Когато става дума за смирението, ние се сещаме
най-вече за поведението на човек, който, щом го хвалят или говорят за него нещо
хубаво, се опитва да докаже, че това не е вярно; или за поведението на човек,
който, щом му хрумне мисълта, че е казал нещо добро или е извършил нещо
похвално, се старае да отхвърли тази мисъл от страх да не се възгордее. Двата
подхода ми се струват неправилни – не само по отношение на самите нас, но и по
отношение на Бога: да смятам, че направеното или казаното от мен не може да
бъде добро или че може да доведе до гордост – е погрешно. Необходимо е просто
да променим възгледите си: ако Бог ми е помогнал да кажа нещо истинно, добро,
правилно или да направя нещо достойно и за Него, и за мен като човек, аз трябва
да се науча да Му благодаря за това. Не да си приписвам заслугата, но да не
отричам самия факт и да премина от тщеславие или гордост към умилена
благодарност.
Това е първото, което можем да кажем за смирението,
защото това е първата задача, която стои пред всекиго от нас. Лъжливото
смирение е едно от най-разрушителните неща; то води до отричане на доброто,
което е в нас, а това е несправедливо спрямо Бога. Господ ни дава и ум, и
сърце, и добра воля, и обстоятелства, и хора, на които можем да сторим добро; и
трябва да го вършим със съзнанието, че това е добро, но то не е наше, а Божие,
дадено ни от Бога.
Второто: на смирението са противопоставяни най-вече
гордостта или тщеславието. Между едното и другото съществува голяма разлика.
Истински гордият човек е човекът, който не признава
над себе си нито Божия, нито човешкия съд; който сам за себе си е закон. В
живота на авва Доротей има eдин епизод, как, при посещението му в един
манастир, му посочили твърде млад монах като образец за смирение: той никога не
се гневял, не се възмущавал, не възразявал, когато го хулели или унижавали. И
Доротей, който бил опитен в духовния живот, не повярвал; той извикал този монах
и го попитал: „По какъв начин, въпреки твоята младост, си достигнал такова
съвършенство, че когато те хулят, унижават и оскърбяват – ти никога не се
гневиш?". А монахът отговорил: „За какво да се гневя, когато някакви псета
лаят срещу мен?" Неговото духовно състояние не било смирение и
примиреност, а абсолютна свобода не само от човешко осъждане, но и просто от
мнение; какво говорели хората за него – не го засягало, той бил съдия сам на
себе си. Ако изходим от това, разбира се, Божият съд също е отстранен, остава
единствено собственият съд. Това е състояние на пределна, завършена самота;
състояние, в което за човека повече не съществува Бог и съд извън него самия.
Твърде силно се различава от това тщеславието. То е
състояние на пълна зависимост от мнението на хората, но не и от Божия съд.
Тщеславният човек търси похвали и одобрение, при което най-унизителното е, че
ги търси от хора, чието мнение дори не уважава – само и само да го хвалят. И в
момента, в който някой започне да го хвали или просто да одобрява постъпките
му, хвалещият изведнъж придобива в неговите очи всички превъзходни качества,
превръща се в умен и справедлив съдия. Това съдържа и друга страна: ако
започнем да се надяваме, че някой ще ни похвали, ние очакваме похвала не за
най-възвишеното и най-благородното, което е в нас, а за каквото ни попадне. И в
крайна сметка издребняваме, защото търсим одобрение за каквото и да е, само с
цел да ни одобрят; одобряват ни безразсъдни хора, които не притежават строг
Божи критерий за преценка. Получава се така, че тщеславният човек зависи изцяло
от хорското мнение и насърчение; за него е катастрофа, когато го съдят строго
или го отричат по някакъв начин; и като допълнение: само за да заслужи похвала,
той се задоволява с твърде малко, с най-незначителни неща.
Смирението е напълно различно качество. То е не
просто липса на тщеславие: липсата на тщеславие се явява като че вторичен плод.
То не е и отсъствие на гордост, тоест интегрална, абсолютна затвореност в себе
си – въпреки че тази затвореност се разбива със смирение.
Смирението започва от момента, в който влезем в
състояние на вътрешен мир: мир с Бога, мир със съвестта и мир с онези хора,
чийто съд отразява Божия съд; това е примиреност. Едновременно, това е
примиреност с всички обстоятелства в живота. Състояние, при което независимо
какво се случва, човек го приема като от Божията ръка. Това не означава, че
всички събития са пряк резултат от Божията воля; но каквото и да се случва,
човек вижда своето място като Божи пратеник.
Мисля, че трябва да поясня това. Някой от отците на
Църквата казва, че всички събития в историята, в широкия смисъл на думата, или
просто в историята на нашия живот, се определят от съотношението на три воли:
волята Божия, винаги блага, всемогъща и все пак поставила като свой предел
човешката свобода; сатанинската воля, винаги зла, но не всесилна, всякога
насочена към разрушение и към зло, и въпреки всичко неспособна да върши това
зло непосредствено, защото дяволът не е господар на земния тварен свят. И между
тях – човешката воля: колебаеща се, откликваща и на волята Божия, тоест на
Божия призив, на Божията заповед, но и на нашепванията на сатаната, на неговите
измамни обещания, на привличането към злото, което човек усеща в себе си.
Апостол Павел казва, че сякаш различава в самия себе си две стихии: закона на
вечния живот, устремяващ го към Бога; и закона на инертността, който го води
към тление и разпад. Това съществува във всеки от нас. Поради тази причина ние
невинаги избираме правилно между влиянието на Божията воля и волята на злото.
Колебаем се: понякога правим избор в полза на злото, а понякога – в полза на
доброто.
Не всичко, което се случва в живота, можем да
определим еднозначно като воля Божия за едно или друго. Обикновено е налице
много по-сложна ситуация, когато човек се явява или Божи сътрудник, или
проводник на злата воля на тъмна сила. Но когато пред нас се разкрива някаква
ситуация, колкото и мрачна и ужасна да е тя, Бог може да ни каже: в този мрак
ти трябва да внесеш светлина, в тази област на ненавист е нужно да внесеш любов,
в този хаос е необходимо да внесеш хармония; твоето място е там, където
сатанинската воля действа най-решително, най-разрушително... В този смисъл
отците на Църквата, подвижниците, винаги разглеждали всички ситуации, в които
се намират, като воля Божия – не защото неблагоприятната ситуация била
предизвикана от Бога, а защото тяхното място било там.
Вътрешната примиреност с обстоятелствата, с хората,
не означава, че сме длъжни да разглеждаме всички тях като добри, но означава,
че нашето място е сред тях, за да можем да внесем нещо.
Сега, ако от руската дума, водеща към мисълта за
примиреност, вътрешен покой, вътрешна нагласа, преминем към това, как, да
речем, латинският език и производните от него езици определят смирението, това
също ни показва интересна картина. Думата humilitas произлиза от humus, тоест
„плодородна почва" или просто „земя". И ако вземем земята като
притча, ето – тя лежи безмълвна, открита под небето; приема безропотно и дъжда,
и слънцето, и семето; приема оборския тор и всичко, което изхвърляме от нашия
живот; в нея се врязва плугът и я ранява дълбоко, но тя остава открита, приема
всичко и от всичко принася плод. Според вижданията на някои писатели,
смирението – това е именно състояние на човешката душа, в което тя безмълвно,
безропотно е готова да приеме всичко, което й бъде дадено, и от всичко да
принесе плод.
Когато търсим смирение, можем да поставим пред себе
си въпроса: как се отнасяме към факта, че Господ ни поставя в едни или в други
обстоятелства? С вътрешен мир или с протест, с придирчивост? „Не искам това,
искам друго – защо ме изпрати тук? Искам добро, ти трябваше да ме пратиш в
обстановка, където всички около мен са добри и ще ме вдъхновяват, ще ми
помагат, ще ме носят на ръце; защо ме изпрати в атмосфера, където всичко е мрак,
всичко е лошо, всичко е дисхармония?"
Такава е нашата обичайна реакция и това е един от
показателите, че реакцията ни не е смирена. Когато казвам „смирена", не
става дума за това да чувстваш или да съзнаваш себе си като победен: „Какво
мога да сторя срещу Божията воля – ще се смиря". Не, не усещането за
победеност, а активното смирение, активният вътрешен мир ни правят посланици,
апостоли, хора, които са изпратени в мрачния, труден свят, и които знаят, че
тяхното място е там – отредено от природата или по благодат.
В едно от писмата си св. Теофан Затворник пише на
своя кореспондентка: „Учудвам се... Вие сте отишли на кални вани, за да
лекувате своя ревматизъм, а когато върху Вас изливат помия, за да изцелят
душата Ви от нейните недостатъци – Вие се оплаквате". Подобен поглед към
въпроса за смирението е много интересен. Всъщност ние избираме калните вани, а
помията, която изливат върху нас, за нас избират другите – и ние се оплакваме.
Почти винаги в това се крие съществената разлика. Преп. Серафим Саровски казва,
че човек може да поеме върху себе си и да изпълни всеки избран по собствена
воля подвиг, защото себелюбието, гордостта му дават енергия за това, но да се
справи с поднесеното от съдбата (той не употребява думата „съдба", но с
това, което му изпрати Бог) е съвсем друга работа: „тази ситуация не съм я
избирал аз!". И трябва просто да приемем Божията воля; но не пасивно, а да
се сведем, както правят земен поклон, да получим благословение и да започнем
този подвиг: смиреното вършене на делата си.
Още нещо: не мисля, че смирението се изразява в това
да даваме на някого да топи себе си в калта; който и да е началник може да бъде
дълбоко смирен, а от чувство за отговорност да постъпва твърдо, строго и
решително. Не смятам, че такъв началник, да речем, игуменът в манастир,
енорийският свещеник или офицерът в армията, който търси смирение, трябва
непременно да създава хаос с това, че не е в състояние да взема решения и да ги
въплъщава в действия. Смирението е съвсем различно нещо. Да речем, в Църквата,
човек, поставен на отговорен пост, може да бъде пределно смирен – и по
послушание да бъде решителен и строг.
Както вече казах, смирението е твърде сложна тема в
смисъла на това, че тази дума покрива много понятия. Един английски писател
беше казал, че смирението – това е преди всичко реализъм; когато на мисълта, че
съм гениален, аз отговарям спокойно на себе си: не бъди глупак, ти си много
посредствен човек! – това е началото на смирението, което произтича от реалния
поглед върху нещата. Реализмът може да идва и от чувството за хумор: направил
си нещо, чувстваш, че това е много хубаво, а поглеждаш и... Моята майка
казваше: „Сбил-сколотил – готово колесо; сел да поехал – ай, хорошо! Оглянулся
назад – одни спицы лежат!". Често бихме могли да поглеждаме на себе си по
този начин, не с гняв и яд, а просто с усмивка: какъв си смешен, защо се
надуваш!... (Помня една случка, която стана в детски летен лагер. Един от моите
другари се разсърди, изпадна в страшна ярост; и нашият ръководител, вместо да
започне да го вразумява, взе едно огледало и го постави пред него; когато
младежът видя своята физиономия – целият му гняв стихна, защото никак не му се
искаше да изглежда такъв. Можете да си представите миловидното лице, което
изведнъж се изкривява от ярост.) И ако се отнасяме към себе си по този начин,
много често в нас би се раждал този вид смирение, който произхожда просто от
реализъм.
Най-дълбокият вид смирение, смирението на светиите
произтича от това, че те виждали с духовния си поглед Божията красота и
светостта Божия; и не че сравнявали себе си, но се чувствали така поразени от
тази неописуема красота, че оставало само едно: да паднат ничком в свещен ужас,
в любов, в изумление; и тогава вече няма и да си спомниш за себе си, защото
красотата е такава, че вече е безинтересно да мислиш за собствената си личност.
Кой ще гледа себе си, когато може да гледа към нещо, превъзхождащо всяка красота?!...
| www.mitras.ru.
(Из
„Човекът пред Бога", част ІІ)
Превод:
Радостина Ангелова
Източник: http://www.pravoslavie.bg/
Няма коментари:
Публикуване на коментар