Господнята молитва

Продължение от Когато се молим, трябва да казваме нищо друго, освен истината

Към Господнята молитва Отче наш може да се подходи от две различни точки. От една страна, преподадена ни от Сина Божи, станал Син Човешки, по същността си тя е действително с молитва на синовството въобще и на синовството на Христос, за Когото е казано: Бог така възлюби света, че отдаде Своя Единороден Син за спасението на човечеството. От друга страна, Господнята молитва е цялостен път на живот; тя е път, тя е ръководство. И ако Христос е казал за Себе Си, че Той е и Пътят, и Истината и Животът, то и за Господнята молитва може да се каже нещо подобно: тя е път, тя ни открива истината и ни довежда до истинския живот.

Ще започна с първата част на молитвата и ще говоря за това, в какъв смисъл тя е молитва на синовството. Разбира се, думите Отче наш вече говорят за това. Да се обръщаме към Бога, към Небесния Отец, към Твореца на вселената, към Вседържителя и да Го наричаме Отец може само при наличие на съзнание за нашето синовство и за това, че Бог действително е наш Отец, а не властелин. И не само това. Ако се взрем в началните думи на тази молитва: Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята – ясно виждаме, че цялото внимание, цялата грижа на онзи, който произнася тези думи, са обърнати към Бога и Отца, към Неговата воля, към победата на Неговата правда, към въдворяването на Неговото Царство, към прославянето Му на земята, както и на небето. Тази молитва започва с утвърждаването, че всичко, което имаме и всичко, което самите ние представляваме, можем да забравим, макар и само за миг, и да пожелаем слава на Този, който е Наш Небесен Отец, да пожелаем да се изпълни Неговата блага, чудесна воля и да се възцари на земята Неговото Царство, което е Царство на любовта, братството, единството, чистотата, съвършенството. В тази част молитвата Отче Наш е в пълния смисъл синовна молитва, в която молещият се вече мисли не за себе си, а за Този, Когото обича повече от всичко – за своя Отец.

Втората част на молитвата може да ни озадачи, защото, погледнато конкретно, като че ли не говори за същото. От този възклик, от тази молба всичко да стане по Божия ред, ние като че ли слизаме на една по-ниска плоскост, мислим за земята, за себе си: насъщния ни хляб дай ни днес, и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници; и не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия. Защото Твое е Царството и силата и славата, на Отца и Сина и Светия Дух… Ето този завършек: Защото Твоя е славата, Твое е Царството, Твоя е силата ни възвръща към първоначалната тема за нашето сърдечно синовно обръщение към Бога. Ние молим за всичко това, защото Господ за нас се е възцарил в нашето сърце, ум и, доколкото е възможно, в нашия живот; Той е станал наш Господ, смисъл на живота ни, наша любов. Тогава става понятно какво е съотношението между началото и средата на тази молитва: средата на молитвата действително говори за нас, но нима ние не сме част – и понякога така измъчена и така опорочена част – от тази земя, която трябва да превърнем в Царство Божие, за да бъде Бог всичко у всички (1 Кор. 15:28)? Тази част от молитвата е вик на жадуващата душа, повик – човекът сам да стане достоен син: не само в мечтата и желанието си, не само по вяра, не само в своята надежда и в зачатъка на своята любов, но с целия си живот да стане способен да строи това Царство. А за това са нужни определени условия.

И така, прошенията, които се съдържат във втората половина на Господнята молитва, са като че ли обърнати към самите нас, след като в първата част цялото внимание, цялата любов, целият порив на душата са били обърнати към Бога. Ето затова се молим за себе си така настойчиво – защото сме призвани от Бога да бъдем на земята проводници на Неговата воля, строители на Неговото Царство. Както е казал един от древните Отци, св. Ириней Лионски, славата Божия не е нищо друго, освен човек, достигнал своето съвършенство, своята пълнота… Затова ако не станем наистина синове Божии, дъщери Божии, ако не достигнем до зрелостта да виждаме в Христа (разбира се, в достъпната ни степен) Царството Божие, за което мечтаем и се молим, това Царство по никакъв начин не може да се въдвори на земята.

И ето, обръщаме се към Бога и го молим: насъщния ни хляб дай ни днес… Този израз има две значения. Първото, което веднага ни идва на ум, е: не позволявай да загинем, да умрем от земна нищета, от глад, от студ, от недостиг на това, което е нужно на тялото… Но изразът има и друго значение: не допускай да загинем, заради лишение от онова, което храни и душата, и тялото, и живота ни – не само земния, но и вечния… В руския превод не е така ясно, но гръцката дума, която се употребява на това място в молитвата, означава „свръхестествен хляб“ – това не е само хлябът от житото на нашите поля, а онзи Хляб на Живота, Който принадлежи на Вечния Живот. От Евангелието знаем за какъв Хляб става дума: Христос е Хлябът на Живота. Чрез Своето присъствие, чрез Своята благодат, чрез това непостижимо Бого-вселение, което е станало достъпно за нас, ако Му повярваме наистина – Той ще стане храната, самият Живот на нашия живот. И затова, когато се молим Господ да ни дарува хляба на живота, ние трябва да помним, че това е и земният хляб: нали Господ знае нашите потребности и милосърдно, с обич мисли за всяка от тях, за най-незначителната и за най-насъщната. Но ако ние се молим синовно, трябва да помним, че основното, за което молим, е онази Храна, която ще направи душата ни крепка и жива, способна на подвига на вярата, на подвига на живота.

Следващото прошение играе огромна, решаваща роля в нашата съдба: прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, тоест, прости ни, Господи, както и ние прощаваме… С тези последни думи измолваме нещо много важно за себе си, защото съвсем рядко ще се намери човек, който да няма в душата си горчилка от друг човек; не говоря за ненавист, а просто за нелюбов, за отвращение, за горчивина. И ето пред нас застава въпросът, или по-точно изискването: ако ти не прощаваш, ако ти не се освобождаваш от тази отрова, от тази ненавист, от душевната си студенина и коравосърдечие, не очаквай, че ще влезеш в онова Царство, където всичко е любов – не затова, че Бог ще те отхвърли, а защото подобното от подобно се познава и защото за да се насладиш на любовта, трябва да бъдеш способен на любов. Това е реално, това е правдиво и в най-обикновените човешки отношения: ако някой ни обича, а ние не умеем да откликнем, тази любов не стига до нас; понякога тя се превръща за нас в бреме, в робство, в ограничаване на нашата свобода. Ако сме способни да се отзовем на любовта, на прошката, на дружбата, ние можем да ги възприемем. Ако искаме да получим от Бога прошка, мир, примиреност, и самите ние трябва да се научим да даваме същото на хората, които ни обкръжават: да простим, както и на нас е простено. Ако не простим – Бог все пак ще ни прости, но ние не можем да приемем Неговата прошка.

И по-нататък: и не ни въвеждай в изкушение. Това е много трудно място, защото думата „изкушение“ на църковнославянски език не значи това, което е в съвременния руски. Тя означава изпитание, а не „изкушение“ в съвременния смисъл на думата. Гръцкият текст тук също е труден за превеждане. Всъщност може да се каже така: не допускай да загинем в момент на изпитание, не позволявай да се изправят срещу нас изкушения и изпитания, с които нямаме сили да се справим. Може да се добави: Господи, дай ми мъдрост, дай ми мъжество, дай ми разум и внимание;  и всичко това заедно: вниманието, съединено с мъжество, мъдростта, съединена с дръзновение, но не с дързост, не със самомнение, че „ще покажа кой съм и какво мога“, че морето ми е до колене и че ще се справя с всичко. Не ме въвеждай в изкушение, направи ме мъдър.

И накрая, но ни избави от лукавия. За съвременния човек, особено за възпитания в атеистичен или антирелигиозен дух, мисълта, че „лукавият“ действително съществува, че съществуват тъмни сили – не само неосветените тайници на нашата собствена душа, на тъмни бесовски сили, – с трудно приемлива. Разбира се, ние имаме свидетелства на милиони хора и на хиляди светци, които опитно са познали и са усетили тяхното съществуване и страшната им сила над нас. И тук отново може да се каже: подобното се познава от подобния; ако носим в себе си нечистота, сквернота – използват я тъмните сили. Ето затова молим, избави ни – тъй като сме твърде слепи за тези сили, твърде безсилни и не знаем как да се справяме с тях, не знаем какво да правим… Защити ни, Господи, само Ти (и това се вижда от цялото Евангелие) с едно-единствено властно слово можеш да спреш тяхното действие и да ги изгониш!

Следващата беседа ще започна с пояснение на последното тържествено възклицание: защото Твоя е силата и славата… – и ще опитам да покажа по какъв начин цялата тази молитва може да бъде за нас изпитание на съвестта и път към Бога, към синовството…

Следва продължение

Превод: Венета Дякова

Източник: Митрополит Антоний (Сурожки) „Молитвата и животът“, София, Омофор, 2005

източник: https://renetatrifonova.wordpress.com/

Как да бъдеш християнин далеч от храма

Радиобеседи в религиозната програма на руската служба на ВВС, 1984 г.

Първа част

Темата на моите беседи е как човек може да бъде християнин далеч от храма. Веднага ми идват наум разкази за живота на първите християни. Те са били твърде малко на брой, разпръснати из цялата Римска империя; започват гоненията, било е опасно дори да се събират, понякога и невъзможно. Затова когато поставяме въпроса дали може оформила се извън храма група християни, без да участва в богослуженията, да израсне във вярата, в познанието на Бога, да стане цялостна общност – най-просто от всичко е да се обърнем към християнското минало.

Какво характеризира християните, кое ги отличава, кое ги прави по своему единствени? Това е, че хора от най-различен произход, от различни обществени съсловия, с различно образование, с различна култура, различни по националност, говорещи различни езици; хора, които никога не са и помисляли, че могат да се срещнат заедно на някаква обща основа, са намерили тази обща почва чрез общата си вяра, повярвали са в Господ Иисус Христос. Ние търсим общуване помежду си и се стараем да го осъществяваме на различни равнища в живота. А първите християни дори и не са могли да си помисля за това, да търсят такова нещо е било невъзможно. Единственото общо за тях е била тяхната вяра, това, че всички – всеки по своему – са срещнали Господ Иисус Христос, признали са в Него своя Бог, своя Спасител, Господаря на своя живот и са Му отдали всичките си душевни сили, малки или големи – но изцяло, докрай.

В онези времена вярата е била не система от богословски или философски възгледи, а плод на срещата с живия Бог; вярата била отдаване на целия живот, била доверие и вярност докрай към Христа. Тази вярност се е изразявала във всичко: в чистотата на живота, в новия начин на живеене. Да си спомним какъв човек бил св. ап. Павел – гонител на християните, а след това станал един от най-пламенните проповедници на Евангелието. Ето как той вижда кое пречи на човека да се нарече християнин, кое го прави недостоен да бъде християнин. В пета глава на своето Послание до Галатяни св. ап. Павел пише: Делата на плътта са известни; те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свали, ревнувания, гняв, разпри, разногласия, (съблазни), ереси, завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива. А когато става дума за плодовете на Духа, т.е. какви плодове могат да се родят в човешката душа, докосната от дара на Светия Дух, от действието Божие, какъв трябва да е християнинът и кое у него е достойно както за самия него като човек, така и за Бога като негов Господ, Творец и Спасител – ето какво четем в същото послание: А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание.

Ето това са качествата, на които трябва да обърнем внимание, ако искаме да бъдем християни. Да си християнин означава да си човек, от когото Бог не се срамува. Такъв човек внася светлина в света – там, където всичко е потъмняло; внася надежда – там, където има само отчаяние и безнадеждност;  любов – където има скръб, безразличие, ненавист, кавги, завист, вражда, разпри, раздели. След като е очистил своя ум от недостойни мисли, своето сърце от скверни чувства, този човек внася в живота чистота, изключва от него всичко, което би го опозорило, което би опозорило името християнин, а в крайна сметка – и Бога. Св. ап. Павел пише: заради вашето поведение се хули името Христово. Това се е случвало тогава, но това се случва и сега: пиянство, безчинство, прелюбодеяние, блудство, нечистота, сквернословие, завист, гняв все още се наблюдават сред християните, което означава, че хората, които живеят с такива чувства и действат така, не са християни по своя живот. Ето с какво всеки от нас трябва да започне: не да се пита далече ли е църквата или близо, често ли отиваме там и какво получаваме от нея, а да си зададе въпроса: какъв съм аз самият, какви сме ние самите – Христови ли сме или не сме Христови? Живеем ли по законите на Божията правда или позорим Божието име и своето име на християни?

По време на войната ми се налагаше много дълго да живея далеч от храма, а както и други знаят, това е твърде мъчително. Но аз открих нещо много ценно в това принудително състояние. Оцених Църквата, храма, общата молитва по-иначе. Закопнях за богослужение, за обща молитва. И когато после отново стана възможно да бъда в храма, аз се молех така задълбочено, с такава жива сила, както не съм се молил преди, когато беше достатъчно да измина няколко преки улици, за да се озова в мъничката руска църква, недалеч от дома ми. Затова трябва да възпитаваме в себе си любов към богослужението, готовност да бъдем християни всеки ден, всеки час, при всички обстоятелства, ревност към църквата и радост, че сме посланици Божии. Такъв е смисълът и на думата „апостоли“. Ние сме свидетели. Такъв е смисълът на гръцката дума „мартирион“, която се превежда като „мъченик“, но поначало значи „свидетел“, като се набляга върху нашето свидетелство, което трябва да бъде явно, смело. И за да принесем на другия неизказаната радост на вярата, трябва да бъдем готови, подобно на Христос, да пострадаме, а ако е нужно – и да умрем.

Но не от всеки се изисква това и не за това ще говоря сега. Ще говоря как нашето свидетелство достига до другия човек. Всеки може да намери вярата, както и аз я намерих – чрез чудото. На вяра можем да се научим с четене на Евангелието, вярата можем да намерим при среща с жив човек, който е като нейн светилник, от който тя се разпръсква и свети. Вярата можем да намерим в бездната на отчаянието, когато, познали пълната несигурност на всякаква човешката помощ, възкликваме: да, от човешка гледна точка не остана никаква надежда, но все пак надеждата не умира. В мен гори духът ми, надеждата ми е много по-силна от отчаянието, а надеждата не лъже: тя е живият Бог…

За пръв път християните са се нарекли с това име в Антиохия*. Нима само за това, че са били представители на една не голяма тогава, незначителна, странна, гонена, отхвърлена секта, родила се сред евреите? Разбира се, не! Не биха ги забелязали, просто биха минали покрай тях. Но не е могло да останат незабелязани, защото в тях е имало нещо, което хората от онова време дотогава не са срещали в никой друг. Тертулиан пише в свое послание до римския император: Помислете, около нас всички говорят: „Как се обичат тези хора един другиго!“ – с такава любов, каквато в езичеството никой не е познавал, не е срещал … Разбира се, и в езичеството хората са се обичали ден друг; родителите са обичали децата, децата – своите родители, приятелите – своите близки, мъжът и жената – взаимно. Но ето, появява се група хора, в които живее любов от съвършено друго естество, хора, способни да обичат враговете си, да обичат гонителите си, способни посред мъченията да се молят Бог да даде спасение на мъчителите им, както Христос, когато са Го разпънали, се е молил на Своя – и нашия! – Небесен Отец, казвайки: Прости им, Отче, те не знаят какво вършат…

Ето такава любов е открил тогавашният свят сред християнската община; но такава любов може да бъде открита и у всеки човек. И разбира се, не е нужно той да е мъченик, да е преследван и разпнат, да е гонен, за да възсияе неговата любов над всичко. Кой от нас не е заобиколен от безразличие, от недолюбване, от клевети? Кой от нас няма врагове, които му желаят злото, които искат да му отнемат нещо, дори най-скъпото: да отнемат свободата ни, да отнемат работата ни, жената и децата ни, съкровените неща!… И ето първото качество на християнина: способността без гняв, без ненавист да погледна този човек и да каже: Господи, прости му, той не знае какво върши… И много повече: Боже, спаси го! Аз живях в тъмнина, Ти ме спаси, Ти ме изведе на светлина. Аз също бях такъв безумец, както и този – Ти ми даде небесен разум, не земен… Ето за такава любов у първите християни са говорили езичниците около тях. Вече споменах какъв е бил техният живот, говорих за чистотата, правдата, достойнството на живота им. И тук стигаме до самата същност: да обичаме враговете си, да ги обичаме не за да избегнем тяхната ненавист, а за да може нашата любов да ги обнови, да ги направи други, не непременно християни по вяра, но хора в истинския смисъл на думата, защото ненавиждащият, завиждащият, враждуващият – не е човек, той даже не е на равнището на животното, той е диво същество. Нашета роля е в способността ни да обичаме именно с такава любов, която да възроди в другия човешкия образ.

Има старо повери, че никой не може да се освободи от греха, от старата неправда, ако не види в очите или в лицето на поне един човек сиянието на Вечния Живот. Мисля, че именно това е поразявало всички при срещата им с християни. Има един разказ за смъртта на първомъченика архидякон Стефан. Зарази вярата му са го убили с камъни, а свидетелите казват, че лицето му сияело като слънце: от радостта, от вярата му – да, но и от още нещо: от сиянието на Вечния Живот.

Неведнъж съм си задава въпроса: как става това? По какъв начин лицето на човека може да просияе? Всички знаем как засиява човек от радост, от любов към някого, как лицето му съвършено се променя когато срещне любимия човек, как светват очите му. Но мисля за онова, другото. Струва ми се, че трябва има нещо друго, по-властно, по-силно, което е поразявало хората при срещата им с християните. И аз веднъж в своя живот го видях с такава яснота, с такава сила, че никога не мога да го забравя. Тогава бях на седемнайсет години. Отидох в църква, където никога по-рано не бях влизал. Тя се намираше в едно подземно помещение, дълго я търсих и закъснях, службата беше свършила, хората вече се разотиваха. Сред последните по стъпалата на някогашен подземен гараж, където се помещаваше тази църква, се изкачваше широкоплещест висок свещеник. Когато го погледнах в лицето – просто онемях: никога по-рано не бях виждал такава съвършена вътрешна хармония, която излъчваше светлина. На лицето му нямаше усмивка – той не ме и забеляза, нямаше екстаз, нямаше възторг. Имаше само най-дълбока вглъбеност и нещо, което сияеше в него отвътре: не с материална светлина, а с някакво вътрешно сияние. Помня как тогава се приближих към него и казах: „Не ви познавам кой сте, но искам да ив помоля да станете мой духовен отец“. След това в течение на единайсет години, до неговата смърт, той беше моят духовник.

Мисля, че нещо от този род е ставало и с езичниците, когато са срещали християни, хора, вглъбени в себе си, цялости, всичките сили на които са имали свое средоточие, хора с вътрешна хармония, т.е. – хора очистени, изцелени. И ето тази цялостност, която събира в едно всичките сили на ума, волята и сърцето, всичко, което човекът притежава, в едно средоточие, в способност за действие, несъмнено е стигала до съзнанието на езичниците, така че те да виждат в християните хора от друго естество.

И действително християните са хора от друго естество. Нашата същинска родина е Царството Божие. На земята ние пребиваваме като Божии посланици; животът ни, както казва св. Ап. Павел, е скрит с Христа в Бога, ние изцяло сме потопени в тайната на общението с живия Бог; Който е и нашият Създател, и нашият Спасител, и нашата любов, и нашето изцеление, нашата радост и нашето единство. Ето какво другите хора са виждали в християните. Това ги е озадачавало, те питали себе си, а после – и тях: откъде го има това у вас? Кои сте вие? Защо сте радостни, когато наоколо всичко е така мрачно? Защо сте безстрашни, когато всичко наоколо е така страшно? Защо живеете такъв чист живот, след като е толкова лесно да живееш нечисто, а всички сме съсипани, след като умовете, сърцата, волята и плътта ни теглят в различни посоки и разкъсват нашата цялост – за какво става дума? Защо когато вие идвате, изведнъж наоколо настъпват мир и тишина? Как става това?…

Християните навярно са можели да отговорят така, както аз сега ви отговорих – с примери. Дойдоха веднъж при мен двама души. Те бяха се скарали, враждуваха и все търсеха случай да си наговорят един на друг всичко, каквото мислеха, да излеят целия си гняв, да излеят цялата отрова, която беше се натрупала в душите им, и решиха да направят това в мое присъствие с надеждата, че няма да позволя единия да прекъсва другия, така че да могат всичко да си кажат, цялата злоба да излеят. Те започнаха. Слушах и чувствах, че не мога да ги убедя, че враждата разрушава тях самите, че единственото спасение за всеки от тях е примирението с другия. Обхвана ме почти отчаяние (тогава бях млад духовник, случи се преди трийсет и пет години). Изведнъж ми дойде мисълта как Христос в Евангелието заповядва на вятъра, вълните и бурята да утихнат, те замлъкват и притихват. Тогава се обърнах към Христос: Господи, не мога нищо да направя – Ти ела и кажи думи за мир, а аз ще бъда с Тебе, ще се моля Ти да бъдеш сред нас и да извършиш чудо… Помня, седях и мислено си казвах: Господи! Бъди с нас, дай ни Твоя мир, който никой друг на земята не може да ни даде… Изведнъж забелязах, че спорът започва да утихва, че горчивите думи престанаха да раняват другия и в един момент двамата заговориха дали вече не е време да се помирят, да изоставят безумието и да се обърнат към нещо по-разумно.

Ето това е мирът, който християните вероятно са внасяли навсякъде, където са отивали, посредством своята вяра, духовна храброст, вътрешна тишина и любов. Ето кое никой не може да ни отнеме. И затова не е нужно да вървиш и да казваш: „Аз съм християнин!“ – просто трябва да бъдеш християнин. Всеки от нас трябва да се стреми към това, а с Божията сила може и да го постигне, защото, както казва св. ап. Павел, силата Божия в немощ се познава; тя е като вятъра, който може да надуе платната и да прекара през бурното море и най-тежкия кораб. А на друго място той казва: всичко за мене е възможно, щом ме укрепва Господ Иисус Христос. Но трябва да започнем отвътре, без да се грижим за нищо външно.

Опитах се да очертая нравствения образ на християнина, онзи образ, без който човек въобще няма право да се нарича християнин. Сега искам да кажа нещо за това как християнинът, откъснат от храма, може да води истински духовен живот. Духовен живот не означава само да посещаваме богослужения и да бъдем членове на някоя, макар и много жива, християнска общност. Той се изразява в дълбокото, откровено, искрено общение с живия Бог; а това се постига чрез изпълняването на Христовите заповеди, чрез живот, който ни прави християни на практика, не само на думи, а също и чрез молитва. Сега ми се иска да кажа няколко думи за ролята на молитвата в това наше усилие.

Молитвата не се изразява в повтарянето на чужди думи, а в желанието ни, както казват древните писатели, да бъдем с цялото си сърце и с целия си ум единни с Бога, т.е. да се стремим към Него, да жадуваме среща с Него и най-вече, доколкото това зависи от нас, да бъдем с Него докрай правдиви и искрени. Затова молитвата не се изразява само в снабдяването с молитвеник, или в научаването, в запомнянето наизуст на готови молитви; молитвата се заключава преди всичко в умението да предстоим пред Бога. Това ще ви се стори или безкрайно сложно, или удивително просто. Предстоенето пред Бога, обективно казано, е много просто нещо. Бог е вездесъщ, няма място, няма ситуация, които да ни отделят от Него; нито работата, нито обстоятелствата, нито хората могат да ни откъснат от Него. От нас зависи съзнателно, с цялото стремление на ума и сърцето си, да стоим пред Него. Когато сутрин станем, можем да започнем деня си, заставайки за миг пред бога, без дълги молитви, със съзнанието, че току-що събудили се, сякаш сме възкръснали за живот от смъртта. Защото между съня и смъртта има много голямо сходство. Ние лежим без възприятия, нямаме никаква власт над себе си, не разбираме какво става наоколо. Подобно е и при смъртта: що се отнася до тялото ни (не до живата душа, която застава пред Бога, а само до нашето тяло), ние като че ли потъваме в забвение. А когато се събуждаме, сякаш излизаме от това забвение, дори може да се каже – от небитието. Нямало ме е на земята – и изведнъж встъпвам в новия ден. А този ден е също различен: настъпващият ден никога в историята на света още не е съществувал. Дните са неповторими, всеки ден е нов, той се простира пред нас като покрита със сняг равнина – чиста, недокосната, без човешки следи, без стъпки от нозете ни; и ето този нов човек, който съм аз след съня си, встъпва в новия ден… Ако помислим, това е съвършено изумителна среща: аз влизам в деня, който никога в историята не е бивал, а този ден аз мога да направя добро или зло, мога да бъда човек или звяр, мога да бъда достоен или недостоен, мога да живея за радост на хората или да им донеса мъка, мога да израсна или, напротив, да стана още по-нищожен, отколкото съм бил вчера… Нека само помислим за това няколко минути: ето, излизам от дълбините на съня и влизам в този ден, нека да се обърна към Бога и да кажа: Господи, благослови ме да вляза в този ден и благослови този ден за мене! Нека всяка среща, всеки човек, всяка дума да бъдат изпълнени със съдържание, което да бъде чисто, достойно за моето човешко величие и за Твоето величие, Господи; и нека всяка моя дума, всяко мое действие да допринася за доброто, за правдата за красотата на живота.

Сега искам да кажа по какъв начин вечер, когато денят е завършил, можем да застанем пред своята съвест и пред Бога, пред живота си, преди да встъпим в нощта, в забравата, преди да потънем в сън.

Денят, който ни е бил даден, сме запълнили с всичко, с което сме успели. В този ден сме направили добро и зло, нещо сме провалили, нещо хубаво сме създали; на някого сме доставили радост, някого сме огорчили; на един сме помогнали, на друг сме навредили; и онази снежна равнина, която е лежала пред нас в зората на деня, сега е белязана с нашите стъпки. Нека да погледнем и да видим извивките на своя път, защото рядко пътят ни е прав. И преди да застанем пред Бог, трябва да застанем пред собствената си съвест и да се запитаме: какво направих с този ден, който ми беше дарен; какво направих и със себе си през този ден? Станах ли по-благороден, станах ли по-достоен за името човек? Или обратното: унизих, опорочих себе си? Затова трябва да седнем и да помислим: да помислим честно, така, както понякога човек мисли пред прага на смъртта, защото никой не знае ще се вдигне ли след съня си от леглото и ли не. Ние заспиваме, но може вече да не се събудим на земята; очите ни могат да се отворят във вечността, когато вече ще е късно да мислим какво имаме да вършим – тогава ще трябва да застанем пред Бога във вечността със съдържанието на целия свой живот.

Нека всеки да помисли: какъв би бил пред своята съвест, ако знаеш, че смъртта е близо, че след няколко минути животът ти ще свърши и че разполагаш само с тези няколко минути, може и час или час и половина, за да направиш равносметка, да поправиш, което е поправимо; да викнеш, макар и само в намеренията си, макар и само с душата си, към онези, които си обидил: прощавайте! – или към тези, които дълбоко си обичал: прощавайте!… Това е много важно, защото пред Бога трябва да застанем в истина, не бива да играем на криеница с Бога, с Бога е невъзможно да се играе на криеница. И ето, всеки стои пред своята съвест и си задава въпроса: как постъпих през днешния ден с всяко обстоятелство, с всяка среща; какво направих със себе си?… Разглеждайки себе си по такъв начин, виждаш и доброто, и злото, най-често ги виждаш неясно; злото не е непременно зло, а е нещо смътно, някаква смесица от добри намерения и недобри постъпки – поради боязливост ли, поради леност ли, поради разсеяност ли, или просто защото е било по-примамливо да постъпваш не така, както ти е подсказала съвестта. Помисли над всяко нещо. И се покай…

Второ, трябва да си зададеш въпроса: ето денят свърши, разгледах го честно и добронамерено – сега искам ли да застана пред Бога?… Християнинът ней-често ще отговори, че как иначе – разбира се, че иска… – Но не, не иска непременно. Случва се от чувство за дълг и съвест да завършиш деня с молитва, с предстояние пред Господа. А после какво става? После човек се връща към обичайното, помолва се, ляга си, но вместо да спи, хваща книгата .И ако е честен, вероятно ще забележи, че книгата го увлича повече, отколкото молитвата към Бога, а това е страшно; то показва, че реално ние сме далеч от духовното здраве, от онази необходима вътрешна вглъбеност, за която говорих миналия път. Защо се случва така? А се случва постоянно. Помислете: колко често разни неща ни увличат повече, отколкото желанието да срещнем живия Бог? За тази среща и за вътрешната борба между нашите увлечения и Бога, Който мълчаливо стои, изоставен от нас, ще говоря в следващата беседа.

Следва продължение

Превод: Венета Дякова

Източник: Митрополит Антоний (Сурожки) „Молитвата и животът“, София, Омофор, 2005

* Деян. 11:26 – Бел. ред.

източник: https://renetatrifonova.wordpress.com/

За Творението и Спасението

Ние можем донякъде да си представим изумлението на тварите, възникващи от небитието и срещащи Божията любов, ако си припомним гл. 9 на Евангелието от св. Йоан за Слепородения.

Човекът бил сляп, така се родил. За него не съществувало нищо освен вътрешната тъмнина и мъката, че е чужд на непостижимия за него свят. И ето, Господ Иисус Христос пристъпва към него и го пита желае ли изцерение… Как копнеел той за това, да стане жива частица от прекрасния живот! И Христос го изцерява! За какво се отворили очите на Слепородения? Какво срещнал погледът му? Лика на въплътения Бог, Христос Спасителя, Живия Бог, станал Богочовек. И какво прочел прогледналият върху това лице? Безкрайно милосърдие, състрадание, ласка, любов Божия в погледа, срещнал неговия поглед.

Това се е случило във вече падналия, изроден свят; как ли се е чувствала всяка твар, възникваща от небитието, навлизаща в ненарушената с нищо хармония на създадения свят, срещайки се лице в лице с Живия Бог и с непорочната, съвършена, още сияеща невинност и красота на творението?…

В известен смисъл и ние се раждаме така. Той очаква всекиго от нас, във всекиго от нас вярва, на всекиго от нас възлага Своята надежда. Всеки от нас се ражда, защото преди това Бог го е обикнал, оценил, видял е смисъл в това и той да стане част от мирозданието. Има мигове, когато ние на зрели години улавяме нещо от великото чудо на срещата лице в Лице. Това става в моменти, когато някой внезапно забележи и води не това, което улавя плъзгащият се по лицето поглед, който после отминава, а по-истинското; когато види загрижен, любящ взор, който сам му се открива като разбиране, като любов, като признание на нашето същество, разбиране и признание за ценността на другия. Това се случва, когато някой обикне с онази изключителна любов, която понякога свързва двама души. Случва се често – о, вихър на мигновението! – двама души ненадейно да се познаят един другиго, хора, които до този момент са си били съвършено чужди, не са се забелязвали, изведнъж се намират с поглед, откриват със собствените си очи, че и друг може да надникне в глъбините на душата им, а и те самите могат да прозрат другата душа. Това се случва в трагични моменти от живота. Колко често е ставало така във време на война, когато съвършено чужд човек се склони над ранен, над умиращ. В един миг войната е забравена, изчезват националност, интереси, политика, остава единствено човекът, с неговия почти неосъзнат човешки порив: не умирай, о, как бих дал и душата си, за да те върна към живота!…

Затова и на нас е познато чудото на Срещата, която е първият миг на мирозданието. И ние сме длъжни да се научим да продължаваме това чудо, да го продължаваме през целия си живот по отношение на всички хора, до които се докосваме. Длъжни сме да се научим да виждаме човека, да го разбираме. Длъжни сме да се научим да го виждаме не по отношение на себе си и да чуваме думите му не отнасящи се до нас, а по отношение на самия него, да признаем неговото право на самобитност, на лично, независимо от нас, драматично и славно съществуване. Колко рядко всъщност ние успяваме да се чуем, а това е безценен дар от Бога – да срещнеш човек, способен да забравя грижите си, човек, който не напомня непрекъснато за себе си, не бърза за никъде, не се затваря в своите мисли, благоговейно и трепетно слуша. Слуша и откривайки душата си за говорещия, откривайки душата си пред Бога, такъв човек става сякаш отворена врата, чрез която общуваме с вечността, с Бога, с онази любов, която превишава всички човешки възможности. Това не е така лесно, защото трябва да се научим да чуваме човешката душа. А не го правим, защото ни е страх от онова, което ще видим, или ни е страх от това, което ще чуем.

Толкова е просто да си повърхностно свързан с човека и толкова лесно е да разрушиш такава връзка, а така страшно е да се обвържеш с чуждата мъка навеки. Ако веднъж само чуехме измъчената душа, ако веднъж само погледнехме в човешките очи, където живее цялата човешка мъка, надеждата, цялата радост от живота, всичко – вече не ще можем да се оттеглим, а ние се боим от това. Боим се да приемем другия безрезервно и завинаги, да откликнем изцяло на неговата душа, дори ако той ни е измъчил и с болката си е разстроил душата и живота ни. Това е духовен подвиг, защото трябва да подтиснем у себе си всичко онова, което служи като преграда между нас и брата, ближния, човека. Мъчително е, защото има моменти, когато ни се иска с все сила да се изтръгнем от неговия плен, но трябва да останем верни, да продължим да бъдем верни. В началото ни спасява незнанието, после само верността може да ни спаси.

Ако трябва да определим някаква основна черта на християнския Бог, то можем да кажем, както Той Сам е казал за Себе Си чрез Своите пророци, че е верен – верен до край, верен до кръстна смърт. Извиквайки от небитието всеки един то нас, Той ни даде свобода, защото без нея любовта не би съществувала. Човек трябва да е свободен да отхвърли или да приеме, да се открие за ближния, а чрез него и за Бога, или да се затвори в себе си.

И ето че Бог, Който е живата Любов, Който отдава Себе Си за нас, ни казва: Все пак, ти си свободен да не Ме приемеш. Той не постъпва като нас, хората. Огорчени и обидени, ние се отдръпваме, но не и Бог. Той остава верен. Бог създал мирозданието, където властвала абсолютната хармония, но то рухнало – рухнало заради ангелския грях, рухнало заради човешкия грях – и какво? Бог не произнесъл съд, не се отвърнал, само Неговата любов – ликуваща радост – се превърнала в кръстно страдание. Това е същата любов, само че сега по тялото на въплътения Бог личат следи от гвоздеи, копие, трънен венец, сега Той е с кръст върху раменете.

Източник: www.pravoslavie.bg

Уроците на Стария Завет

Изгонване на Исмаил и неговата майка Агар ,
от Густав Доре.
Агар е предобраз на Стария Завет
 според
Посланието на св.ап. Павел
 до Галатяни 4:21-31.

Тази поредица от беседи ние ще посветим на теми от Стария Завет, а именно – на отделни личности, на отделни проблеми и на онези житейски ситуации, в които те са се намирали, а също така и на проблемите, които понякога самите те представляват.

Мнозина от вас са чували името на Адам. Адам, това е човекът – такъв, какъвто Бог го е сътворил изначално. Разказът от първите глави на Стария Завет е в определена мяра символичен – в този смисъл, че говори за събития, случили се в един свят, който ние вече не познаваме, света преди грехопадението, свят, който е живял, съществувал е, действал е, расъл е до момента, когато Бог и човекът са се отдалечили, сякаш са се изгубили един другиго. И затова, говорейки за Адам, говорейки за някои други личности след него, се налага да вземем под внимание, че езикът на тези повествования, това е езикът на нашето време, докато самите събития за нас са непостижими. Ние не знаем какво е изведнъж да бъдеш извикан от небитие към битие, при това не чрез акт на насилие, не просто по Божия воля, а поради Божията любов, говореща ни: Ела, изправи се от небитието! Ела – Аз ти се отдавам с цялата Си любов, с цялата си ласка, грижа, но заедно с това те оставям и свободен. Можеш да избереш Мене, можеш и да Ме отхвърлиш. Давам ти възможността да бъдеш и възможността да живееш, но как ще живееш, какъв ще бъдеш – това зависи само от твоето решение. От твоето безумие или от твоята мъдрост…

Думата Адам означава „глина“, „земя“, „почва“. Бог сякаш създава Адам от самата същност на творението. В историята на Стария Завет Адам е някакъв завършек на всички твари, които са съществували или които са били създадени преди него. Не – създавайки Адам Бог се завръща към самите основи на веществото и от него сътворява човека, който, благодарение на това, изцяло принадлежи на всичко тварно, на най-последното стръкче трева, на най-дребната песъчинка – или на най-лъчезарната звезда. Адам е създаден, той е призван да живее чрез Божията любов, която му се открива. И точно тук, по думите на Московския митр. Филарет, той стои сякаш на кристален мост между две бездни: едната, бездната на небитието, откъдето го е извикало творческото Божие слово, от другата пък страна – над него се шири, до ужас се разкрива бездната на божествения живот. И Адам може да падне, но никога няма да успее да се върне към небитието – ще бъде в състояние на някакво безкрайно падане, или, обратно – може да се довери, да рискува с това, което вече е, за да придобие всичко, което Бог може да му даде.

И такова е положението на всеки човек на земята. Всеки от нас стои пред избор: или да надрасте себе си, но за тази цел трябва да се откаже от това, което има сега, което вече притежава, или да каже – не, ще си запазя всичко това, ще се държа за всичко това… Ала това завършва с разпада, смъртта го настига и от него не остава нищо, освен прах, мъртви кости. Всеки човек може да познае Адам в себе си и всеки човек стои пред именно този избор: героично да надрасте самия себе си, за да достигне до това приобщаване към Бога, за да може божественият живот в него да ликува, да действа, да го преобразява, или пък да се откаже от това, но затова пък рано или късно да се разпадне на прах.

Какво обаче се случва с Адам? Ако се зачетем в Стария Завет – в първата глава на кн. Битие, там неговата съдба е изложена в образи. Адам живее в градината – образът на цялото мироздание, в която има две дървета, представляващи образи на две паралелни възможности: дървото на живота и дървото на познаването на добро и зло. На Адам е казано: не докосвай плодовете на дървото, което ще ти даде познание за добро и зло, тъй като злото представлява унищожение, злото е това, което е несъществуването, то е зееща бездна. Можеш да познаеш доброто и да израстеш над ръста си, но не може да познаеш злото и това да не те разруши. Старият Завет ни казва, че Адам е повикан при това дърво от змията. От гледна точка на примитивните народи змията, разбира се, e опасност. Това е същество, което пълзи, което никога не ходи изправено, което е приземено докрай и, в добавка към това, езикът му е смъртоносен за всеки, когото то ухапе. Змията е образ на смъртта. Освен това обаче в редица древни религии тя представлява изначалната бездна на небитието. И затова въпросът пред Адам стои по следния начин: ако се докоснеш до това познание за злото, което представлява посилното завръщане към небитието, ти ще потънеш в някакво изначално съществуване на земното битие, но в него ще затънеш и вече няма да бъдеш човек, няма да бъдеш жива сила, там ще трябва да погинеш.

Приобщаването към дървото на живота – това е приобщаването към Бога. При св. ап. Павел има едно място, където той казва: Придобивайте ум Христов (1 Кор. 2:16). Значи ние сме длъжни по такъв начин да бъдем в единение с Бога, че нашите мисли и нашето възприятие, нашето разбиране и нашето познание за вещите да бъдат Божието знание и Божието възприятие. Тогава е възможно, сякаш ашладисани към Бога, съединили се с Него, сродили се с Него, вече да започнем да разбираме и това, което е вън от Бога и вън от нас, но да го разбираме вече някак изотвътре на Божията мъдрост, на Божията реалност. Да разберем какво означава небитие можем само от контраста, постигайки пълнотата на битието в Бога, как може да се израства, как може вечно да се расте, вечно да се храним с тържествуващия живот и да знаем, че вчера или по-рано тази пълнота не я е имало, а значи в някакъв друг момент това изобщо не го е имало – било е или смърт, или небитие. И само изотвътре на приобщеността към Бога можем да разберем що е това добро и що е зло.

И Адам е направил грешка – решил е по тварен начин да разбере какво е това добро и какво е това зло. Решил е вън от Бога да се потопи в материалния свят и да види: може ли да се живее в него или не може? И това е опитът на хиляди хора, които са обърнали гръб на Бога или са загубили Бога, или на които Господ никога не е бил открит – поради обстоятелствата или поради злата воля на хората. Такива хора са потопени в материята и трябва да бъдат извадени от нея, за да могат да погледнат към нея и да я познаят като изумителна красота, която постепенно се разкрива, расте, разцъфва. Това може да бъде видяно сякаш само отвън. Ако обаче човек сам се спусне по-ниско от корените, той няма никога да види нито израстъка, нито цвета, нито плода.

Според учението на някои от отците на Църквата, което, впрочем, съвпада с определени научни изследвания, първият човек е бил създаден така, че е съдържал в себе си всички възможности и на мъжкото, и на женското битие. Не че е бил хермафродит, в смисъл че не е бил и мъж, и жена, а е бил съвкупност от всички тези възможности, които след това са могли да разцъфнат в пълнотата и на женствеността, и на мъжкото състояние. Много е интересно да се види в Библията как Адам е бил създаден, живял е и в даден момент – а не изначално – Бог е довел при него всички съществуващи животни и Адам е видял, че той е единственото същество, което си няма другар. Че той е самичък, докато при всички други същества има женски и мъжки пол. И изведнъж Адам се е осъзнал като самотен. В този момент Бог рекъл (изразявам се с думите на Библията, но, разбира се, Бог така не е „говорил“): „… не е добро за човека да бъде сам“ (Бит. 2:18). И, както се казва в нашите преводи, Бог дал на човека дълбок сън.

Този израз не винаги е удовлетворителен и по-точно – мене не ме удовлетворява. Гръцкият текст употребява далеч по-интересен израз: казва, че Адам влязъл в състояние на екстаз, на изстъпление. Може би ще ме попитате каква е разликата? Грамадна е. Ето в какво е разликата. Да заспиш, това е да загубиш съзнание и да бъдеш сякаш по-ниско от самия себе си. Изстъплението пък, екстазът е състояние, когато човекът губи себе си, защото надраства себе си; то е състояние на възторг, сравнено със състоянието на униние.

И ето че в това състояние на възторга от него някак си се ражда Ева. Тяхната първа среща е забележителна. Те се срещат лице в лице. Адам гледа Ева и казва: Това е плът от плътта ми и кост от костите ми; това съм аз и това е тя… Еврейският текст в този смисъл е далеч по-поразителен с това, че там са употребени думите „иш“ и „иша“ – мъжката и женската форма на същата тази дума. На руски, когато ние казваме „мъж“ и „жена“, ние употребяваме много различни думи. Да, Адам изведнъж осъзнава, вижда, че Ева – това е той в женски род, а Ева го гледа и вижда, че това е тя в мъжки род, и те заедно съставят всечовека, и това се нарича среща.

Мене много ме поразява думата среща. Руската дума на нас ни е известна – двама души, които са били на разни страни или никога не са стояли лице в лице, изведнъж са се срещнали. В сръбския език думата „среща“ означава „радост“, и ето че срещата – това е ликуваща радост. Затова, защото всеки съзира себе си в другия, и едновременно с това съзнава тази двойственост: не е той и е той; би могло да се каже – „той“ и „тя“. А тяхното съотнасяне – това е единството на двамата. Един немски писател е казвал, че състоянието им, тяхното взаимно отношение, това е една личност в две лица. Те гледат един към друг и виждат един в другиго пълната красота, и самите себе си като красота, като явяване на вечната красота, която сега се пробужда и е в състояние да израсте до пълната мяра на приобщаването към божествената красота.

Ако срещата на Адам и Ева се явява ликуващо тържество, завършек на творението – в какво тогава се заключава падението? По какъв начин двамата изведнъж са се оказали на разни страни? Ако сега си спомним какво казах за това как човекът – вместо да търси разбирането на всичко създадено в Бога, в божествения разум, в Божията мъдрост – се е опитал да познае сътворения свят някак изотвътре, потапяйки се в него, то ще разберете, че в момента, когато човек е изгубил Бога, когато е изгубил пълното общение с Него, той вече е изгубил своята цялостност. И тогава става съвсем ясно все пак, че Адам и Ева, които са стояли един пред другия като той и тя, са погледнали един към друг и са забелязали не единството си, а съществуващото между тях различие. В Стария Завет това е показано с думите, че след грехопадението те са погледнали един към другия и са се засрамили от своята голота. Да се засрамиш от голотата си – това е възможно само в случай че те гледат чужди очи. Когато си сам, ти не се срамуваш от своята голота. А тук изведнъж се случва нещо страшно. Вместо да се видят един другиго в пълната си слава, те изведнъж видели, всеки от тях видял в другаря си – другия, чуждия, различния от него. И тяхната двойка се разбила.

Ето в какво се заключава страшното начало на това, което продължава да се случва с хилядолетия – на това, което е създало и в Стария Завет, и в Новия Завет, и в Църквата, и в секуларното безбожно общество тези странни, понякога уродливи отношения, които съществуват между мъжете и жените. Сега аз не говоря за половите отношения – говоря за това, което е изразено и в Стария Завет. За това, че внезапно мъжът взема властта над жената. Той владее силата, а жената се прилепва към него, защото без него не може, ала, от друга страна, завоюва пред него и своя авторитет – с ласка, с убеждение. И взаимното отношение, което е могло да бъде безответно отдаване себе си на другия, да е ликуваща любов, се превръща, от едната страна, в притежаване, а от друга – в защита или друг начин на властване. Виждаме това с особена сила в разказа за жената, погубила Самсон, която е взела властта над него и го е лишила от призванието му, за да го привърже към себе си.

И ето че това, което е било двоица, сега вече се е превърнало в две особи: не две лица, които именно като лица се гледат и се виждат един другиго, а особи, които са обособени един от друг. В това се и заключава и падението, и разтрогването на чудото на взаимната любов – чудото на виждането в другия на съвършената красота, която Бог е вложил във всекиго от тях и във всеки от нас.

Мнозина мислят, сякаш грехопадението се е състояло в това, че Адам е познал Ева чрез брачната любов и че в резултат от това се е случила някаква катастрофа, тъй като те не са били предназначени за такава любов, но това не е вярно. Това определено не е така по библейския разказ. Този разказ съвършено ясно ни показа, че Адам е познал Ева едва след грехопадението, а поради това и техният физически, телесен брачен съюз не е могъл и не може по никакъв начин да бъде разглеждан като грях сам по себе си. Физическото общение между мъжете и жените не е греховно – греховно е пожелаването, греховна е безчувствената жажда. В идеала бракът или взаимното общение, което води към него, се започват с това, че човекът обича другия, дотолкова го обича със сърцето си, че те двамата стават единни в духа, единни по душа – и е съвършено естествено тази любов да обхване целия човек, включвайки и неговото тяло. Наистина изумителна е мисълта, че и нашата телесност участва в тайната на любовта – не на обладаването, не на пожелаването, а на тази именно любов, която прави от двамата едно.

В един евангелски ръкопис, който не е влязъл в състава на каноническите книги, има едно място, където четем следното: Попитали Христос – кога ще настъпи Царството Божие? А Той отговорил: Царството Божие вече е настъпило, когато двама са престанали да бъдат двама и са станали едно… Както в Стария, така и в Новия Завет се говори, че в брака двамата стават една плът, ще рече едно живо същество, една личност в две лица – и, разбира се, по същество в това не може да има грях. Грехът, разбира се, може и да се промъкне. И той постоянно се промъква – постоянно сякаш очаква сгоден случай, за да се появи: с властването на единия над другия, с физическия глад, който заменя любовта и ласката, с егоизма и безчувствието. Разбира се, нито в християнски, нито в старозаветен смисъл няма никакъв брак, ако съединението на двамата – на мъжа и жената – започва с плътта, а не с душевната любов или взаимното единство. Ала не в брака е грехът. Той не е в съединението на двамата, а в това именно, че в такива случаи няма съединение; в това, че когато няма любов, правеща от двамата едно, единно същество, тогава това е просто общение на двама отделни, изключващи се един другиго – на две непризнаващи се една друга докрай особи. Това е грехът, това е прелюбодеянието, това е нечистотата.

Що се отнася до греха на Адам и Ева, или просто до греха на човека – на всечовека, – на мене ми се струва, че от Библията става абсолютно ясно, дето той се извършва в онзи момент, когато човекът реши самостоятелно да опознае всичко тварно, цялата тварност, всичко съществуващо не през Бога, Който знае всичко до последните глъбини, а по пътя на изследването със своя собствен ум и опит. В този момент човекът като че ли обръща гръб на Бога, за да се обърне с лицето си към обкръжаващия го свят. Както е казал още преди войната един протестантски пастор във Франция, за човека, който се е отвърнал от Бога и стои с гръб към Него – за такъв човек няма Бог, а тъй като единственият източник на живота, това е Бог, то на такъв човек му остава само да умре. Ето в това е и грехът, в това са следствията от греха – не като наказание, а като неизбежно следствие: ние не можем да се откъснем от Живота и да останем живи.

Според библейския разказ Каин е първият син на Адам и Ева, а Авел – е неговият брат. Разказът за тях изглежда сякаш съвсем несложен, а заедно с това той е в значителна степен непонятен. Казано ни е, че Каин е бил земеделец, а Авел – пастир. Авел принася на Бога жертва, която Бог приема, докато Каин принася жертва, която е отхвърлена от Бога. Тогава разгневеният, обзет от завист Каин убива своя брат (Бит. 4:3-8). Този разказ може да изглежда съвсем непонятен. Защо земеделието не е било угодно на Бога и защо на Него повече Му е харесало пастирството?

Ако се замислим, то навярно ще е възможно да се намери отговор, който да бъде удовлетворителен за всеки от нас. В какво се е заключавало пастирството – занятието на Авел? В това, че той е бил свободен от привързване. Не е бил прикован към земята, бил е странник – в добрия смисъл на тази дума, т. е. не е бил сраснат със земята. Той не е бил бродяга, тъй като е имал съвсем истински грижи – за семейството си, за добитъка, своята привързаност към родителите, към брат си. И все пак той е бил свободен. Ако помислим за Каин, то него можем лесно да си го обясним чрез притчите на Спасителя Христос – с евангелския разказ за тримата поканени на брачен пир (Лука 14:16-24). Първият отказал, казвайки: купих парче земя, трябва добре да го огледам… Той си мислел, че вече е станал собственик на тази земя, че тя вече му принадлежи, докато в действителност сам той бил сега принадлежност на тази земя, от която не можел вече да се откъсне – бил е до такава степен привързан към нея, че изобщо не му е било до това, че неговият приятел се жени. Вторият, комуто било предложено да отиде на брака, отказал с думите: купих пет чифта волове, трябва да отида, за да ги изпробвам… Нима описаното не е картината на онова, което се случва и с всеки от нас? Ние казваме: нямам време за тебе, имам си моя работа, длъжен съм да свърша своята работа, имам такова и такова призвание и съм длъжен да го изпълня… Третият пък отговорил: сам аз се ожених и не мога да дойда на твоя брак… Което може да се претълкува като: моето сърце е препълнено от моята радост, каква ми е работата с твоята радост!… И на мене ми се струва, че ако пренесем тази картина към Каин, то ще можем да си представим следното: земята е била неговият дял, за нея той се е държал, само че и тя го е държала. Всички негови грижи, неговият труд над земята, неговите семейни отношения го били приковали, той бил пленник и когато се обърнал към Бога, той се обърнал като пленник на земята, а съвсем не като свободен син, който е сътворен от Бога за връзка с Него, за приятелство, за любов.

И на мене ми се струва, че от това можем също да извлечем урок. Разбира се, кой от нас не е „странник“? Кой от нас не е свързан по един или друг начин със земята? Само че да бъдеш свързан като пленник, да бъдеш прикован към своето дело, това е едно, а да вършиш своето дело като свободен човек, като такъв, който върши онова, което върши, по творчески начин – това е нещо съвсем друго. И всеки от нас може да се научи от Авел на тази свобода на духа, която позволява, от една страна, да вършим своето дело, да сме човеци до дълбините на душите си, най-реални образи, да обичаме своите роднини, да се грижим за това, което ни е поръчано, да бъдем нещо – и заедно с това да не сме в плен на нищо, да бъдем в състояние да гледаме около себе си, да се дивим на красотата, да преживяваме всичко онова дълбоко, което могат да ни предоставят природата, животът, хората. И, от друга страна, можем, подобно на Каин, да бъдем свързани, да се свързваме със земята, към която сме се приковали, чрез делото, което за нас е станало по-важно от любовта, от приятелството, от близките хора, от когото и да било. И на нас ни се струва, че ние „трябва“ да вършим това дело – готови сме да бъдем пленници на нашето малко, може би, щастие, на нашата малка радост, но тя да е наша, от нея да се храним до края, а че у другите човеци може да има радост, мъка, нужда – това не е наша работа… Ето на какво може да ни научи разказът за Каин и Авел.

… Бяха ми поставени два въпроса. Първият въпрос: защо Каин е убил Авел? Защо него толкова много е могло да го възмути това, че Бог е приел жертвата на неговия брат, а е отхвърлил собствената му жертва – до такава степен че да стигне до убийството?

Знаете ли, това, което се е случило с Каин, се случва всекидневно в целия свят, но не задължително във формата на физическо убийство, а в друга форма. Каин се е оказал пред лицето на своя брат, който за него е бил сякаш въплъщение на Божието осъждане. Гледайки към своя брат Авел, Каин е виждал, че съществува човек, когото Бог приема, докато самият той остава неприет. И той постъпил така, както в древността хората често постъпвали, и както понякога постъпват и някои от нас. Имал е усещането, че ако Авел го няма всичко ще бъде както трябва – няма да има места за сравнение, всичко ще бъде просто, ще бъде единият само Каин. И той решил да убие Авел, да се отърве от него, да го отстрани, за да бъдат само той и Бог, само той и животът.

Може би ще кажете: Е, слава Богу, такова нещо никой от нас никога не е правил… Грешка! Колко често, когато някой човек стои на пътя ни, в един или друг вид – било то политически, било то житейски – ние си мислим: Ех, само да можеше да го няма! Колко свободно щеше да се диша, колко хубаво щеше да бъде! Ех, само да го нямаше!… А това е изключително страшна мисъл, защото това е каинова мисъл. Ние не стигаме до там да убием човека – не. По един или друг начин обаче стигаме до това да го отстраним, да го изключим от своя живот, а за него понякога това е толкова мъчително, толкова страшно и толкова болно. Ето го първият въпрос, който ми беше поставен, и ето го и моя отговор, доколкото съм в състояние да отговоря на този въпрос.

Вторият въпрос: защо, по какъв начин жертвата на единия от двамата се е оказала приемлива, докато жертвата на другия е била отхвърлена? Става дума, разбира се, не за това, че Бог с по-голяма готовност е приемал един род пожертвования в сравнение с друг. Бог е гледал не към жертвата, която сама по себе си не е можела да изрази нищо особено по отношение на човека – човекът е давал онова, което е могъл да дава, давал е, може би, всичко материално, което е могъл. Бог обаче е гледал в сърцето на човека. От една страна, имало е човек, който от цялото си сърце, радостно – сякаш приемайки в себе си цялата красота на мирозданието, целия смисъл на мирозданието – е връщал на Бога във вида на дар, с любов, ликувайки, онова, което му е било дадено от Самия Бог. От другата страна е бил човекът, който целият е бил привързан към това, което е имал и от което е отделял – толкова, колкото трябва, – за да изрази своята преданост към Бога, своята почит, своята посилна вяра, но който човек е искал да запази земята за себе си, отдавайки на Бога само полагащата Му се част. От едната страна е била налице откритост на сърцето и откритост на ръцете, а от другата страна – затвореност на сърцето, едно собственичество, и от това собственичество – някакво „подаяние“ към Бога. Ето кое се явява – както на мен, в моето ограничено разбиране ми се струва – обяснението на тази постъпка и на този откъс от Стария Завет.

Преди да преминем към по-ведрите разкази за подвижниците на вярата в Стария Завет искам да спра вниманието върху още един мрачен човек – Ламех. За него ние знаем изключително малко. Едно единствено нещо знаем ясно – на своите жени кой е казал, че ако за Каин „се отмъстява седемкратно“, то за него ще се отмъщава „седемдесет пъти по седем“ (Бит. 4:24). И ето за какво аз искам да ви поговоря сега – за мъстта. Ламех е бил от нещо, от някого обиден. Ние не знаем от кого, не знаем от какво – за нас е важно как той е откликнал на обидата. За него обидата не се измервала с това, което му били сторили, с което му били досадили. Тя се е измервала само с това, че са досадили на него – центъра на всичко, и не е важно голяма ли е обидата или малка: важното е, че някой е посмял да докосне него – неговия покой, неговия живот, неговото достояние (ние не знаем какво именно достояние). И отговорът му на това е била мъстта. При това не мъстта, за която се говори по-късно в Стария Завет – „око за око, зъб за зъб“ (Изх. 21:24), ще рече ако тебе са те ранили в окото, не смей да наказваш ранилия те повече, отколкото и сам ти си бил от него ранен. Ако на тебе са ти направили нещо и ти пожелаеш по някакъв начин да се „отплатиш“, отплащай се, но не добавяй нищо, никаква мъст към това, което на тебе са ти направили. Всичко това, разбира се, в Евангелието е вече превъзмогнато със заповедта за прошката, но в примитивното общество то е имало огромното значение на сдържаща сила. Ламех е пред нас като образ на човека, който не само не може да прости, но е дори и неспособен да е справедлив, тъй като справедливостта, съдебната справедливост може да поиска, щото провинилият се да бъде наказан наравно с провинението си и дори не с повече, а по-скоро с по-малко – по по-лек начин. Затова, защото целта на наказанието е да го доведе в съзнание, а не да го застави да страда точно толкова или дори още повече отколкото сам той е накарал да страда другия.

Тук искам да прокарам един паралел. Имах приятел, който прекара цели четири години в концентрационен лагер в Германия. Той беше сътрудник на майка Мария (Скобцова), за която мнозина вероятно знаят. Беше по-възрастен от мене с двадесет и пет години – строг, твърд, понякога суров човек, преминал през Първата световна война и преживял наистина целия кръстен, тежък живот в емиграция. След завръщането му го срещнах на улицата, хвърлих се към него и го попитах:

- Какво донесохте обратно от концентрационния лагер?

- Безнадеждна тревога!…

- Нима изгубихте вярата?

- Не, но докато бях в лагера, докато бях терзан, мъчен, гладен, докато над мен вися възможността на мъченията и смъртта, аз можех във всяка минута да се обърна към Бога и да кажа думите на Христос: Господи, прости им – не знаят какво вършат!… А сега съм на свобода, но не знам преродили ли са се тези хора, които нас така зверски ни мъчеха, престанали ли са те да бъдат тези, които тогава са били, разкаяли ли са се те, принесли ли са своето покаяние, станали ли са нови хора? И когато отново се обръщам към Бога с молитва за тяхното спасение, в мене винаги има едно такова чувство – че изведнъж Бог ще каже: А с какво ти ще докажеш искреността си? Сега ти живееш свободно, спокойно, не страдаш от нищо – лесно ти е сега да се молиш за тях…

Ето какво не е успял да направи Ламех. Не е успял да погледне към този, който го бил обидил или дълбоко наранил, или онеправдал, и да помисли: Какъв нещастен човек е този! Само да можеше да се разкае, само да можеше да разбере – той би бил нова твар и тогава ние двамата бихме могли да бъдем братя, да се прегърнем един другиго и един другиго да наречем „братко!“.

Авраам е живял в това, което сега може да бъде наречено езическа страна. Сам той в онова време е бил това, което днес ние наричаме езичник, но той е бил праведен човек, стремящ се с цялата си душа, с цялото си същество да почита Бога, да познава Бога, да Му служи и да бъде верен – заради Бога – и на човеците. И ето че една нощ той чул глас, назоваващ го по име: Аврааме… Той разбрал на Кого е този глас. Дали този глас е звучал в ушите му или в неговото сърце – това ние никога няма да разберем, но ние знаем едно: когато той е чул този глас, той е познал веднага, с вътрешното си чуване, че с него говори Живият Бог. И той попитал този свой Бог, какво Той очаква от Него, и Бог му отговорил. Заповядал му да излезе из своя народ, да напусне племето си, да се отдели от своите най-близки хора и да отиде там, където Бог ще го поведе. В някакъв смисъл това е нещо като завръщане към състоянието на Авел – нещо като: „Бъди свободен от всичко онова, което те свързва, което те поробва, приковава те към земята, и върви, и Аз ще те водя. Води се от вътрешното си чуване, води се от обстоятелствата на твоя живот, върви там, където Аз искам в крайна сметка да те заведа“. И Авраам станал, събрал семейството си и тръгнал. Тръгнал, ако можем така да се изразим, „където му видят очите“, без да знае къде отива – знаейки само едно: че Бог е верен, че Бог не лъже и че Бог го е призовал да върви натам с някаква цел. И доверието му в Бога било дотолкова силно и обикновено, че на Бога той не поставил нито един въпрос, не попитал „къде?“ и „защо?“, а просто тръгнал, като по вдъхновение, след като веднъж чул този призив. И пристигнал в земята, която нарекъл „обетована“ (в християнската ера ние я наричаме Светата земя), и там се установил.

Това е първата черта, която ние откриваме във вярата: способността да повярваш на Бога, способността да бъдеш уверен в това, което превъзхожда петте ни чувства. Така определя вярата Посланието до евреите (11:1) – като увереност в невидимите неща. Бог не е давал на Авраам никакви външни знаци, а му е говорил като че ли от сърце в сърце, от ум в ума, от душа в душата – и съзвучието между неговата душа и Божия глас се е оказало дотолкова съвършено, че Авраам се е отзовал незабавно и изцяло, и е тръгнал в посоката, в която Бог му е определил да се движи. Това е първата черта на вярата: способността да бъдеш уверен в онова, което се извършва в твоето сърце, в твоя ум – при това, не защото съществуват някакви доказателства, а защото имаш вътрешна увереност в това. Казаното се отнася не само за вярата в Бога. По същия начин, например, се отнасяме към опита от любовта. Уверени сме, че сме обикнали този човек не защото притежава едни или други свойства, а затова, защото това е той, това е тя. Същото се отнася и към начина, по който възприемаме красотата. Ние възкликваме: Колко прекрасно! И не можем да го обясним, не можем да разложим красотата на съставните ѝ части. Ние сме уверени в нея преди да успеем да я разберем и да я обясним.

И така, през нощта Авраам изведнъж чува глас (не е задължително това да е било отвън – може гласът да е звучал и вътре в него), който го призовава, и в този глас познава Божия зов. Изправя се, изоставя всичко и тръгва натам, накъдето ще го заведе Господ. С което е повярвал и на самия себе си – повярвал е, че този опит, който той е преживял, е автентичен, действителен опит, че това не е било нито илюзия, нито сън, нито някакви излъгани чувства; че в него действително нещо е прозвучало, и, в случай че той е искал да остане честен със себе си докрай, на него не му е оставал никакъв друг изход, освен да последва този зов.

Същото става и с нас. И ние понякога чуваме вътре в себе си глас, който наричаме съвест. Това може да е откровение от самите ни дълбини, глас Божи, който ни повелява едно или друго, или ни зове нанякъде, и ние не можем да останем докрай нераздвоени, здрави хора, ако не последваме този глас. Понякога това изисква много голямо мъжество и голяма смелост, и, разбира се, ние не трябва да следваме този глас лековерно. Авраам обаче не се е отнесъл към това лековерно, а едва след като се е убедил, че действително това не е мечта, не е фантазия, а нещо, дошло при него по някакъв начин не отвън, а от самите дълбини на битието – едва тогава той се е покорил на тази воля и я е изпълнил. И в този опит той не просто е чул Божията воля, а по някакъв начин от самите дълбини на битието си (простете, че отново употребявам тази дума) е познал Бога, разпознал Го е. Сега той вече е знаел с какъв глас говори съвестта, с какъв глас говори правдата, с какъв глас говори истината. И е тръгнал. А следващата му стъпка е била обусловена именно от това, че той е имал увереност в Бога, а не просто че бил слушал за Него или че е чул нещо от Него.

Чрез друго Божие откровение му е било казано, че ще му се роди син, който ще бъде зачатък на цял голям народ. Синът се ражда и е наречен Исаак – и изведнъж същият този глас Божи говори на Авраам: Вземи сина си, изкачи се на планината и Ми го принеси в жертва, т. е. убий го (Бит. 22:1-13). Всеки от нас би се обърнал към Бога, към звука от гласа, и би Му казал: „Но помилуй, Господи, та Ти сам на Себе си противоречиш! Ти Сам ми обеща, че това момче ще бъде начало на цяло безбройно племе!“… Авраам обаче бил повярвал на Бога повече, отколкото можел да повярва на чувани думи, повече, отколкото е можел да повярва на самия себе си. Той взел Исаак и се изкачил на планината, с което показал не само че е способен да вярва, т. е. да бъде съвършено уверен, че с него говори Бог. С това показал, че в общението, в близостта си с Бога е израснал до такава степен, че да може да Му вярва без остатък, да Му се довери даже против всякаква логика, против всяка очевидност. Просто затова, защото говори Бог, на Когото той вярва, Когото познава – само затова Той успял да Му повярва и да постъпи по изисквания от Него начин. И Бог не излъгал Авраам. Изпитал го докрай, но когато нещата стигнали до самото убийство, до смъртта на това момче, тогава Бог спрял ръката му и на мястото на момчето, на своя син, Авраам принесъл в жертва Богу овена, който междувременно се бил заплел с рогата си в храстите.

Ето го тук и вторият вид вяра – отначало е била увереността, след това все повече увеличаващото се общение с Бога и познаването на Бога, което е завършило с пълното доверие, пълната готовност да не се съмняваш в Него, каквото и да би ти казал Той. Тази вяра е в увереността, че Бог е Бог на мъдростта и Бог на любовта.

Можем да поставим пред себе си въпроса: а защо за Бога е било нужно да изпитва Авраам, да изисква от него да принесе собствения си син в жертва? Струва ми се – и това вече е взето не от Светото Писание, а просто от живота, от опита, – че само тогава мога да кажа, че стоя абсолютно твърдо на убежденията си, че съм уверен в това, което върша, или че се доверявам докрай на този, на когото аз съм подчинен, когато пред мене стои изпитанието на смъртта. В древност са казвали: „помни смъртта“… Когато кажеш нещо подобно на съвременния човек, той отговаря: та нима съм длъжен да помня за смъртта през цялото време, нима сянката на смъртта трябва да лежи върху всяка радост, върху цялото ми щастие, нима тя трябва да закрива за мен цялата красота на вселената, моите приятелства, моята любов, моята радост? Та нали така не може да се живее!… В древност обаче съвсем не са говорили за това. Тези думи са означавали: ако твоята вяра, ако твоите убеждения, ако твоята вярност са неспособни да устоят през опасността и изпитанието на смъртта, тогава по-добре не говори за тях. Един френски писател писал на един свой приятел: готов съм да стоя зад убежденията си чак до бесилото – изключително… Което означава, че той не е бил готов да стои зад тях.

Бог действително изпитал Авраам с най-страшно изпитание, тъй като да изпиташ някого чрез неговата собствена смърт – това е грамадно изпитание, но то не е последното. Изпитването на човека с опасност или смърт за любимия му човек, на съществото, което му е най-скъпо, – ето това явява пълната мяра на неговото величие. И тук Бог наистина е измервал не само доверието на Авраам, не само неговата вяра, не само готовността му да Му се покорява, а и неговото човешко величие. Доколко той е велик? Достоен ли е да се нарича човек или той просто е – да, добре, човек каквито всички ние биваме: живеем, трудим се, при което не винаги сме достойни не само за Бога, но и за самите себе си?… И ето че на мене ми се струва, че това изпитание чрез смъртта е много важно. Преживял съм го, да речем, във времето на войната, когато всички в армията бяхме пред опасността от смъртта и когато всеки изведнъж показваше себе си в пълната мяра на своето величие или на своята низост. Някои хора, съвършено незабележими във всекидневния живот, изведнъж израстваха в грамадна мяра на величието, а имаше и такива, които изглеждаха уж като герои, но пред лицето на смъртта оставаха без сили. Ето защо, струва ми се, това изпитание на Авраам със смъртта е особено важно – особено важно е то и в собствения ни живот.

Помня една възрастна жена, чието внуче си отиваше. Тогава аз бях техен лекар. Тя ми каза: ако момчето ми умре, аз ще се отрека от Бога, тъй като Той постъпва с мене с неимоверна жестокост… Тогава аз ѝ казах: Елена Александровна, та нали досега хиляди деца са умирали и Вие никога не сте се усъмнявали в Бога – каква е работата? Тогава тя ми отговори с като че ли най-страшните думи, които някога бях чувал: „Да, но това не са били мои внуци, не съм имала нищо общо с тях!“…

Ето къде е острието на меча. Ето къде пред нас се поставя въпросът какво е сторил Бог. Той действително е изпитвал Авраам с последното възможно изпитание, а Авраам е излязъл от него победоносно, в цялото величие на човешкия ръст.

За Авраам искам да кажа още две неща. Вие, вероятно, помните, че характерната черта в личността на Авраам и в неговото отношение с Бога е било това, че зовящият го глас не го вика някъде в неизвестното, а определено зове към бъдещето. И второ – че при всички обстоятелства той е оставал верен на онова, което Бог му е повелявал. Пример за това ние вече видяхме в разказа за жертвоприношението на Исаак – как Авраам не се е противопоставил нито с дума на казаното му от Бога, а просто е предоставил на Бога да решава неразрешимия за самия него проблем. И Бог е разрешил този проблем. От това отношение на пълно доверие и на съвършена увереност в Него, – в което се и заключава вярата, – израства ново отношение между Бога и Авраам. Разбира се, Бог изначално знае и разбира Авраам в дълбочина, но от това, което се случва, и Авраам започва да разбира и да познава Бога. Той не Му противоречи, но, заедно с това, в разказа за това как Бог е решил да унищожи Содом и Гомор – два града, които са били преизпълнени със зло, – Авраам се обръща към Бога с молба Той да пожали техните жители. Нима може да се каже, че Авраам е имал повече състрадание към грешниците в сравнение с Бога? Разбира се, че не. Ако можехме да кажем това, щяхме да сме длъжни да кажем и че Бог – в своя нравствен облик – е по-ниско от Авраам. Не, но работата е в това, че Авраам така се е бил сродил с Бога, толкова дълбоко Го е бил разбрал, толкова силно е преживявал онова, което се явява същност на Бога – Неговата любов, Неговата състрадателна, кръстна любов, – че когато пред грешниците се е надигал Божият съд, той се е изправил в тяхна защита – не против Бога, а сякаш заедно с Бога съпреживявайки ужаса от възможната им гибел. Ако се намерят поне петдесет човека праведници, нима Ти ще погубиш този град? – Не, казва Бог – няма да го погубя. – А ако са само тридесет? или двадесет? или десет? – Не… Не се намерили обаче и десетима. Сега аз поставям ударението не върху броя на грешниците, а върху това, че Авраам е могъл да говори с Бога така – затова, защото заедно с Него той е преживявал болката, острата болка задето тези хора не ще могат да продължат своето съществуване на земята – не защото те опорочават земята, а защото това е собствената им погибел и за тях е по-добре да не живеят, отколкото да продължават да грешат така, както те са грешели.

Това може да ни напомни разказа за потопа – за това как Бог е казал: тези хора не трябва да живеят повече, те станаха плът, дух в тях вече не остана и те се съсредоточиха единствено върху земното, върху вещественото; в тях не остана нищо, което да може да ги сроди с Мене и да бъде за тях път към вечността… Ето го първият пример за това как вярата на Авраам и неговото доверие към Бога са го сродили с Бога до такава степен, че той да говори на Бога онова, което е лежало на сърцето и на Самия Творец и Спасител.

… Искам да кажа нещо и за Моисей – като предобраз на Спасителя Христос. Това не е нова тема. Отците на Църквата са говорили и писали по нея.

Моисей се явява освободител. И Христос е Освободител на човешкия род. Разбира се, този паралел все още не е достатъчен, но ако вземем разказа от живота на Моисей и по някакъв начин го прехвърлим в епохата на Христос, то ние ще можем да забележим следното: еврейският народ е пристигнал в Египет свободен; няколко столетия след това този народ се е озовал в робство на местните жители и евреите са копнеели по времето, по деня, когато Бог ще ги пусне на свобода, т. е. ще им даде възможност да бъдат самите себе си, да не бъдат поробени; и ето че един ден изсред този народ се изправил Моисей – човек, който бил един от тях, но който израснал в някаква нова мяра на своето съзнание – в такава мяра, че да може да познае Бога така, както никой от неговите съвременници сред евреите не е познавал; за това говори разказът за неизгарящата къпина (Изх. 3:2 сл.) – намирайки се в пустинята, Моисей изведнъж видял храст, който горял, но не изгарял, а когато приближил към храста, един глас му казал да си събуе обувките, защото земята, по която ходи, е свещена… свещена е с това, че в сърцевината на това пространство гори храст с божествен огън; храстът си оставал храст, и заедно с това горял като огън, и това е било първото откровение на Моисей по отношение на онова, което Бог представлява – Бог е пламък, огън, който всичко може да превърне в това, което Сам Той представлява; много столетия по-късно св. ап. Петър е говорил за това, че всички ние сме призвани да станем причастници на божествената природа (2 Петр. 1:4), че всички ние сме призовани да станем също като неизгарящата къпина – всеки от нас поотделно и всички ние заедно; и, след като е познал Бога такъв, какъвто Моисей вече Го е виждал – като огън, който не изгаря, а преобразява своята твар, – той се завърнал при своя народ, погледнал към това, което се случва, и чул Божия глас да казва: изведи този народ… и Моисей извел еврейския народ от плена…

Защо Бог е избрал именно Моисей? Той го призовал, казал му: трябва да вървиш, ти си този, който трябва да изведеш народа… Моисей дори се съпротивлявал, казвал: аз не мога, аз заеквам, не е за мене да вървя… Не искал да отиде и тръгнал без да го е желал. Защо Бог го е избрал и защо Моисей все пак е послушал?

Тук, струва ми се, се открива една много важна черта на цялата история на Стария Завет, на Новия Завет, бих казал дори – на цялото човечество. Научните открития, литературните произведения – всичко това е плод на човешкия гений и надареност, но решаващото действие много често се извършва от хора, сякаш обикновени, които не се отличават с нищо, но сърцето им гори, в тях има непреклонна воля и те вярват в нещо, което е по-голямо от онова, с което живеят всички обкръжаващи ги. Ако вие помислите върху различните преобразувания, които са се случвали в течение на цялата история на човечеството, то ще видите, че тези преобразувания не са извършвани задължително от гении, а от хора с чисто сърце и чист начин на мислене.

И ето че Моисей се оказал точно такъв човек, при което притежавал тези именно свойства, които привидно го правели неспособен за това – гласът му бил гъгнив, т. е. той заеквал, с нищо особено не се отличавал измежду останалите. Той обаче бил този, който срещнал с Бога лице в лице. И, като хвърлил поглед към своите съплеменници, видял в тях това, което самите те представлявали: народ, призван към свобода, към творчество – народ, на когото е било предначертано да бъде почвата, от която да се роди бъдещето на човечеството. И Моисей намерил в себе си – не, не сили, а послушливост, и отдал своята воля на Бога. И когато между Бога и Моисей се обсъждало това, че той трябва да изведе евреите от плена, той знаменателно говори на Бога: но Ти ще дойдеш ли с нас? ако Ти не дойдеш с нас, няма защо да тръгваме… Той е знаел, че това, за което е ставало дума, не е да се освободят от плена и да създадат нова гражданска родина, а да станат народ Божи, да създадат такова Царство, където да би царувал Бог, където всички да биха били Божии слуги, Божии свещеници, богопочитатели. И това е нещото, което прави Моисей велик.

И ако дотук говорихме все пак за паралели, които св. отци са установявали между Моисей и Спасителя, то има и определени сходства: на земята Спасителят не е бил цар, не е бил велможа, не е бил властител – бил е неизвестен Човек от Назарет и зад това от гледна точка на хората не е стояло нищо. Да, Той е бил Бог, станал Човек, само че в очите на Своите съвременници Той е бил един от тях и затова съвсем естествена е реакцията на св. ап. Натанаил, който – когато учениците му съобщават, че в лицето на Иисус Христос са открили Спасителя, Христос, Месията – възразява: та може ли да излезе нещо добро от Назарет?… Кана Галилейска, където е живял той, се намира на разстояние от няколко километра от Назарет. Вие какво бихте казали, ако някой ви заяви, че един млад човек, живеещ на разстояние от няколко километра от вас, когото вие познавате едва ли не от детството ви, се оказва Въплътеният Син Божи?…

И ето в това е налице още един паралел. Станало е невъзможното – избран е бил такъв човек, който да би бил послушен на Бога докрай, а не да се откроява с каквито и да било земни особености; всеки, който го е виждал, е можел да познае себе си в него; никой не е можел да каже: е, да, за тебе добре – ти си велможа, ти си богат, знатен си!… Всеки би могъл да каже: та нали Той е един от нас, нали Той е като всички нас, и виж какво ни говори – казва ни, че ние сме призвани да бъдем свободни! Подир такъв човек може да се тръгне.

Запис на цикъл радиобеседи

(Лондон, 27.8.1989 – 29.4.1990 г.)

Превод: Борис Маринов

* Антоний (Блум), митр. Сурожский „Уроки Ветхого Завета“ – В: Библиотека „Халкидон“ (бел. прев.).

източник: dveri.bg