Во
имя Отца и Сина и Святаго Духа.
Как благодарни и как изумени, навярно, са били
хората, за които Христос преломил петте хляба и двете риби, и които Той
наситил. Той ги наситил не просто със земна храна; Той ги наситил с
благодарност, радост и изумление. И колко ясно става при вида на такова чудо,
онова, което справедливо е казал един от нашите съвременни богослови, че
всичко, което сме, и всичко, което имаме, е любов Господня, и че самите ястия,
която вкусваме, е Божествена любов, превърната в храна. Би могло да се прибави,
че и въздухът, който дишаме, и здравето, което имаме, и самият наш живот – е
Божествената любов въплътена, веществено изразена, веществено преподавана ни. А
ние толкова малко чувстваме в себе си благодарност… Нужно ни е ужасно много, та
сърцето ни да трепне, да се просълзят очите ни, трепет да обхване душата ни, и
ние да кажем: Господи! Благодарим!... А заедно с това бихме могли да бъдем
благодарни и изумени всеки час и всеки миг от нашия живот.
Когато Господ с властно, творческо слово извикал от
небитието в битие цели светове и, накрая, човека, всяка твар, която възниквала
от небитието и изведнъж познавала себе си, всичко сътворено от Бога и своя
Творец, в миг, - колко ли тя, сигурно, е била изумена, трепетна, как е ликувала
от това чувство на битие, което Господ й е дал, от това приобщаване към чудото
на Божественото битие, което й дарил Господ. А ние – живеем, сме, движим се,
живи сме – и всичко това възприемаме като дължимо, като естествено, и не се
изумяваме на това, че Живият Бог ни е призовал да бъдем, да стоим пред Неговото
лице, да живеем живота, който Той ни дава, да ставаме Негови деца, да
израстваме от мяра в мяра, от слава към слава, докато, накрая, не се извърши
над нас последното чудо, докато не станем причастници на Божествената природа,
деца Божии, живи членове на Христовото тяло, докато Светия Дух не ни изпълни,
като ни пронизва целите и бъдем божествени по приобщение. Колко малко се
изумяваме на това, което имаме, и на това, към което сме призвани; как всичко
ние възприемаме като дължимо и естествено…
Така светиите не са възприемали живота; те са
разбрали, че никой с нищо не им е задължен, - нито Бог, нито човек, че никакви
права не притежава никой нито на любов или грижи, нито даже на справедливост,
защото справедливостта произтича от любовта, а не се строи от земята. Ако само
разбирахме като тях, че всичко, което ни е дадено – е милост и чудо: ние
дишаме, ние ходим, ние виждаме, ние чуваме, ние сме заобиколено от свят, пълен
с красота, заобиколени сме от хора, имаме съдба, нашите близки имат отношение
към нас. И всичко това – е подарък за нас; никакво право нямаме на това, това е
чудо на братството и любовта. Ако можехме само да бъдем благодарни за това, то
ние бихме се научили да бъдем благодарни за безкрайно много неща на земята: за
усмивката, за добрата дума, за това, че някой си е спомнил за нас. И биха
изчезнали от душата ни горчивината, обидата, оскърбеността, които всички се
раждат от това, че си въобразяваме, че имаме право на човешката любов, право на
човешките грижи, право на това, че Христос се разпъва за нас всеки ден… Колко
светът би бил богат на благодарни сълзи, на трепетна ответна любов, колко
щастие би имало в човешките души, ако само бихме разбрали това!
А хората, които преломявали хляба и рибата, в тази
чудесна вечер, когато Христос им показал, че и самата твар може да се множи и
богатее за насищане на човека по Божията любов: как са били изумени и
благодарни, колко щастливи – и подобно на нас: разотишли се и забравили… Колко
страшно е това!
А храната, която получаваме, освен всички чудеса, за
които току-що споменах, - това е Хлябът, това е Чашата с Кръвта Христова: нима
това не е пределно чудо? Когато Господ взима тварта, хлябът, роден от земята и
направен от човека, виното, родено то гроздовата лоза и превърнато в питие за
човека, - когато Той ги взима, и вече сега, защото Църквата вече сега – е
начатък на Царството Божие, ги превръща в онова, което някога ще бъдат, когато
цялата твар стане Тяло на живия Бог, когато Бог ще бъде всичко във всички; нима
сме благодарни? Получили веднъж такъв дар – нима не бихме могли, не бихме ли
били ДЛЪЖНИ цял живот да живеем в изумление и в ликуване, всичко отдавайки Богу
с нашата благодарност, всичко правейки за човека от изумление, че така много ни
обича Господ?!... Ето къде е коренът на радостта, благодарността, молитвата и
истинския християнски живот…
Нека помислим за това, защото то ни е дадено от час
в час. Ние сме живи, имаме още време да ликуваме, да благодарим и от
благодарност към Бога – да се променяме; така да се променяме, че някога Господ
да може от всеки от нас да направи храм на Триединото Божество. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар