- В определението на Синода се споменават случаи, когато духовникът принуждава към встъпване в брак с лице, препоръчано от самия пастир. Как се отнасяте към подобна практика? Доколко въобще е правомощен духовникът да се намесва в решаването на такива въпроси?
- Ще кажа следното: абсолютно неправомощен, той няма никакво право да определя в такава степен и в такава форма бъдещето на двама души. Въобще, да встъпиш в брак по принуда, както и да приемеш монашеството по послушание, е безумно и греховно; и грехът, разбира се, лежи на съвестта на онзи свещеник, който слага такова непоносимо бреме на приемащия монашеството или встъпващите в брак. Това е недопустимо. Духовникът трябва да подготвя двойката, да ги научи какво е брачната любов, брачното целомъдрие, брачната чистота, брачното душевно-телесно единство, и когато те са готови, да ги венчае. При това той не бива да избира жениха или невестата за друго лице.
Известни са ми случаи, когато духовникът е нареждал на двама души да встъпят в брак и впоследствие това се е оказвало катастрофа. Работата на пастира е да се вглежда в пасомите, да се вглежда молитвено, да се вглежда смирено и да им помага да станат това, което те са призвани от Бога да станат. Знам няколко случаи, когато духовник или фанатичка-"старица" са разкъсвали връзките на любовта, вече съществували между младеж и девойка, принуждавали са ги да се венчават за други хора, след това се случва катастрофа, те се развеждат граждански; и същата фанатичка се опитала да ги съедини с други възможни мъж и жена.
Това е безумие и е престъпление; и Църквата би трябвало да реагира на всички тези безумни престъпления по дисциплинарен начин. Такъв духовник трябва да бъде лишен от правото да взема подобни решения; ако трябва дори да му се забрани да свещенодейства. И във всички случаи, които съм срещал и в Русия, и извън Русия, когато става подобно нещо, Църквата трябва да подхожда с всичката строгост.
Веднъж по такъв повод ми казаха, че ако се постъпи така и се забрани такъв свещеник, неколкостотин души ще си отидат от Църквата. Те ще напуснат не Църквата, ще си отидат от една лъжецърква; и това трябва да се взема предвид. И въпросът не е в количеството, а какви са тези хора. Ако те са духовни чада на този свещеник, този лъжедуховник, то всъщност не принадлежат на Църквата, те вече са отпаднали, започнали са да боготворят идол, отдали са се на култ към личността му, и този идол трябва да бъде повален. Простете ме за резките изрази, но аз преживявам всичко това с голяма болка, защото до мен достигат не само слухове, а идват хора от Русия с такива въпроси; и когато аз самият съм в Русия, мнозина ми задават същите въпроси. Аз не мога да ги реша, тъй като имам ограничено право на решение, но понякога им давам съвсем ясни съвети, както тези, които изложих.
- Някои монашестващи духовници практикуват четенето на специални молитви за изгонване на бесовете. Нерядко към такива духовници се обръщат хора, страдащи от психически заболявания с надеждата, че "четенето" ще им помогне. Публикува се немалко литература за властта на дявола и бесовете. В една от тези брошури се казва, че щом бесът е влязъл в човека, той го е обладал завинаги и само четене може да му помогне. Какво може да се каже за това?
- Първо, нека кажа, че не всяка душевна болест е плод на обсебване. Имам много ярък пример. В Париж имаше един иконописец, на когото изведнъж му се размъти умът, привиждаха му се някакви неща. Неговите роднини не искаха да го дразнят, и когато той казваше: "Нима не чувствате миризмата на сяра?" - душеха, съгласяваха се и така само задълбочаваха у него съзнанието, че това е истина. Сетне той се влоши. Започнали да му четат молитви, да го мажат с елей, да извършват елеосвещение, по-често да го причастяват. Въпреки това той не се подобрявал. Тогава бях лекар и работех в психиатрична клиника, и към мене се обърна моят духовник отец Атанасий с въпроса: какво да правим с него? Той или е обсебен или луд; как да постъпим? Отвърнах му: "Дайте го при нас в клиниката, ще го лекуваме с електрошок". Отец Атанасий ме пита: "Ами ако това е бесовско изкушение?" Тогава му отговорих (може би грубо): "Електрическият ток няма да нанесе вреда на беса, а пък човека може да спаси". И ние го взехме в болницата, лекувахме го, и той се излекува. Но интересното е, че с него се случи нещо необяснимо. Той беше добър иконописец, но в иконите му имаше нещо странно, напрегнато. Пред една от иконите стоях няколко години и винаги чувствах, че нещо в тази икона не е «както трябва». Когато излезе от психиатрията, той започна да рисува по-зрели, дълбоки, съвсем други икони.
След това ми се случи да прочета в "Записките" на отец Александър Елчанинов едно място, където той казва, че има такива крехки души, които светът би могъл да сломи, и Бог временно спуска между тях и света пелената на лудостта, за да могат те вътрешно да съзреят и да укрепнат преди да се срещнат с този свят. Това се е случило и с нашия приятел иконописеца.
Затова ще кажа: правете всичко възможно от човешка гледна точка, от гледна точка на лекарствата, лечението, психиатричната помощ, - и се молете. Но се молете не над човека, а за него, за да не създавате в него някакво вътрешно напрежение, което е свръх силите му. И ще дойде време, когато, ако това е психическо заболяване, той ще оздравее; ако пък има някаква "бесовщина", обсебеност, то молитвата на Църквата може да го освободи. Но не е задължително да се прибягва до четене. Четенето може в голяма степен дори да добави още към вътрешното напрежение, вътрешната обърканост, безредието у човека. Ако той започне да вярва, че е обладан, може и да не успее да се освободи от тази обладаност.
- През ръцете на православните вярващи минават брошури, съставени като че ли в помощ на изповядващите се и съдържащи изброяване на грехове. Сред споменатите там грехове (те може да са до две хиляди) има всевъзможни извращения, за които някои православни дори не са и чували. Доколко полезни или вредни са подобен род ръководства?
- Съвсем определено и с цялото си убеждение ще кажа, че подобни помагала са вредни. Те трябва да се забранят, да се отнемат от онези, които ги притежават, и да се предложи съвсем различен подход към подготовката за изповед.
Веднага ще кажа, че никой не може да прочете две хиляди наименования на грехове и да бъде в състояние да се разпознае сред тях. Някои хора, пристигащи от Русия, идват при мен на изповед със списъци и започват да четат. И всеки път ги спирам и ги питам: "А вие знаете ли какво е това грях?" - "Не, но той е в списъка, и тъй като аз съм грешен човек, го споменавам"... Това не е изповед, това не само е извращение, а оскърбление на самото понятие за изповедта, унижение на изповедта.
Човек трябва да изповядва своите грехове, това първо; той трябва да бъде научен постепенно с повече вещина да разбира своите душевни състояния, да преценява своите постъпки, за да ги изповядва. Но да изповядваш грехове, просто записани някога от незаети с работа монаси и влезли в списъци, е напълно безсмислено, това на нищо не учи хората. По принцип, човек трябва да се научи да изповядва своите грехове,а свои грехове са онези, които той осъзнава като такива. По-късно, когато израсне духовно, той ще намери в себе си още други грехове и основания да ги изповядва. Затова моят съвет би бил такъв: човек да застане пред своята съвест, пред лицето Божие, пред съда на приятелите и познатите си и да си зададе въпроса: какво в мен е недостойно нито за мен самия, нито за Бог, на Когото се изповядвам, нито за общността, към която принадлежа, нито за хората, които ме смятат за свой приятел? Човек трябва да премисли всичко това и да знае: ето там съм съгрешил срещу себе си, срещу всички хора, които ме обичат, против Бога, Който даде живота Си за мене, срещу Църквата, която аз извращавам с греховете си, с принадлежността към нея. И в този смисъл изповедта трябва да бъде напълно лична. Тя неминуемо няма да бъде пълна, но ще бъде реална. Тя ще бъде непълна в този смисъл, че някой човек, духовно по-зрял или по-учен или по-опитен ще намери в себе си може би и други грехове, но в тази минута човекът, който се изповядва, трябва да изповядва собствените си грехове.
Второто, което бих искал да кажа е, че често духовниците съветват да се чете Евангелието или Посланията, или даже Стария Завет и да се отбелязват всички посочени грехове, които се съдържат в тях, и да си задава въпроса: грешен ли съм в това или не? И като правят това,хората подминават най-светлите моменти в Свещеното Писание. Моят съвет е и си остава такъв: когато четеш Светото Писание, отбелязвай всички онези мъдрости на Спасителя, всички напътствия на Апостолите, всички места в псалмите, на които се отзоваваш или с радост, или с болка. С радост в този смисъл: Боже, колко е прекрасно това! Ето такъв искам да бъда!.. - или с мъка: Да, това го разбирам, докосна душата ми, и - уви! - аз не съм такъв... Та ако се отбележат всички места, в които нашата душа ще узнае най-прекрасното, което Бог разкрива за нея самата, и това, което й се открива за греховността, тогава човек може да изповядва реални грехове. Реалните грехове, отнасящи се до онова съзвучно със себе си, което сте намерили в Евангелието, се състоят в това, че аз го разбирам с ума си, възприел съм го със сърцето си, развълнувало ме е до дън душа - и аз не постъпвам така. Така аз не само нарушавам заповед, обективната заповед Божия, но аз постъпвам против това, което вече е узряло в мен, против това, което вече съм познал за истината на духовния живот и живота с Бога. Тъкмо това трябва да се изповядва. Също когато нещо ни поразява: ах, дори не ми е идвало наум, че това е греховно, а аз го правя или мечтая за това, да, сега разбирам, че това е грях, и го изповядвам. Ето каква е основата на изповедта.
После може да се търсят в наставленията на отците на Църквата и у духовника някакви други упътвания, но изповедта трябва винаги да бъде моята собствена. И трябва да помним, че нито една изповед не може да бъде изчерпваща. Да си мислиш, че човек може да изповяда всичко, което има в него, е илюзия, защото човек може да изповядва само онова, което той вижда, а ние всички сме полуслепи в това отношение.
Какво да правим тогава? Изповедта и постепенното пречистване на душата трябва да става така, както се извършват археологическите разкопки. На някакво място - ние знаем - е имало град. Събират се хора, започват да снемат първия слой пръст и се появява върха на някаква сграда - храм, капище или пък къща. В този момент вече нещо се вижда. По-нататък, колкото повече разчистваме този терен от пръстта и различните наслоения, толкова повече неща ще се разкриват, и всеки път ще узнаваме все повече и повече. Така е и с изповедта. Ние трябва да започнем с това да се вгледаме хубаво, да се замислим дълбоко за този слой от душата ни, който вече разбираме, за който вече имаме ясна представа, и да го представим на Бог в покаяние и в благодарение. После, разбира се, след като този слой бъде разчистен, се разкрива следващият. И така нататък, до самото дъно на душата. Да се очаква от човек да изповядва дълбоки грехове, за които още няма понятие в духовния си опит, само защото ги има в списъка, е безсмислено. Разбира се, всеки от нас може да каже: отците на Църквата сочат - това и това е грешно; е, значи, аз съм грешен, защото дори представа си нямах, че това не е добро... Но не е там работата. На изповед човек трябва да застане пред Бога с цялата своя истина, а не с чуждата истина. И затова такива списъци само вредят.
А когато в тези списъци има още и полови извращения, да се препоръчват подобни списъци е просто престъпление, извършвано от така наречения "духовник" против човека; защото всички знаем, как мисълта се прокрадва в нас чрез слуха, зрението и как постепенно тази мисъл завладява нашето въображение, как постепенно започваме да се интересуваме от тази мисъл и се въвеждаме в изкушение. Не бива да се прави това. На човека трябва да му се даде възможност да изкаже онова, което знае за себе си. А Църквата в лицето на свещеника, духовника, трябва да му говори не за половия грях, а за целомъдрието, за красотата на неговата душа, за това как внимателно трябва да се отнася той към тялото си и към тялото на другия човек; че другият човек е икона и че към всеки човек трябва да се отнасяш съответно именно като към икона, да го почиташ, да го пазиш, и така да се отнасяш и към своето тяло. И ако човека го учат така да се отнася към своето тяло и към чуждото тяло, тогава може да израсне истинско целомъдрие, - да израсне не от страх, не от това, че човек се отвращава от всичко привлекателно за него, а от желанието да виждаш в другия човек икона и да се отнасяш към него като към светиня, и в своето тяло също да видиш светиня, която не бива да се осквернява. Тази светиня е иконата на Христос Спасител - Бога въплътен. Как бихме могли да се отнасяме към нея другояче? Тази икона трябва полека да се очисти от всякакви възможни наслоения, от изопачаването, което постепенно е било наложено върху тази икона. Но това трябва да се прави постепенно и да се отнасяме именно с благоговение към своята плът и към чуждата.
Съвременните духовници твърде много говорят за греховете на плътта и за това как да се борим с тях. Прекрасно нещо казва един от отците на Църквата, написал, че онова, което ние наричаме грехове на плътта, са греховете, които духът и душата ни сторват против нашата плът. Плътта сама по себе си е безгрешна, тя е жертва на греховността на нашата душа. И ако ние повече мислехме за нашето тяло и за чуждото тяло именно по този начин, то можехме да се отнасяме към телесността с благоговение и да побеждаваме изкушенията не заради възможното наказание, а заради красотата, която Бог вижда в нас. Та нали Той е могъл да стане човек, да приеме плът, истинска човешка плът. Дадена ни е плът, която сама по себе си не е греховна, но в която нашето въжделение, нашето въображение внася греховност.
Веднага ще кажа, че никой не може да прочете две хиляди наименования на грехове и да бъде в състояние да се разпознае сред тях. Някои хора, пристигащи от Русия, идват при мен на изповед със списъци и започват да четат. И всеки път ги спирам и ги питам: "А вие знаете ли какво е това грях?" - "Не, но той е в списъка, и тъй като аз съм грешен човек, го споменавам"... Това не е изповед, това не само е извращение, а оскърбление на самото понятие за изповедта, унижение на изповедта.
Човек трябва да изповядва своите грехове, това първо; той трябва да бъде научен постепенно с повече вещина да разбира своите душевни състояния, да преценява своите постъпки, за да ги изповядва. Но да изповядваш грехове, просто записани някога от незаети с работа монаси и влезли в списъци, е напълно безсмислено, това на нищо не учи хората. По принцип, човек трябва да се научи да изповядва своите грехове,а свои грехове са онези, които той осъзнава като такива. По-късно, когато израсне духовно, той ще намери в себе си още други грехове и основания да ги изповядва. Затова моят съвет би бил такъв: човек да застане пред своята съвест, пред лицето Божие, пред съда на приятелите и познатите си и да си зададе въпроса: какво в мен е недостойно нито за мен самия, нито за Бог, на Когото се изповядвам, нито за общността, към която принадлежа, нито за хората, които ме смятат за свой приятел? Човек трябва да премисли всичко това и да знае: ето там съм съгрешил срещу себе си, срещу всички хора, които ме обичат, против Бога, Който даде живота Си за мене, срещу Църквата, която аз извращавам с греховете си, с принадлежността към нея. И в този смисъл изповедта трябва да бъде напълно лична. Тя неминуемо няма да бъде пълна, но ще бъде реална. Тя ще бъде непълна в този смисъл, че някой човек, духовно по-зрял или по-учен или по-опитен ще намери в себе си може би и други грехове, но в тази минута човекът, който се изповядва, трябва да изповядва собствените си грехове.
Второто, което бих искал да кажа е, че често духовниците съветват да се чете Евангелието или Посланията, или даже Стария Завет и да се отбелязват всички посочени грехове, които се съдържат в тях, и да си задава въпроса: грешен ли съм в това или не? И като правят това,хората подминават най-светлите моменти в Свещеното Писание. Моят съвет е и си остава такъв: когато четеш Светото Писание, отбелязвай всички онези мъдрости на Спасителя, всички напътствия на Апостолите, всички места в псалмите, на които се отзоваваш или с радост, или с болка. С радост в този смисъл: Боже, колко е прекрасно това! Ето такъв искам да бъда!.. - или с мъка: Да, това го разбирам, докосна душата ми, и - уви! - аз не съм такъв... Та ако се отбележат всички места, в които нашата душа ще узнае най-прекрасното, което Бог разкрива за нея самата, и това, което й се открива за греховността, тогава човек може да изповядва реални грехове. Реалните грехове, отнасящи се до онова съзвучно със себе си, което сте намерили в Евангелието, се състоят в това, че аз го разбирам с ума си, възприел съм го със сърцето си, развълнувало ме е до дън душа - и аз не постъпвам така. Така аз не само нарушавам заповед, обективната заповед Божия, но аз постъпвам против това, което вече е узряло в мен, против това, което вече съм познал за истината на духовния живот и живота с Бога. Тъкмо това трябва да се изповядва. Също когато нещо ни поразява: ах, дори не ми е идвало наум, че това е греховно, а аз го правя или мечтая за това, да, сега разбирам, че това е грях, и го изповядвам. Ето каква е основата на изповедта.
После може да се търсят в наставленията на отците на Църквата и у духовника някакви други упътвания, но изповедта трябва винаги да бъде моята собствена. И трябва да помним, че нито една изповед не може да бъде изчерпваща. Да си мислиш, че човек може да изповяда всичко, което има в него, е илюзия, защото човек може да изповядва само онова, което той вижда, а ние всички сме полуслепи в това отношение.
Какво да правим тогава? Изповедта и постепенното пречистване на душата трябва да става така, както се извършват археологическите разкопки. На някакво място - ние знаем - е имало град. Събират се хора, започват да снемат първия слой пръст и се появява върха на някаква сграда - храм, капище или пък къща. В този момент вече нещо се вижда. По-нататък, колкото повече разчистваме този терен от пръстта и различните наслоения, толкова повече неща ще се разкриват, и всеки път ще узнаваме все повече и повече. Така е и с изповедта. Ние трябва да започнем с това да се вгледаме хубаво, да се замислим дълбоко за този слой от душата ни, който вече разбираме, за който вече имаме ясна представа, и да го представим на Бог в покаяние и в благодарение. После, разбира се, след като този слой бъде разчистен, се разкрива следващият. И така нататък, до самото дъно на душата. Да се очаква от човек да изповядва дълбоки грехове, за които още няма понятие в духовния си опит, само защото ги има в списъка, е безсмислено. Разбира се, всеки от нас може да каже: отците на Църквата сочат - това и това е грешно; е, значи, аз съм грешен, защото дори представа си нямах, че това не е добро... Но не е там работата. На изповед човек трябва да застане пред Бога с цялата своя истина, а не с чуждата истина. И затова такива списъци само вредят.
А когато в тези списъци има още и полови извращения, да се препоръчват подобни списъци е просто престъпление, извършвано от така наречения "духовник" против човека; защото всички знаем, как мисълта се прокрадва в нас чрез слуха, зрението и как постепенно тази мисъл завладява нашето въображение, как постепенно започваме да се интересуваме от тази мисъл и се въвеждаме в изкушение. Не бива да се прави това. На човека трябва да му се даде възможност да изкаже онова, което знае за себе си. А Църквата в лицето на свещеника, духовника, трябва да му говори не за половия грях, а за целомъдрието, за красотата на неговата душа, за това как внимателно трябва да се отнася той към тялото си и към тялото на другия човек; че другият човек е икона и че към всеки човек трябва да се отнасяш съответно именно като към икона, да го почиташ, да го пазиш, и така да се отнасяш и към своето тяло. И ако човека го учат така да се отнася към своето тяло и към чуждото тяло, тогава може да израсне истинско целомъдрие, - да израсне не от страх, не от това, че човек се отвращава от всичко привлекателно за него, а от желанието да виждаш в другия човек икона и да се отнасяш към него като към светиня, и в своето тяло също да видиш светиня, която не бива да се осквернява. Тази светиня е иконата на Христос Спасител - Бога въплътен. Как бихме могли да се отнасяме към нея другояче? Тази икона трябва полека да се очисти от всякакви възможни наслоения, от изопачаването, което постепенно е било наложено върху тази икона. Но това трябва да се прави постепенно и да се отнасяме именно с благоговение към своята плът и към чуждата.
Съвременните духовници твърде много говорят за греховете на плътта и за това как да се борим с тях. Прекрасно нещо казва един от отците на Църквата, написал, че онова, което ние наричаме грехове на плътта, са греховете, които духът и душата ни сторват против нашата плът. Плътта сама по себе си е безгрешна, тя е жертва на греховността на нашата душа. И ако ние повече мислехме за нашето тяло и за чуждото тяло именно по този начин, то можехме да се отнасяме към телесността с благоговение и да побеждаваме изкушенията не заради възможното наказание, а заради красотата, която Бог вижда в нас. Та нали Той е могъл да стане човек, да приеме плът, истинска човешка плът. Дадена ни е плът, която сама по себе си не е греховна, но в която нашето въжделение, нашето въображение внася греховност.
Източник: dveri.bg
превод Анна Георгиева
Няма коментари:
Публикуване на коментар