„Никой не може да се отвърне от света и да се устреми към вечността, освен ако не види в очите или лицето на поне един човек сиянието на вечния живот.“
В името на Отца и Сина и Светия Дух.
Пак на нашата многоскръбна, изстрадала човешка земя чашата на гнева, чашата на скръбта, чашата на човешкото страдание стига до ръба и пак прелива. И ние не можем да останем безучастни към скръбта, която сега поглъща хиляди и хиляди, милиони хора... Нашата християнска съвест отново се изправя пред страшното, взискателно Божие слово, или по-скоро пред образа на Самия Христос, Който стана човек, Който влезе в нашия свят, Който не се приобщаваше нито със славните, нито с добродетелните, но стана брат, както на угнетените, така и на грешниците.
Солидарността на Бог с човека не разскъса Неговата солидарност с Отец; и ето пред нас е образ, който ни е толкова труден за възприемане и още по-труден за осъзнаване: образът на Този, Който искаше да бъде едно и с правите, и с виновните, Който прегърна с една любов всички, любовта на кръстната скръб по отношение на едни, и любовта на радостта и - отново - кръстната жертва по отношение на други. Сега в съзнанието на много хора възниква образът на гнева и в този образ някои са избрани, а други са изключени, в това преживяване на правда, съчувствие и състрадание човешките сърца избират едни и проклинат други. Но това не е пътят на Христос, нито нашият път; нашият път е в това, че с една любов, в съзнанието и в преживяването на ужаса, да прегърнем и тези, и другите, да ги прегърнем - не със съчувствие, а със състрадание, не със съглашеничество, а със съзнанието за онзи ужас, пред който стои неправдата, и пред кръста, пред който стои правдата.
И аз призовавам всички вас, пред лицето на всичко това, което се случва в света сега, да погледнем отново на това, какво е нашето християнско стоене, къде е нашето място върху тази разкъсана тъкан, където се леят кръв, сълзи, ужас , и да разберем, че нашето място е на кръста, а не само под кръста... Често си мислим: какво можем да направим? Сърцето се разкъсва от любов към едни и съчувствие към други: какво можем да направим, когато сме безсилни, мълчаливи, безправни?... Можем да застанем пред Господа в молитва, в молитвата, за която говори старец Силуан, че да се молиш за светът - това е да проливаш кръвта си... Не в онази лека молитва, която произнасяме от спокойствието си, а в молитва, която бърза към небето от безсънни нощи, в молитва, която не дава покой, в молитва, която се ражда от ужасът на състраданието, в молитва, която не ни дава вече да живеем в нищожността, дреболиите на нашия живот, в молитва, която изисква от нас най-накрая да разберем, че животът е дълбок и че ние непрекъснато бързаме недостойни за нашия живот , недостойни за себе си, недостойни за Бога, недостойни за онази скръб и онази радост, онази мъка на кръста и онази слава на Възкресението, които постоянно се редуват и преплитат на нашата земя... Недостатъчно е леко да се посъчувства, недостатъчно е да се говори за това, че "нищо не можем да направим: ако застанем в такава молитва, ако това наше състрадание би изключило от живота ни всичко това, което е твърде дребнаво, за да застанем пред лицето на ужаса на земята, тогава щяхме да станем хора, достойни за Христа, и тогава, може би, нашата молитва също щеше да се издигне като горящ и просветляващ пламък, тогава, може би, около нас нямаше да я има тази инерция, това безразличие, тази омраза, които живеят и процъфтят около нас, защото ние не сме пречка за нищо зло там, където сме ... Тук, пред лицето на това, което се прави, пред Кръста, пред смъртта, пред духовната агония на хората, ние ще произнесем присъда над дребнавостта, незначителността на живота ни - и тогава ще можем да направим нещо: с молитва, с начина на живот и може би дори с нещо по-дръзко и по-креативно ...
Но нека помним, че Христос не избира; Христос умря, защото праведните са преследвани и защото грешниците загиват. В това двойно единство с хората около нас, в това двойно единство с праведника и с грешника, да се помолим за спасението и на единия и на другия, за Божията милост, за да прогледнат слепите, за да се въдвори правда, но не съд, а правда, която води към любовта, към тържество на единството, към победата на Бог. Амин!
Публикувано: „Антоний митрополит Сурожски. Сборник, том 1“. Практика, Москва, 2002. Стр. 1012-1014.
Изтичник:О ВОЙНАХ. В СВЯЗИ С ВТОРЖЕНИЕМ СОВЕТСКИХ ВОЙСК В ЧЕХОСЛОВАКИЮ Август 1968 г.
Превод: свещеник Димитър Петров
Солидарността на Бог с човека не разскъса Неговата солидарност с Отец; и ето пред нас е образ, който ни е толкова труден за възприемане и още по-труден за осъзнаване: образът на Този, Който искаше да бъде едно и с правите, и с виновните, Който прегърна с една любов всички, любовта на кръстната скръб по отношение на едни, и любовта на радостта и - отново - кръстната жертва по отношение на други. Сега в съзнанието на много хора възниква образът на гнева и в този образ някои са избрани, а други са изключени, в това преживяване на правда, съчувствие и състрадание човешките сърца избират едни и проклинат други. Но това не е пътят на Христос, нито нашият път; нашият път е в това, че с една любов, в съзнанието и в преживяването на ужаса, да прегърнем и тези, и другите, да ги прегърнем - не със съчувствие, а със състрадание, не със съглашеничество, а със съзнанието за онзи ужас, пред който стои неправдата, и пред кръста, пред който стои правдата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар