Когато през многото изминали години ми се налагаше
да говоря за страстите Господни, се стараех да съсредоточа вниманието върху
Самия Спасител Христос. Днес искам да говоря повече за хората, взели участие в
този последен, кръстен път на Господа, започвайки от Неговия вход в Йерусалим.
Когато размишляваме за участниците в онова страшно, страдалческо време, ние
винаги мислим за „тях”, сякаш искаме да кажем: „Ако бях там, нямаше да сторя
това. Всичко бих разбрал, на всичко бих откликнал, от нищо не бих се изплашил,
ако тогава познавах Христа”. Но това не е вярно. Погледнем ли на себе си
честно, можем да се разпознаем във всеки от участниците в онова страшно време;
и не в лицето на Христос, Божията Майка или на тези, които са Му останали верни
макар и не задълго, а в лицето на изоставилите Го.
Нека да започна
с Неделя Връбница. Тя е празник. Виждаме сега, след две хиляди години, как
Спасителят влиза в Йерусалим, заобиколен от приветствени възгласи и викове на
тълпата. Някъде се чува и гласът на хората, които искат да накарат тази тълпа
да млъкне, които не приемат Христа. Но като цяло възприемаме входа Господен в
Йерусалим като празник, като момент, когато Божият Син царствено, с мир влиза в
Йерусалим, в града. Това обаче е най-ярката страна; какво се случва в същото
време? В същото време хората посрещат
Христос, очаквайки, че Той ще възстанови Израилското царство, ще оглави
въстание против римляните, ще утвърди обществена и политическа свобода и ще
възвърне онова, което е било някога: независимостта. Докато всъщност, по думите
на пророците, Христос влиза в Йерусалим не на кон – като победител, а на
магаре, показвайки с това, че Той идва с мир, а не с война; не като страшен
цар, а като кротък Спасител. В това тържество на народа, в тези викове и шум
единствено Христос разбира, че всички грешат – включително учениците; всички
мислят за земното, а не за небесното, и настъпва момент, когато разочарованите
от Него се обръщат против Него с гняв, с ярост, с цялата си неблагодарност,
защото Той е излъгал тяхната надежда... Входът Господен в Йерусалим е пронизан
с тази двойственост. В този смисъл това е страшен празник, защото в центъра му
Спасителят Христос е сам, напълно сам; хората приветстват не Самия Него, а
въображаем политически вожд. И Божият Син знае, че няма да минат много дни,
когато цялата тълпа ще крещи: „Разпни, разпни Го! Той излъга надеждите ни”. Ето
я самотата на Христос сред тълпата.
Но къде сме ние
в това множество? Нима си мислим, че ние единствени разбираме пътя Му, че от
цялата си душа сме с Него? Ако това беше истина, то отдавна в нашите души, в
нашите семейства, в обществения живот, в държавите ни бихме създали Царство,
което не е от този свят – Царството Христово. Нашите отношения с Христос,
нашето отношение към Христа е също толкова опетнено, опорочено както тогава;
Той е сам. А същевременно ние имаме Евангелието, имаме опита от двадесет
столетия, ние знаем това, което не са знаели нито юдеите, нито езичниците от
времето на Христос, но въпреки всичко сякаш не разбираме...
И трябва да се
опомним, трябва да се замислим много дълбоко върху случилото се на този
празник, да не изгубим ориентир, а да застанем до Христос и да вървим с Него.
По-нататък се
разгръща Страстната седмица; нарастващото разочарование на онези, които искали
да видят в Спасителя онзи, който Той не е, и съпътстващият разочарованието
гняв: Божият Син ги е излъгал, последната им надежда е разбита... Засилва се
желанието да отмъстят на Онзи, Който е направил толкова много, но въпреки
всичко е излъгал основните им очаквания. Той изцелява болни, възкресява мъртви,
проповядва нов живот – това е прекрасно. Христос сякаш подготвя хората за
идеята, че ще превърне това в достояние на Своя народ, но Той не го прави – и
разпни, разпни Го!
Тайната вечеря.
Учениците са събрани около Спасителя, Той провежда с тях дълга беседа... В
Евангелието от Йоан Христос говори от първо лице, но можем да си представим, че
е имало паузи, периоди на мълчание, размисли, въпроси, изказани гласно или
зародили се в нечий ум и сърце, на които Христос – сърцеведец и любящ –
отговаря. И ето, сред тази група хора се случва поредица от събития.
Христос става и
иска да умие нозете на учениците Си. Той е сред тях, като слуга сред своите
господари... Учениците изпадат в недоумение, а Петър казва: Няма да умиеш
нозете ми вовеки. Христос му отговаря: Ако те не умия, нямаш дял с Мене... С
какво смирение следва да приемаме Божиите услуги. Нали постоянно молим Бога:
„Господи, помогни! Господи, направи! Господи, дай!” Нима това не е същото,
каквото е да кажеш: „Господи, умий нозете ми!” Ние приемаме това за молитвено
дръзновение, вяра; но даваме ли си сметка, че молейки се по този начин, сякаш
искаме от Христа да стане наш слуга – слуга на реалните ни нужди или мимолетни
желания: стани от масата, съблечи горната Си дреха, вземи кърпа, налей вода,
умий нозете ми – уморен съм, нужно ми е еди-какво си, искам еди-какво си”...
Можем да се замислим върху това.
Сред учениците е
и Юда; на него Господ също умива нозете, Той умива нозете на всички ученици...
Христос знае всичко за Юда, но и към него се отнася като слуга към своя
господар, защото Той дойде и него да спаси, ако само Юда позволи да бъде
спасен.
И тук, когато
Христос говори за това, че ще дойде вълкът и ще разпръсне овците, че всички
скоро ще Го изоставят, Петър се хвали: „Дори и всички да се съблазнят поради
Тебе, аз никога няма да се съблазня”. Но какво се случва? След няколко часа
Петър не само ще заспи през страшната Гетсиманска нощ, но по-късно ще се отрече
от Спасителя със страх, за да се спаси от възможна опасност. Другите ученици
също чувстват, че заради Христос са готови да отидат и на екзекуция – но всички
Го оставят... Лесно се учудваме на това, но не вършим ли и ние постоянно
същото: изпитваме срам да се наречем Христови, да кажем, че сме православни, да
вървим срещу течението; страхуваме се. Единствено в храма, когато сме между
свои, изведнъж ставаме смели – но не пред лицето дори на мнима опасност,
насмешка или свиване на рамене...
Юда тръгва,
остават другите ученици, но на Христос не Му е по-леко: Той знае, че сега един
от Неговите ученици ще Го продаде, че заради този ученик над Божия Син бавно,
но неумолимо надвисва смъртта. Може би още по-тежко Му е за ученика предател...
И продължава тази вечеря, този пасхален пир, който за евреите от древни времена
бил пир в памет на освобождението, а тук сякаш се превръща в предсмъртно
възпоменание, което ще разцъфти в Църквата, намирайки израз в Божествената
литургия, евхаристийната среща, победата...
Учениците
тръгват заедно с Христос в Гетсиманската градина. Нощ, хлад; тримата – Петър,
Яков и Йоан – Спасителят взема със Себе Си, за да бъдат при Него, макар и на
разстояние един хвърлей камък. Древната Църква определя Петър като пример за
вяра, Яков – като образец за праведност, Йоан – като образец за любов. Ето,
около Него се събират човешката вяра, праведност и любов; и Христос тръгва и се
изправя пред лицето на смъртта, кръстната смърт. А на учениците им е студено,
настъпва нощ, ранните, така уморителни часове на нощта; мъчи ги тъга, от нея
тримата заспиват... В това време Христос
стои пред лицето на Своята смърт, не представляваща нищо друго освен
смъртността на цялото човечество, която в деня на Кръщението Той, като човек,
приема върху Себе Си и която, като Агнец, заклан още преди създаването на
света, Той прави Своя. Смъртта Му е чужда във всичко – като Бог, Той е
безсмъртен; като въплътен Бог, Той самото тяло чрез въплъщението направи
безсмъртно, и смъртта Му е нашата смърт, която Го убива. Това е всечовешко
убийство. Пред ужаса на смъртта Божият Син се моли: „Отче, отклони от Мене тая
чаша”. Треперят плътта и душата на Човека, може би още по-страшно, отколкото
душата и плътта на всеки човек пред смъртта.
Той става и
отива при учениците Си с надежда, че ще срещне човешки поглед, че ще Го докосне
човешка ръка, че макар и да се намира на някакво разстояние от тях, не е сам –
но те спят. Тяхната тъга се оказва по-силна от състраданието, от любовта, от
всичко, което ги свързва с Христос. Те спят, Спасителят е отхвърлен в абсолютна
самота. Той отново се моли. Този път прави крачка към победата; първият път
казва: „Нека Ме отмине тая чаша”, сега казва: „Да бъде Твоята воля, не
Моята”... Тук Той напълно изчерпва човешките Си сили. И тръгва за помощ. А
учениците спят, у тях няма за Него нито поглед, нито дума, нито докосване на
ръка – нищо. Те отново Го отблъскват в самота. И трети път се моли: „Да бъде,
както Ти искаш”. Тогава всичко е свършено. Христос се връща при учениците, сега
вече може да ги събуди, сега вече всичко е върху Него – никой не може да Му
помогне.
Много можем да
научим от този евангелски епизод. Има моменти, когато и на нас ни се струва, че
дори да не сме пред лицето на смъртта, то пред лицето на някакво значимо
събитие, решаващ обрат в живота – така ни се иска някой да ни каже поне една
дума; някой да ни погледне; някой да докосне ръката ни, но чувстваме, че сме
сами и трябва да се справим без подкрепа. И още – не можем да направим това
веднага, но можем да се борим. Гетсиманската борба е пример за това какво може
да се случи с нас. Ако не можем да кажем: „Да бъде Твоята воля” – ние бихме
могли да кажем: „Господи, ако е възможно, нека ме отмине тая чаша”; думите „ако
е възможно” – са предел на нашата вяра, предел на нашата готовност да приемем
Божията воля, дори ако тя е такава страшна...
Втори път можем
да пристъпим към борба; когато първоначално изречените думи „ако е възможно” са
правдиви в нашето сърце, ще успеем по-нататък да кажем: „Ако е необходимо, нека
да бъде така, но само ако е необходимо”. При условие, че тези думи са искрени,
ще намерим в себе си сили да кажем: „Нека бъде Твоята воля”, каквато и да е
тя... Но щом излезем от тази борба, или
в промеждутъците между отчаяните ни вопли – молитвени или просто викове на
душата – как се отнасяме към хората, от които очакваме цялата възможна помощ и
които са заети с други дела, всеки със своето? Един спи душевно, тоест не е
способен дори да ни чуе; той е зает със своите мисли, своите грижи... Нерядко
пък това, което говорим, не достига до нечие сърце: „О, да, разбирам...” – нищо
не разбира и нищо не иска да знае... Всеки има своя тъга, своя умора, свои
безпокойства – нима остава време за твоите?... Христос не прилича на нас в
това; ние скърбим, ние се гневим: къде е приятелството, къде е любовта, къде е
другарството? А Спасителят не казва нищо подобно; Той гледа учениците и изпитва
жалост към тях. Пред лицето на най-великото събитие в света те не чувстват, не
разбират какво изобщо се случва, потънали са в себе си, в сън, заспали са...
Така цял живот, дремят и виждат сънища, покрай тях минава реалността, и то
каква реалност: тяхната предстояща смърт, смъртта на ближните и смъртта на
Самия Христос. Христос дори не ги събужда, жали ги: „Спете. Почивайте” – им
казва Господ. Не със скръбен глас, както често се чете този откъс, а жалостиво:
„Спете, деца! Почивайте, на вас не ви достигнаха сили един час да понесете
моята предсмъртна тъга...”
А когато вече всичко
е свършено, Той им казва: Ставайте, да вървим! Ето, приближи се оня, който Ме
предава. И предателят идва с тълпата, целува Го. Тази целувка ние вероятно
възприемаме различно от начина, по който е била възприемана тогава. В онова
време, ако искате да изобличите някого в престъпление, вие трябвало да
възложите ръцете си върху главата му и да оповестите изобличението си. Но в
случай, че то се окажело лъжливо, тогава самите вие бихте били подложени на
наказанието, на което следвало да бъде подложен човек, ако вашите показания са
верни. Юда не желае да поеме този риск; той не възлага ръцете си върху главата
на Спасителя, изобличавайки Го, че е богохулник, че нарушава закона; той Го
целува, за да даде знак на хората; страхува се от онова, което може да се случи,
ако сгреши в Христа. С целувка Юда Го предава. И той прави това, като осигурява
своята безопасност и безнаказаност. Как Христос откликва на постъпката му? Как
го нарича Спасителят, как се обръща към него? – „Друже”. Той не му казва: „Иди
си от Мене, предател! Три години ти споделя Моя живот; видя всичко, което
направих; стана свидетел на всички Мои чудеса; слуша животворното Ми учение,
тръпки обземаха душата ти – а сега с целувка ли Ме предаваш?” Христос му казва:
„Друже”, не се отвръща от него, не го отхвърля. Божият Син приема върху Себе Си
и предателството. Чрез това Той побеждава всичко. Да победиш ненавистта на
другите, изоставянето и страхливостта на приятелите – е трудно, но възможно. Но
да погледнеш в очите човека, който те предава, и да кажеш: „Ти оставаш мой
приятел, обичам те, както винаги, с цената на живота си, с цената на смъртта
си” – това е истинската, последна победа... Тогава всички се разбягват. Това
вече не било сън; реалността нахлува в съня, и тази реалност е толкова страшна:
Онзи, Когото смятали за непобедим, изглежда победен – оставало само да спасяват
своя живот. И Петър, който се хвали: „Дори всички да Те оставят, аз няма да Те
оставя”, също побягва; всички се разбягват настрана – кой по-далеч, в дома на
Марк, а кой макар и на малко разстояние.
Как ние умеем да
се отнасяме към враждебността, която изведнъж ни побеждава, и към
предателството? Ето въпроса, който ни поставя този евангелски откъс. Когато сме
заобиколени от ненавист, вражда, желание да ни сринат и разрушат, какво е нашето
отношение? В нас се надигат гняв, ответна омраза... Видим ли, че сме предадени
– с какво негодувание, ненавист и презрение гледаме предателя, как се опитваме
да го унижим и оскърбим! Не така постъпва Христос, а това означава, че и ние не
трябва да постъпваме по този начин. Докато не сме победили в себе си
способността да ненавиждаме врага, онзи, който представлява опасност за нас,
който може да разбие живота ни – ние все още не сме докрай Христови; до някаква
степен може би – да, но не докрай.
По-нататък
отвеждат Спасителя при Каяфа. След Него вървят двама от учениците; пускат ги в
двора, защо? Не защото са Христови ученици, дошли да свидетелстват в Негова
полза, а защото Йоан е познат на дома, онзи дом, където сега ще бият Христа по
лицето, ще Го оплюват, ще Го клеветят; където ще започнат да Го съдят
благодарение на лъжесвидетели и против самия юдейски закон, въпреки всичко,
въпреки всяка правда... Йоан, като познат на този дом влиза в двора, след това
пускат и Петър. И тук Петър три пъти се отрича от Божия Син. Когато една от
слугините, чувайки говора му, казва: „И ти беше с Иисуса Галилееца”, Петър се
отрича: Не познавам Този Човек. Нима подобно нещо не се случва и с нас в една
или друга степен? Нима не ни се е случвало сякаш да се скрием в тълпата и да не
застанем до човека, когото унижават и оскърбяват? Не говоря за страшни събития,
а за най-обикновената човешка клевета, за най-подлата и плоска сплетня: „Аз?
Не, не знам; познавам го, но той не ми е приятел. Само се познаваме – това е
всичко”. Излизайки от двора, Петър среща погледа на Учителя и заплаква... Ако и
на нас беше дадено в моменти на такава подла страхливост да се обърнем и да
погледнем в очите човека, от когото сме се отрекли, може би ние също бихме
заплакали. Но ние затваряме очи, отвръщаме се – само да не срещнем този поглед!
Затова и в нас не се ражда покаяние...
Но не само
учениците са действащи лица в тези събития; също и народът, първосвещениците,
Пилат, цар Ирод, римските войници... Народът е същият този, който приветства
Христос в деня на Неговия вход в Йерусалим: Осана! Благословен Идещият в име
Господне, Царят Израилев. Той ги е излъгал, само смъртта може да отмъсти за
тяхното разочарование: Разпни Го! Първосвещениците, фарисеите виждат в Него и
враг на своята вяра, и политическа опасност: заради Него римляните можели да
поробят цялата страна; не само да я окупират, но изцяло да я присвоят. Това не
бивало да се допуска, по-добре един човек да умре, отколкото цял народ да
погине!... Често и ние разсъждаваме по този начин: по-добре един човек да
претърпи позор, да изгуби всичко, само другите да са в безопасност... Ирод и
Пилат: те имали власт да спасят Христос; единият бил циник, безразлично му било
дали е жив или не един невинен човек; а другият се боял за своята кариера, за
своята съдба – струва ли си да изгуби всичко, придобито с такъв труд, за това
да се спаси някакъв човек? „Ако ти освободиш Иисус, Който нарича Себе Си Цар
Израилев, не си приятел на кесаря” – о, не! Той няма да поеме този риск!... Но
и ние понякога изпадаме в подобна ситуация: страхуваме се да изгубим онова,
което е наше, заради спасението на други.
И още: отвеждат
Христос в преторията... Грубите войници, привикнали към страданието на другите
хора, привикнали също и към собственото си страдание – искат да се
позабавляват: завързват очите на Спасителя, удрят Го по лицето, питат: „Кой Те
удари?”. Не правим ли и ние същото? Когато искаме да извършим нещо недостойно,
нима, образно казано, не се опитваме да завържем очите на Христа? По-вярно, в
нашия случай ние затваряме своите очи, за да не видим, че Божият Син е тук; че
Той вижда всичко, чува всичко и че чрез всяка подла, лъжлива и недостойна дума
или постъпка ние Му удряме плесница, надсмиваме се над Него, подготвяйки Го за
най-лошото – разпятието, защото Той може да започне много да ни пречи, и тогава
ще се освободим от Него, ще Го разпнем... Не телесно, не физически, а вътре в
себе си.
След това
шествието с кръста и дивното, наистина дивното събитие: на един човек е
отредено да понесе заедно с Него кръста; телесно, физически, да понесе дървения
кръст, но да помогне с нещо на Христос. Кръстът е тежест, кръстът е оръдие на
смъртта, което човек носи върху себе си. В нашия случай кръстът се създава от
противоречията на волята ни с Божията воля; срещу нея стои гредата на нашата
воля. И случва ли се, когато някой е смазан от такова противоречие, да подложим
своето рамо? Да поддържаме главната греда на Божията воля, за да бъде по-леко
на човека да я носи на раменете си?
Йерусалимските
жени плачат по пътя; Христос на Своя път към смъртта се спира и ги жали... А
по-нататък – разпятието. Войниците Го приковават към кръста; безразлично им е кой умира, тяхната работа е
да пробият ръцете и нозете на престъпника и да поставят кръста. След това – скучното очакване: нима ще умира толкова
дълго?... Подиграват се, разговарят... Това е много трагично; но не се ли случва
подобно ужасно нещо, когато в същото жилище умира човек, а роднините,
приятелите седят в кухнята или в другата стая, пият чай, говорят, шегуват се –
не може през цялото време да са напрегнати... А близкият им умира в самота. Или
някой седи там, да – но останалите през това време си дават почивка: не е
възможно да бъдем до човека непрекъснато... Да умира си е негова работа, ние ще
го подкрепяме за минути; засега – нека да съберем сили, все пак сме живи!... Не
постъпваме ли по този начин?
Ето, кръстът е
въздигнат; отляво и отдясно – двама разбойници. Единият, като вижда, че убиват
и Праведника, отрича човешкия съд, човешкото право да бъде съден дори
престъпникът. Другият, виждайки, че и Праведникът погива от човешката неправда,
приема своята смърт като заслужена: ако Праведникът страда, то и вършилият
беззакония следва да пострада... Единият изтръгва себе си от покоя в последната
минута, другият намира пътя към вътрешния и вечен покой... Как ние самите се
отнасяме към това? Как се отнасяме, ако ни споходят мъчителни и страшни
изпитания? Не казваме ли на Бога, че това е несправедливо, че не бива да ни се
случва? Разбираме ли, че ако такъв е Неговият живот, то какво да говорим за
нас?...
В центъра на
този ужас – една точка на безмълвието: Христос и двама човека – Божията Майка и
апостол Йоан. Божията Майка, която Го е родила, която на празника Сретение Го
принася в жертва и която сега вижда, че Бог е приел тази жертва и че Христос
умира за откуп на Израил и на Египет, тоест и за цялото езичество, за
праведността и неправедността, за всичко, за всички... И Йоан, любовта на
когото е по-силна от страха, по-крепка от вярата, не се нуждае от надежда; той
е просто любов, съединяваща го неразривно с Христа.
А наоколо пъстра
тълпа: враговете, които Му се радват и надсмиват, и онова множество, събрало се
там. Едните мечтаят Божият Син да слезе от кръста, и тогава ще успеят да Му
повярват, тогава ще знаят, че учението Му действително ще победи, че могат
безопасно да бъдат Христови. Другите мечтаят Христос да не слиза от кръста –
защото ако не слезе, могат да се успокоят: разтревожената от Неговото учение и
слово душа може спокойно да се върне към земното; страшното Му благовестие за
любов без граници, за любов, подобна на Божията любов, е нереално, и земята е победила
небето; земята е твърда, солидна, а небето е крехко – грамадна мечта, като
облак... Всички очакват Христовата смърт.
Къде стоим ние в
тази тълпа? Тълпата, която посреща Христос при влизането Му в Йерусалим, която
Го следва в Гетсиманската градина, в двора на първосвещениците, в двореца на
Ирод, в съдилището на Пилат и накрая, на Голгота – къде сме ние, кои сме ние?
Ето въпросът, който сме длъжни да си поставяме в продължение на целия Велик
пост: къде съм, кой съм? Пред мен се разкриват величествените, спасителните
Божии дела – къде съм аз? Те отнасят ли се към мен или оставам чужд на онова,
което се случва? |
(Текстът е
преведен със съкращения из книгата „Пътища на християнския живот”)
Превод:
Радостина Ангелова
Източник: http://www.pravoslavie.bg/
Няма коментари:
Публикуване на коментар