Искам накратко да ви поздравя с настъпилия празник.
В тези дни слушате много за Божията слава, за онази нощ, во веки благословена и
единствена, за ангелските песни, за това как пастирите се отзовали с просто и
цяло сърце и с ум, потопен в сърцата, на ангелския поздрав, как възприели
думите: „Слава във висините Богу, на земята мир, в хората благоволение...”
Чухте също и как хора, умъдрени от дълбоко знание, изследвайки природата и
знаците на времената, отишли при живия и въплътил се Бог, принесли Му дарове,
поклонили Му се като на свой Господ.
Но не бива да забравяме, че през онази лъчезарна
тържествена нощ, която така дълбоко ни умилява, се е случило нещо наистина
страшно. Бог, станал човек, Бог, сътворил небето и земята, се оказал бездомен
странник на тази земя. През онази нощ Словото станало плът, Божият Син – човек,
и нито едно сърце не се отворило, за да пожали младата майка, която трябвало да
роди Сина на Бога. И точно това не бива никога да забравяме, защото чрез него
може да измерим от една страна безкрайното Божие смирение, безкрайната Му любов
към нас и снизхождение, а от друга страна – вкаменялото безчувствие на нашите
сърца.
Казвам „нашите”, защото това, което се случило
тогава, се случва ден след ден на нашата жестока, студена земя. В днешната нощ
по цялата земя, в множество страни бедняци, странници, бездомни хора, млади и
стари, загубили силите си в непосилната борба с живота ще чукат по вратите на
хора, които имат покрив, които имат хляб, които имат легло, за да спят и
огнище, за да се стоплят. През тази нощ, когато прославяме пришествието на Бога
на земята и говорим за Неговата безкрайна любов към нас, има хора, които ще се
чувстват повече от когато и да било друг път изоставени, самотни; има болни,
които никой не е посетил и за които тази нощ е самотна и страшна; има хора в
затвори и лагери; има хора в лудници; и има просто хора на многолюдните улици в
нашите големи градове, които няма къде да положат главите си.
Колко страшно е това!... След 2000 години, през
които прославяме родилия се през тази нощ Син на Бога, ние не разпознаваме във
всеки бродяга, във всеки бездомник, във всеки обезправен наш брат – иконата,
живия образ на Христос. Колко е страшно това и какъв съд произнася то над нас,
над нашето общество, над онази мнима правда, която уж живеем.
И за това, когато се вслушваме в ликуващата радост
на тези дни, нека отворим не само сърцето си, но и своето строго съзнание за
сирачеството, за духовното, телесно и душевно лишение на нашия свят. Да излезем
от храма с ликуваща и действена, а не само със сърдечна, умилна любов и да
започнем нов живот: да нахраним гладния, да подслоним този, който няма къде да
спи, да се погрижим за този, за когото никой освен Бог не си спомня.
И нека Христос, Самият Христос, който избра за свой
път нищетата и лишението, нека Той да бъде по всички земни пътища спътник на
онези, които остават под открито небе, в студа на самотата. Те, може би, ще
погледнат към небето и ще изпеят „Слава във висините Богу...” – но да продължат
с думите, че в хората се е родило благоволение, няма да могат... заради нас.
Нека тази година бъде година на творческо милосърдие, на внимателна грижа, за
да не бъде въплъщението на Божия Син и споменът за онази лъчезарна, но и
страшна нощ напразни за тази земя, която толкова обикна Бог, в която Той така
вярва и на която Той подари такава надежда...
Източник: http://dveri.bg/
Няма коментари:
Публикуване на коментар