понеделник, 20 май 2013 г.

Неделя на Разслабения


Отново и отново, година след година, в църквата се четат едни и същи евангелски откъси. И когато се повтарят, пред мен застава въпросът – какво направи ти, за да не останат тези откъси от Евангелието напразно прозвучали думи; казани и нечути от теб? Днешното евангелие разказва за парализиран човек, който дълги години не е намирал изцеление, защото никога през тези години не се е намерил нито един човек, който да го спусне в изцеляващите води на къпалнята. И ето че пред мен, а вероятно и пред вас, се изправят два въпроса. Първият въпрос е: Кой съм аз? От една страна - аз съм този човек, който е безсилен, неспособен със свои сили да намери изцеление. Колко вцепенение в душата, колко безсилие на волята, колко безчувствие в сърцето, колко мътилка има в разума на всеки от нас. И ето, година след година, все някога идва въпросът: можеш ли да се излекуваш? И отговорът е: не, не мога. Нямам сили, не мога да полетя с душа към Бога, не мога да събера сили; аз съм парализиран във всяко отношение.

И вторият въпрос, вече двуяк: нима няма около мен никой , който би могъл да ми помогне да оживея? Не да ме спусне в някаква лечебна вода, разбира се, а да ми каже животворна дума? Може би, ако не мога да ходя сам, да ми помогне да направя поне няколко стъпки; нима няма никой?! Ако се запитаме - колко гласове, колко приятелства, колко ободряващи думи са обърнати от Самия Спасител Христос лично към мен и към всеки от нас, към теб; думи, които биха могли да докоснат душата така, че тя да трепне и да оживее... И другата страна на този втори въпрос: колко са около мен хората с парализирана воля, сърце и душа, на които бих могъл да помогна да оживеят, да станат, да тръгнат... А на мен не ми се занимава, нямам време, забравям. (Когато казвам „аз”, говоря по съвест за себе си; но вероятно така е и с много от вас, които ме слушате сега?) И какво да направим тогава? Нима отново да чакаме една година, за да прозвучат същите думи; Христос отново да ни каже това, а ние да помислим – „ мина годината и все едно и също се повтаря в църквата“. Повтаря се, наистина! Както и в нашия живот. Ако бяхме оживели от първата дума, нямаше да се налага да го слушаме отново и отново. Бихме въплътили тази дума в себе си; бихме я пренесли през живота си като факел и душите около нас биха се разгорели; и хората около нас биха оживели. И също като нас биха понесли благата животворяща вест.

Ето, нека в седмицата, която започва с това четиво, да поставим пред себе си въпроса: в какво се състои моята немощ? От какво съм парализиран; и каква част от душата ми? Какво е внесло тази парализа, това вцепенение в душата ми? И нека да се отървем от това с помощта на Христа, с помощта на хората, които ни обичат, и на всички свои сили. Нека се попитаме също: кой около мен се нуждае от такава помощ, за която аз самият мечтая и без която не мога да живея? И без да очакваме нищо, без да очакваме самите ние да се съживим, да опитаме да дадем на другия тази помощ, която ще му помогне да оживее. Амин!

превод: Илиана Александрова

Източник: http://www.pravoslavie.bg/

Няма коментари:

Публикуване на коментар