Во имя Отца и Сина и Светого Духа.
Аз искам да обърна вашето внимание на две страни от
много богатото съдържание на днешното Евангелие. Първо, Господ призовал на
брачен пир, т.е. най-дълбоката, съвършена радост – най-близките Му хора, онези,
които винаги, в минути на радост, били около Него, онези, които умеели да
споделят всичко светло, което преминавало в Неговия живот… Но ето, когато се
стигнало до последната радост, до радостта Господня, до брака на Неговия Син,
когато радостта се оказала Негова собствена и неразделима, когато радостта се
оказала такава, че трябвало да се приобщят към Неговата радост, а не само да
споделят с Него радостта, тогава всички започнали да се отказват от този брачен
пир. Някой си купил земя и трябвало да я обиколи, някой купил волове и трябвало
да ги изпробва, някой сам се оженил, и не му било до радостта на другия брак…
Не така ли става често с нас и по отношение на Бога,
и по отношение един към друг? Когато чуждата радост – било тя Божия, било тя
Човешка – ние можем така да споделим, че тя да стане наша радост, не само да се
приобщим към чуждата радост, но да си присвоим макар някаква част от нея, - ние
к готовност отиваме; но когато трябва само да се радваме на чуждото щастие,
когато, в крайна сметка, радостта се окаже не наша, а негова – Божия или
човешка – ние нямаме време: заети сме със земята, ние имаме своя радост, свой
брак; ние си имаме своя земя, своя работа, ние нямаме време да отидем само да
ликуваме, защото друг ликува... Да споделяме мъка ние понякога, - не винаги, -
някак горе-долу умеем; а да споделим радост бива много трудно. Нужна е много
себеотричаща, великодушна любов, за да се радваме на онази радост, която, в
крайна сметка ще остане собственост на другиго, не моя. А заедно с това, ако не
можем да се радваме така, то значи любов към човека – или Бога – имаме у себе
си много, много малко… И оказва се, че ние умеем да се радваме единствено
тогава, когато разчитаме, че радостта ще бъде наша, че ще може да я присвоим.
И за това говори втората страна на днешното
Евангелие. Когато всички близки, приближени се отказали, Господ заповядал да
съберат неканени бедняци, бродяги, хора, които никога не са приближавали до
Него преди: Нека Моят пир да се изпълни… И ето събрали се хора; всички идвали недостойни
за този пир и за тази радост; просяците идвали в просешко рубище, и всички
Господ ги приемал, и всекиго приемал Той с щедрост и гостоприемство, което
правело от тях не просяци на Неговия пир, а гости, равни на Него. Тях ги
приемали и ги обличали, и ги миели, и ги въвеждали в царските чертози така, че
те да не се чувстват не на своето място, бедни, обезправени, на които само за
миг им се е паднала някаква частица тържество… Но сред тях се оказал такъв,
който дошъл не да сподели Господнята радост, а дошъл да се насити с Господнята
трапеза. Той, явно е минал покрай онези, които искали и да го умият, и да го
пременят, и да го приготвят за пир: не съм дошъл да ме украсявате, а съм дошъл,
да си похапна, да се наситя, - и отишъл направо на пира. И когато влезнал
стопанинът, той видял, че имало бедни с топло, ласкаво, благодарно сърце, които
искали да бъдат такива гости на своя стопанин, че той да ги гледа и да не се
срамува, да може да се радва, че те са широко приобщени към тази радост; не
само наситени, но облечени, утешени, зарадвани… И сред тях той видял такъв,
който само от алчност дошъл, - и Той не го признал за Свой гостенин; този човек
не дошъл, за да сподели радостта, не дошъл за да се радва с Господнята радост,
а само за да се насити, от Неговите щедрости… За такъв на пира нямало място.
Не така ли ние често отиваме на пира Господен, не
това ли често очакваме от Църквата, от Бога, от Царството Божие? Пирът е
приготвен, Агнецът е заклан. Но този Агнец е Христос, Синът Божий; радостта
Господня е за това, че когато ние се приобщим към тайната на Христа, ще станем
деца на Неговия собствен дом. Но идваме ли ние с готовност да споделим с Христа
всичко онова, което Той представлява? Идваме ли с готовност така да се приобщим
към Христа, че не само Неговата вечна слава, но временния Му подвиг,
страданието, кръста, да станат наше достояние? Готови ли сме да преминем през
цялата тайна на Христа – или ни стига само това, че Христос е умрял за нас, а
ние искаме да живеем с Неговия живот, без да умираме нито за света, нито за
себе си? Не сме ли тогава подобни на онзи единствен гостенин, който е влезнал
само за да получи, само за да се насити, само за себе си мислел, не пожелал да
се приобщи към самата тайна на пира, към самата кръстна радост на
Възкресението?
Нека помислим за това – често ли отговаряме, когато
ни вика Господ: Елате при Мен, - не отговаряме ли ние: земята ме държи, грижите
ми са ме поробили; радостта ми е достатъчна и без Тебе… А когато ние идваме,
защото не само сме призвани, но и отрудени, и обременени, - идваме ли за да
станем един живот с онзи Бог, Който така ни обича, че Своя Син Единороден е
дал, за да бъдем спасени, за да стане Неговият живот – наш живот? Искаме ли да
се приобщим към всичката Негова радост и любов, или само към Неговата слава,
само към покоя, само към мира, само към победата, които Той може да ни даде с
цената на кръста и смъртта на Единородния Син? Нека си помислим за това, защото
словото Господне е призив към вечен живот, но е и съд. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар