четвъртък, 6 юни 2013 г.

За молитвата


Преди няколко години говорих на тази тема на едно младежко събрание в Тезе и оттогава поддържам кореспонденция с около тридесетина младежи и девойки оттам. Една от девойките веднъж ми писа: „Опитах да се възползвам от съвета Ви; пробвах с цялата си енергия; нямаше минута, в която да не се моля и да не действам едновременно, молех се и действах; а сега не мога дори да понасям самата дума „Бог", не мога да издържа на такава молитва." А аз й отговорих: „Имаш проблеми с храносмилането, прекалила си с храната. В молитвата трябва да се придържаме към здравия смисъл, така както и в живота се ръководим от трезвия разум. Ако никога преди не си се молила, не е възможно веднага да почнеш с осемнадесет часа непрекъсната молитва и диалог с Бога, едновременно изпълнявайки задълженията си. Но можеш да отделиш един или два момента и да вложиш в тях цялата си енергия. Просто обърни взора си към Бога, усмихни се и започвай. В други моменти можеш да кажеш на Бога: имам нужда да си почина, нямам сили да бъда с Теб през цялото време. Което е самата истина! Ти все още не можеш да понесеш непрекъснатото пребиваване с Бога; така и Му кажи. Бог прекрасно знае това, независимо как би постъпила ти. Отдръпни се за малко, кажи: сега ще си почина; за известно време съм съгласна да не бъда такава светица.
Така можем просто да си отпочинем и да погледаме неща, които също са Божии - дърветата, къщите - и след известно време отново да се върнем при Бога. Ако се опитаме да се молим без да спираме, много скоро ще претърпим поражение, но ако подберем подходящите моменти разумно, ще успеем.

Ако направим това, ще бъдем в състояние да се молим. Може и да експериментираме, но не трябва да забравяме да бъдем трезви, защото има грях, който светите отци наричат „духовна алчност'', който се състои в това да искаме все повече и повече от Бога, докато в момента имаме нужда от известна „диета" - получил си малко, но е достатъчно за теб.

Мисли за творчеството 3


Художник, който от дълбочината на своя жизнен опит, от опита си на човек, от опита си в Бога, изразява себе си чрез музика или живопис, или литература - такъв художник, струва ми се, може да разкрие и на другите духовни ценности. Затова си мисля, че не може просто да се каже: пишете само аскетическа литература и нищо друго - девет от десет човека няма да четат вашата духовна литература; до нея трябва да се достигне. За моето поколение, да кажем, четенето на Достоевски изигра колосална роля, както и четенето на редица други писатели - при това не задължително благочестиви или особено устремени в това направление, а просто писатели, които носеха в себе си голяма човешка истина, които ни научиха на истината преди всичко друго и ни отведоха до някъде. Затова не мисля, че може просто така да се каже на хората: престанете да се занимавате с творчество, а се захванете с молитва - човек може да престане да се занимава с едно и да не бъде в състояние да се заеме с друго.

Превод: Полина Спирова
Източник: dveri.bg

Мисли за творчеството 2


Що се касае до това, трябва или не трябва да се занимаваме с творчество, аз мисля, че е невъзможно да се установят правила. Аз мисля, че Бог води всеки един от нас по определен начин. Ако говорим за изразяване на собствената същност - вземете например, човек като св. Йоан Дамаскин. Той отива в манастир, бидейки надарен поет и надарен музикант. Неговият игумен считал, че това са празни работи, и го поставил да върши тежка, мръсна работа. В някакъв момент умира близък приятел на Йоан и той, независимо от забраните, излива своята горест в осем тропара, които ние сега пеем на погребенията. И когато игуменът видял и чул това, казал: Сбърках! Пей...

Превод: Полина Спирова
Източник: dveri.bg

Мисли за вярата 4


Всичко, което се вижда по земята, е Божие творение; всичко, което съществува е излязло от Божиите ръце, и ако ние бяхме зрящи, щяхме да виждаме не само гъстата непрозрачна форма, но и нещо друго. Има една забележителна проповед за Рождество Христово на Московския митрополит Филарет, където той казва, че ако ние можехме да гледаме, бихме видели върху всяка вещ, върху всеки човек, върху всяко нещо сиянието на благодатта; и ако не виждаме това, то е защото ние самите сме слепи, а не защото го няма.

Но от друга страна, ние живеем в паднал свят, повреден, където всичко е двусмислено; всяка вещ може да бъде откровение или лъжа. Красотата може да бъде откровение - и да стане кумир, лъжа; любовта може да бъде откровение - и може да стане кумир или лъжа; дори такива понятия като правда, истина, могат да бъдат откровение, или обратно, да замразят самата същност, която искат да изразят. Затова на всяко нещо трябва да се гледа с очите на художник, или светец; друг изход няма.

Превод: Полина Спирова
Източник: dveri.bg

сряда, 5 юни 2013 г.

Изцеление на слепородения Шеста неделя след Пасха - Неделя на слепия

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Ние чухме днес историята на човека, роден сляп. Ние не знаем от своя опит, какво е това телесна слепота; но можем да си представим, колко този човек е бил затворен, зазидан, в себе си, доколкото целият свят около него е съществувал за него само като далечен звук, нещо, което той не би могъл да си представи, да изобрази; той можел да измисли света около себе си: той можел чрез докосване, чрез слуха си да си представи нещо от това, което го заобикаля, но пълната, съвършената реалност се изплъзвала от него.

Ние не сме слепи физически, но колко от нас са затворени, зазидани, в себе си, увити около себе си! Кой от нас може да  каже, че е толкова отворен, че е в състояние да възприема света в цялата му ширина, в дълбочина? Ние се срещаме с хора и ги виждаме с очите си, но колко често се случва, че зад външните очертания, форми, зад цялата външност започваме да провиждаме нещо дълбоко в хората? Колко рядко се случва да погледнем в очите на човека и да го разберем до дълбините! Ние сме заобиколени от хора, а всеки човек - е единствен, уникален, за Бога; но единствен, уникален, ли е всеки човек за нас? Наистина ли около нас не са просто "хора"? Да, те имат имена, прякори, ние можем да ги идентифицираме по външен вид, но ние не ги знаем, познаваме, в някаква голяма, значителна, дълбочина ...

Това е нашата положение; ние сме слепи, ние сме глухи, ние сме нечувствителни към външния свят; и същевременно ние сме призовани да четем знаците, знаменията. Когато срещаме някого, ние трябва да подходим към този човек, като към тайна, т.е., като към нещо, което можем да открием за себе си само чрез дълбоко общение, влизайки в такива взаимоотношения, може би, безмълвни, може би, облечени с думи, но толкова дълбоки, че да можем да знаем, да познаваме един друг - не е така, разбира се, както Бог ни познава, но да се знаем, познаваме един друг в Божията светлина, която просвещава всеки един от нас и  всички нас.

Нещо повече: ние можем, всеки според силата си, талантите си, да направим това, което Христос направи. Той отвори очите на този човек. И какво видя той? Първото нещо, което видя, беше лицето на въплътения Син на Бога, с други думи, той видя Любовта въплътена. Когато очите му срещнаха очите на Христос, той срещна Божията милост, Божията любов, Божията дълбока загриженост и разбиране. По същия начин, много хора биха могли да започнат отново да виждат ясно, ако срещайки се с нас, те биха се срещнали с хора, в очите на които, в лицата на които биха могли да съзрат сиянието на една истинска, трезва любов; любов, която не е сантиментална, но зряща, любов, която е в състояние да види и разбере. Ако това беше така, ние бихме могли да бъдем за хората около нас откровение за този смисъл, който съдържа, храни света: чрез изкуството, чрез красотата, чрез науката, чрез всички средства, с които може да се улови красотата и да се провъзгласи сред хората.

Но така ли постъпваме? Грижим ли се за това, интересува ли ни, да донесем до всеки, когото срещаме, ширината, и дълбочината, и красотата, и смисълът на всичко? Не се ли стремим да получаваме повече, отколкото да даваме? А нали апостол Павел казва, че е по-блажено е да дава човек, отколкото да получава. А той е получил толкова много! Той е получил познание на Бога в собствения си опит на вярата; той  е имал цялото обучение, и знания, и опит достъпни в Стария Завет, а след това самият Христос му се открива: какво само той не е получил! И все пак, той повече се е радвал давайки, защото той не е искал да бъде едноличен собственик на всички дарени му съкровища , той е искал да ги споделя, да ги отдава, искал е да възпламенява хората с огъня, който в него е горял.

Нека да помислим за това, колко ние сме богати, колко сме надарени, колко много ни е дадено да виждаме и чуваме. И да осъзнаем, колко трагично, в същото време, ние сме затворени в себе си, докато не смажем тези стени, за да даваме точно толкова щедро, толкова широко, без да се скъпим, тъй както ние самите сме получили. Тогава, наистина, по думите на Христос, нашата радост ще се изпълни, ще бъде пълна. И никой, и нищо, не ще може някога да я отнеме от нас. Амин!


4 юни 1989

Превод: Димитър Петров
Източник: http://www.mitras.ru/

вторник, 4 юни 2013 г.

Шеста неделя след Пасха - Неделя на слепия

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Братя и сестри!

Бог сътворил света в шест творчески дни и на седмия Той Си починал от Своите трудове, поръчвайки, предавайки света в грижа на човека. Цялата история, от сътворението на света до Второто пришествие, е денят на човека, когато той трябва да принесе плодовете на творението, трябва да доведе творението до неговата пълнота, да възсъедини тварта с нейния Творец.

Човек е изменил на своето призвание: ние сме били призвани да доведем света до съвършенството на красотата и хармонията с Бога и със самите себе си, а сме го направили уродлив и чудовищен. Но дошъл Христос, единственият истински Човек, единственият Човек, в пълна хармония с Бога, единственият Човек, Който бил способен да изпълни тази задача, която била връчена на човека. И когато Той твори Своите чудеса в съботен ден, това е призив към нас да се обърнем към нашия ден, към този ден, в който ние живеем, като към деня, който Бог е връчил на нашата грижа, и да направим от него Ден Господен.

Нашето призвание е в това – да преобразим света, да го преобразим в самия му корен, но съвсем не е в това, ние самите да бъдем непрестанно обект на Божествената грижа. Ние, християните, сме обезкървавили християнството, направили сме го безсилно и слабо с това, че сме престанали да бъдем съработници Божии, а смятаме, че Бог е като че ли длъжен непрестанно да излива върху нас, Неговото малко стадо, и Своята благодат, и Своята помощ, и Своята милост. Той, в навечерието на Своето възкресение, ни е призовал да отидем в света, както Той дойде, да отидем в света като вестители на любовта, като вестители на Самия Бог, и да изпълним тази своя мисия, както Той я е изпълнил – с цената на нашия живот, отдавайки своя живот, за да живеят другите.

Ние сме така далеч от своето призвание; ние прибягваме към Бога за помощ в същия момент, когато Той ни повелява да си проправим път напред, да отидем в света, да бъдем Негово присъствие в света.

Христос ни зове да забравим себе си, да се отвърнем от себе си, защото ние сами за себе си се явяваме камък за препъване, недаващ ни да изпълним нашето призвание: със страха за тялото ни, със страха от душевното страдание, със страха пред всички тези неща, които сме призвани да изпълним. Ние се страхуваме от смъртта, макар и да провъзгласяваме, че Христос е победил смъртта; къде е тогава нашата вяра? Ние скърбим, когато някой умира, макар да знаем, че няма повече смърт, че има само временно заспиване, докато живата душа ликува лице в лице със своя Жив Господ…

Ние трябва да се научим да се отдалечаваме от самите себе си, когато страх, алчност или нещо друго не ни дава да изпълним това, към което сме призвани: да бъдем вестители на Божията любов, на Божието състрадание, на Божията правда. Ние сме длъжни да кажем на себе си: Махни се от мен, сатана, противник, враг Божий, защото ти не мислиш за нещата Божии…

Ако ние действително сме християни, би трябвало да повтаряме след Откровението на св. Иоан Богослов словата на Духа и словата на Църквата: Ела, Господи Иисусе, и ела скоро! А ние, или повечето от нас, не копнеем, не жадуваме това пришествие, знаейки, че Неговото пришествие означава смърт за всичко съществуващо на  земята и нашето пробуждане лице в лице с Бога.

Слепецът от днешното евангелско четиво срещнал Христа лице в лице и Христос го изцерил. Колко около нас са слепи – не с физическа слепота, а със слепота много по-страшна: слепота откъм смисъл на живота, слепота към любовта, слепота към състраданието, слепота към всичко, което би могло да даде стойност на живота, който загубваме в живеене.


Ние трябва да излезем в света, както Христос е дошъл, забравяйки за себе си, да вземем своя кръст, тръгвайки след Него, защото Той е казал, че ако искаме някъде да отидем, то трябва да вървим след Него. И ако ние сме неспособни на това, то трябва да поставим пред себе си ясни и строги въпроси и да отговорим на тях безжалостно, без самосъжаления, и да станем такива християни, каквито сме длъжни да бъдем, каквито сме призвани да бъдем: християни, в които хората биха могли да узнаят Самия Христос. Амин.

Източник: http://www.pravmladeji.org/

В НЕДЕЛЯТА НА СЛЕПИЯ

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.

Как ни плаши телесната слепота! Колко страшно е, когато срещнеш човек, който никога нищо не е виждал, комуто е била закрита цялата красота, цялата слава на света, в който живеем. И колко страшно им е на онези, които постепенно губят зрение.

И ето, редом с това, как страшно спокойно и безразлично се отнасяме към духовната слепота и в себе си, и в другите. Случва се, човек се ражда сляп: за него този свят е непрозрачен, той възприема в него само веществото, той не може да улови в него присъстващия Творец. И вместо нашите сърца да потръпнат от ужас и жалост, защото този човек не може да приеме нашия свят, не го вижда и го отрича, защото ни счита безумни и вредни, ние на свой ред се отнасяме към него отрицателно, ние не го приемаме, той ни е чужд, той живее в света на веществото, той е сляп. Нямаме жалост към него.

От година на година ние се молим тук, всички онези, които са слепи духом, които не вярват в Бога, които виждат само веществото в този богат свят, където пребивава Бог, - да прогледат. Но можем ли ние да кажем, че преживяваме това със същата болка и със същия ужас, както срещата с човек, който се е родил сляп и никога не е видял този чувствен свят, дори ако е богат духом?

И още случва се, човек е бил някога зрящ, и постепенно гаснат неговите очи. Това става с телесните очи, това става също и с духовните очи: онова, което той е виждал, той повече не вижда, не му стига увереност в самия себе си и в това, което някога той е познал, за да бъде вярващ, то ест тогава, когато помръкне очевидността, да бъде съвършено, непоколебимо уверен в незримото, в нещата, които той повече не вижда. Жалим ли такъв човек? Каква помощ му даваме? Съзнаваме ли, че по-голяма мъка от това да загубиш виждането на духовния свят, не може да има, и че редом с това всичко останало е нищо? Не, ние не съзнаваме това достатъчно, ние съдим и осъждаме, ние се отдръпваме и отричаме, човекът ни става не свой.

А заедно с това, къде да търси той зрение, ако не сред онези, които виждат, вяра –ако не сред онези, които вярват, макар и със слаба, колебаеща се вяра? Нека си помислим за това. Около нас в нашата собствена среда и широко наоколо има безкрайно количество хора, на които духовните очи са угаснали, или които никога не са били зрящи. Нека ги срещнем с любов, с жал, с молитва, със състрадание. Но това е малко: трябва да се учим на това, как да направим нашата вяра достойна за тях, по какъв начин да ги приобщим кщъм това, което има у нас. А за това е нужно само едно: да има любов, но любов, готова да върви до предела и зад предела на човешките сили и възможности. Нека се молим, Господ и на нас и на другите да умножи вярата, но и Той да ни научи да обичаме така, че другият чрез нас да може да се възпламени с вечен живот. Амин.

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ! - ВОИСТИНУ ВОСКРЕСЕ!


----