Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.
Как самотно и страшно, и студено му било на Вартимей
слепеца преди да мине край него Христос и да го призове към живот. И как
страшно му било на Закхей от човешкия поглед, любопитен, изпитателен, често
жесток, когато той се решил да срещне Христа, каквото и да му струва това. И
вие помните, как стоял митаря на църковния праг, когато видял пред себе си храма, мястото, където
живее Господ, място свято, където
никаква неправда, никаква нечистота не трябва да има достъп,
и видял себе си пред лицето на собствената си съвест, -как стоял той, не смеейки да престъпи църковния
праг, удряйки се в гърдите и само възклицавайки:
Господи, бъди милостив към мен,
грешния!.. Но в тези думи се разкривло
не само съзнанието му за своята греховност, но и надеждата,
- надежда за това, че над справедливостта,
над правдата, неумолимата правда,
има състрадание, милосърдие, любов и прошка. На това той се научил,
вероятно, даже в своя беззаконен живот.
Много пъти, навярно, той се срещал с това, че човек може да бъде погубен
от закона, бессърдечния, студен
закон човешки, и че изведнъж сред хората се събужда жалост,
и тогава има надежда за спасение, тогава
всичко наоколо светлее, тогава всичко става възможно.
И така той стоял в надежда за невъзможно чудо, за това, че той, който
във всичко е лош и в очите на хората, и пред лицето на собствената
съвест, и пред Божия съд, все пак
може да бъде помилван, простен, даже приласкан.
И днес ние срещаме друг образ – образът на
блудния син, където виждаме с очите си, какво става с човека, който се е покаял,
върнал се у дома в дълбок размисъл за това, какъв е неговият живот пред лицето на Божествената святост. Ние виждаме човек, който е посрещнат от Бога.
Вие, вероятно, сте обърнали внимание върху думите на днешното Евангелие, където се казва, че когато блудният син бил още
далеч от бащиния дом, баща му го видял и побързал да го
срещне, и паднал на гърдите му, и го целувал, и го милвал, и го жалел.
В разказа за Закхей виждаме себе си пред съда
на хората; в разказа за митаря ние виждаме себе
си пред съда на собствената съвест; а сега нека погледнем
съдбата си пред лицето Божие. Ние всички сме в положението
на блудния син; всички сме получили всичко от Бога – и живота,
и природните наши сили на ума, на сърцето,
на волята, телесното здраве; получили сме и дружба, и семейство, и всичко, с което сме богати. И всичко това, обаче, като блудния син, ние сме получили от Бога и
сме го отнесли в далечната страна, там, където можем да се ползваме от това безотчетно, там, където можем да се скрием от Божието лице,
и всичко, ако ни се хареса, да изхарчим за свое удоволствие, без да се отчитаме
пред никого.
Нима не сме такива всички ние?
Нима не взимаме постоянно онова, което
е Божие и свято, за да го използваме за свое удоволствие,
за своя си живот? Онова, което хората ни дават, онази любов, която ни се дава – нима я пазим, като светиня?..
Ние всички отиваме “на страну далече”, в далечната страна, където можем без Бога и без
човешки съд всичко да разпилеем.
Но идва някакъв момент,
когато и до нас стига гладът, не само веществения
глад, но гладът за ласка, която
би била не купена, глад за любов, която би била чист дар, глад по онези отношения,
които не зависят от нищо, освен от това,
че сме скъпи за някого и любими от някого. И тогава ни е дадено да си спомним тази притча Христова. В тази притча се изобразява, че юношата,
отишъл си отдавна, като че зачертал Бога,
зачерта своя баща, изведнъж си спомня,
че той има баща. Първата дума, с която той се обръща към него е: Татко!..
С какво той може да се върне при него? Не с оправдание – защото няма за него оправдание, но може да се върне, знаейки, че дори той да е блуден, недостоен син-предател, то бащата е останал верен, любящ баща. И ето с това той бърза към дома,
там, където е баща му, където е бащиният дом. И той подготвя изповед.
Той е готов на всичко, само и само да го
пуснат вкъщи, готов е да бъде роб, готов е да бъде наемник! Но бащата не отива на
такива сделки, баща му си остава баща, колкото и да е недостоен синът, и когато синът
признава своето недостойнство, бащата го приема като син,
възкръснал от греховната смърт, нов,
завърнал се, - и радост и ликуване е наоколо.
Всичко това преминава в нас стъпка след стъпка
и,
от една страна, ни поставя пред лицето
и на нашата слепота, и пред човешкия съд, и пред съда на нашата съвест, но едновременно
ни напомня и за това, колко сме скъпи на Бога. Както беше казано в днешното Послание, ние сме
скъпо купени: с цялата любов Божия, с целия живот и смърт на Христа... Ето цената,
която ни дава Бог, ето какво означаваме
за Него... Нима след всичко това не можем да дойдем при
Бога с надежда, с вяра, с радост
за това, че ще бъдем приети, защото
сме толкова скъпи?
Следващият път пред нас ще застане картината
на Страшния Съд. Нека си поставим въпроса
за това, по какъв начин е възможно Бог, Отец, който ни обича с безпределна, безгранична любов, да бъде за нас “страшен съд”?
Какво страшно има в този съд? Нима наказанието,
нима срамът? Няма нищо по-страшно от поруганата любов... Помислете за това,
как ни зове Господ на среща, но и за това,
с какво ще Го срещна аз? С любов – или,
погледнал лика на Божествената любов, погледнал
в бездънните очи на Божието състрадание, ще разбера,
че съм загубил единственото на земята – любовта. Амин.
----
Няма коментари:
Публикуване на коментар