Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.
В днешното Евангелие четем за това, че трябва да
прощаваме така, както ни прощава Небесният Отец, както ни прощава Бог. И ние
винаги мислим за това, че туй ни показва мярата на тази прошка, показва ни
колко съвършена, колко изчерпателна трябва да е нашата прошка. И разбира се,
това е така. Но думите “както небесният ваш Отец ви прощава” говорят не само за
мярката на прошката, а говорят също и за това, по какъв начин, на каква цена,
по какъв път се достига до това прощаване. Бог прощава не леко, - не леко за
Себе си. Бог затова може да ни прости, защото, като е станал човек, Той е
претърпял от нас, хората, пълната мяра неразбиране, отритване, студенина,
ненавист – всичко онова, което ние толкова трудно си прощаваме един другиму. И
затова Той може да ни прости, защото е понесъл всичкото това страдание върху
Себе си, включително ужаса на Гетсиманската нощ и ужаса на разпятието, и ужаса
на Богооставеността. Той може да прости онова, което е претърпял; ние не можем
да простим нищо извън пределите на онова, което сме претърпели. Но от друга
страна, всичко, което сме претърпели, всичко, което сме изстрадали, всичко,
което е легнало върху нас като душевна болка и телесна мъка, всичко това имаме
право и власт да простим. Както е казал един епископ-мъченик на Руската Църква:
“Когато застанем пред Божия престол, то онези, които са пострадали, могат да
кажат на Бога: аз им простих – Ти трябва да им простиш заедно с мен”.
И това поставя пред нас въпроса, че да простиш –
винаги означава да поемеш върху себе си кръста, да поемеш върху себе си, да се
съгласиш да понесеш страдание. Ако човек трябваше да бъде простен едва когато
така дълбоко се е изменил, че не ни се налага повече да претърпяваме от него –
това щеше да е просто, но това нямаше да бъде прошка. Прошката е начин да
изцелим раздвоението, разделението, ненавистта. Но – ще кажете – тогава къде е
радостта от прошката, къде е светлината? Нима прошката е непрекъсната тъма,
мрак, болка? Не! Спомнете си Евангелието: всеки път, когато в Евангелието се
разказва за явяването на Христа в слава, всеки път това е свързано с момент,
когато става дума за Неговата кръстна смърт. Само тогава сияе с ярка светлина
човешката слава и Божията слава, само тогава се излива тази победоносна
светлина, когато тя е свързана с кръст, тоест с нашата готовност и да живеем, и
да умираме, та друг да може да живее. Ето в това е най-дълбоката радост на
прощаването.
Да се замислим над това. Около нас има хора, на
които сме почти безсилни да простим, защото сме така дълбоко ранени от тях, и
не разбираме, че само заради това, че сме ранени, имаме правото и властта да
простим. Ако ние само бихме разбрали това, то нямаше да чакаме, виновните да
отиват при правите; правите биха бързали насреща на виновния, за да му отворят
вратата на радостта, мира и спасението. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар