неделя, 20 февруари 2022 г.

БЛУДНИЯТ СИН

 

Ян Верме́ен, "Блудният син в парижки ветеп"

Не се ли обръщаме така спокойно към Бога , както най-малкият син от евангелската притча за блудния син, със същата наивна жестокост, изисквайки от Бога всичко, което Той може да ни даде: здраве, физическа сила, вдъхновение, ум - всичко, което можем бъде и какво можем да имаме - да го отнесем и да го пропилеем, без да си спомним за Него?

Нима не извършваме отново и отново духовно убийство и на Бога и на ближните си – деца, родители, съпрузи, приятели и роднини, съученици,състуденти и колеги?

Нима не се държим така, сякаш Бог и човек съществуват само за да работят и да ни дават плодовете на своя живот, а дори и самия живот, и сами по себе си нямат най-висшия смисъл за нас?

Хората и дори Бог - вече не са личности, а обстоятелства и обекти. И така, взели от тях всичко, което могат да ни дадат, ние им обръщаме гръб и се оказваме на безкрайно разстояние: за нас те са безлични, не можем да срещнем погледа им. Изтривайки от живота този, който ни е дал нещо, ние ставаме самоуправни притежатели и се изключваме от тайната на любовта, защото не можем да получим нищо друго и не сме в състояние да даваме сами.

Това е същността на греха – да изключим любовта, изисквайки  от обичащия и даруващия да напусне живота ни и да се съгласи с несъществуването(небитие) и смъртта. Това метафизично убийство на любовта е грях в действие – грехът на сатаната, Адам и Каин.

Из "Духовно пътешествие. Размишления преди Великия пост"

понеделник, 24 януари 2022 г.

Изцелението на слепия Вартимей



В името на Отца и Сина и Светия Дух.

От днес встъпваме в подготвителните седмици към Великия пост. От Църквата е установено да се замислим над своите грехове не през Великия пост, а именно по време на тези подготвителни седмици: през седмиците на Поста ще бъдем съсредоточени върху силата Божия, която се извършва в немощ; но в течение на настъпващите отсега седмици Църквата обръща вниманието ни върху самите нас.

И първото, което тя поставя пред нашите очи, е образът на слепия Вартимей, който стои до йерихонските порти.

Както и той – и ние сме слепи; не виждаме славата Божия, изливаща се по цялата земя, сияеща около нас. Виждаме само сумрак, а понякога – единствено тъмнина. Не виждаме и себе си нито в доброто, нито в злото, а само в отделни минути провиждаме нещо в нас.

Когато Христос призовал Йерихонския слепец при Себе си, Той го попитал:

 - Какво искаш да ти сторя?

.. И той отвърнал: - Дай ми да прогледам!..

Той осъзнавал своята слепота, – а ние в по-голямата си част не я осъзнаваме; той осъзнавал и робството, и нещастието, и мъката, които тя съставлява, – а ние така сме свикнали с нея, че дори вече не я и усещаме.

И ето, ако Христос застане пред нас и ни каже:

 - Какво искаш?

 – дали в нас ще се намери мъжество от всички дарове на земята да поискаме именно зрение, прозрение, знаейки, че щом прозрем, ще видим не само светлината, но и тъмнината?

 Страхуваме се да прогледаме, боим се да видим себе си, каквито сме, защото встъпваме в това съзерцание без цел и без надежда.

 Без цел: защото не сме уверени, че можем да преодолеем онова, което виждаме, че можем да поправим онова, което ще се открие в нас като нещо греховно, тъмно или несъвършено: затова струва ли си да се потапяме в тази тъмнина, само за да изпаднем в отчаяние?

 В отчаяние не само заради това, че нашият живот е толкова тежък и мъчителен, а и заради това, че вътре в нас освен тъмнина и разруха, няма нищо.

 И тук трябва да си спомним и да държим в паметта си през цялото време думите на Йоан Кронщадски, който в своя дневник пише, че Бог ни открива виждането на нашите недостатъци, на нашето несъвършенство, на злото в нас, само по мярата на онази вяра и надежда, които Той вижда в нас.

 Затова всеки път, когато пред нас се разкрива някаква нова дълбочина на нашето падение, всеки път, когато чувстваме с още по-голяма сила, колко сме далеч от Бога, колко не сме примирени със своята съвест, колко ни е трудно с хората, колко далеч сме от онази слава, за която сме предназначени, ние трябва да си спомним следното: това означава, че Господ е видял в нас достатъчна мяра на вяра и надежда, за да ни го разкрие и Господ знае, че ние заедно с Него можем да победим всичко това.

И затова, встъпвайки в тази седмица, през малкото дни до следващата неделя, нека се замислим над самите себе си, нека се молим на Бога, да ни открие, да ни даде да видим всичко, което можем да видим, без да се съкрушим, без да се прекършим. Нека се вгледаме в нашите дълбини и в нашия живот, в най-повърхностното и в най-дълбокото, за да видим всичко, което трябва да бъде победено, преодоляно, покорено на Бога, с вяра, че с Него всичко е нам възможно. Нека и на Него да кажем: Господи! Дай ни да прозрем! – и дълбоко да се вгледаме във всичко, което Бог ни открива, с увереността, че дори само с това, Той вече ни дава победата. Амин.

 

превод от руски: Мартин Димитров 

източник:https://sveticarboris.net/

четвъртък, 20 януари 2022 г.

Проповед за св. Антоний Велики

 Не служим всеки ден и затова подминаваме имената на светци и ученията на светци, от които бихме могли да научим толкова много, но за които рядко някой си спомня. 

Така вчера се празнуваше паметта на основоположника на монашеския подвиг в египетската пустиня свети Антоний Велики, в чиято памет и чест са кръстени всички, които впоследствие са носили това име, включително и основоположникът на руското монашество Антоний Печорски.

Искам да обърна вашето внимание само върху едно събитие от неговия живот. Той отишъл в пустинята, пръв от всички подвижници, за да се бори със злото, което съществувало в неговото сърце. Той не бягал от света: той се отдалечил в пустинята за борба, за да се пребори лице в лице със злото – по-комплексно, по-страшно и по-разрушително от онова зло, което ни обкръжава в света.

И така в един период на страшна, разрушителна буря го нападнали изкушения от всякакъв вид; той се борил отчаяно, борил се със всички свои сили и накрая тези сили се изчерпили в него, не само душевните, но и телесните. Той легнал на голата земя, като чувствал, че повече не може да се бори. И в онзи момент пред него застанал Спасителят Христос и цялата тъмнина се осветила от Неговото присъствие, целият ужас изчезнал. Тогава Антоний, без сили дори да се изправи пред Него и да Му се поклони, възкликнал: „Господи! Къде беше, когато аз бях в такава страшна борба? Нима Ти не можеше да ми помогнеш?..“ А Спасителят му отговорил: „Аз невидимо стоях до теб, готов да ти помогна веднага, ако твоята вяра се бе поколебала..“

Тези думи на Спасителя се отнасят за всеки един от нас, всички ние сме изправени пред лицето или сме подвластни на някаква вътрешна борба: борба с тъмнината, борба със злото, борба със страха, с недоуменията, с всичко, което се съдържа в нашата паднала човешка природа. И всеки от нас постоянно се моли: Господи, ела! Господи, снеми от мен това бреме! Господи, освободи ме!..“

Толкова често чувам оплаквания, че Господ сякаш не се отзовава на този вик; а всъщност Господ стои до нас, гледайки с радост, когато ние мъжествено, с вяра, с вярност в сърцето се борим в Негово Име, като воини, които се борят за своя цар, воюват за него, дори ако в тази борба трябва да бъдат ранени, осакатени или убити.

И това е нашето човешко призвание: ако сме Христови, то ние сме изпратени от Христа в този свят, за да се борим и побеждаваме с Неговото име и в Негово име. Да си спомняме това всеки път, когато се окажем подвластни на изкушения, когато в нас се надига болка, злоба, страх, ненавист и всяка страст: на нас е дадено да се борим, и именно ни е дадено: нашата чест, нашата слава, които Бог ни поверява – на нас немощните, нищожните – те са заради борбата със злото в света. И тази борба започва не навън, не в противоборство срещу нашите близки или далечни хора, а започва вътре в нас, в победата над себе си, с това, да преодолеем всичко, да станем господари на своята душа, да владеем над душата, и над тялото, и над ума, и над сърцето, и над волята, и над живота си – и да предадем всичко в Божиите ръце, с това, да Му служим от все сърце, с цялата си душа, с цялата си сила, с целия си ум, с всичко, което сме и което имаме. Амин.

18 януари 1981 г.

източник: mitras.ru, превод: Мартин Димитров

източник: https://sveticarboris.net/