Господнята молитва

Продължение от Когато се молим, трябва да казваме нищо друго, освен истината

Към Господнята молитва Отче наш може да се подходи от две различни точки. От една страна, преподадена ни от Сина Божи, станал Син Човешки, по същността си тя е действително с молитва на синовството въобще и на синовството на Христос, за Когото е казано: Бог така възлюби света, че отдаде Своя Единороден Син за спасението на човечеството. От друга страна, Господнята молитва е цялостен път на живот; тя е път, тя е ръководство. И ако Христос е казал за Себе Си, че Той е и Пътят, и Истината и Животът, то и за Господнята молитва може да се каже нещо подобно: тя е път, тя ни открива истината и ни довежда до истинския живот.

Ще започна с първата част на молитвата и ще говоря за това, в какъв смисъл тя е молитва на синовството. Разбира се, думите Отче наш вече говорят за това. Да се обръщаме към Бога, към Небесния Отец, към Твореца на вселената, към Вседържителя и да Го наричаме Отец може само при наличие на съзнание за нашето синовство и за това, че Бог действително е наш Отец, а не властелин. И не само това. Ако се взрем в началните думи на тази молитва: Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята – ясно виждаме, че цялото внимание, цялата грижа на онзи, който произнася тези думи, са обърнати към Бога и Отца, към Неговата воля, към победата на Неговата правда, към въдворяването на Неговото Царство, към прославянето Му на земята, както и на небето. Тази молитва започва с утвърждаването, че всичко, което имаме и всичко, което самите ние представляваме, можем да забравим, макар и само за миг, и да пожелаем слава на Този, който е Наш Небесен Отец, да пожелаем да се изпълни Неговата блага, чудесна воля и да се възцари на земята Неговото Царство, което е Царство на любовта, братството, единството, чистотата, съвършенството. В тази част молитвата Отче Наш е в пълния смисъл синовна молитва, в която молещият се вече мисли не за себе си, а за Този, Когото обича повече от всичко – за своя Отец.

Втората част на молитвата може да ни озадачи, защото, погледнато конкретно, като че ли не говори за същото. От този възклик, от тази молба всичко да стане по Божия ред, ние като че ли слизаме на една по-ниска плоскост, мислим за земята, за себе си: насъщния ни хляб дай ни днес, и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници; и не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия. Защото Твое е Царството и силата и славата, на Отца и Сина и Светия Дух… Ето този завършек: Защото Твоя е славата, Твое е Царството, Твоя е силата ни възвръща към първоначалната тема за нашето сърдечно синовно обръщение към Бога. Ние молим за всичко това, защото Господ за нас се е възцарил в нашето сърце, ум и, доколкото е възможно, в нашия живот; Той е станал наш Господ, смисъл на живота ни, наша любов. Тогава става понятно какво е съотношението между началото и средата на тази молитва: средата на молитвата действително говори за нас, но нима ние не сме част – и понякога така измъчена и така опорочена част – от тази земя, която трябва да превърнем в Царство Божие, за да бъде Бог всичко у всички (1 Кор. 15:28)? Тази част от молитвата е вик на жадуващата душа, повик – човекът сам да стане достоен син: не само в мечтата и желанието си, не само по вяра, не само в своята надежда и в зачатъка на своята любов, но с целия си живот да стане способен да строи това Царство. А за това са нужни определени условия.

И така, прошенията, които се съдържат във втората половина на Господнята молитва, са като че ли обърнати към самите нас, след като в първата част цялото внимание, цялата любов, целият порив на душата са били обърнати към Бога. Ето затова се молим за себе си така настойчиво – защото сме призвани от Бога да бъдем на земята проводници на Неговата воля, строители на Неговото Царство. Както е казал един от древните Отци, св. Ириней Лионски, славата Божия не е нищо друго, освен човек, достигнал своето съвършенство, своята пълнота… Затова ако не станем наистина синове Божии, дъщери Божии, ако не достигнем до зрелостта да виждаме в Христа (разбира се, в достъпната ни степен) Царството Божие, за което мечтаем и се молим, това Царство по никакъв начин не може да се въдвори на земята.

И ето, обръщаме се към Бога и го молим: насъщния ни хляб дай ни днес… Този израз има две значения. Първото, което веднага ни идва на ум, е: не позволявай да загинем, да умрем от земна нищета, от глад, от студ, от недостиг на това, което е нужно на тялото… Но изразът има и друго значение: не допускай да загинем, заради лишение от онова, което храни и душата, и тялото, и живота ни – не само земния, но и вечния… В руския превод не е така ясно, но гръцката дума, която се употребява на това място в молитвата, означава „свръхестествен хляб“ – това не е само хлябът от житото на нашите поля, а онзи Хляб на Живота, Който принадлежи на Вечния Живот. От Евангелието знаем за какъв Хляб става дума: Христос е Хлябът на Живота. Чрез Своето присъствие, чрез Своята благодат, чрез това непостижимо Бого-вселение, което е станало достъпно за нас, ако Му повярваме наистина – Той ще стане храната, самият Живот на нашия живот. И затова, когато се молим Господ да ни дарува хляба на живота, ние трябва да помним, че това е и земният хляб: нали Господ знае нашите потребности и милосърдно, с обич мисли за всяка от тях, за най-незначителната и за най-насъщната. Но ако ние се молим синовно, трябва да помним, че основното, за което молим, е онази Храна, която ще направи душата ни крепка и жива, способна на подвига на вярата, на подвига на живота.

Следващото прошение играе огромна, решаваща роля в нашата съдба: прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, тоест, прости ни, Господи, както и ние прощаваме… С тези последни думи измолваме нещо много важно за себе си, защото съвсем рядко ще се намери човек, който да няма в душата си горчилка от друг човек; не говоря за ненавист, а просто за нелюбов, за отвращение, за горчивина. И ето пред нас застава въпросът, или по-точно изискването: ако ти не прощаваш, ако ти не се освобождаваш от тази отрова, от тази ненавист, от душевната си студенина и коравосърдечие, не очаквай, че ще влезеш в онова Царство, където всичко е любов – не затова, че Бог ще те отхвърли, а защото подобното от подобно се познава и защото за да се насладиш на любовта, трябва да бъдеш способен на любов. Това е реално, това е правдиво и в най-обикновените човешки отношения: ако някой ни обича, а ние не умеем да откликнем, тази любов не стига до нас; понякога тя се превръща за нас в бреме, в робство, в ограничаване на нашата свобода. Ако сме способни да се отзовем на любовта, на прошката, на дружбата, ние можем да ги възприемем. Ако искаме да получим от Бога прошка, мир, примиреност, и самите ние трябва да се научим да даваме същото на хората, които ни обкръжават: да простим, както и на нас е простено. Ако не простим – Бог все пак ще ни прости, но ние не можем да приемем Неговата прошка.

И по-нататък: и не ни въвеждай в изкушение. Това е много трудно място, защото думата „изкушение“ на църковнославянски език не значи това, което е в съвременния руски. Тя означава изпитание, а не „изкушение“ в съвременния смисъл на думата. Гръцкият текст тук също е труден за превеждане. Всъщност може да се каже така: не допускай да загинем в момент на изпитание, не позволявай да се изправят срещу нас изкушения и изпитания, с които нямаме сили да се справим. Може да се добави: Господи, дай ми мъдрост, дай ми мъжество, дай ми разум и внимание;  и всичко това заедно: вниманието, съединено с мъжество, мъдростта, съединена с дръзновение, но не с дързост, не със самомнение, че „ще покажа кой съм и какво мога“, че морето ми е до колене и че ще се справя с всичко. Не ме въвеждай в изкушение, направи ме мъдър.

И накрая, но ни избави от лукавия. За съвременния човек, особено за възпитания в атеистичен или антирелигиозен дух, мисълта, че „лукавият“ действително съществува, че съществуват тъмни сили – не само неосветените тайници на нашата собствена душа, на тъмни бесовски сили, – с трудно приемлива. Разбира се, ние имаме свидетелства на милиони хора и на хиляди светци, които опитно са познали и са усетили тяхното съществуване и страшната им сила над нас. И тук отново може да се каже: подобното се познава от подобния; ако носим в себе си нечистота, сквернота – използват я тъмните сили. Ето затова молим, избави ни – тъй като сме твърде слепи за тези сили, твърде безсилни и не знаем как да се справяме с тях, не знаем какво да правим… Защити ни, Господи, само Ти (и това се вижда от цялото Евангелие) с едно-единствено властно слово можеш да спреш тяхното действие и да ги изгониш!

Следващата беседа ще започна с пояснение на последното тържествено възклицание: защото Твоя е силата и славата… – и ще опитам да покажа по какъв начин цялата тази молитва може да бъде за нас изпитание на съвестта и път към Бога, към синовството…

Следва продължение

Превод: Венета Дякова

Източник: Митрополит Антоний (Сурожки) „Молитвата и животът“, София, Омофор, 2005

източник: https://renetatrifonova.wordpress.com/

Духовност и духовничество

В началото съм длъжен да Ви помоля за прошка задето нямам текст на доклада си и се надявам само на молитвите на някои сред вас, щото днес да се получи някакъв въобще доклад.

(на катедрата пред митрополита звъни малък електронен будилник; той го взема в ръка, изключва го и настройва времето, продължавайки да говори)

Второ – с мен е този будилник, който честно ще звънне след 20 минути, така че да сте спокойни, че няма да прехвърля своето време.

Темата на моя доклад е „Духовност и духовничество” или, – ако предпочитате – духовно ръководство или душегрижие.

Бих искал…

(будилникът звъни, митрополитът го изключва и го слага в джоба си)

Бих искал отначало да определя думата духовност. Защото, както често се случва, когато говорим за духовност, ние говорим за определени религиозни изразявания на нашия духовен живот – такива, като молитвата и подвижничеството – и това е ясно от такива книги, като например книгите на Теофан Затворник.

На мен обаче ми се струва, че, говорейки за духовността, трябва да помним, че тя се заключава в това, че в нас действа Светият Дух. И това, което обикновено наричаме духовност, е проявление на това тайнствено действие на Светия Дух.

И това веднага ни поставя в много рязко очертано положение по отношение на духовността. Защото в този случай не говорим за това, човек да бъде възпитаван според някакви принципи и научен да се развива, в молитвата ли или аскетически, по някакви шаблони – не, духовничеството няма да се заключава в това. А в това, че духовникът, в каквато и степен на духовността сам да се намира, зорко ще следи, щото Дух Свети да действа над човека и в човека и ще подгрява това действие, ще го защитава от съблазни и падения, от колебанията на неверието. И в резултат от това духовническата дейност може да изглежда, от една страна, по-малко активна, а от друга – много по-значителна, отколкото често си мислим.

Предварително – преди да продължа нататък – искам да кажа няколко думи за това, че духовничество не е еднозначно понятие. Съществуват, както ми се струва, три степени или три типа духовници.

От една страна, на най-основно ниво, това е свещеникът, на когото е била дадена благодатта на свещенството, заключаваща в себе си не само правото, но и благодатната сила за извършване на тайнствата – на Евхаристията, Кръщението и Миропомазването, – но също и на тайнството Изповед, тоест на помиряването на човека с Бога.

Голямата опасност, на която е подложен младият неопитен свещеник, изпълнен с ентусиазъм и надежда, се заключава в това, че често младите хора, които излизат от духовните училища, си въобразяват, че тяхното ръкоположение им е дало и ум, и опит, и различаване на духовете, и се получава това, което в аскетическата литература наричат „младостарчество”. Тоест млади хора, които все още не притежават духовна зрелост, нито дори онова знание, което дава просто личният опит, но които си мислят, че тях са ги научили на всичко онова, което може да им помогне да хванат каещия се грешник за ръката и да го въздигнат от земята до небето.

И, за съжаление, това се случва твърде често и във всички страни: млад свещеник започва – но не затова, че е духовно опитен, не защото Бог го е привел към това, а само по силата на своето свещенство – да ръководи духовните си деца със заповеди: не прави това, а онова, недей чете такава и такава литература, ходи на църква, прави поклони…

И в резултат се получава някаква карикатура на духовния живот – жертви, които вършат всичко онова, което, вероятно, са вършили и подвижниците, но са го вършили от духовен опит, а не защото са дресирани животни. Погледнато откъм духовника пък, това е истинска катастрофа, тъй като той нахлува в област, в която няма нито правото, нито опита влезе. Настоявам върху това, тъй като за свещенството то е насъщен въпрос.

Старци можем да бъдем само по благодат Божия, това е харизматично явление, то е дар. И не можем да се научим да бъдем старци – по същия начин, както не можем и да изберем за свой житейски път гениалността. Ние всички можем да мечтаем да сме гениални, но отлично разбираме, че Бетовен или Моцарт, че Леонардо да Винчи или Рубльов, са обладавали такава гениалност, която не може да бъде научена в нито едно училище, нито дори чрез дългогодишен опит и която е Божествен дар на благодатта.

Настоявам върху това, може би, твърде дълго, тъй като, струва ми се, че темата е насъщна, при това тук тя е, може би, повече насъщна, отколкото на Запад, тъй като тук ролята на свещеника е много по-централна. И често млади – или по възрастта си, или по духовната си зрялост или незрялост – свещеници управляват своите духовни деца, вместо да ги отглеждат.

Да отглеждат – това означава те да се отнасят към тях и да постъпват с тях така, както градинар се отнася към цветята или растенията. Трябва да се познава природата на почвата, природата на растението, да се знаят условията, в които те са поставени – климатични или други – и едва тогава може да им се помогне – и това е всичко, което може да се направи – да се помогне на дадено растение да се развие така, както нему е свойствено според собствената му природа.

Не трябва да прекършиш някого, за да го направиш подобен на себе си. Един от духовните писатели на Запада беше казал, че духовното чедо може да бъде доведено единствено самò до себе си и пътят навътре – към неговия живот – понякога бива много дълъг.

Ако прочетете житията на светците ще видите как големите старци са умеели да правят това – как са умеели да бъдат себе си, но да прозрат в другия изключителните, неповторими негови свойства и да му дадат – както и на някой друг, и на някой трети – възможността също да бъде себе си, а не реплика на съответния старец или – в още по-лошия случай – негово трафаретно повторение.

Вземете пример от историята на Руската църква: срещата на Антоний Печорски и Теодосий. Теодосий бил възпитан от Антоний и все пак в техните жития няма нищо общо – в смисъл, че Антоний Печорски е бил отшелник, а Теодосий – основоположник на общежитието. И как е могъл Антоний да го подготви да прави нещо, което сам не би тръгнал да прави, и да бъде такъв, какъвто той [преподобният Антоний] не е искал да бъде и към което Бог не го е призовавал?

Струва ми се, че тук трябва особено внимателно да различаваме желанието си да направим човека подобен на себе си и това да го направим подобен на Христос.

Старчеството, както казах, е благодатен дар, духовна гениалност и затова никой от нас не трябва да си помисля да се прави на старец.

Но има и една промеждутъчна област – отцовството. И – отново – твърде често млади, и не така млади, свещеници – само защото ги назовават „отец еди-кой-си” – си въобразяват, че не са само свещеници-изповедници, а истински отци – в онзи смисъл, в който казва за себе си Павел в своето послание, че наставници у вас има много, но аз ви родих в Христос.[1] Същото, което – в своето време – е говорил и св. Серафим Саровски.

Отцовството се заключава в това, че някой човек – и той дори може и да не бъде свещеник – е родил за духовен живот друг човек. И този човек, вглеждайки се в него [в духовния отец], е видял – както казва старата поговорка – в очите му и на неговото лице сиянието на вечния живот и затова е могъл да иде при него и да го помоли да му бъде наставник и ръководител.

Второто, което отличава отеца, е това, че той е от една кръв и сякаш от един дух с ученика си и може да го води, тъй като между тях съществува истинско съзвучие – не само духовно, но и душевно. Вероятно помните, как някога египетската пустиня е била пренаселена от подвижници и наставници, но хората не са си избирали наставници по тяхната слава, не са отивали при някого, за когото се е говорело повече от най-доброто, а са намирали такъв наставник, когото са разбирали и който тях ги е разбирал.

И това е много важно, тъй като послушанието не се заключава в това да вършиш на сляпо това, което говори някой, имащ над теб материално-физическа или душевно-духовна власт. Послушанието се заключава в това, щото послушникът, избирайки си наставник, комуто да вярва безусловно, в когото да вижда това, което търси, се вслушва не само във всяка негова дума, но и в тона на гласа му и се старае, чрез всичко, в което се проявяват личността на този старец и неговият духовен опит, да надрасте самия себе си и се приобщи към този опит, да стане човек, който вече е израснал отвъд пределите на онази мяра, която би могъл да достигне със собствените си усилия.

Послушанието е преди всичко дар на слушането, при това слушане не само с ума и не само с ухото, но и с цялото същество, с открито сърце, с благоговейно съзерцаване духовната тайна на другия човек.

От страната пък на духовния отец, който, може би, ви е родил или пък – веднъж вече родени – само ви е възприел, но за вас се е превърнал в отец, трябва да съществува дълбоко благоговение към това, което у вас върши Светият Дух.

Духовният отец – също както и най-простият, обикновен и с нищо незабележим свещеник – трябва да бъде в състояние (и това понякога може да се усвои чрез усилие, замисляне, благоговейно отношение към този, който отива при него) да вижда в човека красотата на Божия образ, която не може да бъде отнета. Ако дори някой е повреден от греха, свещеникът е длъжен да види в него икона, която е пострадала – било то от условията на живота, или от човешка небрежност, или от кощунство. Да види в него тази икона и да благоговее пред онова, което е останало от нея и само заради това, само заради тази божествена красота, която е в него [в човека], да работи над това, щото да отстрани всичко, което осакатява този образ.

Отец Евграф Ковалевски, когато все още бе мирянин, ми каза нещо от типа, че когато Бог гледа човека, Той не вижда в него нито добродетелите – които в него може и да ги няма, нито успехите, които той няма, но вижда неизменната, сияещата красота на Собствения си Образ.

И ето че, ако духовникът не е способен да види в човека тази извечна красота, да види в него вече започващото да се осъществява негово призвание да стане – по образа на Христос – богочовек, то той не може и да го води. Защото човека не го изграждат, не го правят, а му помагат да порасне по мярата на собственото му призвание.

И тук думата послушание, може би, следва малко да бъде пояснена. Обикновено говорим за послушанието като за подчиняване, като за поставяне под нечия власт, а много често и като за поробване от духовника или от този, когото сме нарекли – съвсем напразно и във вреда не само на самите себе си, но и на свещеника – духовен отец или свой старец.

Послушанието се заключава в това, което казах – във вслушване с всички сили на душата. Това обаче задължава в равна степен и духовника, и послушника. И това е така, защото духовникът е длъжен да се вслушва с целия си опит, с цялото си същество и с цялата си молитва и, ще кажа повече от това – с цялото действие в него на благодатта на Всесветия Дух, в това, което извършва Духът в човека, който му се е доверил. Да умее да проследи пътя на Светия Дух в него, да благоговее пред това, което Бог извършва, а не да се старае да възпитава – било по свой образец или според това, как му се струва, че този човек трябва да се развива – жертва на духовното му водителство.

Изисква се смирение и от двете страни. Очаквано и леко смирение от страна на послушника или духовното чедо. Но колко смирение е необходимо за свещеника, за духовника, щото никога да не нахлуе в светата област, щото да се отнася към душата на човека така, както на Моисей е било заповядано от Бога да се отнесе към почвата, която вече е обкръжавала Горящата къпина. И всеки човек – потенциално или реално – вече е тази Къпина, и всичко, което го обкръжава, е тази свята почва, на която духовникът може да стъпи само след като е изул ботушите си, и никога да не стъпва по друг начин, освен като митарят, стоящ при прага на храма, който гледа към храма и знае, че това е област на Живия Бог, че е свято място и той няма право да влезе там другояче, освен ако Сам Бог иска това или Сам Бог му подскаже какво действие да извърши или каква дума да изрече.

И една от задачите на духовника се заключава в това, да възпита човека в духовна свобода, в царствената свобода на чадата Божии. Да не го държи цял живот в състояние на инфантилност, така че той винаги да прибягва до духовния си отец за дреболии – напусто и напразно, а да израсне в такава мяра, че сам да се научи да чува това, което Светият Дух говори с неизречени думи в неговото сърце.

Ако вие помислите върху това, какво означава смирението, ще ви дам две кратки определения.

(настрана) Владико, спрете ме, тъй като времето ми свърши!

На руски език смирение означава състояние на примиреност, когато човекът се е примирил с волята Божия, тоест отдал ѝ се е неограничено, напълно, радостно и казва: „Господи, прави с мен каквото Ти искаш!”. Но и – в резултат от това – се е примирил с всички обстоятелства в своя живот: всичко е дар Божи – и доброто, и страшното. Бог ни е призовал да бъдем Негови посланици на земята и Той ни праща тук, където е мрак, за да бъдем светлина, където е безнадеждно – за да бъдем надежда, където радостта е умряла – за да бъде радост. И така нататък. И нашето място не е там, където е спокойно – в храма, по време на литургията, когато сме защитени от взаимното присъствие, – а там, където стоим сами, като Христово присъствие в мрака на обезобразения свят.

От друга страна, ако помислим над латинските корени на думата, обозначаваща смирението, – humilitas – то тази дума произхожда от думата humus, която обозначава плодотворната земя. Помислете – за това пише дори Теофан Затворник – помислете за това, какво представлява земята. Лежи безмълвна, открита, беззащитна, уязвима, пред лицето на небето. От небето тя приема и зноя, и слънчевите лъчи, и дъжда, и росата. Но приема и това, което наричаме наторяване – оборския тор, всичко, което хвърляме по нея. И какво се случва? Тя принася плод. И колкото повече тя понася това, което ние в душевен смисъл наричаме унижение, оскърбление, толкова повече плод принася.

И ето, смирението се заключава в това, да се разкрием пред Бога така съвършено, че по никакъв начин да не се защитаваме против Него, против въздействието на Светия Дух или против положителния образ на Христос, на Неговото учение. Да сме уязвими в благодатта, както биваме уязвими в нашата греховност от човешките ръце, от острата дума, от жестоката постъпка, от насмешката, да се отдадем така, че Бог непосредствено според нашето собствено желание да извърши над нас това, което би пожелал. Всичко да приемаме, да се открием и тогава да дадем простор на Светия Дух да ни покори.

Струва ми се, че ако и духовникът се учи на смирение в този смисъл – в смисъла на виждането на извечната красота в човека, – той ще знае своето място (а това място е така свято, така дивно), което не е нищо друго, освен мястото на приятеля на жениха, на този, комуто тази невеста не е негова, но която той е поставен да опази до срещата ѝ с жениха – тогава духовникът може действително да бъде спътник на духовното си чедо, да върви стъпка по стъпка с него, като го предпазва и поддържа, без никога да нахлува в областта на Светия Дух.

И едва тогава духовничеството се превръща в част от онази духовност, от онова възрастване в светостта, към което всеки от нас е призован и да извършат което всеки духовник е длъжен да помогне на своите духовни деца.

Моля Преосвещения председател за прошка за това, че говорих по-дълго, но той също е виновен пред мен – нито веднъж не ме спря.

(Аплодисменти)

Превод: Борис Маринов

* Антоний (Блюм), митрополит Сурожский „Духовность и духовничество” – Пълен текст на доклада на автора пред Международна конференция при Издателския отдел на Московска Патриаршия, посветена на 1000-годишнината от Кръщението на Русия, Москва, 18 май 1987 г. Текстът, който след появата му на 18 юни 2012 г. е препечатан в стотици руски издания и в Интернет, е свален от видеозапис и подготвен за публикуване от архимандрит Тихон (Шевкунов): http://www.pravoslavie.ru/jurnal/54286.htm (бел. прев.).

[1] 1 Кор. 4:15 (бел. прев.).

Източник: https://predanie.dveri.bg/

Вярност и любов

Отричането на Петър - Микеланджело да Караваджо

Да си спомним за жените мироносици, Йосиф Ариматейски и Никодим – хора, които се споменават мимоходом в Евангелието, но които доказват себе си като верни и смели хора, когато Христос е привидно победен, когато смъртта, отхвърлянето, предателството и омразата са надделели. Тогава те проявяват вярност и смелост, които може да породи само любовта.

В момента на разпятието всички апостоли се разбягали. С изключение на един – Йоан, който бил в подножието на Кръста с Божията майка. Всички други изоставили Христос. Само малка група жени стоели недалеч от Кръста и когато Той издъхнал, дошли да помажат тялото Му, което Йосиф Ариматейски измолил от Пилат, без да се страхува, че ще бъде разпознат като ученик. Защото в живота и смъртта, любовта и верността са победили.

Нека се замислим над това. Лесно е да сме Христови ученици, когато сме на гребена на вълната, сред сигурността на държави, в които няма преследване, в които не сме отхвърлени, където никое предателство не може да ни доведе до мъченичество или до това да станем жертви на подигравки и неприемане.

Нека помислим за себе си не само по отношение на Христос, но и по отношение един на друг, защото Христос е казал, че каквото сме направили на един от нас, на най-малкия, на най-незначителния, това сме сторили на Него.

Нека се запитаме как се държим към някого, който е отритнат, подиграван, отлъчен от обществото, осъден от общественото мнение или от мнението на тези, които значат нещо за нас. Дали в този момент нашето сърце остава вярно, дали в този момент намираме смелост да кажем: „Той беше и си остава мой приятел, независимо дали ти го приемаш, или го отхвърляш“. Няма по-голяма мярка за верността от самата вярност, показана в момент на поражение.

Нека имаме предвид това, защото всички сме склонни към предателство, предателство по различни начини. Ние се стремим, според силите си – малко или много – да бъдем това, което би трябвало да бъдем и във всеки момент се проваляме. Би трябвало да гледаме един на друг не само със състрадание, но и с верността на приятели, които са готови да останат до човека, който пада, който отпада от благодатта, отпада от собствения си идеал, излъгва всички надежди и очаквания, които сме възлагали на него. В такъв момент нека останем до човека, нека му бъдем верни и да докажем, че любовта ни не е била условна, заради надеждата за победа, а е била дар от цялото ни сърце – щедър, радостен, чудесен дар.

Превод от английски: Цвета Пейчинова

Източник: https://dveri.bg/

Иисусовата молитва

Какво е съотношението между Иисусовата молитва и молитвеното правило? Въобще как стои въпросът с правилото?

Първо, що се отнася до правилото. Когато четеш „Добротолюбието” или житията на някои светии, срещаш такива фрази: сведи уставната молитва до определен минимум и дай простор на Иисусовата молитва…  Ако искаш да разбереш какво този отец на църквата нарича „минимум” – ето ти пример, Григорий Синаит пише, че трябва да сведем уставната молитва до абсолютен минимум: чети само полунощница, утринни молитви, утреня, вечерня и повечерие... И какво ще видиш? След като спокойно си се молил осем часа, остават ти вероятно десет часа за Иисусовата молитва. Но тук трябва да се има предвид, че това, което той нарича съкращаване на устава до минимум, за нас означава довеждане на устава до безпределния максимум. Така че, когато срещнем у отците на Църквата: остави отчасти уставната молитва, ние бързаме от това да заключим: ох, чудесно! Няма да се моля нито вечерта, нито сутринта, ще прехвърлям броеницата и всичко ще е наред... Ето това не бива да става! Отците много наблягат на това, че дълго време трябва да свик­ваме да четем успоредно уставната молитва и Иисусовата, защото уставната молитва ни храни различно от Иисусовата, храни ни на друго равнище.

Първо, в уставната молитва има голямо разнообразие, докато Иисусовата ни се струва понякога мъчително еднообразна. Повтаря се една, единствена формула. Не искам да кажа, че тя е по-бедна, но у човека се поражда някакъв необичаен глад на ума, глад на чувството, глад за думи, образи и последования, които да дават храна на ума. Да вземем обикновените вечерни или утринни молитви: те имат поредици от мисли, през тях се минава от чувство към чувство, тяхната последователност не е случайна. В рамките на всяка молитва думите не са били измислени от светците, а са изтръгнати от най-съкровените кътчета на душата им или в моменти на духовен подем, или в моменти на мъчително страдание. Отвъд тези думи ние можем да прозрем с какво е живял този човек. Можем поне малко да се приобщим към него, към същността на душевния и на духовния му живот. Ако приемем тези думи не само като израз на нашите желания, на нашите молби, но и като мярка за християнски живот, можем да се постараем да живеем според молитвите си. Ако сутринта си кажа: „Господи, дай ми търпение” - трябва през целия ден да се уча на търпение, а не да чакам Бог просто така да ми го даде. Следователно тези молитви подхранват душата ни и ако се отнася­ме към тях задълбочено, ако не просто ги проумеем, а както казва преп. Теофан, ги „обчувстваме”, то мислите ни ще се изпълнят е понятията, принад­лежали на самите отци. Постепенно ще започнем да мислим е техните ми­сли, сърцето ни ще започне да чувства е техните чувства и ние ще се проме­ним. Волята ни, включена в руслото на техните молитви, ще се изправи съгласно Божията воля. Ето затова те са ни необходими. Да кажа покрай дру­гото, че ако искаме да се молим плодотворно е тези молитви, преди всичко трябва да ги употребяваме сдържано, спокойно, от цялата дълбочина на вътрешното си убеждение, като предоставяме на Бога, а не на нашата душевност, да породи в нас съответните чувства.

Необходимо е и друго (вече говорих за това): каквото казваме в моли­твата, трябва да го осъществяваме в живота. Ако не правим това, след съвсем кратко време думите на молитвата ще станат обичайни и ще ни дотегнат, защото това ще са празни думи, а ние отлично разбираме, че нито Бог, нито самите ние живеем с тях.

И трето - един съвет, който ми беше даден навремето: когато се молим с някоя молитва и знаем кой я е съставил - Марк Подвижник, Василий Велики, Симеон Метафраст, - преди да се молим с тази молитва можем да се обърнем към светеца и да кажем: „Ето, сега започвам да чета твоята молитва, помоли се и аз да се приобщя към твоя дух - по мярката на моите възможности, разбира се...” Така че молитвата, която е израснала от опита ма дадения светец, ще ни свърже е него, с неговата любов, почитание, с него­вото благословение, с неговите молитви.

След като говорихме за правилото, сега можем да преминем към Иисусовата молитва; това е втората страна на въпроса. Към практиката на тази молитва може да се подходи различно. Например можем да се стараем да се научим на нея, така, както го описва Странника или според „Добротолюбието” - да я възприемаме изключително като вътрешна активност. Това е възможно само при определени условия: ръководство на духовен старец, по-продължително време, тишина и др.

Има и друг подход, достъпен за всички: употребяването на тази молитви както всяка друга, като се има предвид, че тя е пълна със смисъл и дълбочина, но в никой случай не е някакъв магически начин, както казва преп. Теофан, не е талисман или амулет, който ще ни позволи да достигнем до нещо значително без труд и пот. В този смисъл преп. Теофан дава съвет, при това в писмо до мирянка. Той казва: употребявай Иисусовата молитва като всяка друга молитва, без да си въобразяваш, че правиш нещо особено, без да се гор­дееш с това, че ти практикуваш Иисусовата молитва или нещо подобно. И я употребявай така: между всеки две молитви от правилото ти - пет Иисусови молитви. Как? Първо, с цялото внимание на което си способна при молитва­та. Второ, с цялото благоговение, което можеш да вложиш в нея, когато при­стъпваш към Живия Бог. Трето, с надежда и молба за покаяние, с молба Бог да те промени вътрешно - и нищо повече. Не влагай чувства и мисли в нея, докато се молиш. Остави на Бога да ти даде други мисли, други чувства, как вито Той поиска. Ти просто Му говори, докато предстоиш пред Него.

Ако сме постоянни в усилията си, ако привикнем на това, ако се приспо­собим към Иисусовата молитва, тогава може да се молим малко повече. Но в началото съвършено необходимо условие е да избираме най-благоприятно­то време, за да се занимаваме с нея - без отвличане, без разсейване, с пълно внимание и благоговение, при това да отделяме не продължително време, а примерно да я кажем десет пъти. Ако имаме възможност, нека редуваме мо­литвата е мълчание, със земен поклон, ставане; после нека се успокоим и да я произнесем още един път... Ако правим поклони и казваме Иисусовата мо­литва едновременно и в бърз ритъм, тогава телесното упражнение постепен­но ще доведе до някакво полуистерично състояние, така че човек ще загуби контрол. В Иисусовата молитва, както във всяка молитва, трябва да се избя­гва нарастването на каквото и да е настроение. Всичко, което става в душата ни, трябва да бъде от Бога. Той трябва да предизвика у нас чувствата, Той трябва да ни даде мислите, Той трябва да изправи нашата воля, Той трябва някак да достигне до нашето тяло. Но ние не трябва да търсим това, като се пренапрягаме, като се самонавиваме. Това е много важно.

Може да кажем Иисусовата молитва десет пъти и да се успокоим. Ако в продължение на деня Бог ни даде да повторим няколко пъти молитвата, трябва да го направим, но всячески трябва да се стремим да вършим това с трезво внимание. Ако вниманието ни случайно се откъсва от молитвата, то­ва не е драма. Но ако пристъпваме към молитвата, знаейки, че сега внима­нието ни по никакъв начин не може да се задържи върху нея, а е заето с не­що друго, и все пак съзнателно пристъпваме към молитвата с невнимание - това е пагубно. Пагубно е, защото много лесно можем да привикнем към подобен механизъм и да загубим молитвеността, както става с хора, които изпълняват големи молитвени правила, но често губят молитвата си, защото - кога да се молят, щом през цялото време молитвословят?!

Може би най-същественото в Иисусовата молитва е следното: тя е предстоене пред Бога, в нея като че ли няма движение от мисъл към мисъл. В Господната молитва ние преминаваме от едно понятие към друго: Да бъде Твоята воля..., да дойде Твоето Царство... и т.н. А тук срещаме съвърше­но единство на темите без никакви преходи. Тя ни научава на молитвено и житейско предстоене пред Бога, учи ни да стоим пред Него като че ли в съвършена неподвижност. Разбира се, в това отношение тя е молитва предим­но на онзи, който пребивава в молитвено усамотение, както отшелника, кой­то превръща килията си в затвор.

Но същевременно тя е и път към вътрешно уединение, защото подобна стабилност се постига не изведнъж, а с постепенно приучване на себе си към такова молитвено предстоене.

Сега - за съдържанието на тази молитва. В „Добротолюбието”, а на места и в „Откровените разкази на един странник”, се казва, че тя е съкратен вид на цялото Евангелие. И наистина, Иисусовата молитва има две части; първата: Господи, Иисусе Христе, Сине Божий... Това е изповядване на вярата, напомня ни се Кой е Бог, пред Когото стоим. Пред Кого се намираме? Кой е Той?... При това - напомняне не за някакъв статичен Бог, а напомняне за Бога, Който през всичкото време ни задължава.

Вземете накратко всяка дума:

Господи. Първо, Свещеното Писание ни учи, че никой не може да нарича Иисуса Христа свой Господ, ако не е просветлен от Светия Дух. Следователно, да наречем Христос „Господи” - това вече означава, че влизаме в някакво отношение с Господа чрез Светия Дух, означава да проявим опита, който ни е дарен от Светия Дух, чрез Неговите неизречими молби вътре в нас, или чрез Неговото ясно молитвено слово в нашата душа. И второ: когато казваме „Господи” - това ни задължава да Го признаем действително за Господ, за господар на нашия живот. Не всеки, който Ми вика: „Господи, Господи!”, ще влезе в Царството Небесно. И ако едва дръ­звам да кажа „Господи” - това означава, че безразделно Го признавам за свой Господ, за господар на моя живот. И всичко без изключение, което се случва в моя живот, всяка среща, всяко събитие, всичко без остатък ще приема, като сторено от Неговата собствена ръка. Всичко, което ще правя, ще го върша като верен слуга, раб, наемник или син, в зависимост от това в каква мяра съм достигнал Бога.

По-нататък: Иисус - изповядване на историческата истинност на Въплъ­щението. Това е земното, човешкото име на Сина Божий, станал Син Чо­вешки; това е крайъгълният камък на християнската вяра.

Христос - Помазаник: Това е изпълнението на закона и на пророчествата.

И накрая, Сине Божий - понеже ние знаем това, което Старият Завет не е знаел; ние знаем, че Той наистина е Син на Живия Бог.

На пръв поглед тази формула може да изглежда чисто христоцентрична, т.е. съсредоточена изключително върху Христос Спасителя. Но всъщ­ност не е така. Не можем да наречем Иисус Господ по друг начин, освен чрез Светия Дух. Не можем да говорим за Сина Божий, ако забравим за Отца. И тук откриваме нещо много важно: Христос нарича Себе Си врата. Той е вратата, през която влизаме, Той е пътят, по който вървим, в този смисъл Той не е крайната и окончателна цел. Ето това е пълното и съдър­жателно изповядване на вярата. Когато казваме това, ние действително заставаме пред Живия Бог, пред Бога на Евангелието.

Втората част на молитвата: Помилуй мене, грешния. Думата „грешен” има два оттенъка. От една страна, всеки от нас греши - с думи, с дело, с по­мисъл. От друга страна, да бъдеш грешник - това не значи само да грешиш, това е състояние, а не само постъпка; в същността си това е състояние на отделеност, на откъснатост. Ние сме разединени от Бога, ние сме разединени един от друг, дори ако не правим нищо осъдително по отношение на Бога или на ближния си. Докато сме разединени, ние сме в състояние на греховност. Това състояние трябва да приемаме като крайно драматично, защото да си отделен от Бога - значи да носиш в себе си смъртта; това е смъртна опасност. Тя трябва постоянно да ни подтиква към този зов от Иисусовата молитва от мига, в който осъзнаем как опасно ходим, колко страшно е това състояние на откъснатост от живота, от любовта.

След това, смисълът на думата помилуй. Нейното значение е по-дълбоко и по-богато от това, което влагаме в думата „помилуй”, когато я мислим като „пожали ме”, „отнеси се към мене без гняв”. Коментарът, който някои Отци правят в гръцкото „Добротолюбие”, извежда гръцката дума „елейсон” („помилуй”) и думата, която на гръцки значи „маслиново дърво”, „маслиново масло”, от един и същи общ корен. По това филолозите спорят, но е достатъчно, че Отците на Църквата са мислили в този порядък. Ние можем да си представим какво означава това извън филологията, ако се по­зовем на Свещеното Писание. За пръв път образът на маслиновото дърво се появява в края на потопа. Ной пуска гълъба, който му донася маслинова клонка. Тази клонка означава, че Божият гняв се е прекратил, че Божията милост и прошка - дадени даром, не заслужено, а поради любов - се дават на човечеството, и сега, когато земята отново става видима, пред него има бъдеще, пред него се разстила животът. Ето първото, което можем да ви­дим в думата „помилуй”, „елейсон”.

 Но не е достатъчно само това, че пред нас е бъдещето. Пътят може да лежи пред нас, а ние да не сме в състояние да направим нито крачка, ако сме парализирани от болест, от ужас, от страх, от нерешителност. И ето вторият образ: добрият самарянин, който излива върху раните на човека, попаднал на разбойници, вино - очистващо, изгарящо, а още възлива и изцеляващо масло. Необходимо ни е да изцелим душата и тялото си, за да се възползваме от това, което Бог ни предлага

И последното. Има един образ в Стария Завет - помазването на царе и свещеници. За какво е нужно помазването? Защото и първосвещеникът и царят стоят на границата между Божията светиня и човешкия грях, между единната Божия воля и противоречивите човешки воли. И единият, и другият - всеки в своята област на действие, са призвани да обединяват едното с другото: народната воля на древния Израил да стане воля Божия. На тази граница човек не може да стои, защото всеки човек е подсъден на Божия съд. В Посланието до евреите се казва, че първосвещеникът влизал в Светая Светих веднъж в годината, и то не без кръв (Евр. 9:7), защото трябвало да принася жертва за себе си и за народа, преди да влезе в светилището. Само един Човек е могъл да стои на това място - Този, Когото св. ап. Павел нарича Едного Човека Иисуса Христа (Рим. 5:15), като подчертава, че Той е Чо­век в пълния смисъл на думата. Именно защото е Бог и Човек, Той може да стои на тази граница и като Бог, и като Човек без осъждане. Ето това е тре­тата форма на освещаването, на помазването.

Може да попитате какво отношение има това към нас: има аналогично отношение ето в какъв смисъл. Нашето човешко призвание е свръхчовешко; ние не можем със свои сили да осъществим това, за което сме призвани. Св. ап. Петър в Посланието си казва, че ние сме призвани да станем причастници на Божественото естество (2 Петр. 1:4). Това не може да бъде постигнато с никакви човешки сили; това може да бъде дадено и може да бъде прието с любов и смирение - но не с човешки сили, хитрини или умения. По-нататък: ние сме призвани да станем членове на Тялото Христово, т.е. така да се сродим с Христос, така да се съединим с Него, че да станем Той, в известен смисъл, както Ириней Лионски в края на II век е казал, че ако ние дей­ствително сме съединени с Христа, когато всичко бъде изпълнено в края на времената, когато се открие човешката мяра в пълнота, ние не само ще ста­нем синове и дъщери Божии, но и в Единородния Син ще бъдем единородни синове. Т.е. нашето положение по отношение на Бога и Отца ще бъде същото, както Единородния Син, дошъл в плът в света.

Пo-нататък. На Петдесетница, според разказа в глава 20 на Евангелието от Йоан, дарът на Светия Дух се дава на всеки поотделно и на всички заедно. Той може да бъде само дарен; ние можем да бъдем богоприемници, но не можем да създадем от себе си каквито и да е условия за получаването му, ос­вен да разкрием сърцата си, да разтворим ръце. Всичко това говори, че за да бъде човек, просто човек, но в истинския смисъл на думата - трябва да за­почнем да превъзхождаме всички свои представи за човека. А такива можем да станем само благодарение на Божия дар и по никакъв начин само със соб­ствени умения и опитност. Ето защо ни е нужно излиянието на Светия Дух, дара на Духа, помазанието на Духа - за да може да се осъществи нашето човешко призвание. Сега говоря не за свещенството, не за монашеството, нито за нещо формално, а просто за това, че трябва да бъдем човеци.

Човекът, според думите на св. Ириней Лионски, е нещо велико. Вече цитирах негова мисъл. На друго място той казва, че Божията слава, т.е. Божието сияние - това е изцяло живият човек. Човек, пронизан от пълнотата на живота, която е от Бога, - е славата Божия, Неговото сияние и прославяне.

Ето какво се съдържа в думите „Кирие, елейсон” - „Господи, помилуй” и ето защо във всички случаи от живота на Православната църква в богослужението се откликва с тези думи. И нужно ли е нещо друго? Да тръгнем от самата дълбочина на греха: Господи, нека се укроти Твоят гняв! Господи, дай ми Твоето опрощение - независимо че е незаслужено!... Господи, продължи дните на живота ми и ми открий моя път!... Господи, Ти ми даваш всичко това, Ти и досега си ми давал, а аз не мога крачка да помръдна напред: с душа, с тяло, с цялото си естество съм разслабен - изцели ме, обнови ме, оживи ме!... Господи, разбирам, че този път не е земен, този път е от земята към небето; как да го измина? Възможно ли е?... Излей върху мене благодатта, която да ме на­прави богочовек, по образа на Този, Който, бидейки Бог, стана човек...

Ето приблизително съдържанието на тази молитва. Тя, разбира се, е само предстоене: не се придвижваш на никъде. А и къде ще отидеш, след като ти просто стоиш с разтворени ръце, с открито сърце? Това е молитва на непоклатимото предстоене пред Бога. Ако я употребяваме така, както говорих преди малко - с тези понятия, със съвършена простота, непресторено - тогава всичко е ясно.

В „Добротолюбието”, в „Разказите на странника”, у Игнатий Брянчанинов и у Теофан са дадени физически упражнения, телесна дисциплина, свързани с тази молитва. Но те не са приложими за всички, не са някакъв принцип. Принципът е в това, че всичко, което става в душата, в мислите, в чувствата, във волята ни така или иначе се отразява на нашето физическо състояние. Знаете, че вашето телесно състояние, когато четете нещо, което дълбоко ви вълнува, не е същото, както когато се припичате на слънце. С каквото и да е заета мисълта ви, каквото и да вълнува сърцето ви, накъдето и да е насочена волята ви, в зависимост от вътрешното ви състояние се про­меня и вашето тяло. Молитвеният опит показва, че едно или друго молитве­но настроение винаги е свързано с едно или друго физическо състояние. Аскетите са създали физически упражнения, които могат да предизвикат онзи душевен строй, който е по-благоприятен за молитвата; но никакво физическо или душевно упражнение не може нито да създаде, нито да предизвика молитва. Всъщност, цялата традиция на исихазма води до постигане на телесно-душевно безмълвие, до дълбока тишина на душата и тялото. От дълбините на това мълчание започва молитвата. Но мълчанието е само възможност за молитва, то не е самата молитва.

Това е общият принцип, от който са били изведени специалните техники и начини, които могат да се намерят у редица отци - Симеон Нови Богослов и редица други са писали подробно за това. Но е безсмислено и дори опасно чо­век да се занимава с исихастки практики без опитно ръководство, защото не­пременно ще стигне до задънена улица: в един момент няма да знае как да продължи — и това е в най-добрия случай. Тук голяма помощ може да окаже епископ Теофан Затворник. В едно от писмата си или в „Пътят към спасението” той говори за това, че за да води човек духовен живот, трябва да е като обтегната струна - а това всеки може да постигне. Всички ние можем да се научим на неподвижност и вътрешна тишина или, обратно, на хармонично движение, което да не ни прави нито напрегнати, нито отпуснати. Ние можем да се нау­чим да се освобождаваме от умствената напрегнатост и същевременно да не ^ изпадаме в умствена летаргия; можем да преодолеем сърдечното си безчувствие, без да изпадаме в истерично състояние. Ето това трябва да търсим във физически смисъл. Трябва да се учим да стоим и да се движим така, че да владеем тялото си. Защото можем да отдадем на Бога само това, което сме овладели, не можем да принесем на Бога нещо, което самите ние не владеем.

Ето всичко, което мога да кажа по този въпрос. Можете да практикувате Иисусовата молитва, но не бива да правите от нея някакъв мистичен фокус.

И не е задължително да се занимаваме с нея?

Аз все по-малко мисля, че е задължително. Имаше време, когато мислех, че е необходимо. Но от примерите, които виждам около себе си през последните двадесет и пет години, останах с впечатление, че някои хора вървят по друг път. Да кажем, св. Тихон Задонски - той не е човек на Иисусовата молитва; той може да я е употребявал в някакво правило, но тя не е неговата специфична духовна практика. Има други пък, които практикуват Иисусовата молитва. Въпросът е единствено в това: да се молим; при това, не да молитвословим, а да се молим, т.е. да бъдем в живо отношение и общуване с Бога. В крайна сметка, дали човек ще започне с молитвеното правило или с богослужението, или е Иисусовата молитва — той трябва да достигне до молитвеното мълчание. Не до някакво мъртво мълчание, при което нищо не се случва, а до такова състояние, при което действително „да замълчи всяка плът човешка, да предстои с трепет...” Това състояние е живо, активно, не мъртво, не закостеняло: и само отвътре, от дълбокото безмълвие човек може истински да се моли.

Откъс от книга "Молитвата и Животът", издание "Омофор"

Как да бъдеш християнин далеч от храма

Радиобеседи в религиозната програма на руската служба на ВВС, 1984 г.

Първа част

Темата на моите беседи е как човек може да бъде християнин далеч от храма. Веднага ми идват наум разкази за живота на първите християни. Те са били твърде малко на брой, разпръснати из цялата Римска империя; започват гоненията, било е опасно дори да се събират, понякога и невъзможно. Затова когато поставяме въпроса дали може оформила се извън храма група християни, без да участва в богослуженията, да израсне във вярата, в познанието на Бога, да стане цялостна общност – най-просто от всичко е да се обърнем към християнското минало.

Какво характеризира християните, кое ги отличава, кое ги прави по своему единствени? Това е, че хора от най-различен произход, от различни обществени съсловия, с различно образование, с различна култура, различни по националност, говорещи различни езици; хора, които никога не са и помисляли, че могат да се срещнат заедно на някаква обща основа, са намерили тази обща почва чрез общата си вяра, повярвали са в Господ Иисус Христос. Ние търсим общуване помежду си и се стараем да го осъществяваме на различни равнища в живота. А първите християни дори и не са могли да си помисля за това, да търсят такова нещо е било невъзможно. Единственото общо за тях е била тяхната вяра, това, че всички – всеки по своему – са срещнали Господ Иисус Христос, признали са в Него своя Бог, своя Спасител, Господаря на своя живот и са Му отдали всичките си душевни сили, малки или големи – но изцяло, докрай.

В онези времена вярата е била не система от богословски или философски възгледи, а плод на срещата с живия Бог; вярата била отдаване на целия живот, била доверие и вярност докрай към Христа. Тази вярност се е изразявала във всичко: в чистотата на живота, в новия начин на живеене. Да си спомним какъв човек бил св. ап. Павел – гонител на християните, а след това станал един от най-пламенните проповедници на Евангелието. Ето как той вижда кое пречи на човека да се нарече християнин, кое го прави недостоен да бъде християнин. В пета глава на своето Послание до Галатяни св. ап. Павел пише: Делата на плътта са известни; те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свали, ревнувания, гняв, разпри, разногласия, (съблазни), ереси, завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива. А когато става дума за плодовете на Духа, т.е. какви плодове могат да се родят в човешката душа, докосната от дара на Светия Дух, от действието Божие, какъв трябва да е християнинът и кое у него е достойно както за самия него като човек, така и за Бога като негов Господ, Творец и Спасител – ето какво четем в същото послание: А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание.

Ето това са качествата, на които трябва да обърнем внимание, ако искаме да бъдем християни. Да си християнин означава да си човек, от когото Бог не се срамува. Такъв човек внася светлина в света – там, където всичко е потъмняло; внася надежда – там, където има само отчаяние и безнадеждност;  любов – където има скръб, безразличие, ненавист, кавги, завист, вражда, разпри, раздели. След като е очистил своя ум от недостойни мисли, своето сърце от скверни чувства, този човек внася в живота чистота, изключва от него всичко, което би го опозорило, което би опозорило името християнин, а в крайна сметка – и Бога. Св. ап. Павел пише: заради вашето поведение се хули името Христово. Това се е случвало тогава, но това се случва и сега: пиянство, безчинство, прелюбодеяние, блудство, нечистота, сквернословие, завист, гняв все още се наблюдават сред християните, което означава, че хората, които живеят с такива чувства и действат така, не са християни по своя живот. Ето с какво всеки от нас трябва да започне: не да се пита далече ли е църквата или близо, често ли отиваме там и какво получаваме от нея, а да си зададе въпроса: какъв съм аз самият, какви сме ние самите – Христови ли сме или не сме Христови? Живеем ли по законите на Божията правда или позорим Божието име и своето име на християни?

По време на войната ми се налагаше много дълго да живея далеч от храма, а както и други знаят, това е твърде мъчително. Но аз открих нещо много ценно в това принудително състояние. Оцених Църквата, храма, общата молитва по-иначе. Закопнях за богослужение, за обща молитва. И когато после отново стана възможно да бъда в храма, аз се молех така задълбочено, с такава жива сила, както не съм се молил преди, когато беше достатъчно да измина няколко преки улици, за да се озова в мъничката руска църква, недалеч от дома ми. Затова трябва да възпитаваме в себе си любов към богослужението, готовност да бъдем християни всеки ден, всеки час, при всички обстоятелства, ревност към църквата и радост, че сме посланици Божии. Такъв е смисълът и на думата „апостоли“. Ние сме свидетели. Такъв е смисълът на гръцката дума „мартирион“, която се превежда като „мъченик“, но поначало значи „свидетел“, като се набляга върху нашето свидетелство, което трябва да бъде явно, смело. И за да принесем на другия неизказаната радост на вярата, трябва да бъдем готови, подобно на Христос, да пострадаме, а ако е нужно – и да умрем.

Но не от всеки се изисква това и не за това ще говоря сега. Ще говоря как нашето свидетелство достига до другия човек. Всеки може да намери вярата, както и аз я намерих – чрез чудото. На вяра можем да се научим с четене на Евангелието, вярата можем да намерим при среща с жив човек, който е като нейн светилник, от който тя се разпръсква и свети. Вярата можем да намерим в бездната на отчаянието, когато, познали пълната несигурност на всякаква човешката помощ, възкликваме: да, от човешка гледна точка не остана никаква надежда, но все пак надеждата не умира. В мен гори духът ми, надеждата ми е много по-силна от отчаянието, а надеждата не лъже: тя е живият Бог…

За пръв път християните са се нарекли с това име в Антиохия*. Нима само за това, че са били представители на една не голяма тогава, незначителна, странна, гонена, отхвърлена секта, родила се сред евреите? Разбира се, не! Не биха ги забелязали, просто биха минали покрай тях. Но не е могло да останат незабелязани, защото в тях е имало нещо, което хората от онова време дотогава не са срещали в никой друг. Тертулиан пише в свое послание до римския император: Помислете, около нас всички говорят: „Как се обичат тези хора един другиго!“ – с такава любов, каквато в езичеството никой не е познавал, не е срещал … Разбира се, и в езичеството хората са се обичали ден друг; родителите са обичали децата, децата – своите родители, приятелите – своите близки, мъжът и жената – взаимно. Но ето, появява се група хора, в които живее любов от съвършено друго естество, хора, способни да обичат враговете си, да обичат гонителите си, способни посред мъченията да се молят Бог да даде спасение на мъчителите им, както Христос, когато са Го разпънали, се е молил на Своя – и нашия! – Небесен Отец, казвайки: Прости им, Отче, те не знаят какво вършат…

Ето такава любов е открил тогавашният свят сред християнската община; но такава любов може да бъде открита и у всеки човек. И разбира се, не е нужно той да е мъченик, да е преследван и разпнат, да е гонен, за да възсияе неговата любов над всичко. Кой от нас не е заобиколен от безразличие, от недолюбване, от клевети? Кой от нас няма врагове, които му желаят злото, които искат да му отнемат нещо, дори най-скъпото: да отнемат свободата ни, да отнемат работата ни, жената и децата ни, съкровените неща!… И ето първото качество на християнина: способността без гняв, без ненавист да погледна този човек и да каже: Господи, прости му, той не знае какво върши… И много повече: Боже, спаси го! Аз живях в тъмнина, Ти ме спаси, Ти ме изведе на светлина. Аз също бях такъв безумец, както и този – Ти ми даде небесен разум, не земен… Ето за такава любов у първите християни са говорили езичниците около тях. Вече споменах какъв е бил техният живот, говорих за чистотата, правдата, достойнството на живота им. И тук стигаме до самата същност: да обичаме враговете си, да ги обичаме не за да избегнем тяхната ненавист, а за да може нашата любов да ги обнови, да ги направи други, не непременно християни по вяра, но хора в истинския смисъл на думата, защото ненавиждащият, завиждащият, враждуващият – не е човек, той даже не е на равнището на животното, той е диво същество. Нашета роля е в способността ни да обичаме именно с такава любов, която да възроди в другия човешкия образ.

Има старо повери, че никой не може да се освободи от греха, от старата неправда, ако не види в очите или в лицето на поне един човек сиянието на Вечния Живот. Мисля, че именно това е поразявало всички при срещата им с християни. Има един разказ за смъртта на първомъченика архидякон Стефан. Зарази вярата му са го убили с камъни, а свидетелите казват, че лицето му сияело като слънце: от радостта, от вярата му – да, но и от още нещо: от сиянието на Вечния Живот.

Неведнъж съм си задава въпроса: как става това? По какъв начин лицето на човека може да просияе? Всички знаем как засиява човек от радост, от любов към някого, как лицето му съвършено се променя когато срещне любимия човек, как светват очите му. Но мисля за онова, другото. Струва ми се, че трябва има нещо друго, по-властно, по-силно, което е поразявало хората при срещата им с християните. И аз веднъж в своя живот го видях с такава яснота, с такава сила, че никога не мога да го забравя. Тогава бях на седемнайсет години. Отидох в църква, където никога по-рано не бях влизал. Тя се намираше в едно подземно помещение, дълго я търсих и закъснях, службата беше свършила, хората вече се разотиваха. Сред последните по стъпалата на някогашен подземен гараж, където се помещаваше тази църква, се изкачваше широкоплещест висок свещеник. Когато го погледнах в лицето – просто онемях: никога по-рано не бях виждал такава съвършена вътрешна хармония, която излъчваше светлина. На лицето му нямаше усмивка – той не ме и забеляза, нямаше екстаз, нямаше възторг. Имаше само най-дълбока вглъбеност и нещо, което сияеше в него отвътре: не с материална светлина, а с някакво вътрешно сияние. Помня как тогава се приближих към него и казах: „Не ви познавам кой сте, но искам да ив помоля да станете мой духовен отец“. След това в течение на единайсет години, до неговата смърт, той беше моят духовник.

Мисля, че нещо от този род е ставало и с езичниците, когато са срещали християни, хора, вглъбени в себе си, цялости, всичките сили на които са имали свое средоточие, хора с вътрешна хармония, т.е. – хора очистени, изцелени. И ето тази цялостност, която събира в едно всичките сили на ума, волята и сърцето, всичко, което човекът притежава, в едно средоточие, в способност за действие, несъмнено е стигала до съзнанието на езичниците, така че те да виждат в християните хора от друго естество.

И действително християните са хора от друго естество. Нашата същинска родина е Царството Божие. На земята ние пребиваваме като Божии посланици; животът ни, както казва св. Ап. Павел, е скрит с Христа в Бога, ние изцяло сме потопени в тайната на общението с живия Бог; Който е и нашият Създател, и нашият Спасител, и нашата любов, и нашето изцеление, нашата радост и нашето единство. Ето какво другите хора са виждали в християните. Това ги е озадачавало, те питали себе си, а после – и тях: откъде го има това у вас? Кои сте вие? Защо сте радостни, когато наоколо всичко е така мрачно? Защо сте безстрашни, когато всичко наоколо е така страшно? Защо живеете такъв чист живот, след като е толкова лесно да живееш нечисто, а всички сме съсипани, след като умовете, сърцата, волята и плътта ни теглят в различни посоки и разкъсват нашата цялост – за какво става дума? Защо когато вие идвате, изведнъж наоколо настъпват мир и тишина? Как става това?…

Християните навярно са можели да отговорят така, както аз сега ви отговорих – с примери. Дойдоха веднъж при мен двама души. Те бяха се скарали, враждуваха и все търсеха случай да си наговорят един на друг всичко, каквото мислеха, да излеят целия си гняв, да излеят цялата отрова, която беше се натрупала в душите им, и решиха да направят това в мое присъствие с надеждата, че няма да позволя единия да прекъсва другия, така че да могат всичко да си кажат, цялата злоба да излеят. Те започнаха. Слушах и чувствах, че не мога да ги убедя, че враждата разрушава тях самите, че единственото спасение за всеки от тях е примирението с другия. Обхвана ме почти отчаяние (тогава бях млад духовник, случи се преди трийсет и пет години). Изведнъж ми дойде мисълта как Христос в Евангелието заповядва на вятъра, вълните и бурята да утихнат, те замлъкват и притихват. Тогава се обърнах към Христос: Господи, не мога нищо да направя – Ти ела и кажи думи за мир, а аз ще бъда с Тебе, ще се моля Ти да бъдеш сред нас и да извършиш чудо… Помня, седях и мислено си казвах: Господи! Бъди с нас, дай ни Твоя мир, който никой друг на земята не може да ни даде… Изведнъж забелязах, че спорът започва да утихва, че горчивите думи престанаха да раняват другия и в един момент двамата заговориха дали вече не е време да се помирят, да изоставят безумието и да се обърнат към нещо по-разумно.

Ето това е мирът, който християните вероятно са внасяли навсякъде, където са отивали, посредством своята вяра, духовна храброст, вътрешна тишина и любов. Ето кое никой не може да ни отнеме. И затова не е нужно да вървиш и да казваш: „Аз съм християнин!“ – просто трябва да бъдеш християнин. Всеки от нас трябва да се стреми към това, а с Божията сила може и да го постигне, защото, както казва св. ап. Павел, силата Божия в немощ се познава; тя е като вятъра, който може да надуе платната и да прекара през бурното море и най-тежкия кораб. А на друго място той казва: всичко за мене е възможно, щом ме укрепва Господ Иисус Христос. Но трябва да започнем отвътре, без да се грижим за нищо външно.

Опитах се да очертая нравствения образ на християнина, онзи образ, без който човек въобще няма право да се нарича християнин. Сега искам да кажа нещо за това как християнинът, откъснат от храма, може да води истински духовен живот. Духовен живот не означава само да посещаваме богослужения и да бъдем членове на някоя, макар и много жива, християнска общност. Той се изразява в дълбокото, откровено, искрено общение с живия Бог; а това се постига чрез изпълняването на Христовите заповеди, чрез живот, който ни прави християни на практика, не само на думи, а също и чрез молитва. Сега ми се иска да кажа няколко думи за ролята на молитвата в това наше усилие.

Молитвата не се изразява в повтарянето на чужди думи, а в желанието ни, както казват древните писатели, да бъдем с цялото си сърце и с целия си ум единни с Бога, т.е. да се стремим към Него, да жадуваме среща с Него и най-вече, доколкото това зависи от нас, да бъдем с Него докрай правдиви и искрени. Затова молитвата не се изразява само в снабдяването с молитвеник, или в научаването, в запомнянето наизуст на готови молитви; молитвата се заключава преди всичко в умението да предстоим пред Бога. Това ще ви се стори или безкрайно сложно, или удивително просто. Предстоенето пред Бога, обективно казано, е много просто нещо. Бог е вездесъщ, няма място, няма ситуация, които да ни отделят от Него; нито работата, нито обстоятелствата, нито хората могат да ни откъснат от Него. От нас зависи съзнателно, с цялото стремление на ума и сърцето си, да стоим пред Него. Когато сутрин станем, можем да започнем деня си, заставайки за миг пред бога, без дълги молитви, със съзнанието, че току-що събудили се, сякаш сме възкръснали за живот от смъртта. Защото между съня и смъртта има много голямо сходство. Ние лежим без възприятия, нямаме никаква власт над себе си, не разбираме какво става наоколо. Подобно е и при смъртта: що се отнася до тялото ни (не до живата душа, която застава пред Бога, а само до нашето тяло), ние като че ли потъваме в забвение. А когато се събуждаме, сякаш излизаме от това забвение, дори може да се каже – от небитието. Нямало ме е на земята – и изведнъж встъпвам в новия ден. А този ден е също различен: настъпващият ден никога в историята на света още не е съществувал. Дните са неповторими, всеки ден е нов, той се простира пред нас като покрита със сняг равнина – чиста, недокосната, без човешки следи, без стъпки от нозете ни; и ето този нов човек, който съм аз след съня си, встъпва в новия ден… Ако помислим, това е съвършено изумителна среща: аз влизам в деня, който никога в историята не е бивал, а този ден аз мога да направя добро или зло, мога да бъда човек или звяр, мога да бъда достоен или недостоен, мога да живея за радост на хората или да им донеса мъка, мога да израсна или, напротив, да стана още по-нищожен, отколкото съм бил вчера… Нека само помислим за това няколко минути: ето, излизам от дълбините на съня и влизам в този ден, нека да се обърна към Бога и да кажа: Господи, благослови ме да вляза в този ден и благослови този ден за мене! Нека всяка среща, всеки човек, всяка дума да бъдат изпълнени със съдържание, което да бъде чисто, достойно за моето човешко величие и за Твоето величие, Господи; и нека всяка моя дума, всяко мое действие да допринася за доброто, за правдата за красотата на живота.

Сега искам да кажа по какъв начин вечер, когато денят е завършил, можем да застанем пред своята съвест и пред Бога, пред живота си, преди да встъпим в нощта, в забравата, преди да потънем в сън.

Денят, който ни е бил даден, сме запълнили с всичко, с което сме успели. В този ден сме направили добро и зло, нещо сме провалили, нещо хубаво сме създали; на някого сме доставили радост, някого сме огорчили; на един сме помогнали, на друг сме навредили; и онази снежна равнина, която е лежала пред нас в зората на деня, сега е белязана с нашите стъпки. Нека да погледнем и да видим извивките на своя път, защото рядко пътят ни е прав. И преди да застанем пред Бог, трябва да застанем пред собствената си съвест и да се запитаме: какво направих с този ден, който ми беше дарен; какво направих и със себе си през този ден? Станах ли по-благороден, станах ли по-достоен за името човек? Или обратното: унизих, опорочих себе си? Затова трябва да седнем и да помислим: да помислим честно, така, както понякога човек мисли пред прага на смъртта, защото никой не знае ще се вдигне ли след съня си от леглото и ли не. Ние заспиваме, но може вече да не се събудим на земята; очите ни могат да се отворят във вечността, когато вече ще е късно да мислим какво имаме да вършим – тогава ще трябва да застанем пред Бога във вечността със съдържанието на целия свой живот.

Нека всеки да помисли: какъв би бил пред своята съвест, ако знаеш, че смъртта е близо, че след няколко минути животът ти ще свърши и че разполагаш само с тези няколко минути, може и час или час и половина, за да направиш равносметка, да поправиш, което е поправимо; да викнеш, макар и само в намеренията си, макар и само с душата си, към онези, които си обидил: прощавайте! – или към тези, които дълбоко си обичал: прощавайте!… Това е много важно, защото пред Бога трябва да застанем в истина, не бива да играем на криеница с Бога, с Бога е невъзможно да се играе на криеница. И ето, всеки стои пред своята съвест и си задава въпроса: как постъпих през днешния ден с всяко обстоятелство, с всяка среща; какво направих със себе си?… Разглеждайки себе си по такъв начин, виждаш и доброто, и злото, най-често ги виждаш неясно; злото не е непременно зло, а е нещо смътно, някаква смесица от добри намерения и недобри постъпки – поради боязливост ли, поради леност ли, поради разсеяност ли, или просто защото е било по-примамливо да постъпваш не така, както ти е подсказала съвестта. Помисли над всяко нещо. И се покай…

Второ, трябва да си зададеш въпроса: ето денят свърши, разгледах го честно и добронамерено – сега искам ли да застана пред Бога?… Християнинът ней-често ще отговори, че как иначе – разбира се, че иска… – Но не, не иска непременно. Случва се от чувство за дълг и съвест да завършиш деня с молитва, с предстояние пред Господа. А после какво става? После човек се връща към обичайното, помолва се, ляга си, но вместо да спи, хваща книгата .И ако е честен, вероятно ще забележи, че книгата го увлича повече, отколкото молитвата към Бога, а това е страшно; то показва, че реално ние сме далеч от духовното здраве, от онази необходима вътрешна вглъбеност, за която говорих миналия път. Защо се случва така? А се случва постоянно. Помислете: колко често разни неща ни увличат повече, отколкото желанието да срещнем живия Бог? За тази среща и за вътрешната борба между нашите увлечения и Бога, Който мълчаливо стои, изоставен от нас, ще говоря в следващата беседа.

Следва продължение

Превод: Венета Дякова

Източник: Митрополит Антоний (Сурожки) „Молитвата и животът“, София, Омофор, 2005

* Деян. 11:26 – Бел. ред.

източник: https://renetatrifonova.wordpress.com/