Близък на мене човек, мой приятел, с двадесет години
по-възрастен от мен, беше отведен в концентрационен лагер по време на немската
окупация. Когато се завърна, го попитах, срещайки го на улицата: - Какво
донесохте със себе си от лагера? ...
И той отговори:
- Непрестанна тревога ...
А аз го погледнах и запитах: - Нима там сте загубили
вярата си?
-Не – каза той – но докато бях в лагера, докато бях
в страдния, под смъртна опасност, когато ме мъчеха, изтезаваха с глад и побои,
аз във всяка минута можех да кажа: „Отче,
прости им, те не знаят какво вършат!” – и аз знаех, че Господ не може да не чуе
молитвите ми, защото аз със своята кръв Му свидетелствах за това, че изричам
тези думи сериозно, от дълбините на страднието виках за прошка на моите мъчители.
А сега аз съм на свобода, а тези, които така ни мъчеха, така ни изтезаваха,
така зверски с нас постъпваха, може би не са се покаяли, не са разбрали, какво
са вършели. Но когато крещя към Бога, викам към Него, плача пред Него за това,
Той да ги спаси по някакъв начин, не може ли Господ да ми каже: - леко е сега
да се молиш за тях: ти не страдаш; с какво ще Ми докажеш своята искреност в
молитвата?
Цитат от книгата "Любов всепобеждаваща.
Проповеди, произнесени в Русия "
Няма коментари:
Публикуване на коментар