събота, 27 април 2013 г.

Къде Си, Господи, открий ми се




...Искам да поставя два въпроса: защо се моли вярващият човек и достъпна ли е молитвата за все още неповярвалия.
Но може би преди всичко трябва да кажем какво е молитвата. Молитвата е вик на душата, молитвата е словото, което се изтръгва от сърцето. За вярващия да се поставя въпросът защо се моли човек е толкова неразбираемо, както да се пита защо влюбеният говори на любимата си за своята любов. Или защо детето плаче и търси от майка си помощ. Защото знаят, че ще получат отговор на своя зов, че на думите за любов ще им бъде отговорено с радост, с ответна любов.
Понякога вярващият се моли, защото е обхванат от живо, дълбоко чувство за Божията близост, за Божието присъствие. Това може да се случи в храма, може да се случи вкъщи или на полето, или в гората: внезапно човек усеща как Бог му е много близък, сърцето се препълва с умиление, с трепет. И той се обръща към Бога с молитва за благодарност, или за изпитаната радост, или за усетения трепет. В един от псалмите цар Давид възкликва: Господи! Радост моя! ­ ето това е молитва, най-истинската молитва. Понякога у преживелия подобен опит човек остава чувството: Защо не е винаги така! Защо това не продължи по-дълго ­ и го обзема копнеж по Бога. Започва да му се струва като че ли Бог го е напуснал или че самият той се е отдалечил от Бога. Разбира се, че това не е вярно. Бог е безкрайно и постоянно близко до нас... Но човекът започва да търси Бога; както понякога в тъмнината ние опипваме около себе си, търсейки някакъв предмет, така и човек търси Бога не някъде там на небето, а търси Бога дълбоко в себе си, като се старае да се потопи молитвено, благоговейно в собствените си дълбини, за да застане отново пред Божието лице.
Този опит е сроден с опита на човека, който още не вярва, но търси. Барон Николай ­ основателят на Студентското християнско движение в Русия, като слушал от своите връстници и приятели често да говорят за Бога, усетил желание да разбере дали Бог съществува, или не съществува. И тази жажда за увереност го накарала веднъж, както се разхождал в гората, да възкликне: Господи! Ако Те има ­ обади се!... Внезапно някакво дълбоко чувство го обзело и той повярвал.
... Бих искал да поставя въпроса: как в невярващия човек може да се разгори желанието да търси нещо, за което той като невярващ няма и понятие? Не е достатъчно това, че познава вярващи, които може би уважава, чийто ум вероятно цени, чиито убеждения му се струват достойни за внимание: за да се моли, трябва да има някакво лично преживяване. И ето, като мисли за себе си, човек достига до едновременното познание на две противоречиви неща. От една страна, като се вижда в този безкрайно голям, огромен, понякога страшен и пълен с опасности свят, няма как да не се почувства като мъничка песъчинка, която може да бъде разрушена от силата, от мощта на този свят. От друга страна обаче, като се обърне към себе си, като се замисли над себе си, човек изведнъж открива, че в някакъв смисъл той е нещо повече от този грамаден свят, в който представлява такава малка, незначителна и крехка песъчинка. Целият свят, който го заобикаля, е в плен на двете измерения: на времето и пространството, а човек усеща в себе си сякаш едно трето измерение: в него има дълбочина, която не съществува никъде другаде и в нищо друго. Ако си представим земното кълбо и мислено проникнем в него, ако се движим все по-надълбоко, преминем в най-голямата му дълбочина, в един момент ще стигнем до центъра и това ще е пределът на дълбочината. Ако продължим да се движим, ние просто ще излезем от това земно кълбо и отново ще се озовем на повърхността му. Всичко веществено има сякаш ширина, но не притежава дълбочината, която я има единствено у човека, защото тази дълбочина е невеществена.
И ето, човек изпитва глад за познание, копнеж по любовта, изумление пред красотата, и колкото и знания да трупа, само все повече се разширяват познавателните му възможности; колкото и любов да има в живота му ­ в сърцето му се откриват нови дълбини; то става все по-широко; колкото и красота да преживее чрез музиката, чрез природата, чрез произведенията на изкуството, пак му остава способността да поеме безкрайно повече, защото всичко, което е изпитал, се побира в него, потъва в някаква бездна и го оставя пак така открит, пак така празен. Кентърберийският архиепископ Рамзи казва, че у човека има дълбочина, има простор, които са толкова велики, колкото е велик и самият Бог, и че тази дълбочина може да бъде запълнена само от Бога. Струва ми се, че това е самата истина.
И ето, щом човек се замисли за себе си като за едно безкрайно малко същество в безкрайно грамадния простор на света и внезапно открие, че целият този свят е твърде малък, за да го запълни докрай, тогава той се сепва: как така?... Тогава той може да започне да си задава въпроси: кое може да ме запълни, щом нито знанията, нито любовта, нито красотата не могат да ме задоволят докрай, не могат да покрият тази дълбочина, тази бездна...
И тогава, дали под влиянието на собствените размисли или от четенето, дали вследствие на срещите или на чуждата молитва, човек може да се впусне в търсене на неведомото, той може да потърси онова, което би запълнило душата му, за което са му говорили другите: има го ­ търси! Търси вглъбяване в себе си, защото тайната на познанието е заложена в собствената ти дълбочина, но това е друго познание: познание на Бога.
И по пътя на това търсене човек може да започне да се моли, да се моли с най-дълбокия вик на душата: Къде Си, Господи? Открий ми се, не мога да живея без смисъл и без цел! Сега разбирам, че не съм самодостатъчно същество, че целият свят е твърде малък, за да ме запълни ­ и кой ще изпълни тази дълбинна пустота?... Е ето ­ човек пристъпва към вярата и към молитвата, за които искам да говоря.
Откъсът е от книгата на митрополит Антоний Сурожски "Може ли все още да се моли съвременният човек". Превод от руски Анастасия Рашева
Препечатано от Църковен вестник, брой 6 за 2002 година
 Източник: http://www.pravoslavieto.com/

За молитвата




В тази беседа за молитвата искам да поставя въпроса за вярата като абсолютно условие за плодотворна и честна молитва. Съвременният човек често се страхува да покаже, че е вярващ; на него му се струва, че има нещо особено, нещо специално религиозно в това да бъдещ вярващ, че това е област, в която той ще бъде сам, че другите културни хора не могат да имат понятие за вярата, че това упражнение на ума и на сърцето им е чуждо.
Тук ми се иска да подчертая, че става дума за чисто недоразумение, възникващо от недообмисляне. Вярата не е само религиозно понятие. Вярата има място във всички човешки отношения, тя има своето място и в научното дирене. Свещеното Писание определя вярата като увереност в това, че съществува невидимото. Нима това не е определение, което обхваща целия ни живот? Например, срещам някакъв човек и съм поразен от лицето му, иска ми се да се запозная се него - защо? Ако съществуваше само видимото, би трябвало да съм удовлетворен от това, което съм видял. Но аз знам, че лицето му е интересно, че е изразително, тъкмо защото зад видимото е невидимото, а именно: неговият ум, сърце, цялата му човешка съдба. Същото се отнася и до научните търсения. Ученият не описва заобикалящите го предмети; той не се задоволява с това да нарече с различни имена камъните, да обозначи цветята или животните. Ученият отива много по-надълбоко. Вниманието му се спира върху външното, но интересът му е насочен към това, което е невидимо. Гледайки предмета, той се задълбочава в природата на материята, забелязвайки движението, той навлиза в природата на енергията, виждайки живото същество - търси естеството на живота. А всичко това е невидимо. Той може да се занимава с подобни изследвания, само доколкото е напълно уверен, че зад видимото се крие едно богато, значимо невидимо, чието познание му е необходимо, тъй като външното не го удовлетворява - не това е познанието.
Така че вярата е състояние на всеки човек през целия му живот, състояние - изпълващо цялото му време, всяко негово общуване с друг човек. Вярата е и подход на учения към заобикалящия го свят. Вярата определя всичко. Помня как един съветски представител ми беше казал: "Човек не може да живее без вяра!" Той имаше предвид, че не може да се живее без дълбоко и силно убеждение, което да определя всяка постъпка на човека. Когато човек казва, че е вярващ и че предмет на вярата му е Сам Бог, той не доказва своята некултурност; той просто доказва, че в кръга на неговите търсения предмет на неговото познание е не само човекът, не само живият свят около него, не само вещественият свят, но че по една или друга причина той е почувствал и съществуването на друг свят: може би света на красотата, света на дълбините на собствената му душа, а възможно и да е усетил вече полъха на Божия дух.
Вярата има и друго значение - значение на доверие. Когато казвам: "вярвам ти", това значи, че ти имам доверие. Същото говори вярващият за Бога, когато мисли за Него или се обръща към Него. Но да се доверяваш, значи също така да следваш съветите, указанията. Ето защо, за да израснем в духовния живот, за да познаем дълбините на онзи опит в познанието на Бога, който обикновено наричаме вяра, трябва да се научим да живеем така, както ни съветва Господ, да живеем живота, към който ни призовава Сам Бог: това е пътят на заповедите, за които говорят древните подвижници, това е опит да се слеем в мисълта, със сърцето и духа си със Самия Бог - и не само в чувството, но и в постъпките си.

Ако същността на молитвата се състои в общуването на човека с Бога, в такова общуване, каквото е налице между човек и човек, то, естествено, между Бога и човека трябва да има истинско и дълбоко разбиране и родство. В Евангелието Христос казва: "Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи ще влезе в Царството Небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен..."
Това значи, че не е достатъчно да се молим. Освен молитва, освен молитвени слова, трябва и да живеем такъв живот, който да бъде израз на нашата молитва, който да оправдава тази молитва. Някой от древните писатели беше казал: не затваряй молитвата си само в думи, направи целия си живот служение на Бога и на хората... И тогава, ако се молим на фона на такъв живот, нашата молитва ще бъде правдива; в противен случай тя ще бъде от край до край лъжа, ще бъде израз на несъществуващи в нас чувства и мисли, които сме взели от някого, тъй като ни се струва, че така трябва да се говори с Бога. А на Бога Му е нужна правдивост: правдивостта на нашия ум, на нашето сърце, и непременно правдивостта на нашия живот.
Има ли смисъл, наистина, да се обръщаме към Него не докрай правдиво? А правдивостта започва в момента, когато, като заставаме пред Бога, си задаваме въпроса: кой съм аз пред лицето на Този, с Когото беседвам в момента? Наистина ли искам да се срещна с Него лице в лице, влече ли ме към Него сърцето ми? Открит ли е умът ми? Какво общо има между мене и Този, към Когото се обръщам? ... И ако открием, че между нас няма нищо общо или че то е твърде малко, то и молитвата ни непременно ще бъде или неправдива, или слаба, или безсилна, чрез нея човек няма да изразява самия себе си. Наблягам на това толкова настойчиво, защото става дума за една много важна черта на молитвата: трябва да сме правдиви докрай. Чак след това идва въпросът за думите, с които ще се молим. Защо, например, в църквата се молят само с чужди думи, или с думите на светиите, с думи, които са били съставяни от поколение на поколение в продължение на векове? Може ли да се молим с такива думи правдиво? - Разбира се, че да! Но за да бъде тази молитва правдива, трябва да споделим с хората, които векове преди нас са се молили с цялата си душа, с целия си ум, с цялата си сила, с вика на своята душа, трябва да споделим с тях онзи опит на познание на Бога и опита на техния човешки живот, от които са се родили тези молитви. Светците не са измисляли молитви; молитвите са се изтръгвали от тях по необходимост: от радостта или от скръбта, от покаянието или от тъгата на изоставения, или просто - тъй като и те са били земни хора - опасността, пред която са се намирали, е изтръгвала тези молитви, изтръгвала ги е от душата им. И ако искаме да се молим с тези техни думи, ние трябва да се приобщим към техните чувства и опит.
Как да стане това? Можем ли да се пренесем назад във вековете? Естествено, не! Но някъде в нас съществува един фундаментален човешки опит, който ни свързва с тях: ние сме хора като тях, и ние търсим Бога, Същия, Когото са търсили и те, Когото са намерили; борбата, която се води в нас, е същата като тази, раздирала душите им.
И ето, че ние можем да се научим от тях на молитва, точно както в съвсем други области разширяваме и задълбочаваме знанията си, както се приобщаваме към опита, по друг начин недостижим за нас, като слушаме музикалните произведения на великите композитори, като гледаме картините на великите художници. Те са живели същия живот, който живеем и ние; само възприятията им са били по-изтънчени и по-дълбоки, което невинаги ни е достъпно; и чрез техните произведения ние се приобщаваме към разбирането, което иначе не бихме имали.
Ето защо трябва да обединим живота и молитвата, да ги слеем в едно, за да може нашият живот да дава храна на молитвата ни, и, от друга страна, за да бъде нашият живот израз на правдивостта на нашата молитва.

В предишната беседа говорих за това, че поради липса на дълбок личен религиозен опит, ние можем да се молим с молитвите, изтръгнали се от душите на светците. Но веднага възниква въпросът: как да се приобщим не към думите - това не е трудно, а към съдържащия се в тях опит. Вече давах пример, че бихме могли да го направим по същия начин както, когато слушаме музикалните произведения на великите композитори. Те превъзхождат нашия опит във всяко отношение. Разбира се, не само в чисто музикално отношение; тяхното възприятие на света, дълбочината на чувствителността им, способността им да изразят това свое възприемане на света чрез звук, хармония, да внесат такава дисхармония, която не убива смисъла и музикалния строй, а обратно, подчертава ги и прави реална картината на живота и опита - тези качества можем да възприемем от тях. Ние не ги притежаваме и не се случва често да възприемаме живота като тях. Ето по такъв начин можем да се влеем в молитвата на светците.
Вероятно бих могъл да поясня същото с друг пример. Случва се възрастните да забравят за детето, свряно някъде в ъгъла на стаята, докато те си разговарят. То се заслушва. Първоначално то слуша разговора на възрастните, и той му се струва неразбираем, безсмислен: говорят все за неща, които са му недостъпни. После изведнъж някой заговаря и внезапно то започва да разбира всичко: човекът разказва нещо и чрез разказа му до детето достига разбирането на този човек за живота, то успява да схване нещичко, слуша и с цялата си душа откликва: да, така е, вярно е, точно така е! ... После разговорът отново става "възрастен" и то престава да разбира. А понякога възрастните говорят такива неща, които то съвсем не може да възприеме, които не само че надвишават неговия опит, но и са в разрез с него.
Това се случва и с нас, когато четем или слушаме молитвите на светците. Те са като възрастните, а ние сме като децата. Техният опит понякога безкрайно превъзхожда нашия. Но ако само започнем да слушаме внимателно, с интерес - като не се опитваме да се приспособим, а се стараем да разберем всичко, което ни е достъпно и да реагираме на това, което ни е недостъпно, то нашата молитва ще става все по-дълбока, по-изтънчена и по-правдива. В някой момент, като отговаряме, като откликваме на молитвата на светеца, ние ще кажем: Амин - а това значи "Да, да, вярно е! От цялата си душа съм съгласен с това." На моменти молитвата му ще ни бъде съвсем неразбираема, и тогава можем да кажем: Господи - не разбирам! Как е възможно това? Понякога изрази като "аз съм най-големият грешник на земята", излезли от устата на човек, за когото знаем, че е светец, ни се струват напълно абсурдни, и тогава ние ще кажем: Господи, това не може да бъде, и аз не мога да го кажа за себе си, не се чувствам грешник!... Ето тогава нашата молитва ще бъде правдива, тогава ще можем да пристъпим към молитвите на светците, без да се опитваме да се влеем в тях изкуствено, без да се правим, че всичките тези думи са мои собствени, а ще ги използваме така, че да кажем истината за себе си и за светеца да узнаем повече истина, отколкото сме знаели до този момент. Тогава съзнанието ни ще се разшири, ще започнем да разбираме повече отколкото сме разбирали, ще разберем поне това, че има хора с по-дълбок и по-голям опит от нашия, както го разбираме, когато слушаме прекрасна музика или гледаме картина на велик художник. В следващата беседа ще кажа малко повече за това, а засега помислете за молитвите, които знаете и пробвайте с тях, опитайте се да разберете хората, които са ги писали, чрез тяхното слово и опит.

В предходната беседа говорих за това, как можем да се молим с думите на светците. Но понякога ти се иска да се молиш със свои думи, макар и несъвършени. Както понякога на човек му се иска да попее със собствения си глас, иска му се да каже на приятеля си нещо лично със свои думи, да изрази себе си.
Това е много важно. Трябва да се научим да говорим с живия Бог на езика на живия човек. Ние обаче стоим по отношение на Бога в истина: цялото наше отношение към Него трябва да бъде истинно и правдиво. Пристъпвайки към молитвата, ние трябва ясно да си представим, с какво сме застанали пред Бога и да Му го заявим открито и честно. Да кажем или: Господи, измъчих се от тъга по Теб! Цял ден мина, през който животът ме мачка, чак сега настъпи спокойствие, едва сега мога да побъда с Тебе... Или може да се случи да станем и да кажем: Господи, какъв срам беше днес! Колко недостойно се държах за човешкото си звание. Уплаших се да поема отговорност и я прехвърлих от болната глава на здравата, излъгах, бях нечестен, опозорих се и така опозорих и Теб. Прости ми, Господи!... Понякога заставаме за молитва и в същото време знаем, че някъде в дълбочината на душата си искаме да се срещнем с Бога, но или в главата ни се въртят разни мисли, чуства, които никак не върви да останат на нашата среща с Бога, или сме така уморени физически и изобщо не изпитваме никакви чувства. Ако ни попитат: какво чувстваш сега? - бихме казали: нищо друго освен болки в тялото от дългия изморителен ден, освен опустошение в душата... Случва се и да се промъкне такава мисъл: Дай да се помоля по-бързо, че да си дочета книгата, дето съм я започнал, да си довърша разговора, или да се върна към онези свои мисли...
Всичко това трябва да го кажеш пред Бога, за да бъдат отношенията ти с Него правдиви, за да не се преструваш, да не си даваш вид, че уж "да, Господи, нищо друго не желая освен едно, да се срещна с Тебе!", когато в действителност сърцето ти е заето с нещо друго.
И ако сме имали достатъчно мъжество, правдивост, честност така да застанем пред Бога, тогава молитвата ни би била правдива и по-нататък. Бихме могли да изразим пред Бога радостта си от това, че ето на, най-сетне светъл лъч, и мога да побъда с Теб - както става, когато си с приятел, с жена си... Може да се случи, засрамени, да кажем: Господи, аз Те знам, Ти Си моят Бог, а не ми се иска да побъда с Теб, - какъв позор? Срам ме е! Така не се държа и с приятелите си... Понякога пък се изправяме пред Бога и казваме: Господи! Денят ми беше позорен и унизителен - показах се недостоен за званието си на човек, какво да кажа за званието си на християнин - прости ми! Дай ми покайно чувство. Разтърси душата ми до дълбините й, за да се очистя, да се опомня и това никога повече да не се повтори...
Ако започваме молитвата си по този начин, молитвата ни би станала жива, защото е тръгнала от живата струя на душата ни. Нека пристъпим към това! Да се опитаме да се молим на Бога с истина, и тогава ще ни се даде да се молим и с дух.
Митрополит Антоний Сурожски
Из книгата "Може ли все още да се моли съвременният човек".
Превод от руски Анастасия Рашева
Препечатано от Църковен вестник, брой 9 за 2002 година
Източник: http://www.pravoslavieto.com/

Кръщението на Иисус Христос



Тогава Иисус дохожда от Галилея на Иордан при Иоана, за да се кръсти от него. А Иоан Го възпираше и думаше: аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене? Но Иисус му отговори и рече: остави сега; защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда. Тогава Иоан Го допуска. И като се кръсти, Иисус веднага излезе от водата, и ето, отвориха Му се небесата, и видя Духа Божий да слиза като гълъб и да се спуща върху Него. И ето, глас от небесата, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение (Мат. 3:13-17).


Искам да кажа нещо за кръщението на Иисуса Христа. Хората идвали при Иоан да се кръстят, да изповядат своите грехове. Те идвали при Иоан - ето, потресени от неговата проповед, от това, че има правда на земята, че има небесна правда, че има съд на земята, а във вечността - съд Божий; и че този, който не се помири със своята съвест на тази земя, ще стане безответен пред съда Божий. Иоан Предтеча говорил за покаянието именно в този смисъл: обърнете се към Бога, отвърнете се от всичко това, което ви пленява, което ви прави роби на вашите страсти, на вашите страхове, на вашата алчност, отвърнете се от всичко това, което е недостойно за вас и за което вашата съвест ви казва: не, това е прекалено низко, ти си много по-велико същество, много по-дълбоко, много по-значително, за какво ти е да се предаваш на тези страсти, на тези страхове...
 
Но може ли да се каже нещо подобно за Христа? Ние знаем, че Христос е бил Син Божий не само в някакъв преносен смисъл, но и в най-прекия смисъл на тази дума. Той e Бога, Който се е облякъл в човечество, въплътил се е. Всичката пълнота на Божеството, както говори апостолът, обитава в Него телесно (вж. Кол.2:9); и можете ли да си представите, че човешко същество, пронизано от Божеството, както желязото бива пронизано от огъня, може едновременно да бъде грешно, т.е. хладно, мрачно? Разбира се, че не; и затова ние утвърждаваме, ние вярваме, ние знаем опитно, че нашият Господ Иисус Христос и като човек е бил безгрешен, а като Бог- във всичко съвършен. Защо Му е било да се кръсти? Какъв е смисълът от това? Това Евангелието не го обяснява и ние имаме право да си задаваме въпроси, имаме право да недоумяваме, имаме право дълбоко да се замислим над това, какво означава то.
Ето едно обяснение, което ми даде някога един възрастен свещеник. Тогава бях млад и му поставих този въпрос; и той ми отговори: “Знаеш ли, представям си, че когато хората идвали при Иоана, те изповядвали своите грехове, своята неправда,  и цялата своя душевна и телесна нечистота я умивали символично във водите на река Иордан. И тези води, които били чисти, като всяка вода, постепенно станали осквернени води (както знаете, в руските приказки се казва, че има мъртви води, води, които изгубили своята жизненост, които могат единствено да предават смърт). Тези води, наситени с човешка нечистота, неправда, човешки грехове, човешко безбожие, постепенно станали мъртви води, способни само да убиват. И Христос се потопил в тези води, защото Той е искал не само да стане човек съвършен, но е искал като съвършен човек да понесе върху Себе Си целия ужас, цялата тежест на човешкия грях. Той се потопил в тези мъртви води, и тези води Му предали смърт, смъртност, която принадлежала на тези хора, които съгрешили и носели в себе си смъртността, смъртта, като платка за греха (вж. Рим.6:23), т.е. възмездие за греха.” Това е моментът, когато Христос се приобщава не към нашия грях, а към всички последствия от този грях, включително самата смърт, която, в каквото и да е отношение няма нищо общо с Него, защото, както казва св. Максим Изповедник, не е възможно човешко същество, което е пронизано от Божеството, да бъде смъртно. И наистина, църковната песен, която слушаме през Страстната седмица казва: О, Светлина, как така Ти угасваш? О, Живот вечен, как така Ти умираш?... Да, Той е вечния живот, Той е светлината и Той угасва с нашата тъмнота, и Той умира с нашата смърт. Затова и Той казва на Иоан Кръстител: остави, не Ми пречи да се потопя в тези води, трябва да изпълним всяка правда - т.е., всичко, което е справедливо, всичко, което трябва да се направи за спасението на света, трябва сега  да бъде изпълнено от нас ...
Но защо тогава Той е дошъл да се кръсти на тридесет години, а не по-рано и не по-късно? Все пак тук може да се замислим  какво може да означава това.
Когато Бог е станал човек в утробата на Майката, това е съвършен едностранен акт на премъдростта и любовта Божия. Телесността, душевността, човешката природа на раждащия се Христос сякаш били взети от Бога без да могат да се съпротивляват. Но за това е дала съгласието си и Божията Майка: “Ето Рабинята Господня, нека ми бъде по думата Ти” (вж. Лука 1:38)... Родило Се е Дете, Което е било в пълния смисъл на думата човек, т.е. самовластен, с право на избор между добро и зло, с право на избор между Бога и Неговите противници. И в течение на целия си живот- детство, юношество, по-зряла възраст- Той е съзрявал в пълното Си отдаване на Бога. От страна на Своята човешка природа, като човек Той  е приел в Себе Си всичко, което Бог Му възложил чрез вярата на Божията Майка, чрез нейното себеотдаване на Него. Той е дошъл в този момент, за да вземе и като човек върху Себе Си всичко, което е поел като Бог, като Син Божий, когато на Предвечния Съвет Той взел решение да сътвори човека и – когато този човек падне- да понесе всички последствия от Своя първичен акт на творение и от този страшен дар на свободата, който бил даден на човека. В славянския текст на Стария Завет, в пророчеството на Исаия (вж.Ис.7:16) за Христос се казва, че ще се роди Младенец, Който, преди да може да отличава добро от зло, ще избере доброто, защото и в своята човешка природа Той е съвършен.   
И ето този човек Иисус Христос, като израства до пълнотата на Своята човешка природа,  в пълнота понася върху Себе Си това, което Бог Му е възложил, което Му е възложила вярата на Пречистата Дева Богородица. Като се потапя в тези мъртви води, Той, като чист лен потопен в бояджийница, встъпва белоснежен и излиза, както все пак се казва в пророчеството на Исаия, в окървавена одежда, в одежда на смъртта, която Той е длъжен да понесе върху Себе Си.
Ето за какво ни говори кръщението Господне: ние сме длъжни да разберем, какъв подвиг има в него, каква любов има към нас. И пред нас стои въпроса - не за пръв път, а отново и отново, настойчиво: как ние ще отговорим на това?...
 
(Откъс от книгата с беседи на митр. Антоний -"Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий", превод от руски: Мартин Димитров)
 
Източник: http://sveticarboris.net/

Въплъщението на Сина Божий - Изкупител


Евангелието е донесло на хората благата вест за това, че настава новият живот. За това са мечтали мнозина: очаквали са го, тъй като за това многократно са говорили старозаветните пророци. И Малахия, и Исайя, и Иеремия - всички са чакали Този, Който да донесе в света новина; не тази новина, която е била изначално, при сътворението на света, а друга новина: обновлението на падналия човек, и веднага след него, чрез него - обновление на всички твари, пострадали при падението на Адам, обновление на нашата земя, така, че по нея да не остане нито следа от страдание и всичко да бъде изпълнено с радост и тържество.
В седма глава от пророчеството на Исайя се говори за това, че от Дева ще се роди Младенец, Който ще спаси света. Но новината се заключава не само в това, че се изпълнява, сякаш е посято, най-накрая това Божие обещание; заедно с това в света е дошло едно ново представяне на Бога - не само като Творец, но и като Промислител, като Подател на живота. Нашият Бог не е само “Бог далечен”. Наистина като става човек, въплътявайки се, Бог е станал пределно близък с нас. Той е наш роднина. Той носи нашата плът, Той има родословие. Той има земна съдба, Той има име, лице. В Стария завет не бивало да се изобразява Бога; след въплъщението Си Бог получил и човешки облик, и човешко име. Той станал подобен на нас във всичко, с изключение на греха: греха като отдалеченост от Бога, като изопаченост на човешкия облик, като извратеност. И още: чрез въплъщението ние откриваме, че от Бога можем не само да се боим. Разбира се, страхът бива различен. Възможно е по робски да се боиш от наказание; може да се боиш като наемник, който не иска да загуби своята заплата или награда; може да се боиш и по синовски: за да не огорчиш любимия. Но и това е недостатъчно. Във въплъщението на Христа се е открила сякаш още една нова черта у Бога: това е Бог, Когото ние можем да уважаваме. Това звучи странно относително и съм длъжен да го разясня.
Голяма част от хората си представят, че Бог е сътворил света, сътворил е човека, като не го е питал дали е искал да съществува или не,  че освен това го е надарил със свобода, т.е. възможност да се погуби, а след това дали в края на нашия личен живот, дали в края на света, в края на времената, Бог като че ли ще ни очаква и ще произнесе съд. Справедливо ли е това? Ние не сме искали съществуването си, не сме искали тази свобода, която Той ни е дал - тогава защо сме длъжни едностранно да отговаряме за своята съдба и за съдбата на света? Малцина поставят този въпрос с такава рязкост; но аз го поставям и намирам отговора във Въплъщението на Словото Божие, Сина Божий. Бог става човек. Той встъпва в света на човешки начала, Той поема върху Себе Си не само нашата тварност, т.е. плътта, човешката душа, ум, сърце, воля, съдба, но Той поема върху Си цялата съдба на човека, който живее в паднал, извратен свят, в страшен свят, където през цялото време така или иначе действат (понякога дори тържествуват) ненавистта, страхът, алчността, всички видове пороци. Той влиза в този свят и поема  всички последствия не само на първоначалния творчески акт, като извиква от небитието света и човека, - Той поема всички последствия от това, което човекът е направил в този свят. Той живее чист от всяка сквернота в света, където върху Него се сгромолясват всяка нечистота, всеки разврат, всичко безбожно, всичко недостойно за човека, защото Той е повикан за падналия свят. Бога, Който поема върху Себе Си такава съдба, Който е готов така да заплати за това, че ни е дал битие и свобода - да, този Бог може да се уважава. Той не ни е дал живот, за да си платим заради това, Той е дошъл в този живот и заедно с нас Сам е готов да се преобрази, да се измени. За това говори цялото Евангелие и няма да се спирам сега на него. Но ако Бог така представя Себе Си, то е понятно, защо  Бог ненапразно говори за Себе Си в Книга Откровение от устата на Иоан Богослов: "Ето, всичко ново творя" (вж. Откр.21:5).
И това се отнася на само за човека, не само за обществото, това се отнася и за цялото творение. Въплъщението може да се нарече космическо събитие - ето в какъв смисъл. Плътта, в която се облича Бог, човешкото тяло, каквото е било Неговото тяло, се състои от това, от което и цялата вселена. Вие навярно помните, че в началото на книга Битие ни се казва, че Бог е създал Адам, човека, като е взел земна пръст, т.е. най-основното, от което може да се твори. И Христос, ставайки човек, се е приобщил към самата същност, която съставя творението. Всеки атом може да се познае в атомите на Неговото тяло, всяка звезда може да види себе си, да се познае по нов начин, да види, какво атомът и всичко, което се състои от атоми, може да стане, ако само се съедини с Бога, ако само започне да сияе не с естествена тварна светлина, а с Божествената слава. Това е толкова дивно! Представете си, че в Христос всяка твар: и човекът, и всяко веществено творение - може да види себе си в Божията слава. Не е ли това новина? Не е ли това блага вест?
И всичко това, като силата на взрива в атома, се съдържа в две от наименованията на Христа Спасителя: Емануил, което на еврейски означава “с нас е Бог”, “Бог посред нас”, и Иисус: “Бог спасява”. Мога да ви цитирам Посланието на Павел към Тит (2:11-14): "...Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци, като ни учи, да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век, и да очакваме да се сбъдне блажената надежда, и да се яви славата на великия Бог и Спасител наш Иисус Христос, Който даде Себе Си за нас, за да ни избави от всяко беззаконие и ни очисти, за да Му бъдем народ избран, ревностен към добри дела. " Ето затова иде реч, ето какъв е Бог в нас, и ето какъв е нашият Господ Иисус Христос.

(Откъс от книгата с беседи на митр. Антоний - "Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий", превод от руски: Мартин Димитров)
Източник: http://sveticarboris.net/



Законът и новозаветната благодат



"Никой не кърпи вехта дреха с кръпка от небелен плат; инак, новопришитото ще отдере от вехтото, и съдраното ще стане по-грозно. Никой не налива ново вино в стари мехове; инак, новото вино ще спука меховете, и виното ще изтече, и меховете ще се изхабят, но ново вино трябва да се налива в нови мехове (Марк 2:21-22)."
За какво става въпрос? Става въпрос за това, че Христос донесе на еврейския народ (и чрез еврейския народ - на целия свят) съвършено ново учение: не теоретично учение, не някакви философски възгледи, а нов живот, живот, който не може да се вмести в някакви формални категории. Разликата между това учение и учението на Ветхия завет може да се определи така. Във Ветхия завет всичко се основава на закона; в Новия завет диша свободно Духът Божий, Който се явява Дух на благодатта, такъв дар Божий, който ни прави свободни, т.е. самите себе си - и заедно с това деца Божии. Ако сравним действието на старозаветния закон с действието на Христовите заповеди, които често се разбират като думи на Бога, като самия закон, само че пренесен в Новия завет, изходящ от устата на Христа вместо от устата на Моисей, то ще видим каква е тази дълбока разлика.
Този, който изпълнява закона на Ветхия завет може да счита себе си за праведен пред Бога. Той не е нарушил с нищо Неговата воля,  в това отношение той не се кае, той е чист пред Бога, той може да стои с открито лице пред Него и Господ може да го приеме само като верен приятел и слуга.
В Новия завет, в Евангелието има едно място, където Христос говори, че ние сме длъжни да изпълняваме всички Негови заповеди и прибавя: но когато всичко изпълните, считайте себе си за недостойни слуги (Лук. 17:10). Какво значи това? Значи ли това, че каквото и да правим, не сме годни за нищо? Разбира се, че не. Но това означава, че когато  изпълняваме всички Христови заповеди, ние не можем да си кажем: “А сега ние (извинете ме за израза) с Бога сме “квит”; от нас нищо друго не се изисква”. Разликата между старозаветната заповед и Христовата заповед е именно в това, че заповедите от Ветхия завет, както вече казах, могат да направят човека праведен пред Бога, т.е. идеално законопослушен; а Христовите заповеди  не са закони за външно поведение. Под формата на предписания за човешкия живот, те ни описват какъв трябва да бъде човекът, за да се покаже и външно такъв. Освен това се казва: докато заповедта не стане наша втора природа, по-точно - докато втората наша грешна природа не се изтласка от  нашата истинска природа, докато не станем като икона Божия, образ Божий на земята,  изпълнението на тези заповеди не ни прави праведни. Тези заповеди ни говорят за това, какви сме длъжни да бъдем отвътре и как, като бъдем такива в нашата дълбочина, сме длъжни да постъпваме. Тази разлика е много важна. И затова мястото, което прочетох, ни говори за това, че не можем  да вземем новозаветните заповеди, не можем да приемем живота, който ни предлага Христос и просто да изпълняваме това, което ни е казал по робски начин или разчитайки на награда. Ние трябва да се преустроим съвършено; ние трябва да искаме не праведност пред Бога, т.е. да искаме не безопасност пред Неговия съд, а трябва постепенно да придобиваме , използвайки думите на апостол Павел, ум Христов (1 Кор 2:16); можем да добавим: сърце Христово, дух Христов, за да стане животът ни по Христовите заповеди естествено наше състояние.
И  ето Христос ни казва: не пренасяйте категориите от Стария завет в Новия, не си мислете, че можете просто да изпълнявате заповедите на Новия завет; че да живеете с  Новия завет, новата пълнота на живота, която Аз ви предлагам, е също толкова просто, както сте живяли със старозаветната праведност. Новото вино, което е още бушуващо, още кипящо от живот, трябва да се влива в здрави нови мехове, защото ако това вино се влива в стари мехове, то младото вино ще ги спука. Така и се случва. Всеки път, когато хората се обръщат към Христа  и си мислят, че с изпълнението на заповедите Му (сякаш са прости приказки) стават праведни пред Него, те престават да бъдат християни. Те си остават хора от Стария завет, които все още не са разбрали, че законът Христов е закон на свободата: не на произвола, а на онази царствена, дивна свобода, която ни се дава чрез синовството, когато ставаме подобни на Христа и когато всичко, към което Той ни призовава, се прави от нас  заради естествен порив на душата; когато всичко, което творим се явява плод именно на този нов живот, който се е родил в нас.
(Откъс от книгата с беседи на митр. Антоний - "Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий")
превод от руски : Мартин Димитров
Източник: http://sveticarboris.net/

петък, 19 април 2013 г.

За иконите



"Дивно чудо наистина: Бог ни се е явил със Свое лице и ние можем да съзерцаваме това лице, и можем с цялата си любов и благоговение да паднем на колене пред Неговата икона, защото тя е отражение на църковния опит, на църковното познание за Бога. Бог ни се яви като един от нас, но без да престава да бъде непостижимият, великият Бог, Който Сам по Себе Си е образ на Живота, Светостта, Непостижимостта. Едновременно с това Ветхозаветното слово ни се открива в нова светлина: всеки от нас е творение по образ Божий; всеки от нас - една икона. Чудно нещо наистина! И когато гледаме един към друг, и когато отправяме взор към иконата с очите на вярата, с очите на любовта, с очите на богопочитанието ние можем да съзрем образа Божий….
Има икони осквернени, поругани, обезобразени от човешка злоба, и тези икони ни стават изключително скъпи - те са нещо като икони-мъченици и на нас ни се иска да ги спасим, да ги оградим с любов, да ги пазим, защото са пострадали ужасно от човешкото беззаконие…
Именно така трябва да гледаме и един на друг: видим ли човек обезобразен от греха, човек наранен, у когото е трудно да съзрем красотата и славата Божии, тогава трябва се вгледаме много внимателно в този свят, но осквернен образ, и трябва да вложим огромен труд, безкрайна любов, цялото си благоговение, за да може тази икона, изписана не върху дърво, а в душата човешка, в неговия образ и същина, да се очисти, да се изцели, да се освети отново, да бъде икона за слава Божия. 
И ето, сега, пред прага на втората седмица от Великия пост, в края на която преподобният Григорий Палама ще прогласява славата човешка, ще ни каже, че Божията благодат у човека, около човека и с човека, която го изцелява и обновява, тази благодат е Сам Бог, Който живее в нас. С безпределно благоговение сме длъжни да гледаме един на друг, с безкраен трепет и страхопочитание трябва да се отнасяме един с друг, без да се взираме в нашите немощи, слабости, грехове, защото макар да сме образ осквернен, ние сме и образ осветен. Амин." (Митрополит Антоний Сурожский)

За Божията майка


„Ще пристъпваме към иконата на Божията Майка, ще просим да получим Нейните молитви, милост, опрощение. Както е казал един подвижник: ако Тя ти прости смъртта на Своя Божествен Син, тогава никой не може да те осъди…” (Митрополит Антоний Сурожски)

петък, 12 април 2013 г.

Апостол на любовта

Като малко момче той напуснал родината и преминал целия си живот в изгнание. Той пръскал светлина, където била тъмнина, донасял любов, където имало ненавист, давал надежда, където измъчвало отчаянието. Той бил апостол на любовта.


Единството на молитвата и живота

Животът и молитвата са съвършено неразделни. Животът без молитва е празен - в него липсва най-важното му измерение; това е живот повърхностен, без дълбочина, живот в двуизмерно пространство и време; живот, който се задоволява само с видимото, с ближния, но като ближен само във физически план, без да открива цялата безкрайност и вечност на неговата съдба. Посредством самия живот молитвата разкрива и утвърждава изключителния факт, че всичко е белязано с мярата на вечността и всяко нещо има измерение в безкрайността. Светът, в който живеем, не е безбожен свят: ние самите го профанираме, но по своята същност той е творение на Божиите ръце и е обичан от Бога. Цената на този свят в Божиите очи - е животът и смъртта на Неговия Единороден Син; и молитвата свидетелства, че ние знаем тази цена, знаем, че всеки човек и всяко нещо около нас са святи в очите на Бога: те са обичани от Него, те стават скъпи и за нас. Да не се молим - това значи да оставяме Бога извън пределите на всичко съществуващо, и не само Него, а и всичко, което Той означава за създадения от Него свят, в който живеем.

Често ни се струва, че е трудно да съчетаем живота и молитвата. Това е заблуждение, съвършено заблуждение. То произлиза от лъжливата ни представа и за живота, и за молитвата. Ние си въобразяваме, че животът се състои в житейската ни суета, а молитвата - да се уединим някъде и да забравим всичко: и ближния, и нашето човешко положение. Това не е вярно. То е клевета спрямо живота и клевета спрямо молитвата.

За да се научим на молитва, трябва преди всичко да се почувстваме единни с цялостната реалност на човека, на човешката съдба и на съдбините на целия свят - да ги приемем изцяло върху себе си. В това е същността на делото, извършено от Бога и от Въплъщението. Тук е цялата пълнота на това, което наричаме застъпничество. Обикновено възприемаме молитвеното застъпничество като едно вежливо напомняне на Бога за онова, което Той е забравил да направи. В действителност обаче то се изразява в една крачка, която ще ни постави в самия център на трагичната ситуация, крачка подобна на крачката на Христос, Който е станал човек веднъж завинаги. Ние трябва да направим тази крачка, която ще ни постави в центъра на положение, от което вече няма да можем да излезем. Християнската солидарност, Христовата солидарност е насочена едновременно към два противоположни полюса: въплътилият се Христос, истински човек и истински Бог, е изцяло солидарен с човека, когато човек в греха си се обръща към Бога; и изцяло солидарен с Бога, когато Той се обръща към човека. Тази двойна солидарност в известен смисъл ни прави чужди и на двата полюса и в същото време единни и с двата полюса. На тази основа е поставен християнинът.

Може би ще запитате: „Как да стане това?” Молитвата се ражда от два извора: или от нашето възторжено удивление пред Бога и Божиите дела, от близкия и обкръжаващия ни свят, независимо от неговите сенки; или от чувството за трагичност - нашето и особено чуждото. Бердяев казва: „Когато съм гладен, това е физическо явление; ако е гладен съседът ми, това вече е нравствено явление.” Този трагизъм застава пред нас всеки миг: моят съсед е винаги гладен; той невинаги изпитва глад за хляб, понякога това е глад за човешки жест, за ласкав поглед. Именно оттук започва молитвата - от тази отзивчивост към удивителното и към трагичното. Докато има отзивчивост, всичко е лесно: в състояние на възторг е лесно да се молиш, лесно се молим и когато сме пронизани от чувство на трагизъм.

А през останалото време? И в останалото време молитвата и животът трябва да бъдат едно цяло. Няма време да говоря надълго за това, но бих искал да кажа следното: станете сутрин, застанете пред Бога и кажете: „Господи, благослови ме и благослови този начеващ ден”, а после се отнесете към този ден като към дар Божи и възприемайте себе си като Божи посланик в онова неизвестно, което представлява сам по себе си започващият ден. Това е твърде трудно: защото нищо от онова, което се случва, не е чуждо на Божията воля; всичко без изключение са обстоятелства, в които Господ е пожелал да ви постави, за да бъдете вие Неговото присъствие, Неговата любов, Неговото състрадание, Неговия творчески разум, Неговото мъжество... И всеки път, когато се сблъсквате с една или друга ситуация, вие сте този, когото Бог е поставил тук да принесе християнско служение, да бъде частица от Тялото Христово и от делото Божие. Ако постъпвате така, лесно ще забележите, че всеки миг ви се налага да се обръщате към Бога и да казвате: „Господи, просвети ума ми, укрепи и на-правлявай волята ми, дай ми пламенно сърце, помогни ми!” В други мигове пък ще кажете: „Господи, благодаря Ти!” И ако сте разумни и умеете да благодарите, ще пренебрегнете тщеславието или гордостта, изразяващи се във въобразяването, че сме извършили нещо свръх силите и възможностите си, нещо кой знае какво. А всъщност всичко е свършил Бог. Бог ни е дарил изключителната възможност да го свършим. И когато вечерта отново застанете пред Бога и бързо прехвърлите в паметта си изминалия ден, ще успеете да възхвалите Бога, да Го прославите, да Му благодарите, да плачете за другите и за себе си. Ако започнете да съединявате живота си с молитвата по този начин, между тях никога няма да има разрив, животът ще стане пламенен, разпалващ всеки миг нов огън, който ще се разгаря все повече и все по-ярко, докато постепенно ви преобрази в онази горяща и неизгаряща къпина, за която говори Писанието.

Превод
В. ДЯКОВА   




Може ли съвременният човек още да се моли?


Независимо дали човек счита, че се моли или че съвременните условия на живот са отнели от него тази способност - човек се моли. Ние забравяме, че молитвата извира от сърцето, че всeки вик на нашето същество е молитва. Ние не осъзнаваме, че се молим настойчиво, през цялото време. И е много важно да осъзнаем, че предметът на нашата молитва и Този, към Когото се обръщаме в молитвата си, не винаги е Бог. 

Когато се обръщаме към Бога за помощ и същевременно с цялото си същество желаем тази помощ да не идва, за да не се затвори пътят на изкушението пред нас, когато подобно на блаж. Августин казваме: “Дай ми целомъдрие, но не сега”, когато с устни молим Бога за помощ, а със сърце Му оставаме чужди, когато желаем доброто и заедно с това с цялото си същество се надяваме, че ще успеем да сътворим добро, когато и да е, но по-късно - всичко това свидетелства не само за нашата вътрешна раздвоеност, но и цялата ни молитва не само че не е обърната към Бога, но е обърната към "княза на този свят" и го призовава: “Ела ми на помощ, поддържай ме в пътя на злото!” Мисля, че много често можем да се обръщаме към Бога с думите: “Господи, помилуй!”, което е много по-откровено и честно, ако осъзнавахме, колко често се обръщаме към врага на нашето спасение и го молим за помощ. Бих искал да ви дам пример.

В продължение на 15 години аз се занимавах с един бродяга, който ту се заселваше при мен, ту бягаше, после пак се появяваше и казваше, че няма работа, а следователно и пари. Веднъж в главата му се появила мисъл да дойде за Пасха в православния храм и после ето какво разказваше: “Стоя си в църквата и виждам, как вие излизате от олтара с лице към тълпата, обръщате се към нея и произнасяте: “Христос воскресе!” - с въодушевление, с убеждение, които ме поразиха. Но после си казах: “Какво му се удивлявам, за това му се плаща”. Но после и тълпата отвръща: “Воистину воскресе!”, а аз си мисля: “Викат старците, младежите мълчат”. Но като се огледах, виждам около мен стоят млади хора, които от сърце викат: “Воистину воскресе!”. Аз почувствах, че нещо в мен се пречупи, толкова убедителна беше младежта. И тогава ми дойде мисълта: ако всичко това е така, както го виждам, то тогава ще трябва да променя живота си! И тогава се обърнах за помощ към дявола: “Ти толкова пъти си ми помагал, без дори да съм търсил помощ от тебе, сега ми трябва, помогни ми!”. И с голямо възмущение завърши: “Негодник! Той дори и не помисли да ми помогне!”.

Ето как той попадна в плен на Христос, защото дяволът го предаде. Той не знаеше, че дяволът е измамник по природа, че когато искаш нещо безполезно, ти се обръщаш към него. Но този пример показва отчетливо състоянието, което всеки от нас може да открие в себе си. Този зов, противящ се на промяната и извиращ  от някакви наши дълбини, е обърнат към тъмните сили, защото той, въпреки нашите убеждения, стремления, глад и жажда на сърцето и тялото ни се обръща към тях. Твърдя и настоявам, че на предложението "да се молим или не", на нас ни се дава избор: да се молим на Бога или с робска молба, с протегната ръка, да се обърнем към "княза на този свят" с надежда за подаяние, което ще бъде измамно, защото той винаги мами.

Превод от руски: В. Каравълчев

Източник: 
 http://dveri.bg/

На кого Господ е казал „Покайте се”?


Откакто в Галилея и приморския район на Светата земя възсияла светлината на рождението, живота, проповедта, смъртта и Възкресението и Възнесението на Иисус Христос, евангелската вест се разнесла по целия свят, но била възприета по толкова различни начини.

За някои тя се оказала нов живот, вечен живот, постигнат от тях още тук, на земята. Но за повечето хора – и да си кажем честно: за повечето от нас! – тази вест, която е вечният живот за цялата земя, за цялата вселена, е станала за нас строен, приемлив, вдъхновяващ, но уви, не преобразяващ ни до край мироглед.

Както още през ХІХ в. е казал един от руските писатели Лесков, нашата страна е била кръстена, но не била просветена…. И всички ние сме в това състояние, като нашата родна Русия, като земите на Запада, в които днес живеем: вестта е достигнала до нас, сърцето ни е трепнало, поразила ни е стройността и красотата на Христовото учение, чудната Му личност, и ние сме влезли в потока на тайнствения живот. Но, толкова често този поток ни носи сякаш ние сме чуждо тяло, цепленка; ние не ставаме това, което са тези животворни води от потока на вечния живот.

И както тогава, когато Спасителят, тръгвайки на проповед, се обръщал не към хората, седящи в мрака и смъртната сянка, а към този народ, който вече столетия наред пазел живото предание и животворното слово Божие, с призива: Покайте се! – така  и сега, думите за покаянието, първите думи от Христовата проповед, са обърнати към нас, към тези от нас, които се наричат и се считат за вярващи, към тези от нас, които носят Христовото име, към тези от нас, по които хората, седящи в мрака и смъртната сянка съдят за Бога, за Неговата победа и Неговото поражение. Защото ако те не виждат в нас никакви плодове от Неговата проповед, никакви плодове от Неговия живот и смърт, никакви плодове от тайнствата на Църквата – как могат тогава хората, които са чужди на Христос, които са чужди на Бога, да Му повярват, да станат вярващи?

И ето, към нас са насочени тези думи: „Покайте се! Покайте се не значи: плачете за себе си, това не значи: тъгувайте за своето бедствено, наистина бедствено състояние, защото ние сме бедни – не в земно отношение, това не е нищо! – но бедни по отношение на Царството Божие, лишени от това, от което то се състои. Не, не става дума да оплакваме нашата бедност и да тъгуваме, а говори за това с душата си, с цялата си мисъл, с всичката си сила, с цялото си същество, с цялото си сърце да се обърнем към живота – но не към този дребен, жалък, полумъртъв живот, който ние живеем, а към този поток на живота, който е вечността, Бог.

За нас се отнасят тези думи, и ние ще отговаряме рано или късно за това, че земята около нас така страшно прилича на смъртна сянка, на страната на мрака.

Светлината възсия и ние сме длъжни да сме нейни носители. Сияем ли в мрака? Разкриваме ли чрез себе си славата на новия живот? ...Да се покаем; да се обърнем с лице към Бога, да се обърнем с лице към ближния, с любов, с благоговение да изпълним завета Христов, завета на любовта, завета на загрижеността, завета на състраданието, завета на радостта, и да принесем в този свят, в който ние живеем, светлина, живот и радост. Тогава ще се окаже, че сме принесли плодове на покаяние.

За нас се отнасят тези думи: покайте се! Да се покаем и тогава ще стане светло около нас. Амин.

Превод: П. Спирова

Източник:

Слово за покаянието


Когато постъпваме лошо, когато говорим непотребни неща, когато тъмни мисли се роят в главата ни или на сърцето ни падне помрачение, то ние, ако поне малко се проясним, почваме да чувстваме угризения на съвестта. Но угризенията на съвестта още не са покаяние; може цял живот да се самоупрекваме за лоши постъпки, за зли думи, за тъмни мисли и чувства – и да не се поправим. Угризението на съвестта действително може да превърне земния ни живот в ад, но то не ни отваря Царството Небесно. Към него трябва да се прибави нещо друго: това, което съставя самата сърцевина на покаянието, а именно – обръщане към Бога с надежда, с увереност, че Богу ще достигне и любов към нас, за да ни прости, и сила да ни промени.
Покаянието – това е онзи поврат в живота, обрат в мислите, промяна на сърцето, които ни обръщат с лице към Бога в радостна и трепетна надежда, в увереност, че макар да не заслужаваме милостта Божия, но Господ е дошъл на земята не да ни съди, а да ни спаси, дошъл е на земята не при праведните, а при грешните.
Но да се обърнем с лице към Бога с надежда, да Го призоваваме на помощ –това още не е всичко, защото в живота ни много неща зависят от нас самите. Колко често казваме: "Господи, помогни! Господи, дай ми търпение, дай ми целомъдрие, дай ми сърдечна чистота, дай ми правдиво слово!.." А когато ни се предостави възможност да постъпим според собствената си молитва, според влечението на собственото ни сърце – тогава не ни достига мъжество, не достига решителност на дело да пристъпим към това, което просим от Бога. И тогава покаянието ни, въздигането на душата ни остава безплодно.
Покаянието трябва да почне именно от тая надежда на Божията любов и заедно с това – от подвиг, мъжествен подвиг, когато се самопринуждаваме да живеем както трябва, а не както сме живели дотогава. Без това и Бог няма да ни спаси, защото, както говори Христос, не всеки, който казва: Господи, Господи! ще влезе в Царството Божие, а онзи, който принесе плодовете на това Царство. Тези плодове са ни познати: мир, радост, любов, търпение, кротост, въздържание, смирение – всички тия дивни плодове, които биха могли да превърнат земята ни още сега в рай, само ако можехме като плодоносно дърво да ги принесем...
И така, покаянието почва с това, че изведнъж нещо ни удря в душата, съвестта заговаря, Бог ни стресва строго: Къде отиваш? Към смъртта? Това ли желаеш?... И когато отвърнем: Не, Господи, прости, помилвай, спаси ни! – и се обърнем към Него, Христос ни казва: Аз ти прощавам! А ти, от благодарност за такава любов, не поради страх, не за да избавиш себе си от мъки, а понеже в отговор на Моята любов си способен на любов – почни да живееш иначе...
И после какво?
Първотона което трябва да се научим, това е да приемаме изцяло целия си живота: всичките му обстоятелства, всички хора, които са влезли в него – понякога толкова мъчително – да ги приемаме, а не да ги отхвърлим. Докато не приемем живота си, цялото му без остатък съдържание като идващо от ръката Божия, ние не ще можем да се освободим от вътрешната тревога, от вътрешния плен и от вътрешния протест. Както и да говорим на Господа: Боже, искам да върша волята Ти! – от дълбините ни ще се надига вик: Но не и в това! Не и в онова!... Да, готов съм да приема ближния – ноне този ближен! Готов съм да приема всичко, което ми изпратиш – но не това, което в действителност Ти ми пращаш... Колко често в минути на някакво просветление ние говорим: Господи, сега всичко разбирам! Спаси ме, на всяка цена ме спаси!...
Ако в такъв момент пред нас изведнъж застанеше Спасителят или изпратеше Свой Ангел или Светец, който със страшни думи да ни укори, да изиска от нас покаяние и изменение на живота – то ние, може би, щяхме да приемем това. Но когато вместо ангел, вместо светия, вместо Сам да дойде, Христос ни изпраща ближен, и то такъв, когото не уважаваме, не обичаме, който ни изпитва и ни поставя вече в живия живот въпроса: Твоето покаяние на думи ли е или на дело? – тогава забравяме думите си, чувствата си, покаянието си и казваме: Махай се далеч от мене! Не от тебе ще получавам аз Божието наказание или наставление, не си ти човекът, който да ми разкрие новия живот... И така отминаваме и тоя случай, и тоя човек, когото Господ ни е пратил да ни изцели, та със смирение да влезем в Царството Божие, да понесем последиците от греховността си с търпение и с готовност всичко(както сами преди това говорехме) да приемем от Божията ръка. Ако не приемем от Божията ръка живота си, ако всичко, което е в него, не приемем, като от Самия Бог, тогава животът ни няма да е път към вечността; ние през цялото време ще търсим някакъв друг път, докато единственият Път е Господ Иисус Христос.
Бел. Мисълта на Владика Антоний е ясна, но поради слабостта на превода ни си позволяваме пояснение: да приемем живота си изцяло с обстоятелствата и хората не означава – ако сме в греха, да си седим там, например ако сме попаднали в "приятелска" компания, която ни съблазнява към празнословие, осъждане, пиянство, или в прелюбодейна връзка и пр. Светите Отци съветват да бягаме от изкушението и от хората и ситуациите, които могат да го предизвикат, като разбира се, не осъждаме тия ближни, не се превъзнасяме над тях.
Но това още не е достатъчно.
Ние сме окръжени от хора, с които отношенията ни понякога биват тежки. Колко често очакваме другият да дойде да се кае, да моли за прошка, да се унижи пред нас. Може би ние бихме простили, ако почувстваме, че ближният се е унижил дотолкова, че да ни е лесно да му простим. Но да прощаваме трябва не на тогова, който заслужава прошка – нима ние сами можем да очакваме от Бога заслужена прошка? Нима, когато отиваме при Бога и казваме: Господи, спаси ме! Господи, прости! Господи, помилуй! – ние можем да добавим: "защото съм го заслужил"? Никога! Ние очакваме прошка от Бога поради чистата жертвена, кръстна Христова любов... Същото очаква от нас и Господ по отношение на всеки ближен: не затова трябва да прощаваме на ближните, че са го заслужили, а защото сме Христови, защото ни е дадено в името на Самия Жив Бог и разпънатия Христа да прощаваме.
Но често ни се струва – ако можех само да забравя обидата, тогава бих простил, обаче не мога да забравя. Господи, дай ми забрава!... – Това не е прошка; да забравиш не значи да простиш. Да простиш означава да гледаш на човека такъв, какъвто е, в греха му, в непоносимите му черти, човек, който в живота е тежест за нас – и да кажеш: Аз ще те нося като кръст; ще те донеса до Царството Божие, независимо дали желаеш това или не. Добър или зъл – ще те взема на плещите си и ще те отнеса при Господа, и ще кажа: Господи, аз носих тоя човек цял живот, защото ми беше жал да не погине! Сега Ти му прости, заради моята прошка!..
Колко хубаво би било, ако можехме така да носим един другиму тежестите, ако можехме един други да носим и поддържаме; не да се стараем да забравим, а да помним. Да помним кой каква слабост има, кой какъв грях, у кого какво не е наред, за да не го изкушаваме в това, да го пазим, та да не се подложи на съблазън именно в това, което може да го погуби... Ако можехме така да се отнасяме един към друг! Ако, когато човек е слаб, го окръжавахме с грижлива, ласкава любов, колко хора биха се опомнили, колко хора биха станали достойни за прошката, която им е дадена даром...

Ето това е пътят на покаянието: да влезем в себе си, да застанем пред Бога, да се видим осъдени, не заслужаващи нито прошка, ни милост, и вместо като Каин да бягаме от лицето на Бога, да се обърнем към него и да Му кажем:Вярвам, Господи, в Твоята любов, вярвам в Кръста на Твоя Син – вярвам, помогни на моето неверие!...
А после да вървим по пътя Христов, както сега говорих: всичко да приемаме от Божията ръка, от всичко да извличаме плод на покаяние и плод на любов, а най-първо да простим на брата си, без да чакаме неговото изправление, да го понасяме, като кръст, да се разпънем, ако трябва, за да имаме власткато Христа да кажем: Прости им, Отче, те не знаят какво вършат...
И тогава Сам Господ, Който ни рече: С каквато мяра мерите, с такава ще ви се отмери... прощавайте, както прощава Небесният ваш Отец – Той не ще остане длъжен: ще ни прости, ще ни изправи, ще ни спаси и още на земята ще ни даде, като на светии, радост небесна.
Нека бъде така, нека в живота на всеки от нас днес поне мъничко да започне този път на покаянието, защото това вече е начало на Царството Божие. Амин.

Източник: http://www.pravoslavieto.com/

Постът- време на радост

Различно от това, което мнозина мислят и чувстват, периодът на духовно усилие (например Великият пост или изобщо постенето) е време на радост, защото  е време на завръщане у дома,  време, през което имаме шанс да оживеем. Това е период, през който отръскваме всичко вехто и мъртво от себе си, за да придобием отново способността да живеем  –  да живеем  с цялата  дълбина, ширина и интензивност, към която сме  изначално призвани.

Докато този момент на радост остава недостъпен, неразбираем за нас, ние постоянно ще изпадаме в чудовищна и кощунствена пародия: сякаш в името Божие превръщаме живота си в тотално мъчение както за самите нас, така  впрочем и за онези, които трябва да заплатят за безплодните ни напъни да станем свети.

Говоренето за радост може да изглежда странно наред с пределното напрягане, подвига, въздържанието, истинската борба, но въпреки всичко радостта преминава през целия ни духовен живот, през църковния и евангелския живот, понеже Царството Божие  със сила се превзема. То не се "поднася на тепсия" на хората, които безгрижно и лениво очакват идването му.

За тези, които така го очакват, Царството Божие ще дойде: ще дойде в тъмна доба; ще дойде като Божи съд; като крадец, промъкващ се изневиделица; като жених, внезапно идващ, докато неразумните девици спят.

Не така трябва да очакваме Царството и Съда. Следва  да се завърнем към състоянието, което обикновено не можем да изцедим и от дълбините на душата си - дотолкова ни е чуждо - състоянието на радостно очакване на Деня Господен, макар твърдо да знаем, че този Ден ще бъде ден за Съд. Изумително е да слушаш в църквата, как проповядваме Евангелието, благовестието за Съдния Ден и прогласяваме, че Денят Господен не е страх, а надежда и заедно със Светия Дух Църквата може да каже: Дойди, Господи, дойди скоро!

Докато не започнем да мислим в такива категории, значи имаме огромна липса в християнското си съзнание. Каквото и да си говорим, при това положение ние  оставаме езичници, издокарани в евангелска премяна. За нас  Бог е все още нещо  далечно, а идването Му -  мрак и ужас; Съдът Му – не изкупление, а осъждане; срещата с Него – страшно събитие, а не миг, към който сме устремени и заради който живеем.

Грижите, тревогите, страховете и желанията  ни обгръщат от всички страни и такова безспокойство цари в душите ни, че ние почти не живеем в себе си  - ние живеем извън себе си. Дотолкова сме объркани и замаяни, че се налага пряка Божия намеса или промислена дисциплина, за да се завърнем към себе си и да тръгнем по пътя навътре, по който минаваме през себе си, на път към Самия Бог. Бог постоянно ни призовава. Той се опитва да отвори дверите на вътрешната ни горница. Неговата любов – толкова мъдра и далновидна, понякога ни се струва безжалостна.

Ангелът-пазител на Ерм му казва: “Не бой се, Ерм, няма да те остави Бог, докле не съкруши или сърцето ти, или костите ти”. Бог ни изпраща внезапно болест или нещастен случай, но вместо да проумеем, че е дошло време да се опомним, замислим и обновим, ние настървено се стремим колкото се може по-скоро да се завърнем към старото състояние, пренебрегвайки плашещият ни дар Божи, скрит в изпитанието.

Способността да използваме дарените ни от Бог обстоятелства изискват вътрешна и външна дисциплина и просветена вяра, способна да разпознава Божиите пътища.  Трябва да помним, че  дисциплината не е дресировка. Думата “дисциплина” е свързана с думата discipulus, ученик. Дисциплината е състояние на ученика, неговото отношение към учителя и към това, което изучава. Подобно ученичество никога не се дава даром; това е процес на постепенно преодоляване на всяка себичност, заради израстването в единение с нещо по-велико от нашето “аз”; нещо,  което в крайна сметка ще изтласка нашата самост, ще завладее и ще стане всичко в нашия живот.

Дисциплина в най-висшия смисъл на думата е вършенето, изпълняването на волята Божия. Това е пробният камък за нашата преданост и вярност към Христа. Само чрез усърдие във всяка стъпка, с всички сили, колкото се може по-съвършено, с цялата нравствена събраност, призовавйки на помощ ума, въображението, волята, способностите, опита си, ние можем постепенно да се научим да бъдем решително послушни на Господ и Бог. В противен случай цялото ни ученичество е една илюзия, а дисциплината на живота ни, когато се превръща в сбор от самоволно установени правила, които ни правят горди и самодоволни, е безполезна, защото най-важният момент от ученичеството е способността в процеса на безмълвно слушане да се откажеш от своето “аз” и да позволиш на Христос да стане твоят ум, твоята воля и твоето сърце. Докато не се устремим към това, което апостол Павел определя с думите: не аз живея, но Христос живее в мен, - ние никога няма де се научим на дисциплина и няма да станем ученици.

Често сме склонни да мислим, че нашата цел е възвишен, дълбок, мистичен живот. Но не към това трябва де се стремим. Мистичният живот е дар Божи; сам по себе си той не е наше постижение, още по-малко пък е израз на нашата преданост към Бога.

Ние трябва да се стремим в отговор на Божията любов, явена ни в Христа, да станем истински ученици, посвещавайки себе си в жертва пред Бога; именно подвигът най-пълно ще изрази нашата лоялност, вярност и любов. Това е, което можем да принесем пред Бога, а Той, както ни е обещал, ще изпълни всичко останало: Сине Мой, дай Ми сърцето си, Аз ще изпълня всичко останало...


Ние тръгваме по пътечка, проправена през вековете от християнски поклонничества. Към края на нашето пътешествие трябва до такава степен да забравим себе си, та да можем да придобием превъзхождащо ни познание. То е пътят към пълното доверие, което единствено може да ни приближи до  истинското проглеждане, до обръщането към Бога, до нови, лични взаимоотношения с Него, до завръщане у дома.

Източник: http://dveri.bg/