НЕДЕЛЯ 27-А СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа

Изцеляването от Спасителя Христа в съботния ден на жената, която 18 години била сгъната от болестта е един от многото примери за подобно изцеление именно в съботния ден, т.е. в деня, когато по израилския закон на човека не се полагало да върши никаква работа: полагало се да почива. Тази почивка била установена като символ на това, че в седмия ден Господ починал от Своите трудове, когато сътворил света. Този съботен ден, този седми ден бил денят, когато човекът трябвало да отпочине: т.е. не само да се отвърне от онези трудове, които му носели приходи или били всецяло обърнати към земята, но и да събере в себе си нови жизнени сили. Също такова установление имало и за земята: седмата година била година за почивка на земята; поле, което било орано шесто години, на седмата година не го орали, давали му да отпочине, и едва на осмата година – т.е. в първата година на новата седмица – отново го изоравали. И отново: центърът на тежестта на този закон е в това, да бъдат събрани нови жизнени сили в тази година и да могат да разцъфнат.

И онези изключения, отнасящи се към почивката в седмия ден, които намираме в Стария Завет, именно онези, които упоменава Спасителят, са насочени към същото: в съботен ден се разрешавало да отвържеш осела си, вола си, да водиш добитъка на водопой, защото това е бил ден, когато животът трябвало да възтържествува над труда; не празен отдих, а събиране на жизнени сили. И Христос толкова често извършва чудо в този седми ден, като че подчертавайки, че в седмия ден трябва да се върне животът, трябва да се върне целостта, трябва да се върне силата на всички, които са я загубили, на всички, у които тя започва да гасне.

Но има още и друго значение, както ми се струва, на това чудотворение Христово в седмия ден. Когато Бог починал от Своите трудове, Той не оставил сътворената от Него земя, сътворения от Него космос на произвола на съдбата; Той продължавал да ги обгражда с грижи и любов. Но конкретната грижа за земята Той поверил на човека, който принадлежи като че на два свята. От една страна, той е от земята, той принадлежи към целия ред живи същества, които Бог сътворил. А от друга страна, той принадлежи на духовния свят; той не само е създаден по образ и подобие Божие, но в него живее дух, който го прави свой и роден на Самия Бог. И призванието на човека било в това, както казва св. Максим Изповедник, бидейки едновременно гражданин на Царството на Духа и гражданин на земята, да съедини земята и небето така, че земята да бъде пронизана от Божието присъствие, да бъде пронизана от духа на живота. Седмият ден – е цялата история, на чело на която трябвало да стои човекът, като че пътеводейки целия свят към Царството Божие.

Но човекът не изпълнил това свое призвание; той изменил и на Бога, и на земята, и на себе си, и на своя ближен; и той предал земята под властта на тъмните сили; той извършил предателство. И земята, и историческите й съдби, и личната съдба на човека вече са под властта на силите на злото. И когато се родил Христос, единственият безгрешен, единственият истински, истинен човек, той станал средоточие на историята, Той станал глава на сътворения свят, Той станал негов пътеводител. И затова толкова чудеса са извършени от Него именно в съботния ден, този ден, който е символ на цялата човешка история. С тези чудеса Той говори за това, че редът на истинската история в Него е възстановен, и се възстановява от Него навсякъде, където човек се отвърне от злото, престане да бъде предател, и влезе в Божия труд за претворяването на земния свят в свят небесен. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

ЗА ЗВАНИТЕ НА ПИР Неделя 28-а след Петдесятница

Во имя Отца и Сина и Светого Духа.

Аз искам да обърна вашето внимание на две страни от много богатото съдържание на днешното Евангелие. Първо, Господ призовал на брачен пир, т.е. най-дълбоката, съвършена радост – най-близките Му хора, онези, които винаги, в минути на радост, били около Него, онези, които умеели да споделят всичко светло, което преминавало в Неговия живот… Но ето, когато се стигнало до последната радост, до радостта Господня, до брака на Неговия Син, когато радостта се оказала Негова собствена и неразделима, когато радостта се оказала такава, че трябвало да се приобщят към Неговата радост, а не само да споделят с Него радостта, тогава всички започнали да се отказват от този брачен пир. Някой си купил земя и трябвало да я обиколи, някой купил волове и трябвало да ги изпробва, някой сам се оженил, и не му било до радостта на другия брак…

Не така ли става често с нас и по отношение на Бога, и по отношение един към друг? Когато чуждата радост – било тя Божия, било тя Човешка – ние можем така да споделим, че тя да стане наша радост, не само да се приобщим към чуждата радост, но да си присвоим макар някаква част от нея, - ние к готовност отиваме; но когато трябва само да се радваме на чуждото щастие, когато, в крайна сметка, радостта се окаже не наша, а негова – Божия или човешка – ние нямаме време: заети сме със земята, ние имаме своя радост, свой брак; ние си имаме своя земя, своя работа, ние нямаме време да отидем само да ликуваме, защото друг ликува... Да споделяме мъка ние понякога, - не винаги, - някак горе-долу умеем; а да споделим радост бива много трудно. Нужна е много себеотричаща, великодушна любов, за да се радваме на онази радост, която, в крайна сметка ще остане собственост на другиго, не моя. А заедно с това, ако не можем да се радваме така, то значи любов към човека – или Бога – имаме у себе си много, много малко… И оказва се, че ние умеем да се радваме единствено тогава, когато разчитаме, че радостта ще бъде наша, че ще може да я присвоим.

И за това говори втората страна на днешното Евангелие. Когато всички близки, приближени се отказали, Господ заповядал да съберат неканени бедняци, бродяги, хора, които никога не са приближавали до Него преди: Нека Моят пир да се изпълни… И ето събрали се хора; всички идвали недостойни за този пир и за тази радост; просяците идвали в просешко рубище, и всички Господ ги приемал, и всекиго приемал Той с щедрост и гостоприемство, което правело от тях не просяци на Неговия пир, а гости, равни на Него. Тях ги приемали и ги обличали, и ги миели, и ги въвеждали в царските чертози така, че те да не се чувстват не на своето място, бедни, обезправени, на които само за миг им се е паднала някаква частица тържество… Но сред тях се оказал такъв, който дошъл не да сподели Господнята радост, а дошъл да се насити с Господнята трапеза. Той, явно е минал покрай онези, които искали и да го умият, и да го пременят, и да го приготвят за пир: не съм дошъл да ме украсявате, а съм дошъл, да си похапна, да се наситя, - и отишъл направо на пира. И когато влезнал стопанинът, той видял, че имало бедни с топло, ласкаво, благодарно сърце, които искали да бъдат такива гости на своя стопанин, че той да ги гледа и да не се срамува, да може да се радва, че те са широко приобщени към тази радост; не само наситени, но облечени, утешени, зарадвани… И сред тях той видял такъв, който само от алчност дошъл, - и Той не го признал за Свой гостенин; този човек не дошъл, за да сподели радостта, не дошъл за да се радва с Господнята радост, а само за да се насити, от Неговите щедрости… За такъв на пира нямало място.

Не така ли ние често отиваме на пира Господен, не това ли често очакваме от Църквата, от Бога, от Царството Божие? Пирът е приготвен, Агнецът е заклан. Но този Агнец е Христос, Синът Божий; радостта Господня е за това, че когато ние се приобщим към тайната на Христа, ще станем деца на Неговия собствен дом. Но идваме ли ние с готовност да споделим с Христа всичко онова, което Той представлява? Идваме ли с готовност така да се приобщим към Христа, че не само Неговата вечна слава, но временния Му подвиг, страданието, кръста, да станат наше достояние? Готови ли сме да преминем през цялата тайна на Христа – или ни стига само това, че Христос е умрял за нас, а ние искаме да живеем с Неговия живот, без да умираме нито за света, нито за себе си? Не сме ли тогава подобни на онзи единствен гостенин, който е влезнал само за да получи, само за да се насити, само за себе си мислел, не пожелал да се приобщи към самата тайна на пира, към самата кръстна радост на Възкресението?

Нека помислим за това – често ли отговаряме, когато ни вика Господ: Елате при Мен, - не отговаряме ли ние: земята ме държи, грижите ми са ме поробили; радостта ми е достатъчна и без Тебе… А когато ние идваме, защото не само сме призвани, но и отрудени, и обременени, - идваме ли за да станем един живот с онзи Бог, Който така ни обича, че Своя Син Единороден е дал, за да бъдем спасени, за да стане Неговият живот – наш живот? Искаме ли да се приобщим към всичката Негова радост и любов, или само към Неговата слава, само към покоя, само към мира, само към победата, които Той може да ни даде с цената на кръста и смъртта на Единородния Син? Нека си помислим за това, защото словото Господне е призив към вечен живот, но е и съд. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

НОВОГОДИШЕН МОЛЕБЕН

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа

Когато посрещаме Новата година, ние се приветстваме един друг с думите: «С Новым годом, с новым счастьем» («Честита Нова година, нека тя ви донесе щастие»). И често си мислим за щастието само като за материално благополучие, за ласкави, щастливи отношения в семейството и с приятелите, и забравяме, че щастието понякога е всизкателно и строго. Един руски поет го е определил така:

В чем счастье? В жизненном пути,

Куда велит твой долг идти;

Врагов не знать, преград не мерить -

Любить, надеяться и верить.

(В какво е щастието? В жизнения път,

Където те зове дългът;

Прегради да не мериш, врагове да нямаш -

Да обичаш, да надяваш се, да вярваш.)

И ако така си помислим за щастието, което желаем на себе си и на другите, то ще видим, че първото, което ни се предлага, - това е любовта. Но любовта – и като ликуваща радост, и като пределен подвиг. Като ликуваща радост – в това, да даваш и да получаваш от любимия най-скъпоценното, и заедно с това да бъдеш готов за любимите и нелюбимите да дадаш живота си. Когато говоря за нелюбимите, аз мисля за онези, които ние с естествена любов не обичаме, но които така обича Бог, че Своя Единороден Син даде на смърт, за да бъдат спасени те.

Да помислим, какво значи любовта като ликуване, любовта като кръст и нека встъпим в Новата година с намерението да обичаме и да се надяваме, - да се надяваме на всичко. Както казва апостол Павел, любовта на всичко се надява и във всичко вярва, любовта никога не престава. На всичко се надява: на поправянето на човека, който ни ненавижда, и даже на поправянето на самите нас. Надава се, че Бог ще ни даде време да се поправим и на другия ще даде време да се опомни и да стане нов човек, по образа на създалия го и спасилия го Иисус Христос. И тогава можем да кажем: да, ние вярваме, - вярваме в Божията любов, вярваме в безкрайните възможности на всеки човек, вярваме, че даже ние в нашата немощ, в нашето недестойнство сме способни да бъдем Христови ученици.

Ние встъпваме в новата година. Оглеждайки се към миналата година, ние виждаме толкова страшни неща в света и толкова горичива в живота на много, много хора, включително нас самите. И ето, встъпвайки в тази нова година, нека принесем на Бога искрено, сърдечно разкаяние за това, че ние сме се оказали недостойни Негови ученици. Той ние възлюбил до смърт, - и това се е оказало малко, за да промени нашия живот. А ако погледем на това, на какво е приличал светът през последната година или през последните две хиляди години, които почти са преминали – то как болно ни става! Помислете, че за мъничко по-малко от две хиляди години е имало около три хиляди войни на едни християни против други, без да говорим за това, колко кръв е била пролята на хора, които не са ни били единокръвни, не са ни били единоверни. За това ли ни изпрати Господ в света, това ли ни поръча Той, за да принесем Благата Вест за новия живот? И ето, нека помислим за онова, което сме направили с Божието творение, как сме обезобразили земята, как сме я осквернили, как сме обезобразили всички човешки отношения – и личните, и обществените.

Гледайки изминалата година, аз с болка в сърцето мисля за това, как съм се оказал изменник на Христа, как пред всеки от вас и пред всички вас и много, много други хора съм се оказал изменник. Моля ви, помолетесе за това, Господ да ми даде време и да разтърси душата ми в покаяние, и нека това да се случи с всеки от нас, та всеки от нас да се възроди. От една страна, от ужасите за миналото, от друга страна, от ликуването, че сме така любими от Бога, и че толкова леко би било да се обичаме един друг, да служим един на друг, да бъдем внимателни, строги и ласкави едновременно. И нека да встъпим в тази нова година с намерението да станем истински ученици на Христа и да възлюбим един друг с живота си, - с целия си живот. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Тази нощ празнуваме раждането в нашия грешен, тъмен, понякога страшен свят на Живия Бог в образа на нашия Господ Иисус Христос.

С каква радост, с какъв трепет очакваме раждането на всяко детенце, с каква радост казваме: «Човек се роди на света». Всеки от нас се ражда от небитието, встъпвайки от нищо в битието отначало временно, а после и вечно. И това се извършва като тържество на любовта на неговите баща и майка, тържество на любовта, което въвежда човека в живот, та от времето той да премине във вечността.

И ето Синът Божий се ражда в нашия живот; но не от любов на мъж към жена, на Своята Майка към мъж, а от непостижимата любов Божия към нас, хората, и от неизмеримата вяра, преданост, от изумителното послушание и любов към Бога на Пресветата, Пречиста Дева Мария. Както всяко детенце, встъпващо в живота, Синът Божий, покоящ се във вечността и встъпващ във времето, встъпва в него като крехък Младенец, беззащитен, уязвим; както всеки младенец, е като икона, образ на въплътената любов, така и Синът Божий явява реалността на Божествената любов и човешкия отговор на тази любов. Бог дава Своя Син – да, на земен живот, но също и на смърт! На смърт, която Му е с всичко чужда, с която Той няма нищо общо, защото смъртта е плод на нашата отчужденост от Бога, смъртта – е плод на греха, мъртвост на душата, която влече след себе си и умирането на тялото. Въплътеният Бог, Богочовекът Господ Иисус Христос и при раждането Си вече е безсмъртен: и Той приема смъртността, като желае във всичко да се отъждестви с нас, хората, да бъде с нас заедно, като не се отлъчва нито то любовта Божия, нито от единството с Него, за да живее нашия живот, но живот очистен, прозрачен за всичко светло, и да умре с нашата греховна смърт. Да! Той умира с нашата смърт, не със Своята, защото – как може Вечният Живот да умре?.. Но Той се приобщава с нас и умира.

Но в Своето рождение Той към всеки от нас, също както в древността към съвременните Му хора, се обръща с въпрос: Как ще се отнесете вие към беззащитността на любовта? Как ще се отнесете към невинността, към пределната уязвимост, към онази любов, която всецяло, без колебание, ни отдава?

И ние знаем, как е преминала тази нощ. Йосиф и Пречистата Дева чукали на всяка врата с надежда за приют, за да може Тя под човешки покрив да роди своето детенце... Но всяка врата пред тях се затваряла, защото на всяко семейство му било добре без тях: никой не искал чужд човек... И тези странници си намерили приют в пещерата, където имало ясли за животните; и самите животни, които по думите на Светото Писание, невинно страдат от човешкия грях, невинно приемали Христа.

Кой още Го приемал? Ангелите Божии с трепет и ужас гледали как вечният Бог става пленник на времето, как Безсмъртният става плячка, жертва на настъпващата смърт. Ангелите Божии се покланяли в ужас на Бога, който станал човек.

И влъхвите – хора мъдри, хора учени, които самата мъдрост и ученост довели до изумление пред сътворения свят и до откритието на Живия Бог; знаието, мъдростта, изкушеността в науката ги довели до Христа. Така и сега, хиляди хора, обезверили се в безбожитео, обезверили се във всичко онова, което само е материално, само земно, отхвърлили кумирите, искащи кръв и жертви, се обръщат към Живия Бог, тайнствения, дълбокия, мъдрия, изпълнения с ласка и любов.

И овчарите дошли до тези ясли под ръководството на ангелите: простите хора, с чисто, незатъмнено сърце също познали в Младенеца, лежащ в яслите, Живия Бог, който дошъл в света. «С нас е Бог» Го нарекъл ангелът, - те познали това.

С встъпването на Христа в света целият свят станал различен; престанал този свят да стои лице в лице – било враждебно, било с тъга – пред далечния, непостижимия, твърде за него великия Бог. С идването на Христа Бог, който стана човек, стана живата сила на този свят! И когато четем учението на Христа в Евангелието, когато четем Неговия живот, Неговите думи, Неговите действия, да – ние разбираме, ние можем да разберем, че Христос е единствения човек в пълния смисъл на тази дума; защото човекът едва тогава става самия себе си в пълния смисъл на тази дума, когато той неразделно, до самите си дълбини е съединен с Бога, прераства себе си и става богоподобен.

Това, което Евангелието ни открива за Христа, е обърнато и към вярващия и към невярващия, защото ние всички, вярващи и невярващи, несъмнено вряваме в едно – в човека. И в Христа ние виждаме човек съвършен, мирен, победоносен, готов от любов Целия си живот до край да изтощи, да отдаде за другите.

И това за нас е урок. Не ни ли каза Той: «Пример ви давам, за да го следвате»? А как живеем ние? Християнската вяра не е мироглед, а живот: трябва да се живее по Евангелието, трябва да живеем, както Евангелието ни учи; иначе всяка наша дума за вярата е лъжа! Не Христос ли ни каза, че на съд ще дойдат хората, които не са изпълнили Евангелието, в което те уж вярвали, и Той ще ми каже: “Идете си от Мене, - Аз не ви познавам” И те ще кажат: Нима не сме се молели в Твоите храмове? Нима не сме ти вярвали?.. И той ще им отвърне: Идете си от Мен, които Ми казвахте: Господи, Господи, но не изпълнихте Моите заповеди, не последвахте Моя пример, не станахте човеци – всеки от вас жив, достоен, човек!..

Нека встъпим сега във времето, когато това е станало възможно и на Запад и на простора на нашата Родина, когато свободата да дишаме ни е дадена, когато вярата има право да провъзгласява себе си! Нека влезем в този път – на подвига, не изповядвайки Бога с уста, не явявайки Го като проста и понякога празна проповед, но като живот. Нека станем такива хора, че гледайки ни, всеки да може да си зададе въпроса: с какво живее той? Защо така не прилича той на мен, помръкнал, скучен, поробен?! Откъде у него е тази свобода, това величие?! – та всеки човек, поставяйки си този въпрос, да се обърне към нас и ни попита: Че в какво вярваш ти? Къде е твоето вдъхновение? Откъде у тебе е силата да живееш така както живееш?.. И когато ние самите станем жив въпрос за хората, ще можем да им дадем отговор: Христос е моята сила, Бог и Господ! Амин!

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

НЕДЕЛЯ СЛЕД БОГОЯВЛЕНИЕ

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Днешното Евангелие ни говори за страните, лежащи в тъмнина и сянка смъртна, в които, обаче, възсияла голяма светлина. Не се ли отнася това и в наши дни към оня свят, в който живеем? Откакто в Галилея и в приморските страни на Светата Земя възсия светлината на рождението, животът, проповедта, смъртта и Възкресението и Възнесението Христови, евангелската вест се разнесе по целия свят, но възприета беше тя толкова различно. За някои тя се оказа нов живот, вечен живот, вече достигнал до тях, живот вечен още тук на земята. Но за болшинството хора – и нека си кажем честно: за повечето от нас! – тази вест, която е вечен живот за цялата земя, за вселената, стана само строен, приемлив, вдъхновяващ, но уви, не преобразяваш ни до край мироглед. Както казвал още в ХІХ век един от руските писатели, Лесков, страната ни е била кръстена, но не била просветена... И всички ние сме в същото състояние, както нашата родна Русия, като земята на Запада, в които ние живеем: вестта стигнала до нас, сърцето ни трепнало, поразила ни стройността и красотата на учението Христово, дивността на Неговата личност, и сме влезли в този поток на тайнствения живот. И обаче, така често този поток ни носи, сякаш ние сме чуждо тяло, треска; ние не ставаме това, което са тези животворни води на потока на вечния живот.

И както тогава Спасителят Христос, излизайки на проповед, се обръщал не към хората, които седели в тъмнина и смъртна сянка, а към оня народ, който от столетия вече пазел живото и животворно Божие слово, с призив: Покайте се! – така и сега, словото за покаянието, първото слово на проповедта Христова, е обърнато към нас, към онези от нас, които се наричат и считат себе си за вярващи, към онези от нас, които носят името Христово, към онези от нас, по които хората, седящи в тъмнина и смъртна сянка, съдят за Бога, за Неговата победа или за Неговото поражение. Защото ако те не виждат в нас никакви плодове от Неговата проповед, никакви плодове от неговия живот и смърт, никакви плодове на тайнствата на Църквата – как могат хората, чужди на Христа, чужди на Бога да Му повярват, да повярват в Него?

И ето, към нас е обърнато това слово: покайте се! Покайте се – това не значи: плачете над себе си, това не значи: тъгувайте за своето бедствено, наистина бедствено състояние, защото ние сме бедни – не в земно отношение, това нямаше да е нищо! – но сме бедни по отношение към царството Божие, лишени от това, което го съставлява. Не, не става дума за това, да оплакваме нашата бедност и да тъгуваме, а за това, с душа, с всичката си мисъл, с всичката си сила, с всичкото си същество, с цялото си сърце да се обърнем към живота – не към онзи дребен, жалък, полумъртъв живот, който ние живеем, а към онзи поток на живота, който представляват вечността, Бога. Към нас е обърнато това слово и ние ще отговорим, рано или късно, за това, че около нас земята все още така страшно прилича на смъртна сянка, на област на тъмнината.

Светлината възсия, ние трябва да бъдем нейни светилници. Сияем ли ние в тъмнината? Откриваме ли чрез себе си славата на новия живот?.. Нека се покаем; да се обърнем с лице към Бога, да се обърнем с лице към ближния, с любов, с благоговение да изпълним завета Христов, заветът на любовта, заветът на грижовността, заветът на състраданието, заветът на радостта, и да донесем в този свят, в който живеем, светлина, живот и радост. Тогава ще се окаже, че сме принесли плод на покаяние.

Към нас е обърнато това слово: покайте се! Нека се покаем, и тогава ще стане светло наоколо ни. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

НЕДЕЛЯ НА МИТАРЯ И ФАРИСЕЯ

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Преди две седмици чухме евангелския разказ за слепия човек Вартимей (Лук. 18:35-43), а миналата неделя – разказа за Закхей.

Вартимей бил сляп, вероятно, в продължение на целия си живот, или, може би, в някакъв момент е загубил виждането на всичката красота на света, на човешкото лице, на всичко, което, чрез творението Божие, го свързвало непосредствено с Бога, Който всичко е сътворил. Той бил сляп; и веднъж покрай него минавала тълпа, необикновена тълпа, не просто шумна тълпа минувачи, но някаква съсредоточена, и нейното средоточие бил Господ Иисус Христос. Вартимей уловил необичайността на тази тълпа и попитал, окол кого тя се е сплотила. И, щом разбрал, завикал за помощ, за това, да се освободи от слепотата.

Колко често сме живели сляпо! Или колко години сме преживяли слепи? Слепи за откровението Божие, явено ни от тварния свят; слепи за красотата? – не за външното качество на красотата, но за сиянието на Божествената премъдрост и чрез нея – за Божествената красота? Колко често сме гледали лицата и никога не сме виждали, че тези лица са икони Божии, които трябва да ни отнасят към Бога, а не да стоят между Бога и нас като изкушение? Колко често Христис е минавал така близо до нас – а ние никога не сме забелязвали Неговото присъствие, не сме забелязвали, че Той минава наблизо?

Нека се замислим за себе си и се попитаме не само, колко често сме били слепи в миналото, но колко слепи сме ето сега. Христос е посред нас; съзнаваме ли това? Христос ни среща във всеки човек; съзнаваме ли това? Един от отците на пустинята е казал: «Който е видял своя брат, той е видял своя Бог». Да, всеки човек е образ Божий, истински образ; повреден, както много от иконите са осквернени или съсипани, развален понякога до неузнаваемост, и все-пак – образ Божествен.

А после, миналата седмица, чухме разказа за Закхей. Закхей преодолял друго изкушение, така свойствено на нас, изкушението с тщеславие. Тщеславието се състои в това, че ние се привързваме към празни неща и се стараем, чрез тях да завоюваме възхищението на другите, на онези, които нямат право да съдят, защото са също такива пленници на същата теснота на ума, на същата теснота на сърцето. Тщеславието, както казва свети Йоан Лествичник, е дързост пред Бога и страх пред хората: желание да не бъдем съдени, да не бъдем осъдени, но да предизвикаме похвала, даже за това, което похвала не заслужава: само и само да ни похвалят!

И тогава аз казвах, че трябва да обърнем внимание на този наш грях и да попитаме себе си: доколко завися от човешкия съд, доколко съм безразличен към съда на моята собствена съвест, а чрез нея и извън нейните граници, - към съда на Самия Бог? В каква степен търся одобрение и възхищение за неща, които са недостойни за мене, да не говорим за това, че са недостойни за Бога?

Днес пред нас застава трети образ: ние стоим пред разказа за фарисея и за митаря (Лук. 18:10-14). Митарят знаел своето недостойнство, знаел, че е недостоен да стои пред Божието лице, но също така е недостоен да бъде допуснат в обществото на приличните хора, които са заслужили Божието одобрение. Той дошъл до вратата на храма и не могъл да престъпи прага, защото знаел, че в този свят, опорочен, замърсен, осквернен от човешкия грях, кръв и зло във всичките му видове, храмът – е мястото, което е посветено единствено на Бога. Целият останал свят, както казал сатаната, който изкушавал Христа, предателски е даден от човеците в неговите ръце. Но хрмът е място, което хора верни, крехки, но вярващи, са посветили на Бога, откроили са от тази област на ужаза зада бъде видение на Божествената красота, място за пребиваване на Онзи, Който няма къде глава да приклони в света, откраднат от Него и предаден във вражиите ръца.

И ето, стоейки на прага, митарят знаел, че той принадлежи към областта на злото и няма достъп до Божията област; и все пак, той усещал разликата, изпитвал ужас за себе си и чувство на преклонение, благоговение пред Божествената област. Той се удрял в гърдите и просел помилване, защото нямало на какво повече да се надява или да разчита на друго.

А фарисеят – той стоял посред храма, той влезнал в храма и застанал там: той имал право на това. Защо? Не защото бил човек с чисто сърце, но защото бил верен на всяко от формалните предписания, установени от Синагогата, както и мнозина от нас са верни на външните правила на живота, които не проникват даже през нашата кожа, не достигат до нашите сърца, не дават нова структура, нов смисъл на нашето мислене.

И ето, пред нас стоят тези двама души, и Христос ни пита: кой си ти? Оня ли, който така дълбоко чувства светостта Божия, че знае, че ако Сам Бог не слезе до нас, за да ни изцели и спаси – до Него достъп няма? Или пък сме като фарисея, който би могъл да каже на Бога, да хвърли в лицето Му: Аз направих всичко, което си предписал, Няма какво да изискаш от мене!... Ние не сме така дръзки, защото нямаме даже смелост на фарисеевата дързост, и нямаме постоянството и мъжеството му да бъдем така всецяло врени на живота на закона.

И ето, нека попитаме себе си: подражаваме ли на фарисея делом, с външна вярност на всички принципи на нашата християнска вяра? А после – даваме ли ние на нашата вяра да преобрази сърцата ни, да насочи волята ни, да просвети ума ни?

Ето задачата, която поставя пред нас Евангелието за тази седмица: нека помислим за това7 и това да бъде още една стъпка към това, да произнесем над себе си съд така, че да не бъдем осъдени. Аминь.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=

Неделята на Страшния съд

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа.

Предупреждението за съда, предварящо Неделя на Прошката, е предверие на Поста. Ето в какво се състои днешното наше стоене пред Бога. Нищо нечисто няма да влезе в Царството Божие. И само съвместимото със светостта Господня, с висотата на призванието на човека, с таинството на Божествената любов – само това ще влезе в Царството Божие. И ние си задаваме въпроса: в какво, как да го достигнем? Христос ни разкрива днес първото стъпало на това възлизане, не последното. Ако не се научим на човечност, ако по отношение един към друг не бъдем хора, то няма за нас път към Царството Божие.

Ето за какво говори днешната притча: отваря се врата към вечността, към обожението, към това, да станем, по словото на Писанието, причастници на Божествената природа. Отваря се обаче тази врата, ако човек стане човек, пожали, успее да състрадава, да обикне. А ако не минем през тази врата, то като крадци, се стараем да преминем през стената в Царството, което все едно ще остане затворено за нас. Само ако осъзнаем, че стоим пред съд, че стоим пред реален, страшен, безпощаден съд – защото съди не Бог, а ни осъжда нашият живот, нашата съвест, нашата правда или неправда, - само тогава ще можем да се опомним.

За много ние тъгуваме, а едно само е страшно – това е грехът: да отпаднем от Бога да отпаднем от хората, да умрем за Бога, да умрем за хората. Ето единствено страшното. Всичко останало ще премине: мъката ще мине, страданието ще мине, животът на земята ще премине; това ще остане. И ето ако ние осъзнавахме остро, с болка, колко дълбоко се врязва жилото на греха и колко то е смъртно, смъртоносно, тогава бихме могли да започнем да се поправяме, да започнем да живеем. Но ние усещаме това в отделни мигове, когато около нас като че с огън, припламне, когато почувстваме, че ни гложди ужаса и страданието, и се раззинва празнота.

Обо многом мы горюем, а одно только страшно - это грех: отпасть от

Съвременният човек често леко се отнася към Евангелските думите за вечния огън, за неумиращия червей. Та нима това нее, което вече познаваме от опит, когато изведнъж почувстваме греха, и като с огън, ни прогори? Или когато от година на година познаем нашето безсилие да го победим, и като червей, това ни гложди, гложди и ние не умираме? И ако само бихме могли да осъзнаем колко страшен е грехът, как страшно е отпадането, как страшна е вътрешната смърт, не външната, ние бихме могли да се научим да прощаваме на другите, да жалим другите. Ако ние само бихме могли да чувстваме, колко страшно е това, тогава всичко останало би било за нас така второстепенно: че са ни обидили, че са ни отминали, че са ни ранили, че са ни забравили, че ни ненавиждат – всичко бихме могли да понесем, но пред ужаса на своя и чуждия грях ние не бихме могли да устоим. Би било твърде страшно да мислим за себе си и, познали това в себе си, - за друг, за смъртта не временна, освобождаваща, тържествена, а за онази страдна смърт на умирането, което няма край. Ако бихме могли да разберем, че единствено страшното е грехът, и че когато човек ни е обидил, унизил, отминал, оскърбил, той е ранил себе си така страшно, че всичката наша жалост е малко, вичкото наше състрадание е малко, целият ужас на нашата душа е малко, цялата наша молитва е малко, за да изпросим за него прошка, изцеление, милост, спасение! Докато ние не познаем своя грях, не разберем, че грехът – е убийство и смърт над себе си, ние няма да успеем никога и никому да простим.

Ето защо това Евангелско четиво днес предваря Неделята на Прошката. Ако в тези дни ние не влезем в себе си, ако не преживеем неугасимия огън, неумиращия червей, нелицемерния съд, тогава на никого няма да простим, никого няма да можем да пожалим до степента на собственото мъчение, до смъртта, до разрива на душата, няма да съумеем да пожалим тогава и няма да съумеем да простим. А Постът стои пред нас, и пророк Исаий казва: «Кой пост е угоден на Бога?» С Госкподните слова той казва: трябва не да си правим тъжни лицата, не да накланяме глави, не да посипваме себе си с пепел, не да обличаме покайна дреха, а да разрушим всеки съюз на неправдата, т.е. всеки възел, който ни е свързал с неправда са човек, с хора, с живота, да развършем, за да пуснеме пленените на свобода, онези, които сме заковали във вериги, та сами да се освободим от тези вериги, освобождавайки от тях и другите.

Свържете тези три образа на съда, за който предупреждава Господ: страшния, нелицемерния, неумолим съд, защото тук става дума не за това да кажем: «Е добре, прощавам», а за това, човек да може да приеме прощката, да стане друг, да стане чедо на Божието Царство. Свържете това с онази прошка, която всички трябва да си дадем един другимо, и с това, какъв трябва да бъда Постът – не външен, празен, а дълбок изход към свобода на Божиите чеда. Амин.

Източник: http://logos-bg.net/control.php?&topgroupname=&groupname=&subgroupname=