Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.
Днес честваме паметта на свети Йоан Лествичник. Св.
Йоан Лествичник е наречен така, защото е оставил духовно ръководство -
«Лествицата» на възхождането от земята на Небето, от дълбините на греха до
висините на Божията любов и съединението с Него.
И ето на първото стъпало на това възхождане свети
Йоан ни казва: Не за това, братя, ще бъдем осъдени на вечния съд, че не сме
вършили чудеса, че не сме богословствали, но за това ще бъдем осъдени, че не
сме плакали за греховете си...
Ето къде започва нашето спасение или се завръзва
възелът на нашата погибел. Ние за много неща плачем: плачем за своите загуби,
плачем за оскърбленията, които ни нанасят хората, плачем ние и за болест,
плачем и за различната, многообразна мъка, която ни среща през нашия живот. И
ние не виждаме, че болестта, и мъката, и страданието, и загубата – всички те
могат да бъдат чисти и могат да бъдат звено, което ни съединява и с Бога, и с
Хората.
Но едно забравяме: забравяме, че има грях в нашия
живот, ставаме нечувствителни към него, забравяме го леко, скърбим за него
малко. А заедно с това, той е единственото нещастие в човешкия живот. Всичко
останало може да бъде чисто, грехът – е тъмен. Грехът осквернява, грехът убива
човека, и не само него самия, даже не само неговите съобщници в греха – убива
той и човешките и Божеските отношения! Какъвто и грях да сме извършили, пъвото,
което търсим, което искаме, е да се скрием от Бога: дано Бог да не разбере за
това! дано Той да не забележи, дано Той да забрави за това!
И когато казваме: «Как ли Той ще прости това», ние
толкова често го казваме не от дълбината на раздиращата душата скръб за това, че
сме скъсали отношенията на любов и вяра, и дружба, а защото се е случило нещо,
от което ни става страшно, от което ледени тръпки побиват душата, защото,
когато застанем пред Бога, ще ни е срам и ще ни е страх...
И грехът ни отделя от хората. За своята мъка, за
загубата, за нещастието може да кажем, можем да споделим с ближните, може да
получим от ближния подкрепа, може да получим сила от взаимното доверие, от
това, че споделяме един с друг този ужас на земята. Но грехът ни отделя от
човека. Той ни отделя от ония, пред които би ни било срам, отделя ни от ония,
които са били съобщници на нашите грехове, защото те са ни живо и мъчително
напомняне и защото ние знаем, че ние не само за себе си, но и един за друг ще
отговорим на неумолимия съд на правдата и любовта Господня.
И ето грехът убива всичко в живота – и най-малко от
всичко ние го усещаме като смърт. Плачем за всичко, жалим за всичко, тъгуваме
за всичко, освен за това, че живи умираме, че постепенно около нас се образува
непроходим пръстен на отчужденост и от грешник, и от праведник, и от Бога, че
този пръстен не може да се разкъса даже от любовта на другите, защото ни е
толкова по-срамно и по-страшно, колкото повече ни обичат... Ето защо в самата
основа на нашето спасение, на нашето покаяние Йоан Лествичник поставя призив
към това, да плачем за своите грехове.
Защо да плачем? Ние знаем от своя опит, че само
тогава можем да заплачем, когато мъка, или радост, или срам, или ужас пронижат
душата, като копие, че само когато стига нашето страдание до краен предел, се
изтръгват от нас сълзите. Преди това има разкаяние – и от това трябва да се
започне: да се ужасим за това, че сме могли така да постъпим, че сме могли да
бъдем такива; а после ще дойде и покаянието, тоест оня решителен, безпощаден
към себе си обрат на душата, който ни поставя лице в лице пред Бога, хвърля ни
към Неговите нозе, учи ни да просим изцеление, очищение, милост, прошка – и не
само за себе си, но и за жертвите на нашата греховност.
И после, когато съзнанието ни стига до такава
острота и дълбочина, че вече ни е непоносима отчуждеността от Бога, съзнанието
за извършеното от нас духовно престъпление убийството на себе си и другиго, -
едва тогава могат от нашите очи да бликнат очистващи сълзи. Докато ние не умеем
да плачем за своите грехове, ние можем с увереност да кажем, че още не сме ги
осъзнали, че още сме нечувствителни, че още сме студени, че още сме в греха.
Грехът убива. Той убива нашата душа, правейки я
нечувствителна и корава, той убива нашите отношения с Бога и с хората; той
убива нашата съвест и живота в другите, той убива Христа на Кръста. Миналата
неделя се покланяхме на Кръста, след още малко време ще съзерцаваме страстите Господни
– ето какво прави грехът: той убива. И винаги невинния, винаги взима за себе си
жертва оня, който не е заслужил това страдание, това унижение, тази болка.
Помислете, всеки, за своя живот, за всеки грях,
замислете се строго и безпощадно, и принесете на Бога отначало разкаяние, после
– истинско, все нарастващо покаяние, докато не се изтръгне от сърцето поток
сълзи и ние не можем да кажем: «Кая се, Господи, наистина!» - и в тези сълзи не
се умием от греховете си. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар