Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.
Предупреждението за съда, предварящо Неделя на
Прошката, е предверие на Поста. Ето в какво се състои днешното наше стоене пред
Бога. Нищо нечисто няма да влезе в Царството Божие. И само съвместимото със
светостта Господня, с висотата на призванието на човека, с таинството на
Божествената любов – само това ще влезе в Царството Божие. И ние си задаваме
въпроса: в какво, как да го достигнем? Христос ни разкрива днес първото стъпало
на това възлизане, не последното. Ако не се научим на човечност, ако по
отношение един към друг не бъдем хора, то няма за нас път към Царството Божие.
Ето за какво говори днешната притча: отваря се врата
към вечността, към обожението, към това, да станем, по словото на Писанието,
причастници на Божествената природа. Отваря се обаче тази врата, ако човек
стане човек, пожали, успее да състрадава, да обикне. А ако не минем през тази
врата, то като крадци, се стараем да преминем през стената в Царството, което
все едно ще остане затворено за нас. Само ако осъзнаем, че стоим пред съд, че
стоим пред реален, страшен, безпощаден съд – защото съди не Бог, а ни осъжда
нашият живот, нашата съвест, нашата правда или неправда, - само тогава ще можем
да се опомним.
За много ние тъгуваме, а едно само е страшно – това
е грехът: да отпаднем от Бога да отпаднем от хората, да умрем за Бога, да умрем
за хората. Ето единствено страшното. Всичко останало ще премине: мъката ще
мине, страданието ще мине, животът на земята ще премине; това ще остане. И ето
ако ние осъзнавахме остро, с болка, колко дълбоко се врязва жилото на греха и
колко то е смъртно, смъртоносно, тогава бихме могли да започнем да се
поправяме, да започнем да живеем. Но ние усещаме това в отделни мигове, когато
около нас като че с огън, припламне, когато почувстваме, че ни гложди ужаса и
страданието, и се раззинва празнота.
Обо многом мы горюем, а одно только страшно - это
грех: отпасть от
Съвременният човек често леко се отнася към
Евангелските думите за вечния огън, за неумиращия червей. Та нима това нее, което
вече познаваме от опит, когато изведнъж почувстваме греха, и като с огън, ни
прогори? Или когато от година на година познаем нашето безсилие да го победим,
и като червей, това ни гложди, гложди и ние не умираме? И ако само бихме могли
да осъзнаем колко страшен е грехът, как страшно е отпадането, как страшна е
вътрешната смърт, не външната, ние бихме могли да се научим да прощаваме на
другите, да жалим другите. Ако ние само бихме могли да чувстваме, колко страшно
е това, тогава всичко останало би било за нас така второстепенно: че са ни
обидили, че са ни отминали, че са ни ранили, че са ни забравили, че ни
ненавиждат – всичко бихме могли да понесем, но пред ужаса на своя и чуждия грях
ние не бихме могли да устоим. Би било твърде страшно да мислим за себе си и,
познали това в себе си, - за друг, за смъртта не временна, освобождаваща,
тържествена, а за онази страдна смърт на умирането, което няма край. Ако бихме
могли да разберем, че единствено страшното е грехът, и че когато човек ни е
обидил, унизил, отминал, оскърбил, той е ранил себе си така страшно, че
всичката наша жалост е малко, вичкото наше състрадание е малко, целият ужас на
нашата душа е малко, цялата наша молитва е малко, за да изпросим за него
прошка, изцеление, милост, спасение! Докато ние не познаем своя грях, не
разберем, че грехът – е убийство и смърт над себе си, ние няма да успеем никога
и никому да простим.
Ето защо това Евангелско четиво днес предваря
Неделята на Прошката. Ако в тези дни ние не влезем в себе си, ако не преживеем
неугасимия огън, неумиращия червей, нелицемерния съд, тогава на никого няма да
простим, никого няма да можем да пожалим до степента на собственото мъчение, до
смъртта, до разрива на душата, няма да съумеем да пожалим тогава и няма да
съумеем да простим. А Постът стои пред нас, и пророк Исаий казва: «Кой пост е
угоден на Бога?» С Госкподните слова той казва: трябва не да си правим тъжни
лицата, не да накланяме глави, не да посипваме себе си с пепел, не да обличаме
покайна дреха, а да разрушим всеки съюз на неправдата, т.е. всеки възел, който
ни е свързал с неправда са човек, с хора, с живота, да развършем, за да пуснеме
пленените на свобода, онези, които сме заковали във вериги, та сами да се
освободим от тези вериги, освобождавайки от тях и другите.
Свържете тези три образа на съда, за който
предупреждава Господ: страшния, нелицемерния, неумолим съд, защото тук става
дума не за това да кажем: «Е добре, прощавам», а за това, човек да може да
приеме прощката, да стане друг, да стане чедо на Божието Царство. Свържете това
с онази прошка, която всички трябва да си дадем един другимо, и с това, какъв
трябва да бъда Постът – не външен, празен, а дълбок изход към свобода на
Божиите чеда. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар