Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.
Днешното Евангелие ни говори за страните, лежащи в
тъмнина и сянка смъртна, в които, обаче, възсияла голяма светлина. Не се ли
отнася това и в наши дни към оня свят, в който живеем? Откакто в Галилея и в
приморските страни на Светата Земя възсия светлината на рождението, животът,
проповедта, смъртта и Възкресението и Възнесението Христови, евангелската вест
се разнесе по целия свят, но възприета беше тя толкова различно. За някои тя се
оказа нов живот, вечен живот, вече достигнал до тях, живот вечен още тук на
земята. Но за болшинството хора – и нека си кажем честно: за повечето от нас! –
тази вест, която е вечен живот за цялата земя, за вселената, стана само строен,
приемлив, вдъхновяващ, но уви, не преобразяваш ни до край мироглед. Както
казвал още в ХІХ век един от руските писатели, Лесков, страната ни е била
кръстена, но не била просветена... И всички ние сме в същото състояние, както
нашата родна Русия, като земята на Запада, в които ние живеем: вестта стигнала
до нас, сърцето ни трепнало, поразила ни стройността и красотата на учението
Христово, дивността на Неговата личност, и сме влезли в този поток на
тайнствения живот. И обаче, така често този поток ни носи, сякаш ние сме чуждо
тяло, треска; ние не ставаме това, което са тези животворни води на потока на
вечния живот.
И както тогава Спасителят Христос, излизайки на
проповед, се обръщал не към хората, които седели в тъмнина и смъртна сянка, а
към оня народ, който от столетия вече пазел живото и животворно Божие слово, с
призив: Покайте се! – така и сега, словото за покаянието, първото слово на
проповедта Христова, е обърнато към нас, към онези от нас, които се наричат и считат
себе си за вярващи, към онези от нас, които носят името Христово, към онези от
нас, по които хората, седящи в тъмнина и смъртна сянка, съдят за Бога, за
Неговата победа или за Неговото поражение. Защото ако те не виждат в нас
никакви плодове от Неговата проповед, никакви плодове от неговия живот и смърт,
никакви плодове на тайнствата на Църквата – как могат хората, чужди на Христа,
чужди на Бога да Му повярват, да повярват в Него?
И ето, към нас е обърнато това слово: покайте се!
Покайте се – това не значи: плачете над себе си, това не значи: тъгувайте за
своето бедствено, наистина бедствено състояние, защото ние сме бедни – не в
земно отношение, това нямаше да е нищо! – но сме бедни по отношение към
царството Божие, лишени от това, което го съставлява. Не, не става дума за
това, да оплакваме нашата бедност и да тъгуваме, а за това, с душа, с всичката
си мисъл, с всичката си сила, с всичкото си същество, с цялото си сърце да се
обърнем към живота – не към онзи дребен, жалък, полумъртъв живот, който ние живеем,
а към онзи поток на живота, който представляват вечността, Бога. Към нас е
обърнато това слово и ние ще отговорим, рано или късно, за това, че около нас
земята все още така страшно прилича на смъртна сянка, на област на тъмнината.
Светлината възсия, ние трябва да бъдем нейни
светилници. Сияем ли ние в тъмнината? Откриваме ли чрез себе си славата на
новия живот?.. Нека се покаем; да се обърнем с лице към Бога, да се обърнем с
лице към ближния, с любов, с благоговение да изпълним завета Христов, заветът
на любовта, заветът на грижовността, заветът на състраданието, заветът на
радостта, и да донесем в този свят, в който живеем, светлина, живот и радост.
Тогава ще се окаже, че сме принесли плод на покаяние.
Към нас е обърнато това слово: покайте се! Нека се
покаем, и тогава ще стане светло наоколо ни. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар