
този момент, когато се заколебал в него духът, той изпратил учиниците си да
попитат Христа: Ти ли си Оня, Когото чакаме? Ако е Той, то си е струвало Йоан
жив да умре още млад. Ако Той е Оня, струвало си е да се смалява от година на
година, за да забравят Йоана и само образа на Идващия да възраства в очите на
хората. Ако Той е Оня, тогава струвало си е и сега да се умира вече с
последното умиране, защото всичко, заради което Йоан живял, било изпълнено и
извършено. Но ико Той не е Оня? Тогава е изгубено всичко: и младостта, и
най-великата сила на зрелите години, всичко е погубено, всичко е безмислено; и
щое по-страшно е, че това се е случило, защото Бог, като че е «излъгал». Бог,
който призовал Йоан в пустинята, Бог, който го отвел от хората, Бог, който го
вдъхновил за подвига на самоумирането. Низма Бог е излъгал, и животът е минал
напразно, и няма връщане?
И ето, изпратил учениците при Христа с въпроса: «Ти
ли си Оня?», Йоан не получава пряк, утешаващ отговор. Христос не му отговаря7
«Да, Аз съм Оня, иди си с мир!» Той само дава на пророка отговора на друг
пророк за това, че слепи проглеждат, хроми прохождат, мъртви възкръсват, нищи
благовествуват. Той дава отговор от Исайя, но не прибавя Свои думи, освен
страшното предупреждение: «Блажен е оня, който не се съблазни поради Мене.
Идете и кажете на Йоан». И този отговор достигнал Йоана в неговото предсмъртно
очакване: вярвай до край, вярвай, без да искаш свидетелства, нито
доказателства, нито знамения. Вярвай, защото си чул вътре, в дълбините на
душата си, гласа Господен, заповядал ти да вършиш делото на пророка. Пророците,
понякога, в своя най-велик подвиг по някакъв начин могат да се опрат на
Господа. Йоана обаче, Бог подкрепя единствено с това, че му е заповядал да бъде
Предтеча и заради това да прояви пределна вяра, увереност в невидимите неща. И
ето защо дъхът секва, когато мислим за него, и ето защо всеки път, когато мислим
за подвиг, който няма предел, ние спомняме Йоана. Ето защо от онези, които се
родили сред хората с естествено рождение и се възнасяли чудесно чрез
блягодатта, той от всички е най-великият.
Днес празнуваме денят на усекновението.
Празнуваме... Думата «празнувам» сме свикнали да разбираме като радост, но тя
също означава «да оставаш без работа», а без работа може да оставаш, защото
душата ти е захласната от радост и не мислиш за обичайните работи, а може това
да се случи, защото отпускаш ръце от тъга или ужас. И ето такъв е днешният
празник: с какво ще се занимаем пред лицето на онова, за което чухме днес в
Евангелието?
И ето в този ден, когато пред ужаса и величието на
тази съдба ръцете ни се отпускат, Църквата ни призовава да се молим за онези,
коит също в ужас и трепет и недоумение, и в отчаяние понякога, са умирали на
бойното поле, умирали са в затворите, умирали са със самотна смърт. След като
целунете кръста, ще се помолим за всички онези, които на бойното поле са
положили живота си, зада живеят други, склонили са се към земята, зада се
въздигне друг. Ще поменем онези, които от хилядолетие в хилядолетие, а не само
в наше време, са загивали от страшна смърт, защото са умеели да обичат, или
защото, други не са умеели да обичат, ще поменем всички, защото всички ги обема
Господнята любов, и за всички предстои, молейки се, великият Йоан, който
преминал през цялата трагедия на жертвата до края на умирането и смъртта без
една дума на утешение, а само с властното Божие повеление: «Вярвай до край, и
бъди верен до край!». Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар