Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.
Преди две седмици чухме евангелския разказ за слепия
човек Вартимей (Лук. 18:35-43), а миналата неделя – разказа за Закхей.
Вартимей бил сляп, вероятно, в продължение на целия
си живот, или, може би, в някакъв момент е загубил виждането на всичката
красота на света, на човешкото лице, на всичко, което, чрез творението Божие,
го свързвало непосредствено с Бога, Който всичко е сътворил. Той бил сляп; и
веднъж покрай него минавала тълпа, необикновена тълпа, не просто шумна тълпа
минувачи, но някаква съсредоточена, и нейното средоточие бил Господ Иисус
Христос. Вартимей уловил необичайността на тази тълпа и попитал, окол кого тя
се е сплотила. И, щом разбрал, завикал за помощ, за това, да се освободи от
слепотата.
Колко често сме живели сляпо! Или колко години сме
преживяли слепи? Слепи за откровението Божие, явено ни от тварния свят; слепи
за красотата? – не за външното качество на красотата, но за сиянието на
Божествената премъдрост и чрез нея – за Божествената красота? Колко често сме
гледали лицата и никога не сме виждали, че тези лица са икони Божии, които
трябва да ни отнасят към Бога, а не да стоят между Бога и нас като изкушение?
Колко често Христис е минавал така близо до нас – а ние никога не сме
забелязвали Неговото присъствие, не сме забелязвали, че Той минава наблизо?
Нека се замислим за себе си и се попитаме не само,
колко често сме били слепи в миналото, но колко слепи сме ето сега. Христос е
посред нас; съзнаваме ли това? Христос ни среща във всеки човек; съзнаваме ли
това? Един от отците на пустинята е казал: «Който е видял своя брат, той е
видял своя Бог». Да, всеки човек е образ Божий, истински образ; повреден, както
много от иконите са осквернени или съсипани, развален понякога до
неузнаваемост, и все-пак – образ Божествен.
А после, миналата седмица, чухме разказа за Закхей.
Закхей преодолял друго изкушение, така свойствено на нас, изкушението с
тщеславие. Тщеславието се състои в това, че ние се привързваме към празни неща
и се стараем, чрез тях да завоюваме възхищението на другите, на онези, които
нямат право да съдят, защото са също такива пленници на същата теснота на ума,
на същата теснота на сърцето. Тщеславието, както казва свети Йоан Лествичник, е
дързост пред Бога и страх пред хората: желание да не бъдем съдени, да не бъдем
осъдени, но да предизвикаме похвала, даже за това, което похвала не заслужава:
само и само да ни похвалят!
И тогава аз казвах, че трябва да обърнем внимание на
този наш грях и да попитаме себе си: доколко завися от човешкия съд, доколко
съм безразличен към съда на моята собствена съвест, а чрез нея и извън нейните
граници, - към съда на Самия Бог? В каква степен търся одобрение и възхищение
за неща, които са недостойни за мене, да не говорим за това, че са недостойни
за Бога?
Днес пред нас застава трети образ: ние стоим пред
разказа за фарисея и за митаря (Лук. 18:10-14). Митарят знаел своето
недостойнство, знаел, че е недостоен да стои пред Божието лице, но също така е
недостоен да бъде допуснат в обществото на приличните хора, които са заслужили
Божието одобрение. Той дошъл до вратата на храма и не могъл да престъпи прага,
защото знаел, че в този свят, опорочен, замърсен, осквернен от човешкия грях,
кръв и зло във всичките му видове, храмът – е мястото, което е посветено
единствено на Бога. Целият останал свят, както казал сатаната, който изкушавал
Христа, предателски е даден от човеците в неговите ръце. Но хрмът е място,
което хора верни, крехки, но вярващи, са посветили на Бога, откроили са от тази
област на ужаза зада бъде видение на Божествената красота, място за пребиваване
на Онзи, Който няма къде глава да приклони в света, откраднат от Него и
предаден във вражиите ръца.
И ето, стоейки на прага, митарят знаел, че той
принадлежи към областта на злото и няма достъп до Божията област; и все пак,
той усещал разликата, изпитвал ужас за себе си и чувство на преклонение,
благоговение пред Божествената област. Той се удрял в гърдите и просел
помилване, защото нямало на какво повече да се надява или да разчита на друго.
А фарисеят – той стоял посред храма, той влезнал в
храма и застанал там: той имал право на това. Защо? Не защото бил човек с чисто
сърце, но защото бил верен на всяко от формалните предписания, установени от
Синагогата, както и мнозина от нас са верни на външните правила на живота,
които не проникват даже през нашата кожа, не достигат до нашите сърца, не дават
нова структура, нов смисъл на нашето мислене.
И ето, пред нас стоят тези двама души, и Христос ни
пита: кой си ти? Оня ли, който така дълбоко чувства светостта Божия, че знае,
че ако Сам Бог не слезе до нас, за да ни изцели и спаси – до Него достъп няма?
Или пък сме като фарисея, който би могъл да каже на Бога, да хвърли в лицето
Му: Аз направих всичко, което си предписал, Няма какво да изискаш от мене!...
Ние не сме така дръзки, защото нямаме даже смелост на фарисеевата дързост, и
нямаме постоянството и мъжеството му да бъдем така всецяло врени на живота на
закона.
И ето, нека попитаме себе си: подражаваме ли на
фарисея делом, с външна вярност на всички принципи на нашата християнска вяра?
А после – даваме ли ние на нашата вяра да преобрази сърцата ни, да насочи
волята ни, да просвети ума ни?
Ето задачата, която поставя пред нас Евангелието за
тази седмица: нека помислим за това7 и това да бъде още една стъпка към това,
да произнесем над себе си съд така, че да не бъдем осъдени. Аминь.
Няма коментари:
Публикуване на коментар