неделя, 21 декември 2014 г.

Неделя 29 след Петдесетница - Неделя на Десетте прокажени

В името на Отца и Сина и Светия Дух!


Колко радост и колко жива благодарност е царяла около Христос! Когато ние четем Евангелието, ние на всяка страница, на всеки стих виждаме, как се излива над нашия грешен, студен и измъчен свят Божията ласка, Божията любов, Божията милост; как Бог, в Христос, търси всички, у които е натежала душата, потъмняла е душата от греха, тези, които не могат повече да носят тежеста на своя живот – заради болест или по друга причина. Но веднага щом Христос влиза в живота на хората, този живот започва да искри с радост, с нова надежда, с вяра не само в Бога, а и в самия себе си, в човека, в живота. И как само ние изкривяваме евангелската проповед и евангелското слово, когато превръщаме своя живот в постоянно търсене в себе си на най-тъмното, греховното, недостойното нито за нас, нито за хората, нито за Бога, под предлога, че с това ние се стараем да станем достойни за нашия Наставник и Спасител ...

Радостта е била печат, белег, на християнската община в Евангелието, радост и благодарност, ликуване за това, че Бог толкова възлюби света, че не само е създал този свят, но и изпратил в този свят Своя Единороден Син – не за да съди, а за да спаси света! Ние сме спасени, Божията любов спаси света.
  

И това спасение ние сме длъжни да направим свое собствено достояние чрез благодарност, която би се изразила не само в думи, не само в живп чувство на умиление, не само в сълзи от радост, но в такъв живот, който би могъл – ако е възможно така да се каже, да се изрази – да утеши Отца затова, че Той предал Своя Син на смърт заради нас, да зарадва Спасителя за това, че Той ненапразно е живял, ненапразно е учил, ненапразнао е страдал и ненапразно е умрял: че Неговата любов се е проляла в нашия живот, и че тя съставлява нашата надежда, и нашата радост, и нашето ликуване, и нашата увереност в спасението ...
  
Затова, приближавайки се сега към празника на Въплащението, Рождеството на Спасителя, да се учим на тази радост; да погледнем на живота си по-новому; да си спомним колко милост Господ е излял в този наш живот, колко ласка, любов, колко радостТой ни е дал: телесна, душевна; колко приятели имаме, да си спомним за тези, които ни обичат, родители, които ни хранят, даже и ако са напуснали този свят. Колко земно ни е дадено, и как небесното се влива в нашия живот и прави земята вее начало на небето, прави времето вече начало на вечността, прави нашия сегашен живот начатък на вечния живот ... Да се научим на тази радост, защото след много малко време ние ще стоим пред яслите в които лежи Господ; ние ще видим, какво е това Божия любов – крехка, беззащитна, уязвима, отдаваща себе си без граници, без съпротивление – само да я приемем и ще започне новия живот, новата радост за нас ... Да помислим за любовта Божия и за това, че никаква сила не може да я победи. Не напразно апостол Павел казва, че нищо не може да ни изтръгне от ръката Божия, да ни изтръгне от Божествената любов. Да се научим да се радваме, и от дълбините на тази радост ще заструи живот, който би бил непрестанна благодарност, ако е нужно – кръстна, но ликуваща радост. Амин.

Превод: Димитър Петров
Източник: http://www.mitras.ru/

петък, 5 декември 2014 г.

НЕДЕЛЯ ПРЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ

В името на Отца и Сина и Светия Дух! В тази неделя пред Въздвижение на Кръста Господен се чете, може би, най-радостния, най-обнадеждаващ откъс от Евангелието: за това, че Бог дошъл в света не, за да съди света, а за да спаси света. Сам Господ дoшъл в цялата Си чистота, в цялата Си святост, но в облик на човек. И Той ни е показал, как може да живеем, ако искаме още на земята да принадлежим на вечността, т. е. на царството на любовта, и да създадем около нас това царство на любовта, за което всички мечтаят и което ние всички ежечасно разрушаваме...

Христос дошъл не да съди света. Ще дойде време, когато целият свят, всеки от нас ще застане пред Божието лице, и тогава ще видим, колко безсмислен, колко напразен, колко пуст е бил нашият живот, как ние сме се грижили за всичко, освен за това как да станем в пълния смисъл на тази дума хора... Как сме живяли, грижейки се за всичко, трудейки се над всичко - и никога не сме построили ни една община, където би царствала самозабравящата, ликуващата, победоносната любов. И вгледаме ли се в Господа, ще видим в Него истинския човек, какъвто всеки от нас би могъл да бъде по Неговата благодат и сила, и милост.

И тогава ще ни стане болно, това ще бъде съд над нас: че е дошла любовта, и ние сме я презрели, че дошъл Бог да ни яви цялата пълнота на нашето човешко величие, и ние все пак сме останали не само нищожни, но доста нищожни!.. И че хорското общество, което би могло да бъде икона на любовта на Светата Троица, ние сме превърнали в ад, в пустиня, където може да умреш, изгладнял за човешко отношение.

Но сега Христос дошъл като Спасител, сега за всеки от нас има някакво време напред - може би, час, а може би - години. Умират и млади, живеят дълго и дълго някои хора, на времето не бива да се разчита, защото можеш да се измениш в един миг, а можеш да не се промениш за десетилетия. Апостол Павел в един миг станал друг човек, а ние живеем, живеем, носим на себе си името Христово, а все пак оставаме толкова чужди на евангелската красота, на евангелската слава.

И нека се опитаме да  приемем насериозно тези Христови думи. Той дошъл сега в света като Спасител, не като съдия, а спасението е в това да станем просто хора, всеки от нас да стане човек по образа на създалия го Бог. Цялото Евангелие само за това говори! Да се задълбочим в Евангелието, внимателно, не като в разказ за Христос и за други хора, а като в книга, където ни се разказва, как ние самите да станем такива хора, които влизат в Царството Божие, със сияещ поглед, с ликуващи сърца, влизат в него, както се завръщат накрая у дома след дълъг трудов ден.

Да се задълбочим в Евангелието и да поставим пред себе си въпроса: какво ми казва Господ на мен днес, мога ли аз да приложа Неговите думи към моя живот, сега, за да се изправи той, да стане достоен за моето човешко, за моето християнско звание? И ако ние ден след ден се опитваме да направим нещо, да чуем словото Господне, макар в едно Негово изречение и да го изпълним в течение на един единствен ден - то когато дойде време да напуснем този свят, ние ще се окажем изменени, нови, и ще ни се открие Царството Божие, като радост, а не като страх. Амин!

Превод: прот. Йоан Карамихалев

Източник: http://www.pravmladeji.org/

СЛОВО ЗА ПЪРВА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ

Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек” (Лука 5:8)


Мнозина влизат в храма със своите претенции, с мисълта, че Бог и Църквата са им длъжници. Ние трябва да се приближаваме и да вървим към Бога винаги, но да отиваме  към Него със съкрушен дух, със смирено сърце, да отиваме, съзнавайки, че нямаме никакви права на тази среща и че ако тя се случи, то ще бъде само поради безграничната Божия милост.

Но обикновено ние не пристъпваме така към Бога. Ние заставаме на молитва и веднага очакваме някакви дълбоки религиозни преживявания; идваме в храма и като че ли искаме от Бога Той да ни даде молитвено настроение. В ежедневието си ние често забравяме за Бога, живеем така, като че ли Той не съществува, но когато изведнъж си спомним за Неговото присъствие, ние като че ли искаме от Бога, Той веднага да се отзовем на нашата молба, на нашия зов, на нашето желание.

Често Бог не се приближава към нас, защото срещата ни с Него би била за нас съд, пред когото не бихме могли да устоим. Затова, когато молим Бога, по-скоро  да се отзове на нашите вопли или просто на нашето желание за среща, ние правим грешка: ние трябва да търсим Бога, но да очакваме трепетно този момент, когато Той ще благоволи да ни се яви.

Ние често се молим, въобразявайки си, че ето вече се намираме в Царството Божие, че вече принадлежим към Божието семейство, че вече сме сред тези, които могат да ликуват в Негово присъствие. Колко често трябва да си даваме сметка, че с целия си живот сме излезли от това Царство, че в нашия живот Бог не е Цар, Той не е Господар, Той не е Стопанин, Той даже не е Приятел, който може във всяка минута да почука на вратата ни и заради когото ние сме в състояние да забравим всичко.

Виждайки в знамението с чудесния улов на риба ново потвърждение за божественото достойнство на Спасителя, ап. Петър усетил с особена сила своето недостойнство, своята греховност и затова той възкликнал към Него:”Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!”

Това ни показва с какво чувство за своето недостойнство, с какво съзнание за своята греховност трябва да пристъпваме към Светата Чаша.

Всички грехове, към които ние така сме привикнали и които не ни се струват толкова страшни, защото ние сравняваме своя живот не с това, как би трябвало да живеем, а с това, как живеят обкръжаващите ни хора, и мислейки, че ако ние не сме по-лоши от тях, не сме някакви престъпници, които подлежат на съд и затвор, - ние вече като че ли не сме така грешни.

Но ако ние погледнем на своя живот пред Лицето Божие, пред Този, Когото дръзваме да приемем в душата си, то ние трябва отново и отново да преживеем тези дребни свои грехове, тези тежки свои прегрешения, и да си спомним изведнъж колко нечистота, неискреност, самолюбие, гордост има в нас, колко малко неща вършим за Господа и колко много неща вършим от тщеславие, задоволявайки само своето самолюбие.

Не сме ли изпадали в раздразнителност, в униние, не сме ли забравяли, че Господ ни е изкупил със Своята Пречиста кръв, не сме ли забравяли за какво живеем на света, не сме ли се потапяли изцяло в детски грижи, а какво да кажем за нашата душевна нечистота, която никой не вижда, но за която знае нашата съвест? Нима не сме желали чуждото, не сме завиждали ?


Нека по-често си спомняме тези дивни слова на ап. Петър: “Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!” и когато пристъпваме към молитва, да пристъпваме със съзнание за свето недостойнство и греховност, кротко стоейки пред вратата, чукайки с трепетна ръка – ще ни отвори ли Господ? Но ако не ни отвори, нека бъде за нас достатъчна радостта от това, че ние Го познаваме, обичаме, че се стремим към Него и да се стараем да Му засвидетелствуваме своята любов, истинността на нашата вяра, искреността на нашите стремления с такъв живот, който би направил за нас възможна срещата с Господа лице в лице. Амин.

Източник: http://www.pravmladeji.org/

четвъртък, 13 ноември 2014 г.

Седемнадесета неделя след Петдесетница - Неделя на Хананейката

Хананейката, която пристъпила към Христос, молейки Го да изцели нейната бесновата дъщеря, - била езичница: в онова време евреите, единствените, които вярвали в Единия Бог, не общували с езичниците, странили от тях, избягвали ги. И ето тази жена се приближила до Христос: този факт вече говори за това, че тя е видяла нещо в Него, което не е виждала в другите, че тя е усетила нещо в Него:интуитивно, със сърцето си е уловила нещо, което и е внушило доверие и е изгонило страха, че ще бъде прогонена.

И тя се обърнала към Него с думите, които намираме също така в Евангелието от Марк в устата на слепия Вартимей: Иисусе, сине Давидов! ... Това вече е изповед на вярата: естествено, не в Христос като Син Божи, но в Христос като потомък на царския род на Давид, от който трябвало да се роди Спасителя на света: Иисусе, сине Давидов, помилуй моята дъщеря! Тя е обладана от бесове ...

А Христос върви по Своя път, мъчли, не отзовавайки се на нейния вик. И учениците се обръщат към Него: Отпусни я, - тя ни следва, преследвайки ни с тези викове на надежда и отчаяние ... „Отпусни я” (в бълг.превод – отпрати я) не означава „изгони”: това означава: Наистина ли няма да я съжалиш? Тя също е човек или не? Или да страним от такива? Нима човешката мъка в езичниците не е също така страшно мъчителна, както и в нас? Отпусни я с мир ...

И Христос казва: Не съм изпратен до всички: Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев ... Хананейката отговаря: Господи! Помогни ... Тя не отговаря на Неговата забележка, че Той не е изпратен до нея; тя просто вярва, че Той ще я пожали; тя не спори; не утвърждава: Как така – аз също съм човек! – не, тя просто вярва ... И Христос изпитва вярата и още веднъж; Той, разбира се, знаел тази вяра; и хананейката, навярно, знаела Неговото прозрение; но учениците, вероятно, е трябвало да измерят дълбочината на вярата, на която е способен един езичник. Той и казва: Не е добре да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата ... Тези думи изглеждат толкова жестоки, безпощадни; струва ми се, че могат да бъдат разбрани, ако си представим Спасителя, свел погледа Си – внимателен, замислен, състрадателен поглед – към повдигнатите очи на тази жена; тя слушала тези думи – както слушала и други жестоки думи – но тя ги слушала и едновременно с това виждала лика на Божествената Любов, обърнат към нея. И тя отговаря, като че ли с усмивка: Да, Господи! Ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им ... Това може да се каже само от дълбока вяра и от съзнанието, че жестоките думи не идват от твърдо сърце.
И Спасителят тук, както и в други случаи, се отзовава на вярата с любов и със Своята власт да изцелява, милва и спасява: О, жено! Велика е твоята вяра! Нека ти бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря й оздравя. Тук ние виждаме още веднъж, че Божието състрадание няма предел, няма граница, че Той не дели хората на вярващи и не вярващи, на свои и чужди: за Него чужди няма – всички са свои; но заедно с това Той и очаква и изисква от нас не лековерие, а истинска вяра, готовност да се довериш на Бога, но и готовност да пробиеш до Бога с вик, молба, вяра. На това ние сме длъжни да се научим от хананейката. Амин.

Превод: Димитър Петров
Източник: http://www.mitras.ru/




НЕДЕЛЯ НА СЛЕПИЯ

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Братя и сестри!

Бог сътворил света в шест творчески дни и на седмия Той Си починал от Своите трудове, поръчвайки, предавайки света в грижа на човека. Цялата история, от сътворението на света до Второто пришествие, е денят на човека, когато той трябва да принесе плодовете на творението, трябва да доведе творението до неговата пълнота, да възсъедини тварта с нейния Творец.

Човек е изменил на своето призвание: ние сме били призвани да доведем света до съвършенството на красотата и хармонията с Бога и със самите себе си, а сме го направили уродлив и чудовищен. Но дошъл Христос, единственият истински Човек, единственият Човек, в пълна хармония с Бога, единственият Човек, Който бил способен да изпълни тази задача, която била връчена на човека. И когато Той твори Своите чудеса в съботен ден, това е призив към нас да се обърнем към нашия ден, към този ден, в който ние живеем, като към деня, който Бог е връчил на нашата грижа, и да направим от него Ден Господен.

Нашето призвание е в това – да преобразим света, да го преобразим в самия му корен, но съвсем не е в това, ние самите да бъдем непрестанно обект на Божествената грижа. Ние, християните, сме обезкървавили християнството, направили сме го безсилно и слабо с това, че сме престанали да бъдем съработници Божии, а смятаме, че Бог е като че ли длъжен непрестанно да излива върху нас, Неговото малко стадо, и Своята благодат, и Своята помощ, и Своята милост. Той, в навечерието на Своето възкресение, ни е призовал да отидем в света, както Той дойде, да отидем в света като вестители на любовта, като вестители на Самия Бог, и да изпълним тази своя мисия, както Той я е изпълнил – с цената на нашия живот, отдавайки своя живот, за да живеят другите.

Ние сме така далеч от своето призвание; ние прибягваме към Бога за помощ в същия момент, когато Той ни повелява да си проправим път напред, да отидем в света, да бъдем Негово присъствие в света.

Христос ни зове да забравим себе си, да се отвърнем от себе си, защото ние сами за себе си се явяваме камък за препъване, недаващ ни да изпълним нашето призвание: със страха за тялото ни, със страха от душевното страдание, със страха пред всички тези неща, които сме призвани да изпълним. Ние се страхуваме от смъртта, макар и да провъзгласяваме, че Христос е победил смъртта; къде е тогава нашата вяра? Ние скърбим, когато някой умира, макар да знаем, че няма повече смърт, че има само временно заспиване, докато живата душа ликува лице в лице със своя Жив Господ…

Ние трябва да се научим да се отдалечаваме от самите себе си, когато страх, алчност или нещо друго не ни дава да изпълним това, към което сме призвани: да бъдем вестители на Божията любов, на Божието състрадание, на Божията правда. Ние сме длъжни да кажем на себе си: Махни се от мен, сатана, противник, враг Божий, защото ти не мислиш за нещата Божии…

Ако ние действително сме християни, би трябвало да повтаряме след Откровението на св. Иоан Богослов словата на Духа и словата на Църквата: Ела, Господи Иисусе, и ела скоро! А ние, или повечето от нас, не копнеем, не жадуваме това пришествие, знаейки, че Неговото пришествие означава смърт за всичко съществуващо на  земята и нашето пробуждане лице в лице с Бога.

Слепецът от днешното евангелско четиво срещнал Христа лице в лице и Христос го изцерил. Колко около нас са слепи – не с физическа слепота, а със слепота много по-страшна: слепота откъм смисъл на живота, слепота към любовта, слепота към състраданието, слепота към всичко, което би могло да даде стойност на живота, който загубваме в живеене.

Ние трябва да излезем в света, както Христос е дошъл, забравяйки за себе си, да вземем своя кръст, тръгвайки след Него, защото Той е казал, че ако искаме някъде да отидем, то трябва да вървим след Него. И ако ние сме неспособни на това, то трябва да поставим пред себе си ясни и строги въпроси и да отговорим на тях безжалостно, без самосъжаления, и да станем такива християни, каквито сме длъжни да бъдем, каквито сме призвани да бъдем: християни, в които хората биха могли да узнаят Самия Христос. Амин.

Източник: http://www.pravmladeji.org/

ПРЕПОДОБНА МАРИЯ ЕГИПЕТСКА

В рeдицата тържествуващи, пълни с надежди седмици на Великия Пост ние днес възпоменаваме света Мария Египетска. Защо Църквата е включила нейния образ в тези седмици? Не затова ли, че в нея виждаме тържеството на Божията сила и тържеството на ответната човешка любов? Или, може би, ние виждаме тържеството на човешкия отчаян зов за помощ и победата, която се дава от Бога, Неговата любов, Неговата сила и крепост.

За света Мария Египетска може да се каже накратко: тя била жителка на Александрия, жена с безнравствен живот, позор за своите съграждани, съблазън, погибел. Един ден тя поискала да се поклони на живоносния Кръст Господен, частица от който се намирала в един от храмовете. И не мислейки за своята греховност, не мислейки за това, че нейният живот няма нищо общо с този Бог на чистотата и любовта, на Който тя искала да се поклони, тя дръзновено поискала да влезе в храма. Но някаква сила я спирала; всеки път, когато тя се приближавала до вратите, тя бивала отхвърлена. Изпаднала в ужас, тя се обърнала към Майката Божия за помощ – и била допусната в храма. Но от храма тя не се върнала към предишния позорен живот; тя се оттеглила в пустинята и там прекарала, в неописуем подвиг, в съвършена самота, целия си останал живот до смъртта; живот, който не бил живот на безплътно същество, но бил наистина живот на въплътения дух, оживен от покаянието и благодатта.

На какво можем да се научим от този живот? Мария Египетска била блудница; но блудството не се заключава само в телесния грях. Блудството се заключава в това, че човек се заблуждава; че целостта на човешката любов се раздробява и човек вече е неспособен с цялата си душа, с цялото си сърце, с всичката си мисъл, с цялото си същество да обича човека и Бога... Блудството, в широкия смисъл, който му придава Свещеното Писание, това е идолопоклонническа привързаност към видимия свят. Ние сме заслепени от това, което виждаме, ние не виждаме невидимото, понеже нашето внимание, нашият взор са приковани само към това, което е видимо и осезаемо. Блудството се заключава в това да отдадеш своето сърце не на това, което е достойно за любов; блудството се заключава в това: вместо да насочим своята воля към едното потребно, към чистата любов към човека, към хората, към Бога, ние я разпиляваме така, че тя е разпръсната на всички страни, така че тя служи на всички идоли, на всички желания, на всички пориви. Нима всички ние не сме заразени от тази болест на блудството? Нима нашата воля не се колебае?

И ето ние можем да си представим себе си в образа на тази жена. Целият ни живот е подобен на нейния; и, както нея, ние искаме да се поклоним на Живия Бог, искаме да се доберем до Неговото животворно присъствие – и колко често не можем да направим това! Колко често ние искаме да се молим, но не можем; искаме да обичаме, но сърцето ни е каменно; искаме да съберем мислите си, а те се разбягват, разпиляват се; бихме искали с всичката си воля да започнем нов живот, но тази воля липсва – тя се е разложила на някакви съставни части, желания, мечти, тъга…, а сила в нея няма. Колко често ние сме подобни на морските вълни, които се блъскат в скалите, излитат и падат отново в морското лоно, нищо не достигайки. Рядко, рядко обаче ние спираме вниманието си на това. За миг ние скърбим, за миг ни боли сърцето, за миг си мислим: Нима е затворен за мене пътя към Бога?.. Но после се успокояваме, забравяме, засмуква ни блатото... Не така се е случило с Мария Египетска: обзел я ужас, и тя се хвърлила за помощ, за милост, за спасение...

Ние трябва да се научим на това: никога да не се отказваме, ако не сме успели да си пробием път към Бога, да стигнем до Него. Ние трябва да копнеем така по Бога, така да си проправяме път към Него, че накрая Божията сила и Божията милост да отвърнат на нашия зов и на нашето отчаяние, пълно с непостижима надежда... Мария Египетска разбрала това, Мария Египетска превърнала целия си живот в благодарение на Бога. Тя разбрала, че не трябва да живее така, както е живяла по-рано. Тя си тръгнала от всичко, което било съблазън за нея, което я държало в плен, и проживяла дивно остатъка от живота си.

Такъв подвиг не е по силите ни, но всеки от нас може да направи това, което е по силите му. Трябва да помним какво казва ап. Павел, че за нас всичко е възможно чрез Господ Иисус Христос, Който ни укрепява, защото силата Божия в немощ се проявява. Но не тази ленива, безплодна немощ, от която ние страдаме, която ни измъчва и погубва, а в другата немощ . в тази, която се ражда в човека от съзнанието, че не му не достига това, за което той мечта, единственото, към което се стреми, със своите сили, но че чрез силата Божия той може да достигне това. И тогава Господнята сила ще изпълни нашата немощ, както вятърът ще издуе крехките слаби платна и ще може да доведе кораба до пристана. Тази немощ, която се заключава в това, че вече не на себе си се надява и отдава себе си послушно, кротко, в Божиите ръце, изпълнявайки Неговата воля само с Неговата сила, и тогава всичко става възможно: силата Божия в немощ се проявява...


В този ред са евангелските четива, победоносните седмици на надеждата, които ни доближават до страстните дни, когато вече ще дойде времето не на вярата, не на надеждата, а времето на изява на Божествената любов, – колко ни е нужна подкрепата на света Мария Египетска със своя образ, със своя пример! Амин.

Източник: http://www.pravmladeji.org/

неделя, 2 ноември 2014 г.

Притчата за богаташа и бедния Лазар

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Искам да обърна вниманието ви върху два момента от днешното евангелско четиво. 

Първо, върху заключителните слова на Спасителя: ако не сме съумели да послушаме Моисей и пророците, т.е. толкова много свидетели, които от началото на времената са ни говорили за Бога и Неговата правда, то и Възкръсналият няма да ни убеди в нищо... За тези, които са слушали тогава, тези думи се оказали толкова неразбираеми – но нима тези думи тук не са ясни за нас? Христос възкръсна, яви Своето Божество в слава и Своето човечество в цялата му красота и величие – и въпреки това ние, християните, чуваме Неговите думи, удивляваме се на Неговото учение, покланяме Му се, и все така оставаме далече от онова, което ни е учил. Дали някой може да познае в нас Христови ученици, такива каквито е било възможно да бъдат познати в лицето на ранните Негови ученици и апостоли? Тогава чрез печата на апостолството, печата на християнството, любовта на християните един към друг и тяхната кръстна любов, жертвена към целия свят, се оказала непостижима за земята; те били готови да отдадат целия си живот, щото другият човек, който им е чужд, често ненавиждащ ги, да може да повярва в Христовото благовестие и да заживее нов живот. Колко далече от това е всичко, което хората могат видят у нас!

И това ме довежда до второто, което исках да кажа. Един от древните е казал: Няма по-страшно място на отстъпление от онова място, където има неверни християни... Когато четем тази притча, ние винаги си мислим за Лазар и богаташа, мислим за другите: но ако тази притча е обърната към нас? Дали не приличаме на този богат човек? Какво несметно богатство на духовно ръководство имаме! Ние знаем за Бога; познали сме Христа: открито ни е Неговото учение; дадени са ни Неговите тайнства:  в нас обитава Неговата благодат, Светият Дух вее в Църквата – а ние въпреки това си оставаме самодостатъчни, затворени и се стараем да живеем по волята си, обезпечени от тези богатства, които Господ ни дава. До нас са хиляди и хиляди изгладнели хора, които са готови да се нахранят с трохите, които постоянно падат от нашата маса – но ние не им даваме: Православието принадлежи на нас, вярата принадлежи на нас, всичко  принадлежи на нас!.. А другите хората на прага, на стълбите, пред вратата ни, гладуват, умират от глад и не получават понякога ни една от тези животворящи думи, с които могат да оживеят...

Ние знаем достатъчно много, достатъчно сме богати; древните светии са били „невежи“, нямайки достъп до това множество книги, които можем да четем, но понякога са чували една евангелска дума и върху нея са построявали целия си живот. А ние четем, четем, слушаме, молим се – и светостта не израства сред нас, защото сме скъперници като този богаташ, които искал да запази всичко за себе си и който не състрадавал на другия човек.

И ето, Евангелието ни казва, че е умрял беднякът – може би, просто защото е изгладнял пред вратите на богаташа, - и ангелите го занесли в лоното Авраамово, в Божия рай. Умрял и богаташът – но нито един от ангелите не дошъл при него: погребали го подобните на него алчни и богати хора, погребали го в сърцето на земята; той умрял, и се оказал пред лицето на съда. И не защото бил богат, а Лазар беден, не просто заради всичко, което получил през хубавия си живот, а заради нещо толкова жалко: защото всичко хубаво, което имал, той алчно пазел и не споделял с никого: сега и беднякът – тъй богат сега във вечността – не можел да сподели с него нищо...

Да се замислим за нашето Православие, да се замислим за нашето богатство, да се замислим за този глад сред инославните, сред невярващите, сред безбожниците, сред търсещите и нетърсещите – и нека не останем подобни на този богаташ, за да не произнесе и Господ Своя съд над нас: Аз възкръснах – а вие не Ми повярвахте!.. Но каква радост ще бъде за Спасителя, и за ангелите Божии, и за нашия Отец Небесен, и за нашата Майка, Богородица, и за светиите, и за грешниците, ако станем простодушни и щедри, и ако започнем да раздаваме цялото наше богатство: да раздаваме, като се стараем нищо да не запазваме – защото човек е толкова богат с това, което той е дарил от любов. И тогава и сред нас, и в нашите души ще се открие Царството Божие, Царството на тържествуващата, всепобеждаваща любов. Амин.

превод: Мартин Димитров

Източник: http://sveticarboris.net/

неделя, 12 октомври 2014 г.

СВЕТИТЕЛЯТ ГРИГОРИЙ ПАЛАМА

В течение на вече изтеклите подготвителни седмици към Великия пост с Христовите слова, с евангелските образи Църквата ни призоваваше да се вгледаме дълбоко в душата си в живота си: какво трябва да променим в него, за какво трябва да се покаем.

Сега настъпи ново време: времето на великия пост. В течение на настъпващите и вече настъпилата неделя ние ще слушаме не за самите себе си, а за това, което благодатта Божие е извършила над хората, които са съумели да се покаят, които са съумели да обърнат всичката си мисъл, всичката си душа, всичките си пориви към Бога – за това което Господ е извършил над тях! Един след друг пред нас ще преминават образите на светци…

Но днес, почти на границата между тези две времена – подготвителните седмици и Поста – пред нас застава образът на светителя Григорий Палама. И това, което той ни казва е така важно, така значително, защото само от това, което той ни казва, ние можем да разберем тази слава, това величие, тази действително Божествена красота, която ние виждаме в светците.

Сърцевината на учението на свети Григорий Палама се заключава в това, че благодатта не е някакъв сътворен дар, който Бог ни дава. Въз основа опита на цялата Православна Църква, на нейните светии, на нейните подвижници и, особено, на тези атонски светци и подвижници, сред които е живял, той е учил, че благодатта – това е Сам Бог, Който като че ли ни приобщава към Своята Божествена природа, правейки чрез това приобщаване богове по приобщеност.

Мислейки, че благодатта е само Божи дар, но не и Самият Бог, Който Се отдава на нас, западните богослови утвърждавали като че ли непроходимостта на пропастта между Бога и човека, между творението и Твореца. Без значение колко драгоценни са Божествените дарове, те си остават сътворени, и не могат да ни съединят с Бога с изключение на любовта и благодарността. Но не! Опитът на Църквата ни говори, че благодатта – това е Сам Бог, отдаващ Себе си на нас, и че, приемайки благодатта, ние ставаме, по приобщение, участници на Божествената природа.

Когато сега пред нас преминават образите на светците, нека помним, че те не са само хора, които били озарени с ум, чисти по сърце, а това са хора, които са приели Бога в себе си, както желязото може да бъде пронизано от огъня, и които са показали още на земята, към какво е призвана всяка твар, когато Бог ще бъде всичко у всички.


Затова нека се радваме на висотата на нашето призвание, да се радваме, че сме призвани да се приобщим с Бога, но и да помним, че това може да стане, ако извършваме подвига на вярата, ако останем верни на Бога, ако станем подвижници по образа на древните подвижници, които са съумели да отдадат кръв и да приемат Дух. Да ни даде Господ и вдъхновение, и сили, и желание – и да ни даде и плодове. Амин.

Източник: http://www.pravmladeji.org/

СЛОВО ЗА НЕДЕЛЯ НА ДЕСЕТТЕ ПРОКАЖЕНИ

“Нали десетимата се очистиха? А де са деветте?/Лука 17:17/

Братя и сестри!
            
Няма такава беда, от която да не би избавил Спасителят обърналия се към Него човек. По всесилното слово на Иисуса Христа слепите проглеждали, парализираните ставали на крака , мъртвите възкръсвали. Вестта за Неговите чудеса пробуждала надежда в сърцата на отчаялите се, и те бързали да стигнат там, където странствал Синът Човечески, за да си върнат радостта от живота. Така станало и с десетте прокажени, които застанали напътя, по който вървял Спасителят и отдалече с гръмки гласове викали: Иисусе Наставниче, помилуй ни! (Лк. 17: 13).

Нека насочим нашето внимание към два или три момента от днешния евангелски откъс, които може да отминем незабелязано, защото сме привикнали към това четиво.

Първо - към Спасителя дошли десет човека, които, боледуващи от проказа, се смятали за нечисти от гледна точка на ветхозаветния закон. Никой не отивал към тях, никой не се докосвал до тях. И те, знаейки това, се спрели отдалеч, не отишли към Христа. Но сред тях имало девет израилтяни, принадлежащи към избрания народ, и един самарянин, с които израилтяните не общували. И ето когато всички те се оказали прокажени, всички те се оказали отхвърлени, изведнъж те осъзнали, че те са хора, че нищо не ги разделя, че ги свързва мъката, нещастието и отхвърлеността от обществото. И сред тях вече нямало спор, че едните са избраници, а другите отритнати; всички те били хора в беда.

Така се случва и с нас. Когато всичко е благополучно, тогава ние започваме да се разделяме един друг по класови, обществени, национални, религиозни и др. признаци. Но когато ни връхлети нещастие: смъртоносна болест или опасност, която не отминава, или отхвърленост от страна на всички, ние изведнъж осъзнаваме, че нищо не ни разделя, че ни съединява нашата човешка природа и че последната ценност е това човешко, ласкаво, състрадателно, внимателно отношение един към друг. Тогава ние се приемаме един друг, както Христос ни е приел, без различия.

И прокажените, тези отритнати от обществото от хора, се спрели пред Христа, те не смеели да се доближат до Него, защото били осквернени. Колко често ние, в нашата оскверненост от греха, от неправдата, се стремим към Христа, като че ли искайки от Него да ни бъде близък.Ние сме пълни с неправди, пълни с грехове, един  друг се отхвърляме, един друг не се обичаме, един на друг сме чужди, превъзнасяме се един над друг, нанасяме си рани, скръб, страдания, а заедно с това, дойдем ли в църква, обърнем ли се молитвено към Бога, ние търсим Неговата близост: Защо, Господи, нашите сърца си остават каменни, а ти не се докосваш до тях, защо нямаме сълзи на умиление, защо Ти не изпълняваш нашите молби, защо не ни даваш съзнание за Твоята близост, защо за нас на земята още не е настъпил раят на спасението, раят на вечната радост?...  Бихме могли и ние да се поучим от тези прокажени на този трепетен ужас пред светинята, на това съзнание, че да не смеем да пристъпим, да ни е достатъчно да постоим отдалеч и да знаем, че Бог чува, че Той  милува и спасява, че ако Той поиска, ако за нас това ще бъде спасително, Той ще се докосне до нашия живот, ще влезе в него със светлина и радост...

И ние се молим, и въпреки нашата оскверненост, въпреки, че си въобразяваме, като че ли имаме право да се доберем до Бога, да искаме настойчиво Той да ни снизходи към нас – Той по Своята милост изпълнява нашите моления. И какво става с нас? Както тези девет избраника, които Господ очистил от проказата и ги върнал към тяхното избраничество, ние си тръгваме доволни: ето изпълнило се е за нас Божието обещание, ние отново принадлежим към избраното число, ние сме членове на Църквата, ние сме православни, всичко за нас е достъпно... Ние сме привикнали към това, че сме избрани, на нас ни се струва естествена тази Божия близост.И ние се връщаме обратно в живота, със съзнание за своята правда, за своята оправданост пред Бога, привикнали към чудото, привикнали към общение с Бога, привикнали към всичко това, към което се стремят милиони хора и не могат да се докоснат до крайчеца на ризата Христова...

Но "...нали десетимата се очистиха?а де са деветте?" - звучи отново гласът на Спасителя (Лука. 17, 17). А деветте, получили желаното, получили милостта на прощението и очищението, се върнали в своя предишен живот – животът в грях. Те си тръгнали, забравили за чудото, забравили за Този, Който им дарил Своята милост. И вярата им веднага угаснала, завъртял ги вихърът на живота, в душите им се възцарила предишната греховна тъмнина и пустота. И Бог отново бил забравен до поредната беда, болест, скръб, които ще отгледа техния греховен живот.

Но това може да се отнесе и към нас. Човек постоянно прибягва към Бога и иска ли, иска блага: щастие, доволство, здраве, притичва към Бога със своята нужда, но не живее с Него, и всеки път, получил просимото, се връща към обичайния си предишен греховен живот. А твърде често при житейско неблагополучие в прокажените души се надига ропот към Твореца. Тогава Бог става виновен за всичко: ето Той не отговоря на молбите-искания, Той не дава на човека цялата пълнота на житейското щастие. А това, че човек не живее според Божиите предписания и по закона Божи, че той събира плодовете на разрушения от своите беззакония живот, изобщо не му идва на ум. Липсва истинска вяра, истински духовен живот и неговият жизнен път не свършва със спасение.


Нека да се замислим върху това. Всичко това се отнася и до нас. Макар че се е случило с други, всеки от нас може да разпознае себе си. Но това не е достатъчно, трябва да се стремим към Бога, за да ни очисти от духовната проказа, да ни изцели от греховните струпеи, за всичко да  Му благодарим /1 Сол.5:18/, да приемаме с благодарност Божията воля за нас, и да казваме:”Слава Богу за всичко”. Амин.

Източник: http://www.pravmladeji.org/

вторник, 7 октомври 2014 г.

ВСИЧКО В ЖИВОТА Е МИЛОСТ

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Всичко в живота е милост и всичко в живота може да бъде радост, ако с радостно сърце еднакво възприемаме и това, което ни се дава, и това, което ни се отнема. Често ни се струва, че радостта идва само от това, което получаваме, а колко дълбока и ликуваща е радостта от това, от което като че ли сме лишени, но в което е проявена задълбочената Божия грижа.

Напомня ни я разказът за един подвижник: Живял той в крайна нищета, в глад и студ, от който потръпвали тези, които го заобикаляли. Живял той изоставен, макар че на мнозина оказвал услуги, малцина се грижели за него. И веднъж един пришелец, който присъствал на неговата утринна молитва, в която той благодарил на Бога за безкрайните Му благодеяния, му казал: ”Как можеш да лъжеш пред лицето Божие, как можеш да Му благодариш за Неговите дарове? Та Той нищо не ти е дал!” И този подвижник погледнал към него и казал: “Аз не приемам живота, както ти го разбираш; ти мислиш за това, че аз нямам приятели, нямам топлина, нямам храна – нищо, както трябва нямам. Аз виждам нещата иначе: Господ е погледнал в душата ми и видял, че няма да израстна до тази мяра, към която Той ме е призвал, ако не ми е дадено и да гладувам, и да студувам, и да пребивавам в самота. И ми е дал в изобилие и изоставеност от хората, и лишение от всичко това, което търсят хората: в това ти виждаш лишение, а аз – своята надареност…”

Никой от нас не живее в такива крайни обстоятелства и малцина от нас биха били способни да преживеят подобно състояние и да се спасят. Но всеки от нас постоянно се жалва, че от нещо е лишен: не са го удостоили с внимание, с приятелство, с грижа, няма това, което би искал във физически, душевен и обществен план. Ние през цялото време говорим за това, което ни липсва, и никога не се замисляме над това, от което не ни е лишил Господ, а ни е надарил, освобождавайки ни, давайки ни възможност да бъдем богати, но по друг начин.

Нека помислим над това, че роптанието, завистта и други подобни чувства не само че разрушават нашите души, но и напразно ги разрушават, защото и повод за това няма, ако само бихме разбрали, как богато ни обдарява Господ и как ни води Той крачка след крачка от тленното към нетленното, от лъжливото обладаване към истинското обогатяване.    


Помогни ни, Господи, да разберем, че всичко е милост и всичко е богатство, и тогава с Църквата на мъчениците и светиите – тези обикновени, живи хора, съумели, обаче, да видят нещата, каквито са, - ние ще можем заедно с тях да благодарим за всичко на Бога с наистина ликуващи и благодарни сърца. Амин.   

Източник: http://www.pravmladeji.org/

ЗА МОЛИТВАТА

Молитвата е предмет на лични отношения. За вярващия християнин Бог е висша ценност и смисъл на живота и в същото време той възприема Бог като личност. Молитвата не означава нищо за този, за когото не съществува обекта на молитвата. Вие не можете да научите на молитва човек, който няма чувства към Живия Бог.

Една от причините, поради които молитвата, обществена или частна, изглежда мъртва или формална, е че твърде често отсъства актът на богопреклонение, извършващ се в сърцето, което общува с Бога. Всеки израз, словесен или в действие, може да бъде в помощ, но всичко това трябва да бъде израз на най-главното, а именно – на дълбокото безмълвие на общението.

От опит знаем, че любовта и дружбата са дълбоки тогава, когато ние можем да мълчим един с друг. Ако за поддържане на контакта е необходимо да говорим, ние с увереност и тъга трябва да признаем, че взаимоотношенията ни все още остават повърхностни; затова, ако ние искаме молитвено да се покланяме на Бога, то преди всичко трябва да се научим да изпитваме радост от мълчаливото пребиваване с Него.

Веднъж един френски светец от деветнадесети век, попитал един стар селянин, какво прави, с часове седейки в църквата, когато е видно, че той даже и не се моли.Селянинът отговорил:”Аз Го гледам, Той ме гледа, и на нас ни е добре заедно”. Този човек се научил да говори с Бога, без да нарушава тишината на близостта с думи. Ако ние умеем това, ще можем да употребявамe всяка форма на молитвата.

Евангелието от Матей в самото си начало ни представя същността на молитвата. Влъхвите видели дългоочакваната звезда и незабавно потеглили на път, за да намерят Царя на царете. Те дошли до яслите, паднали на колене, поклонили се и принесли дарове; така те изразили молитвата в нейното съвършенство, т.е. в съзерцание и трепетно преклонение.

В популярната религиозна литература често се говори за молитвата като за завладяващо пътешествие. Но молитвата е опасно пътешествие и ние не може да се пуснем в него без риск. Апостол Павел казва, че е “страшно да попадне човек в ръцете на живия Бог!”/Евр.10:31/.  Затова съзнателно да отиваш на среща с Живия Бог – означава да се отправиш на страшно пътешествие: в някакъв смисъл всяка среща с Бога това е Страшният съд. Когато ние в тайнствата или в молитва се докосваме до Божето присъствие, ние правим нещо много опасно, защото, според Писанието, Бог е огън. И ако ние не сме готови без остатък да се предадем на божествения пламък и да станем като горящата в пустинята къпина, която горяла и не изгоряла, този пламък ще ни опали, защото опитът в молитвата може да се придобие само отвътре и да се шегуваме с това не трябва.

Приближаването към Бога винаги е откриване и на Божията красота, и на разстоянието, което лежи между Него и нас. Думата “разстояние” е неточна, защото тя не се определя от това, че Бог е свят, а ние сме грешни. Разстоянието определя отношението на грешника към Бога. Ние можем да се приближаваме към Бога, само ако правим това със съзнанието, че идваме на съд.

Ако ние идваме, осъждайки себе си; ако ние идваме, защото Го обичаме, негледайки на нашата собствена неверност; ако ние идваме при Него, обичайки Го повече, отколкото благополучието, в което Го няма, тогава ние сме открити за Него, и Той е открит за нас, няма разстояние помежду ни; Господ идва съвсем близо, в любов и състрадание.

Но ако ние стоим пред Бога в бронята на своята гордост, на своята самоувереност, ако ние стоим пред Бога така, като че ли имаме право на това, ако ние стоим и искаме от Него отговор, то разстоянието, отделящо творението от Твореца, става безкрайно.

Когато ние се приближаваме до Бога, контрастът между това, което е Той и което представляваме ние самите, става ужасно ясен. Ние можем да не съзнаваме това през цялото време, когато Неговото присъствие и Неговият образ остават бледи, неясни в нашите мисли и в нашето възприятие; но колкото повече се приближаваме към Бога, толкова повече изпъква контрастът. Не постоянната мисъл за своите грехове, а виждането на Божията святост позволява на светиите да познаят своята греховност. Когато ние гледаме на себе си без благоуханния фон на Божието присъствие, греховете и добродетелите ни се струват дребни и, в някакъв смисъл, несъществени; само на фона на Божественото присъствие те изпъкват с цялата си релефност и придобиват цялата своя дълбочина и трагичност.

Всеки път, когато ние се приближаваме към Бога, ние се оказваме  пред лицето или на живота, или на смъртта. Тази среща е живот, ако ние отиваме към Него в подходящо духовно настроение; това е гибел, ако ние се приближаваме към Него без благоговеен дух и съкрушено сърце; гибел, ако ние принасяме гордост или самонадеяност. Затова преди да се отправим на така нареченото “завладяващо пътешествие на молитвата”, не трябва нито за минута да забравяме, че не може да се случи нищо по-значително, хвърлящо повече в трепет, отколкото срещата с Бога, на която сме дошли. Ние трябва да съзнаваме, че в този процес загубваме живот: ветхият Адам в нас трябва да умре. Ние крепко се държим за ветхия човек, боим се за него, и е така трудно не само в началото на пътя, но и години по-късно, да почувстваме, че сме напълно на страната на Христа, против ветхия Адам!

Само с чувство на страх, на богопочитание, на най-дълбоко благоволение ние можем да пристъпим към риска на молитвата. Не е достатъчно, седнали удобно в креслото, да кажем:”Ето, аз пристъпвам към богопоклонение пред лицето Божие”. Ние трябва да разберем, че ако Христос би стоял пред нас, ние бихме се държали иначе, и трябва да се научим да се държим в присъствието на невидимия Бог,  както бихме се държали в присъствието на Господа, ставащ видим за нас.

Преди всичко това предполага определено състояние на ума, което се отразява и на състоянието на тялото. Ако Христос би бил тук, пред нас, и ние стоим съвършено прозрачни за Неговия поглед, то бихме изпитвали благоговение, страх Божи, любов, може би, даже ужас, но не бихме се държали така свободно, както правим обикновено. Съвременният свят в голяма степен е загубил молитвения дух, и дисциплината на тялото е станала в представите на хората нещо второстепенно, тогава когато тя далеч не е второстепенна. Ние забравяме, че ние – не сме души, обитаващи в тела, а човеци, състоящи се от тела и души, и че, според апостол Павел, ние сме призвани да прославяме Бога и в телата си, и в душите си; нашите тела, както и нашите души, са призвани към слава в Царството Божие/вж 1 Кор.6:20/.

Твърде често молитвата няма за нас такова значение в живота, та всичко останало да отиде на заден план. Молитвата за нас е добавка към множество други неща; ние искаме Бог да бъде сред нас, не защото няма живот без Него, не защото Той е най-висшата ценност, но защото би ни било приятно в добавка към великите Божии благодеяния да имаме и Неговото присъствие, Той да бъде добавка към нашия комфорт. И когато Го търсим с такава нагласа, ние не Го срещаме.

Молитвата все пак е най-добрият път, по който можем да вървим напред, към изпълнение на нашето призвание, т.е. да влезем в пълно единение с Бога и да станем в края на краищата “участници в божественото естество”/2 Петр.1:4/.

Колко често ние молим Бога, казвайки:”Боже, ако… - ако на Тебе е угодно… ако Ти можеш…” подобно на бащата на бесноватия юноша, който казал на Христа:”Твоите ученици не можаха да изцелят сина ми, но ако Ти можеш това, направи го”. Христос отговаря на това с друго “ако”:”ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия”. Тогава човекът казва:”Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми”/вж Мк 9:22-245/. Едното “ако” зависи от другото, защото, там, където няма вяра, там няма и за Бог възможност да влезе в конкретната ситуация.

Този факт, че човек се обръща към Бога, вече като че ли говори за неговата вяра; но това е така само до известна степен; ние вярваме и не вярваме в едно и също време, и вярата в някаква мяра е в преодоляването на собствените съмнения. Когато ние казваме:”Да, аз се съмнявам, но вярвам в Божията любов повече, отколкото се доверявам на собствените си съмнения” – тогава Бог получава възможност да действува. Но ако нашата вяра живее според закона, а не по благодатта, ако ние вярваме, че светът е такъв, какъвто ние го познаваме, с неговите механически закони, то тук няма място за Бога. Всеки път, когато вярата отново съзижда Царството Божие, се открива възможност и за действие на законите на Царството, и Бог може да влиза в определена ситуация – да влиза с Неговата премъдрост, с Неговото умение от злото да направи добро, без да преобръща, обаче, светът с дъното нагоре. Нашето “ако” се отнася не толкова до силата Божия, отколкото до Неговата любов и до неговата грижа за нас; Божият отговор “ако ти можеш да повярваш в Моята любов, всичко е възможно” означава, че чудото не може да стане, ако не присъства Царството Божие – макар и в зачатък.

Чудото не е нарушение на законите на падналия свят, а възстановяне на законите на Царството Божие; чудото се случва, ако ние вярваме, че законът зависи не от силата Божия, а от Неговата любов. Макар и да знаем, че Бог е всемогъщ, но докато мислим, че на Него не му е до нас, чудото е невъзможно; да сътвори чудо би означавало тогава Бог да извърши насилие над нашата воля, а това Бог не прави, защото в самата основа на Неговите отношения към света, даже и към падналия, лежи абсолютно уважение към човешката свобода и права. Моментът, в който ние казваме:”Аз вярвам и именно затова се обръщам към Тебе”, означава:”Аз вярвам, че Ти действително се грижиш за всеки частен случай”. Когато е налице това зърно на вярата, се установяват правилни отношения, и тогава става възможно чудото.

Освен такива “ако”, които се пораждат от нашите съмнения в любовта Божия и затова са неправилни, съществува и още напълно законна категория “ако”. Ние можем да кажем:”Аз моля за това, ако е съгласно с Твоята воля, или ако бъде за благо, или ако няма в мене лукава мисъл, когато моля за това” и т.н. Всяка просителна молитва трябва да се съпровожда от такава уговорка “ако”.

Доколкото Църквата е продължение на Христовото присъствие във времето и пространството, всяка християнска молитва трябва да бъде Христова молитва, макар това да предполага такава чистота на сърцето, какво ние нямаме. Молитвата на Църквата – това са Христовите молитви, особено евхаристийният канон, който е молитва Христова; но всяка друга молитва, в която ние просим за нещо, свързано с конкретна ситуация, винаги е обусловена от такова “ако”. В мнозинството случаи ние не знаем за какво би се молил в дадена ситуация Христос; затова ние добавяме “ако”, което означава, че доколкото ние можем да видим, доколкото ние знаем Божията воля, ние бихме желали, в изпълнение на Неговата воля да стане именно това. Но “ако” означава също:”Аз влагам в тези думи своето желание да стане най-доброто и затова Ти можеш да измениш това мое прошение така, както Ти искаш, приемайки моето намерение, моето желание да бъде Твоята воля, даже ако аз и неразумно съм се изразил как съм си представял тя да се извърши”/вж Рим.8:26/.

Оптинският старец Амвросий обладавал такава прозорливост, която му позволявала да вижда истинското благо за човека. Веднъж манастирският иконописец получил голяма сума пари и се стягал да тръгва за дома си. Вероятно той се молил да тръгне незабавно на път; но старецът съзнателно задържал художника за три дни и по такъв начин спасил неговия живот, тъй като един от работниците замислил да го убие и ограби. Когато той тръгнал, злодеецът вече бил напуснал своята засада, и едва много години по-късно живописецът узнал от каква опасност го избавил старецът.

Отличителната особеност на християнската молитва е в това, че тя е молитва на Христа, принасяна от Него на Бог Отец от поколение на поколение; това е продължаваща, непрестанна молитва към Бога за това да бъде Неговата воля, всичко да стане съгласно Неговия мъдър и пълен с любов замисъл. Това означава, че нашият молитвен живот е в същото време борба против всичко, което не е Христово. Ние подготвяме почвата за своята молитва всеки път, когато отхвърляме от себе си това, което не е Христово, което е недостойно за Него; и само молитвата на този, който като апостол Павел може да каже:”Вече не аз живея, а Христос живее в мене”/Гал.2:20/, е истинска християнска молитва.

“Искайте, и ще ви се даде”/Мат.7:7/. Тези думи са камък за препъване за християнското съзнание; ние не можем нито да ги приемем, нито да ги отхвърлим. Да ги отхвърлим би означавало да се откажем от безграничната Божия доброта, но ние още не сме в достатъчна степен християни, за да я приемем. Ние знаем, че бащата не подава камък вместо хляб/вж Мат.7:9/, но не гледаме на самите себе си като на деца, които не съзнават своите истински нужди и не знаят кое е за тях добро и кое лошо.Между другото именно в това се заключава обяснението защо толкова молитви остават без отговор. “Не се огорчавай – съветва св. Иоан Златоуст – ако не получаваш веднага това, за което се молиш: Бог иска да ти дарува по-голямо благо чрез твоето постоянство в молитвата”.

“Може би, мълчанието на Бога е преди всичко трагически аспект на нашата собствена глухота?” – възклицава Шатобриан.

“Пак ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен”/Мат.18:19/. Тези думи понякога използват като камък, който хвърлят по християните, защото много често няколко човека усърдно се молят заедно за нещо и все пак не получават просимото. Но възраженията се рушат, когато разберем, че това “заедно” е било чисто земно съгласие – просто коалиция, а не единство, и вярата в това, че Бог може да направи всичко, което поискаме, се разбирала така, както  разбирали това приятелите, утешаващи Иов.  

Изглеждащите като неистина думи “всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите”/Мат.21:22/ намират отговор в гетсиманската молитва на Христа, а също отчасти у апостол Павел/Евр.11:36-40/:”Други пък изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани /тия, за които светът не беше достоен/, скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни пропасти. И всички тия, макар и да бяха засвидетелствувани чрез вярата, не получиха обещаното, защото Бог предвидя за нас нещо по-добро, та без нас да не постигнат съвършенство”.

Без съмнение, във всички тези обстоятелства тези хора наистина много са се молили – молили се, може би, не за избавление, те били готови да положат живота си за Бога, но за помощ; и все пак не им било дадено всичко, което са могли да очакват. Когато Бог вижда, че имаме достатъчно вяра, за да издържим Неговото мълчание или да приемем мъки – нравствени или физически, Той може да мълчи, и отговор на молитвата да бъде даден едва в края на краищата, но съвършено иначе, отколкото ние сме очаквали.

Апостол Павел казва /вж Евр.5:7/, че молитвата на Христа в Гетсиманската градина била чута и Бог Го е въздигнал от мъртвите. Той говори тук не за непосредствения отговор на Бога, Който би могъл да направи така, че чашата на страданията да отмине Христа, за което Той се молил, но за това, че Бог дал на Христа сила да приеме Неговата воля, да пострада, да завърши Своето дело, и именно абсолютността на неговата вяра дала възможност на Бога да каже “не”. Но същата тази абсолютност на вярата на Христа направила възможно светът да бъде спасен.

Много от нашите молитви са просителни и хората са склонни да мислят, че прошението – това е нисшата степен на молитвата; после следва благодарението, после славословието. На практика колко пъти благодарността и възхвалата са израз на не толкова дълбоки взаимоотношения. На нашето ниво на полувяра по-лесно е да възнасяме славословия или да благодарим на Бога, отколкото да Му се доверяваме дотолкова, че да просим от Него нещо с вяра. Даже хора полувярващи могат да се обръщат към Бога с благодарност, когато им се случи нещо приятно; и има такива минути на приповдигнатост, когато всеки е способен да възпява Бога. Но много по-трудно е да имаш така неразделна вяра, че да просиш от Бога с цялото си сърце и с всичките си помисли с пълно доверие.Не трябва да гледаме пренебрежително на просителните молитви, защото способността да ги произнасяме – това е изпитание за реалността на нашата вяра.            

Когато сърцето ни е пълно с благоговение, когато “от препълнено сърце говорят устата”/Лука 6:45/, тогава молитвата не съставлява проблем, ние свободно говорим на Бога. Но ако бихме оставили своя молитвен живот на произвола на своите настроения, то, вероятно, от време на време бихме се молили горещо и искрено, но за дълги периоди бихме губили всякакъв молитвен контакт с Бога. Голямо изкушение е да отложим молитвата до този момент, когато в нас ще се пробуди живо чувство към Бога, и да считаме за неискрена всяка молитва и всяко обращение към Бога в друго време.

Всички от опит знаем, че в нас живеят множество чувства, които не се проявляват във всяка минута от нашия живот; болест или скръб ги заслоняват от нашето съзнание. Даже когато ние дълбоко обичаме, има периоди, когато не усещаме това и все пак знаем, че любовта живее в нас. Същото е и с нашите отношения към Бога; по разни причини, вътрешни или външни, понякога ни е трудно да съзнаваме, че вярваме, надяваме се, че ние действително обичаме Бога. В такива моменти ние трябва да постъпваме, ръководейки се не от чувството, от знанието.Ние трябва да помним, че любовта е жива, макар и да не изпълва нашето сърце с радост или вдъхновение. И ние трябва да стоим пред Бога, помнейки, че Той винаги обича, винаги присъствува, макар и да не чувстваме това в момента.

Когато сме хладни и сухи, когато ни се струва, че нашата молитва е неискрена и ние я изпълняваме само поради установения порядък – как да постъпим? Не е ли по-добре да престанем да се молим, докато молитвата отново не оживее? Но как да узнаем, че е настъпило времето? Голяма опасност е да се съблазним от желанието за съвършенство в молитвата, когато сме още така далече от него. Когато молитвата ни е суха, трябва вместо да отстъпваме, проявим по-голяма вяра и да продължим. Ние трябва да кажем на Бога:”Не мога да се моля истински; приеми, Господи този унил глас и думите на молитвата и ми помогни.” Да принесем в своята молитва количество, ако не сме в  състояние да принесем качество. Разбира се, по –добре е да произнесем само две думи “Отче наш…” с цялата им дълбочина, отколкото да повторим Господнята молитва дванадесет пъти; но понякога и за това не сме способни. “Количествената” молитва не означава, че трябва да произнесем повече с думи, отколкото обикновено; това означава – да съхраняваме своето обикновено молитвено правило, приемайки този факт, че това е само известно количество повторяеми думи и нищо повече.както говорят светите отци, Светият Дух присъства винаги там, където има молитва, и, според апостол Павел, “никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго”/1 Кор.12:3/. Когато дойде време, Светият Дух ще насити молитвата ни с дълбочина и смисъл.  Когато ние стоим пред Бога в такива моменти на униние и или изоставеност, трябва да употребим усилия на волята, трябва да се молим по убеждение, ако не от чувства; да се молим с вяра – за която ние знаем, че тя е в нас, с разум, ако не с пламенно сърце.

Понякога ние мислим, че сме недостойни да се молим и даже нямаме право да се молим; това пак е изкушение. Всяка капка вода, откъдето и да е дошла – от локвата или от океана – се очиства в процеса на изпарение; така и всяка молитва, възхождаща към Бога. Колкото повече се чувстваме изоставени, толкова по-необходимо е да се молим; именно това, вероятно е изпитал веднъж свети Иоан Кронщадтски, когато се молел, а дяволът го гледал и бърборел:”Лицемер, как смееш да се молиш с твоя гнусен ум, пълен с мисли, които аз виждам в него? ” – и отговорил:”Именно защото моят ум е пълен с мисли, които са ми противни и с които се боря, аз се моля на Бога”.   

Пристъпвайки към молитва, ние се надяваме да почувстваме Бога, като някой, който тук присъства, надяваме се, че нашата молитва ще бъде ако не диалог, то реч, обърната към този, който слуша. Ние се боим, че можем да не усетим въобще никакво присъствие и ще говорим в пустотата, където никой не слуша, не отговаря, не се интересува. Но това е чисто субективно впечатление; ако ние сравним своя молитвен опит със своите обикновени ежедневни човешки контакти, ние ще си спомним, че понякога човек много внимателно ни слуша, а на нас ни се струва, че думите ни попадат в пустота. Нашата молитва винаги достига до Бога, но не винаги отговорът бива чувство на радост или мир.

Веднъж при един млад духовник, бъдещ руски митрополит отишла за съвет една старица и споделила: “Отче, аз се моля почти непрекъснато 14 години, и никога не съм имала  чувство за Божието присъствие”. Тогава той я попитал:”А давали ли сте Му на Него думата?” ”Не, аз сама Му говорих през цялото време – нима молитвата не е в това?” –“Не – отговорил духовникът – мисля, че не е в това, и ето, аз ви предлагам да отделите петнадесет минути на ден и просто да се отдадете на богосъзерцание”. Тя така и направила. Какво излязло? Съвсем скоро тя дошла отново при духовника и казала: “Удивително, когато аз се моля на Бога, т.е. когато говоря с Него, аз нищо не чувствам, а когато седя тихо, лице в лице с Него, чувствам се обгърната от Неговото присъствие.” Ние никога не ще можем да се молим на Бога по-истински и от все сърце, ако не се научим да пазим мълчание и да се радваме на чудото на Неговото присъствие.

Молитвата трябва да се корени в нашия живот и ако животът ни противоречи на молитвите ни или нашите молитви нямат нищо с нашия живот, те никога няма да бъдат ни живи, ни реални. Трябва да свържем живота си с молитвата така, че те да бъдат едно цяло, да изпълним своята молитва с живот. Голяма помощ за това ще ни окажат готовите молитви, защото те представляват един образец как трябва да се молим. Можете да кажете, че те са неестествени за нас и това е вярно, в този смисъл, че те изразяват живота на хора неизмеримо по-големи от нас самите, живота на истински християни; но затова и можем да се ползваме от тях, стараейки се да станем такъв род хора, за които тези молитви са естествени.

Да помним думите Христови:”В Твои ръце предавам духа Си”. Те, разбира се, са зад пределите нашия собствен опит; но ако от ден на ден се учим да бъдем такъв род хора, които са способни да произнесат тези думи най-искрено, с цялата им правдивост, ние не само ще направим своята молитва реална, ние сами ще станем реални – в нова, истинска реалност на ставане синове Божии.

Нека в заключение да отправим към Бога една кратка молитва, която да ни съедини пред Божия престол:


“Господи, не зная какво да искам от Тебе. Ти Единствен знаеш, какво ми е нужно. Ти ме обичаш повече, отколкото аз умея да обичам себе си. Дай ми да виждам моите нужди, които са скрити от мене. Не дръзвам да прося ни кръст, ни утешение, само предстоя пред Тебе. Моето сърце е открито за тебе. Възлагам цялата си надежда на Тебе. Съкруши ме и издигни ме. Порази ме и изцели ме. Благоговея и безмълвствам пред Твоята света воля. Принасям себе си в жертва на Тебе. Нямам друго желание, освен желание да изпълнявам Твоята воля. Научи ме да се моля, Сам в мене се моли. Амин.   

Източник: http://www.pravmladeji.org/

събота, 27 септември 2014 г.

Неделя 15. след Петдесетница. Коя е най-голямата заповед?

Во имя Отца и Сина и Святого Духа.

Днес Христос ни дава или, по-скоро, ни напомня за двете основни заповеди: за това, да възлюбим Бога от всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичките си сили, (т.е. с цялата власт и способност да обичаме, които са ни дадени) и да възлюбим ближния си, като самия себе си.

Когато чуем думата „заповед”, ние винаги я възприемаме като нареждане за това, което сме длъжни да направим, а ако не го направим, ще понесем отговорност, ще последва възмездие: но тази дума има много по-широк смисъл. Тя означава завещание Божие за нас, когато, сътворявайки ни, Той ни е дарил със свобода, способността да стоим на собствените си крака, дал ни е властта на избора и властта да следваме нашето призвание или да се отвърнем от него. И ето, това не е „нареждане” от Бога: това е като напътствие или завещание в този смисъл, когато човек умира, оставя завещание, за да го изпълнят неговите наследници.

Да би имало в мен желание да умея да обичам Бога и с ума, и със сърцето, и с цялата сила на любовта, която би могла да се намери в мен! ... Но аз зная, че даже не се стремя да Го обичам с такова съвършенство, с такова пълно самоотдаване. Колко странно и колко печално – да бъдеш обичан така, както ни обича Бог, и да отговаряш с разделено/двойствено сърце ...  Той така ни обича, че ни извиква в битие, и поема риска, защото Той ни отдава Своята любов, знаейки, че тя може да бъде отхвърлена. А ние всички знаем, какво значи да откриеш сърцето си на човек – и да бъдеш отхвърлен: ти не си ми нужен; може, и да ме обичаш – и какво от това?! Аз искам да бъда свободен, искам да бъда себе си, защо ми е твоята любов ...

Ние също така може да познаем мярата на Божията любов към нас по Неговия дар в Христа: Той стана човек, Той стана един от нас, То ни нарича Свои братя и сестри, Той отдава Своя живот! Ако някой (той, тя)положи своя живот за приятел, за дълбоко любим човек, още повече за човек, който даже не си дава сметка за тази жертва, ние бихме били озадачени и потресени, ние бихме се спрели и замислили, бихме си поставили въпроси: Как е възможно, че нямам нищо, че в мен няма нищо, с което да отговоря на дара Христов, - на това, което не само е предложено, но и дадено на такава цена?! И все пак, аз зная за себе си, че това е така; и мисля, че сред нас няма нито един, който да не си е давал сметка, че даже не се и стреми истински да възлюби Бога, с всичкия си ум, от всичкото си сърце, с всичката сила на любовта, с всичката мощ, която има!

И ето по нататък ни е дадено слово, предупреждение от свети Йоан Богослов в едно от неговите Послания: ако някой казва „аз обичам Бога”, но не обича ближния си, той лъже; защото как може той да говори за любов към невидимия, неосезаемия Бог, когато той даже е неспособен да обича своя ближен, който е конкретен, осезаем, чиято нужда вика към него, чиято любов се предлага, понякога толкова щедро, понякога толкова плахо?

И ето втората заповед на Христос, второ слово на живот, което Той ни предлага: ако ти искаш да се научиш, как да обичаш Бога, макар и зачатъчно, - научи се да обичаш своя ближен. Но как? В този момент, в нашето високомерие, ние мислим, как да възлюбим ближния великодушно, героически, жертвено: Но Христос казва: „Обичай ближния си, като себе си”. Какво означава това?

Преди всичко, на най-просто материално ниво, това означава, че каквото и да имаш, с каквото и ти да се ползваш в живота, да се погрижиш, макар и един човек, един-единствен човек да получи от теб толкова, колкото ти взимаш от живота ... И това може да ни отведе много далеко, защото нищо подобно не правим. Ако помислим за това, колко ние взимаме, и взимаме, и взимаме, и искаме, и отново искаме, а после кажем: Добре! Всяко мое искане – е искане на моя ближен; всичко, което аз взимам – е длъжно да бъде дадено в същата мяра на моя ближен, макар и на един човек! – то колко щедър би бил живота! И ако се научим на това, то много е възможно, че ние ще се научим да обичаме и Бога.

И днешното Евангелие ни дава указание за това: да обичаме нашия ближен, да обичаме даже най-скъпият ни от ближните от всичкото ни сърце, на мене (и на всеки от нас) щедро ми пречи моята съсредоточеност над самия себе си. Няма друг път, за да се научиш да обичаш когото и да било, освен да се отречеш от себе си.

И именно това казва Христос: отвърни се от себе си! „Отвърни се от себе си” означава именно това: вместо да живееш за себе си, не търси нищо друго, не се съсредоточавай над нищо друго – отвърни се, погледни, колко широк е живот, колко дълбок, колко богат! Отвърни се от себе си и погледни; вгледай се в човешките лица, вгледай се в човешките обстоятелства, вгледай се в човешките нужди, вгледай се в човешката радост! Погледаи и виж! – и се отвърни от самия себе си. И тогава ще можеш да видиш другите, каквито те са, да видиш техните нужди, да видиш техния глад, тяхната радост, тяхната нищета, - и тогава ти ще съумееш да дадеш, да даваш. Отначало немного: а после колкото повече ще даваш, толкова повече ще можеш да даваш, и да обичаш, както обичаш самия себе си, със същата мяра. Всеки от нас копнее за пълнотата на живота, изпълване, чудото на живота, - да го дадем на другия!

И когато се научим да се отвръщаме от себе си, за да даваме на другите, ние ще видим, че нашето сърце е станало способно да се обърне към Бога открито, любовно, благодарно, радостно!

Това е начало: тази заповед на Христос „обичай ближния като себе си” е дадена на най-слабите от нас, защото всеки от нас, в крайна сметка, не обича никого по-добре, от колкото самия себе си, самото себе си. Така че ето най-простата мярка.  Ние знаем, какво да правим! Ние знаем, как, колко, с каква пълнота – така че да го направим! И тогава, освободили се от робството, от робството на самите себе си, ние ще видим, колко широко е нашето сърце, колко силно и колко много ние можем да обичаме, и как ние можем да започнем да обичаме Бога истински, истинно, с всичкия си ум, от всичкото си сърце, с всичката си сила на любовта в нашата крехкост. Защото не силата съставлява същността на любовта, а крехкостта, уязвимостта на един, който се отдава щедро, срамежливо, радостно. Амин.

Превод: Димитър Петров
Източник: http://www.mitras.ru/