- Нека се обърнем към конкретни случаи, споменати в определението на Синода от декември 1999 година. Нерядко се случва следното: духовникът внушава на духовното си чадо, че монашеството е по-висше от брака, и фактически го принуждава към замонашване. В подобна ситуация понякога се оказват възпитаниците на духовни училища, които са застанали пред избора или да встъпят в брак, или да станат монаси. Като не са в състояние да вземат собствено решение, те отиват за съвет при стареца и той им казва нещо такова: "Монашеството е твоят път, благославям те за постригване".
- Струва ми се, че такова положение е толкова уродливо и възмутително, че трябва да се взимат най-строги мерки да не се случва подобно нещо. Защото и монашеството, и бракът искат свобода и зрялост.Свободата, по определението на Хомяков, е онова състояние, когато човек е самия себе си, не жалко изображение на това, което той мисли за себе си или какъвто - както му се струва - би трябвало да бъде, а в пълния смисъл самия себе си. Затова ако човек не знае дали да приеме монашеството или да встъпи в брак, това означава, че той не е готов нито за едното, нито за другото, нито за едното, нито за другото не е узрял. Разбирам, че от практически съображения академията и семинарията искат възпитаниците им по-бързо да станат свещеници и затова ги тласкат към монашество или към брак. Помня един случай, когато духовник беше поставил на един млад възпитаник ултиматум: за една седмица да си намери жена и да се ожени, защото той иска да го ръкоположи. Това е ужас, това е престъпление. На човек трябва да му се даде време и възможност да съзрее.
- Струва ми се, че такова положение е толкова уродливо и възмутително, че трябва да се взимат най-строги мерки да не се случва подобно нещо. Защото и монашеството, и бракът искат свобода и зрялост.Свободата, по определението на Хомяков, е онова състояние, когато човек е самия себе си, не жалко изображение на това, което той мисли за себе си или какъвто - както му се струва - би трябвало да бъде, а в пълния смисъл самия себе си. Затова ако човек не знае дали да приеме монашеството или да встъпи в брак, това означава, че той не е готов нито за едното, нито за другото, нито за едното, нито за другото не е узрял. Разбирам, че от практически съображения академията и семинарията искат възпитаниците им по-бързо да станат свещеници и затова ги тласкат към монашество или към брак. Помня един случай, когато духовник беше поставил на един млад възпитаник ултиматум: за една седмица да си намери жена и да се ожени, защото той иска да го ръкоположи. Това е ужас, това е престъпление. На човек трябва да му се даде време и възможност да съзрее.
Освен това, то е престъпление спрямо жената и спрямо този млад човек, който ще стане свещеник, тъй като към брака трябва да се върви с дълбока подготовка. Женихът и невестата трябва да ги свързва дълбока любов, благоговейна любов, такава любов, която казва на човек, че той е готов да отдаде целия си живот, за да бъде с другия, че това е неговата радост, но също и неговото допълване. В идеалния случай трябва да встъпим в брак тогава, когато можем да кажем, както Адам е казал за Ева: кост от костите ми и плът от плътта ми, това е "другото аз", alter ego, и по същия начин и жената да погледне на мъжа. Един от древните отци казва: изначално Адам и Ева са били едно цяло, единни; и само след падението, когато двойката се разпада, единият става ego, а другият alter: един е станал "аз", а другия "той" (или "тя"). И трябва да учим бъдещите свещеници какво е бракът: че той не стои по-ниско от монашеството, че това е тайнствен път, че това е образът на Христос и Църквата, че това в пределите на падналия свят е като че ли възстановяване на райското единство, тъй като то може да бъде осъществено в света, в който живеем. А да кажеш на човек: "Ожени се, намери си булка, защото си ми нужен като свещеник" - това е престъпление.Същото може да се каже и за монашеството. Много млади хора, които приемат монашество, за да станат свещеници, не стават монаси; те стават незрели безбрачни. Те са безбрачни, защото бракът не се е случил, защото не са узрели за любов или не са узрели да кажат: да, аз я обичам, обичам я дълбоко, обичам я чисто, обичам я така, че мога да стоя пред Бог с нея; но искам да бъда само с Бог. В този грешен свят аз не мога поради своята слабост, поради своята сломеност да се разделям. Не, аз искам да бъда само с Бог. Но за това трябва да си съзрял.
Всеки млад човек в някакъв момент от живота си може да каже това поради неведение, неразбиране, защото още не знае какво означава да обикнеш някого. И трябва да се изисква дълга подготовка за монашеството, не формална подготовка, не дресировка, а съзряване: може ли този човек да живее с Бога и само с Бога, и отвътре в това общуване да върши своето дело, или не?.. От практическа гледна точка това означава, че много студенти няма да бъдат ръкоположени след завършване на курса, но те ще израснат, когато му дойде времето, в пълната степен на своята “човешкост”. А от друга страна твърде често свещеници, били то монаси или женени, си остават недорасли, благочестиви, чисти в живота, но недорасли в този смисъл, че в тях звучат две-три струни, а не целият орган.
Използвам този пример, защото се сещам за един прекрасен дякон, прекрасен тъкмо заради духовното си свойство. Той е бил роден преди революцията в бедно село; на пет години даден в манастир, защото нямало с какво да го хранят вкъщи, и оттогава до 85-годишна възраст всеки ден участвал във всички служби. Веднъж бях с него на клироса. Той пееше със старчески разбит глас, а аз четях част от богослужението. И той пееше и четеше с такава искрометна бързина, че не можех да проследя с очи по книгата какво чете. И като свърши, му рекох: "Отче, днес вие ми откраднахте службата с бързото си четене и пеене; а което е по-лошо, сигурно сте я откраднали и от себе си, защото вие не можахте да следите думите, които произнасяте с такава бързина". Той се разплака: "Прости ми! Прости ми! Не помислих за тебе. Но, знаеш ли, тези песнопения и думи ги повтарям всеки ден от петгодишен, и сега ми е достатъчно само да погледна книгата, познавам думата и в миг като че божествена ръка докосва струните в душата ми, и цялата ми душа, като арфа, пее. Мога да пробягвам с очи дума след дума, защото те са се запечатали в душата ми така, сякаш пеят сами, без аз да участвам". Как се засрамих!.. И колко важно е, когато подготвяме свещеника, да го подготвяме да може така да взема участие в богослужението, така да се отнася към хората около него, чиито думи, чиято личност, чието покаяние, чието щастие да може да роди у свещеника чудото на тази пееща арфа. Но за това е нужна зрялост. И тук, разбира се, е практическият проблем за духовната школа. Не искам да кажа, че можем да ръкополагаме само хора, достигнали пълна зрялост. Но ние не можем да принуждаваме хората да стъпят на един път, от който си нямат никакво понятие.
Всеки млад човек в някакъв момент от живота си може да каже това поради неведение, неразбиране, защото още не знае какво означава да обикнеш някого. И трябва да се изисква дълга подготовка за монашеството, не формална подготовка, не дресировка, а съзряване: може ли този човек да живее с Бога и само с Бога, и отвътре в това общуване да върши своето дело, или не?.. От практическа гледна точка това означава, че много студенти няма да бъдат ръкоположени след завършване на курса, но те ще израснат, когато му дойде времето, в пълната степен на своята “човешкост”. А от друга страна твърде често свещеници, били то монаси или женени, си остават недорасли, благочестиви, чисти в живота, но недорасли в този смисъл, че в тях звучат две-три струни, а не целият орган.
Използвам този пример, защото се сещам за един прекрасен дякон, прекрасен тъкмо заради духовното си свойство. Той е бил роден преди революцията в бедно село; на пет години даден в манастир, защото нямало с какво да го хранят вкъщи, и оттогава до 85-годишна възраст всеки ден участвал във всички служби. Веднъж бях с него на клироса. Той пееше със старчески разбит глас, а аз четях част от богослужението. И той пееше и четеше с такава искрометна бързина, че не можех да проследя с очи по книгата какво чете. И като свърши, му рекох: "Отче, днес вие ми откраднахте службата с бързото си четене и пеене; а което е по-лошо, сигурно сте я откраднали и от себе си, защото вие не можахте да следите думите, които произнасяте с такава бързина". Той се разплака: "Прости ми! Прости ми! Не помислих за тебе. Но, знаеш ли, тези песнопения и думи ги повтарям всеки ден от петгодишен, и сега ми е достатъчно само да погледна книгата, познавам думата и в миг като че божествена ръка докосва струните в душата ми, и цялата ми душа, като арфа, пее. Мога да пробягвам с очи дума след дума, защото те са се запечатали в душата ми така, сякаш пеят сами, без аз да участвам". Как се засрамих!.. И колко важно е, когато подготвяме свещеника, да го подготвяме да може така да взема участие в богослужението, така да се отнася към хората около него, чиито думи, чиято личност, чието покаяние, чието щастие да може да роди у свещеника чудото на тази пееща арфа. Но за това е нужна зрялост. И тук, разбира се, е практическият проблем за духовната школа. Не искам да кажа, че можем да ръкополагаме само хора, достигнали пълна зрялост. Но ние не можем да принуждаваме хората да стъпят на един път, от който си нямат никакво понятие.
А младежите и девойките трябва да учим да идват за съвет, а не за указания, да отидат при човек, в когото виждат опитност, дълбочина, с когото да могат да поговорят, на когото да разкрият душата си, за да им помогне да се ориентират в самите себе си. Но не при човек, който от висотата на своята горделивост или слепота им дава заповед, за която те ще плащат после цял живот. Да, ако сметнем, че и несъвършеният или уродлив брак е един вид мъченичество, което понасяш в името на Христос, въпросът може да се обърне така. На нас ни трябват хора разцъфнали, хора живи до дълбините си, които могат да родят у другите живот; и такава е ролята на свещеника и ролята на монаха. Но свещеникът и монахът могат да направят това, само ако те самите са живи, а не вкаменелости, мъртви правила.
Искам да добавя още нещо по повод положението, когато духовникът внушава на духовното си чадо, че монашеството стои по-високо от брака, и фактически го принуждава към покалугеряване. Би трябвало да се разнищи дълбоко този въпрос. Дълбоко, защото идеалното монашество и реалният брак, разбира се, не могат да се сравняват едно с друго. Човек, който приема монашеството, защото цялата му душа, целият му живот, и ум, и тяло, и воля принадлежат на Единния Бог, и само на Него, естествено, избира пътя към съвършенството. Но когато говорим за монашеството, както го виждаме наистина - множество монаси, които се събират в манастири, живеят благочестив и чист живот, борят се за спасението на душите, - това още не значи, че са достигнали онова единение с Бога, което е по-висше от всяко единство, родено чрез земната любов, - не привързаност, а именно любов.
В тази връзка има един изключителен момент в живота на свети Макарий Велики. Той се молел да му бъде открито има ли някой, който да може да го научи на по-голямо съвършенство от онова, научено от него в пустинята. Било му посочено да отиде в съседен град, да потърси един занаятчия и да разбере как живее. Макарий отишъл. Оказало се, че занаятчията е обикновен работник, който живее със семейството си и с нищо не се откроява. Макарий почнал да го разпитва какъв е духовният им живот. "Какъв ти духовен живот! - отвърнал онзи. - Работя от сутрин до вечер, печеля грошове, едва свързваме двата края с жената и децата, ето какъв е животът ни". Макарий продължил да пита. И се оказало, че този човек за целия си живот не казал ни една рязка дума на жена си, че те се обичат напълно и абсолютно и образуват едно цяло. И свети Макарий се върнал в пустинята с мисълта, че той самият такава завършеност, такова единство с Бога, каквото е онзи човек чрез единството с жена си (не казвам - само "в единство с жена си", но "чрез него"), още не е постигнал. Затова трябва внимателно да говорим за това, че единият път е по-висш от другия: не всеки шестващ по един път е духовно по-издигнат от поелия по другия път.
А що се отнася до принуждаването на човек към замонашване, тоест до внушаването, че трябва да избере най-висшия път или че няма друг път за него, ако той иска да бъде свещеник, това вече е престъпление. Човек трябва, както вече казах, да съзрее и да направи избор под внушението на Светия Дух, а не просто формално, защото монашеският път е по-интегрален, по-завършен от брачния. Това се случва, но не винаги е така. Може да бъдеш монах по един, как да кажа, много - "непълен" начин. Може да бъдеш човек, който е неспособен за брак и избира монашеството; може да бъдеш монах, който изпълнява всички правила, но духом не може, не е в състояние "Да се въздигнеш в области незрими". И тук духовникът трябва много предпазливо да поставя въпросите, да се вслушва в душата на човека и да не го принуждава към нищо, а да му помогне така да се ориентира в себе си, че да може да вземе решение не само свободно, а творчески, или да реши да изчака, докато той не съзрее.
- Какво можете да кажете да така наречения "невенчан" или граждански брак, който някои духовници отъждествяват с блудство?
- Това, което сега ще кажа, вероятно, ще бъде възприето от тези духовници, а може би и от много други като неправилно мнение. Ако някой иска да разбере историята на нашия църковен брак, бих го насочил към книгата на професор С. Троицки "Христианская философия брака" (тя беше преиздадена в Русия). Там той посочва цял куп неща, които ние много отдавна сме забравили и към които може би ще трябва да се върнем много сериозно.
Първо - това, че апостол Павел не отрича и не отхвърля брака между вярващ и невярващ. В едно от посланията си той казва: неверният мъж се спасява с вярна жена, и обратното (и когато става дума за вярност, тук, разбира се, се говори не за съпружеската вярност, а за вярата в Бога, в Христа). По негово време, когато единият от съпрузите е принадлежал на Църквата, а другият не е принадлежал на Църквата, нехристиянският съпруг не е бил принуждаван да приеме кръщение и след това така или иначе да встъпи в така наречения "християнски" брак. Бракът сам по себе си е бил разглеждан с огромно уважение. Има едно място, както ми се струва, у свети Григорий Богослов, където той казва, че светът не би могъл да съществува без тайнства, тоест, без такива божествени действия, които пронизват историята или личния живот на хората, и че бракът още в Стария Завет и при езичеството се е смятал за такава тайна, тоест тайнство, чрез което двама души, които грехът е разединил, стават единни в Бога благодарение на съединяващата ги и превъзхождаща всяко различие любов. Затова ако можем да приемем, че в езическата древност, както и в Стария Завет, бракът е тайнство, тоест такова действие на Светия Дух, което в нашия паднал свят внася измерение на вечна святост, то трябва да бъдем много внимателни с определянето на гражданския брак като блудство или нещо неправилно.Второ: трябва да помним, че в продължение на столетия (ако не греша, девет столетия)във Византийската империя браковете се извършвали от гражданската власт. И само в някакъв момент императорът - не Църквата - решава, че браковете ще се извършват от Църквата, тъкмо защото това е действие, което извежда двама души от тесните граници на държавата в безкрайните простори на вечния живот в Бога. И тогава пак започва цял процес, защото Църквата не веднага е почнала да съставя богослужението при венчаване. Отначало към църковен брак били допускани само девственици. Тези девственици са встъпвали в брак с тържествено заявление пред общността, че се обичат един друг с вечна любов и искат да бъдат единни помежду си, както Христос е единен с Църквата. И тогава те се причастявали заедно, но не е имало никакъв обред. Това било заявление на тяхната воля, тяхната решимост и съвместно причастяване и се съставял брак. По-късно църквата е развила богослужението, което изразява църковното разбиране за брака, и това богослужение ние сега употребяваме.
Искам да добавя още нещо по повод положението, когато духовникът внушава на духовното си чадо, че монашеството стои по-високо от брака, и фактически го принуждава към покалугеряване. Би трябвало да се разнищи дълбоко този въпрос. Дълбоко, защото идеалното монашество и реалният брак, разбира се, не могат да се сравняват едно с друго. Човек, който приема монашеството, защото цялата му душа, целият му живот, и ум, и тяло, и воля принадлежат на Единния Бог, и само на Него, естествено, избира пътя към съвършенството. Но когато говорим за монашеството, както го виждаме наистина - множество монаси, които се събират в манастири, живеят благочестив и чист живот, борят се за спасението на душите, - това още не значи, че са достигнали онова единение с Бога, което е по-висше от всяко единство, родено чрез земната любов, - не привързаност, а именно любов.
В тази връзка има един изключителен момент в живота на свети Макарий Велики. Той се молел да му бъде открито има ли някой, който да може да го научи на по-голямо съвършенство от онова, научено от него в пустинята. Било му посочено да отиде в съседен град, да потърси един занаятчия и да разбере как живее. Макарий отишъл. Оказало се, че занаятчията е обикновен работник, който живее със семейството си и с нищо не се откроява. Макарий почнал да го разпитва какъв е духовният им живот. "Какъв ти духовен живот! - отвърнал онзи. - Работя от сутрин до вечер, печеля грошове, едва свързваме двата края с жената и децата, ето какъв е животът ни". Макарий продължил да пита. И се оказало, че този човек за целия си живот не казал ни една рязка дума на жена си, че те се обичат напълно и абсолютно и образуват едно цяло. И свети Макарий се върнал в пустинята с мисълта, че той самият такава завършеност, такова единство с Бога, каквото е онзи човек чрез единството с жена си (не казвам - само "в единство с жена си", но "чрез него"), още не е постигнал. Затова трябва внимателно да говорим за това, че единият път е по-висш от другия: не всеки шестващ по един път е духовно по-издигнат от поелия по другия път.
А що се отнася до принуждаването на човек към замонашване, тоест до внушаването, че трябва да избере най-висшия път или че няма друг път за него, ако той иска да бъде свещеник, това вече е престъпление. Човек трябва, както вече казах, да съзрее и да направи избор под внушението на Светия Дух, а не просто формално, защото монашеският път е по-интегрален, по-завършен от брачния. Това се случва, но не винаги е така. Може да бъдеш монах по един, как да кажа, много - "непълен" начин. Може да бъдеш човек, който е неспособен за брак и избира монашеството; може да бъдеш монах, който изпълнява всички правила, но духом не може, не е в състояние "Да се въздигнеш в области незрими". И тук духовникът трябва много предпазливо да поставя въпросите, да се вслушва в душата на човека и да не го принуждава към нищо, а да му помогне така да се ориентира в себе си, че да може да вземе решение не само свободно, а творчески, или да реши да изчака, докато той не съзрее.
- Какво можете да кажете да така наречения "невенчан" или граждански брак, който някои духовници отъждествяват с блудство?
- Това, което сега ще кажа, вероятно, ще бъде възприето от тези духовници, а може би и от много други като неправилно мнение. Ако някой иска да разбере историята на нашия църковен брак, бих го насочил към книгата на професор С. Троицки "Христианская философия брака" (тя беше преиздадена в Русия). Там той посочва цял куп неща, които ние много отдавна сме забравили и към които може би ще трябва да се върнем много сериозно.
Първо - това, че апостол Павел не отрича и не отхвърля брака между вярващ и невярващ. В едно от посланията си той казва: неверният мъж се спасява с вярна жена, и обратното (и когато става дума за вярност, тук, разбира се, се говори не за съпружеската вярност, а за вярата в Бога, в Христа). По негово време, когато единият от съпрузите е принадлежал на Църквата, а другият не е принадлежал на Църквата, нехристиянският съпруг не е бил принуждаван да приеме кръщение и след това така или иначе да встъпи в така наречения "християнски" брак. Бракът сам по себе си е бил разглеждан с огромно уважение. Има едно място, както ми се струва, у свети Григорий Богослов, където той казва, че светът не би могъл да съществува без тайнства, тоест, без такива божествени действия, които пронизват историята или личния живот на хората, и че бракът още в Стария Завет и при езичеството се е смятал за такава тайна, тоест тайнство, чрез което двама души, които грехът е разединил, стават единни в Бога благодарение на съединяващата ги и превъзхождаща всяко различие любов. Затова ако можем да приемем, че в езическата древност, както и в Стария Завет, бракът е тайнство, тоест такова действие на Светия Дух, което в нашия паднал свят внася измерение на вечна святост, то трябва да бъдем много внимателни с определянето на гражданския брак като блудство или нещо неправилно.Второ: трябва да помним, че в продължение на столетия (ако не греша, девет столетия)във Византийската империя браковете се извършвали от гражданската власт. И само в някакъв момент императорът - не Църквата - решава, че браковете ще се извършват от Църквата, тъкмо защото това е действие, което извежда двама души от тесните граници на държавата в безкрайните простори на вечния живот в Бога. И тогава пак започва цял процес, защото Църквата не веднага е почнала да съставя богослужението при венчаване. Отначало към църковен брак били допускани само девственици. Тези девственици са встъпвали в брак с тържествено заявление пред общността, че се обичат един друг с вечна любов и искат да бъдат единни помежду си, както Христос е единен с Църквата. И тогава те се причастявали заедно, но не е имало никакъв обред. Това било заявление на тяхната воля, тяхната решимост и съвместно причастяване и се съставял брак. По-късно църквата е развила богослужението, което изразява църковното разбиране за брака, и това богослужение ние сега употребяваме.
Но на мен ми се струва (и когато казвам "на мен ми се струва", фактически, съм дълбоко убеден в това), че не би трябвало да венчаваме хора, които не са дорасли до такова християнско разбиране за брака. Ако действително апостол Павел казва истината, че бракът е образ на единството на Христос с Църквата, то когато човек идва, трябва да се зададе въпроса: какво искаш ти в брака? Аз вече петдесет години съм свещеник и съм питал мнозина.
Първият въпрос, който трябва да се зададе е: какво ви обединява? Ако хората са пределно честни, те ще кажат: нас ни обединява единството на интереси и вкусове, обединява ни взаимното желание да се съединяваме телесно един с друг, - сега говоря не за блудното въжделение, а за това, че двама души, които наистина се обичат, могат да се съединят един с друг, без да нарушават целомъдрието, необходимо и в брака. Хората биха могли също така да кажат: искаме брак, защото искаме да обявим единството си пред цялото общество. Но това още не е християнския брак. Това е любов, която съответства на онова, което казах в началото за тайнството на брака преди християнството. Християнският брак е тайнство, в което човешката любов разкрива такива дълбини и широта, принадлежаща на небето.Друга категория хора би искала църковен брак, защото е прието да се смята, че невенчаните в църква живеят в блудство, и ако те бъдат венчани в църква, бракът им ще е съвършен. И това не винаги е истина, защото те не винаги се стремят към това бракът им да бъде жива икона на единството на Христос и Църквата с цялата дълбочина, с целия охват на това понятие. При мен идват хора, които искат да се венчаят, и аз винаги подробно и внимателно ги разпитвам, дълго говоря с тях за това какво виждат в брака. И няколко пъти - не често - съм казвал: "Не се венчавайте в църквата. Вие искате плътски брак - останете на това ниво. Вие искате душевен брак - останете на това ниво. Вие искате нещо, което надхвърля душевността и плътта - останете на това ниво, но сега още не сте дорасли, не сте разбрали нито с ума си, нито със сърцето си какво е бракът, за който говори Църквата, и дето е така ясно изразен в самата служба на венчавката". Два пъти съм отказал да венчая хора, защото те бяха достатъчно зрели да разберат този отказ; те бяха достатъчно зрели да не си помислят, че ги смятам за недостойни грешници, а да разберат, че им откривам път към такива дълбини, които дори не са си представяли. И ние няколко години работихме с тях над развитието на разбирането им за християнския брак; и аз венчах една двойка след петнайсет години, когато те живееха с чист телесно-душевен брак, когато бяха единни, но не бяха преминали границата между човешкото и божественото, когато техният брак беше брак старозаветен или брак езически в смисъла, в който за него говори свети Григорий Богослов. И техният брак, когато най-сетне се извърши в църквата, беше действително тържество, в което се яви единството на Христос и Църквата.
Затова не смятам, че гражданският брак сам по себе си е блудство. Ако гражданският брак няма никакви корени в любовта, във взаимното разбиране, а е просто съжителство на двама души, които искат да делят своя плътски живот, това е едно; то понякога може да се нарече блудство. Но това, което казах по-рано, би трябвало поне да ни наведе на мисълта какво би могъл да бъде такъв брак граждански или дори не граждански, а просто фактическото съединение на двама души, които са единни във всичко, но още не са надраснали своята човешкост и не могат да бъдат икона на единството между Христос и Църквата.
И тук възниква въпросът: правилно ли постъпваме да венчаваме всички, само защото са кръстени. Аз също венчавам хората, и цялото наше духовенство ги венчава на тези начала. Но продължавам да мисля, че това не им дава възможност да погледнат в дълбочина на това какво представлява бракът - чрез чинопоследование на тайнството на Брака, чрез четене на апостол Павел и чрез учението на Христа Спасителя - и да встъпят в такъв брак, който вече да съединява небето и земята. Но гражданският брак, ако той е чист плътски и чист душевно, е тайнство, защото това е съединение на двама души, което надхвърля, което унищожава онова разделение на греха, направило човека чужд за другия. Те стават един за друг свои, alter ego ("друго аз"), и чрез това вече зачатъчно като че се приобщават към тайнството на единството в Бога.
Източник: dveri.bg
превод Анна Георгиева
Няма коментари:
Публикуване на коментар