Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.
Ние се срещаме със света, ние познаваме света
посредством нашите чувства; и чрез нашите чувства ние не само се докосваме до
света, но също така сме и въвлечени в него, всички наши чувства ни въвеждат в
контакт със света на нещата, с всички неща около нас и също непосредствено ни
въвличат в усещания и впечатления, които ни променят, понякога много дълбоко.
Нашето зрение, за което Господ говори днес в Своето
Евангелие е единственият път, по който можем да познаваме света с яснота, в
пълен покой на всичките сили на нашето човешко същество, но при условие, както
казва Господ, окото ни да бъде цялостно, за да бъде светло, за да допуска само
светлината да прониква в нашето познание чрез него.
Един от съвременните английски писатели ни дава два
образа, които, мисля, ще ни помогнат да разберем нещо от този откъс от
Евангелието. В книгата “В навечерието на Вси Светии” Чарлз Уилямс ни представя
млада жена, която е загинала в катастрофа и чиято душа постепенно намира своя
път в новия свят, в който е попаднала. Тя се оказва застанала на брега на
Темза; тя гледа нейните води и внезапно вижда тези води на Темза както никога
не ги е виждала в миналото, когато душата й е била облечен в тяло; тогава тя е
имала отвращение към тези тъмни, мазни, замърсени води, защото нейното
въображение незабавно ги е свързвало с докосването и непосредственото усещане
на тялото.
Но сега тази душа е свободна от тялото, и тя вижда
водите на Темза свободно, каквито са, като факт; тя вижда, че тези води са
точно такива, каквито трябва да бъдат като води на река, течаща през голям
град, които събират всичката нечистота и я отнасят. И защото у нея вече го няма
обичайното отвращение на тялото и въображението, тази душа, през мътността на
тези води, започва да вижда в тях нова и нова дълбочина; дълбоко под мътната
повърхност тя открива слой от по-чисти води, по-бистри и прозрачни, и под
техните предели и по-дълбоко – съвсем прозрачен слой; и в сърцевината на тези
води, които текат през големия град - и този град също е призван един ден да
стане Град Божий – тя вижда струй от неизказано сияеща вода, водата на вечния
живот, първобитната вода, създадена от Бога, водата, за която Христос говори с
жената-самарянка; и защото била свободна от лична реакция и отвращение,
загиналата жена могла да види през тъмната повърхност все по-светлите слоеве.
Поради това, че постоянно сме въвлечени в
само-съсредоточени реакции, през слоевете светлина ние се изхитряме някъде да
виждаме тъмнината, която понякога самите ние създаваме или си представяме;
понеже окото ни е тъмно ние дълбаем тъмнината и сме неспособни да видим
дълбините, прозрачността и сиянието.
Другият образ, който намираме в същата книга, може
би е още по-трагичен. Тази млада жена вижда себе си на един от големите
мостове; тя знае, че този мост не може да бъде пуст, че хора вървят, автобуси
пътуват, наоколо кипи живот, и, обаче, тя не вижда и не възприема нищо от това,
защото намирайки се извън тялото си тя може да вижда само онези неща и онези
хора, с които е свързана чрез любов, а доколкото тя не обича никого, освен своя
съпруг, тя е сляпа за всички неща около себе си, наоколо й е пустота, нищо.
И според степента на осъзнаването, чрез онази малка
любов, която е имала в живота, любов въобще, и според връзката с тази
единствена любов, колкото малка и да е била тя, - с други хора и други неща,
които са й били скъпи, тя започва да вижда.
Не така ли живеем и ние? Заобиколени сме от
светлина, и нищо не виждаме, освен преминаващи сенки, или пустота; колко често
човек минава през нашия живот, без да остави ни следа, преминава незабелязан,
независимо от това, че е имало нужда, или е имало лъчезарна красота; но за нас
това не е имало значение, в нашето сърце не е имало нищо, с което бихме могли
да откликнем, и се намираме в пустиня даже когато сме заобиколени от богатство.
И това също се случва, поради това как гледаме; ние
гледаме без любов, и нищо не виждаме, защото само любовта може да ни открие
нещата; и, отново по тази причина, сме способни да гледаме с тъмен и зъл
поглед: колко често придаваме зли тълкувания на нещата, които виждаме! Вместо
да ги възприемаме като факти, ние виждаме според силата, според мярката на
разбирането на нашата помрачена душа и изопачения опит. Колко често
претълкуваме действията и думите на хората, защото гледаме със съзнателно
помрачено око!
И ето, днешните Христови слова ни призовава много
внимателно да се отнасяме към това, как гледаме и виждаме; трябва да помним, че
ако не виждаме нищо, това твърде често произтича от нашата слепота; че ако
виждаме зло, това произтича от нашата вътрешна помраченост; че ако имаме
отвращение към нещата, това така често произтича от това, че сме съсредоточени
върху самите себе си и не можем да гледаме със спокойствие и чистота на
сърцето. Защото, в крайна сметка, ние виждаме не само с физическите си очи,
които ни предават впечатлението, ние виждаме също и със сърце, което може да
види Бога, само ако е чисто, и не само Бога в Неговото тайнствено битие, но
Бога в Неговото присъствие чрез благодатта и красотата. Свети Исак Сирин казва,
че човек, който има ясно око и чисто сърце вече не вижда мрака в света, защото
мракът е заместен от сиянието на божествената благодат, действаща и почиваща
върху всичко, колкото и мрачно да е то.
Та нека се научим макар и на този урок от
Евангелието. Нека бъдем внимателни, за да виждаме с чистота, да тълкуваме с
чистота на сърцето и да действаме от недрата на любовта, и тогава ще бъдем
способни и свободни да виждаме прозрачността и сиянието на света и в света, и
да го обичаме, и да му служим, и да бъдем в този свят, на онова място, което ни
е предназначил Христос, благославяйки в Негово име, вярвайки на всичко,
надавайки се на всичко и никога не преставайки да обичаме, даже любовта и да
означава да положим живота си: било живота на ветхия Адам, който трябва да
умре, за да живее новият Адам, било живота на новия Адам, който полага живота
си, та светът и другите да могат да живеят. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар