...За обстоятелствата, при които четох Евангелието, сега няма да говоря ; но едно от първите неща, което ме порази, когато се срещнах с евангелското слово, словото, което Бог казва на човека, — това са думите, че Бог огрява със Своето слънце добрите и злите, благодарните и неблагодарните, обичащите и ненавиждащите, че за Него всички хора са Свои (Мат. 5: 44-46). Ние можем да Му бъдем чужди, но Той за нас е свой; ние можем да се отвърнем от Него и да станем предатели в най-последния смисъл на тази дума, а Той ще остане верен до край (до какъв край — тогава все още не ми беше ясно, защото това беше едва началото на евангелската повест; аз после открих какъв е краят).
И аз помня, какво откровение за мен беше това.
Откровението беше ето в какво: аз съм заобиколен от хора, които винаги съм
считал за родени врагове, за опасност за живота, опасност за цялостта на душата
ми; и изведнъж, оказва се, че тези хора Бог ги обича, както баща обича децата
си, — и мен също! Помня, първото утро след четенето излязох, гледах около себе
си с изумление всички хора, които върхяха по улицата, бързаха за влака, за
работа, и мислех: Какво чудо! Те, може би, не знаят, че Бог ги обича без
разлика, а аз зная това, и те вече не могат да ми бъдат врагове... Каквото и да
биха направили по отношение на мен или на когото и да било — нито един от тези
хора никога няма да бъде за мене враг; той може да се окаже хищен звяр, той
може да постъпи жестоко, той може да постъпи безумно, но аз си знам, че ние
имаме един и същи Баща (Отец), че всехи от тях — всеки от нас — е еднакво
любим, и че няма врагове...
Може да ви се стори, че такава реакция, такъв
отговор на душата на този кратък и прост откъс от Евангелието е детскост,
незрялост, — нека; но аз и сега мисля съвсем същото, след като са минали
четиридесет и пет години или повече. И това е едно от най-основните открития,
които могат да бъдат направени в Евангелието: да открием, че ние всички за Бога
сме — деца, свои; чужди няма. Четейки нататък, аз открих втора черта. Отново,
моят жизнен опит, макар и не продължителен и не много сложен, явно показваше,
че малко го е грижа някой за човешкото достойнство. И изведнъж аз открих, че
Бог се отнася към човека с най-дълбоко уважение, отнася се към него не както
господар към роба, не както езическия бог към хората, които са му подвластни,
но съвършено по различен начин, — и това ме порази в притчата за блудния син
(Лука 15:11-32).
Порази ме една фраза и един образ: образът на
бащата. Бащата вижда отдалеч че идва блудният син, който се е отрекъл от него;
при това се е отрекъл жестоко, безпощадно, така, както ние понякога се отричаме
на млади години, защото не чувстваме дълбочината на раната, която нанасяме. Та
помислете само за думите на блудния син в началото на този разказ:
— Татко, дай ми сега това, което ще ми се падне,
след като умреш... Такава мека, обикновена фраза, но ако я преведем на по-рязък
език, то това просто значи: Старче, много се задържа; нямам време да те чакам
да умреш и да наследя плода на твоите трудове; ти стоиш на пътя ми; аз искам да
бъда свободен и богат. Хайде да се споразумеем, че ти за мен си мъртъв, дай ми
онова, което ми се пада, и нека забравим един за друг...
И ето този син, който извършил, като че,
метафизическо убийство на баща си, който просто изключил баща си от своя живот,
именно този син бащата го чака. Когато го вижда, той бърза към него; пада на
шията му; целува го; и после следва разговорът. През целия свой път блудният
син повтарял своята изповед:
— Татко, аз съгреших против небето и пред тебе, и
вече съм недостоен да се наричам твой син, приеми ме като един от наемниците
си, в своя дом...
Не знам, обърнали ли сте внимание, че бащата му дава
да произнесе цялото начало на тази приготвена изповед; той му позволява, на
него, който го е излючил, изхвърлил от живота си, той му позволяла да го нарече
татко; той му позволява да каже, че е съгрешил против небето и против него;
дава му да каже, че е недостоен да се нарече негов син; и тук го прекъсва:
защото недостоен, блуден син този юноша може да бъде; но да преустрои
отношенията така, че да стане достоен роб — никога. Това любовта никога не ще
допусне, това — е нещо невъзможно. Нека е недостоен син, но той си остава син —
това не може да се отнеме, не може да се заличи.
И тук ме порази това, как Бог се отнася към нашето
достойнство; порази ме, че действително, по отношение на всеки от нас Той Се
държи по същия начин: каквото и да се случи в живота ни, както и да постъпваме,
когато ние се връщаме при Него и казваме: нека променим нещата; вече не мога да
бъда син, нека сключим някакъв договор; аз ще бъда Твой слуга, ще Ти бъда роб,
ще Ти бъда наемник, — Бог казва:
— Не, не можеш: ти си Мой син.
Робът се труди от страх, наемникът — за заплата;
всичко това е договор. Синът — е на други начала; любовта не може да се плати,
отношенията между хората не могат да бъдат откупени с нищо, не само с пари.
Онова, което трябва да идва от сърцето, не може да бъде заменено с онова, което
идва от труда на твоите ръце; не можеш да кажеш на човек: ще те подсигуря с
всичко, но сърцето ми вече не ти принадлежи... И тук Бог изисква от нас,
изисква безпощадно, с безпощадността на любовта, която знае, че има неща, които
не могат да бъдат купени или продадени, Той изисква от нас достойнство, пълно
човешко достойнство; при това Той като че подчертава, че грехът, извършеното
отричане не е разделило бащата от сина; синът си отишъл, — бащата останал, той
останал верен до край.
И ние откриваме същата мисъл при срещата на Христа с
апостол Петър при Тивериадското езеро (Иоан 21:15-17). Три пъти се отрекъл от
Него Петър, три пъти го пита Христос, не за това, не го ли е срам, не съжалява
ли за това, не се ли кае... Той само за едно пита:
— Обичаш ли Ме?
И когато третият път, накрая, апостолът разбира, в
какво е острието на въпроса, — та този въпрос се задава пред лицето на
трикратното отричане «не познавам Този Човек» (Марк 14:71), — той с тъга Му
казва:
— Ти знаеш всичко, Господи, Ти знаеш, че Те обичам.
Ти всичко знаеш, Ти знаеш, че се отрекох, нали Ти ме погледна, преди да излеза
и да заплача горчиво вън от архиерейския двор, — но Ти също знаеш и моята
любов...
И ето тук Христос се обръща, като че, пронизвайки
греха, през греха, към онзи, скритият човек на сърцето (1Пет. 3:4), в който е
животът, в който е синовното достойнство на любовта.
И същото се случва с жената, хваната в
прелюбодейство (Иоан 8:3-11), когато Христос пита дошлите обвинители:
— Кой пръв ще хвърли камък по нея, знаейки, че сам е
без грях? И когато те всички си отишли, Той казва: И Аз не те осъждам, иди си и
недей греши вече...
Той не пуска грешницата обратно в света, за да се
върне тя към своя предишен грях; Той пуска обратно в живота жената, която
изведнъж е открила, че грехът и смъртта — са едно и също; и Той се обръща не
към грешницата, която в ужас е стояла пред хората, искали да я убият с камъни,
а към онзи жив човек, който в дълбочината, отвъд греха, още бил жив и способен
на чистота и на живот.
И ето това тогава също ме порази: хората могат да се
унижават един другиго, могат да не признават достойнството на другия човек, —
Бог винаги го признава; и го изисква, и като че го извиква по някакво чудо от
онези дълбини, където то е заровено, където то е потънало, като потъналия град
Китеж.1 И още, ако се замислим за Христа: изумителното откритие, че ние,
хората, загубили войната, загубили родината си, близките си, може би, честта си
в някакво отношение, правото на човешко възхищение или уважение, — ние изведнъж
се оказахме пред лицето на Христа, какъвто не сме Го преживявали преди: Христа
Живия, нашия Бог, Който от любов към човека по собствено желание, свободно, без
принуда слезъл в самите дълбини на онази бездна, в която ние против волята си,
в отчаяние, бяхме потопени...
Оказва се, че Бог от любов към нас пожелал да стане
безпомощен, уязвим, презрян, победен; изтощена е Неговата слава, Той се явил в
образ на раб (Флп. 2:7), поживял сред хората в най-позорен вид, умрял, като
обикновен престъпник, — и нито един човек, който потъва в дълбините на този
човешки ад на поразеността, ранеността, унижението, презряността не може да се
окаже по-ниско от своя Бог: още по-дълбоко от него, в този ад преди него се е
спуснал Спасителят Христос.
Оказва се, че нашият Бог е такъв, че ние можем пред Него
да не се срамуваме нито от безпомощността, нито от раните, нито от унижението —
от нищо; Той всичко това е приел върху Себе си, Той се е приобщил към всичко
това, за да има възможност и право да бъде с нас, където и да се окажем: не в
греха, но във всички последствия на греха. И ако Бог може да слезе в тези
дълбини, оказва се, че достойнството на човека — не е в славата, не е във
величието, не е в победата, не е в успеха, не е в нито един от онези критерии,
които служат за оценка на човека в обикновения живот; можеш да бъдеш измет — и
да притежаваш всичкото човешко достоинство. (Когато казвам «измет», искам да
кажа: в очите на хората). Христос се родил в победена, окупирана страна,
презряна, стъпкана, в поробен народ, в съсловие, което с нищо не било славно, —
и запазил цялото Божествено величие. Значи, можеш да запазиш човешко
достойнство, където и да се окажеш, на каквато и дълбочина на това поражение и
съкрушение да се окажеш. Това беше още едно нещо, което тогава ме порази,
защото то се отнасяше непосредствено към живота, към онова, което ние
представлявахме, към онова, как гледаха на нас хората: ние сме излишни,
презряни, поразени...
И ето тук аз започнах да откривам нещо, което едва
след много, много години можах да формулирам за себе си по-ясно; сега го
формулирам не с онзи език, на който бих се изказал, когато бях на
петнадесет-шестнадесет години. Мене ме порази тогава тази изумителна
солидарност на Бога с човека; използвам думата «солидарност», защото тя не
църковно, не богословски говори именно за самото нещо, което искам да изразя.
Солидарност означава, че Той не се е разграничавал тогава, когато е било
възможно да се срамува от нас, Той не се е отвърнал от нас, тогава, когато е
било възможно с отвращение да отмести поглед, — Той е останал с нас. И при това
е останал с нас в такава мяра и в такъв образ, за който ние недостатъчно
мислим.
Искам да се опитам да изясня това с два или три
кратки примера от събития в живота на Христа, от празниците. Сега се
приближаваме към Рождеството Христово, към въплъщението на Сина Божий заради
нашето спасение. Тук виждаме Божието действие като че едностранно: раждащият се
Младенец като човек, в Своето човечество като че е пасивен; действа Бог: Той
става човек, Той се облича в плът, Той влиза в света на смъртта и смъртността,
на страданието, което ще завърши с Гетсимания и кръста. Той, единствено Той
действа... И пред нас лежи Младенец човешки, Който действително, като
старозаветното агънце, е само жертва, Който не е избирал кръстния път, Който е
поставен на този кръстен път от Божията воля. Агнец чист, непорочен,
непричастен към греха и Който се осъжда на ужаса на онова, което ние наричаме:
Страстни дни, Гетсиманска нощ, Голгота и слизане в ада.
Йоан Златоуст [7] в една от своите проповеди казва,
че големите празници вървят като че на двойки, чифтове: Рождество Христово и
Кръщение Господне; Пасха и Троица, — че едното е завършек на другото. Би могло
да се назоват и други двоици и комбинации от празници; но нека се замислим за
няколко мига над онова, което се извършва в Кръщението Господне. Христос излиза
при Йордан да се кръсти от Йоан, в момент, когато Той като човек е узрял и
достигнал до Своята пълна човешка мяра. Тук Той ще започне Своето богочовешко
дело на проповед и възлизане в Иерусалим на смърт. Всички идващи при Йоан се
кръщавали във водите на Йордан, умивали в него своите грехове, излизали
очистени. Родилият се във Витлеем, чист и свободен от грях идва при Йоан, който
недоумява: Как да Го кръсти? Защо? Нима Той не е чист вече? Какво ще значи това
умиване, извършено над Него? (Мат. 3:13-15). Аз не помня, дали отец Сергий
Булгаков [8] пише за това в една от своите книги, или пък си спомням разговор с
него, но му изглеждаше — и на мен ми се струва, че вярно му е изглеждало —
така: Христос идва на Йордан, за да се потопи в тези води, които са умили целия
човешки грях, които са натегнали от целия човешки грях; потапя се в онова,
което в руските приказки се нарича «мъртви води», потапя се със Своята чистота
в смъртността, греховната, убийствена смъртност на онези хора, които са умили
себе си в тези води; и излиза от тях готов, да умира не със Своята невъзможна
смърт, а с нашата смърт, която Той е възприел чрез потапянето в мъртвостта на
тези убийствени води. В този момент вече не само Бог е действащо, решаващо лице
в тайната на нашето спасение: Човекът Иисус Христос (това е формулировка на
апостол Павел; Рим. 5:15) в пълно послушание и единство с волята Божия сега
стъпва на пътя, на който е бил поставен витлеемският Младенец; Той по Своята
свободна воля прави Свое онова призвание на Агнеца, заклан преди създанието на
света, което е било възложено върху Него чрез въплъщението на Словото Божие.
Тук вече виждаме, как Христос, съгласно с целия
смисъл на халкидонския догмат, Богочовешки приема върху Себе си делото на нашето
спасение. Като Бог, Той се въплъщава, но като човек, като «новия Адам»,
послушен на Отца дори до смърт и то смърт кръстна (Флп. 2:8), Той възприема
това призвание на кръста и го осъществява свободно. Никой не Ми отнима душата,
Аз Сам от Себе си я давам, — казва Господ в Евангелието от Йоана (10:18).
Сега: в течение на Своя живот Спасителят във всичко
се е уподобил на нас: Той е страдал от жажда, гладувал е, уморявал се е,
тъгувал е, бил е заобиколен от вражда, преживял е всички човешки живи чувства,
— и в края на краищата от човешката ненавист Той умира. И ни се струва, че това
е толкова просто, защото сме свикнали, че всеки човек умира: кой от болест, кой
от старост, кой от насилие, — но това съвсем не е просто. Това съвсем не е
просто ето в какво, — и тук аз повтарям мислите на свети Максим Изповедник [9],
а не свои измишления. Максим Изповедник поставя въпроса за Христовата смърт и
казва, че ако действително е истинно казаното от Свещеното Писание, че смъртта
е плод на греха (Рим. 5:12), то ест на откъснатост от Бога, отделеност от Него,
то в момента на Своето зачатие Христос е бил по човечността си, като човек,
безсмъртен, извън пределите на смъртта, защото в Него не е имало грях, защото в
Него не е имало откъснатост от Бога, защото Богочовекът не може да умре;
защото, както се казва в една от църковните песни на Великата Събота: О живот
вечен, как Ти умираш? О светлина невечерна, как Ти угасваш?.. Как може да умре
животът? Как може да угасне светлината?! И това не е църковна поезия; това не е
преувеличение; това, — е строго богословие: Онзи, Който се е въплътил, Онзи,
Който е бил Словото, Което станало плът — и по Своята плът е бил безсмъртен. За
това ние косвено свидетелстваме с вярата си в това, че в гроба тялото Христово
е останало нетленно не по някакво непостижимо чудо, а защото плътта Христова е
била също така съвършено пронизана от Божеството, както и човешката Христова
душа. Бог се явил на света в плът; не само влязъл в историята, но и Своето
човешко тяло обожествил. Тогава застава въпросът, който Максим Изповедник
поставя напрегнато: по какъв начин Той е могъл да умре? И отговорът, който дава
Максим, е много страшен. Христос в течение на целия Свой живот, на Своята
проповед, на Своето свидетелство пред хората неотлъчно стоял с Бога и на
страната на Бога. И затова Той е бил отхвърлян от хората: Вие Ме отхвърляте,
защото преди Мене вие отхвърлихте Моя Отец... Нямало за Него място в човешкото
общество, в хорския град, където нямало място за Бога — не като властител, а
като Жив Господ на тези хора. Но от друга страна, целият смисъл на Христовото
идване, въплъщение, проповед, живот, и в свое време — смърт е бил в това, пред
Божието лице да стои на страната на целия род човешки, без да се отрича от
никого — нито от грешника, нито от престъпника: от никого. Той бил отхвърлен от
хората, наложило Му се да умре вън от стана, в града нямало място, където Той
би имал право да умре, защото градът бил символ на човешкото общество, което се
отрекло от Него и Го изхвърлило. И на кръста, защото Той пожелал до край да
бъде с нас заедно — солидарен, за да употребя думата, която употребих в
началото, Той се оказал причастник, участник на единствената онтологическа,
основна трагедия на човека, — Той загубил Бога: Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме
оставил? (Мат. 27:46)...
И още: има два израза, касаещи Въкресението
Христово. Ние казваме, че Той е възкръснал; ние казваме също, заедно с апостол
Павел, че Бог Го възкресил от мъртвите (Кол. 2:12). И ето ако се замислим над
това, което току що казах: да, Христос със Своята безкрайна солидарност с нас
влезнал в старозаветната смърт, влезнал, отричайки се от Своята власт да
живеее, и с любовта на Отца Той е призван да се върне към този живот вече като
победител във Възкресението и Възнесението.
И пак, ако говорим за радостта, която представлява
евангелското благовестие, ние можем да говорим за цялата съвкупност от онова,
което току що споменах. Такъв Бог да имаме — е радост; радост, която с нищо не
може да се сравни. Той не само е Творец, не само е Промислител, не само е
герой-Спасител: Неговата любов е такава, че Той е станал с нас едно, дори до
последната, до пределната трагедия на човешкото съществуване и ни е върнал
живота. И не случайно ние пеем на Паска смертию смерт поправ (със смърт смъртта
потъпка); и даже когато по това време в църквата има ковчег, все едно пеем
това, и то не противоречи на истината. Да, телесно хората продължават да
умират; но онази смърт, която се описва, да кажем, в шести псалом [10] като
слизане в място, откъдето няма връщане и където никога няма да има среща с
Бога, където няма среща на човек с човека заради пределната разединеност, —
тази смърт повече я няма. О аде, де ти е победата?.. Възкресе Христос — и ни
един няма мъртъв в гроба [11]. Не в смисъл, че човешките тела не умират вече,
но я няма тази смърт, която единствено е страшна. Останало ни е като дял
успението; плотию уснув (заспал по плът), пеем ние за Христа; и по плът
заспиваме ние за земята; но няма смърт като крайна отчужденост.
Бих искал още да кажа две неща, които съставят за
мен това евангелско благовестие. Първото може да се изрази с думите: Синът
Божий стана Син Човечески... Бог влезе в човешката история, и Той влезе в нея
веднъж и завинаги. Той не премина през нея за да ни спаси, и отново да я
напусне; Той стана човек и никога няма да престане да бъде човек в Христа. И
когато мислим за човешката история, тя ни се представя сега съвършено различна,
отколкото историята, както бихме могли да си я представим или в категориите на
езическия, или в категориите на еврейския свят.
Преди Въплъщението историята на човека преминавала
пред Божието лице. Бог бил като че зрител на тази история; Той я наблюдавал;
Той участвал в нея като че отвън, заповядвайки, показвайки, давайки закон,
съдейки. С Въплъщението на Сина Божий човешката история и Бог са сплетени,
стават единни в някакво отношение. Непостижимият Бог сега, от момента на
Въплъщението е иманентен на историята, Той е в нейната вътрешност, Той е в нея;
и когато мислим за човешкия род в каквото и да е отношение, било за Страшния съд
или за движението на историята, едно от имената на хората, които съставят тази
история на света, — е Иисус. Той е син на земята, Той е Син на Дева, Той е син
на човешкия род. Бог и човекът вече не стоят един срещу друг. Бог стои в
сърцевината на историческия процес. В някакво отношение (защото формулировки от
такъв род винаги са относителни, недостатъчно точни, тънки, или може би,
прекалено точни, за да бъдат истинни) чрез Въплъщението Бог е получил съдба,
развитие2 или, по-точно, влязъл в развитието на създадения от Него свят.
И във Възнесението Господне, когато Синът Човечески
седнал отдясно на Бога и Отца, ние виждаме Човек, с плът влезъл в самите недра
и дълбини на Троичната тайна. Цялата, цялата история в някакъв смисъл вече е
завършена с Въплъщението и Възнесението Христови. Тя е завършена с това, че Бог
в историята представлява вътреисторически двигател и сила, и Човекът Иисус
Христос седи на престола на славата. И в това отношение нашето положение,
нашето разбиране на историята е много своеобразно: ние чакаме края на
времената, ние чакаме второто пришествие Христово; ние чакаме момента, когато
всичко ще бъде завършено; Духът и Църквата казват: Дойди, Господи, и дойди
скоро (Откр. 22:17-20)… Но едновременно с това ние знаем — и то не по слух: ние
знаем чрез това, което се нарича опит на вярата, че вече всичко е завършено. В
някакъв принципен, основен смисъл всичко вече е станало.
Онези от вас, които знаят гръцки, може би се
забелязвали, че в Апокалипсиса, който е написан на добър гръцки език за своето
време, има една грешка, която авторът, Йоан Богослов, прави от начало до край.
Думата край, която на гръцки е от среден род, той винаги употребява в мъжки
род. И за това не е виновно перото на преписвача, защото всеки преписвач, който
знае гръцки, би поправил грешка от този род. Тя е постоянна, защото за Йоан
краят – това не е някакъв миг във времето, към който се стремим, до който
достигаме и който е като че предел на историята; краят – това е Някой, краят —
е Онзи, Който ще дойде. Но, от друга страна, това е целта, това е завършекът,
това е Оня, Който е Омега във всички отношения, то ест край на времето,
завършване на творението, явление на победата Божия. И ние знаем онова, което
никой не знае: че краят не само предстои, но че краят вече е дошъл с Въплъщението
Христово, с удържаната от Него победа. Краят, то ест завършекът на цялата
история, е свършен в лицето на Човека Иисус Христос и в лицето на починалата и
възкръснала Майка Божия; краят вече го познаваме от опит.
В това, може би, е едно от основанията, защо смъртта
за християнина не е страшна; защото чрез кръщението, чрез любовта, чрез
приобщеността към Христа, чрез знанието — не разсъдъчното, а чрез опитното
знание — на това, че краят вече е дошъл, ние сме зад пределите не само на онази
смърт, за която говорих, споменавайки слизането на Христа в ада, но ние сме зад
пределите и на друга една мъртвост, незавършеност. Краят за нас не е страшен,
защото той е зад нас.
И второ: когато говорим за съда, тук също има
някакъв парадокс, защото ние четем в същото Евангелие, в рамките на същото
благовестие — благовестието на Съда; това не е нещо, лежащо извън благата вест;
онова, което наричаме Страшен съд, също е момент на благовестието. И не може ли
да се каже, че една от причините, съдът Божий да е благовестие, може да се види
в онова, което говорих по повод на блудния син? Ние ще бъдем съдени не по
категориите на човешката нравственост или добродетел; ние ще бъдем съдени по
Божията мярка. Съдът ще бъде за любовта, а не за добродетелта (Мат. 25:31-46).
Съдът ще бъде за това, принадлежиш ли ти на Царството на любовта или си чужд на
това Царство. Това е същото, като въпроса, който поставих по повод на блудния
син: ти — си син, и само по тази мярка мможеш да бъдеш съден. Робът, наемникът,
могат да бъдат съдени според заслугите им, синът – само по любовта. И в този
смисъл Страшният съд също е част от това благовестие.
И накрая, бих искал да обърна вашето внимание върху
още нещо, последно. Има две фрази, отнасящи се до Въплъщението. Единият израз
е: Синът Божий стана Син Човечески. За това току що говорих. Но има и друг
израз: Словото стана Плът (Иоан 1:14). И тук ударението е върху думата плът:
пълнотата на Божеството живя сред нас плътски (Кол. 2:9). Когато говорим за
Въплъщението, ние говорим за това, че човек, оказва се, е толкова дълбок, с
такава вместимост, с такава «съ-образност» с Бога, че Бог може да се въплъти,
без човекът да бъде унищожен. В това, отчасти, е смисълът на халкидонския
догмат: две природи са в Христа; човешката природа не е погълната, не е изгорена,
не е променена от човешка в друга — тя е в пълна хармония и единство с
Божествената природа.
В някакъв смисъл би могло да се говори в същите
категории за таинството на Евхаристията. Под вид на хляб и вино ние се
причастяваме към Тялото и Кръвта; но именно в това е един от елементите на
славата Божия и славата тварна, че този хляб може да стане Плът Христова и това
вино — Негова Кръв, без те да бъдат унищожени като хляб и вино. Творението не
се унищожава чрез приобщеността към Божеството, Божеството не се храни, като
че, от тварността за Своето съществуване, когато Бог влиза в света. Спомнете си
образа на неопалимата къпина: тя гори и не изгаря. Всеки веществен, земен огън
се храни със своето вещество, той изгаря и изпепелява онова, което гори. Бог
съобщава горението, но не се храни с веществото; Той приобщава към Своята
пламенност — и запазва целостта на онова, което гори в този пламък.
Плътта Христова ни говори още и за друго: за
космическото, вселенското значение на Въплъщението — защото в тялото Христово е
представено всичкото вещество на света. Ако в един-единствен случай Божеството
е могло да се съедини с човешко, материално същество, преобразявайки го, но не
унищожавайки го, това означава, че и нашият материален свят е така съ-образен
на Бога, че действително може да дойде ден, когато, по думите на апостол Павел,
Бог ще бъде всичко във всички (1 Кор. 15:28), когато всичко ще бъде пронизано,
озарено, осветено, преобразено чрез Божествеността.
И това поставя пред християнина — не въпрос, а
задача. За християнина материалният свят не е случайност; за християнина
материята е призвана също да влезе в някаква тайна на приобщеността; и може да
се каже, че християнинът — е единственият последователен и сериозен
материалист, човек, който вярва в материята, в нейните безкрайно-бездънни
възможности.
---
1 Съществува сказание за прекрасния град Китеж,
който, след като не останали в него воини, способни да държат оръжие, Бог скрил
под водите на езерото, пред изумените очи на завоевателите-татари, и невидим
продължава да живее в дълбините, и ще дойде време пак да изплува.
2 В оригинала: …Воплощением Бог получил судьбу,
становление или, вернее, вошел в становление созданного Им мира. (бел. пр.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар